Родината и нейните имена - българската сакрална триада

[Пандора]

Няколко откъса от статията : "Родината и нейните имена: българската териториална идентичност в епохата под османска власт" на Десислава Лилова.

"Да се локализират територии, обозначени с антични или среднове-ковни имена, в географското пространство на ХIХ в. по принцип не е лесно. Още повече, че самите сведения на Мавро Орбини не се отличават с особена прецизност. Така например според него Горна и Долна Мизия, съответстващи приблизително на днешна Сърбия и Дунавската равнина в България, са всъщност подразделения на Тракия.
... Това на свой ред обяснява защо Паисий Хилендарски твърди, че древните българи (под името готи) се заселили „покрай Дунав в Тракия“, като завладели Търновска, Видинска и Нишка епархия.
... Аналогични „размествания“ на трите области продължават да се правят и в началото на ХIХ в. За разлика от Паи-сий, който смесва Тракия с Мизия, Кирил Пейчинович (1840 г.) локализира Мизия в Македония и затова съобщава, че книгата му е написана „на прост български език от Долна Мизия, Скопска и Тетовска“
... Като цяло може да се каже, че до 40-те години на ХIХ в. местонахождението на бившите римски провинции остава до голяма степен неясно поради липсата на учебници и карти. Едва с развитието на периодичния печат и географския сектор в образователната система откриването на територията на родината се превръща в приоритетен политически проект. През 1835 г. е издаден първият учебник по география на Неофит Бозвели, в който се задават някои базови правила по отношение на областите, техните наименования и локализация. Примерът му е последван от десетки автори и географията се утвърждава като основен предмет в учебните програми. До 1878 г. са отпечатани общо 38 учебника по география (54 заедно с преизданията), 15 отделни карти (от тях 4 на Европейска Турция или Балканския полуостров) и 3 атласа (6 заедно с преизданията). През 40-те години на ХIХ в. се появяват и първите периодични издания, а през 60-те години борбата за самостоятелна църква влиза в решителна фаза и въпросът „кои са населените с българи земи“ попада в епицентъра на публичния дебат. Търсенето на отговор поглъща дългогодишни усилия, но резултатите са по-скоро алтернативни, отколкото нормативни.

...Може би най-симптоматичният пример е самото име, под което се популяризира идеята за национална родина. Би могло да се очаква, че като безспорен фаворит ще се очертае името на средновековната българска държава. Проблемът е, че този логичен избор се оказва затруднен от европейската картография, която вече е нормативизирала България като синоним на Мизия. Оттук следват няколко непосредствени резултата. Първо, Мизия се маргинализира. Тя изчезва още в географията на Неофит Бозвели, а от следващите 37 учебника я споменават само 4, и то като древен, а не актуален топоним. Второ, формулата на населените с българи земи се утвърждава като „България, Тракия и Македония“. Едва след образуването на самостоятелна държава през 1878 г. Мизия става част от сакралната триада. Трето, до края на епохата под османска власт името България не успява да стабилизира значението си, тъй като исто рията и географията го употребяват по различен начин. Историята изхожда от традицията на средновековната държава и благодарение на нея топонимът се налага с най-общо значение на „български земи“, докато географията редуцира обхвата му до територията между Дунава и Стара планина, защото следва европейския канон.
...Не е случайно, че територията на желания църковен суверенитет по правило не се дефинира под името България, за да не се поставят под съмнение претенциите върху епархии на юг от Балкана. Мотивите на тази специфична езикова политика са резюмирани от
вестник Право:

„Гръцките съвременни списатели и вестникари са стреснаха дотолкос, щото […] отстъпиха собствена називаема България на Българскийт народ и там – в старата Долна Мизия – те драговолно позволяваха на тойзи народ всякакъв вид свободи било в църковно, било в гражданско самоуправление. За това свое към Българскиойт народ великодушие речените списатели и вестникари друго не искаха от него освен да са ограничи в това тъй точно от тях определено място и да не хвърля поглед през Балкана към ония страни, които в старо време са носили името на Тракия и Македония, и които, било що било, трябало за нуждата на гръцкото величие и на гръцката цивилизация да са считат за гръцки страни“14 .
...Усилието за разграничаване на историята от принципа, по който се формира представата за родина, е съзнателно и се налага като норма от водещи фигури в политическия елит. Основен фактор за това развитие е конкуренцията с гърците за преразпределение на православните епархии. Колкото и голяма да е била средновековна България, тя определено възниква по-късно от Елада или Византия и тази хронология превръща историята в неизгоден терен за териториални претенции. За сметка на това географията с нейната статистическа страст обслужва пряко българските цели.
Именно благодарение на нея е създаден политически проект, който постулира, че родината се простира дотам, докъдето има българи, защото правото на собственост върху определена територия зависи единствено от населението ѝ в съвременността. 
..Резултатът е, че от общо 38 географии, 15 карти и 3 атласа няма дори две издания, които да предлагат напълно идентични
сведения за делението на балканските земи.

....Срещат се следните 16 имена на области (подредени по азбучен ред):
Албания, Босна, България, Влахия, Горна Албания, Далмация, Долна Албания, Епир, Македония, Молдова, Румелия, Сърбия, Тесалия, Тракия, Херцеговина, Черна гора. От тях Влахия, Молдова и Сърбия имат относителна автономия от Османската империя, поради което понякога са поставени в отделен списък заедно с Гърция, а понякога са изброени заедно с всички останали топоними. максимален брой имена изрежда Константин Фотинов (1843 г.) – 13, а минимален – Тодор Хрулев (1858 г.), който споменава само 6, но след пет години издава нов учебник, в който ги увеличава на 11 . През 1861 г. Йоаким Груев издава география, в която дава сведения освен за областите и за вилаетското деление20. Инициативата му е подета и от други автори, но броят вилаети не се уеднаквява. Той варира между 21 (у Никола Михайловски – 1869 г., и Иван Момчилов – 1869 г.) и 7 (у Кузман Шапкарев – 1868 г.)21.
Особено симптоматичен е казусът на Охрид, който поражда идеологически проблем, тъй като според европейската картография градът се намира в Албания. Както е известно, тази област не е част от сакралната триада, докато Охрид има ореола на национална светиня. Поради нормативната власт на европейската наука проблемът не е лесен за решаване и това обяснява защо в повечето учебници или изобщо няма информация за Охрид, или ако има такава, тя е поместена във вилаетския списък с градове. ...Така например Ив. Богоров (1851 г.) директно преименува Албания на Ветха Блъгария, докато Ботю Петков (1868 г.) разделя областта на Горна и Долна Албания и ограничава българските интереси само до „горната“ ѝ част24.
.....По мое мнение този вид информация заслужава да се помни. тя е важна, защото съдържа убедителни свидетелства, че откриването на родината е социален процес, а не генетична памет – то е знание, което се формира трудно, усвоява се бавно и подлежи на промени."

https://www.academia.edu/10951055/Атанасов_Д_Косово_на_широк_екран_Колева_Д_Грозев_К_съст_История_митология_политика_София_2010_с_255_268_качен_е_целият_сборник_?email_work_card=view-paper

Карта

1658 година