Три възможности за прочит на "Война и мир"

[Марин Йорданов]

1. Цялостен прочит – за хора, които имат много време и обичат да четат книги...

2. Прочит само на томове 3 и 4 – за хора, които нямат достатъчно време, но искат да прочетат по-важната половина от романа...

3. Бърз прочит, прочит накратко – прочит на епилога. В епилога са концентрирани философските възгледи на гениалния Толстой за историята... Ако желаете да имате представа за "Война и мир", но нямате много време за четене, може да се задоволите с епилога, част втора...

 

Епилог

 

  Част втора

II

Каква сила движи народите?

Историците-биографи и историците на отделните народи разбират тая сила като власт, присъща на героите и на властниците. Според техните описания събитията стават, изключително по волята на наполеоновци, александровци или изобщо на ония лица, които такъв историк описва. Отговорите, давани от тоя род историци на въпроса за силата, която движи събитията, са задоволителни, но само докато има един историк за всяко събитие. Ала щом историци от различни народности и гледища почнат да описват едно и също събитие, отговорите, давани от тях, тутакси загубват всякакъв смисъл, защото всеки от тях разбира тая сила не само различно, но често и съвсем противоположно. Един историк твърди, че събитието е произлязло от властта на Наполеон; друг твърди, че е от властта на Александър; трети — че е от властта на някое трето лице. Освен това историците от тоя род си противоречат един друг дори в обясненията на силата, върху която се основава властта на едно и също лице. Тиер, който е бонапартист, казва, че властта на Наполеон се е основавала на неговите добродетели и гениалност; Lanfrey, който е републиканец, казва, че тя се е основавала на неговото мошеничество и на измамата на народа. Тъй че историците от тоя род, като унищожават взаимно своите становища, унищожават тъкмо с това понятието за силата, която поражда събитията, и не дават никакъв отговор на съществения въпрос на историята.

Общите историци, които се занимават с всички народи, като че признават неправилните схващания на историците-биографи за силата, която поражда събитията. Те не признават тая сила за власт, присъща на героите и властниците, а я смятат за резултат на разнообразно насочените много сили. Като описва война или покоряване на някой народ, общият историк издирва причината на събитието не във властта на едно лице, но във взаимодействието едно върху друго на много лица, свързани със събитието.

Според това схващане, като се приеме, че властта на историческите лица е произведение на много сили, би казал човек, че тя не може да се вземе за сила, която сама по себе си поражда събития. А пък общите историци в повечето случаи употребяват понятието власт пак като сила, която сама по себе си поражда събития и се смята като тяхна причина. Според техните, изложения ту историческото лице е продукт на своето време и неговата власт е само продукт на различни сили; ту неговата власт е сила, която поражда събитията. Например Хервинус, Шлосер и другите ту доказват, че Наполеон е продукт на революцията, на идеите от 1789 година и т.н., ту направо казват, че походът през 1812 година и другите събития, които не им се харесват, са само резултат от неправилно насочената воля на Наполеон и че самите идеи на 1789 година са били спрени в развитието си поради произвола на Наполеон. Идеите на революцията, общото настроение е създало властта на Наполеон. Властта пък на Наполеон задушила идеите на революцията и общото настроение.

Това странно противоречие не е случайно. То се среща не само на всяка стъпка, но всички описания на общите историци са съставени от последователна редица такива противоречия. Противоречието произлиза от това, че като стъпят на почвата на анализа, общите историци спират насред път.

За да могат съставящите сили да дадат известна съставна или равнодействуваща, необходимо е сборът на съставящите да е равен на съставната. Тъкмо това условие никога не се спазва от общите историци и затуй, за да се обясни равнодействуващата сила, те без друго трябва да допускат освен своите недостатъчни съставящи и още една необяснена сила, която действува върху съставната.

Историкът-биограф, когато описва похода в 13-а година или възстановяването на Бурбоните, направо казва, че тия събития са произлезли от волята на Александър. Но общият историк Хервинус, като опровергава това гледище на историка-биограф, се стреми да покаже, че за похода в 13-а година и за възстановяването на Бурбоните освен волята на Александър причина е още и дейността на Щайн, Метерних, m те Stael, Талейран, Фихте, Шатобриан и други. Историкът очевидно е разложил властта на Александър на съставни: Талейран, Шатобриан и т.н.; сборът на тия съставни, тоест действието на Шатобриан, Талейран, m-me Stael и другите, очевидно не се равнява на цялата равнодействуваща, тоест на явлението, че милиони французи се подчиниха на Бурбоните. От това, че Шатобриан, m-me Stael и другите са си казали такива и такива думи, е произлязло само тяхното отношение помежду им, но не и подчиняването на милиони. И затова, за да се обясни по какъв начин от това тяхно отношение е произлязло подчиняването на милиони, тоест как от съставните, равни на едно А, е произлязла равнодействуваща, равна на хиляда А, историкът без друго трябва да допусне пак същата сила на властта, която отрича, като я признава за резултат на сили, тоест трябва да допусне необяснена сила, която действува върху съставната. Тъкмо това правят общите историци. И затуй противоречат не само на историците-биографи, но и на себе си.

Селските жители, които нямат ясна представа за причините на дъжда, казват съобразно с това дали им се иска дъжд или сухо време: вятърът разгони облаците и вятърът докара облаците. Тъкмо тъй правят общите историци: понякога, когато им се иска, когато то подхожда на теорията им, казват, че властта е резултат на събитията; а понякога, когато трябва да се докаже друго — казват, че властта поражда събитията.

Трети историци, които се наричат историци на културата, следвайки пътя, прокаран от общите историци, които признават понякога писателите и дамите за сили, предизвикващи събитията, съвсем иначе разбират тая сила. Те я виждат в тъй наречената култура, в умствената дейност.

Историците на културата са съвсем последователни по отношение на своите родоначалници — общите историци, защото, ако историческите събития могат да се обясняват с това, че някои хора по еди-какъв си начин са се отнасяли помежду си, защо да не бъдат обяснени те с това, че еди-кои хора са написали еди-какви книжки? От целия грамаден брой белези, които придружават всяко живо явление, тия историци избират белега на умствената дейност и казват, че тоя белег е причината. Ала въпреки всичките им старания да покажат, че причината на събитието се крие в умствената дейност, само с голяма отстъпчивост можем да се съгласим, че между умствената дейност и движението на народите има нещо общо, но в никакъв случай не може да се допусне, че умствената дейност е ръководила действията на хората, защото такива явления, каквито са най-жестоките убийства на Френската революция, които да произлизат от проповедите за равенството на хората, и най-лютите войни и смъртни наказания, които да произлизат от проповедта за обич, противоречат на това предположение.

Но дори да допуснем, че всичките хитро натъкмени разсъждения, с които са изпълнени тия истории, са верни; да допуснем, че народите се управляват от някаква непреодолима сила, наричана идея, все пак същественият въпрос на историята или остава без отговор, или към предишната власт на монарсите и към вмъкнатото от общите историци влияние на съветниците и на други лица се присъединява нова сила — идеята, връзката на която с масите се нуждае от обяснение. Може да се разбере, че Наполеон е имал власт и затуй събитието е станало; с известна отстъпчивост все още може да се разбере, че Наполеон, заедно с други влияния, е бил причина на събитието; но по какъв начин книгата „Contrat Social“^[1] е подействувала така, че французите почнаха да се давят един друг — това не може да се разбере без обяснение на причинната връзка на тая нова сила със събитието.

Несъмнено между всичко, което живее в едно и също време, има връзка и затова има възможност да се намери някаква връзка между умствената дейност на хората и тяхното историческо движение, също тъй както може да се намери тая връзка между движението на човечеството и търговията, занаятите, градинарството и каквото искате. Но защо умствената дейност на хората се струва на историците на културата причина или израз на цялото историческо движение — това мъчно може да се разбере. Такова заключение на историците може да се обясни само със следното: 1. Историята се пише от учени и затуй на тях им е естествено и приятно да мислят, че дейността на тяхното съсловие е основа на движението на цялото човечество, също тъй както е естествено и приятно на търговците, земеделците и войниците да мислят това (то не се изказва само защото търговците и войниците не пишат история) и 2. Духовна дейност, просвета, цивилизация, култура, идея — всички те са понятия неясни, неопределени, под знамето на които е твърде удобно да се употребяват думи, които имат още по-неясно значение и затуй леко се нагаждат към всякакви теории.

Но без да става дума за вътрешните достойнства на тоя род истории (може би за някого или за нещо те са потребни), историите на културата, към които все повече и повече се свеждат всичките общи истории, са интересни с това, че като разглеждат подробно и сериозно различните религиозни, философски и политически учения като причини на събитията, всеки път, щом трябва да опишат истинско историческо събитие като например похода през 12-а година, неволно го описват като извършено от властта или направо казват, че тоя поход е извършен по волята на Наполеон. Говорейки по тоя начин, историците на културата неволно противоречат сами на себе си и доказват, че новата сила, измислена от тях, не изразява историческите събития и че единственото средство да се проумее историята е оная власт, която те уж не признават.

 https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/351#textstart

 

III

Върви локомотив. Пита се от какво се движи той? Селянинът дума: дяволът го движи. Друг казва, че локомотивът върви, защото колелата му се движат. Трети твърди, че причината на движението е в дима, отвяван от вятъра.

Селянинът е неопровержим. За да бъде опроверган, трябва някой да му докаже, че няма дявол, или друг селянин да му обясни, че не дяволът, а немецът движи локомотива. Само тогава от противоречията те ще видят, че и двамата нямат право. Но оня, който казва, че движението на колелата е причина, сам себе си опровергава, защото, ако е стъпил на почвата на анализа, трябва да върви все по-нататък и по-нататък: трябва да обясни причината за движението на колелата. И дотогава, докато не стигне до последната причина за движението на локомотива — до сгъстената в парния котел пара, той не ще има право да спре да търси причината. А онзи, който обясняваше движението на локомотива с отвявания назад дим, е постъпил очевидно, така: като е видял, че обяснението с колелата не дава причината, той е взел първия попаднал му белег и от своя страна го е посочил за причина.

Единственото понятие, което може да обясни движението на локомотива, е понятието за сила, равна на видимото движение.

Единственото понятие, чрез което може да бъде обяснено движението на народите, е понятието за сила, равна на цялото движение на народите.

А пък под това понятие различните историци разбират съвсем различни и съвсем не равни на видимото движение сили. Едни виждат в него сила, непосредно присъща на героите, както селянинът — дявола в локомотива; други — сила, производна от някои други сили, каквото е движението на колелата; трети — влиянието на ума, каквото е отвяваният дим.

Докато се пишат истории на отделни лица — цезаровци или александровци, или лутеровци и волтеровци, а не история на всички, без нито едно изключение на всички хора, взели участие в събитието, никак не е възможно да се описва движението на човечеството без понятието за силата, която принуждава хората да насочват дейността си към една цел. И единствено известното на историците такова понятие е — властта.

/.../

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/352#textstart

 

[Марин Йорданов]

IV
Като се е отказала от гледището на древните за божественото подчинение волята на народа на един избраник и за подчинението на тая воля на божеството, историята не може да направи и една крачка без противоречие, ако не избере едно от двете: или да се върне към предишното вярване за непосредното участие на божеството в работите на човечеството, или определено да обясни значението на оная сила, която произвежда историческите събития и която се нарича власт.

Да се върне към първото — е невъзможно; вярването е разрушено и затуй трябва да се обясни значението на властта.

Наполеон заповядал да се събере войска и да се тръгне на война. Тая представа до такава степен ни е привична, ние до такава степен сме се сживели с това гледище, че въпросът как така шестстотин хиляди души отиват на война, защото Наполеон бил казал такива и такива думи — ни се струва безсмислен. Той имал власт и затуй онова, което е заповядал, било изпълнено.

Тоя отговор е съвсем задоволителен, ако вярваме, че властта му е била дадена от Бога. Но щом не признаваме това, необходимо е да се определи какво нещо е тая власт на един човек върху другите.

Тая власт не може да бъде непосредствената власт от физическо превъзходство на силното същество над слабото, превъзходство, основано на прилагане или на заплаха от прилагане на физическа сила — каквато е била властта на Херкулес; също така тя не може да бъде основана върху превъзходството на нравствената сила, както мислят в своята душевна простота някои историци, когато казват, че историческите дейци са герои, тоест хора, надарени с особена сила на душата и ума, която се нарича гениалност. Тая власт не може да се основава върху превъзходството на нравствената сила; защото, без да говорим за хората-герои като наполеоновците, за нравствените качества на които мненията са твърде различни, историята ни показва, че нито людовиковците XI, нито метерниховците, които управляваха милиони хора, имаха някакви особени качества на душевна сила, а, напротив, в по-голямата си част бяха нравствено по-слаби от всеки един измежду милионите хора, които те управляваха.

Ако източникът на властта не е нито във физическите, нито в нравствените качества на лицата, които я притежават, очевидно е, че източникът на тая власт трябва да се намира извън лицето — в ония отношения към масите, в които се намира лицето, притежаващо властта.

Тъкмо тъй разбира властта науката за правото, тая разменна каса на историята, която обещава да размени историческото разбиране на властта срещу чисто злато.

Властта е съвкупност от волите на масите, прехвърлена чрез изразеното или мълчаливо съгласие върху избраните от масите управници.

В областта на правната наука, съставена от разсъждения как трябва да се създаде държава и власт, ако всичко това би могло да се създава, всичко това е много ясно; но приложено към историята, това определение на властта изисква разяснения.

Правната наука смята държавата и властта, както древните смятаха огъня, като нещо, което съществува абсолютно. Но за историята държавата и властта са само явления, също както за сегашната физика огънят не е стихия, а явление.

Тъкмо от тая основна разлика в гледищата на историята и на правната наука произлиза, че правната наука може да разкаже подробно как според нея трябва да се уреди властта и какво нещо е властта, която съществува неподвижно извън времето; но тя не може да отговори нищо на историческите въпроси за значението на властта, която се видоизменя с времето.

Ако властта е прехвърлената върху управника съвкупност от воли, Пугачов представител на волите на масите ли е? Ако не, защо пък Наполеон I е представител? Защо Наполеон III, когато го заловиха в Булон, беше престъпник, а след това престъпници бяха ония, които той залови?

При дворцовите революции, в които понякога участвуват двама-трима души, прехвърля ли се също така волята на масите върху новото лице? При международните отношения прехвърля ли се волята на народните маси върху техния завоевател? В 1808 година волята на Рейнския съюз беше ли прехвърлена върху Наполеон? Волята на руските народни маси беше ли прехвърлена върху Наполеон през 1809 година, когато нашите войски отиваха в съюз с французите да воюват срещу Австрия?

На тия въпроси може да се отговори трояко.

Или, първо, да се признае, че волята на масите винаги безусловно се прехвърля на оня или на ония управници, които те са избрали, и затова всяко възникване на нова власт, всяка борба срещу веднъж прехвърлената власт трябва да се разглежда само като нарушение на истинската власт.

Или, второ, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците при определени и известни условия и да се покаже, че всички ограничения, сблъсквания и дори премахване на властта произлизат поради неспазване от управниците на условията, при които им е прехвърлена властта.

Или, трето, да се признае, че волята на масите се прехвърля върху управниците условно, но при неизвестни, неопределени условия и че възникването на много власти, тяхната борба и падане произлиза само от по-голямото или по-малкото изпълняване от страна на управниците на ония неизвестни условия, при които волята на масите се прехвърля от едни лица на други.

Тъкмо тъй трояко обясняват историците отношението на масите към управниците.

Едни историци, не разбирайки поради своята душевна простота въпроса за значението на властта, същите тия историци на отделни народи и историци-биографи, за които се спомена по-горе, сякаш признават, че съвкупността от воли на масите се прехвърля върху историческите лица безусловно и затова, като описват някаква отделна власт, тия историци смятат, че същата тая власт е единствена, абсолютна и истинска и че всяка друга сила, която противодействува на тая истинска власт — не е власт, а нарушение на властта — насилие.

Тяхната теория, годна за първобитните и мирни периоди на историята, приложена за сложните и бурни периоди от живота на народите, през които възникват едновременно и се борят помежду си различни власти, има това неудобство, че историкът-легитимист ще доказва, че Конвентът, Директорията и Бонапарт са били само нарушение на властта, а републиканецът и бонапартистът ще доказват — единият, че Конвентът, а другият, че Империята са били истинската власт и че всичко останало е било нарушение на властта. Очевидно е, че като се опровергават по тоя начин взаимно, обясненията за властта на тия историци са годни само за деца в най-ранна възраст.

Признавайки, че това гледище за историята е невярно, друг род историци казват, че властта се основава на условно прехвърляне съвкупността от воли на масите върху управниците и че историческите лица имат власт само при условие, че изпълняват оная програма, която им е предписана чрез мълчаливо съгласие от волята на народа. Но историците не ни казват какви са тия условия или ако казват, постоянно си противоречат един на друг.

Всеки историк, съобразно гледището си за целта на движението на народа, вижда тия условия във величието, богатството, свободата и просветата на гражданите на Франция или на друга държава. Но без да се споменава за противоречието на историците по отношение на тия условия, дори като се допусне, че има обща за всички програма за тия условия, ще видим, че почти винаги историческите факти противоречат на тая теория. Ако условията, при които се прехвърля властта, се заключават в богатството, свободата и просветата на народа, защо людовиковците XIV и йоановците IV спокойно доживяват края на царуването си, а людовиковците XVI и карловците I се наказват със смърт от народите? На тоя въпрос историците отговарят, че дейността на Людовик XIV, която е противна на програмата, се е отразила на Людовик XVI. Но защо тя не се е отразила на Людовик XIV и XV, защо тъкмо тя трябваше да се отрази на Людовик XVI? И какъв е срокът на това отражение? На тия въпроси няма и не може да има отговори. Също тъй слабо се обяснява при това гледище причината на обстоятелството, че няколко столетия съвкупността на волите остава в ръцете на управниците и на техните наследници, а след това изведнъж, за период от петдесет години, се прехвърля върху Конвента, върху Директорията, върху Наполеон, върху Александър, върху Людовик XVIII, отново върху Наполеон, върху Карл X, върху Людовик-Филип, върху републиканското правителство и върху Наполеон III. При обясняването на тия бързи прехвърляния на волите от едно лице върху друго и особено при международните отношения, завоевания и съюзи, тия историци неволно трябва да признаят, че една част от тия явления вече не са правилни прехвърляния на волите, а случайности, които зависят ту от хитрост, ту от грешка или от коварството, или от слабостта на някой дипломат или на монарх, или на партиен ръководител. Тъй че повечето от историческите явления — междуособици, революции и завоевания — се представят от тия историци вече не като резултат от прехвърляне на свободните воли, а като резултат от невярно насочена воля на един или няколко души, тоест пак от нарушения на властта. И затова историческите събития и за тоя род историци са отстъпление от теорията.

Тия историци приличат на оня ботаник, който, разбрал, че някои растения произхождат от семе с по два семедела, би твърдял, че всичко, което расте, расте само като се раздвоява на две листчета; и че палмата и гъбата, и дори дъбът, когато се разклоняват в пълния си растеж и не приличат вече на две листчета, отстъпват от теорията.

Трети историци признават, че волята на масите се прехвърля върху историческите лица условно, но че тия условия са неизвестни за нас. Те казват, че историческите лица имат власт само защото изпълняват прехвърлената им от масите воля.

Но в такъв случай, ако силата, която движи народите, не се крие в историческите лица, а в самите народи, какво е пък значението на тия исторически лица?

Историческите лица, казват тия историци, изразяват чрез себе си волята на масите; дейността на историческите лица представлява дейността на масите.

Но в такъв случай явява се въпросът: цялата дейност ли на историческите, лица е израз на волята на масите или само една страна от нея? Ако цялата дейност на историческите лица е израз на волята на масите, както мислят някои, тогава биографиите на наполеоновци и на екатерини с всичките подробности на придворните интриги ще бъдат израз на живота на народите, което е очевидна безсмислица; ако пък само една страна от дейността на историческите лица е израз на живота на народите, както смятат други мними философи-историци, тогава, за да се определи коя страна от дейността на историческото лице изразява живота на народа, трябва предварително да се знае какво е животът на народа.

Срещу тия мъчнотии историците от тоя род измислят най-неясната, неосезаема и обща абстракция, под която може да се подведе най-голям брой събития, и казват, че целта на движението на човечеството е в тая абстракция. Най-обикновените, приети почти от всички историци, общи абстракции са: свобода, равенство, просвета, прогрес, цивилизация, култура. Поставяйки като цел на движението на човечеството някоя абстракция, историците изучават хората, които са оставили най-много паметници след себе си — царе, министри, пълководци, писатели, реформатори, папи, журналисти, — според това как по тяхно мнение тия лица са съдействували или противодействували на известна абстракция. Но тъй като с нищо не е доказано, че целта на човечеството е свободата, равенството, просветата или цивилизацията и тъй като връзката с управниците и с просветителите на човечеството се основава само на произволното предположение, че съвкупността от волята на масите винаги се прехвърля върху хората, които са по-лични, то и дейността на милионите хора, които се преселват, горят къщи, изоставят земеделието и се избиват едни други, никога не се изразява в описание дейността на десетина лица, които не горят къщи, не се занимават със земеделие и не убиват подобните на себе си.

Историята доказва това на всяка стъпка. Вълнението на западните народи в края на миналия век и стремежът им към изток може ли да се обясни с дейността на людовиковците XIV, XV и XVI, на любовниците им, на министрите им, с живота на Наполеон, Русо, Дидро, Бомарше и другите?

Движението на руския народ на изток, към Казан и Сибир, изразява ли се в подробностите на болезнения характер на Йоан IV и на кореспонденцията му с Курбски?

Движението на народите през време на кръстоносните походи може ли да се обясни с изучаването живота на готфридовците и людовиковците и на техните дами? За нас остава неразбрано движението на народите от запад към изток, без всякаква цел, без предводителство, с тълпа скитници с Петър Пустинника. И още по-неразбрано остава прекратяването на това движение тогава, когато от историческите дейци явно е била поставена разумната и свята цел на походите — освобождението на Ерусалим. Папите, кралете и рицарите подбуждаха народа за освобождаване на светата земя; но народът не отиваше, защото неизвестната причина, която по-рано го подбуждаше към движение, вече не съществуваше. Историята на готфридовците и на минезингерите не може очевидно да включи в себе си живота на народите. И историята на готфридовците и на минезингерите си остана история на готфридовците и на минезингерите, а историята на живота на народите и на техните подбуди си остана непозната.

Историята на писателите и на реформаторите още по-малко може да ни обясни живота на народите.

Историята на културата ще ни обясни подбудите, условията на живот и мислите на писателя или реформатора. Ние ще научим, че Лутер е имал избухлив характер и е държал еди-какви си речи; ще научим, че Русо е бил недоверчив и е писал еди-какви си книги; но няма да научим защо след реформацията народите са се клали и защо през времето на Френската революция хората са се наказвали един друг със смърт.

Ако се съберат заедно двете тия истории, както правят най-новите историци, това ще бъде история на монарсите и на писателите, но не история на живота на народите.

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/353#textstart

[Марин Йорданов]

VII

Когато става някакво събитие, хората изразяват мненията и желанията си за събитието и тъй като събитието произлиза от съвкупните действия на много хора, едно от изразените мнения или желания без друго се изпълнява макар и приблизително. Когато едно от изразените мнения е изпълнено, това мнение се свързва в ума ни със събитието като заповед, която го предхожда.

Хора мъкнат отсечено дърво. Всеки изказва мнението си как и къде да го мъкнат. Хората замъкват дървото и излиза, че са направили тъй, както е казал един от тях. Той е заповядал. Ето заповедта и властта в своя първобитен вид.

Оня, който повече е работил с ръце, по-малко е могъл да обмисля онова, което върши, да съобразява какво може да излезе от общата дейност и да заповядва. Оня, който повече е заповядвал, поради словесната си дейност очевидно по-малко е могъл да действува с ръце. При голямо множество хора, насочили дейността си към една цел, още по-рязко се отделя разредът от хора, които толкова по-малко участвуват в общата дейност, колкото повече дейността им е насочена към заповядване.

Когато действува сам, човек винаги носи в себе си известна редица мисли, които са ръководили, както му се струва, неговата предходна дейност, които му служат за оправдание на неговата сегашна дейност и за ръководство в предполаганите му бъдещи постъпки.

Тъкмо същото правят множествата от хора, като предоставят на ония, които не участвуват в действието, да измислят съображения, оправдания и предположения за бъдещата им съвкупна дейност.

По известни или неизвестни нам причини французите почват да се давят и колят един друг. И на това събитие съответствува и съпътствува неговото оправдание — в изразената воля на хората, че то е необходимо за доброто на Франция, за свободата и равенството. Хората престават да се колят един друг и на това събитие съпътствува оправданието му, че е необходимо единство на властта, отпор на Европа и т.н. Хората вървят от запад към изток, като убиват подобните си, и това събитие е придружавано от думите за славата на Франция, низостта на Англия и т.н. Историята ни показва, че тия оправдания на събитията нямат никакъв общ смисъл, че противоречат сами на себе си — както убийството на човек, като последица от признанието на правата му, и убийството на милиони в Русия за унижението на Англия. Но тия оправдания в днешен смисъл имат необходимо значение.

Тия оправдания снемат нравствената отговорност от хората, които извършват събитията. Тия временни цели приличат на четки, които се движат пред влака, за да изчистят пътя му по релсите: те изчистват пътя на нравствената отговорност на хората. Без тия оправдания не би могъл да бъде обяснен най-простият въпрос, който изпъква при разглеждането на всяко събитие: по какъв начин милиони хора извършват съвкупни престъпления, войни, убийства и т.н.

Възможно ли е при сегашните усложнени форми на държавния и обществен живот в Европа да се измисли каквото и да било събитие, което да не е било предписано, посочено или заповядано от монарси, министри, парламенти или вестници? Има ли някакво съвкупно действие, което не би си намерило оправдание в държавното единство, в националността, в равновесието на Европа, в цивилизацията? Тъй че всяко станало събитие неизбежно съвпада с някое изразено желание и когато получи оправданието си, изглежда като резултат от волята на един или на няколко души.

Накъдето и да се насочи движещият се кораб, напреде му винаги ще се вижда струята на разцепените от него вълни. За намиращите се на кораба хора движението на тая струя ще бъде единственото забележимо движение.

Само когато движението на тая струя се следи отблизо, миг след миг, и като се сравнява това движение с движението на кораба, ще се убедим, че всеки миг от движението на струята се определя от движението на кораба и че ние сме били заблудени, защото сами незабелязано се движим.

Същото нещо ще видим, ако следим миг след миг движението на историческите лица (тоест като възстановим необходимото условие на всичко, което става — условието за непрекъснато движение във времето) и без да изпускаме необходимата връзка за историческите лица с масите.

Когато корабът върви по една посока, пред него се намира една и съща струя; когато често сменя посоката — и тичащите пред него струи често се менят. Но накъдето и да се обърне той, навсякъде ще има струя, която предхожда неговото движение.

Каквото и да стане, всякога ще излезе, че тъкмо това е било предвидено и заповядано. Накъдето и да се насочи корабът, струята, без да ръководи, без да усилва движението му, ще кипи пред него и отдалеч ще ни се вижда, че не само се движи произволно, но че и ръководи движението на кораба.

Разглеждайки само ония прояви на волята на историческите лица, които могат да бъдат отнесени към събитията като заповеди, историците смятаха, че събитията са в зависимост от заповедите. Разглеждайки самите събития и връзката с масите, в която са историческите лица, ние пък намерихме, че историческите лица и техните заповеди са в зависимост от събитията. Като несъмнено доказателство за тоя извод служи това, че колкото и заповеди да има, събитието няма да стане, ако за това няма други причини; но щом събитието стане — каквото и да е то, — измежду броя на всички непрекъснато изразявани воли на различни лица ще се намерят някои, които по смисъл и по време могат да бъдат отнесени към събитието като заповеди.

Стигнали до това заключение, ние можем направо и положително да отговорим на тия два съществени въпроса на историята:

1. Какво е власт?

2. Каква сила поражда движението на народите?

1. Властта е такова отношение на известно лице към други лица, при което това лице взема толкова по-малко участие в действието, колкото повече мнения, предположения и оправдания на извършващото се съвкупно действие изразява.

2. Движението на народите се извършва не от властта, не от умствената дейност, дори не и от съчетанието на едното и другото, както мислеха историците, но от дейността на всички хора, които участвуват в събитието и се събират винаги така, че ония, които вземат най-голямо пряко участие в събитието, поемат върху си най-малка отговорност и обратно.

В нравствено отношение причината на събитието е властта; във физическо отношение — ония, които се подчиняват на властта. Но тъй като нравствената дейност, е немислима без физическата, причината на събитието не е нито в едното, нито в другото, а само в тяхното съчетание.

Или, с други думи, за явлението, което разглеждаме, понятието причина е неприложимо.

В последен анализ идваме до кръга на вечността, до оная крайна граница, до която идва човешкият ум, във всяка област на мисълта, стига само да не си играе с въпроса. Електричеството произвежда топлина, топлината произвежда електричество. Атомите се привличат и атомите се отблъскват.

Когато говорим за взаимодействието между топлината и електричеството и за атомите, ние не можем да кажем защо става това и казваме, че това е така, че е немислимо да бъде другояче, защото така трябва да бъде, че това е закон. Същото е и с историческите явления. Защо става война или революция? Ние не знаем; знаем само, че за извършване на едно или друго действие хората се подреждат в известно съединение и всички участвуват в него; и ние казваме, че това е така, защото е немислимо да бъде другояче, че това е закон.

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/356#textstart

[Марин Йорданов]

VIII

Ако историята имаше работа с външни явления, постановлението на тоя прост и очевиден закон би било достатъчно и ние бихме завършили нашето разсъждение. Но законът на историята засяга човека. Една частица материя не може да ни каже, че тя съвсем не чувствува потребност от привличане и отблъскване и че то е лъжа; но човекът, който е предмет на историята, направо казва: аз съм свободен и затова законите не ме засягат.

Присъствието на макар, и недоизказания въпрос за свободата на волята в човека се чувствува на всяка крачка в историята.

Всички сериозно мислещи историци са стигнали, без да щат, до тоя въпрос. Всички противоречия и неясноти в историята, неверният път, по който върви тая наука — всички, се основават само на неразрешеността на тоя въпрос.

Ако волята на всеки човек беше свободна, тоест ако всеки можеше да постъпи тъй, както му се прииска, цялата история щеше да е редица случайности без връзка.

Ако дори един човек измежду милионите в хилядагодишния период време е могъл да постъпи свободно, тоест тъй, както му се е приискало, очевидно е, че една свободна постъпка на тоя човек, противна на законите, унищожава възможността за съществуване на каквито и да било закони за цялото човечество.

Ако пък има макар един закон, който управлява действията на хората, не може да има свободна воля, защото тогава волята на хората трябва да се подчинява на тоя закон.

В това противоречие се крие въпросът, за свободата на волята, който от най-древни времена е занимавал най-добрите умове на човечеството и от най-древни времена е поставен в цялото му грамадно значение.

Въпросът е в това, че гледайки на човека като на предмет за наблюдение от каквото и да било гледище — богословско, историческо, етическо или философско, — намираме общия закон на необходимостта, на който той е подвластен както всичко съществуващо. А гледайки на него от себе си като на нещо, което съзнаваме, ние се чувствуваме свободни.

Това съзнание е съвсем отделен и независим от разума източник на самопознанието. Човек наблюдава себе си чрез разума; но опознава себе си само чрез съзнанието.

Без съзнаване на себе си е немислимо и каквото и да е наблюдение и прилагане на разума.

За да разбира, наблюдава, умозаключава — човек преди всичко трябва да съзнава, че живее. Човекът, който живее, съзнава себе си не по друг начин, а като човек, който иска, тоест, който съзнава волята си. А своята воля, която е същината на живота му, човек я съзнава — и не може да я съзнава иначе освен като свободна.

Ако човек види, като се подложи на наблюдение, че волята му се насочва винаги по един и същ закон (когато наблюдава необходимостта да приема храна или дейността на мозъка си, или каквото и да е), той не може да схваща тая винаги еднаква посока на волята си иначе освен като нейно ограничение. Онова, което не би било свободно, не би могло да бъде и ограничено. Човешката воля му се струва ограничена тъкмо защото той я съзнава само като свободна.

Вие казвате: аз не съм свободен. А пък аз дигнах и пуснах ръката си. Всеки разбира, че тоя нелогичен отговор е неопровержимо доказателство за свобода.

Тоя отговор е израз на съзнание, което не е подчинено на разума.

Ако съзнанието за свобода не беше отделен и независим от разума източник на самопознание, то би се подчинявало на разсъждението и на опита; но в действителност никога няма такова подчинение и то е немислимо.

Редица опити и разсъждения показват на всеки човек, че като обект за наблюдение той е под действието на известни закони и човек им се подчинява и никога не се бори — щом веднъж е узнал, че съществуват — срещу законите на земното привличане или на непроницаемостта. Но същата редица опити и разсъждения му показват, че пълната свобода, която той съзнава в себе си, е невъзможна, че всяко негово действие зависи от устройството му, от характера му и от действуващите върху него мотиви; но човек никога не се подчинява на изводите на тия опити и разсъждения.

Научил от опита и разсъждението, че камъкът пада надолу, човекът вярва на това безспорно и във всички случаи очаква изпълнението на закона, който е научил.

Но научил, също тъй безспорно, че неговата воля е подвластна на закони, той не вярва и не може да вярва на това.

Колкото и пъти опитът и разсъжденията да са показвали на човека, че при същите условия, със същия характер той ще направи същото, което и по-рано, когато за хиляден път, в същите условия и със същия характер, пристъпва да върши нещо, което винаги свършва еднакво, той безспорно се чувствува все така уверен, че може да постъпва, както той си иска — както и преди опита. Всеки човек, и дивакът, и мислителят, колкото опитът и разсъждението неотразимо да му доказват, че не е възможно да си представим две различни постъпки при едни и същи условия, чувствува, че без тая безсмислена представа (която е същността на свободата) той не може да си представи живота. Той чувствува, че колкото и да е невъзможно, то е така, защото без тая представа за свобода той не само не би разбирал живота, но не би могъл да живее и един миг. Той не би могъл да живее, защото всички стремежи на хората, всички подбуди за живот са само стремежи за увеличаване на свободата. Богатството — бедността, славата — неизвестността, властта — подчинението, силата — слабостта, здравето — болестта, образованието — невежеството, трудът — безделието, ситостта — гладът, добродетелта — порокът са само по-високи или по-ниски степени на свобода.

/.../

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/357#textstart

[Марин Йорданов]

IX

При разрешаването на въпроса за свободата и необходимостта историята има това предимство пред другите отрасли на знанието, в които се разрешаваше тоя въпрос, че за нея тоя въпрос се отнася не до самата същина на човешката воля, а до представата за проявата на тая воля — в миналото и при известни условия.

При разрешаването на тоя въпрос историята, по отношение на другите науки, застава в положението на опитна наука към умозрителни науки.

Историята има за свой обект не самата човешка воля, а нашата представа за нея.

И затова за историята не съществува, както за богословието, етиката и философията, неразрешима тайна за съчетаването на двете противоречия — свободата и необходимостта. Историята разглежда представата за живота на човека, в която съчетанието на тия две противоречия е вече станало.

В действителния живот всяко историческо събитие, всяко действие на човека се разбира твърде ясно и определено, без да се усеща ни най-малкото противоречие, макар че всяко събитие изглежда отчасти свободно, отчасти — необходимо.

За разрешаването на въпроса, как се съчетават свободата и необходимостта и кое е същината на тия две понятия, философията на историята може и трябва да върви по път, противен на оня, по който са вървели другите науки. Вместо, след като е определила сами за себе си понятията свобода и необходимост, да подвежда жизнените явления под съчинени определения, историята трябва от грамадния брой свързани с нея явления, които винаги ни се представят зависими от свободата и необходимостта, да извлече определението на самите понятия свобода и необходимост.

Каквато и представа за дейността на много хора или на един човек да разглеждаме, ние я разбираме само като резултат отчасти на свободата на човека, отчасти — на законите на необходимостта.

Говорим ли за преселението на народите и набезите на варварите или за разпоредбите на Наполеон II, или за постъпката на човек, която е извършена преди час и която се състои в това, че от няколко посоки за разходка той е избрал една, ние не виждаме ни най-малко противоречие. Мерилото за свободата и необходимостта, което е ръководило постъпките на тия хора, е ясно определено за нас.

Твърде често представата за по-голямата или по-малка свобода е различна според различните гледища, с които ние разглеждаме явлението; но — винаги еднакво — ние виждаме всяко действие на човека само като известно съчетание между свободата и необходимостта. Във всяко разглеждано действие виждаме известна част свобода и известна част необходимост. И винаги колкото повече свобода виждаме в каквото и да е действие, толкова по-малка е необходимостта; и колкото повече е необходимостта, толкова по-малка е свободата.

Отношението на свободата към необходимостта се намалява или увеличава съобразно гледището, от което се преценява постъпката; но това съотношение остава винаги обратно пропорционално.

Един давещ се човек, който се хваща за другиго и го удавя, или изтощена от кърмене на детето си гладна майка, която открадва храна, или приучен на дисциплина човек, който по команда в строя убива беззащитен, човек — изглеждат по-малко виновни, тоест по-малко свободни и повече подвластни на закона на необходимостта за оня, който знае условията, в които са били тия хора, и по-свободни за оня, който не знае, че човекът сам е щял да се удави, че майката е била гладна, че войникът е бил в строй и т.н. Също така човек, който преди двайсет години е извършил убийство и след това спокойно и безвредно е живял в обществото, изглежда по-малко виновен; за оня, който я разглежда след двайсет години, неговата постъпка е повече подвластна на закона на необходимостта и по-свободна — за оня, който е разглеждал тая постъпка един ден след като е била извършена. И също тъй за оня, който знае душевното състояние на извършилия постъпката, всяка постъпка на луд, пиян или силно възбуден човек изглежда по-малко свободна и повече необходима и повече свободна, и по-малко необходима за оня, който не знае това. Във всички тия случаи понятието за свобода се увеличава или намалява и съответно намалява или се увеличава понятието за необходимостта — съобразно гледището, от което се преценява постъпката. Тъй че колкото по-голяма изглежда необходимостта, толкова по-малка изглежда свободата. И обратно.

Религията, здравият смисъл на човечеството, правната наука и самата история еднакво разбират това съотношение между необходимостта и свободата.

Всички случаи без изключение, в които се увеличава или намалява представата ни за свободата и за необходимостта, имат само три основания:

1. Отношението на човека, извършил постъпката, към външния свят,

2. Към времето и

3. Към причините, които са предизвикали постъпката.

Първото основание е видимото в по-голяма или по-малка степен от нас отношение на човека към външния свят, по-ясното или по-малко ясното понятие за определеното място, заемано от всеки човек по отношение на всичко, което живее едновременно с него. То е тъкмо това основание, поради което е очевидно, че давещият се е по-малко свободен и повече подчинен на необходимостта, отколкото оня, който стои на сушата; тъкмо това основание, поради което действията на човек, който живее в тясна връзка с други хора в гъсто населено място, действията на човек, свързан със семейство, със служба, с предприятия, изглеждат безспорно, по-малко свободни и повече подчинени на необходимостта, отколкото действията на самотен и уединен човек.

Ако разглеждаме човека сам, без отношението му към всичко, което го обкръжава, всяко негово действие ни изглежда свободно. Но ако съзрем каквото и да е отношение към всичко, което го обкръжава, ако видим връзка с каквото и да е — с човек, който говори с него, с книгата, която чете, с труда, с който се занимава, дори с въздуха, който го обкръжава, дори със светлината, която пада върху околните предмети, — виждаме, че всяко от тия условия му влияе и ръководи макар и една страна от дейността му. И дотолкова, доколкото виждаме тия влияния, нашата представа за неговата свобода се намалява и се увеличава представата ни за необходимостта, на която той е подвластен.

Второто основание е по-голямото или по-малко видимо временно отношение на човека към света; по-ясно или по-слабо понятие за мястото, което действието на човека заема във времето. Тъкмо то е основанието, поради което падението на първия човек, последицата от което е произходът на човешкия род, ни изглежда очевидно по-малко свободно от встъпване в брак на съвременния човек. Тъкмо то е основанието, поради което животът и дейността на хора, живели векове преди нас, и дейността на които е свързана с мене във времето, не може да ми се вижда толкова свободна, колкото съвременният живот, последиците от който още не зная.

Постепенността на представата за по-голяма или по-малка свобода и необходимост зависи от по-големия или по-малък промеждутък време от извършването на постъпката до преценката й.

Ако разглеждам една постъпка, извършена от мене преди един миг, при приблизително същите условия, в които се намирам сега, моята постъпка ми се струва несъмнено свободна. Но ако преценявам постъпка, извършена преди месец, намирайки се сега в други условия, аз, без да ща, признавам, че ако тая постъпка не бе извършена, много неща, полезни, приятни и дори необходими, които са произлезли от тая постъпка, не биха станали. Ако се пренеса чрез спомена си в някоя още по-далечна постъпка, преди десет години и повече, последиците от моята постъпка ще ми бъдат още по-очевидни; и мъчно бих могъл да си представя какво би било, ако нямаше тая постъпка. Колкото по-назад се пренасям чрез спомените си или, което е същото, в бъдещето — чрез преценка, толкова повече моето разсъждение за свободата на постъпката ще става все по-съмнително.

Също такава прогресия в убедителността за участието на свободната воля в общите работи на човечеството намираме и в историята. Едно извършено съвременно събитие ни се струва, че е извършено несъмнено от всички известни хора; но за по-далечните събития ние виждаме вече неговите неизбежни последици, извън които не можем да си представим нищо друго. И колкото по-назад отиваме в разглежданите събития, толкова по-малко произволни ни изглеждат те.

Австро-пруската война ни се струва безспорна последица на действията на хитрия Бисмарк и т.н.

Наполеоновите войни ни се струват, макар вече съмнително, все още станали по волята на героите; но в кръстоносните походи виждаме вече едно събитие, което заема определено своето място и без което новата история на Европа е немислима, макар че точно тъй за летописеца на кръстоносните походи това събитие е било резултат от волята на няколко лица. Когато става дума за преселението на народите, никому вече в наше време не минава през ума, че от своеволието на Атила е зависело да се обнови европейският свят. Колкото по-назад в историята пренасяме обекта за наблюдение, толкова по-съмнителна става свободата на хората, които са извършили събитието, и толкова по-очевиден законът на необходимостта.

Третото основание е по-голямата или по-малка достъпност за нас на оная връзка между причините, която е неизбежното изискване на разума и в която всяко разбираемо явление — и затова всяко действие на човека — трябва да си има определено място като последица за предходните и като причина за следващите.

/.../

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/358#textstart

[Марин Йорданов]

X
И тъй нашата представа за свободата и необходимостта постепенно се намалява или увеличава според по-голямата или по-малка връзка с външния свят, според по-голямото или по-малко отдалечаване по време и според по-голямата или по-малка зависимост от причините, в която ние разглеждаме явленията от живота, на човека.
/.../
Ние изобщо бихме стигнали до двете основания, от които се образува целият мироглед на човека — до непостижимата същина на живота и до законите, които определят тая същина.

Разумът казва: 1. Пространството с всичките форми, които му дава неговата видимост — материята, — е безкрайно и е немислимо иначе. 2. Времето е безкрайно движение без ни един миг покой и е немислимо иначе. 3. Връзката между причини и последици няма начало и не може да има край.

Съзнанието казва: 1. Аз съм единствен и всичко, което съществува, е само — аз; следователно аз включвам пространството. 2. Аз измервам летящото време с неподвижния миг на настоящето, единственото, в което съзнавам, че живея; следователно съм извън времето. 3. Аз съм извън: причините, защото се усещам причина на всяка проява на своя живот.

Разумът изразява законите на необходимостта. Съзнанието изразява същината на свободата.
/.../
В науката за живите тела онова, което знаем, наричаме го закони на необходимостта; онова, което не знаем, наричаме жизнена сила. Жизнената сила е само израз на непознатия остатък от онова, което знаем за същината на живот.

Точно същото е и в историята: онова, което знаем, наричаме го закони на необходимостта, онова, което не знаем — свобода. За историята свободата е само израз на непознатия остатък от онова, което знаем за законите на човешкия живот.

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/359#textstart

[Марин Йорданов]

/.../

Както за астрономията мъчнотията да се признае движението на земята се състоеше в отказване от непосредното чувство за неподвижност на земята и също такова чувство за движението на планетите, така и за историята мъчнотията да се признае подчинението на личността на законите на пространството, времето и причините е в отказване от непосредното чувство за независимостта на своята личност. Но както в астрономията новото гледище казваше: „Наистина ние не усещаме движението на земята, но като допуснем, че е неподвижна, стигаме до безсмислица; а като допуснем движението, което не усещаме, стигаме до закони“, така и в историята новото гледище казва: „Наистина ние не усещаме нашата зависимост, но като допуснем, че сме свободни, стигаме до безсмислица; а като допуснем зависимостта си от външния свят, от времето и причините, стигаме до закони.“

В първия случай трябваше да се откажем от съзнанието за несъществуващата неподвижност в пространството и да признаем неусещаното от нас движение; в настоящия случай — също тъй е необходимо да се откажем от несъществуващата свобода и да признаем неусещаната от нас зависимост.

Край

 

https://chitanka.info/text/24967-vojna-i-mir/361#textstart