„Употреби” на византийското в средновековна България (865 – 1396 г.)

[mnogoznaiko]

„Употреби” на византийското в средновековна България (865 – 1396 г.). Словото и Образът (богословски, дидактически и естетически аспекти на културата). Идеите за спасението и Царството.

 

Окончателното формиране на средновековната българска култура се осъществило по време на т. нар. преславско-охридски период, продължил условно от приемането на християнството за основна религия и славянската писменост за официална до падането на България под византийска власт. В този период българската култура окончателно се откъсва от азиатските си корени, за да се приобщи към европейската цивилизация. Първостепенен фактор за формирането на българската култура по това време била новата обществена институция – църквата, чиято основна грижа е да възпитава, съхранява и обновява християнския мироглед. За тази цел тя широко използва възможностите за въздействие върху хората, които предлагат различните изкуства. Така църквата се превръща в основен поръчител и вдъхновител на културата. От особено значение в това отношение е фактът, че тя обхващала цялата българска територия, т.е. нейните послания се разпространявали повсеместно. Това, разбира се, не довежда до пълното обезличаване на своеобразните местни традиции, но все пак църквата е носител на византийски влияния, което малко или много заплашва българите с етнокултурно обезличаване.

Неутрализирането на тази опасност става чрез приемането на славянската писменост и утвърждаването на славянския език като официален. Освен неутрализирането на византинизма, това действие има и друга изключително важна положителна черта – то способства за окончателното премахване на славяно-българския дуализъм в Средновековна България. Българските владетели си давали ясна сметка за това и се превърнали в покровители на културата. И ако за княз Борис славянската култура гарантирала цивилизационна еднаквост с Византия, но църковна и езикова независимост, то за цар Симеон тя вече била цивилизационно и политическо равенство – той се амбицира един ден да се титулува „Цар на българи и ромеи”, а българският църковен глава да стане патриарх.

         Символ на новия, християнски облик на българската държава станала новата столица Преслав. Тя е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите. С най-голямо значение от всички постройки в Преслав бил дворцовият комплекс, чиято архитектура и богата украса говорят за целенасоченото подражание на византийската култура. Непосредсвено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне във втори Константинопол, в него било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковните сгради. Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и Златна, тъй като куполът и най-вероятно бил покрит със злато.

По обясними причини непосредствено след покръстването настъпил подем и в строителството на църкви и манастири. Старите езически светилища били превърнати в храмове на новата вяра. Като символ на нейната истинност и могъщество в Плиска била издигната Голямата базилика, която обаче за съжаление пострадала от действията на сина на Борис – езичника Владимир-Расате. Строят се също така и голям брой манастири. По византийски модел, това били градски манастири, предназначени за малък брой монаси, напомнящи по-скоро на светско имение, отколкото на манастир в истинския смисъл на думата. Именно в тях се осъществявала усилена книжовна дейност и различни художествени занаяти.

Нуждата от издигането на нова столица, както и украсяването на новите сгради предизвикали подем на приложните изкуства. Той най-ясно личи в каменната пластика и преславската керамика, имащи главно декоративно приложение. Каменните изображения пресъздавали стилизирани животински фигури, растителни и геометрични орнаменти и др. В тях ясно се вижда силното византийско влияние, а чрез него – и влиянието на елинизма. Преславската керамика пък служела преди всичко за подови настилки, облицовки на колони и др. Керамичните плочки се превърнали в платно за рисуване на икони – от тази странна симбиоза се родил един от най-големите шедьоври на българската средновековна култура – керамичната икона на св. Теодор Стратилат.

Приемането на славянската писменост предопределя невиждан дотогава бум на книжовната дейност в България. Тя била съсредоточена в два главни центъра – Плисковско-Преславски и Охридски. По обясними причини книжовната дейност била пряко свързана с църквата и нейната основна цел била да и осигури необходимата богослужебна литература и да разясни и разпространи у новопокръстения народ християнския мироглед и етика. За тази цел най-разпространеният жанр в средновековната българска книжовна традиция били поученията и проповедите – жанрове, които вече имали няколковековна традиция във Византия със своите майстори и образцови произведения. Българските книжовници черпели вдъхновения именно от тези образци, като, едновременно с превеждането им, създавали и свои, оригинални произведения.

Може би най-значимият български автор от това време е Климент Охридски, който създал множество разбираеми за всеки творби, с което безспорно допринесъл за разпространението на християнската вяра. По-различен характер имали произведенията на Йоан Екзарх (пример – „Шестоднев” – разказ за сътворението на света в шест дни). Те били доста по-изящни, а тематиката им засягала по-сложни проблеми. Логично е да предположим, че той е пишел за аристокрацията. Особено внимание заслужават и произведенията на Константин Преславски и Черноризец Храбър, който според някои изследователи всъщност бил самият Симеон. Всички изброени автори черпели идеи и вдъхновение от византийски литературни образци, но със сигурност добавяли и по нещо оригинално към произведенията си.

През 1018 г. България била изцяло подчинена на Византийската империя. Ромеизацията на българите обаче се оказала непосилна задача поради силната държавнополитическа традиция на българския народ, при това дълги години стимулирана именно от противоборството с Византия. В книжовността обаче естествено настъпил спад, тъй като официалният език на църквата отново станал гръцкият. Разбира се, част от българската аристокрация се ромеизирала, но като цяло българите останали самобитна етническа общност, която пазела своите културни и политически традиции.

Основни книжовни центрове през този период били манастирите и най-вече Рилският и Бачковският. Наред с богослужебните книги, в тях били съставени и редица жития, но може би най-силно разпространение добили апокрифите по византийски първоизточници, но с редица добавки и антивизантийски мотиви. През този период вероятно били създадени и основните съчинения на богомилите, които обаче са достигнали до нас в латинските версии на западноевропейските катари. Особен интерес предизвикват Солунската легенда и Българският апокрифен летопис, представляващ легендарен разказ за политически независимото минало, което било силно идеализирано.

След възстановяването на българската държава в резултат на въстанието на братята Асен и Петър се създали условия и за нов подем на книжовността, макар и в по-скромен обем. Основен книжовен център станала столицата Търново. Оттам произхождат Търновското евангелие, Бориловият синодик, както и различни жития на светии, включително и това на Иван Рилски. Появил се и нов жанр – историческият разказ. Книжовният живот до голяма степен минавал под знака на официалната църковна доктрина във Византия и България по това време – исихазма, според която вярващият може да постигне единение с Бог само чрез усилена молитва и вглъбяване. Исихастите допринесли за възраждането и развитието не само на монашеския живот, но и на литературната дейност в манастирските и църковни центрове. Създавали се нови и се възраждали стари книжовни центрове. Водеща фигура в оформилата се Търновска книжовна школа бил патриарх Евтимий Търновски – изключително авторитетен духовен и книжовен водач в целия православен свят. Безспорните му литературни шедьоври са житията на св. Иван Рилски и св. Петка. Паралелно с Търново се развили и други книжовни центрове, сред които особено важна роля играел Видин (Бдин). Тясно свързана с църковните произведения била и музиката. Сред средновековните български композитори най-силно с е откроява Йоан Кукузел. Макар и българин по произход, той обаче творил във Византия.

Във връзка с църковното строителство, през Второто бъгарско царство се развивала и живописта. Според повечето автори дори може да се говори за наличието на специфична Търновска живописна школа. Към нея се отнасят и стенописите в Боянската църква, чиито портрети се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм.

И така, през средните векове културата на българската държава преживява множество възходи и успява да създаде своя самобитност, макар и да се намира под постоянното влияние на Византийската империя. Това развитие обаче било прекъснато от османското нашествие в края на XIV век, което задълго спряло българските земи от естественото им възходящо развитие.

 

[makebulgar]

Преди 21 часа, mnogoznaiko said:

Символ на новия, християнски облик на българската държава станала новата столица Преслав. Тя е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите.

 

В тези няколко изречения са вплетени много предрасъдъци и много непознаване на Плиска и Плеслав, а също така и на кулутрата на българите по онова време. Вметката за скъсването с номадските традиции е най-врапираща, тъй като се основава на много предишни исторически хипотези и предположения, които са доста неточни. 

Предрасъдъците и непознаването на Плиска и Преслав са толкова големи, че хората не виждат това, че са изградени почти по един и същ начин. Местата им са избрани по почти един и същ принцип, без за целта да е била нужна номадска традиция, а също така и крепостните им стени са изграждани по един и същ принцип, пак без нищо номадско в него. И някои от тези неща и принципи всъщност българите заемат пряко от ромеите. Дори и мястото на Плиска е такава културна заемка, въпреки, че тя не е толкова видима, защото не е фриз или монета. 

[Янков]

Преди 23 часа, mnogoznaiko said:

„Употреби” на византийското в средновековна България (865 – 1396 г.). Словото и Образът (богословски, дидактически и естетически аспекти на културата). Идеите за спасението и Царството.

 

Окончателното формиране на средновековната българска култура се осъществило по време на т. нар. преславско-охридски период, продължил условно от приемането на християнството за основна религия и славянската писменост за официална до падането на България под византийска власт. В този период българската култура окончателно се откъсва от азиатските си корени, за да се приобщи към европейската цивилизация. Първостепенен фактор за формирането на българската култура по това време била новата обществена институция – църквата, чиято основна грижа е да възпитава, съхранява и обновява християнския мироглед. За тази цел тя широко използва възможностите за въздействие върху хората, които предлагат различните изкуства. Така църквата се превръща в основен поръчител и вдъхновител на културата. От особено значение в това отношение е фактът, че тя обхващала цялата българска територия, т.е. нейните послания се разпространявали повсеместно. Това, разбира се, не довежда до пълното обезличаване на своеобразните местни традиции, но все пак църквата е носител на византийски влияния, което малко или много заплашва българите с етнокултурно обезличаване.

Неутрализирането на тази опасност става чрез приемането на славянската писменост и утвърждаването на славянския език като официален. Освен неутрализирането на византинизма, това действие има и друга изключително важна положителна черта – то способства за окончателното премахване на славяно-българския дуализъм в Средновековна България. Българските владетели си давали ясна сметка за това и се превърнали в покровители на културата. И ако за княз Борис славянската култура гарантирала цивилизационна еднаквост с Византия, но църковна и езикова независимост, то за цар Симеон тя вече била цивилизационно и политическо равенство – той се амбицира един ден да се титулува „Цар на българи и ромеи”, а българският църковен глава да стане патриарх.

         Символ на новия, християнски облик на българската държава станала новата столица Преслав. Тя е няколко пъти по-малка от старата, което ясно сочи окончателното скъсване с номадските традиции. Нещо повече, в представите на Симеон Преслав трябвало да бъде нов Константинопол. Той е първият богато украсен български столичен център откъм детайли, за разлика от Плиска, където се е наблягало на мащабността за сметка на детайлите. С най-голямо значение от всички постройки в Преслав бил дворцовият комплекс, чиято архитектура и богата украса говорят за целенасоченото подражание на византийската култура. Непосредсвено до двореца се намирали палатът на патриарха и голямата дворцова базилика. В съзвучие с политическите амбиции на Симеон Преслав да се превърне във втори Константинопол, в него било отдадено предпочитание на модерния и във Византия кръстокуполен план на църковните сгради. Своеобразен връх в църковната архитектура на Преслав била т. нар. Кръгла църква, наричана още и Златна, тъй като куполът и най-вероятно бил покрит със злато.

По обясними причини непосредствено след покръстването настъпил подем и в строителството на църкви и манастири. Старите езически светилища били превърнати в храмове на новата вяра. Като символ на нейната истинност и могъщество в Плиска била издигната Голямата базилика, която обаче за съжаление пострадала от действията на сина на Борис – езичника Владимир-Расате. Строят се също така и голям брой манастири. По византийски модел, това били градски манастири, предназначени за малък брой монаси, напомнящи по-скоро на светско имение, отколкото на манастир в истинския смисъл на думата. Именно в тях се осъществявала усилена книжовна дейност и различни художествени занаяти.

Нуждата от издигането на нова столица, както и украсяването на новите сгради предизвикали подем на приложните изкуства. Той най-ясно личи в каменната пластика и преславската керамика, имащи главно декоративно приложение. Каменните изображения пресъздавали стилизирани животински фигури, растителни и геометрични орнаменти и др. В тях ясно се вижда силното византийско влияние, а чрез него – и влиянието на елинизма. Преславската керамика пък служела преди всичко за подови настилки, облицовки на колони и др. Керамичните плочки се превърнали в платно за рисуване на икони – от тази странна симбиоза се родил един от най-големите шедьоври на българската средновековна култура – керамичната икона на св. Теодор Стратилат.

Приемането на славянската писменост предопределя невиждан дотогава бум на книжовната дейност в България. Тя била съсредоточена в два главни центъра – Плисковско-Преславски и Охридски. По обясними причини книжовната дейност била пряко свързана с църквата и нейната основна цел била да и осигури необходимата богослужебна литература и да разясни и разпространи у новопокръстения народ християнския мироглед и етика. За тази цел най-разпространеният жанр в средновековната българска книжовна традиция били поученията и проповедите – жанрове, които вече имали няколковековна традиция във Византия със своите майстори и образцови произведения. Българските книжовници черпели вдъхновения именно от тези образци, като, едновременно с превеждането им, създавали и свои, оригинални произведения.

Може би най-значимият български автор от това време е Климент Охридски, който създал множество разбираеми за всеки творби, с което безспорно допринесъл за разпространението на християнската вяра. По-различен характер имали произведенията на Йоан Екзарх (пример – „Шестоднев” – разказ за сътворението на света в шест дни). Те били доста по-изящни, а тематиката им засягала по-сложни проблеми. Логично е да предположим, че той е пишел за аристокрацията. Особено внимание заслужават и произведенията на Константин Преславски и Черноризец Храбър, който според някои изследователи всъщност бил самият Симеон. Всички изброени автори черпели идеи и вдъхновение от византийски литературни образци, но със сигурност добавяли и по нещо оригинално към произведенията си.

През 1018 г. България била изцяло подчинена на Византийската империя. Ромеизацията на българите обаче се оказала непосилна задача поради силната държавнополитическа традиция на българския народ, при това дълги години стимулирана именно от противоборството с Византия. В книжовността обаче естествено настъпил спад, тъй като официалният език на църквата отново станал гръцкият. Разбира се, част от българската аристокрация се ромеизирала, но като цяло българите останали самобитна етническа общност, която пазела своите културни и политически традиции.

Основни книжовни центрове през този период били манастирите и най-вече Рилският и Бачковският. Наред с богослужебните книги, в тях били съставени и редица жития, но може би най-силно разпространение добили апокрифите по византийски първоизточници, но с редица добавки и антивизантийски мотиви. През този период вероятно били създадени и основните съчинения на богомилите, които обаче са достигнали до нас в латинските версии на западноевропейските катари. Особен интерес предизвикват Солунската легенда и Българският апокрифен летопис, представляващ легендарен разказ за политически независимото минало, което било силно идеализирано.

След възстановяването на българската държава в резултат на въстанието на братята Асен и Петър се създали условия и за нов подем на книжовността, макар и в по-скромен обем. Основен книжовен център станала столицата Търново. Оттам произхождат Търновското евангелие, Бориловият синодик, както и различни жития на светии, включително и това на Иван Рилски. Появил се и нов жанр – историческият разказ. Книжовният живот до голяма степен минавал под знака на официалната църковна доктрина във Византия и България по това време – исихазма, според която вярващият може да постигне единение с Бог само чрез усилена молитва и вглъбяване. Исихастите допринесли за възраждането и развитието не само на монашеския живот, но и на литературната дейност в манастирските и църковни центрове. Създавали се нови и се възраждали стари книжовни центрове. Водеща фигура в оформилата се Търновска книжовна школа бил патриарх Евтимий Търновски – изключително авторитетен духовен и книжовен водач в целия православен свят. Безспорните му литературни шедьоври са житията на св. Иван Рилски и св. Петка. Паралелно с Търново се развили и други книжовни центрове, сред които особено важна роля играел Видин (Бдин). Тясно свързана с църковните произведения била и музиката. Сред средновековните български композитори най-силно с е откроява Йоан Кукузел. Макар и българин по произход, той обаче творил във Византия.

Във връзка с църковното строителство, през Второто бъгарско царство се развивала и живописта. Според повечето автори дори може да се говори за наличието на специфична Търновска живописна школа. Към нея се отнасят и стенописите в Боянската църква, чиито портрети се характеризират с ярка индивидуалност и психологизъм.

И така, през средните векове културата на българската държава преживява множество възходи и успява да създаде своя самобитност, макар и да се намира под постоянното влияние на Византийската империя. Това развитие обаче било прекъснато от османското нашествие в края на XIV век, което задълго спряло българските земи от естественото им възходящо развитие.

 

 Би било добре да споменеш автора на този текст и да дадеш линк към него. Но пък си има доста глупости изписани.