Човекът и Морските Пътешествия , Конкистадорите ( или Цивилизационерите ) от древността

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<........

В чувала имаше голям пакет с пет камъка от втората пещера на Ласарус при Винапу. За пръв път ми носеше камъни от тази пещера. Останалите тринадесет камъка бяха от пещерата на кмета. Това бяха най-изящните скулптури, които дотогава бях виждал на Великденския остров. Едната фигура представляваше зинала озъбена глава на куче с дръпнати очи и толкова див израз, че по-скоро приличаше на вълк или лисица, отколкото на питомно куче. Това беше класическа скулптура и просто не можех да й се нагледам. Имаше много изображения на кучета и на кучеподобни животни. Муцуната, тялото и опашката на едно от тях бяха толкова дълги, че би приличало на крокодил, ако не стоеше върху четири къси крака. Имаше и един пълзящ моко с широка глава, огромни челюсти и назъбен гръбнак — истински портрет на кайман. Имаше птици, птицечовеци и някаква особена каменна глава. Ласарус също носеше няколко странни изображения, между които един плосък камък с релеф на две преплетени змии.

За островитяните аз бях човек, който предварително знае отговора на всички въпроси, и затова трябваше да внимавам. Не биваше да попитам нещо глупаво и да издам, че съм съвършено непосветен в тия неща. Но сега така се бях увлякъл, че избърборих някакъв въпрос за значението на тези камъни. Но приятелите ми също бяха много унесени, та грешката ми не събуди съмнения.

— Те дават сила на изобразените неща — прошепна развълнувано кметът. Той измъкна едно много реалистично изображение на омар, или по-точно казано на лангуста^[2], с крака, прибрани под тялото както у живите, и с прилепени върху гърба антени.

— Това придава сила на лангустата да се размножава край брега.

После посочи двете змии и обясни, че двойните фигури придават двойна сила. Знаех, че на всички тези острови змията е съвършено непознато животно, и за да ги изпитам, попитах дали това изображение дава двойна сила на „змиорката“. Но те не се хванаха. Казаха, че това не са змиорки; змиорките нямат тесен врат и широка глава като тези; това били сухоземни животни, подобни на онези, които чилийците наричат кулебра. Едно огромно изображение на такава змия било изваяно върху скалата по пътя към долината Ханга-о-Тео.

Внезапно си спомних, че веднъж отец Себастиан ми спомена за това и ме помоли да отида да го разгледам с археолозите. Ерория знаела къде е мястото — но досега просто не бях успял да намина нататък.

По едно време Ласарус заяви, че сега за пръв път на острова говорели открито помежду си за такива неща. Най-напред той признал на кмета, че няколко пъти е ходил в своята пещера да взима камъни за мен, а после кметът казал, че е решил да стори същото. Доверявайки се един на друг, те открили, че в пещерите им има много еднакви неща.

Знаех, че някога в Полинезия са приписвали магическа сила на човешката коса. Тази ми осведоменост направи голямо впечатление на кмета и Ласарус. Заявиха, че това им било известно. Научих, че в един дълбок каменен съд в пещерата кметът пази кичури коса от всички свои покойни роднини, дори и от малката си червенокоса дъщеря. После той направи ужасна гримаса и ми довери, като потрепера, че в пещерата имало и една глава — истинска глава. Черепи имаше из всички пещери на острова, та разбрах, че кметът не говори за череп, и го попитах дали се касае за някоя каменна глава. „О, не“, каза той, това било истинска глава — човешка глава; той потръпна пак и задърпа косите си, като се ухили грозно. Възможно ли беше в пещерата му да има мумифицирана глава, както на някои други полинезийски острови?

Ласарус заяви, че в онези две семейни пещери, в които бил ходил, нямало нито коса, нито глави. Там били само черепите и костите на дедите му.

Кметът сподели с мен, че на острова сигурно се посещават още най-много петнадесет семейни пещери, а имало много, много други, които са били загубени. Доколкото знаел, само потомци на дългоухите и някои нечистокръвни дългоухи притежавали такива пещери. Той наследил своята най-важна пещера по права линия от Ороройна — единствения дългоух мъж, който преживял сражението при рова на Ико. Кметът получил пещерата при смъртта на баща си. Дедите му я предавали от баща на син чак от онази война, когато Ороройна и другите дългоухи трябвало да скрият всичките си съкровища в тайни пещери, за да не ги разграбят късоухите. От петгодишна възраст той се трудил да научи старите обичаи от старейшините на своето семейство, но докато не навършил петнадесет години, баща му нямал доверие в него и го считал за недостоен да види каквото и да било. Едва тогава го отвел до едно място близо до пещерата, където Педро чакал, докато баща му влязъл, взел няколко специални предмета и му ги показал. Така правели от единадесет поколения насам. Кметът замълча, а после каза:

— За пръв път разказвам това на някого. А преди да вляза през входа на пещерата, баща ми отряза кичур коса от главата ми.

Той дръпна косата на темето си, а Ласарус следеше всяко негово движение с такова напрежение, та ми стана ясно, че всичко това и за него е така ново, както и за мен. Кметът продължи да описва как баща му увил кичура в бананов лист и го вързал с канап, на който направил единадесет възела. След това внесъл малкото пакетче в пещерата и го сложил в една дълбока каменна чиния, захлупена с друга каменна чиния. Косите от обикновени членове на семейството лежали в друг съд встрани, но в този досега имало само единадесет малки пакетчета коса — повечето червена. Първата имала само един възел и принадлежала на Ороройна, втората — два възела и принадлежала на сина на Ороройна. И така чак до едно пакетче с десет възела, в което имало коса от бащата на кмета, и последното — с единадесет възела, където била неговата.

Едва след като косата му била поставена в съда, той научил тайната на входа на пещерата. Извършен бил обред в чест на онова аку-аку, което охранявало пещерата и на което трябвало да се съобщи, че още един човек има законно право на достъп. И след това за пръв път позволили на Педро да влезе в пещерата на Ороройна и да я види. В продължение на цяло поколение той сам съхранявал древната тайна, но сега изникнал един почти неразрешим проблем със сериозни последствия за бъдещето. Червенокосият му син Хуан бил дете на своето време и не искал да знае за старите обичаи. Той пораснал и бил вече женен, а въпреки това не можело да му се поверят такива сериозни тайни. Ако Хуан узнаел къде е входът, би се поддал на изкушението да забогатее, като продаде съдържанието на пещерата на пътниците от първата яхта, която мине край острова. Кметът добави тъжно, че поради това след време може би ще бъде принуден да преотстъпи пещерата на най-малкия си брат Атан Атан, който имал златно сърце и уважавал учението на техните деди.  ...........>>>>

[laplandetza]

Тор

 

Хахах, а сега нещо в духа на новото време , пандемосаркастично

<<<......  След като „Пинто“ си замина, животът на острова бързо се върна в нормалните си релси. Коконго още не беше почнало да върлува. Коконго — ежегодната епидемия от грип, която винаги придружава допира с континента, беше страшен бич за островитяните. Тя идва и си отива с точността на часовников механизъм. След посещението на кораба винаги върлува из селото в продължение на месец-два. Поразява гърдите, главите и стомасите — всички се разболяват и винаги падат човешки жертви, докато коконго отмине и остави хората на мира до другата година. Но тази година епидемията поне засега беше необичайно лека. Островитяните незабавно намериха обяснение: експедиционният кораб донесъл „късмет“ на острова. Това, разбира се, било и причината, дето никой не се разболял, когато ние пристигнахме на острова.

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<.......

Ед се върна на върха на Оронго, където беше направил редица нови открития, преди да дойде „Пинто“. Като разкопал едно малко, зле направено аху до разрушеното село на птицехората, той открил, че е построено върху развалините на някаква по-стара сграда с красиви камъни, изсечени в класическия стил на инките. Той накарал да отстранят тревата и пръстта на доста голямо разстояние пред ахуто и открил редици от камъни, свързващи новооткритата класическа зидария с усмихнатата глава, която беше намерил по-рано. От всички камъни наоколо го гледали втренчено гравирани в камъка големи кръгли очи — типични символи на слънцето, — а когато в средата на целия този комплекс Ед открил и една чудновата система от дупки, пробити в скалата, той започнал да подозира нещо. Двадесет и първи декември е най-дългият летен ден на южното полукълбо и преди изгрев той и капитанът застанали на върха и втъкнали една пръчка в една от дупките. Когато слънцето изгряло над кратерния ръб на отсрещната страна на огромния казан, ясно очертаната сянка на пръчката паднала точно към онази дупка, където Ед очаквал. Така той откри първата обредна слънчева обсерватория, позната в Полинезия. Губернаторът обеща да бъде на пост в най-късия зимен ден, защото тогава експедицията вече щеше да си е отишла. Ед му показа дупката, в която очакваше, че тогава ще падне сянката, и когато настъпило времето, губернаторът бил там и сянката наистина падала точно според очакванията.

В най-дългия летен ден Бил също застана на пост с наблюдателни инструменти, но долу в класическото аху, което беше разкопал във Винапу. Слънчевите лъчи падаха точно в прав ъгъл върху солидната стена в стила на инките. Инките и техните предшественици в Перу са били слънцепоклонници и тези нови наблюдения върнаха в съзнанието ни спомена за древните култури на Южна Америка. А Бил откри и нещо друго. Равнината, където изровихме червената стълбова статуя, беше един гигантски затрупан храмов площад около сто тридесет и пет на сто и седемдесет метра, заобиколен някога от пръстена стена, която все още ясно личеше. Под пръстената стена намерихме въглени от огнища и лабораторният анализ чрез изследване на радиацията на въглените ги датира към осемстотната година от нашата ера. Червената стълбова статуя в Тиахуанако лежеше на подобен правоъгълен издълбан храмов площад. А пред величествената каменна стена Бил намери останки от древен крематориум, където са били изгорени и погребани голям брой хора — някои заедно със своите костени риболовни принадлежности. Дотогава изгарянето като погребална форма беше съвсем неизвестно в археологията на Великденския остров.

Карл обикаляше острова, като нанасяше на карта и изследваше старинните каменни постройки. В изящната стена на едно аху при Пито те Кура, където лежеше съборена най-голямата статуя на острова, той разкопа малък надгробен свод. Между надробените човешки кости намери две извънредно красиви обици на дългоухи, направени от най-дебелата част на някаква много голяма мида.

Арне работеше с няколко групи копачи и направи интересни открития във и извън кратера на Рано Рараку. Беше започнал да прави изкоп през едно от кръглите хълмчета, които се намираха в полите на вулкана. Те бяха толкова големи, че туземците им бяха дали собствени имена и науката досега ги смяташе за естествени образувания. Сега разбрахме, че всички тези хълмчета са дело на човека. Това бяха отпадъците от каменоделната, които били сваляни с големи кошници и хвърляни в равнината. Тук щастливата случайност ни даде единственото възможно средство научно да определим кога са правени статуите. Врязвайки се в хълма, намерихме счупени каменни секири и въглени от огньове. Пак можахме да датираме въглените чрез измерване на радиоактивността им и научихме, че на тази камара скулпторите са изхвърляли отпадъци от каменоделната до около 1470 година, или двеста години, преди да бъде запален защитния пожар в рова на дългоухите на Поике.  .....>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<......Този път ме посрещнаха най-чудновати животни. Едно, което непрестанно се повтаряше, имаше дълъг, източен врат и муцуна с по три предни зъби отгоре и отдолу, а иначе челюстите му бяха беззъби. Но най-красивият предмет беше кръгла широка тръстикова лодка с формата на същински кораб, с три мачти, поставени в кръгли дупки по издутата палуба, и дебели набраздени платна. Тя приличаше на шедьовъра на някой пекар, но направен от втвърдена лава вместо от тесто. ........>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<........

На сбогуване попитах дали камъните са правени от нейния баща. О, не! Той само помагал при направата на някои от тях. Почти всички фигури направил дядо й, който при въвеждането на християнството получил името Раймунди Уки. Той умрял на сто и осем години. Помнела как работел и обучавал баща й, когато тя била още съвсем малко момиче. Разказал й, че по-рано прадядо й помагал на дядо й със „съвети“. Тя знаеше кога са започнали да ползуват пещерата за тази цел. Някои от предметите били действително старинни, но повечето попаднали там, докато бил жив дядо й.

Сега знаехме, че поне една от странните пещери на Великденския остров е представлявала живо, нарастващо дело — частица от местния живот, — а не само запечатан склад със съкровища, струпани там при започването на междуособиците на острова. Пещерата на жената на Естабан може би е била последната, в която все още се е прибавяло по нещо, а беше първата, която преотстъпи част от своето съдържание на външния свят. Но когато младата двойка ни изпрати и излязохме в тъмната нощ, съзнавах, че именно тази пещера не ще видя никога.    .........>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<........

Забелязах, че на една от страниците пише 1936, и попитах селския предводител откъде е взел тази хубава тетрадка. Отговори ми, че неговият баща му я дал, една година преди да умре. Баща му не знаел да пише нито ронго-ронго, нито модерни букви, но казал на сина си, че въпреки това той е изписал тетрадката: преписал внимателно една по-стара тетрадка, която вече се разпадала, а тя била съставена от неговия баща. Дядото на селския предводител бил учен човек, който знаел да изрязва ронго-ронго върху дървени плочки и да пее текста. По онова време на острова още живеели хора, които се научили да пишат модерни букви, когато били завлечени в Перу като роби. Един от тях помогнал на стария познавач на ронго-ронго да запише свещеното значение на древните знаци, за да не се забрави напълно, тъй като почти всички останали познавачи умрели по време на робството.

Атан и жената на селския предводител не бяха по-малко изненадани от нас, като видяха тетрадката, а притежателят й гордо ни довери, че досега не бил я показвал никому. Държал я в циментовата торба в пещерата и я вадел само от време на време, когато искал да мисли за баща си. Решил да я препише, преди тетрадката да се разкъса, но установил, че да се препишат всичките мънички фигурки от четиридесетте страници на тетрадката е ужасно трудна задача. Предложих му да даде тетрадката на нашия фотограф, който да му направи точно фотокопие, и след като дълго се двоуми, той неохотно се съгласи^[3].         .....>>>

[laplandetza]

Тор<Аку/аку>

 

<<<<<........ стигнахме до една част на пътя, където древният паваж беше съвсем запазен и приличаше на старинните пътища на инките в Перу. Малко по-късно Ласарус слезе от коня си и ни заведе до една скала, в която беше изсечена огромна виеща се змия с чашковидни вдлъбнатини по изпъкналия гръб. Той ни беше разказвал по-рано за това изображение, а и отец Себастиан веднъж спомена за него. Бил беше озадачен: на тези тихоокеански острови няма змии — откъде ли са взели древните скулптори този мотив?  .........>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<.....

Развързах канапа от тръстикови влакна и измъкнах неподвързана книга, изписана с ронго-ронго. Беше нещо подобно на скъпоценната тетрадка, която ми показа селският капитан. Йероглифните знаци бяха написани с мастило, избледняло от времето.

Внезапно в ума ми проблесна, че на испански думата за „писец“ е същата като за „перо“. Тръшнах книгата върху масата с такава сила, че едва не угасих свещта, и възмутено се изправих.

— Моето аку-аку беше право! — казах аз. — То каза кон плума и това наистина е писано с перо!

Лицата им мигновено се измениха. Те се сепнаха и се спогледаха с глупашки вид. Ето на, че не са били прави. Суровият човек с проскубаната брада и искрящите очи съвършено се измени. Дори не му беше минало през ума да изтълкува така моите думи. Малкият Атан разчупи леда. Той беше толкова учуден, че едва успя да смотолеви:

— О, какво силно аку-аку имаш!

Думите му сякаш възпламениха искра на ревност у брадатия ми противник.

— Виж моето аку-аку в книгата — каза той. — Виж го!

Започна да прелиства големите страници, които сякаш бяха покрити с фантастични илюстрации, докато стигна до едно място, където остави книгата отворена. Лявата страница беше покрита със загадъчното картинно писмо без обяснения. На дясната страница се повтаряха двадесет картинни знака, преведени на езика на островитяните с тромави латински букви. На долния край на страницата беше написан един отделен ред с избеляло кафяво мастило.

— Това е аку-аку — изръмжа той, като посочи отделния ред. Прочетох: Кокава аро, кокаватуа, те игоа о те акуаку, еруа.

— „Когато се износи отпред и се износи отзад, направи нова“ — това е името на моето аку-аку в книгата — каза гордо притежателят, като преведе приблизително старинното изречение.

Бях поразен от хитростта, която се криеше в този надпис. Човекът, който написал книгата, прибавил към нея този практически съвет, за да не допуснат наследниците му книгата да се разпадне и текстът да се загуби, преди да са направили копие от нея. Той превърнал своя съвет в аку-аку, така че никой да не посмее да го отмине.

— Ето това е аку-аку — повтори човекът гордо, като сложи пръста си върху изречението, за да можем всички да му се възхитим.

— Каква силна книга — казах аз и съзнах, че съм употребил по-вярно прилагателно от „интересна“ „хубава“ или „добре направена“. Явно беше, че човекът не умее да чете книгата, а я смята за чиста магия. ..........>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<........

Толкова бях развълнуван, че притаих дъх, докато развих пакетите и съгледах съдържанието им. В тях имаше по едно кафяво негледжосано керамично гърне. Това вероятно бяха две от трите тайнствени гърнета, които навремето, когато Андрес ми се разсърди, предизвикателно бе показал на отец Себастиан.

— В другата му пещера има много различни гърнета — обади се Туму. — Тя е пълна с маенго и ще стане твоя, когато се върнеш при нас.

Едно от двете кафяви гърнета имаше простичък бордюр от гравирани орнаменти. Хуан заяви, че било направено от дядо му и че гравюрите представлявали мъже, които отиват на война. Гърнетата били поставени там, за да могат мъртвите да пият, когато пожелаят.

Когато по-късно разопаковахме двете гърнета в лагера, само Гонсало позна от какъв тип са. Беше виждал подобни грънци в Чили, където индианците ги правели в течение на много поколения и в наши дни вероятно все още ги изработват в отдалечени краища на страната. Бяхме изправени пред нов проблем. Тези ръчно направени гърнета не бяха извъртени на грънчарско колело от съвременен човек. Те бяха изработени от спираловидно поставени и притиснати една към друга глинени ленти с типичната техника на американските индианци. Как е възможно гърнета от този вид да попаднат на Великденския остров, независимо от това, дали туй е станало в далечното минало или неотдавна? И защо ли ги бяха сметнали достойни да заемат място сред фигурите в семейните пещери? Защо Хуан не наливаше вода на духовете в чаша, в канче или в чайник? Грънците бяха нещо неизвестно в колибите на туземците, но при все това Хуан вероятно притежаваше и други такива съдове, защото открихме, че нито едно от тези две гърнета не отговаряше на описанието на ония три, които Андрес бе показал на отец Себастиан.

Само веднъж научих за друга пещера на Великденския остров, в която имало старинни грънци. Тя принадлежала на един братовчед на Енлике, който обаче заминал за Чили с „Пинто“.        >>>

[tantin]

Да добавя малко видео материал към увлекателните и интересни статии:

Тук ще видите:

- Оронго и техните традиционни каменни къщички

-петроглифи

-някакви пещери

Интересната част е накрая:

-циклопски градеж (като тия на инките от Писко ) - почти на 3-тата минута

-от каменните статуи - моаи

- на 3:26 минута  - съборени каменни статуи, а отстрани ще видите червените им шапки или коси (както щете го наречете, може и да са възели )..

- 3:32 минута: - единствения женски Моаи (дори не разбирам от тая картинка защо са решили че е женски, но щом казват, съгласявам се ) ...

 

[laplandetza]

Преди 3 часа, tantin said:

 

...

Интересната част е накрая:

-циклопски градеж (като тия на инките от Писко ) - почти на 3-тата минута

...

 

Моронго Ута

 

Като свърша с Аку-аку ми се ще да зачепнем кокаиновата <мистерия> , да видим как едни тъмни балкански субекти са инжектирали кокаинов разтвор през обвитите мумии и сетне са ги пущали на смотлите и смотлйовци учени да правят тест, след тест, ПСР-тест------хахах

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

Моронго Ута

 

;;;.......Кой е чувал някога за Рапаити? Малкото островче е почти прегризано на две от безкрайния океан около него. Хребетът, на който стояхме и чиито склонове са толкова стръмни, че кракът едва намира опора, се спуска от двете страни към два заслонени залива, които в зависимост от посоката на вятъра един след друг отразяват приказния замък. А ако погледнехме към останалите зелени върхове около нас, виждахме не по-малко от дванадесет замъкоподобни възвишения — и никакъв признак на живот. Но долу, край брега на единия залив, сред чиято огледална повърхност лежеше корабът, се издигаше дим от малко селце — бамбукови колиби с тръстикови покриви и шепа белосани къщурки. Там живееше цялото население на острова — всичко двеста седемдесет и осем души.

Но кой бе изградил този горд приказен замък и всичките нему подобни замъци по околните върхове? И за какво всъщност са служили тези постройки? Никой на острова не можа да ни каже това. Когато капитан Ванкувър открил туй далечно късче земя през 1791 година, сторило му се, че по една от постройките тичат хора. Освен това му се сторило, че по-надолу по склона видял каменна къща и ограда, и решил, че това е укрепление, направено от хора. Но не слязъл на брега, за да провери. Няколко години по-късно на острова пристигнал прочутият мисионер на Южното море — Елис. Той заявил, че Ванкувър е сгрешил: странните очертания на планинските върхове, които приличали на укрепления, не били нищо друго освен естествени образувания. След Елис пристигнал известният изследовател Моренхаут. Той се възхитил от чудноватия планински пейзаж на Рапаити с неговите върхове, които наподобявали кули, замъци и укрепени индиански селища. Но и той не се изкачил догоре, за да разгледа по-отблизо тези особени образувания.

Преди двадесет и пет години Кайо^[1] написа малка книжка за този самотен остров. Той и другарите му се покатерили по възвишенията и видели, че тук-таме изпод зеленината се подава зидария. Сметнали, че това са стените на някакви странни, отдавна забравени укрепления, а някои от тях решили, че са останки от древни земеделски тераси. На острова е идвал един-единствен етнолог, за да проучи местните жители: името му е Стоукс и неговият неиздаден ръкопис се съхранява в музея Бишоп.

Преди нас на острова не бе стъпвал археолог. Докато стояхме и гледахме през хълмовете и долините, ние знаехме, че се намираме на девствена земя. Досега никой археолог не бе правил разкопки тук. Никой не знаеше какво бихме могли да намерим.

Някога сред островитяните на Рапаити се разказвало древно предание, записано преди около сто години. В него става дума за първото заселване на острова. Според това предание Рапаити най-напред бил населен от жени, които пристигнали от Великденския остров, след като преплавали океана със своя първобитен плавателен съд. Много от тях били бременни и те станали родоначалнички на населението на Рапаити.

От приказния замък сред планините се разкриваше широка гледка навътре в океана. Далеч на юг небето беше притъмняло и мрачно. Там студените океански течения, които се движат на изток, минават покрай плаващите ледове на Антарктида. Опасна област с чести бури и гъсти мъгли, без острови и човешки живот. Затова пък на север небето се простираше ведро и синьо, осеяно с перести пасатни облачета, които се носеха на запад заедно с топлото всеобгръщащо Хумболтово течение, което мие бреговете на безчетните острови по своя път включително и на самотния Рапаити. Един първобитен плавателен съд съвършено естествено би се понесъл точно насам. Затова и ние се отправихме към Рапаити по същия път.  .......::::

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

 

;;;;;;;.....Точно пред нас от морето изникна остров Питкеърн. Стигнахме вече острова на бунтовниците от „Баунти“. Небето зад него пламтеше от залязващото огненочервено слънце, сякаш все още гореше запаленият от отчаяните бегълци кораб. Рапу изведнъж се пробуди. Сега и той застана на носа. Броеше кокосовите палми — една, две, — не, толкова много не беше виждал на целия Великденски остров. Диви кози по хълмовете; банани, портокали и най-различни южни плодове, които никога не бе виждал. Това сигурно е райската градина. Рапу реши, че щом се прибере на Великденския остров и успее да си построи лодка, ще дойде тук с жена си.

Сега зърнахме червени покриви сред буйната тропическа растителност над мрачните скали. От някакво заливче, скрито зад една издатина, потегли голяма лодка с шест чифта гребла, които проблясваха на светлината, когато се издигаха в такт. Потомците на бунтовниците от „Баунти“ идваха да ни посрещнат. Островитяните се покатериха на борда — здрави, босоноги, живописни образи, между които имаше типове, каквито може да се видят само в исторически филми на Холивуд. Пръв скочи на палубата един сивокос великан: Паркинс Крисчън, праправнук на Флетчър Крисчън, водача на историческия бунт, който пуснал капитан Блай в лодка сред океана. Докато лодката се понесла на запад и стигнала почти до Азия, самият Крисчън насочил „Баунти“ срещу вятъра и заседнал в плитчините край този пуст остров. Тук нямало жива душа, когато бунтовниците изгорили своя кораб в залива и се заселили заедно със своите красиви таитянски вахини. При все това намерили древни изоставени храмови площадки, черепи и няколко малки статуи, които слабо наподобявали великаните от Великденския остров. Кой е живял там преди тях? Това никой не знае. И досега никой археолог не е пребивавал на остров Питкеърн повече от няколко часа.

Паркинс Крисчън ме покани да живея със семейството си в неговата къща, а останалите бяха разпределени по другите домове. Бяхме приети блестящо в гостоприемното малко британско общество, чиито членове говореха английски горе-долу както са го говорели дедите им, когато се заселили тук през 1790 година, като примесваха в него някои таитянски изрази и имаха местен акцент.

Няколко дни живяхме безгрижно на острова на бунтовниците. Докато археолозите скитаха из целия остров, разкопаваха и оглеждаха, моряците посетиха пещерата на Крисчън и гроба на Адамс, а водолазът се спусна да разгледа жалките останки на „Баунти“. Жителите ни помогнаха да намерим останките на стария платноходен кораб, които лежаха в един процеп на дъното на залива Баунти и представляваха куп ръждясали железа.

Островитяните постоянно намирали каменни брадви в земята. А в подножието на една страхотна пропаст по северния бряг имаше скални релефи. Общо взето обаче, Питкеърн беше беден откъм археологически останки. Като добри християни, потомците на бунтовниците изравнили храмовите площадки със земята, натрошили малките статуи и ги хвърлили в морето, за да прочистят своя остров от чужди божества. С помощта на населението Арне и Гонсало намериха в стената на отвесна скала една пещера, където — ако се съди по всички данни — червените статуи са били изсичани от скалата. Изхабени каменни брадви все още лежат захвърлени сред каменните отломки на пода на пещерата.

На този остров чужденци рядко стъпват. Прибоят се блъска в скалите край тесния опасен пристан. Но наблизо минава морският път от Нова Зеландия за Панама и когато предстои да мине пътнически кораб, островитяните излизат в морето с лодки, за да продадат на пасажерите дърворезби, изобразяващи летящи риби, костенурки или малки модели на гордия платноход на техните деди. Тази търговия се оказала толкова успешна, че на Питкеърн са свършили дърветата миру, които населението използувало за своите жизнено необходими дърворезби.

За да се отблагодарим за гостоприемството, натоварихме на борда цялото мъжко население на острова, а също и голям брой жени и се отправихме към необитавания остров Хендърсън. На неговите брегове нашите шестдесет пасажери от Питкеърн отсякоха за един ден двадесет и пет тона миру. Обраслият с палми бряг заприлича на пиратско полесражение, когато шарената тълпа от питкеърнци на всички възрасти се хвърли във вълните с разни криви пънове и клони и заплува към лодките, който се мятаха сред прибоя край рифа. Натоварени до ръба, лодките гребяха към кораба и после де връщаха празни, за да вземат нов товар. На всички, които не бяха свикнали да виждат как разпенените прибойни вълни ту скриват, ту оголват кораловия риф край тропическия остров, се струваше, че ей сега ще се случи някое нещастие. Но мъжете и жените на рифа се вкопчваха в лодката, колкото пъти прибойните вълни ги заливаха и ги повдигаха, а на кормилото седеше един великан, който гръмогласно ръководеше дванадесетте гребци и така поддържаше лодката, готова да посрещне яростните тласъци на морето.

Когато на другия ден разтоварвахме кораба край скалите на Питкеърн, Паркинс Крисчън с усмивка ни увери, че неговите хора сега имат достатъчно миру, за да дялкат модели на „Баунти“ и летящи риби в продължение на четири години.    ..........::::

[laplandetza]

 

Тор <Аку/аку>   

 

;;;;;;;;.....От Питкеърн се отправихме към остров Мангарева. Пуснахме котва в красива лагуна, обкръжена от насечени планини. Водата беше кристално бистра, а дъното представляваше дивна, пъстроцветна градини от корали, украсена със седефени миди и населена от хиляди чудновати риби. Единствената статуя, която видяхме в този обрасъл с палми южноморски рай, беше изрисувана на един стенопис в църквата, и то счупен на две и потъпкан под крака на някакъв тържествуващ мисионер. Френският администратор отсъствуваше, но неговата предприемчива съпруга събра с барабан всички островитяни и направи голямо тържество, на което ни показаха и един танц в чест на легендарния крал Тупа. Поставил на главата си гротескна маска от издълбан палмов дънер, „крал Тупа“ танцуваше начело на своите бойци. Според преданието, той пристигнал на острова от изток с цяла флотилия от големи салове с платна. След неколкомесечен престой се върнал в своето могъщо кралство на изток и никога вече не се появил в Мангарева. По време и място това предание поразително съвпада с преданието на инките за техния велик владетел Тупак. Той наредил да се построи огромна флотилия от платноходни балсови салове и тръгнал да посети някакви далечни обитавани острови, за които чул от своите търговци — мореплаватели. Според летописците на инките, пътешествието на Тупак из Тихия океан траяло почти цяла година. Завърнал се в Перу с пленници и плячка, след като посетил два населени острова. Благодарение на опити, които проведохме след експедицията „Кон-Тики“, знаех, че подобно пътешествие със сал е напълно осъществимо, тъй като най-сетне открихме отново забравения начин на инките да управляват балсовите салове чрез гуара или центровъчни дъски. Така салът може да се движи и срещу вятъра със същата лекота като платноходката. А вождът на инките Тупак може да е същият онзи Тупа, когото помнят на Мангарева. ...:::

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

Моронго Ута

 

;;;;;;;;;;..........Следващата суша по нашия път беше остров Рапаити. Той се подаде из облаците на югозапад като приказна страна, която плува по морето. През биноклите си още отдалеч видяхме, че най-високите му върхове са някак особени. Те приличаха на тревясалите пирамиди в Мексико или на стъпаловидните укрепления на инките сред дивите планини на Перу. Тук положително имаше какво да се изследва.

Със затаен дъх стояхме на мостика, докато капитанът с невероятно умение налучкваше пътя през същински лабиринт от процепи и отвори в живия растящ коралов риф, който препречваше входа към обширен залив в сърцето на острова. Капитанът вмъкна кораба в огледалната лагуна, образувана от едно кратерно езеро и обкръжена от остри зъбери и високи ридове. Анет стоеше до нас, вперила благоговеен поглед в капитана, докато той през кратки промеждутъци местеше ръчката на машинния телеграф от „стоп“ на „бавен напред“ и „назад“, а корабът незабележимо се плъзгаше напред между коралите. Внезапно тя се издигна на пръсти, грабна решително дръжката и я дръпна на „пълен напред“. „Пълен напред“ отговориха от машинното и ако капитанът не беше обърнал бързо ръчката в обратната посока, щяхме да се блъснем в рифа като ледоразбивач.

Въздъхнахме облекчено, когато пуснахме котва в тихите безопасни води пред живописното малко село, чиито жители вече приближаваха в своите мънички кану.

След дълго катерене по стръмни урви и ридове най-сетне се изкачихме на най-горния хребет на планинската верига.

— Моронго Ута — промърмори туземецът, който ни доведе.

— Кой го е построил? Той вдигна рамене:

— Кой знае, може би някой крал.

Пристъпихме по-близо и надникнахме между гъстата зеленина. Тук-таме се подаваха грижливо изградени стени. Ед ми подвикна нещо. Той разглеждаше една стръмна тераса, където част от платформата беше рухнала и образуваше открит земен насип, осеян с миди и рибени кости. Сред тези разрушения се подаваше камбановиден хаван с чисти, изящни очертания; беше направен от твърд като кремък базалт, майсторски изваян и полиран. В цяла Полинезия не съм виждал по-съвършено каменоделско творение.  ::::

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

Моронго Ута

 

::::......... растителността, която покриваше Мо-ронго Ута, постепенно отстъпваше и изчезваше, а площта на червеникавокафявата скала растеше с всеки изминал ден. Появиха се тераси и стени и скоро стъпаловидният връх се оголи и засия на фона на синьото небе като храм от шоколад.

Пирамидите по околните върхове все още приличаха на покритите с мъх дворци на планински духове. Но Моронго Ута не беше дворец. Не беше и замък. Всеки, който се качеше сега на планината, можеше да види, че това не е една цялостна сграда. Това бяха запустелите развалини на цяло село. Погрешно би било да го наречем крепост. Също така погрешно би било да го наречем земеделски тераси. Защото там, по най-високите върхове, някога са били постоянните жилища на цялото население на острова.

В долините имало достатъчно равна земя за ония, които първи достигнали този остров. Но вместо да се установят там, те се изкатерили по най-недостъпните урви и се заселили около най-високите върхове. Там се вкопчили и изградили своите въздушни орлови гнезда. Изсекли самата скала с каменни сечива и превърнали върха в непревземаема крепост. Наоколо и под него издълбали скалата във вид на големи тераси, по които стояли в редица къщите на селището. Бяха се запазили древните огнища, пълни с въглени и пепел. Това бяха странни зидани каменни пещи, каквито са известни само на Великденския остров и не се срещат никъде другаде в Полинезия. Бил внимателно събра ценните въгленчета в своите торби. Чрез анализа на тяхната радиоактивност можеше да се определи възрастта на това странно планинско селище.

Навред лежаха голям брой разнообразни здрави и счупени каменни секири. Също така често се срещаше един вид каменно чукало, необходимо на жените в миналото, за да разтриват таро за попои. Някои от тия чукала за попои бяха така съвършено изваяни и уравновесени, със стройни линии, изящни извивки и гладка полировка, та нашите механици отказваха да повярват, че е възможно да се постигне всички това без съвременен струг. Със своята лопатка Бил дори успя да изрови от земята овъглените останки от старинна риболовна мрежа.

В миналото Моронго Ута навярно е било добре укрепено селище. Огромен ров с насип на по-високата страна откъм селото препречваше пътя на всеки, който би се изкачил по южния склон. За да не се свлекат колибите в пропастта по време на силните дъждове и бури, които спохождат Рапаити, за опора на терасата, върху която стояли те, от дъното на долината били изнесени с труд стотици хиляди базалтови камъни. Необработените блокове били майсторски подредени така, че да прилягат един към друг без хоросан. Тук-таме от стената беше изведен по някой дренажен канал или пък се подаваха дълги камъни, които образуваха един вид стълба от едната тераса до другата. Селището Моронго Ута се състоеше от повече от осемдесет тераси. Цялата постройка беше висока над петдесет метра с диаметър около четиристотин и тридесет метра. Следователно това беше най-големият строителен масив, открит досега в Полинезия. Според изчисленията на Бил, само Моронго Ута е имало повече обитатели от цялото днешно население на острова.

Четвъртити каменни огнища, кладенци и ями за съхраняване на таро бяха единствените останки от къщите, като не се смятат разни отломки и сечива. Местните жилища са били овални колиби, направени от гъвкави клони, забодени в земята, прегънати и събрани на върха, а после покрити с тръстика и сено като купни. Това също удивително напомняше за Великденския остров. Обитателите на върховете не са намерили място в своето планинско село за огромните храмове, които преобладават в древната архитектура на всички останали острови. Населението на Моронго Ута разрешило този проблем по начин, неизвестен досега в целия Тих океан. Те изсекли в скалата зад терасите малки куполообразни ниши и там си построили миниатюрни храмове, на чиито плоски подове наредили в редици и правоъгълници малки каменни призми като фигури за шах. Ония обреди, които не можели да се извършат пред тези храмове с джобен формат, ставали на най-горната площадка на пирамидата под открития свод на небето пред слънцето и луната.

Докато Бил и неговите помощници надзираваха разкопките в Моронго Ута, Ед и Карл заедно с екипажа на кораба изследваха останалата част на острова. Всички други по-особени върхове представляваха развалини на укрепени селища от същия вид като Моронго Ута. Туземците ги наричаха паре. По хребета на високия вододел, който свързваше върховете, лежаха нагъсто — доколкото позволяваше мястото — останки от старинни жилища. Дълбоко долу в долините, оградени от върхове, се намираха стените на древни земеделски тераси. Най-често те се изкачваха нагоре по склоновете като стълбища и навсякъде се виждаха останки от канали за изкуствено напояване, които се отклоняваха от потоците и отвеждаха вода към терасите по склоновете.

Макар че странните поселища на древен Рапаити се намирали по най-високите върхове, обитателите им всекидневно слизали в долините по пътечки, изсечени в стръмните склонове, за да отглеждат там таро и да ходят на лов за риба и други морски животни из заливите. Децата на този планински народ са расли като същински орлета по гордите чукари. Какво ли е изплашило тези хора и ги е накарало да избягат по височините? Дали тези, заселили се на някой връх, са се укрили в планината от страх пред онези, който живеели по другите върхове? Едва ли. Всички села бяха свързани с останки от къщи, наредени по хребетите и образуващи обща защитна система, обърната с лице към безбрежното море. Дали са избягали по планините от страх, че островът им потъва в океана? Едва ли. От върховете можехме да видим, че бреговата линия под нас е същата, каквато е била и по тяхно време, защото навсякъде, където морето на известно разстояние беше плитко, камъните бяха разчистени, за да се образуват пристани, риболовни клопки и рибни басейни, които можеха да се използуват и до днес.

Отговорът беше много прост. Жителите на Рапаити са се страхували от мощен външен враг, който им е бил известен и чиито бойни канута биха могли да се появят на хоризонта без предупреждение.

Може би този враг дори ги е прогонил от някой друг остров, който превзел, и те попаднали в това уединено кътче на океана? Възможно ли беше този остров да е Великденският остров? Възможно ли беше, в дъното на преданието за заселването на Рапаити да има зрънце истина, както в историята за сражението при рова на Ико? Кръвожадните битки през третата епоха на Великденския остров биха могли да изплашат всекиго така, че да побегне в открито море — дори и бременни майки с малки деца. Та още през миналия век един дървен сал със седем туземци пристигнал благополучно на Рапаити, след като прекосил океана чак от Мангарева, където и ние се отбихме по пътя си насам от Великденския остров.  ...........:::::

 

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

Моронго Ута

;;;;..........На Рапаити нямаше статуи, но по върховете нямаше и място за тях. Ако наистина жени и деца от Великденския остров са основали културата на този остров, те преди всичко биха помислили за жилища, прехрана и безопасност, а не за показни паметници и за военни походи. Биха си построили заоблени тръстикови колиби и правоъгълни огнища, както на Великденския остров, а не правоъгълни къщи и кръгли огнища, както на всички съседни острови. Биха предпочели да укрепят здраво своите собствени домове, вместо да предприемат войнствени походи срещу домовете на други. И ако действително са дошли от Великденския остров, тогава не е така изумително, че са притежавали предприемчивостта да преобразят цели планински върхове със своите малки каменни сечива. Интересно е, че в обществото на Рапаити и до днес жените са ръководната сила, като глезят мъжете и се грижат за тях като за големи деца.

Досега се твърдеше, че на Рапаити няма нито обработени каменни блокове, нито изваяни от камък човешки фигури. В планините намерихме й едното, и другото. Островитяните ни заведоха в една урва високо над долината, източно от Моронго Ута. Там ни показаха едно забележително помещение в скалата, където според преданието се полагали телата на кралете, преди да предприемат своето последно пътуване. Това беше изумителен образец на каменоделското изкуство. В самата скала беше изсечено в профил хранилище с формата на голям саркофаг, чиято отворена страна беше грижливо запечатана с четири правоъгълни каменни блока. Те така точно прилягаха един към друг, сякаш с течение на времето се бяха сраснали. До саркофага в скалата беше изваяна във висок релеф човешка фигура с детски ръст. Тя стоеше с издигнати ръце, злокобна и застрашителна, и ми напомняше на „краля“ в погребалната пещера на Ласарус на Великденския остров.

Според преданието, телата на умрелите крале на Рапаити били донасяни сред разкош и великолепие в това погребално помещение посред бял ден. Кралят лежал там с глава на изток, докато в някоя тъмна нощ дойдели двама негови оръженосци и скришом го пренасяли през рида на отвъдната страна в долината Анаруа. Там, в една тайна пещера, били грижливо укрити всички покойни владетели на Рапаити.

На Рапаити намерихме и погребални пещери. Най-голямата се намираше в долината Анапори зад един водопад, който яростно се хвърляше от скалите на десет метра над нея. Някакво малко ручейче течеше навътре в пещерата и ние трябваше да газим до колене в кал, докато стигнем до суха земя. Край брега на едно подземно езеро имаше погребални могили. За да достигнем отсрещния бряг на езерото, трябваше да преплуваме седемдесет и пет метра през леденостудена вода, но и тук в черния мрак лежаха останки от човешки скелети.

В скалата под Моронго Ута намерихме по-нова погребална пещера. Тя беше издълбана в меката скала, а входът беше затворен с каменна плоча. В пещерата лежаха три тела, но ние бързо поставихме обратно плочата, защото един островитянин се покатери при нас и ни каза дружелюбно, че това били негови най-близки роднини. Наблизо имаше няколко подобни запечатани помещения, които явно доскоро са били използувани, и понеже не се докоснахме до тях, човекът ни довери, че и дядо му почивал тук в една тайна пещера зад такава плоча. До него в изкуствената пещера лежали много други хора, положени там един подир друг с течение на поколенията. И до ден-днешен жителите на Рапаити се придържат, доколкото могат, към този свой обичай: макар че сега погребват своите покойници в светена земя край селото, те ги зазиждат в хоризонтални дупки, изкопани в земята на дъното на гроба.....::::::

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

 

;;;;.........Там долу, по склона на долината, в едно сечище, което ние сами разчистихме сред джунглата, стояха неподвижно единадесет дебели червени фигури. Когато пристигнахме, осем от тях стояха прави из шубраците. А след като намерихме и изправихме останалите три, те за пръв път видяха лицата на християни. Лежали са по корем с лица, заровени в пръстта още от времето, когато в този храм идвали хора, за да се молят и да принасят жертви на своите деди, издигнати в богове. Когато изправихме единия великан с помощта на крикове и въжета, закрепени под мишниците му, за наша изненада видяхме, че това е двуглаво чудовище — единствената статуя от този род в целия тихоокеански басейн.

Докато Ед нанасяше всички развалини на карта, Бил започна да прави разкопки с надеждата, че ще успее да определи възрастта на древните каменни статуи. Колкото и да е невероятно, сега за пръв път се извършваха археологически разкопки на Маркизките острови с цялата им богата древна култура. Един-единствен археолог е предприел повърхностно изследване на островите, без обаче да прави разкопки.

Бил има късмет. Под масивната каменна площадка, върху която стоеше статуята, той намери много поддаващи се на датировка въглени, които щяха да ни позволят да сравним възрастта на местните статуи с възрастта на статуите от Великденския остров. Освен това получихме поздрав от един древен дългоух. Може би са го погребали там с почести. А може би местните човекоядци са го принесли в жертва и са го изяли. Както и да е, от него бяха останали само големите му обици и шепа разпадащи се кости, скрити в една шахта в зидарията на площадката. Измерванията на радиоактивността на въглените показа, че статуите в Маркизкия архипелаг, са издигнати около 1300 година от нашата ера или около деветстотин години след като първите хора се заселили на Великденския остров. По този начин отпада онази теория, която твърди, че малките каменни фигури на Маркизките острови може би са предшественици на великаните от Великденския остров.  ...::::

 

;;;;;;;;;;.....Докато ние работехме в джунглите на Нукухива, Арне и Гонсало останаха с група копачи под палмите на Хиваоа, един остров на юг в същия архипелаг. С това завършихме проучването на всички острови в Тихия океан, където има каменни статуи. На Раиваевае те разкопаха два древни храма и намериха редица досега неизвестни малки статуи. Сега ги оставихме на Хиваоа, за да определят с помощта на разкопки възрастта на тамошните находки и да направят отливка на най-голямата статуя на Маркизките острови. Нейната височина от главата до петите възлиза само на два метра и половина и в сравнение с великаните на Великденския остров, тя е просто джудже. Те взеха последните торби зъболекарски гипс на експедицията, защото на Великденския остров употребихме по-голямата част от трите тона за отливка на един десетметров гигант, който ще бъде поставен в музея Кон-Тики в Осло над една пещера, пълна с пещерни камъни.

Легнал в прохладния вир, мислено преживявах отново нашето пътешествие и изведнъж осъзнах напълно до каква степен самотният Великденски остров изпъква сред останалите полинезийски острови като културен център с изключително голямо значение. Единадесетте причудливи малки фигури в долината под мен и шепата други статуи, изследвани от Арне в долината Пуамао на Хиваоа — всичко с което можеше да се похвали Маркизкият архипелаг, — изглеждаха почти случайни и незначителни в сравнение с многобройните горди великани, издигнати по време на двете ранни епохи на Великденския остров. Да, в сравнение с тях те приличаха на трошици, изтръскани от масата на богатия. Същото се отнася и за малобройните фигури, намерени на Питкеърн и на Раиваевае. Великденският остров със своята дълбоко вкоренена култура се издига над всички останали като крайъгълен камък в праисторията на източната част на Тихия океан. Никой друг остров не би могъл да си присвои гордото название Пъп на света. ......::::

Редактирано Май 22, 2020 от laplandetza

[laplandetza]

Тор <Аку/аку> 

 

 

Области, където се намират големи каменни статуи с човешки образ. Всички с неизвестен произход. 1. Мексико, 2. Гватемала, 3. Панама, 4. Колумбия, 5. Еквадор, 6. Северен Перу, 7. Централен Перу, 8. Перу-Боливия, 9. Великденски остров, 10. Питкеърн, 11. Маркизките острови, 12. Раиваевае.

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

;;;;;;..........В Перу. Когато испанците открили империята на инките, Педро Писаро писал, че докато повечето индианци в Андите били дребни и чернокоси, членовете на властвуващото семейство инки били високи и имали по-бяла кожа от самите испанци. Той изрично споменава отделни личности в Перу, които били бели и имали червени коси. Същото нещо срещаме и сред мумиите. По тихоокеанското крайбрежие, сред пустинните пясъци на Паракас, има обширни изкуствени погребални пещери, в които се намират голям брой извънредно добре запазени мумии. Когато се махнат многоцветните, все още неизбледнели обвивки, намираме, че някои мумии имат гъсти, твърди, черни коси, както днешните индианци, а други, съхранявани при същите условия, имат червени или понякога кестеняви коси, меки като коприна и къдрави, каквито се срещат сред европейците. Те имат продълговати черепи, забележително високи са и се различават много от днешните перуански индианци. Специалисти, изучавали червената коса под микроскоп, доказват, че тя притежава всички белези, които обикновено отличават нордическия тип коса от косите на монголците или на индианците.  ..........:::::

 

;;;;;........— А какво казват преданията? Не всичко може да се види през микроскоп.

— Преданията ли? — попитах аз. — Те нищо не доказват.

— Но какво разказват те?

— Писаро попитал кои са белокожите червенокоси хора. Индианците му отговорили, че това са последните потомци на виракочите — един божествен белокож народ, чиито мъже носели бради. Те така много приличали на европейци, че когато европейците пристигнали в империята на инките, веднага започнали да ги наричат виракочи. Исторически факт е, че именно поради тази причина Франсиско Писаро успял с една шепа испанци да нахлуе в сърцето на инкските владения и да плени краля-слънце и цялата му огромна империя, без многобройните храбри войски на инките да посмеят с пръст да ги докоснат. Инките помислили, че това са виракочите, които доплавали обратно през Тихия океан. Според тяхното най-разпространено предание, преди първият инка да се качи на престола, богът-слънце Кон-Тики Виракоча се простил със своето кралство в Перу и отплавал в Тихия океан заедно с поданиците си. Когато испанците достигнали езерото Титикака високо в Андите, те намерили най-величествените развалини в Южна Америка — Тиахуанако. Там видели един хълм, превърнат от човешки ръце в стъпаловидна пирамида, класически зидарии, изградени от огромни блокове, красиво обработени и здраво свързани, и множество големи каменни статуи с човешки образ. Те помолили индианците да им кажат от кого са останали тези огромни развалини. Известният летописец Сйеза де Леон научил, че всичко това е построено много време преди инките да дойдат на власт. Дело било на бели брадати мъже, също като испанците. В края на краищата белите хора напуснали статуите и тръгнали със своя вожд Кон-Тики Виракоча най-напред към Куско, а после се спуснали към Тихия океан. Инките ги нарекли виракоча или „морска пяна“, защото били белокожи и изчезнали в морето като пяна. ...::::

 

>;;;;.........Не е ли странно, че им е хрумнало да удължават ушите си така, че да висят чак до раменете им?

— Не е толкова странно — отвърнах аз. — Такъв обичай съществувал и на Маркизките острови, и на Борнео, и сред някои племена в Африка.

— А в Перу?

— В Перу също. Испанците отбелязали, че властвуващите семейства се наричали орехонес или дългоухи, тъй като им било позволено, за разлика от своите поданици да удължават изкуствено меката част на ушите си. Пробиването на ухото, за да бъде удължено, ставало при тържествен обред. Педро Писаро изтъква, че именно дългоухите били белокожи.

— А какво казва преданието?

— На Великденския остров според преданието, този обичай е внесен отвън. Първият тамошен крал довел със себе си дългоухи хора, когато пристигнал на острова с някакъв мореходен плавателен съд, след като проплавал шестдесет дни от изток в посока на залязващото слънце.

— От изток? На изток се намирала империята на инките. Какво казва там преданието?

— То казва, че когато отплавал на запад през морето, Кон-Тики Виракоча водел със себе си дългоухи хора. Преди да напусне Перу, спрял в Куско, който лежи на север по пътя му от езерото Титикака към тихоокеанския бряг. В Куско назначил за главатар един човек на име Алкавиза, комуто наредил всички негови потомци да удължават ушите си, след като той — Кон-Тики Виракоча — ги напусне. Когато испанците достигнали бреговете на езерото Титикака, научили от тамошните индианци, че Кон-Тики Виракоча бил вожд на някакъв дългоух народ, който плавал из езерото Титикака с тръстикови лодки. Те пробивали ушите си, слагали в тях дебели стебла от тръстиката тотора и се наричали рингрим, което означавало „ухо“. Индианците добавили, че именно тези дългоухи помогнали на Кон-Тики Виракоча при пренасянето и издигането на грамадните каменни блокове, тежащи по повече от сто тона, които лежат изоставени в Тиахуанако.^{[2] ...:::::::}

Редактирано Май 22, 2020 от laplandetza

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

 

;;;;............— Та нали тръстиката, която са използували за строежа на тези лодки, е Scirpus totora? Нали това е същата онази сладководна тръстика, която заселниците на Великденския остров донесли със себе си и засадили в тресавищата на своите изгаснали вулкани?

— Да, тя е.

— А нали най-важното растение на Великденския остров по времето, когато там пристигнали Рогевеен и капитан Кук, бил сладкият картоф, който островитяните наричали кумара?

— Да.

— А ботаниците доказаха, че и това растение произхожда от Южна Америка, че може да стигне до Великденския остров само ако се пренесе грижливо от хора и че индианците в големи области на Перу наричат същото това растение със същото име, кумара?

— Така е.

— Тогава ще ти задам само още един въпрос и после ще ти отговоря. Можем ли да допуснем, че предшествениците на перуанските инки са били мореплаватели, тъй като знаем, че самите инки били моряци по времето, когато пристигнали испанците?

— Да. Знаем, че те многократно са посещавали Галапагоските острови. Знаем също, че голям брой центровъчни дъски за салове с ваяни дръжки са запазени в Паракас в гробовете от времето преди инките — тъкмо там, където са намерени високите червенокоси мумии. Центровъчната дъска не може да се използува без платна, а платното не може да се използува без плавателен съд. Една-единствена центровъчна дъска в някой гроб от времето преди инките може да ни каже повече, отколкото някоя дисертация или цяло предание. Тогава ще ти кажа нещо.

— Не искам да те слушам. Ти вадиш заключения. Не се придържаш към сухите факти. Това е научна експедиция, а не детективско бюро.

— Дадено — каза моето аку-аку. — Но докъде ще стигне Скотланд Ярд, ако събира само отпечатъци от пръсти, а не се опитва да залови крадеца?

На този въпрос не намерих какво да отговоря и моето досадно аку-аку продължи:

— Добре, нека оставим това. Казахме, че на Великденския остров дългоухи хора с червени коси изработвали дългоухи статуи с червени коси. Правили са го или защото са били студени хора, или пък защото дошли от една страна, където били свикнали да си играят с големи камъни и да издигат статуи. След тях обаче дошли късоухите. А това били полинезийците, които не били студени хора и които намерили достатъчно дърво на Великденския остров, за да си дялкат, каквото си искат. Те дялкали птицехора и изображения на загадъчни привидения с бради и дълги уши и с огромни гърбави носове като на инките. Откъде са дошли тия късоухи?

— От другите острови на Полинезия.

— А отде са дошли полинезийците?

— Техният език показва, че са далечни роднини на дребните плосконоси народи в Малайския архипелаг между Азия и Австралия.

— Как са стигнали оттам до Полинезия?

— Никой не знае. Не е намерена никаква следа нито там, нито по другите острови, които лежат на пътя им. Лично аз смятам, че са пътували по течението край брега на Азия до Северозападна Америка. По крайбрежните острови в тази област се намират удивителни следи, а техните огромни двойни канута с палуба биха могли да пренесат с лекота мъже и жени до Хавай и всички останали острови, движейки се с помощта на същото течение и вятъра. Едно е сигурно: Великденският остров е последният, който са достигнали, и то може би само около сто години, преди там да дойдат европейци.

— Тогава, щом като дългоухите са дошли от изток, а късоухите — от запад, значи по този океан може да се пътува и в двете посоки?

— Разбира се, че е възможно. Само че в едната посока е хиляди пъти по-лесно, отколкото в другата. Погледни и нашите ранни изследователи. Докато не била открита Америка, никой не успял да стигне до тихоокеанските острови. Европейците останали дълго време в Индонезия и по бреговете на Азия, но никой кораб не се опитал да навлезе в открития Тихи океан срещу вятъра и течението. Едва след като Колумб ги отвел в Америка, португалците и испанците продължили оттам с вятъра и течението в гърба си и открили целия обширен Тихи океан, Полинезия и Меланезия са открити от испанци, които, следвайки съвета на мореплаватели инки, тръгнали от Перу по течението. Дори ония, които са открили Микронезия, включително Палаус и други острови край самия бряг на Азия, са тръгнали от Южна Америка. Една подир друга експедициите се впускали в Тихия океан, но всички от Америка, нито една от Азия. Корабите от онова време дори не били в състояние да се върнат по същия път, по който прекосили Тихия океан. В течение на две столетия каравелите сновали по тропическия пояс на Тихия океан от Мексико и Перу на запад до бреговете на Азия, но за да се върнат в Америка, трябвало да тръгнат на север с японското течение и да пресекат Тихия океан далеч на север от Хавай, където няма никакви острови. Не трябва да очакваме от малайските канута или от балсовите салове и тръстиковите лодки на инките повече, отколкото от европейските каравели. Помниш ли французина Дьо Бишоп, който беше готов да тръгне със своя бамбуков сал, когато се отбихме в Таити? Веднъж се опитал да преплава Тихия океан от Азия до Полинезия с първобитен плавателен съд. Но не успял. След това опитал в обратна посока — от Полинезия към Азия. Успял, и то с лудешка бързина. Сега се опитва да преплава със сал от Полинезия до Америка. Той ще трябва да се спусне далеч на юг към студеното Антарктическо течение, което се движи на изток. Като европеец, може би ще изтърпи тамошните ледени бури. Но ако изобщо стигне благополучно на неколкостотин мили от южноамериканския бряг, едва тогава ще започнат най-големите трудности, тъй като движещото се на изток течение там изведнъж завива на север. Ако не успее да преодолее течението, ще се понесе обратно към Полинезия по същия път, който измина салът Кон-Тики и един самотен американец със сал, тръгнал подире ни. Едно е да пътуваш с параход, друго е да пътуваш с молив по картата, а съвсем друго е да пътуваш с първобитен плавателен съд по неспокойния океан.^[3]

Ослушах се да чуя какво ще каже моето аку-аку. Но то спеше дълбоко.

— О, докъде бяхме стигнали? — каза то, когато го раздрусах, за да го събудя. — Да, вярно, говорехме за късоухите. Значи те били далечни роднини на малайците, а?

— Точно така. Но много, много далечни, защото самите те с положителност не били малайци. По време на своето скитничество из Тихия океан вероятно са спрели в някоя обитавана местност, където езикът им доста се изменил, а расата им — напълно. Според антрополозите полинезийците и малайците физически се различават във всяко отношение — от формата на черепа и носа до кръвната група. Само езиковедите изтъкват някакво родство. И именно това е така странно.

— А на кого от тях трябва да вярва невежата?

— И на едните, и на другите, когато просто слагат фактите на масата. Но нито на едните, нито на другите, ако не се посъветват помежду си, а започнат поотделно да сглобяват частите на загадката. Ето там е силата на чистата изследователска работа — казах аз.

— Там е и най-голямата й слабост — отвърна моето аку-аку. — За да навлязат все повече в своите области, огромното мнозинство специалисти ограничават своето зрително поле и се заравят все по-надълбоко и по-надълбоко всеки в своята дупка, докато вече не могат да се видят един друг. Но съкровищата, извадени на бял свят от техния труд, излизат на повърхността. Там би трябвало да седи някакъв друг вид специалист, единственият, който все още липсва. Той няма да слиза в никоя дупка, а ще стои горе и ще сглобява отделните факти.

— Работа за някое аку-аку — казах аз.

— Не, работа за човек на науката — отвърна моето аку-аку. — Но все пак бихме могли да му подхвърлим няколко полезни сведения.

— Говорехме за евентуалната връзка между малайците и късоухите — казах аз. — Ти като аку-аку на какво становище ще застанеш, ако езиковедите кажат „да“, а антрополозите — „не“?

— Ако езиковедите ми заявят, че негрите от Харлем и индианците от щата Юта, които говорят само английски, са англичани по произход, ей богу, ще застана на страната на антрополозите!

— Нека не се отклоняваме от Тихия океан. Ще си глупак, ако пренебрегнеш заключенията на езиковедите. Езикът чисто и просто не може да се предаде по вятъра.

— Езикът си намира обиколни пътища — каза моето аку-аку. — В края на краищата той не може да прелети срещу вятъра. А когато физическите белези абсолютно не си схождат, по пътя трябва да се е случило нещо особено, независимо от това, дали преселението е станало от изток на запад или от запад на изток, по краткия южен път или пък по далечния северен път.

Ниско долу в долината яздеше самотен ездач. Това беше лекарят на експедицията, който се връщаше през планините от село Таихае с пълна чанта епруветки с кръв. Той събираше кръвни проби на всички острови, които посетихме. Главатарите, старейшините и местните власти му помагаха да подбира онези хора, които все още можеха да се смятат за чистокръвни. От Таити изпратихме мострите с въздушна поща в термоси, пълни с лед, до Общобританската лаборатория за серуми в Мелбърн. Следващата ни пратка щеше да тръгне по въздуха, от Панама, а „Пинто“ отнесе първата. Никога досега жива кръв от жителите по тези острови не е стигала до някоя лаборатория в такова състояние, че да могат да се изследват и определят всички гени на наследствеността. Досега е изследвана само кръвната група A–B–0. Доказа се, че у туземните племена на Полинезия липсва важният фактор „B“, който отсъствува и у всички американски индианци, докато „B“ преобладава у всички народи, като почнем от Индия и Китай и минем през Малайския архипелаг и Меланезия, чак до Микронезия.

— Какво ли ще ни каже кръвта! — казах аз на моето аку-аку.

Тогава още не знаех, че доктор Симонс и неговите колеги ще извършат най-задълбочен кръвен анализ, който е правен досега за някой народ. Също така не знаех, че ще намерят всички наследствени фактори, които направо посочват произхода на полинезийците от първоначалното население на Америка и едновременно рязко ги отделят от всички малайци, меланезийци, микронезийци и други народи от азиатски произход. А дори и моето аку-аку не би могло да ми каже това в моите — или неговите — най-лудешки мечти.

Стана ми хладно и се облякох. За последен път се озърнах да видя скалата, където гърмеше водопадът и пръските се процеждаха през мъха. Няколко жълти цветове от хибискус, повлечени от течението, се завъртяха във водата и отплуваха към джунглата в долината. Сега и аз щях да тръгна по течението. Така пътят щеше да бъде несравнимо по-лек; защото движещата се вода открай време е била водач на ранните пътешественици — отвеждала ги е към океана и отвъд него.

Няколко часа по-късно всички стояхме на мостика и по задната палуба. Дори и механиците се качиха горе и със страхопочитание се взряха в гледката, когато нашият малък кораб се плъзна покрай отвесния скалист бряг и величествената червена планинска стена бавно; като огромна плъзгаща се врата, закри приказната долина сред Маркизкия архипелаг. Все още виждахме червената джунгла, която се спускаше на вълни по стръмните склонове на долината към морето. Стройни кокосови палми, сякаш избягали от зелената войска зад тях, стояха на своите тънки крака по крайбрежието и махаха дружелюбно „добре дошли“ на пристигащите и тъжно „сбогом“ на заминаващите. Ако не бяха те, островът би изглеждал лишен от култура — всичко би било само дива красота. Поглъщахме гледката и уханията. Скоро всичко това ще се слее, ще се превърне в бледа сянка на синия ръб на небето и после ще потъне заедно със слънцето в океана зад нас.

Стояхме под тропическото слънце, обкичени с хладни, ухаещи гирлянди от цветя. Съгласно местния обичай, трябваше да ги хвърлим в морето, пожелавайки си да се върнем на тези омайни острови. Но никой от нас не се решаваше да го стори. Когато венците паднеха зад борда, те щяха да останат на повърхността на водата, бележейки крайната точка на нашето приключение. Два пъти бях хвърлял своя венец, когато се прощавах с този приказен островен свят на Южното море и наистина дойдох за трети път.

Но ето че първите венци литнаха през въздуха и кацнаха на повърхността на морето. Хвърлиха ги капитанът и неговият помощник от мостика. После Тур младши и момчето от кухнята — от върха на най-високата мачта. После археолозите и моряците, фотографът и лекарят, Ивон и аз. Горе на палубата стоеше на един стол малката Анет и надничаше през високото перило. Тя се мъчи известно време да откачи венеца от врата си, а после замахна с все сила през перилото и го хвърли.

Свалих я от стола и погледнах надолу. Там лежаха двадесет и три червени и бели венци и се люшкаха весело в нашата следа. Венецът на Анет не беше между тях. Нейното малко венче се беше закачило за перилото на долната палуба. Известно време стоях и го гледах. После бързо слязох долу и го хвърлих във водата. Просто не знам защо. Огледах се доволно и се качих пак при другите. Никой не ме видя. Но съвсем ясно ми се стори, че чувам някакъв смях.

— Суеверен си като кмета — каза моето аку-аку.   :....:::::

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

 

Край   

[laplandetza]

Ха сега, останаха ли мъдри и премъдри историци и учени, които да твърдят , че няма контакти между тихоокеанското крайбрежие на америка, в юастност около и перу и островите на полинезия, както и обратните мореплавания.
Ще имали дискусия или  ще мълчим някакси <международно>

[Skubi]

Преди 1 час, laplandetza said:

Ха сега, останаха ли мъдри и премъдри историци и учени, които да твърдят , че няма контакти между тихоокеанското крайбрежие на америка, в юастност около и перу и островите на полинезия, както и обратните мореплавания.
Ще имали дискусия или  ще мълчим някакси <международно>

Kога ли бяха тези експерименти със салове, трастикови кораби е.т.с. ?????Преди 100 години. Промени ли си платформата помазаната наука? Или тези въпроси още ги слагат в отдела паранауки и псеудо учени-ако са търпелеве с тееб- ако не направо те трият с последно предупеждение....Било то местно или на международно ниво....Понял?

[laplandetza]

Чакам позицията на тук историци и начетени лбители

Приемат ли много вероятна,близо до 100 процентна възможност за културнозивилизационен и <физически> обмен между древните народи на Америка и народите където ги е имали по островите и били най старите там от азиатско-океаноавстралийски произход, островите на Тихия океан , полинезия .