Човекът и Морските Пътешествия , Конкистадорите ( или Цивилизационерите ) от древността

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<.........

Минали години. Малко по-малко доверието на туземците било отново спечелено и през промеждутъци от много години някой минаващ кораб правел кратко посещение. Постепенно островитяните престанали да хвърлят камъни и все повече жени излизали на открито и очаровали посетителите. Но тогава се случило голямо нещастие.

Веднъж край брега пуснала котва едва флотилия от седем перуански тюленоловни кораба. Цяла тълпа от островитяни изплувала до тях и се покатерила по корабите, където за тяхно най-голямо удоволствие им позволили да напишат по няколко завъртулки под някакъв лист хартия. С това те били подписали друг договор; този път да отидат като работници на онези острови край брега на Перу, където събират гуано.^[3] Когато, доволни и без да подозират нещо, поискали да се върнат отново на брега, ги вързали и ги свалили в трюмовете. След това осем от търговците на роби загребали към острова с дрехи и яркоцветни подаръци, които хвърлили на брега. Тълпа от любопитни островитяни, която се стекла по скалите около залива, почнала бавно да се приближава. Островитяните били захласнати от съблазнителните предмети. Когато на брега се струпали неколкостотин души, ловците на роби ги нападнали. Островитяните, които коленичили, за да вземат подаръците, били сграбчени и ръцете им вързани отзад, а онези, които се опитали да избягат през скалите или да изплуват в морето, били обстрелвани. Точно когато последната лодка била готова да тръгне, натоварена догоре с пленници, един от капитаните открил двама местни жители, скрити в една пещера.

Като не успял да ги придума да тръгнат с него, той ги застрелял.

И така, на Бъдни вечер 1862 година Великденският остров бил самотен и обезлюден. Всички, които не лежали мъртви по скалите край брега или не били затворени в трюмовете на корабите в залива, с ръце, вързани отзад, се били сврели в своите подземни катакомби, като търколили камъни пред отворите. Тягостна тишина царяла на голия остров, само вълните на прибоя мърморели застрашително. Изражението на исполинските божества останало равнодушно. Но откъм корабите се чувала весела глъчка и викове — посетителите отпразнували Коледа и едва след това вдигнали котва.

След като населението на Пъпа на света вече се запознало с Великденския празник и с Коледата на белия човек, сега щяло да види и широкия свят. Корабите отплавали с хиляда роби, които свалили на островите край перуанския бряг да копаят гуано. Епископът на Таити протестирал и властите решили, че робите трябва незабавно да бъдат върнати на своя остров. Но докато приготвили кораб да ги вземе, деветстотин умрели от болести и поради необичайните за тях жизнени условия, а от стоте, които се качили на кораба, осемдесет и пет умрели по пътя, тъй че само петнадесет се върнали живи на Великденския остров. Те донесли със себе си едра шарка, която се разнесла мигновено като пожар и изтребила почти всички обитатели, макар че се били изпокрили в най-дълбоките и най-тесни подземия. Настъпило време на оскъдица и нищета, докато в края на краищата населението на целия остров спаднало на общо 111 души — възрастни и деца.

Междувременно на острова се бил заселил с най-добри намерения първият чужденец. Това бил самотен мисионер, който най-чистосърдечно вършел каквото можел, за да облекчи мизерията, но туземците му откраднали всичко, каквото имал, та дори и панталоните, които носел. Той се измъкнал с първия кораб, но се върнал с двама-трима помощници и основал малка мисионерска станция. Няколко години по-късно, когато всички оживели островитяни се били съгласили да се покръстят, пристигнал някакъв авантюрист французин, който ги настроил против мисионерите. Туземците изгонили мисионерите, убили французина и продължили да си пеят църковни песни, а всички следи от мисионерите били заличени.

В края на миналия век белите открили, че около статуите на Великденския остров има отлична паша за хиляди овце и най-сетне островът бил присъединен към Чили. Сега на острова има губернатор, свещеник и лекар и никой не живее в пещери или в тръстикови колиби. Цивилизацията е изместила старата култура на Великденския остров, както сред ескимосите, индианците и жителите на другите острови в Южното море. ........... >>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<<<<<<<..........

Всъщност на този странен остров са идвали само две археологически експедиции и никой друг не е възнамерявал да го посети. Първата била една частна британска експедиция, водена от Кетерин Раутледж. Тя пристигнала на Великденския остров през 1914 година с платноходката си яхта и размерила и нанесла на карта всичко което видяла над земята. На първо място, стенните тераси, старите пътища и повече от четиристотин огромни каменни статуи, които лежали пръснати по целия остров. Тя била така заета с тази пионерска работа, че нямала време за систематични разкопки. Само поразчистила някои статуи, покрити от наслоила се пръст. За нещастие всички научни записки на експедицията Раутледж са изчезнали, но в една книга за своето околосветско пътуване мисис Раутледж пише, че целият остров бил пропит с мистерия и неразрешени загадки. Особените, необясними въпроси, които се криели зад всичко това, я изпълвали с непрестанно нарастваща почуда. „Сенките на някогашните строители все още владеят острова — казва тя. — Човек не може да им се изплъзне. Те са по-дейни и по-действителни от живота на населението на острова и държат върховната власт заедно със своите васали — мълчаливите каменни великани. Подтиквани от неизвестни за нас съображения, те разсекли планинските склонове с недодялани каменни сечива и променили облика на цял угаснал вулкан само и само да добият суров материал за осъществяване на фанатичното си желание да виждат навред — край всички заливи и пристани — гигантски скулптури в човешки образ.

Навсякъде лъха дъх от небето; около и над острова се стелят безбрежно море и небе, безкрайно пространство и величествена тишина. Който живее там, непрестанно се ослушва, без сам да знае в какво, долавяйки несъзнателно, че се намира в преддверието на нещо още по-необхватно, което е отвъд неговите възприятия.“^[4]

Такава била представата на мисис Раутледж за Великденския остров. Тя откровено признала загадката, трезво изложила събраните от нея факти и предоставила решението на онези, които щели да дойдат по-късно.

Двадесет години по-късно една френско-белгийска експедиция била свалена на брега от един боен кораб и после била прибрана от друг. Един от археолозите починал по пътя и докато французинът Метро събирал устни сведения от туземците за някакво обширно проучване на етнографията на острова, белгиецът Лавашри бил изцяло зает с изследването на хиляди скални резби и други странни каменоделски творби, които се виждали навред по голия остров. И този път не били направени никакви разкопки.

Френско-белгийската експедиция изобщо си била поставили по-други задачи от британската и нейната главна задача не била да изследва статуите. Но Метро смятал, че загадката е преувеличена: обикновени жители от островите, които се намират по на запад, може да са отишли там с намерението да правят фигури и понеже нямало дървета, от които да ги изваят, се нахвърлили върху скалите.

Други изследователи и многобройни околосветски пътешественици са попадали на Великденския остров преди и след това. Корабите им ги изчаквали по няколко дни или най-често по няколко часа и междувременно те събирали предания и дърворезби от бедното население или пък животни и растения от също така бедните фауна и флора. Малкият остров на изток от слънцето и на запад от луната постепенно бил ограбен в полза на музейните шкафове и сувенирните витринки по цял свят. Повечето от нещата, които са могли да бъдат отнесени, са отнесени. Само исполинските глави стоят по склоновете със своята надменна каменна усмивки и казват „добър ден“ и „сбогом“ на лилипутите, които идват, зяпат и пак си отиват, докато вековете се претъркулват. Някакво було на загадъчност все още обгръща острова като омара.  ...........>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<.........Първият човек, който събирал легендите между тях през 1886 година, бил един американец — Пеймастър Томсън. По онова време все още били живи първоначалните жители, които израснали, преди някой бял да се е заселил на острова. Те му казали, че дедите им дошли през океана от изток е големи кораби, които насочвали право към залеза в продължение на шестдесет дни. На острова най-напред живели две различни раси — „дългоухите“ и „късоухите“. Но в една война „късоухите“ изклали почти всички „дългоухи“ и след това властвували сами на острова.  ..........>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<<...

Когато чу, че сме дошли да живеем в долината Анакена, той веднага посочи едно дере, в което имаше няколко големи пещери. Това били пещерите на Хоту Матуа. Първият крал и неговите другари — истинските откриватели на острова — се настанили там, след като слезли на този бряг. По-късно си построили големи колиби от сладководна тръстика. Той говореше за Хоту Матуа така естествено, както някой англичанин би говорил за кралица Виктория. Той не можеше да си представи, че има хора, които не са чували за Хоту Матуа; за хората от Великденския остров Хоту Матуа беше алфа и омега — някакъв хибрид между Адам от религията и Колумб от историята.

Като му казах, че няма нужда да живеем в пещери, понеже носим със себе си готови колиби от непромокаем плат, той веднага посочи в обратната посока.

— Щом носите палатки, може да спите точно срещу брега, където е старото жилище на Хоту Матуа — каза той и ни отведе през равнината до една плоска тераса в подножието на малък куполообразен хълм. Навсякъде имаше следи от изчезнало величие. Точно срещу средата на залива и на двата му бряга се намираха три тераси, подобни на храмове, обърнати към морето и изградени от огромни каменни блокове. Те се извисяваха точно над пясъчния бряг и приличаха на крепост, издигната да защищава равнината от нападение откъм морето. Но няколко големи жълтеникавосиви човешки фигури от камък, които лежаха в пясъка до тях, показваха, че терасите им бяха служили за основа. Всички тези колоси бяха паднали с лице надолу и главите им сочеха към вътрешността на острова, което подсказваше, че преди да паднат, са стояли с гръб към морето и са гледали към открития площад на храма в равнината. До средната тераса лежаха един до друг цяла редица паднали великани. Огромните цилиндри от ръждивочервен камък, които някога са били закрепени върху главите им, бяха се търколили из равнината.

Върху величествената, внушителна тераса на източния бряг на залива е имало само една статуя. Тя лежеше с лице, заровено в земята, и изглеждаше много по-широкоплещеста и обемиста от своите стройни сродници от съседната тераса. Непосредствено до този широкоплещест великан живеел самият крал Хоту Матуа. Овчарят със страхопочитание ни показа здравата основа на някогашната къща на краля. Точно зад нея имаше едно особено петоъгълно каменно огнище, което бележеше мястото на кралската кухня. Тук, разбира се, щяхме да копаем и затова избрахме за лагера място съвсем наблизо — на плоския храмов площад, пред короната на падналия исполин.

Овчарят ни наблюдаваше с голям интерес и продължаваше да повтаря, че това било древното жилище на краля, докато се увери, че всички сме разбрали добре къде се намираме. ... >>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<<<<<<<...........

Археолозите се върнаха от разузнавателните си обиколки с интересни сведения. Видели старинни стени, които смятали да изследват по-късно, защото имало указания, че още преди европейците да дойдат на острова, е имало строежи от две различни цивилизации. За да дадем възможност на археолозите да се запознаят по-добре с местните условия, решихме най-напред да предприемат някои по-малки разкопки около лагера в Анакена и след това да се заловят с главните си задачи.

Най-напред избрахме петоъгълното кухненско огнище на Хоту Матуа и лодкообразната основна стена до него. Такива разкопки не се правят с търнокоп и лопата, а с малка зидарска лопатка, с която човек разчопля земята сантиметър по сантиметър, за да не се повредят намерените предмети. Изровената пръст се пресява през гъсто сито, така че всичко, което представлява интерес, остава в него. Дълбочината под повърхността се отбелязва точно, защото, разбира се, колкото по-дълбоко се отива, толкова по-старинни са намерените неща.

Точно под повърхността лежеше парче от стар каменен съд заедно с остриета за копия и други остри сечива от черно вулканично стъкло. Археолозите чоплеха все по-надълбоко и намираха все нови парчета от риболовни куки, направени както от човешки кости, така и от добре полиран камък. Когато стигнаха на около тридесет сантиметра дълбочина под огнището на Хоту Матуа, лопатката задраска по някакви камъни и като разчистиха пръстта, видяха, че това е друго петоъгълно огнище от съвършено същия вид като онова, което се намира над земята. Ако горното е било изградено от Хоту Матуа — родоначалника на островитяните, — кой тогава е бил тук преди него и е готвел храната си по съвсем същия начин? Островитяните не можеха да разберат нищо. Те самите и всички посетители приемали развалините над земята като останки от къщата на Хату Матуа, защото това положително било мястото, дето бил живял.

Продължихме да човъркаме по-надолу и намерихме много късове от риболовни куки, миди, отломки от кости, обгоряло дърво и човешки зъби, докато слязохме много по-надълбоко в земята от по-долното огнище. Смятахме, че навярно се намираме далеч в древността. Тогава Бил изрови красиво синьо мънисто и позна, че принадлежи към един вид мъниста, които европейците са употребявали при търговията си с индианците преди двеста години. Значи не бяхме стигнали толкова надълбоко, че да сме отминали границата на първите посещения на европейците. Най-ранната дата, на която мънистото може да е донесено на Великденския остров, е датата на откриването му от Рогевеен. Следователно още не бяхме разкопали по-надълбоко от 1722 година. Справихме се с корабния дневник на Рогевеен за откриването на Великденския остров и прочетохме, че първият туземец, който се качил на кораба, получил два наниза сини мъниста, малко огледало и ножици. Много естествено е някои от тези мъниста да са попаднали в дома на краля на Анакена. Разкопахме още малко по-надолу и стигнахме до камениста пръст, без следи от човешка дейност.........>>>

[laplandetza]

Тор < Аку/аку>

 

<<<...

Археолозите направиха разкопки в много пещери. Обитателите им са хвърляли всички отпадъци около себе си и затова подът на места се беше издигнал застрашително към тавана. Там имаше рибешки кости и миди в големи количества, примесени с кокали от птици и по-рядко — от костенурки. В менюто фигурирало дори месо от плъхове и хора, печено между нажежени камъни в земята. В тези пещери са живели човекоядци. С изключение на малкия местен плъх единствената плячка, която можели да хванат на суша, били двукраките им врагове. Седнали в мрака около своите първобитни каменни лампи, те изпускали сред отпадъците на пода голям брой тънки игли, направени от човешки кости. Бяха оставили след себе си в своите тъмни жилища само първобитни сечива от човешки кости, камък и вулканично стъкло и някакви прости амулети от кости или миди.

В цялата тази работа имаше нещо непонятно. Възможно ли беше жалките първобитни човекоядци да са творците, изваяли класическите великански скулптури с горди лица, които господствуват над целия пейзаж на острова? Как би могъл един народ от преследвани пещерни обитатели да откърми такива безподобни строители и находчиви ваятели като създателите на тези гигантски паметници? Как е било възможно да се организира съвместна работа сред един народ, който дори не живеел задружно в едно село, а се укривал тук и там в тесни подземни шахти, пръснати из целия остров? ...>>>

 

<<<<......

На този остров човешко месо се ядяло не само при тържествени случаи. Туземците и до днес разказват предания за свои деди, които предпочитали да ядат сънародниците си вместо риби и птици. Освен това сред тях са се запазили предания за едно още по-отдавнашно време на величие, когато един друг народ — „дългоухите“ — живеел на острова в мир с техните деди — „късоухите“. Дългоухите заставяли късоухите премного да работят и последицата била една война, в която почти всички дългоухи били изгорени в някакъв ров. От този ден нататък не се правели повече статуи. Много от изправените статуи били съборени с въжета и следващите години били белязани от граждански войни, семейни вражди и човекоядство. Това продължило до детството на техните родители, когато на острова пристигнал отец Еухенио и мирно събрал всички жители около себе си в селото Ханга-роа.

Отец Себастиан беше убеден, че на Великденския остров са дошли два различни народа с различни култури и местните жители непоколебимо потвърждаваха това. В своята книга той изтъква, че в много отношения населението се различава от обикновените тихоокеански туземци: между другото в тях несъмнено личат остатъци от някаква бяла раса.^[2] Не само Рогевеен и първите откриватели са забелязали това. Отец Себастиан подчертава, че съгласно преданията на самите туземци, много от дедите им имали бяла кожа, червени коси и сини очи. А когато сред тях се заселил първият европеец, отец Еухенио, и събрал целия народ в Хангароа, той бил много изненадан, като видял между тъмните островитяни и много съвършено бели хора. Съвсем неотдавна, преди петдесет години — при посещението на експедицията на Раутледж, — туземците все още разделяли дедите си на две категории според цвета на кожата. Те разказали на мисис Раутледж, че дори и последният крал бил съвършено бял човек. На хората от белия род се възхищавали и се отнасяли към тях с уважение. Също като на някои други острови в Южното море, и тук изтъкнатите личности трябвало да се подлагат на специално избелване, за да заприличат колкото е възможно повече на своите боготворени деди.

Един ден отец Себастиан дойде да ни отведе в Ана-о-кеке, свещеното място за избелване на девиците неру. Неру било названието, давано на нарочно подбрани девойки, които в стари времена били затваряни в една дълбока пещера, за да станат колкото е възможно по-бледи и по-бели за особени религиозни тържества. Дълго време не бивало да виждат нито дневната светлина, нито други хора, а определени за тази цел жени носели храната им до пещерата и я избутвали през отвора. Местните жители все още помнят, че когато на острова върлувала епидемията от едра шарка след завръщането на робите от континента, тя не стигнала до девойките неру. Но те умрели от глад в своята пещера, защото нямало вече кой да им носи храна.

Входът към Ана-о-кеке, пещерата на девиците, беше на най-източния нос на острова. Името й значи „Пещера на слънчевото наклонение“. За да стигнем дотам, отминахме най-източния вулкан на острова — Катики, зад който лежат трите хълма, дето испанците в миналото поставили своите кръстове. Там имаше и едно друго пещерно жилище, а до него, в самата стена на скалата, беше изсечена една зловеща великанска глава на дявол. Дъждовната вода се стичаше в отворената й уста, която беше толкова голяма, че целият влязох в нея и се скрих зад долната устна ...>>>>

[laplandetza]

Тор < Аку/аку>

 

<<<....Всеки, който мечтае да отиде на Луната, може да добие известна представа какво е там, като се катери по конусите на изгасналите вулкани из Великденския остров. Той не само ще се откъсне от трескавия живот на нашия свят, който оттук изглежда безкрайно далеч в синевата, но и пейзажът може лесно да му създаде илюзията, че се намира на Луната — на една дружелюбна малка Луна, между небето и океана. Трева и папрат покриват склоновете на старите, обрасли с мъх кратери, които зеят лениво към небето и не бълват вече огнени езици и лава, както в пламенните си младежки дни. Из целия остров има голям брой такива кротки вулкани. Те са покрити със зеленина отвън и отвътре. Времето, когато са изригвали, е отминало тъй отдавна, че на дъното на някои от най-големите кратери се стелят небесносини езера, над които се вее зелена тръстика. Огледалната им повърхност отразява облаците, които гони пасатът. Един от тези пълни с вода кратери се казва Рано Рараку и там жителите на Луната сякаш са оставили най-дълбоки следи. Човек не ги вижда, но има чувството, че те само са се скрили в затворени дупки под земята, докато той спокойно се разхожда по тревата и разглежда следите от прекъснатото им дело. Те са напуснали внезапно своята работа и са избягали презглава, а Рано Рараку си остава един от най-величествените и най-странни паметници на човечеството — паметник на славното, забравено и непознато минало — предупреждение за преходността на човечеството и цивилизацията. Целият планински масив бил преобразен, вулканът бил нарязан като сладкиш, а все пак, ако искаш да провериш здравината на скалата и я удариш с брадва, от нея хвърчат искри. Десетки хиляди кубически метра скала били изсечени и десетки хиляди тонове камък изнесени. А сред зиналата рана на планината лежат повече от сто и петдесет гигантски каменни мъже, завършени и незавършени, във всички стадии на работата. В подножието на планината един до друг са поставени готови каменни мъже, като някаква свръхестествена армия, и човек се чувствува жалък и дребен, като наближи това място било на кон или с джип по древните пътища, които някогашните ваятели прокарали към своята огромна работилница.   .... >>>

 

<<<<<<......

В Рано Рараку загадката на Великденския остров е осезаема. Атмосферата е пропита с мистерия. Към тебе са обърнати сто и петдесет лица на великани без очи. Огромните изправени фигури те наблюдават безмълвно; те дебнат стъпките ти от всяка издатина и пещера на планината, дето лежат неродени великани, мъртви и разбити великани, като в ясли или в легла — безжизнени и безпомощни, понеже съзнателната творческа сила ги е напуснала. Нищо не се движи освен облаците, които се гонят над теб. Така е било, когато ваятелите са си отишли, и така ще остане завинаги. Най-старите фигури — онези, които са завършени — стоят гордо и надменно, с присвити устни, сякаш упорито мислят, че никакво длето, никаква атомна сила не могат да ги накарат да отворят уста и да проговорят.

Но дори и устните на исполините да са запечатани със седем печата, всеки който се изкачва по планинския склон сред хаоса от незавършени фигури, научава доста неща. Навред, дето се катерехме и дето спирахме, бяхме заобиколени като в огледална зала от огромни лица, които сякаш кръжаха около нас; виждахме ги отпред, в профил и от всякакви ъгли. Всички бяха поразително еднакви. Всички имаха същото стоическо изражение и особено дълги уши. Намираха се над нас, под нас и от двете страни. Катерехме се през носове и бради, газехме по устни и гигантски юмруци, а от по-високите издатини над нас се надвесваха огромни тела. Когато очите ни постепенно свикнаха да различават творенията на изкуството от природата, забелязахме, че цялата планина — от подножието до самия горен ръб на пропастта, при най-високия хребет на вулкана — представлява купчина от тела и глави. Дори и там, на двеста метра над равнината, лежаха един до друг незавършени великани и се взираха в небосвода, по който се носеха само ястреби. Но и тук, на най-високото било, купчината от каменни привидения не свършваше. Те продължаваха един до друг и един над друг в непрекъснато шествие надолу по склона на кратера към вътрешността на вулкана. Върволиците от вцепенени, непреклонни каменни хора — прави и легнали, завършени и незавършени — се точеха надолу чак до сочно зеления тръстиков бряг околовръст езерото като някакво племе от роботи, окаменели от жажда, докато търсели слепешката животворна вода.

Всички бяхме поразени и изумени от гигантското начинание, което някога е било прекъснато в Рано Рараку. ......>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<.......  

Когато почнахме разкопките, впечатлението не беше по-малко изненадващо. И по-рано прочутите глави по склона на вулкана на Великденския остров изглеждаха огромни, но като се заловихме да копаем надолу покрай врата, се показаха гърдите, по-надолу коремът, ръцете и целият огромен труп чак до хълбоците, дето под издутия корем се събираха дългите тънки пръсти с грамадни извити нокти. От време на време в долните земни пластове пред статуите намирахме човешки кости и следи от огньове. С тела и ръце главите изглеждаха съвсем различни, а не вече като плячка на главорези, както сме свикнали да виждаме статуите на Великденския остров из енциклопедии и пътеписи. Но и това не разрешаваше нито една от загадките на Великденския остров. Това беше просто една много интересна гледка, която и експедицията Раутледж е видяла навремето преди нас. Много трудно беше да закрепим въже на най-високите глави и само най-добрите катерачи се наемаха да се изкачат по въжето, защото когато разкопахме статуите, някои от тях се оказаха високи дванадесет метра или колкото четириетажна къща. Най-трудно беше последното разстояние — от веждите нагоре, защото въжето силно се притискаше към челото на великана и човек едва можеше да се улови.

Трудно беше за човек без товар да се изкачи по въже до темето на някой от тези изправени исполини. Още по-трудно беше обаче да разберем как са поставяли върху темето на гиганта голямата шапка, особено като се има предвид, че шапката също била от камък и понякога имала обем от шест кубически метра и тежала колкото два слона. Как може човек да вдигне тегло, равно на теглото на два слона, върху покрива на една четириетажна сграда, когато не разполага с кранове, нито пък в околността има някое по-издигнато място? Няколкото души, които можеха да се сместят върху темето на фигурата, по никакъв начин не биха могли да изтеглят огромната каменна шапка до малкото плоско пространство — единственото място, където можеха да стъпят. И макар че на земята, в подножието на статуята, можеше да стои цяла тълпа от хора, дори с протегнати нагоре ръце, те бяха просто лилипути в сравнение с долната част на великана. Тогава как бяха успели да вдигнат тежест, равна на тежестта на два слона, високо нагоре, покрай гърдите и още по-високо, покрай извисяващата се глава чак до върха на темето? Металът бил непознат, а на острова нямало гори, за да направят скеле.

Дори и механиците отчаяно клатеха глави. Чувствувахме се като ученици, които стоят безпомощни пред една практическа задача. Невидимите лунни обитатели в своите дупки сякаш тържествуваха над нас и казваха: „Хайде, отгатнете как е извършена тази строителна работа! Отгатнете как сме придвижвали тези гигантски фигури надолу по стръмните склонове на вулкана, как сме ги пренасяли през хълмовете из целия остров, за да ги поставим, където поискаме!“

От гадаене много полза нямаше. Трябваше най-напред да се поогледаме добре и да видим дали някогашните тайнствени гении са оставили подире си нещо, което би могло да ни даде поне някое мъничко указание.

За да подхванем проблема откъм корена му, първоначално изследвахме многобройните незавършени фигури, които лежаха по склоновете на самата кариера. Ясно беше, че цялата работа е била прекъсната внезапно; из откритата работилница все още лежаха хиляди първобитни неизгладени каменни брадви и понеже различни групи от ваятели работили едновременно върху различни статуи, можахме да проследим всички стадии на работата. Древните каменоделци най-напред извайвали направо върху скалата лицето и лицевата страна на статуята. После изсичали пътечки край двете страни и изработвали огромните уши и ръцете с извънредно дълги тънки пръсти, винаги сложени на корема. След това издълбавали скалата под цялата фигура, така че гърбът й добивал форма на лодка с тесен кил, който оставал свързан със скалата.

Когато предната част на фигурата била завършена до най-малката подробност, заглаждали я и грижливо я полирали. Единственото, което старателно избягвали, било да направят очите под надвисналите вежди. Засега великанът трябвало да остане сляп. След това отсичали кила под гръбнака, като междувременно подпирали колоса с камъни, за да не се подхлъзне и падне в пропастта. Изглежда, че на ваятелите било съвършено безразлично дали изсичат фигурата от отвесна стена или от хоризонтална плоча и дали ще е с главата нагоре или надолу, защото полузавършените исполини лежат, пръснати навред в най-различни посоки, като на бойно поле. Общо за всички е, че гърбът им последен оставал свързан със скалата.

След отделянето на гърба почвало главоломно опасното пренасяне надолу по скалата до подножието на вулкана. Понякога колоси, тежащи много тонове, били спускани по някоя отвесна скална стена и прехвърляни през други статуи на долния рид, където работата все още продължавала. Много от тях се чупели по време на пренасянето, но преобладаващото мнозинство стигали до долу цели — цели, но без крака, понеже всички статуи завършват с плоска основа там, където свършва трупът. Те представляват един вид бюстове, удължени до бедрата.

В подножието на скалата има дебел пласт чакъл и парчета от разпадащата се скала, накамарени на купчини и дори на същински хълмове. Всичко това е образувано от хилядите тонове каменни отломки, които ваятелите изнасяли от каменоделната. На това място великаните били временно изправяни в дупки, изкопани в чакъла. Едва тогава, когато статуите стояли прави, скулпторите почвали да обработват незавършената задна част и оформяли врата и гърба, а кръста украсявали с колан от халки и символични знаци. Този колан е единственото облекло на голите статуи. С изключение на една те всичките представляват мъже.

Но загадъчното придвижване на каменните колоси не свършвало тук, между отломките. Когато и гърбовете им били завършени, статуите трябвало да отидат в своите храмове без стени. Повечето вече били отишли и сравнително малък брой все още чакали да бъдат вдигнати от своите дупки в подножието на вулкана. Всички напълно завършени исполини се били придвижили миля подир миля из целия остров. Някои от тях приключили своето пътешествие чак на шестнадесет километра от каменоделната, където получили човешки образ. Най-малките тежаха между два и десет тона.

В този пуст лунен пейзаж отец Себастиан играеше ролята на директор на открит музей. Той се беше катерил навред и сложил номера на всички статуи, които открил, а те са общо над шестстотин. Всички са от същия сивкавожълт камък с черни зърна, което означава, че са ваяни в същата огромна работилница на стръмния склон на Рано Рараку. Този особен цвят на камъка се среща само там и когато човек знае това, може да разпознае една статуя по цвета й, дори тя да лежи далеч от каменоделната между други големи блокове.

Най-странното е, че колосите били разнасяни не във вид на безформени камънаци, за които някой и друг удар е без значение, а като напълно завършени човешки фигури, загладени и полирани от очертанието на ушите до върховете на пръстите. Липсвали само очите. Как е било възможно да се придвижи завършеното произведение през целия остров, без да се разбие на парчета? Никой не знае това.

На мястото на своето предназначение слепите каменни мъже не били просто пускани в дупка, за да ги изправят. Не, те били издигани във въздуха и поставяни върху едно аху или храмова площадка, където заставали с основата си на около два метра над земята. Сега най-сетне им издълбавали очите — едва сега бивало да видят къде се намират. И най-после идвал „каймакът на тортата“: върху главите им трябвало да се поставят „шапки“ — „шапки“, всяка от които тежи между два и десет тона. А десет тона — това е теглото на два слона.

Всъщност не е съвсем правилно да се говори за „шапки“, макар че сега всички ги наричат така. Старото местно название на това грамадно украшение на главата е пукао, което означава „възел“ — обикновената мъжка прическа на туземците от Великденския остров по времето на неговото откриване. Защо ли древните майстори са поставяли това пукао върху великаните като отделен блок? Защо не са го изсичали чисто и просто от същия камък заедно с останалата фигура? Защото в случая важен бил цветът на възела. Ваятелите отивали на другия край на острова, на единадесет километра от каменоделната в Рано Рараку; там си пробили път в един малък обраснал кратер, дето скалата е с особен червен цвят. Именно този червен камък им трябвал за косите на статуите. И така, те извличали жълтеникавосиви статуи от единия край на острова и червени прически от другия и поставяли едните върху другите на повече от петдесет храмови площадки по цялото крайбрежие. По-голямата част от тези площадки имали по две статуи една до друга, много имали по четири, пет или шест, а върху една са стояли един до друг не по-малко от петнадесет великана, стъпили с основата си на четири метра над земята.

Днес нито един от тези червенокоси исполини не стои на старото си място върху своята храмова площадка. Дори капитан Кук, а вероятно и Рогевеен пристигнали твърде късно. Те не успели да видят всичките по старите им места. Но нашите първи изследователи могли поне да засвидетелствуват, че много от статуите все още стояли на постовете си с червени пукао върху главите. В средата на миналия век се строполил от своя храм и последният гигант и червеният му възел се търколил като окървавен валяк по плочника на храмовия площад.

Днес само слепите гологлави статуи в подпълнените с отломки дупки в подножието на вулкана стоят изправени с предизвикателно вирнати глави. Те са стъпили толкова дълбока в земята, че никой враг не е успял да ги събори. Опитът да се отсече главата на една от тях с брадва не сполучил, тъй като дупката, която древният палач успял да издълбае във врата на великана, не е по-дълбока от една педя.

Последната статуя, която паднала, била съборена от своето аху около 1840 година по случай някакво канибалско тържество в една близка пещера. Върху главата й имало възел с обем от пет и половина кубически метра, а самата единадесетметрова фигура стояла върху стена, висока почти колкото човек. Ние определихме размерите и плътността на този паднал исполин. Той тежи петдесет тона и бил пренесен на четири километра от каменоделната в Рано Рараку. Да си представим, че вземем един десеттонен железопътен вагон и го обърнем с покрива надолу, защото в Полинезия колелото не е било познато. След това обръщаме още един вагон до първия и ги връзваме здраво един за друг. После вкарваме във вагоните дванадесет едри коня и подир тях пет големи слона. Сега сме събрали петдесет тона и можем да започнем да дърпаме. Но ние трябва не само да помръднем тази тежест, а да я извлечем на четири километра през камениста почва, без да й се нанесе и най-малката повреда. Възможно ли е това без машини! Ако не е възможно, то най-древните обитатели на Великденския остров са се справили с невъзможното. Едно е сигурно: това не е дело на една шепа полинезийски резбари, които дошли тук с лодка и с пристигането си започнали да обработват скалата само защото не могли да намерят дървен материал. Червенокосите великани с класическите черти са правени от мореплаватели, дошли от страна, където опитът в умелото придвижвана на монолити бил предаван в продължение на много поколения.

След като сме откарали петдесеттонния товар до желаното място, каменният човек, висок колкото четириетажно здание, трябва да бъде изправен върху една стена и после да му се сложи възелът. А само възелът тежи десет тона и е довлечен от каменоделната за възли, която отстои на единадесет километра по права линия. Единадесет километра е голямо разстояние в страна като тази, а височина от единадесет метра плюс каменната поставка навсякъде се смята за голяма, когато предметът, който трябва да се вдигне, тежи десет тона или колкото двадесет и четири добре развити коня. Все пак това било извършено. А през 1840 година било съборено от човекоядци, които подкопали основите на стената и отпразнували случая, като изяли тридесет свои съседи в една пещера.

[laplandetza]

Тор <Аку/анка>

<<<,,,,,,,,

Междувременно се случи нещо друго, което доста ни озадачи. Когато хората от нашата раса тръгнали да пътуват из Тихия океан, на Великденския остров, както и навсякъде в Полинезия, грънчарството и керамиката били неизвестни. Това е наистина странно, защото в Южна Америка грънчарското изкуство много отрано било важен културен белег, а сред народите на Индонезия и Азия било още по-древно. На Галапагос бяхме намерили голямо количество фрагменти от южноамерикански грънци, защото тази група острови лежи доста близо и редовно била посещавана от древните мореходни салове, идващи от материка. Освен това там почти няма пръст, която да покрие старите останки. На Великденския остров условията са съвсем други. Не е вероятно праисторическите пътешественици от континента да са се добирали често със своите грънци до Великденския остров, а малкото гърнета, които може да са счупили след своето пристигане, днес навярно лежаха скрити дълбоко под корените на тревата. Но за всеки случай бях донесъл със себе си един фрагмент от гърне, като смятах да питам туземците дали някога са виждали подобно нещо, защото отделни отломки може да кажат на детективите в археологията толкова, колкото цяла книга.

Първата ни изненада беше, че няколко туземци, независимо един от друг, незабавно нарекоха фрагмента маенго — дума, която беше неизвестна дори и на отец Себастиан. Един от тях бе чувал от дядо си, че маенго било нещо, което хората имали в стари времена. Преди много години един човек се опитал да направи маенго от пръст, но опитите му не излезли напълно успешни.  ..... >>>

[Евристей]

Преди 2 часа, deaf said:

Не е роман. Трудовете на Стефан Цвайг са художествена историография,щом толкова те влекат термините. Книгите на Цвайг са пълни с исторически документи,цитати и факти. Например,в "Мария Антоанета" той доказва,(след задълбочено изследване),че фразата "Като нямат хляб,да ядат пасти"  не е на кралица Антоанета.

Колкото и да ни се иска,историята не е точна и затова не е наука. Един може би на пръв поглед страничен пример. Ако в гората падне дърво,но никой човек не го види,дървото паднало ли е? Ако хората не знаят някои исторически факти,тези факти същестуват ли? Как може да сме сигурни,че историята е била еди-каква си,след като не знаем и не можем да знаем ВСИЧКИ факти? Когато за първи път прочетох Виктор Суворов бях потресен! Целият ми свят се преобърна защото за първи път научих факти за ВСВ,които комунистите у нас,а и забележете,дори и на Запад,криеха или просто не им обръщаха внимание. А винаги и при всяко историческо изследване ще има факти,които ще бъдат или злонамерено скрити,или просто пропуснати.

Страшно изследване ...няма що ...Човек трябва да си направи труда да прочете сведения на съвременници на епохата и да разбере пропагандната помия която републиканците по късно изливат върху кралското семейство. Изравянето на мумията на най-великия френски крал Луи XIV и заливането му с негасена вар (голяма част от наетата измет при вида на осанката му макар и мъртъв се разбягва ...има спомени на очевидци ) след това че и до днешен се шири клишето , че кралят (Слънцето) е висок 165 см , къпел се е 2-3 пъти в годината и т. н. Истината , че е висок 183 см , къпел се често - за целта има изградена поръчкова турска баня ( Франция е дупе и гащи с Османската империя от времената на Франсоа I и Сюлейман Великолепни) , чистел е кожата си със спирт и одеколон по няколко пъти на ден , сменял е коприненото си бельо също неколкократно  на ден.  И прочутата фраза " Държавата това съм аз"  , я е казвал точно ….Жаме !  ( Ever-Never)   Е....виждаш ли "задълбочено" изследване  Автор : Евристей  

 

Преди 2 часа, deaf said:

Можеш ли да ми обясниш по желателност с факти как така една шепа испанци конкистадори с кремъклийки са успели да разрушат империите на индианците?! Въобще,защо така внезапно индианските високо развити империи рухват?! Те са били на културното ниво на Византийската империя. За която впрочем не е ясно защо не успява да ...

 

Това не е по моята част . Тук се обърни към Лорда. Виждам , че напоследък се включва и пише тук в тази тема.  Между впрочем има мисля 2-3  ЗАКЛЮЧЕНИ теми по темата за мезо-американци - испанци. Страстите се бяха нажежили.  Лагера беше разделен на ….про-индиански  и про-испански. Не помня добре подробности , но един от про-индианците -   с претенции като познавач по история на Испания , лъжеше съвсем брутално. Да , знам , че не е коректно да пиша против него , защото той вече отдавна не е в този форум и няма как да се защити , но аз визирам твърденията му в конкретната тема .   И разбира се с доказателства.

Все пак да се обадя с каквото мога : Да така е , не с кремъклийки те са по добри , а с ...аркебузи . И то не всички са имали честа да притежават забележителното пушкало с предно пълнене , фитил и възпроизвеждане на изстрел през което време опитен стрелец с лък ще изстреля многократно повече стрели . Още повече когато барута е мокър от тропическата влага и постоянни дъждове.  Всичко обаче си има своята пред-история .  Да видим испанците - калени в столетията на Реконкистата , това са най-добрите войскари на Стария свят в момента .  Не случайно генуезецът Колумб предлага идеята  и услугите на ….кралете католици !  Официалният им титул !  Единствените които могат да осъществят и финансират грандиозния , но крайно рисков проект.  И това са ….доня  Исабел   кралица на Короната на Кастилия и Леон , ... и дон Фернандо II  крал на Короната на Кралство Арагон , Графство Барселона , Кралство Валенсия , Кралство Майорка , Кралство Неапол .   Дуалистична монархия - на по централизираната Кастилия и по федералния Арагон .  В края на XV столетие това е най-енергичната и динамична държава в света !  И по конкретно Кастилия ! Университетът в Саламанка е водещ в Европа.  А страховитото испанско ТЕРЦИО - бойна формация на пехотата не знае поражение в продължение на век и половина. И други страни възприемат терциото , но само испанци/кастилци/ достигат с него тази пословична успеваемост. Анализаторите смятат че това се дължи на специфичния кастилски дух на епохата - самоотверженост за родина и желязна дисциплина.

Да си припомним какво правят няколко хиляди  каталанци век по рано  наети от Константинопол.  Размазват турците , но не получили обещаното възнаграждение те се обръщат и подлагат Балканите на ..сеч ! Никой не може дори и да помисли да им се опре .

Примерът с високоразвити империи (колоси на глинени крака) рухнали учудващо с едно две поражения от видимо доста по малоброен и слаб противник е имало винаги .  Персия на Ахеменидите срещу Александър III , Византия след Ярмук губи от арабите бербери 2/3 от територия си , Сасанидска Персия се представя още по плачевно и след 2 сражения отива в небитето.  Арабите са били и по малобройни и по зле въоръжени и въобще … пълни аутсайдери

Преди 2 часа, deaf said:

 Те са били на културното ниво на Византийската империя. За която впрочем не е ясно защо не успява да възпре османските турци да я завладеят. Върлуващата чума на Балканите ли е била причината или нещо друго. Щем не щем,се налага да гадаем и да се обърнем към романите...

Е тука вече мога да се обадя по осведомено.  И ...напротив , ясно е , съвсем е ясно .  Има теми във форума - явно не си ги чел . И дискусии  и излизане от добрия тон , някои си изпросиха и БАН .

Първо за да разбереш аджеба , как Византийската империя не успява да възпре османските турци (когато вече е развалина и това е повече от логично) трябва да се запиташ защо не успя преди това да спре селджукските  турци , когато беше Велика сила ?  И как от едно поражение от противник който сам не си е вярвал , Империята губи цяла , ама цяла Анатолия до ….Константинопол.  И после отвоюва ли част от полуострова ? Трънки . Ако не беше Първия кръстоносен поход и гения на Алексия I Комнин , който вади кестените с чужд ръжен ….

Ето ти едно сведение от очевидец , пътешественик , мъж видял много свят . Не филми и романи

 Бениамин Туделски  , който е видял много свят и много народ " За войните си срещу турските султани, те, гърците наемат хора от други народности, защото у тях /гърците/ липсва мъжество, те са подобни на жени, и нямат сили за военна съпротива ! " /Для войны с турецким султаном они [греки] нанимают людей из различных народов, так как у них нет военного мужества: они подобны женщинам, у которых отсутствует сила военного сопротивления» [3, с. 214]./ 

Ееее ?  Чакай сега има и още …...

Византия - 1204 г. След " героична " няколко дневна обсада Константинопол е превзет от 13 хиляди пилигрими и 8 хиляди венецианци . Нахлувайки в града Жофроа дьо Вилардуен пише , че рицари и оръженосци очаквали битката на живота си - ожесточени боеве на всяка улица , за всяка къща ….Какво било втрещяването им когато видели (или по точно нищо не видели) , че по улиците не ги чакал никой...Призивът на Константин Ласкарис - народът на Константинопол да грабне оръжие и да брани града си останал глас в пустиня. Дьо Вилардуен и Робер дьо Клари го отдават това на божията воля

 

 

Редактирано Май 21, 2020 от Евристей

[laplandetza]

Тор <Аку/анка>

 

<<<..........

Междувременно беше изникнал още един въпрос, който обременяваше съзнанието ни. Бях решил да приема поканата на стария полицай Касимиро и да отида до легендарния остров на птицехората, за да потърсим тайната пещера ронго-ронго на баща му. Между островитяните се шепнеха толкова много слухове за старинни дъсчици, покрити с йероглифи, които все още били скрити в запечатани пещери, че беше неизбежно всеки, който живее по-дълго време на острова, да се зарази от любопитство.

— Предлагали са ни сто хиляди песос за една дъсчица ронго-ронго и затова сигурно струват по един милион — казваха островитяните. Дълбоко в себе си знаех, че са прави. Но също така знаех, че ако някой от тях намери входа на една пещера с ронго-ронго, едва ли би посмял да влезе, защото по времето на техните деди всяка дъсчица ронго-ронго била свещено притежание. Старите учени хора скрили тези свещени дъсчици в пещери, когато отец Еухенио покръстил населението на острова. Те извършили заклинание над йероглифните дъсчици и ги направили табу, та всеки, който ги докоснел, трябвало да умре. Местните жители твърдо и непоколебимо вярват в това.

Във всички музеи на света има общо само около двадесет такива дъсчици и до днес никой световен учен не е могъл да разчете надписите им. Това са художествено написани символи, каквито не се намират у никой друг народ. Знаците са красиво изрязани в редица по една система на непрекъсната серпентина, при която всеки втори ред е обърнат наопаки. Почти всички дъсчици, които са запазени до днес, са взети от острова, докато все още са били у своите притежатели. ...>>>

[laplandetza]

Тор < Аку/аку>

 

<<<<<<<<....През последния век най-могъщите мъже на острова все още седели седмици наред в полуподземните каменни къщи на високата скала и дебнели да видят първите долетели през годината прелетни птици, които кацали долу, на малкия скалист остров Мотунуи. Всяка година имало състезание — да се изплава с тръстиков сал до острова и да се намери първото снесено там яйце. Човекът, който станел притежател на това яйце, бил обявяван за един вид божество: обръсвали му главата и я боядисвали червена, отвеждали го с процесия до една свещена колиба между статуите в подножието на Рано Рараку и там трябвало да стои затворен на сянка в продължение на една година без връзка с обикновените хора. Специални слуги му доставяли храна и той носел званието „свещеният птицечовек на годината“. Край развалините, където сега работеше Ед, повърхността на цялата скала беше украсена с плетеница от хора с извити гърбове и с дълги криви птичи човки, изваяни релефно върху скалата.....>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<..............

Всичко почна с групата на Бил. Бил си беше избрал много увлекателна задача. Той е първият археолог, който почна да работи край най-известната развалина на Великденския остров — голямото аху при Винапу. Всички изследователи и пътешественици, които са виждали тази необикновена творба на зидарското изкуство, са бивали поразени от забележителната й прилика с големите каменни стени от империята на инките. На никой от другите десетки хиляди острови из безбрежния Тих океан не съществува подобно нещо. Но Винапу се издига като огледално отражение на класическите шедьоври на предшествениците на инките и това се набива още повече в очите, понеже се намира именно на онзи остров, който лежи най-близко до брега на инките.

Възможно ли е и тук да са работили майсторите зидари от Перу? Възможно ли е издънки от тяхното съсловие да са, пристигнали тук първи и да са започнали да секат огромни блокове за стените на Великденския остров?

Данните говореха в полза на това предположение. Но всъщност имаше и друга възможност, която науката досега е предпочитала. Приликата и географската близост можеха да са случайно съвпадение. Народът на Великденския остров може да е постигнал тази майсторска и крайно сложна архитектура в резултат на самостоятелно развитие. Ако е така, то класическата стена при Винапу навярно е последната фаза на едно местно развитие; изследователи теоретици са приемали това становище, без да проучат развалините.

В продължение на четири месеца Бил работи с двадесет души при Винапу, но първите няколко седмици дадоха в общи черти отговора, който очаквахме с такъв трепет. Противно на всички предишни теории централната стена при Винапу с класическата каменна зидария принадлежи към най-стария строителен период. Това аху било престроявано на два пъти и по-късно допълвано от далеч по-неспособни строители, които вече не обладавали сложната техника на инките. Ед и Карл, които работеха поотделно край други аху, престроявани в праисторически времена, достигнаха независимо един от друг до съвършено същото заключение като Бил.

За пръв път се разкри, че в загадъчната история на Великденския остров съществуват три ясно разграничени епохи. Първо на Великденския остров е работил един народ с високо специализирана култура и с типичната зидарска техника на инките. В по-късната история на острова няма нищо, което да се сравни с техните строежи. Те изрязвали като от сирене огромни блокове от твърд базалт и ги нареждали един до друг без процепи или дупки. Тези загадъчни градежи с елегантни стръмни стени стояли дълго време като олтари или стъпаловидни крепости из целия остров. Но после започнала новата епоха. Много от ранните класически постройки били отчасти съборени и променени, като откъм стената, която гледа към вътрешността на острова, бил издигнат павиран наклон. От Рано Рараку донесли огромни фигури с човешки образ и ги изправили с гръб към морето върху престроените сгради, в които през тази епоха често вграждали погребални помещения.

Точно когато този гигантски масов труд на втората епоха бил в своя разгар, всичко неочаквано замряло и вълна от войни и човекоядство заляла острова. Целият културен живот секнал и започнала трагичната трета и последна фаза от историята на Великденския остров. Никой вече не ваял големи камъни; а статуите били събаряни без никакво страхопочитание. Край стените на големите аху нахвърляли камъни и безформени блокове, да образуват погребални могили, а големите паднали статуи често се използували като импровизирани покриви за гробници. Каквото се правело, било посредствено, без сръчност. Докато археолозите разкопаваха и изравяха, булото на тайнственост постепенно започна да се разкъсва. За пръв път историята на Великденския остров започна да добива по-ясни очертания. Една от загадките беше разкрита, една бримка в плетеницата — уловена. Сега знаехме, че специфичната техника на инките в изграждането на стени е донесена на Великденския остров в съвършено развита форма. Тя е била прилагана от тези хора, които са пристигнали първи на острова.  ...>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<....

Туземци със сериозни лица идваха на тълпи да разглеждат разкопките при Винапу и Бил искаше да оголи скритата задна стена на ахуто, за да може напластяването от трите епохи да стане ясно на всички. По това време Бил се натъкна на необикновен червен камък в равнината зад разкопките. Той ме извика и ме попита дали не ми се струва и на мен, че на камъка има две ръце с пръсти. Беше продълговат керемиденочервен камък с форма на четириъгълен стълб и само едната му страна едва се подаваше над земята. Съвсем не приличаше на статуите — нито по форма, нито по материал. Камъкът не беше от Рано Рараку. Пък и ивиците, които напомняха на пръсти, не се намираха в самата основа на стълба, както у всички останали шестстотин фигури, известни на Великденския остров. Туземците се усмихнаха учтиво и ни обясниха, че това било само един хани-хани — някакъв си червен камък.

Най-напред ме порази това, че камъкът изумително много напомняше на червените стълбови статуи, останали в Андите от времето преди инките. Бях копирал брадатата глава за платното на сала „Кон-Тики“ от точно такъв четвъртит стълб, който изобразяваше човек. И той беше изваян от особен червен едрозърнест камък също като този.

Едно, две, три, четири, пет — да, това действително можеше да са пръсти. Не се виждаха обаче нито глава, нито други характерни за човека белези.

— Бил — казах аз, — трябва да го разкопаем. Виждал съм такива четвъртити червени стълбове в Южна Америка на брега на езерото Титикака!

Веднъж отец Себастиан спрял при този камък, когато обикалял с Ерория и слагал номера на всички прави и легнали статуи на Великденския остров. Ерория му показала ивиците, които приличали на пръсти, но отец Себастиан поклатил глава и продължил с четката си нататък, защото всички статуи на Великденския остров са от един и същи вид и никоя от тях не прилича на четириъгълния червен камък, заровен в земята.

Внимателно изкопахме в дебелата почва дълбок ров около целия камък и бавно се приближавахме към страните на стълба със зидарска лопатка. Дали това бяха пръсти или пък камъкът случайно имаше улеи? Бях толкова възбуден, че задържах дъха си, когато започнах да отстранявам чима, който покриваше предполагаемата длан. Та това наистина беше длан! После се появиха на бял свят долната и горната част на ръката. И от другата страна беше същото. Досега този вид статуи бяха съвършено непознати на Великденския остров. Само главата й беше отчупена, а в гърдите, на мястото на сърцето, зееше дълбока дупка. Фигурата дори имаше къси крака.

Тупахме Бил по рамото и му стискахме ръката. Отец Себастиан, командирът на мълчаливата старинна каменна гвардия на Великденския остров, беше по-потресен от всички останали заради това, че мощната му армия неочаквано се бе увеличила с един обезглавен червен и четвъртит войник.

— Доктор Мълой, това е най-забележителното откритие, направено на този остров в наше време — каза той. — Тази статуя съвсем не принадлежи на Великденския остров — тя принадлежи на Южна Америка.

— Но я намерихме тук — каза Бил със смях. — А това е много важно.

Издигнахме статуята с помощта на скрипец и двадесет души и тя застана права с късите си тромави крака, втъкнати в една дупка в земята. Островитяните, които теглеха въжетата, бяха още по-учудени от нас. Значи все пак камъкът не беше прост хани-хани, но как беше възможно ние, чужденците, да знаем това?

Това беше само началото. Скоро след това Ед изрови малка усмихната фигурка в някакъв неизвестен храм, който беше открил близо до разрушеното село на птицехората на връх Рано Као. Отец Себастиан, губернаторът и цели тълпи от местните жители направиха поход дотам, за да я видят. А в каменоделната в Рано Рараку, където работеше групата на Арне, от земята излизаха на бял свят други чудновати неща. Най-внушителен беше един едър великан, чиято фигура беше също така чужда за Великденския остров, като тази на червената статуя при Винапу. Всичко, което се виждаше, когато Арне започна да копае, беше невинно парче скала с две очи. Хиляди хора бяха минавали оттук, без да видят, че камъкът ги гледа, и без да предложат, че това е само част от скритата в земята фигура. Очите принадлежаха на един огромен „трол“, който тежеше десет тона и който бе лежал скрит под почвата като под одеяло, изпод което се подаваха само очите му.

Дебел пласт дребен чакъл и голям брой изхабени каменни оръдия от изоставената каменоделна над него бяха затрупали исполина и когато го извадихме на бял свят, видяхме, че той няма нито една обща черта със своите тромави, слепи и безкраки съседи. Както археолозите, така и островитяните зяпнаха от учудване и пак трябваше да извикаме отец Себастиан и губернатора. Всичко в тази фигура беше различно от другите каменни статуи. Тя притежаваше напълно развито тяло с цели крака. Беше в естествено коленичещо положение, като дебелите задни части почиваха върху петите, а ръцете бяха сложени върху коленете вместо върху корема. Тя не беше гола като другите, а носеше късо наметало, сиреч пончо, с четвъртит отвор за врата. Главата беше съвсем кръгла, с особена козя брада и странни очи със зеници, които се взираха право напред с несвойствено изражение, каквото досега никой не беше виждал на Великденския остров.

Загубихме цяла седмица, докато изправим този великан с помощта на крикове, скрипци, кран, джип и цяла тълпа от моряци и озадачени островитяни. Но един ден той застана там в смирена коленичеща стойка и се взря мечтателно в небето, сякаш насилваше очите си да види други планети или един изчезнал свят. Какво общо имаше той с нас, непосветените чужденци? Къде бяха верните му някогашни слуги? И кои бяха онези сковани дългоноси фигури горе, които при раждането си бяха затрупали неговата особа с отпадъци?

Когато новоиздигнатата фигура застана там като странник сред чужденци, хората един по един свалиха шапки и избърсаха потта от челата си. После застанаха мирно и загледаха фигурата, сякаш очакваха да се случи нещо. Но не се случи нищо; фигурата си стоеше неподвижно и не ни обръщаше никакво внимание.

Дядо Пакомио кротко подхвърли, че сега било време да се даде ново име на острова, защото туй вече не било Рапануи или Великденския остров. Всичко се било променило, каза той. Касимиро и цялата група копачи се съгласиха, но кметът добави, че в такъв случай трябвало да намерят нови имена и за Оронго, Винапу и Рано Рараку, защото нищо вече не било така, както преди. Предложих им да си запазят старите имена, защото единствената промяна беше тази, че на бял свят излизаха стари неща.

— Старите неща са нови за нас, сеньор Кон-Тики — каза Пакомио. — Когато човек е живял цял живот на Великденския остров, помни и най-малкото нещо, което вижда. Сега ние не помним нещата, които виждаме около себе си, и затова туй вече не е Великденският остров.

— Тогава може да наречете острова Пъпа на света, Те Пито о те Хенуа — казах аз на шега.

Те познаха името и светнаха, закимаха и почнаха да се смеят.

— Така са наричали нашия остров в стари времена — значи знаеш това? — каза кметът с изпитателна усмивка.

— Ами да, всеки го знае — отговорих аз.

— Не всеки, но ти си канака — каза един старец, който стоеше зад статуята и кимаше дяволито, за да покаже, че е разбрал отгде произтичат познанията ми.

Туземците никога не бяха виждали такова нещо като великана, който извадихме от земята, за да остане завинаги сред тях, коленичил на склона. Но за Гонсало и за мен той беше едва ли не стар познайник. И двамата бяхме ходили в Тиахуанако, най-древния религиозен център от времето преди инките край езерото Титикака, и там бяхме виждали подобни коленичили великани, които спокойно можеха да са ваяни от същия майстор — толкова много си приличаха по стил, образ и стойка. В Тиахуанако те са стояли на колене в продължение на повече от хиляда години наред с брадатата червена фигура и други прави четвъртити колони, изобразяващи тайнствени хора, а около тях са най-грамадните, най-добре изсечени зидарски блокове, останали от царството на инките. И наистина в цяла древна Америка няма нищо, което може да се сравни с това внушително, величествено дело. Археолозите са изчислили, че най-големите изсечени блокове тежат повече от сто тона — теглото на десет железопътни вагона, събрани заедно с колелата нагоре. Те били пренасяни миля подир миля през равнината. Огромни блокове били мъкнати из цялата околност, изправяни по дължината си или поставяни един върху друг като празни картонени кутии, и сред тези тераси и стени без покриви древните майстори поставили своите странни статуи с човешки образ. Най-голямата е висока осем метра, а многото други са значително по-малки, макар че и те имат свръхчовешки ръст. Тиахуанако лежи сред планинските равнини, загадъчен и пуст с всичките си статуи и изсечени блокове и преданията на инките разказват, че те вече били изоставени, когато първият инка дошъл на власт. Според преданията по това време майсторите ваятели вече се били изселили някъде в Тихия океан и отстъпили земята на първобитните индиански племена уру и аймара. Продължавала да живее само легендата за изчезналите създатели на Тиахуанако. Засега обаче бяхме оставили легендите настрана. Копаехме в земята, за да търсим голи факти, а намирахме неми каменни хора. По-късно можеше да се позовем на възпоминанията на племената като на животворен ветрец, който да вдъхне живот в ноздрите на мъртвите каменни фигури.    .... >>>>

[makebulgar]

On 19.05.2020 г. at 13:34, laplandetza said:

и тук идват тези стари универсални обединители, култовокултур религиозни системи на Майката Земя със неделимата си Луна , а често са Земя. Луна, Слънце или  Слънцето като баща  и господар на Всичко.  Тези се преплитат с местните вярвания, а много есто самите носители на по развитата култура стават богове, полубогове, обожествени или почитани като свръхнормални .

Всъщност цялата тази заигравка със Слънцето няма как да доведе до откриването на никакви доказателства за цивилизационно вмешателство на антични европейци, месопотамци или средиземноморци в Америка. Доколкото Слънцето свети над главите на всички е много ясно че култ към Слънцето може да възникне навсякъде самостоятелно и независимо. Същото е и с дялането на камък. Ако дълго време дялаш камъни за градежи в крайна сметка достигаш до едни и същи решения при издялването и подреждането на камъните, и така виждаш сходни прецизни каменни градежи и в Египет и в Чичен Ица и в Татул. Същото е и с лодките. Доколкото човек има нужда от придвижване по вода в крайна сметка при дългогодишно търсене на решения при създаването на лодки и кораби навсякъде по света независимо може да възникне идеята да се строят тръстикови кораби с извити носове. Нищо чак толкова невъзможно и учудващо. 

Това е същото като при еволюцията. Средата определя формата и еволюцията. И така в океаните и пингвините и делфините и рибите придобиват сходна форма с вретеновидно тяло и плавници. 

При хората от различните цивилизации по света средата е сходна тъй като всички хора искат да ядат, имат едни и същи ръце с които могат да правят сходни неща, имат сходно виждане за заобикалящата ги природа и имат сходни желания. Съответно резултатите от това могат доведат до сходни открития и решения в технически и религиозен план. 

[laplandetza]

Преди 2 минути, makebulgar said:

Всъщност цялата тази заигравка със Слънцето няма как да доведе до откриването на никакви доказателства за цивилизационно вмешателство на антични европейци, месопотамци или средиземноморци в Америка. Доколкото Слънцето свети над главите на всички е много ясно че култ към Слънцето може да възникне навсякъде самостоятелно и независимо. Същото е и с дялането на камък. Ако дълго време дялаш камъни за градежи в крайна сметка достигаш до едни и същи решения при издялването и подреждането на камъните, и така виждаш сходни прецизни каменни градежи и в Египет и в Чичен Ица и в Татул. Същото е и с лодките. Доколкото човек има нужда от придвижване по вода в крайна сметка при дългогодишно търсене на решения при създаването на лодки и кораби навсякъде по света независимо може да възникне идеята да се строят тръстикови кораби с извити носове. Нищо чак толкова невъзможно и учудващо. 

Това е същото като при еволюцията. Средата определя формата и еволюцията. И така в океаните и пингвините и делфините и рибите придобиват сходна форма с вретеновидно тяло и плавници. 

При хората от различните цивилизации по света средата е сходна тъй като всички хора искат да ядат, имат едни и същи ръце с които могат да правят сходни неща, имат сходно виждане за заобикалящата ги природа и имат сходни желания. Съответно резултатите от това могат доведат до сходни открития и решения в технически и религиозен план. 

Може, всияко може, НО  колко време и поколения ще отнеме за да се развие...............Олмеките нямат време,  Хората от Великденските острови Нямат Време..........

[laplandetza]

Тор <аку/аку>

 

<<<....

Но сега из пръстта на Великденския остров започнаха да се появяват статуи от други видове. Освен това в самите стени на някои аху намерихме голям брой необикновени фигури, някои от които бяха разбити на парчета и просто използувани като строителен материал или като пълнеж по време на втората културна епоха, когато класическите стени били престроявани и върху тях били поставяни като огромни паметници великанските статуи от Рано Рараку. Отец Себастиан изведнъж си спомни, че е виждал няколко фигури с човешки ръст, направени от твърд черен базалт. Едната била зазидана като основен камък във фасадата на едно старо аху — виждал се само широкият й гръб. А насред района на самото село отец Себастиан и туземците ни помогнаха да изправим на крака един дебел човечец. Оказа се, че и той принадлежи към някакъв примитивен вид, какъвто никой на острова не бил виждал. Беше направен от същия червен камък като обезглавената фигура във Винапу.

Сега вече бяхме се приближили до целта си: скоро щяхме да уловим още една бримка от плетеницата. Бяхме открили, че хората, които са строили красивите стени в стила на инките в първия период, правели статуи, различни от каменните исполини на Рано Рараку, които тъй много са прославили Великденския остров. Тези различни фигури, останали от първата епоха, обикновено не надвишават много човешки ръст. Някои са от червен туф, други от черен базалт, а трети от жълтеникавосивия камък на Рано Рараку, който добил такова значение за ваятелите от следващия период. Тези най-ранни статуи на острова имат много малко общи черти с прочутите великани от Великденския остров, само дето и техните ръце обикновено са прегънати и дланите поставени в сковано положение върху корема, тъй че пръстите сочат едни към други. Но тази особеност е също така една от характерните черти на голям брой старинни каменни фигури от времето преди инките и на статуите по съседните острови в Полинезия.

Сега най-сетне можахме да поведем разговор с необщителните статуи на Великденския остров. Най-напред отпуснаха езиците си унизените, поругани и зазидани екземпляри и накараха високомерните надменни статуи горе също да се разбъбрят, та чак и самата каменоделна в планината. Семейното дърво на каменните хора беше покълнало благодарение на един свеж ветрец от външния свят, който донесъл на острова идеи и техника заедно с класическата зидария. Тромавите фигури, които по-късно били набутани в стените, обезглавената червена стълбова статуя в равнината на Винапу и голямата коленичеща фигура, която бе лежала погребана под камънака в подножието на Рано Рараку, принадлежаха към този ранен период. После идваше друга епоха, когато местните скулптори открили свой собствен, по-елегантен и изискан стил и тогава ваяли тежки колоси с червени коси, които занасяли върху многобройните престроени стени. Колкото по-опитни ставали скулпторите, толкова по-големи ставали новите колоси — по-големи, още по-големи и все по-големи. Онези, които били вече изправени по своите аху, бяха много едри; някои от онези, които стояха в подножието на вулкана и чакаха да им изваят най-сетни гърбовете, бяха още по-едри, а най-голям беше великанът, висок колкото седеметажна сграда, който лежеше незавършен в самата каменоделна и чийто гръб все още беше част от скалата.

Как ли би завършило това местно развитие? Къде ли е лежала границата на възможното? Това никой не знае. Защото, преди да бъде достигната граница, дошла катастрофата, която спряла напредването на ходещите каменни великани, и те били повалени на земята. А днес народът на острова вярва, че всичко това е станало само защото вещицата не получила своя рак. Но борбата вероятно е била за по-едър дивеч, понеже походът на каменните великани спрял именно когато започнала третата епоха и арената внезапно била превзета от човекоядци.

Днешното население на острова е последна издънка на победоносното войнствено племе от третата епоха. Не ще е била много мирна срещата, когато техните полинезийски деди са пристигнали тук от палмовите острови на запад. Скоро щяхме да чуем от живото население на острова разкази за битките, които са последвали тяхното пристигане, за статуите, които падали, и за времето, когато секирите се забивали в хора от плът и кръв вместо в хора от камък. През този период техните деди наистина са били съвременници на събитията и са играли главната роля. Третата епоха все още е жива, макар че сега на острова цари мир и търпимост.      ......>>>

[makebulgar]

Преди 9 минути, laplandetza said:

Може, всияко може, НО  колко време и поколения ще отнеме за да се развие...............Олмеките нямат време,  Хората от Великденските острови Нямат Време..........

Е айде сега, нямали време. Имат си предостатъчно време. Олмеките със сигурност не падат от небето, и както беше уточнено вече и преди тях е имало човеконаселение по онези земи. И от там съвсем нормално примерно за 500-1000 години възниква новата им цивилизация с уменията да дялат камъни. И когато  някой висш олмек го е било напекло Слънцето, в някой зноен ден, му е хрумнала идеята че Слънцето е велик бог... без това да има нищо общо с Ра, Хелиос, Сурия, Шамаш или Уту. 

Между другото олмекския принц първожрец на Слънцето, е ходил по голяма нужда в близките храсти по същия начин като египетския селянин под палмите в устието на Нил, без да е имало нужда мореплаватели да носят това нововъведение след дългогодишни плавания през Атлантика... 

[laplandetza]

Тор <Аку/аку)

 

<<<<<.............

За двадесети път чух легендата за рова на Ико или „фурната на дългоухите“. Всеки, който е стъпил на Великденския остров, е чувал тази легенда; всеки, който е писал за загадката на острова, се е занимавал с нея. Туземците бяха ми показали белезите на земята, където някога е бил ровът, и всички искаха да ми разкажат историята.

Отец Себастиан беше записал преданието в своята книга и сега го чух от неговата уста с молбата да изпратя една група да разкопае рова.

— Аз вярвам на това предание — каза той. — Знам, науката твърди, че ровът е естествен, но учените може и да грешат. Познавам добре местните жители. Преданието за този ров е прекалено живо, за да е плод на въображение.

Легендата за защитния ров на дългоухите се пази от векове в спомените на населението. Историята на рова започва там, където завършва походът на статуите. Започва в мъглата на древността и описва катастрофата, която завинаги сложила край на златния век на Великденския остров.

На острова имало два народа и те живеели един до друг из целия остров. Хората от единия народ имали странен външен вид: мъжете и жените пробивали ушите си и закачвали тежести на меките им части, та ушите изкуствено се удължавали чак до раменете. Поради това ги наричали ханау еепе — дългоухите, а другият народ бил ханау момоко — късоухите.

Дългоухите били енергичен народ, който непрестанно искал да работи, и късоухите трябвало да се трепят и да блъскат, за да им помагат да издигат стени и статуи. Това в края на краищата предизвикало недоволство сред късоухите. Последното хрумване на дългоухите било да разчистят Великденския остров от всички пръснати камъни, за да може да се обработва цялата земя. Работата започнала на платото Поике — най-източната част на острова — и късоухите трябвало да пренасят всеки камък до ръба на скалата и да го хвърлят в океана. Затова днес на обраслия с трева полуостров Поике няма нито един камък, докато останалата част на острова е гъсто осеяна с черни и червени камъни и блокове лава.

Но на късоухите им дошло до гуша. Омръзнало им да влачат камъни за дългоухите. Решили да обявят война. Дългоухите избягали от всички останали части на острова и се установили на най-източния му край — на разчистения полуостров Поике. По нареждане на своя главатар Ико те изкопали окоп дълъг около три километра, който отделил платото Поике от останалата част на острова. Този ров запълнили с голямо количество клони и дънери, докато заприличал на огромна дълга клада, готова да бъде подпалена в случай, че късоухите се опитат да нахлуят по склона, който води към платото. Поике се превърнал в грамадна крепост, заобиколена по целия бряг с отвесна пропаст, дълбока двеста метра, и дългоухите се почувствували в безопасност. Но един от дългоухите имал късоуха жена. Името й било Моко Пингей. Тя живеела на полуострова Поике с мъжа си, но била предателка и уговорила сигнал с късоухите от низината. Щом я видели да седи и плете голяма кошница, късоухите трябвало да се промъкнат във върволица край мястото, където седяла.

Една нощ разузнавачите на късоухите видели, че Моко Пингей седи и плете кошница до единия край на рова на Ико. Късоухите се промъкнали поединично край самия ръб на скалата, където седяла тя, и обкръжили напълно Поике. Долу, в равнината, друга армия от късоухи открито тръгнала на поход към рова. Нищо неподозиращите дългоухи заели позиция, за да ги посрещнат, и запалили цялата клада. Тогава другите късоухи изскочили из засада и в кървавата битка, която последвала, всички дългоухи изгорели в собствения си ров.

Само трима дългоухи успели да прескочат пожара и да избягат към Анакена. Единият се казвал Ороройна, вторият — Вай, а името на третия е забравено. Те се скрили в една пещера, която жителите показват и до днес. Там ги намерили и проболи двама от тях с остри колове, а третия и последен — Ороройна — оставили жив, като единствен оживял дългоух. Когато късоухите го измъкнали от пещерата, той крещял „орро, орро, орро“ на своя матерен език, но това било език, който късоухите не разбирали.

Отвели Ороройна в къщата на един късоух на име Пипи Хореко, който живеел в подножието на хълма Тоатоа. Там дългоухият се оженил за една късоуха от рода Хаоа и имал много потомци, между които Инаки-Луки и Пеа. Те от своя страна също имали голям брой потомци, последните от които и сега живеят сред късоухите на острова.

Това е преданието за рова на дългоухите в най-пълен вид и сега отец Себастиан искаше да правя там разкопки. Знаех, че двете предишни експедиции са чули варианти на това предание и са ходили да разгледат останките от рова. Мисис Раутледж не била сигурна, но по-скоро била склонна да вярва, че ровът е естествена геологическа вдлъбнатина, която дългоухите вероятно са използували за самозащита. Метро^[1] отишъл още по-далеч. Той заключил, че целият ров е естествено образувание, което изкушило туземците да измислят тази история. Той смятал, че легендата се породила от желанието на островитяните да си обяснят една географска особеност и следователно историята за дългоухите и късоухите не е нищо друго освен измислица — и то не много отдавнашна — на населението на острова.

Някакъв професионален геолог също отишъл да види рова на дългоухите и окончателно потвърдил, че ровът е естествено образувание, оформило се преди появата на човека от сблъскването на един поток лава, идващ от центъра на Великденския остров, с друг, вече застинал поток от Поике. Там, където се срещнали, се образувало нещо като ров.

Когато специалистите произнесли своята присъда, островитяните се объркали. Но те все пак си държали на своето — това било защитният ров на Ико — фурната на дългоухите. И отец Себастиан им вярваше..............>>>>

 

<<<<<..........

Карл щеше да ръководи разкопките при рова на Ико. На другия ден тръгнахме заедно с петима местни жители с джипа по един разчистен път, който пресичаше равнината в подножието на Поике. Над нас се стелеха равните склонове на Поике като килим от трева без нито един камък, а около и зад нас беше почерняло от камънаци. Горе, на Поике, бихме могли да караме с джипа накъдето поискаме. Но ние спряхме в подножието на склона, откъдето започва тревата. Покрай целия хълм, от север до юг, се точеше лека вдлъбнатина в почвата като запълнен изкоп. На някои места изкопът беше доста дълбок и ясно очертан, другаде беше заличен, но по-нататък пак се очертаваше и стигаше чак до пропастите от двете страни на полуострова. Тук-таме по горната страна на рова се виждаше по някоя гърбина, като защитен насип от пръст. Спряхме и скочихме навън. Това беше Ко те Ава о Ико — ровът на Ико, или Ко те Уму о те Ханау еепе — фурната на дългоухите.

Карл искаше да изследва почвата на няколко места, преди да започнем разкопките. Тръгнахме край вдлъбнатината и разположихме петимата местни работници по рова на големи разстояния един от друг. Казахме на всеки да изкопае правоъгълна дупка право надолу в земята. Никога не съм виждал островитянин да хваща кирка и лопата с по-голямо усърдие. И понеже не можеха да нанесат щети, тръгнахме да пообиколим платото. Когато се върнахме иззад хребета, за да видим първата пробна дупка, старецът, който беше започнал да копае там, беше изчезнал безследно заедно с инструментите си. Но додето се чудехме къде ли е отишъл, от тъмната дупка изхвърча същинска струя пръст. Като стигнахме дотам, видяхме, че старият стои на около два метра дълбочина в земята, копае и рови и от него се лее пот. А на синапено жълтата пръстена стена видяхме широки червени и черни ивици, които опасваха копача като шарен пояс. Дебели пластове въглени и пепел! Някога тук е имало голям пожар и Карл ми каза, че температурата ще е била много висока или пък пожарът е траял много дълго — иначе пепелта не би могла да стане толкова червена. Преди да каже нещо друго, хукнах, за да надникна в съседната дупка.

Карл забърза подире ми и отдалеч видяхме усмихнатото лице на клисаря Джозеф, което се подаваше от земята. Той беше попаднал на същите остатъци от пожар и ни показа пълна шепа овъглени клони и късове дърво. Наоколо не се виждаше нито един храст. Втурнахме се към следващата дупка и после към другите. Навсякъде ни посрещна същата картина — яркочервената ивица пепел, която опасваше дупките, и около нея черни, овъглени остатъци.

Пратихме да викнат отец Себастиан и той се затича от дупка на дупка с веещо се бяло расо, за да види червената пепел. Лицето му сияеше, докато минавахме покрай мрачните статуи на Рано Рараку на път за Анакена. Той се гордееше с голямата победа на деня и предвкусваше добрата храна и хубавата датска бира, защото сега отивахме в лагера, за да се подкрепим преди интересната работа, която ни чакаше на следния ден, защото започваха истинските разкопки на Поике.

На другата сутрин пратихме група копачи да разровят напречно вдлъбнатината, като по този начин направят разрез, и в следващите дни Карл започна разкопките, които разкриха цялата тайна на изкопа. Горната част на рова — откъм възвишението — беше наистина само дело на природата и следваше ръба на стар поток от лава. По-надолу бяха работили трудолюбиви хора. Те са издълбали скалата и направили по продължение на хълма голям изкуствен защитен изкоп, правоъгълен в разрез, дълбок три метра, около тринадесет метра широк и три километра дълъг. Това било гигантски строеж. В пепелта на дъното намерихме камъни за прашки и гравирани каменни плочки. С пясъка и чакъла, изваждани от дъното на изкопа, бил издигнат укрепителен насип. Из камънаците на насипа намерихме разни останки, които разкриваха, че камъните са изнасяни от рова в големи плетени кошници.

Сега знаехме, че ровът на Ико е едно великолепно замислено от човека защитно съоръжение и че в изкопа покрай цялото възвишение били натрупани големи количества дърва и запалена грамадна клада. Погледнахме местните жители. Сега беше наш ред да зяпнем от учудване: те знаеха всичко това; от поколение на поколение се е предавало, че тази запълнена вдлъбнатина е остатък от защитната преграда на Ико и лобното място на дългоухите.

Едно от най-лесните неща за съвременния археолог е да установи откога са въглените, намерени в някое старинно огнище. Възрастта им се определя с приблизителна точност чрез измерване на радиоактивността им, която от година на година равномерно намалява. Степенуването на това намаление е известно. Големият пожар във фурната на дългоухите е горял триста години преди нашето идване — може би малко по-рано или малко по-късно. Но цялата сложна укрепителна работа по окопа била извършена много преди тази окончателна, катастрофа, защото изкопът бил наполовина запълнен с пясък, когато натрупали и запалили защитната клада срещу късоухите. В по-долните пластове имаше останки от огньове, а първите строители на изкопа затрупали с отломки едно огнище на повърхността на земята, което датира от около четиристотната година преди нашата ера. Това е най-старата следа от човек, установена досега в цяла Полинезия.   ,,,,,,>>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<<<<<<...........

— Сега има само едно семейство, което произхожда по права линия от Ороройна — каза отец Себастиан. — При въвеждането на християнството през миналия век това семейство избрало презимето Адам или Атан, както го произнасят тук. Вие познавате най-възрастния брат. Това е Педро Атан — кметът.

— Кметът! — Толкова бях изненадан, че не можах да сдържа усмивката си.

— Да, той прилича на шут, но съвсем не е глупав и е добродушен човек — увери ме отец Себастиан.

— Но той няма вид на туземец — казах аз — със своите тънки устни, тесен остър нос и светла кожа…

— Той е чистокръвен — отговори отец Себастиан. — А понастоящем има само осемдесет-деветдесет островитяни, за които можем да гарантираме, че са чистокръвни. И не само това — откъм бащина страна той е истински дългоух по права линия.

Мигом се метнах на коня си и поех по неравната селска улица към оградата, зад която беше малката варосана къщурка на кмета, наполовина скрита в храсти и дървета.

Кметът тъкмо работеше един хубав малък комплект от фигурки за шах, които, вместо да бъдат като традиционните фигури, имаха формата на статуи, птицехора и други образи, типични за острова.

— Това е за теб, сеньор — каза той и гордо показа своите малки шедьоври.

— Ти си истински скулптор, кмете Дон Педро — казах аз.

— Да, най-добрият на острова — беше дръзкият отговор.

— А вярно ли е, че си и дългоух?

— Да, сеньор — отвърна кметът безкрайно сериозно. Той скочи на крака и застана мирно като войник, когото са извикали пред строя. — Аз съм дългоух, истински дългоух и се гордея с това — каза той драматично, като се биеше по гърдите.

— Кой е направил големите статуи?

— Дългоухите, сеньор — отвърна той натъртено.

— А някои други островитяни казват, че късоухите ги били направили.

— Това е нагла лъжа, сеньор. Опитват се да си припишат това, което са направили моите деди. Всичко е направено от дългоухите. Не си ли забелязал, че статуите имат дълги уши, сеньор? Да не мислиш, че късоухите ще правят статуи на дългоухи? Статуите са издигани в памет на главатарите на дългоухите.

Той беше така развълнуван, че гърдите му се надигаха и спадаха и тънките му устни трепереха.           ........>>>>

[laplandetza]

Тор < Аку/аку>

 

 

<<<<............

 Слабият старец ни обясни, че по времето на техните деди никой не си служел нощем със светлина от страх да не го види врагът.

— Освен това бойците трябвало да привикнат и в мрак да виждат ясно — добавил кметът. — А сега така сме свикнали с парафиновите лампи, че на тъмно сме почти слепи.

Едно възпоминание повличаше друго.

— В ония дни никога не са спели така…

Старикът легна по гръб с отворена уста и проснати ръце и захърка като мотоциклет.

— … а така.

Той се обърна по корем и се сви на топка. Гърдите му почиваха върху коленете, челото — върху двата му свити юмрука, а темето му сочеше към мен. В едната си ръка държеше островръх камък.

— Тогава можели, щом се събудят, да скочат, за да посрещнат врага и да го убият — промълви старецът. И за да покаже нагледно действието, което описваше, той внезапно излетя напред като стрела и се хвърли отгоре ми с дивашки рев, който накара Ивон да изпищи, а пещерата гръмна от смях. Децата се втурнаха да видят какво става, но след малко продължиха да танцуват около огнището, а дългоухите — да възкресяват преданията, които им разказвали техните родители.

— В ония дни не ядели много — каза старецът. — И никога топла храна. Опасявали се да не затлъстеят, понеже по времето, което наричаме Хури-моаи — „Времето на събарянето на статуите“, — винаги трябвало да са готови за бой.

— Нарича се така, защото тогава воюващите събаряли статуите — обясни човекът, който седеше горе във вдлъбнатината.

— А защо са ги събаряли, когато дългоухите вече били изгорени? — попитах аз.

— За да дразнят своите противници — ми каза кметът. — Тогава те притежавали всичко и всяко семейство си имало определена област. Онези, които имали по земите си големи статуи, се гордеели с тях. Като тръгвали на война, едните събаряли статуите по земите на другите, просто за да ги дразнят. Ние, дългоухите, не сме така войнолюбиви. Аз си имам един девиз, сеньор Кон-Тики: „спокойно“!

Той успокоително сложи ръка на рамото ми, сякаш искаше да покаже миролюбивия си нрав.

— А защо си тъй сигурен, че си дългоух? — попитах аз предпазливо.

Кметът вдигна ръка и започна да брои на пръсти:

— Защото бащи ми, Хосе Абрахам Атан, бе син на Тупутахи, който бил дългоух, понеже бил син на Харе Кай Хива, който бил син на Аонгату, син на Ухи, син на Мотуха, син на Пеа, син на Инаки, който бил син на Ороройна, единствения дългоух, който останал жив след битката при рова на Ико.

— Това са десет поколения — казах аз.

— Значи съм изпуснал един, защото аз съм единадесети номер — каза кметът и отново започна да брои на пръсти.

— И аз съм от единадесетото поколение — каза човекът горе във вдлъбнатината. — Но аз съм само младши. Педро е най-старшият и знае най-много — затова е глава на нашето семейство.

Кметът посочи челото си и каза с хитра усмивка:

— Педро има ум в главата си. Затова Педро е главатар на дългоухите и кмет на целия остров. Всъщност не съм стар, но обичам да си мисля, че съм много стар човек.

— Защо?

— Защото старците са мъдри — те знаят много неща. Опитах се да разбера какво е ставало, преди късоухите да изтребят дългоухите и преди да започне „Времето на събарянето на статуите“. Но не можах да науча нищо. Техният род води началото си от Ороройна и никой не знае какво е имало преди него. Дългоухите дошли с Хоту Матуа, когато бил открит островът — това знаеха, но допълниха, че късоухите казвали същото за своя род, както се и опитвали да си припишат честта за статуите. Но никой вече не помнеше дали Хоту Матуа е дошъл от изток или от запад. Човекът, който лежеше във вдлъбнатината, подхвърли, че Хоту Матуа е дошъл от Австрия, но тъй като останалите не го подкрепиха, той отстъпи и добави, че го бил чул от някого на един кораб. Всички предпочитаха да говорят за „Времето на събарянето на статуите“, което за тях беше нещо много по-действително. Когато кметът заговори за коварната жена с кошницата, която предала цялото му племе, той така се разяри, че очите му се наляха със сълзи и трябваше да преглъща. Тази история щеше да се предава от баща на син още единадесет поколения, въпреки девиза „спокойно!“

— Между нашите деди имало красиви хора — каза кметът. — На острова живеели два вида хора — едните били тъмни, а другите съвсем светлокожи и руси като вас, които сте от континента. Това били бели хора, но все пак били истински жители на Великденския остров — съвсем истински. В нашето семейство е имало мнозина от светлия тип. Наричали ги охо-теа — „светлокосите“. Майка ми и леля ми имаха много по-червени коси от сеньора Кон-Тики.

— Много по-червени — потвърди брат му отгоре.

— В нашето семейство червенокоси има открай време. Ние, братята, не сме такива. Но дъщеря ми, която се удави, имаше млечнобяла кожа и съвсем червени коси, а също и големият ми син Хуан. Той е дванадесетото поколение след Ороройна.

Това беше напълно вярно. И двамата имаха коси, червени като възлите на тънкоустите дългоухи статуи, които са красили всички аху из острова през втората културна епоха. Племето било изгорено на Поике и статуите съборени, но историята на рода им може да се проследи по червения цвят на косите от големите каменни пукао, през хората, описани от първите откриватели и мисионери, и най-после до последните потомци на Ороройна — най-близките роднини на кмета.        ...... >>>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<.........

Цялата история започна с това, че Ед, който се мушкаше навсякъде под каменните плочи из тесните развалини на Оронго върху хребета на скалата, откри нови стенни рисунки извън онези, които вече бяха известни. Най-странните открития бяха един типичен американо-индиански мотив „плачещо око“ и няколко тавански рисунки на тръстикови лодки с форма на новолуние и с мачти. Една от лодките имаше надлъжно опънати въжета и голямо четвъртито платно.

Известно е, че жителите на Великденския остров някога са си правели същите чудновати тръстикови лодки за един или двама души, с каквито от незапомнени времена инките и техните предшественици са се движели по крайбрежието на Перу. Но досега никой не беше чувал обитателите на Великденския остров да са правили толкова големи тръстикови лодки, че да им слагат платна. Имах специални съображения да се заинтересувам: бях плавал по езерото Титикака с такива тръстикови лодки, с екипаж от планински индианци от платото Тиахуанако. Знаех, че това са отлични плавателни съдове с товарен капацитет и скорост, които граничат с невероятното. По времето на испанските завоевания такива големи тръстикови лодки били използувани и в открито море по океанското крайбрежие на Перу, а древните рисунки върху керамични съдове от времето преди инките показват, че в най-древния период на перуанската цивилизация хората са строили същински кораби от тръстика, също както древните египтяни строили лодки от папирус. Саловете от балсови трупи и лодковидните плавателни съдове от сладководна тръстика били непотопяеми средства за придвижване, предпочитани от жителите на Перу за всякакво пътуване по море. Освен това ми беше известно, че тръстиковите лодки могат да плават много месеци, без да се просмучат с вода, а една тръстикова лодка, която перуански приятели бяха донесли на Тихия океан от езерото Титикака, се носеше по вълните като лебед и се движеше двойно по-бързо от балсовия сал.

А ето че намерихме рисунки на такива тръстикови лодки по тавана на разрушената къща №19, върху кратерния хребет на най-големия вулкан на Великденския остров. Но ние не намерихме само рисунката на лодката, а и самата тръстика. В бездната, от едната страна на разрушеното село на птицехората, океанът яростно се разбиваше о скалите и мяташе нависоко солена пяна, а дълбоко долу от другата страна се стелеше спокойното сладководно езеро, чиято повърхност бе обрасла с особена, исполинска тръстика. Именно тази тръстика са използували древните жители на Великденския остров. Всеки туземец и до ден-днешен може да разкаже за малките плавателни съдове пора, каквито си правели състезателите за надбягването до птичите острови за първото яйце на годината.

Освен това тръстиката в дълбокия кратер е истински ботанически куриоз. Това е в действителност специфична американска сладководна тръстика — същата, която расте около езерото Титикака — и да я намериш в едно кратерно езеро насред Великденския остров е наистина много чудно. Именно от такава тръстика перуанските индианци правели своите особени плавателни съдове по бреговете на езерото Титикака, а освен това я отглеждали в изкуствено напоявани мочури по сушавия бряг на Перу, за да могат да правят своите тръстикови лодки и в онези области, дето трудно се намирали балсови трупи. А как ли е стигнала тази сладководна американска тръстика чак до Великденския остров?

Отец Себастиан и туземците имаха отговор. Съгласно преданията, тръстиката първоначално не растяла като диво растение, подобно на някои други растения на острова. Тя била старателно посадена в езерото от дедите им. Легендата приписва тази чест на един от първите туземци на име Уру. Той взел корени, спуснал се в кратера и посадил там първата тръстика, а когато се размножила, извадил нови корени и ги посадил първо в Рано Рараку и после в Рано Орои. Високата тръстика е едно от най-важните растения на острова. Тя не се използувала само за правене на лодки, а и за къщи, рогозки, кошници и шапки. До ден-днешен туземците слизат най-редовно в кратерното езеро и си режат тръстика. А в блестящото езеро в средата на тресавището под нас през далекогледа се виждаше голям тръстиков сал, направен от децата, за да скачат от него във водата.  ....... >>>

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<............

На другия ден, провирайки се напреки през мочура към отсрещната стена на кратера, изведнъж зърнахме една четириметрова каменна стена, издигната до самия ръб на тресавището. Тя беше гъсто обрасла с храсталаци и виещи се растения, а когато се изкатерихме по нея, стъпихме върху някаква древна площадка, направена от човешка ръка. Оттук видяхме, че нагоре по стената на кратера продължават терасовидно една над друга четири-пет други стени. Започнахме да ги изследваме и намерихме ниски правоъгълни отвори, през които се влизаше в подземни каменни къщи от онзи вид, известен само от Оронго, разрушеното село на птицехората горе на скалата. Бяхме попаднали на група развалини, непознати дори и на местните жители — досега поне никога не са говорили за тях. Част от камъните на стените бяха покрити с полуизтрити релефни гравюри на човешки същества, птици, фантастични създания, гротескни лица и магически очи. Най-забележителни бяха двама птицехора и някакво четирикрако животно с човешка глава. Личеше, че терасите са строени за земеделие. В подножието на най-долната, досам ръба на тресавището, взехме многобройни мостри от торфа и пръстта за изследване на цветния прашец.

На четвъртия ден от пребиваването ни в кратера, когато седяхме и запечатвахме всичките си епруветки с разтопен парафин, капитанът се спусна при нас във вулкана и ни съобщи, че Арне открил нова находка в Рано Рараку. Изкопал тялото на исполинска статуя, от която над земята се подавала само главата. На гърдите на фигурата имало изображение на голяма тръстикова лодка с три мачти и няколко платна. От палубата на лодката се спускало дълго въже до една костенурка, издялкана върху корема на великана.

Прибрахме нещата си и напуснахме вулканичния ад на Рано Као. Тур се отправи към разрушеното село на Ед, а аз тръгнах с джипа към Рано Рараку заедно с капитана. Арне ми показа новата си находка, заобиколен от своите местни копачи, които сияеха от гордост и благоговение пред старинния плавателен съд с уловената костенурка върху корема на този моаи. Всички бяха съвсем сигурни, че това е корабът на Хоту Матуа, защото той пристигнал на острова с неколкостотин души на два толкова големи плавателни съда, че Орой, най-злият враг на Хоту Матуа, успял да се вмъкне на един от тях като таен пасажер. Сега на острова нямало хону — костенурки, но по времето, когато пристигнал Хоту Матуа, един от неговите хора се опитал да хване голяма костенурка на брега на Анакена и тя го наранила.

Преданията за великите дела на дедите им избликнаха отново и туземците ми заразказваха откъси от добре известни легенди за Хоту Матуа, записани още в края на миналия век от отец Ръсел и Пеймастър Томсън. Това явно беше някакъв необикновен кораб, а не европейски плавателен съд, колкото и чудно да ни се струваше, че древните ваятели на статуи от Великденския остров са строили толкова големи плавателни съдове, та върху тях да има място за повече от една мачта. А все пак — кой би повярвал, че същият този народ е създал гигантски човешки фигури, високи колкото четириетажни къщи, ако не бяха изваяни от камък, и затова са се запазили за вечни времена? В края на краищата явно е, че тези неуморими технически гении са били опитни не само в боравенето с камъка. Те са се добрали до този мъничък пристан — най-самотния в света — като мореплаватели от световна класа и в продължение на векове са имали възможността да създават тук в мир своите каменни статуи. Щом като са имали тотора и са я използували за малки салове, няма нищо чудно, че съобразно с нуждите си са увеличавали размера им, като съединявали повече и по-големи връзки тръстика.

Когато на Великденския остров пристигнали първите европейци, те не видели никой да строи кораби, но пък не видели и да правят статуи. Единствените плавателни съдове, които европейците видели, били някакви мънички тесни кану, в които при тихо море едва се побирали двама до четирима души, и още по-малки тръстикови салове. Европейците обаче са пристигнали на острова в третия, варварския период, когато войната и раздорите били заличили древната култура, а кървавите вражди изключвали възможността за сътрудничество между отделните родови групи. При тези условия, когато разединеният народ прекарвал дните си около своите убежища, не можело да става дума за съвместен строеж на кораби.

Това обяснява защо до нас са стигнали исторически данни само за два незначителни, малки плавателни съда, които се правели на Великденския остров. Това са малкото полинезийско кану със страничен плъзгач вака ама и малкият южноамерикански тръстиков сал пора. А и двата са толкова малки, че е немислимо да са пренесли някога човека до най-самотния остров в света. Но в преданията на местните жители се срещат описания на големи плавателни съдове, с които в отдавнашната ера на величието дедите им тръгвали на далечни пътешествия. През миналия век отец Ръсел чул за големи кораби, на които се събирали четиристотин души. Те имали горд нос, извит като лебедов врат, а кърмата им — извисена като носа — била разделена на две части. Изображения на точно такива тръстикови лодки намираме и върху древни съдове от Перу. Но преданията на Великденския остров разказват и за други старинни кораби. Отец Себастиан узнал, че съществували големи плавателни съдове с формата на сал или плоскодънен кораб. Наричали ги вака пое-пое и ги използували за дълги пътешествия с много хора на борда.

След като Ед и Арне намериха изображения на тръстикови лодки, бяхме нащрек всеки път, когато видехме някоя лодковидна фигура. По статуите и по стените на каменоделната намерихме много такива изображения, на които личаха и отделните връзки тръстика. Бил дори намери една рисунка на лодка с мачта и четвъртито платно. Върху долната част на една паднала десетметрова статуя Карл намери изображение на тръстикова лодка с мачта, която минаваше право през кръглия пъп на фигурата. А в Оронго Ед видя на един таван рисунка на лодка с три мачти и малко кръгло платно на средната от тях.

Случи се така, че намерихме още по-убедителни доказателства за съществуванието на такива големи плавателни съдове. На много места из острова бяхме виждали широки павирани пътища, които се губеха право в морето. Тези загадъчни пътища с течение на времето са станали източник на много предположения и фантастични теории. Те са едни от главните опорни точки на всички, които твърдят, че Великденският остров е остатък от потънал континент. Тези хора заявяват, че павираните пътища без съмнение продължават по дъното на океана и ако човек би могъл да ги проследи, ще стигне до развалините на потъналия континент Му.

Ние действително можехме да ги проследим, защото в експедицията имахме и водолаз. Веднъж отидохме с него до най-близкия път, който изчезваше в дълбините. Това беше наистина неповторимо зрелище: нашият водолаз, облечен в зелен скафандър с марсиански шлем, кислородна маска и дихателен хобот, се запъти към Му, а гумените му плавници шляпаха по гладките плочи на паважа. В едната си ръка размахваше огненочервен държател за фотоапарат, който приличаше на фенер, а с другата ни махна изящно за сбогом, когато напусна сухия паваж и навлезе в морето на път за Му. След малко от него виждахме само кислородните бутилки на гърба му и двата му пляскащи крака, а после водолазът изчезна. Въздушните мехури, които се пукаха тук-таме по повърхността, ни подсказваха накъде отива. Но той явно не беше хванал правия път за Му. Мехурите се движеха ту вляво, ту вдясно, връщаха се и обикаляха в кръгове и спирали, докато водолазът подаде от водата зурлестия си шлем, за да се ориентира отново по пътя на брега. След това продължи подводното си търсене, като се движеше в зигзаг към открито море, но най-сетне се отказа и изплува на брега да ни докладва.

— Какво, нямаше ли там пътни знаци?

— Не срещна ли някоя сирена да я питаш за пътя?

Въпросите просто се изсипаха върху бедния водолаз. Той не видял никакъв път. Паважът не продължавал отвъд ръба на водата; нататък имало само издатини, камънаци, гъбести корали и дълбоки процепи, а после скалистото океанско дъно внезапно пропадало стръмно към мъглявите сини дълбочини, и там водолазът видял няколко големи риби.

Не бяхме особено изненадани.  .......................Пак прибягнах до помощта на островитяните. Никой не можеше да си спомни за какво са били използувани широките павирани пътища, които водят към морето, но те имаха име: наричаха ги апапа, което значи „разтоварвам“. Това потвърди нашето съмнение: туй са били места за разтоварване, един вид кейове, където приставали големи плавателни съдове, идващи от океана. Един апапа се спущаше към плитко заливче в подножието на голяма храмова площадка на южния бряг. Заливчето беше така запълнено с камънаци, че се е наложило древните мореплаватели да разчистят широк канал, за да могат съдовете да се прилепят о пристана. В плитчината на този канал лежаха изоставени във водата три огромни червени възли. Два от колосалните блокове лежаха толкова наблизо един до друг, че трябва да са били в същия кораб — освен ако древните плавателни съдове са били толкова големи и устойчиви, че камъните може да са били поставени на носа и кърмата на два кораба, лежащи един зад друг — единият опрял нос в кърмата на другия. Това беше първото доказателство, което намекваше, че ваятелите са пренасяли част от тежките товари по море край брега. Вече бяхме установили, че те действително са имали плавателни съдове, които са могли да пренасят двадесет тона, а без товар биха могли да носят екипаж от почти двеста души. По-късно намерихме доказателства, че дори и някои статуи са били пренасяни по море и стоварвани на такива места, където само някой плосък сал от тръстика или трупи би могъл да достигне брега с толкова тежък товар, защото гази много плитко.....>>>

 

<<<<<.............

Помолих го другия път да ми донесе и останалите лодки. Това стана три нощи по-късно. Едната беше модел на същински кораб с широка палуба, висок нос и висока кърма. Палубата и страните бяха направени от дебели връзки тръстика, притегнати една към друга. Другият плавателен съд беше вака пое-пое — широка плоска лодка, подобна на сал или плоскодънен кораб с мачта и платно, изваяни от камък, и две необясними куполки една до друга на предната палуба. Третото не беше истински плавателен съд. По-скоро приличаше на дълго блюдо, но беше изваяно, сякаш е направено от тръстика, с дупка за мачтата по средата. На двата края имаше по една много странна глава, поставена от вътрешната страна на носа и кърмата, с поглед, отправен към дупката за мачтата. Една от главите имаше издути бузи и свити устни и приличаше на същински ангел, който изпраща вятър в платното. Косата му се смесваше с тръстиките на външната страна на кораба.

Скулптурата беше стара, а мотивът и стилът — съвършено чужди за Великденския остров. Когато поразпитах Ласарус по-подробно за естеството на камъните, които ми носи, той просто разпери ръце и не можа да ми даде обяснение. Такива били камъните — повече от това не можа да ми каже.  ......>>>>

Редактирано Май 21, 2020 от laplandetza

[laplandetza]

Тор < Аку.аку>

 

Птицечовек „тангата ману“ и дългоухият призрак „Моа кава-кава“

[laplandetza]

Тор <Аку/аку>

 

<<<<....Гонсало предприе своята обиколка с професор Пеня и студентите, а археолозите на експедицията, които сега нямаха работници, бяха по местата си и показваха разкопките на своите гости. Това бяха приятни дни: на „Пинто“ дадоха обяд в наша чест, а губернаторът и ние в Анакена поканихме капитана и неговия екипаж. Когато Пеня и студентите стигнаха на коне до лагера, пак се състоя весело празненство. Те останаха да пренощуват при нас. Един от студентите — археолог от Боливия — изпадна в безграничен възторг пред червената стълбова статуя във Винапу и коленичещия великан в Рано Рараку. Той самият участвувал при разкопки в Тиахуанако и веднага позна двете фигури — точно такива имало в неговата родина.  ......>>>