Толстой и историците /Толстой срещу историците/

[Марин Тачков]

                         Лев Толстой –  "Война и мир"


                                             Епилог

                                          Част втора

 I

Предмет на историята е животът на народите и на човечеството. Невъзможно е да схванеш и обгърнеш непосредствено с думи — да опишеш живота не само на човечеството, но дори и на един народ.

Всички древни историци често по един и същ начин описват и долавят недоловимия, както ни се струва, живот на народа. Те описват дейността на отделни хора, които са управлявали народа; и тая дейност изразява според тях дейността на целия народ.

На въпросите по какъв начин отделните хора са принуждавали народите да действуват по тяхната воля и от какво се е управлявала пък волята на тия хора древните историци отговарят: на първия въпрос — като признават волята на божество, което подчинява народите на волята на един избран човек, и на втория въпрос — като признават същото божество, което насочва тая воля на избраника към предназначената цел.

За древните историци тия въпроси се разрешават с вярата, че божеството непосредствено участвува в работите на човечеството.

Новата история отрече в своята теория тия две положения.

Би казал човек, че отричайки вярванията на древните народи за подчиняването на хората пред божеството и за определената цел, към която биват водени народите, новата история трябваше да изучава не проявите на властта, а причините, които я създават. Но новата история не прави това. Отричайки на теория възгледите на древните историци, на практика тя ги следва.

Вместо хора, надарени с божествена власт и непосредствено ръководени от волята на божеството, новата история изтъкна или герои, надарени с необикновени, нечовешки способности, или просто хора с най-различни качества, от монарси до журналисти, които ръководят масите. Вместо предишните, угодни на божеството, цели на народите — юдейския, гръцкия, римския, които цели древните историци смятаха като цели на движението на човечеството, новата история постави свои — доброто на френския, германския, английския и съвсем отвлечено — доброто за цивилизоването на цялото човечество, като за човечество обикновено се смятат народите, които заемат малкото северозападно кътче от големия материк.

Новата история отрече вярванията на древните историци, без да постави на тяхно място ново схващане, и логиката на положението принуди историците, които уж отричаха божествената власт на царете и фатума на древните, да стигнат по друг път до същото да признаят, че, първо, народите се ръководят от отделни хора и, второ, че съществува известна цел, към която се движат народите, и човечеството.

В основата на всички съчинения на най-новите историци от Гибън до Бокъл, въпреки привидните им разногласия и привидните им нови схващания, лежат тия две стари неизбежни положения.

Първо, историкът описва дейността на отделни лица, които по негово мнение са ръководили човечеството (един смята за такива само монарсите, пълководците и министрите; друг — освен монарсите и ораторите, учените реформатори, философи и поети). Второ, целта, към която се води човечеството, е известна на историка (за един тая цел е величието на римската, испанската, френската държава; за друг — това е свободата, равенството и известен род цивилизация на един малък кът от света, наречен Европа).

В 1789 година почва вълнение в Париж; то расте, разлива се и се проявява с движение на народите от запад към изток. На няколко пъти това движение се насочва на изток, дохожда до сблъскване с насрещното движение от изток към запад, в 12-та година то стига до крайния си предел — Москва, и със забележителна симетрия се извършва насрещното движение от изток на запад, което също като първото движение увлича след себе си срединните народи. Обратното движение стига до изходната точка на движението от запад — до Париж — и затихва.

През тоя двайсетгодишен период грамаден брой ниви не са орани;
къщи — изгорени; търговията променя насоката си; милиони хора обедняват, забогатяват, преселват се и милиони хора християни, които изповядват закона на любовта към ближния, се убиват един друг.

Какво значи всичко това? Защо е станало то? Кое накара тия хора да горят къщи и да убиват себеподобните си? Кои бяха причините на тия събития? Каква сила принуди тия хора да постъпват по тоя начин? Ето неволните, простодушни и най-законни въпроси, които си задава човек, когато се натъкне на паметниците и легендите за миналия период на движението.

За разрешаването на тия въпроси човечеството със здравия си смисъл се обръща към науката история, която има за цел опознаването на народите и на човечеството.

Ако историята би запазила древното си схващане, тя би казала: божеството, за награда или за наказание на своя народ, даде власт на Наполеон и ръководи волята му за постигане на своите божествени цели. И отговорът би бил пълен и ясен. Би могло да се вярва или не се вярва в божественото значение на Наполеон, но за оня, който вярва в него, всичко в цялата история на това време би било разбрано и не би имало никакво противоречие.

Но новата история не може да отговаря по такъв начин. Науката не признава схващането на древните за непосредното участие на божеството в работите на човечеството и затова тя трябва да даде други отговори.

Отговаряйки на тия въпроси, новата история казва: искате да знаете какво означава това движение, защо е произлязло и каква сила е предизвикала тия събития? Слушайте:

„Людовик XIV беше твърде горд и самонадеян човек; той имаше такива и такива любовници, такива и такива министри и лошо управляваше Франция. Наследниците на Людовик също бяха слаби хора и също лошо управляваха Франция. И те имаха такива и такива любимци и любовници. Освен това в същото време някои хора пишеха книги. В края на XVIII век в Париж се събраха двайсетина души, които почнаха да разправят, че всички хора са равни и свободни. Като последица от това в цяла Франция хората почнаха да се колят и давят един друг. Тия хора убиха краля и мнозина други. Но в това време във Франция имаше един гениален човек — Наполеон. Той навсякъде побеждаваше всички, тоест убиваше много хора, защото беше много гениален. И той тръгна да убива неизвестно защо африканците и тъй хубаво ги убиваше, и беше такъв хитър и умен, че когато пристигна във Франция, заповяда на всички да му се подчиняват. И всички му се подчиняваха. Като стана император, той пак тръгна да убива хората — в Италия, Австрия и Прусия. И там уби много хора. А в Русия беше император Александър, който реши да възстанови реда в Европа и затуй воюва с Наполеон. Но в 7-а година той неочаквано се сприятели с него, а в 11-а пак се скара и те пак почнаха да убиват много хора. И Наполеон доведе шестстотин хиляди души в Русия и завоюва Москва; а след туй изведнъж избяга от Москва и тогава император Александър, подпомогнат от съветите на Щайн и другите, обедини Европа да я опълчи срещу нарушителя на нейното спокойствие. Всички съюзници на Наполеон изведнъж му станаха врагове; и това опълчение тръгна срещу събралия нови сили Наполеон. Съюзниците победиха Наполеон, влязоха в Париж, принудиха Наполеон да се отрече от престола и го изпратиха на остров Елба, без да го лишават от императорския му сан и като му оказаха всевъзможно уважение, макар че пет години преди и една година след това всички го смятаха за разбойник извън закона. И почна да царува Людовик XVIII, комуто дотогава и французите, и съюзниците само се смееха. А Наполеон се отрече от престола, като проля сълзи пред старата гвардия, и замина в изгнание. След това изкусните държавни мъже и дипломати (особено Талейран, който успя преди друг някой да седне на известно кресло и с това разшири границите на Франция) разговаряха във Виена и чрез тоя разговор направиха народите щастливи или нещастни. Изведнъж дипломатите и монарсите едва не се скараха; те бяха готови отново да заповядат на войските си да се убиват едни други; но в това време Наполеон пристигна във Франция с един батальон и французите, които го мразеха, тутакси всички му се подчиниха. Но съюзените монарси се ядосаха от това и отново тръгнаха да се бият с французите. И гениалният Наполеон бе победен и изпратен на остров Света Елена, като изведнъж го признаха за разбойник. И там изгнаникът, разделен от скъпите на сърцето му хора и от милата Франция, умираше на тая скала от бавна смърт и предаде великите си деяния на потомството. А в Европа настъпи реакция и всички монарси отново почнаха да онеправдават народите си.“

Напразно някой би помислил, че това е подигравка, карикатура на историческите описания. Напротив, това е най-мекият израз на ония противоречиви и неотговарящи на въпросите отговори, които дава цялата история от съставителите на мемоари и истории на отделни държави до общите истории и новия род истории на културата от онова време.

Чудноватостта и комизмът на тия отговори произлиза от това, че новата история прилича на глух човек, отговарящ на въпроси, които никой не му задава.

Ако целта на историята е да опише движението на човечеството и на народите, първият въпрос, без отговора на който всичко останало не може да се разбере, е следният: каква сила движи народите? По тоя въпрос новата история грижливо разказва или че Наполеон бил много гениален, или че Людовик XIV бил много горд, или още — че еди-кои писатели написали еди-какви книжки.

Всичко това е твърде възможно и човечеството е готово да го приеме; но то пита не за това. Всичко туй би могло да бъде интересно, ако ние признавахме божествената власт, основана сама на себе си, която е винаги еднаква и управлява народите си чрез наполеоновците, людовиковците и писателите; но ние не признаваме тая власт и затова, преди да се говори за наполеоновци, людовиковци и за писателите, трябва да се посочи съществуващата връзка между тия лица и движението на народите.

Ако вместо божествената власт се е появила друга сила, трябва да се обясни в какво се състои тая нова сила, защото тъкмо в тая сила е съсредоточен целият интерес на историята.

Историята сякаш предполага, че тая сила се разбира от само себе си и е известна на всички. Но въпреки всичкото си желание да признае, че тая нова сила му е известна, оня, който прочете твърде много исторически съчинения, неволно ще се усъмни, че тая нова сила, разбирана различно от самите историци, е била съвсем известна на всички.

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/350#textstart



ПП: Ако съм умен, това е защото съм се учил от гениалните и великите писатели и философи...

[Astyag]

Не знам дали историците могат да дадат еднозначен отговор на въпросите които Толстой поставя, дори и сега, век и половина по-късно. Не само поради мащабността и сложността на тези проблеми, но и заради различията в интерпретацията на едни и същи събития в зависимост от мирогледа, културата, господстващите в един или друг момент представи или предразсъдъци. Нека вземем например нахлуването на Наполеон в Русия. Едно и също като фактология събитие може да има съвсем различни тълкувания относно движещите сили, които стоят зад него.

За французите например то може да е продължение на процеса на разпространяване в Европа на по-прогресивна обществена система, чиито корени са във Френската революция и която се противопоставя на европейските абсолютни монархии. Нещо като предшественик на съвременния "износ на демокрация".

За руснаците това е поредното нападение от запад на нашественици, водени от алчност и маниакално желание за власт, които са донесли със себе си единствено смърт и разрушение.

За англичаните това може да е един епизод от борбата между Англия и Франция за хегемония в Европа и конкретно да е продиктувано от стремежа на Наполеон да лиши Англия от съюзници на континента. Нищо лично, просто геополитика.

Марксистките историографи ще видят тук закономерен резултат от еволюцията на буржоазната класа (чийто типичен представител е Наполеон), започнала като водач на народното движение за  свобода и превърнала се в агресор и завоевател. Тук се сещам за един афоризъм от онази епоха (не си спомням от кого е), който синтезира тези процеси в едно изречение: "Да бъдеш Бонапарт - и да станеш крал! Такова падение!".

За онези, за които първостепенна в историята е отделната личност, от решаващо значение би била амбицията на френския император да поема нови предизвикателства, дори рискове, в случая с Русия подхранвана от тайния стремеж да успее там, където никой друг не е успял преди него. Това, съчетано с главозамайване и загуба на връзка с реалността, разбира се и подценяване и дори непознаване на бъдещия противник.

Каквито и да били движещите сили зад подобна авантюра, резултатът е един - стотици хиляди убити, ранени, осакатени хора, опустошена страна и болезнен отпечатък в съзнанието на хората за поколения напред. Следва да се отбележи, че това не е нито първата, нито последната война, която изправя европейските народи един срещу друг. Ключовият въпрос, който възниква за мене е не толкова какви са мотивите за това (причини винаги ще се намерят), а защо това се възприема като нещо нормално. Откъде идва този неудържим импулс у интелигентните, разумни човешки същества да се избиват един друг? Може би това е наше еволюционно наследство, резултат от процесите, които са ни превърнали от безобидни горски примати във върховния хищник на планетата? Дали тези нескончаеми войни, с които е белязана нашата история, не са продължение, на ново равнище и с ново тълкуване, на борбата кой да е на върха на хранителната верига?  Макар че това са въпроси вече не толкова в сферата на историята, колкото на други науки ...

 

Редактирано Ноември 26, 2021 от Astyag
Добавяне на текст

[Atom]

Преди 2 часа, Astyag said:

Ключовият въпрос, който възниква за мене е не толкова какви са мотивите за това (причини винаги ще се намерят), а защо това се възприема като нещо нормално. Откъде идва този неудържим импулс у интелигентните, разумни човешки същества да се избиват един друг? Може би това е наше еволюционно наследство, резултат от процесите, които са ни превърнали от безобидни горски примати във върховния хищник на планетата?

Най-вероятно природа. Явно все още сме подвластни на животинските инстинкти и от време на време разумът ни напуска. Безобидните горски примати не са чак толкова безобидни.  Шимпанзетата например могат да бъдат доста агресивни. Просто битките им са с по-малко жертви, тъй като победената група има алтернатива - да избяга и да се премести на друга територия.  Хората обаче сме заели всички подходящи територии и няма къде да се местим - няма свободно място.  

[Кухулин]

Преди 9 часа, Astyag said:

Откъде идва този неудържим импулс у интелигентните, разумни човешки същества да се избиват един друг? Може би това е наше еволюционно наследство, резултат от процесите, които са ни превърнали от безобидни горски примати във върховния хищник на планетата? Дали тези нескончаеми войни, с които е белязана нашата история, не са продължение, на ново равнище и с ново тълкуване, на борбата кой да е на върха на хранителната верига?  Макар че това са въпроси вече не толкова в сферата на историята, колкото на други науки ...

Темата е безкрайна, обаче днес много често се заобикаля един важен фактор. Войната ни прави по-силни като популация и като социум. Смъртта е полезна, насилието също е полезно. В определени рамки, разбира се. Липсата им може да се компенсира с други средства, но тази система работи само в условия, близки до идеалните. Рано или късно възникват кризи, при които силните доминират над слабите с доста голяма вероятност. Съответно възниква еволюционен натиск.  А оттам, като интелигентни и разумни човешки същества, гледаме да впрегнем този интелект и разум именно в усъвършенстване на средствата за насилие и смърт, вместо да оставяме този важен процес на случайни фактори. 

В исторически план най-важният фактор за успеха на нашата европейска цивилизация е нейната децентрализация и  постоянните войни между отделните части. Затова сме се издигнали  на върха на хранителната верига.