Предложенията за мир на Хитлер

[Zara Thustra]

Какво отказа светът: предложенията за мир на Хитлер 1933–1939

 

д-р Friedrich Stieve, 1940 г.

Friedrich Stieve (1884–1966) е немски писател, историк и дипломат. През 1904 г. завършва мюнхенската гимназия „Вилхелм“, след което започва да изучава история в Мюнхен, Лайпциг и Хайделберг. През 1908 г. получава своята докторска степен и заживява в Мюнхен от 1909 г. до 1915 г. като частен преподавател и писател.

По време на Първата световна война служи като пресаташе към Немската легация в Стокхолм, а през 1915 г. превежда „Schwedische Stimmen zum Weltkrieg“ („Шведските гласове на световната война“). От 1922 г. оглавява Отдела за военна вина към министерството на външните работи в Берлин, а от 1928 г. до 1932 г. служи като немски посланик в Рига. На 9 декември 1932 г. е назначен като лектор в Легационния съвет, а от 1932 г. до 1939 г. е първият ръководител на Отдела на културна политика към министерството на външните работи. От 1933 г. до 1936 г. оглавява Политическите архиви на Федералното външно министерство. След 1933 г. заема позицията на министерски директор и глава на немската група в Немско-италианския културен комитет към Министерството. Stieve е също така член на Пруската академия на науките в Берлин.

 

Предложенията за мир на Хитлер 1933–1939

Авторът д-р Friedrich Stieve е бил широко издаван немски автор дълго преди зараждането на националсоциализма в Германия. Преди Първата световна война написва книга за поезията (1908 г.) и биография на средновековния италиански принц Ецелино да Романо (1909 г.); започва да пише за историята през 1916 г. с неговата книга „Die Politischen Probleme Des Weltkrieges“ („Политическите проблеми на световната война“); през 1920 г. е публикувана „Gedanken über Deutschland“ („Размисли за Германия“), книга, отразяваща злощастната позиция на Германия по това време. Оттам насетне Stieve продължава да пише за причините за Първата световна война, особено за ролята на Русия. По време на националсоциалистическия период Stieve написва няколко книги за немската история, включително и „Die außenpolitische Lage Deutschlands von Bismarck bis Hitler“ („Външнополитическата ситуация в Германия от Бисмарк до Хитлер“).

Сред интересните заключения, които той прави тук, е, че Хитлер предлага на Франция сключването на пакт за ненападение три години преди той да го предложи на Съветския съюз. Имало е само два начина, чрез които Германия е можела да се предпази от военно обграждане и от опасността от двуфронтова война: сключването на пакт или с Франция, или със СССР. Френската непреклонност кара Хитлер да предприеме втората опция.

 

д-р Friedrich Stieve

Днес враговете на Германия поддържат мнението, че Адолф Хитлер е най-големият смутител на мира, който историята някога е познавала, че заплашва всяка една нация с внезапна атака и потисничество, че е създал ужасна военна машина с цел да всява проблеми и разруха навсякъде около него. В същото време обаче те нарочно прикриват един жизненоважен факт: че самите те предизвикаха Лидера на немския народ най-накрая да извади сабята. Самите те го подтикнаха най-накрая да получи със сила онова, което още от самото начало той се стремеше да постигне чрез убеждаване: а именно, сигурността на неговата страна. Те постигнаха това не само като му обявиха война на 3 септември 1939 г., но и като в продължение на седем години постепенно препречваха пътя към всякакви разговори за мир.

Многобройните опити на Адолф Хитлер да склони правителствата на други държави да си сътрудничат с него в реконструирането на Европа представляват една често срещана тенденциозна черта в ръководенето му още от началото на усилията му за Германския райх. Но всеки път тези опити бяха смазвани поради факта, че никъде не се срещаше желанието те да бъдат обмислени, тъй като злият дух на Великата война¹ все още витаеше навсякъде и тъй като в Лондон и Париж и столиците на васалните страни на Западните сили преобладаваше само едно затвърдило се намерение: а именно, безкрайното удължаване на силата на Версайския договор.

Един бърз поглед върху най-важните събития ще изведат неоспоримо доказателство за това твърдение.

Когато Адолф Хитлер се показа на хоризонта, Германия беше колкото безпомощна и давеща се, колкото победителите от 1918 г. искаха тя да бъде. Напълно разоръжена, с армия от само 100,000 души и предназначена само и единствено за изпълнението на полицейски задължения в рамките на страната, тя се озова тясно обградена от нейните обединени и въоръжени до зъби съседки. Към старите й врагове на запад Великобритания, Белгия и Франция бяха изкуствено създадени и добавени такива на изток и юг: най-вече Полша и Чехословакия. Четвърт от населението на Германия бе насилствено откъснато от родината си и предадено на чуждестранни сили. Райхът, осакатен от всички страни и ограбен от всякакви възможности за отбрана, можеше във всеки един момент да се превърне в безпомощната жертва на някой кръвожаден съсед.

Именно тогава Адолф Хитлер за първи път отправи своя апел към другите държави за проява на здрав разум. На 17 май 1933 г., няколко месеца след назначението му като райхсканцлер, той изнесе реч в немския Райхстаг, от която извличаме следните абзаци:

„Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота.

Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция.

Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“

 

Без отговор

Без да му обръщат никакво внимание, останалите страни продължиха да пълнят арсеналите си с оръжия, да трупат запаси от експлозиви и да разширяват войските си. Едновременно с това Обществото на народите—инструментът на страните-победителки—бе обявило, че Германия трябва първо да изкара период на „пробация“, преди да е възможно да се обсъждат с нея каквито и да било въпроси относно разоръжаването на други държави. На 14 октомври 1933 г. Хитлер напусна това Общество на народите, с което беше невъзможно да се постигне съгласие. Скоро след това обаче, на 18 декември 1933 г., той отправи ново предложение за подобряването на международните взаимоотношения. Предложението включваше следните шест точки:

1.       Германия става изцяло равноправна страна

2.       Напълно въоръжените Държави си поставят за взаимна цел да не увеличават своето въоръжение над настоящите граници

3.       Германия се придържа към това споразумение, свободно, но умерено възползвайки се от дадените й равни права, така че да не представлява заплаха за сигурността на която и да е друга европейска сила

4.       Всички Държави следват определени задължения по отношение на воденето на хуманна война, или по отношение на премахването на определени оръжия, използвани срещу цивилното население

5.       Всички Държави приемат еднозначен всеобщ контрол, който да следи и гарантира за спазването на тези задължения

6.       Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат възобновявани на всеки десет години

 

Бе отправено и още едно предложение, този път за увеличаване на немската армия до 300,000 души в съответствие с капацитета, който Германия тогава изискваше „с оглед на дължината на границите й, както и размера на армиите на съседките й“ с цел защита на територията й в случай на заплаха от нападение. По този начин защитникът на принципа на мирната спогодба се опитваше да се адаптира към нежеланието на другите да се разоръжат, като изяви собственото си желание за ограничено увеличаване на въоръжението на собствената си страна. Размяната на бележки, която бе започнала от този момент и бе продължила няколко години, накрая приключи внезапно с недвусмисленото „не“ от Франция. На всичкото отгоре, това „не“ бе последвано и от страхотно увеличение на въоръжените сили на Франция, Великобритания и Русия.

Така Германия попадна в една още по-лоша ситуация. Заплахата спрямо Райха бе толкова голяма, че Хитлер бе принуден най-накрая да предприеме нещо. На 16 март 1935 г. той върна обратно наборната служба. Но в пряка връзка с тази мярка той отправи поредното предложение, този път от по-всеобхватно естество, целта на което бе гарантирането, че всяка една бъдеща война ще се води на хуманен принцип, което в действителност да направи една такава война практически невъзможна посредством елиминирането на унищожителни оръжия. В своята реч от 21 май 1935 г. той обяви:

„Немското правителство е готово да предприеме активна роля в усилията, които биха могли да доведат до практическото ограничение на оръжия. То смята връщането на идеята на Женевската конвенция на Червения кръст за единствения възможен начин това да се постигне. То вярва, че на първо място ще е възможно само постепенното премахване и забраняване със закон на оръжия и методи на воюване, които сами по себе си са в нарушение спрямо Женевската конвенция на Червения кръст, която все още е валидна.

Точно както навремето куршумите с тъп връх бяха забранени и тяхното използване своевременно предотвратено, така и използването на определени оръжия трябва да се забрани и предотврати. Това, което немското правителство има в предвид тук, са всички онези оръжия, които сеят смърт и разруха не толкова спрямо сражаващите се войски, колкото цивилните жени и деца.

Немското правителство смята за погрешна и неефективна идеята да се забраняват самолети, а в същото време въпросът с бомбардирането да остава нерешен. То обаче смята, че е възможно да се забрани използването на определени оръжия, които да бъдат в разрез с международните закони, и да се отлъчат от човешката общност онези държави, които продължават да ги използват—заедно с нейните права и закони.

То също така смята, че постепенният напредък е най-добрият път към успеха. Например, може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да се разрасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания. Но докато самите бомбардировки са позволени, всякакво ограничение върху броя на бомбардировачите е несигурно с оглед на възможността от тяхното бързо сменяне.

В момента, в който бомбардиранията се определят като варварство, които да са в разрез с международните закони, не след дълго производството на бомбардировачи ще бъде изоставено като излишно и ненужно. Щом посредством Женевската конвенция на Червения кръст накрая излезе, че е възможно да се предотврати убийството на един беззащитен ранен човек или затворник, то следва забраната—съответно и прекратяването—на бомбардиране на едно не по-малко беззащитно цивилно население, издадена от подобна конвенция, също да е възможно.

Именно в лицето на такъв фундаментален начин за справяне с проблема Германия вижда по-голяма гаранция и сигурност за нациите, отколкото в лицето на каквито и да било спомагателни пактове и военни конвенции.

Немското правителство е готово да се съгласи на всякакви ограничения, които биха могли да доведат до премахването на най-тежките въоръжения, особено такива, пригодени за агресия. Такива могат да бъдат, първо, най-тежките артилерии и, второ, най-тежките танкове. С оглед на огромните укрепления по френската граница подобно международно премахване на най-тежките нападателни въоръжения де факто биха дали на Франция 100-процентова сигурност.

Германия обявява, че е готова на всякакви ограничения на артилерийската мощност, бойните кораби, крайцерите и торпедните лодки. По същия начин немското правителство е готово да приеме всякакво международно ограничение на размера на бойните кораби. И последно, то е готово да приеме ограничаване на тонажа на подводниците или направо тяхното пълно премахване в случай на постигнато международно съгласие.

То също така гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия.“

 

И този път декларациите на Хитлер не получиха никакъв отговор

Противно на това Франция дори сключи съюз с Русия, за да може още повече да засили преобладаващото си влияние на Континента, както и значително да увеличи натиска върху Германия от изток.

С оглед на очевидните унищожителни намерения на съперниците му, Адолф Хитлер бе принуден да вземе нови мерки, за да осигури безопасността на Германския райх. На 3 март 1936 г. той окупира Райнландска област, която бе останала без военна закрила още от времето на Версайския договор, и така затвори широката порта, през която западният съсед да може да нахлуе. Още един път той бе принуден да предприеме дефанзивната крачка с либерален апел към всеобщо примирие и към решаването на всякакви разногласия. На 31 март 1936 г. той формулира следния помирителен план:

1.       С цел придаването на ненарушим характер на всякакви бъдещи споразумения, осигуряващи мир в Европа, онези нации, които участват в преговорите, го правят само и единствено като напълно равнопоставени и взаимно уважаващи се членове. Единствената причина за подписването на тези договори лежи само и единствено в общоприетата и очевидна практичност на тези съглашения да постигнат мир в Европа и следователно гражданско щастие и икономически просперитет на нациите.

2.       С цел съкращаване периода на несигурност и в полза на икономическите интереси на европейските нации, немското правителство предлага прозорец от четири месеца за първия период до подписването на пактовете за ненападение, гарантиращи европейския мир.

3.       Немското правителство уверява, че няма да подсилва войските си в Райнландска област през този период само ако белгийското и френското правителство се стремят към същото.

4.       Немското правителство уверява, че през този период няма да премества войсковите си части, понастоящем разположени в Райнланд, в близост до белгийските и френски граници.

5.       Немското правителство предлага формирането на комисия, съставена от двете гарантиращи сили Великобритания и Италия, както и от една незаинтересована трета неутрална сила, които да гарантират за обещанията на двете страни.

6.       Германия, Белгия и Франция имат правото да изпратят свой представител в тази Комисия. Ако поради някаква причина Германия, Франция или Белгия искат да съобщят за някаква промяна във военната ситуация през този четиримесечен период, те имат правото да оповестят наблюденията си на Гарантиращата комисия.

7.       В такъв случай Германия, Белгия и Франция обявяват готовността си да разрешат на тази Комисия да предприеме нужното разследване посредством британските и италианските военни аташета, които след това да предоставят доклад на участващите сили.

8.       Германия, Белгия и Франция уверяват, че ще отделят пълно внимание на всякакви възникнали възражения от горепосочените аташета.

9.       Немското правителство е също така готово да се съгласи на всякакви военни ограничения по западната немска граница на база пълна реципрочност между двете западни съседки на Германия.

10.   Германия, Белгия и Франция, заедно с двете гарантиращи сили, се съгласяват веднага или най-късно след френските избори да започнат преговори под ръководството на британското правителство за сключването на 25-годишен пакт за сигурност или ненападение между Франция и Белгия, от една страна, и Германия от друга.

11.   Германия се съгласява Великобритания и Италия да подпишат този пакт за сигурност отново като гарантиращи сили.

12.   В случай на възникване на специални сблъсъци, налагащи военно подпомагане в резултат на горепосочените споразумения за сигурност, Германия обявява готовността си да влезе в такива сблъсъци.

13.   Във връзка с това немското правителство отново отправя предложението си за сключване на военновъздушен пакт, който да обогати и консолидира тези споразумения за сигурност.

14.   Немското правителство отново обявява готовността си да включи Нидерландия в това западноевропейско споразумение за сигурност при нейно желание.

15.   С цел затвърждаването на този мирен пакт, доброволно сключен между Германия и Франция, като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се сметне за разваляне на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна. Те се съгласяват да назначат сътрудническа комисия към централата на Обществото на народите в Женева, чиято функция ще представлява излагането на всички получени оплаквания пред двете правителства за информация и разследване.

16.   В намерението си да придадат на това споразумение сакрален характер, Германия и Франция се заемат да го ратифицират посредством плебисцит² в двете нации.

17.   Германия изразява желанието си да установи връзка с държавите, с които тя граничи на югоизток и североизток, за да може директно да ги покани да сключат вече предложените пактове за ненападение.

18.   Германия изразява желанието си или на момента, или след сключването на тези споразумения отново да се присъедини към Обществото на народите.

 

Заедно с това немското правителство отново изразява очакванията си, че въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пактът на Обществото на народите от основите й във Версайския договор ще бъде решен в рамките на разумен срок, както и чрез приятелски преговори.

 

19.   Германия предлага формирането на Международен арбитражен съд, който да бъде отговорен за съблюдаването на различните споразумения и чиито решения да обвързват всички страни.

 

След осъществяването на този обстоен план за осигуряване на европейски мир, немското правителство смята за спешна мярка практическото слагане на край на неограничената надпревара на въоръжаване. Според него това би осигурило не само подобрение на финансовото и икономическо състояние на нациите, но най-вече и смекчаване на психологическото напрежение.

Немското правителство обаче няма вяра в постигането на универсални спогодби, тъй като такива неща са обречени на провал още от самото начало и тъй като се предлагат само от страни, които нямат интерес в постигането на практически резултати. От друга страна то е на мнение, че провеждането на преговори и постигането на резултати относно ограничаването на военноморските въоръжения би следвало да има инструктивен и стимулиращ ефект.

Следователно немското правителство предлага всички бъдещи конференции да следват една ясно предначертана цел.

То смята, че най-важната задача в момента е въздушното сражаване да се приведе в хуманен и морален режим на опазване на цивилните или ранените, предоставен им от Женевската конвенция. Точно както убийството на беззащитни ранени или затворници или използването на куршуми с тъп връх, или започването на подводна война без предупреждение, бе забранено или подложено на регулации от международни конвенции, така и цивилизованото човечество трябва да предотврати необузданата злоупотреба с всякакъв нов тип оръжия, без това да повлиява на самото естество на воюване.

 

Следователно немското правителство предлага незабавните практически задачи на тази конференция да бъдат:

1.       Забрана на пускане на газови, отровни или възпламенителни бомби.

2.       Забрана на пускане на всякакви видове бомби над открити градове и села извън обхвата на среднотежката артилерия на бойните фронтове.

3.       Забрана на обстрелване с далекобойни оръжия на градове на разстояние над 20 км. от бойното поле.

4.       Премахване и забрана на конструирането на танкове от най-тежък тип.

5.       Премахване и забрана на артилерията от най-тежък калибър.

 

Веднага след като от подобни преговори и споразумения изникнат възможности за по-нататъшно ограничение на въоръжението, те трябва да се реализират.

Немското правителство обявява, че е готово да се присъедини към всякакви такива съглашения, стига те да са валидни на международно ниво.

Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета.

Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово веднага след сключването на политическите договори да се включи в обмяна на мнения с другите държави относно икономическите проблеми, водейки се по отправените предложения, както и да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света, която е тясно обвързана с нея.

Немското правителство смята, че с предложения си по-горе мирен план то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и увереност между суверенните държави. Много такива възможности за европейско умиротворяване, за които през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигането на европейско разбирателство най-сетне успее!

Немското правителство вярва, че с изпращането на горепосочения план то вече е проправило пътя в тази посока.“

 

Днес всеки, който прочете този изчерпателен план, ще осъзнае по какъв път развитието на Европа, според желанията на Адолф Хитлер, е трябвало да поеме. Това бе възможност за една истински конструктивна работа, която можеше да се окаже повратна точка за добруването на всички нации. За пореден път обаче единственият стремящ се към мир не беше чут. Единствено Великобритания откликна на това, и то по-скоро с презрителен въпросник, който избягваше всякакво сериозно отношение към най-есенциалните точки.

Освен това тя разкри истинските си намерения в момента, в който се застъпи зад Франция като нейния защитник и в който установи и даде началото на редовни кореспонденции между военния персонал на двете страни, точно както в периода преди Великата война.

Вече нямаше никакво съмнение, че Западните сили следваха стария път на въоръжен конфликт и че постепенно подготвяха нов удар срещу Германия, въпреки че всички мисли и начинания на Адолф Хитлер бяха насочени към доказване на желанието му да поддържа възможно най-добри отношения с тях. През годините той предприе множество стъпки в тази посока, още няколко от които ще бъдат споменати тук. На 18 юни 1935 г. той сключи Военноморското споразумение с Великобритания, според което немският военноморски флот трябва да съставлява 35% от този на Великобритания. Чрез това споразумение той искаше да покаже, че Райхът, по негови собствени думи, нито „има намерението, нито възможностите, нито пък че е нужно“ да влиза в каквото и да било военноморско съперничество, което непосредствено преди Великата война бе оказало съдбоносно влияние върху отношенията с Великобритания.

При всяка една възможност той уверяваше Франция за желанието му да живее в мир с нея. Той многократно отричаше и всякакви предявявания за Елзас-Лотарингия. Когато Райхът си върна Саарланд в резултат на плебисцита, той обяви следното на 1 март 1935 г.:

„Надяваме се, че чрез това действие на справедлива компенсация, което ние възприемаме като завръщане към здравия разум, отношенията между Германия и Франция ще се подобрят за постоянно. Желаейки следователно мир, надяваме се, че големият ни съсед е готов и има намерението да сключи мир с нас. Двата велики народа трябва да имат възможността да се обединят и да си сътрудничат в противопоставянето на трудностите, които заплашват да отслабят Европа.“

Той дори се стремеше да постигне по-добро разбирателство с Полша, източният съюзник на Западните сили, въпреки че през 1919 г. тази страна бе незаконно присвоила милиони немци и ги бе подчинила на най-голямото подтисничество, познато оттогава. На 26 януари 1934 г. той сключи пакт за ненападение с нея, чрез който двете правителства се съгласиха „директно да разрешават всякакви въпроси от каквото и да е естество, засягащи взаимоотношенията им“.

Така със своята устременост да запази мира той се противопоставяше отвсякъде на вражеските планове и по този начин се стремеше да защити Германия. Когато видя обаче, че Лондон и Париж се готвеха за нападение, той отново бе принуден да предприеме нови отбранителни мерки. Както видяхме по-горе, вражеският лагер се бе значително разширил посредством съюзничеството между Франция и Русия. В допълнение на това двете сили си бяха подсигурили комуникационна линия южно от Райха чрез Чехословакия и нейното сключване на договор с Русия, което от своя страна я превърна в мост между изтока и запада. Чехословакия пък владееше горноразположената Бохемия и Моравия, която навремето Бисмарк бе нарекъл Цитаделата на Европа и която се разпростираше навътре в Германия. Така заплахата за Германия придоби наистина внушителни размери.

Геният на Адолф Хитлер обаче намери начин да се справи с тази заплаха. Обстановката в Германска Австрия, която под терора на правителството на Шушниг клонеше към гражданска война, отвори възможността за него да се намеси и спаси ситуацията, както и да приобщи обратно към Райха югоизточната й посестрима страна, на която страните-победителки бяха отредили съдбата на безнадеждно разлагаща се „свободна държава“. След установяването му в близост до гореспоменатата комуникационна линия между Франция и Русия, по този начин започвайки се процес на отсяване в смесената чехословашка държава, която бе изкуствено съставена от възможно най-разнородните национални елементи, продължил до момента на освобождението на Судетска област и откъсването на Словакия, самите чехи молеха за закрилата на Германския райх. Така вражеският мост попадна в ръцете на Адолф Хитлер; в същото време се отвори възможността за пряка връзка с Италия, чието приятелство вече бе осигурено известно време преди това.

Докато постигаше този стратегически успех за сигурността на страната си, Адолф Хитлер отново се опитваше с голямо желание да постигне мирно съглашение със Западните сили. Веднага след освобождението на судетските немци, което бе одобрено от Великобритания, Франция и Италия, той сключи споразумение в Мюнхен с британския министър-председател Невил Чембърлейн, чийто текст представлява следното:

„Днес проведохме още една среща, на която се съгласихме, че въпросът с англо-германските взаимоотношения е от най-голямо значение както за двете страни, така и за Европа.

За нас подписаното снощи споразумение, както и Англо-германското военноморско споразумение символизират желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си.

Решени сме, че методът на консултиране ще бъде прилаганият метод за справяне с всякакви други въпроси, засягащи двете ни държави, както и че ще продължим с нашите усилия в премахването на всякакви възможни източници на разногласие и така по този начин да допринесем за осигуряването на мир в Европа.

30 септември 1938 г.

Адолф Хитлер, Невил Чембърлейн“

 

Два месеца по-късно, по заповед на Хитлер, немският министър на външните работи фон Рибентроп постигна следното споразумение с Франция:

„На среща в Париж, провела се на 6 декември 1938 г. Хер Йоахим фон Рибентроп, райхсминистър на външните работи, и М. Жорж Боне, френският министър на външните работи, действайки от името и по заповед на своите правителства, се споразумяха следното:

1.       Немското правителство и френското правителство напълно споделят убеждението, че мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир. Двете правителства следователно ще насочат всичките си усилия в подобряването на отношенията между двете страни в тази посока.

2.       Двете правителства приемат, че между двете страни няма териториален въпрос за решаване и официално признават за окончателни настоящите граници между двете държави.

3.       Двете правителства са решени да поддържат връзка по отношение на всякакви въпроси, касаещи двете страни, без да засягат отношенията си с други сили, както и взаимно да се консултират в случай на възникнали международни трудности в резултат на тези спогодби.

 

В символ на това представителите на двете правителства се подписват на настоящата Декларация, която незабавно влиза в действие.

Изпълнено в два оригинални екземпляра, респективно на френски и немски език, на 6 декември 1938 г. в Париж.

 

Йоахим фон Рибентроп,

райхсминистър на външните работи

 

Жорж Боне,

министър на външните работи“

 

 

По всички белези можеше да се предположи, че пътят на сътрудническа реконструкция, в която всички водещи сили щяха да участват, беше положен, както и че опитите на Фюрера за осигуряване на мир най-накрая се увенчаха с успех. Точно обратното обаче се случи. Веднага след като Чембърлейн се завърна у дома си той настоя за мащабно превъоръжаване и изложи планове за ново и всеобхватно обграждане на Германия. По този начин Великобритания измести Франция в ролята й на водеща ограда около Райха, което да компенсира за загубената Чехословакия и то в неколкократно по-голяма стойност. Тя започна да преговаря с Русия, даде на Полша гаранции, както и на Румъния, Гърция и Турция. Всички тези неща бяха повод за спешна тревога.

Точно тогава Адолф Хитлер беше зает със задачата най-накрая да премахне източниците на конфликт в Полша. За тази цел той отправи рядко срещаното щедро предложение, според което изцяло немският Свободен град Данциг да се присъедини обратно към Райха, както и тесен проход през Полския коридор, който от 1919 г. разделяше североизточната част на Германия по непоносим начин, да предостави комуникация с отделената територия. Това предложение, което освен това бе представило на Полша и възможността за 25-годишен пакт за ненападение, както и други предимства, все пак беше отхвърлено от Варшава, тъй като се било смятало—местните власти бивайки наясно с ролята си на основни фронтови членове, поставени от Лондон срещу Германия—че всякакво отстъпване, колкото и незначително да е то, подлежи на отказ. Но това не е всичко! Със същата тази нагласа Полша започна да става агресивна, заплашвайки Данциг и започвайки да се подготвя за война с Германия.

И така моментът Райхът да бъде нападнат от страните, събрани именно за тази цел, беше близо. Адолф Хитлер, полагайки последни крайни усилия в името на мира, спаси каквото можа. На 23 август Рибентроп успя да постигне споразумение в Москва за пакт за ненападение с Русия. Два дни по-късно самият Фюрер отправи едно последно и наистина забележително предложение на Великобритания, обявявайки, че е готов „да постигне споразумение с Великобритания“, „което… не само, от страна на Германия, да брани съществуването на Британската империя, но и ако е нужно дори да гарантира немска подкрепа за Британската империя, независимо къде ще бъде нужна тя“. В същото време той беше готов и „да приеме разумни ограничения по отношение на въоръжението, в съответствие с новата политическа ситуация и икономически изисквания“. Накрая той още един път увери, че няма интерес в проблемите на запад, както и че „корекцията на западните граници не представлява никакъв казус за разглеждане за него“.

Отговорът на това беше пакт за помощ, подписан в същия ден между Великобритания и Полша, което направи избухването на войната неизбежно. След това във Варшава бе взето решение за незабавна мобилизация срещу Германия, като поляците започнаха агресивни нападения не само над немците в Полша, които от известно време бяха жертви на ужасяващи кланета, но и над немци на немска територия.

Но дори и след като Великобритания и Франция вече бяха обявили война, каквито и бяха техните намерения, и след като Германия вече беше преодоляла полската заплаха на изток в знаменита си безпаралелна кампания, дори тогава Адолф Хитлер още един път надигна гласа си в името на мира. Той го направи, въпреки че вече можеше най-свободно да действа срещу врага на запад. Той го направи, въпреки че борбата лично срещу него беше обявена с неизмерима омраза в Лондон и Париж като кръстоносен поход. Точно в този момент той притежаваше изключителния самоконтрол да обяви на обществеността по света нов план за умиротворяването на Европа в речта си от 6 октомври 1939 г. Планът беше следният:

„Към този момент най-важната задача според мен е да се създаде не само вяра в, но и чувство за европейска сигурност.

1

За това ще е нужно външнополитическите цели на всяка европейска държава да бъдат напълно изяснени. Относно Германия, Райхското правителство е готово да представи всеобхватно и изчерпателно изложение на външнополитическите й цели. Като за начало то обявява Версайския договор за вече неактуален—с други думи, правителството на Райха и заедно с него целият немски народ вече не виждат никаква причина за по-нататъшното преразглеждане на Договора, с изключение на искането за адекватна колониална собственост, справедливо полагаща се на Райха, което на първо място да включва връщане на немските колонии.

Това искане се основава не само на историческото право на Германия върху колониите й, но най-вече и на изконното й право да се възползва от световните суровини. Това искане не представлява ултиматум, нито пък е искане, отправено със сила, а искане, основаващо се на политическа справедливост и разумни икономически принципи.

2

Искането за истинско възобновяване на международния икономически живот, комбинирано с разширяване на търговията, предполага реорганизиране на международната икономическа система—с други думи, на производството в отделните държави. За да се улесни обмяната на произведените стоки обаче ще трябва да се създаде нова пазарна система и да се постигне окончателно валутно споразумение, така че пречките по пътя на неограничената търговия да бъдат постепенно премахвани.

3

Най-важното условие обаче за едно истинско възобновяване на икономическия живот в и извън Европа е установяването на безусловно гарантиран мир и на чувство за сигурност от страна на отделните нации. Тази сигурност може да бъде постигната не само чрез окончателното одобрение на европейския статус, но най-вече и чрез ограничаване на въоръженията до едно разумно и икономическо поносимо ниво. Жизненоважна част от това наложително чувство за сигурност обаче е ясна дефиниция на легитимното използване и приложение на определени модерни оръжия, които по всяко време могат да нанесат удар право в сърцето на всяка една нация и по този начин да създадат постоянно чувство на несигурност. В предишните ми речи в Райхстага вече бях отправил предложения с подобни цели. Тогава те бяха отхвърлени—предполагам поради простата причина, че бяха отправени от мен.

Въпреки това обаче аз все пак смятам, че в Европа няма да има чувство на национална сигурност, докато ясни и обвързващи международни споразумения не предоставят изчерпателна дефиниция относно до каква степен използването на определени оръжия е позволено или забранено.

Веднъж Женевската конвенция бе успешно забранила, поне в цивилизованите държави, убийството на ранени, малтретирането на затворници, воюването срещу цивилни и т.н., и както беше възможно постепенно да се постигне универсалното спазване на този статут, така би трябвало да се намери начин и за регулирането на въздушното воюване, използването на отровен газ, на подводници и т.н., както и за дефинирането на контрабанда, така че ужасната черта на воюване срещу жени и деца и срещу цивилни като цяло да бъде заличена от войната. Растящият ужас от определени методи на модерното воюване сам по себе си ще доведе до премахването на тези неща, по този начин превръщайки ги в ненужни.

По време на войната с Полша аз ограничих въздушното воюване в рамките на цели от военно значение или, в определени случаи, при справяне с бойна съпротива. Но със сигурност би следвало да е възможно да се изготвят някакви универсално валидни международни регулации на принципа на Червения кръст. Само когато това се постигне ще може да има мир, конкретно мир на нашия гъстонаселен континент, който, незасегнат от подозрения и страх, да осигури единственото възможно условие за един истински икономически просперитет. Не вярвам да има и един отговорен държавник в Европа, който дълбоко да не желае просперитет за народа си. Но такова желание може да се реализира само ако всички нации на континента решат да работят заедно. Участието в осигуряването на това сътрудничество трябва да бъде целта на всеки един човек, който искрено се бори за бъдещето на собствения си народ.

За да се изпълни тази значителна цел, един ден водещите нации на този континент ще трябва да се съберат, за да изготвят, приемат и гарантират изчерпателен статут, който да им осигури чувство на сигурност, на спокойствие—накратко, на мир.

Такава конференция обаче не може да се състои без една всеобхватна подготовка, т.е. без точното изясняване на всеки един проблем. Напълно възможно е такава конференция, която ще определи съдбата на този континент за много години напред, да се влачи на едно място в разясненията си, докато в същото време гърмят оръдия или мобилизирани армии всяват още по-голямо напрежение.

Но понеже тези проблеми трябва рано или късно да се решат, със сигурност ще бъде по-разумно да се измисли някакво решение преди милиони мъже да бъдат безсмислено пратени на смърт и преди да бъдат унищожени имущества на стойност милиарди долари.

Проточването на настоящото положение на Запада е немислимо. Скоро всеки изминал ден ще изисква все по-големи саможертви. Може би ще настъпи денят, в който Франция ще започне да бомбардира и разрушава Саарбрюкен. В отговор на това пък немската артилерия ще срине Мюлуз до основи. Франция ще отвърне на това, като бомбардира Карлсруе, а Германия от своя страна ще обстреля Страсбург. После пък френската артилерия ще открие огън по Фрайбург, а немците по Колмар или Селестат. Ще бъде разположена далекобойна артилерия, като от двете страни разрухата ще удря все по-надълбоко и по-надълбоко, а това, което далекобойната артилерия не може да достигне, ще бъде унищожено от въздуха. Това ще бъде от голям интерес за определени международни журналисти и доста печелившо за производителите на самолети, оръжия и муниции, но ужасяващо за жертвите. Тази разрушителна битка обаче няма да се проведе само в рамките на континента. Не, тя ще достигне и отвъдморските територии. Днес вече няма такова нещо като острови.

Накрая националните богатства на Европа ще бъдат разпръснати под формата на патрони, а енергичността на всяка нация ще бъде изразходена на бойните полета. Един ден отново ще има граница между Германия и Франция, но вместо процъфтяващи градове ще има развалини и безчет гробове.“

Съдбата на този план се оказа същата като на всички други предишни апели на Адолф Хитлер в името на здравия разум, в името на един истински ренесанс в Европа. Враговете му така и не му обърнаха внимание. Никакъв отговор не дойде от тях. Те стриктно следваха поведението, което бяха предприели още от самото начало.

В лицето на тази поредица от исторически факти има ли нужда от още разяснения относно причините за това? Те създадоха Версайския договор, и когато той беше пред разпад именно тогава те пожелаха войната, за да може след нея да последва един още по-лош Версайски договор.

Упреците, които днес те отправят спрямо Адолф Хитлер и Германия до един рефлектират и характеризират техните собствени действия.

 

Те са смутителите на мира, те са онези, които умуват как насилствено да потискат другите народи и които се стремят да потопят Европа в разруха и гибел. Ако не беше така, те щяха отдавна да приемат подадената им ръка или поне да дадат някакъв знак за искреното им желание да си сътрудничат за един нов ред и по този начин да спестят на нациите излишни „кръв, пот и сълзи“.

Световната история е световният съд; и в този случай, както и във всички други, когато постигне окончателното си решение, тя ще произнесе справедливата си присъда.

 

 

Бележки:

^1. бел. прев. Първата световна война

^2. бел. прев. Референдум

 

 

Източници:

https://archive.org/details/WhatTheWorldRejectedHitlersPeaceOffers1933-1939

https://archive.org/details/Stieve-Friedrich-Was-die-Welt-nicht-wollte-Hitlers-Friedensangebote (оригинално издание на немски език)

https://de.wikipedia.org/wiki/Friedrich_Stieve

Редактирано Юни 23, 2022 от Zara Thustra

[makebulgar]

Немците, а и в частност Хитлер, като загубили ПСВ, са имали да си връщат, и затова и почват войната. Избиване на комплекси. Загубилия винаги е така и ако му се удаде възможност отвръща. Германия преспокойно можеше да мине и без войната и да си се развива, по същия начин, по който примерно след ВСВ Западна Германия и Япония не изостанаха, а се развиха без да имат армия и без да воюват. Ако Германия нямаше оръжия и не беше превзела Австрия и Чехия, и не беше нападнала Полша, война нямаше да има. Тъй че военния агресор е Германия и всички подобни писания оправдаващи Германия са глупости. Същите като днешните на македонците. Те си живеят и се залъгват с тяхната гледна точка, която е написана много добре от професори и за тях е оправдана, но реално в основите й има противоречия, изопачаване на фактите и лъжи. 

Чудно е само от какъв зор подобни псевдонаучни пасквили се четат и разпространяват все още. Може би политически или идеологически!? 

Хубаво е хората днес да са запознати и с гледната точка на германците, която ги е накарала да започнат войната, но това не означава, че гледната им точка и действията им са правилни и оправдани. 

Редактирано Юни 23, 2022 от makebulgar

[Zara Thustra]

Проследяване на опитите на Германия да сключи мир

Автор: Карл Хамерс

Година: 2022

 

Повечето хора в Съединените щати, Германия и много други страни по света възприемат Адолф Хитлер, канцлер на Германия от 1933 г. до 1945 г., като един психопатичен войнолюбец, размахващ военната си мощ напосоки в една садистична оргия от насилие и кръв и стремящ се към доминация над целия свят. Истината обаче е по-странна от всякога, и тя е напълно основателна.

Тук основно ще разгледаме малката, но иначе препълнена с информация книжка „Какво отказа светът: Предложенията за мир на Хитлер 1933-1940“, съставена от д-р Фридрих Стив, която представя тази истина по един лесно разбираем начин.

Само три месеца и половина, след като на 30 януари 1933 г. идва на власт, канцлерът Адолф Хитлер изнася реч пред Германския райхстагски парламент на 17 май 1933 г. В тази реч новият канцлер набляга върху намерението си да въведе условия по намаляване на въоръжението със „съседните страни“, „въоръжените нации“ и „останалия свят“.

„Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота.

Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция.

Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“

 

Тази реч, която може да се счита за стратегически ход от страна на Германия, тъй като според Версайския договор Германия тогава не е имало право на военновъздушна сила, а само на армия от 100,000 мъже, отговорна за вътрешните работи, предлага пълното премахване на всякакъв военен капацитет. Предишните политически кампании на Хитлер и тези на Националсоциалистическата германска работническа партия открито отхвърлят Версайския договор, по този начин чувствайки се свободни да развият по-силна армия, ако съседните страни се окажат заплаха за страната. Хитлер е бил готов да разшири Германската армия отвъд ограниченията на Версай, и въпреки това той все пак предлага пълно разоръжаване.

Казано накратко, той предлага премахването на „агресивните оръжия“, като например далекобойните бомбардировачи, отровният газ и голямата артилерия, способна да поразява цивилни цели. Адолф Хитлер е бил войник на преобладаващия по онова време етос, основно срещан по време на Първата световна война, а именно на цивилизованата война, която, наред с други общоприети норми, е правила всичко по силите си да пощадява цивилните от последствията на войната.^[1]

Отговорът: Никоя нация не отправя официален отговор, като някои държави като Великобритания и Франция дори продължават да увеличават военния си запас и войсковите си сили. Обществото на народите, от гледната точка на Германия основно създадено, за да налага диктата на Версайския договор, заявява, че Германия трябва първо да премине през „изпитателен период“, преди обсъжданията за разоръжаването на други нации да продължат.^[2] В продължение на 14 години обаче, започвайки се от 1919 г., Германия е спазвала Версайския диктат.

Пет месеца по-късно, на 14 октомври 1933 г., Хитлер обявява изтеглянето на Германия от Обществото на народите. „Тази стъпка от 19 октомври 1933 г. е отговор на плана за разоръжаване на Саймън от 14 октомври 1933 г., отказващ на Германия всякаква равнопоставеност…“.^[3]

Два месеца по-късно, на 18 декември, Хитлер отправя второто си предложение за мир и разоръжаване в Европа. То съдържа шест точки, първата от която дава на Германия „пълно равноправие“, клауза, която Хитлер е смятал за необходима за осигуряването на мира. Един баланс на военните сили е следвало да предотвратява всякаква агресия, докато една слаба Германия—само да я насърчава. Втората точка налага замразяването на всякакви оръжейни увеличения, а третата дава на Германия свободата да възстанови оръжейния си баланс със съседките й. Четвъртата точка изисква „воденето на война на хуманни принципи“ и отново призовава за премахването на оръжия, които биха навредили на цивилното население. Петата призовава за установяването на система за следене, която да гарантира спазването, а шестата гласи следното: „Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат подновявани на всеки десет години“.

Скоро след това Хитлер отправя искане за одобряване на разширяването на Германската армия на 300,000 мъже, за да може по този начин тя да е способна да предприема минимални отбранителни мерки според общата дължина на границите й (които са включвали малко естествени отбранителни обекти и терени), както и според силата на армиите на съседките й.

Отговорът: Кореспонденция от официални писма, привидно обмислящи предложението, която накрая обаче води до недвусмислено „не“ от Франция, придружено от „огромно увеличаване“ на въоръжението във Франция, Великобритания и СССР.^[4]

Към 16 март 1935 г. Хитлер вече започва да усеща нуждата от връщането на наборната служба. Скоро след това обаче той изнася реч на 21 май 1935 г., която още един път се съсредоточава върху премахването на оръжията, които биха навредили на „цивилни жени и деца“. Той споменава Женевската конвенция и предлага тя да бъде разширена, за да може въздушното бомбардиране да бъде премахнато като цяло: „…може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да прерасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания“.

Хитлер оставя възможностите за пълно разоръжаване отворени: „(Германия) допълнително гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия“.

Отговорът: Франция подписва влизането в съюз със Съветския съюз, по този начин продължавайки с политиката на обграждане от страна на държави-агресорки около Германия.^[5]

Както се е случвало често в историята, дадено действие поражда противодействие, а то от своя страна—контрапротиводействие. Поради прекалено голямото историческо наблягане върху Германия и нейния Канцлер тази причинно-следствена връзка на провокация не се споменава, а по-скоро се набляга единствено и само върху действията на Германия, сякаш са се случили в изолацията на безразсъдна войнолюбска мания.

Заповедите на Хитлер за възвръщането на областта Рейнланд, разположена между Германия и Франция и окупирана от френските сили в по-голямата част от Версайския период, е пряк резултат на френския отказ на предложенията на Хитлер, както и на съюза между Франция и съветите. Тогава Рейнланд е бил ключов коридор за френско нападение срещу Германия и Хитлер е знаел, че трябва да си върне тази област, която обикновено е принадлежала на Германия и която е била населявана основно от германци.

Вермахтът навлиза в Рейнланд без съпротива—и с одобрението на радушните граждани—на 3 март 1936 г. Към 31 март Хитлер вече е предложил своя четвърти план за мир за последните три години. Целта му е била „мирът в Европа“ и „общественото щастие и икономически просперитет на нациите“.

Този мирен план е бил най-изчерпателният до момента, като няколко от деветнадесетте му точки засягат присъствието на германски войски в Рейнланд в опит Франция да бъде успокоена. Той призовава за създаването на комисия, председателствана от Великобритания и Италия, която да арбитрира условията за мир между Германия, Франция и Белгия, едновременно с това отваряйки и възможността Нидерландия също да се присъедини към това споразумение. Германия е била готова „да се съгласи на всякакви военни ограничения на германската западна граница“. Предложен е 25-годишен „пакт за ненападение или сигурност“ между Франция-Белгия и Германия.

Точка 15 особено изисква по-специално внимание:

„С цел затвърждаването на този мирен пакт… като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се възприеме като влошаване на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна.“

 

В Точка 18 Хитлер също така заявява желанието си да върне Германия обратно в Обществото на народите, стига то да разгледа: „…въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пакта на Обществото на народите от основите му във Версайския договор…“. За канцлерът Хитлер, неговата партия НСДАП и повечето германци конфискацията на германски колонии и тяхното връчване на други европейски страни е огромна несправедливост, особено когато Германия не разполага с жизненоважни ресурси, след като увеличава производствената си мощ. За тях Обществото на народите е една изпълнителна структура за ограничения спрямо Германия посредством ужасния Версайски договор. Хитлер казва, че ще присъедини Германия обратно в Обществото, стига то да „разреши“ тези несправедливости.

Точка 19 предлага установяването на „Международен арбитражен съд“, който да гарантира за спазването на плана за мир. Тук Хитлер още веднъж предлага сключването на договори за намаляване на въоръжението и забраняване на газовите и възпламенителните бомби и бомбардирането на цивилни градове или села, както и за премахване на тежките танкове и масовото производство на артилерия.

Хитлер след това набляга и върху възможностите за икономически растеж и добруване:

„Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета.

Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово

…да се включи в обмяна на мнения относно икономическите проблеми

…да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света…“^[6]

 

Хитлер завършва с нотка на надежда:

„Немското правителство смята… че то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и доверие между суверенните държави. Много възможности за подобно европейско умиротворяване, за което през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигане на европейско разбирателство най-сетне се увенчае с успех!“

 

Отговорът: Великобритания само и единствено изпраща пренебрежителен неискрен въпросник, след което се самоустановява като Защитник на Франция, започвайки да провежда съвместни дискусии между военните щабове точно както преди Първата световна война.^[7]

И до ден днешен военната пропаганда срещу Националсоциалистическа Германия продължава да поддържа становището, че причината германската икономика да процъфти е заради нейното оръжейно производство, но в рамките на тези предложения за мир на канцлера Хитлер ние многократно ставаме свидетели на гледището, че мирновременните икономики на европейските нации генерират просперитет. Често се казва, че американската икономика не се възстановява от Голямата депресия, докато не започва да увеличава оръжейното си производство, а огромното съветско оръжейно производство дълго преди навлизането на СССР във Втората световна война пък унищожава условията за живот на руския народ.^[8] Хитлер обаче е виждал нещата по друг начин, и именно това негово гледище той инкорпорира в своите предложения: мирният просперитет.

Между предложението на Хитлер за намаляване на въоръжението от май 1935 г. и съюзяването на Франция със Съветския съюз, Хитлер подписва Военноморско споразумение с Великобритания на 18 юни 1935 г. Хитлер е бил наясно с факта, че именно военноморската мощ на Германия, по-конкретно нейният подводен флот, е една от причините за избухването на Първата световна война с Великобритания, което и го кара да поуспокои всякакви британски опасения, като ограничи Германския военноморски флот на 35% от капацитета на Британския флот.^[9]

Насочвайки вниманието си към Полша, още на 26 януари 1934 г. Хитлер и полският лидер Пилсудски сключват пакт за ненападение, съгласявайки се „директно да разрешават всякакви въпроси от какъвто и да е характер, касаещи се до взаимоотношенията им“.^[10] Между двете централни европейски нации обаче съществуват огромни проблеми, най-вече огромното германско население, тогава живеещо в „Полския коридор“ (бившата Западна Прусия), както и гр. Данциг, официално водещ се „Свободен град“ под опеката на Обществото на народите, но де факто доминиран от полската власт.^[11] Етническите германци, принудени да пребивават в Полша—Volksdeutschen—стават жертва на брутални преследвания и дори кланета при тези условия.^[12] Те изразяват желанието си да бъдат върнати обратно в Райха, но макар Хитлер също да е искал да събере отново цялото германско семейство, той е знаел, че е имал нужда от съюз с Полша и заради това е внимавал с отправянето на искания.^[13]

След смъртта на Пилсудски през май 1935 г. полските отношения към Германия започват да се влошават. Преследването на етническите германци там става непоносимо. И все пак, Хитлер отправя многобройни предложения за мир, икономически спогодби и съюзнически предложения.^[14] Той е знаел, че Полша е жизненоважен съюзник и буферна държава срещу неизбежната агресия на Сталин и Съветския съюз.

Отговорът: Великобритания и след това Франция предлагат на Полша безусловна протекционна гаранция срещу всякаква външна агресия. Това е бил очевиден ход срещу Германия. Администрацията на Рузвелт в Съединените щати, пълна с комунистически евреи, подтиква Великобритания да сключи това споразумение.^[15] Това се оказва ключово развитие, което води директно до истинското начало на Втората световна война. Германско-полският конфликт щеше да си остане на локално ниво, както и казва Хитлер, ако не беше гаранцията, която Великобритания и Франция предлагат на Полша и която Полша приема.

Още едно споразумение за мир, в което Хитлер взима участие, е Мюнхенското споразумение от 28 септември 1938 г., когато Великобритания, Франция, Италия и Германия се съгласяват на мирното разтрогване на изкуствената държава Чехословакия, както и на връщането на Судетенланд, където пребивават милиони етнически германци, на Германия. Чешкото съсловие в областта, заедно с най-многобройното етническо население, приветстват Германската армия у дома като миросъхраняваща сила.^[16] Невил Чембърлейн, британският министър-председател, се завръща у дома, като заявява, че е закрепил мира в Европа, лично той обаче бивайки наясно с факта, че единственото нещо, което е направил, е да удължи времето за подготовка за война с Германия.^[17]

Веднага след това, на 30-ти, Хитлер и Чембърлейн подписват споразумение, в което се съдържат следните изявления: „…желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си“ и „…допринесем за осигуряването на мира в Европа“.^[18]

Отговорът: Чембърлейн увеличава британското производство на оръжия, и сега, след изгубването на чешката територия като част от плана за обкръжение срещу Германия, започват да се подготвят нови планове за обкръжение.^[19]

На 6 декември 1938 г. Хитлер, посредством министъра на външните работи фон Рибентроп, сключва мирно споразумение с Франция. В него се казва: „…мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир“. И двете страни се съгласяват на неприкосновеността на взаимните им граници, както и на обсъждане на всякакви възникнали бъдещи проблеми.

Малко преди това, на 24 октомври, Хитлер връчва предложение на Полша при щедри условия за връщането на Данциг на Германия, както и за изграждане на аутобан и железопътна линия през Полския коридор (Западна Прусия), които да свързват Германия с откъснатата й Източна Прусия. В предложението си Хитлер също така разрешава на поляците да използват това транспортно авеню безплатно, по този начин заздравявайки икономическите дейности между двете нации. Предложението също така включва и 25-годишен пакт за ненападение. В това предложение не присъстват никакви ултиматуми и никакви крайни срокове.^[20]

Отговорът: Поляците отказват. Те заплашват, че ще предявят правото си към Данциг, в същото време започвайки подготовката за военни действия срещу Германия.^[21]

Сигурността от конфликт с Полша принуждава сключването на германско споразумение за ненападение със Съветския съюз. На 23 август 1939 г. Пактът Рибентроп-Молотов е подписан, в който се обявяват „сфери на влияние“ за СССР и Германия и в който се гарантира, че никоя от страните няма да напада другата. Макар това да се смята за поредната мярка за постигането на мир—или поне за избягването на война—от страна на Хитлер, добре известно е, че и двете страни са планирали да нарушат споразумението, Сталин в момента, в който европейските нации вече са щели да бъдат изтощени от взаимната им война, а Хитлер в момента, в който е щяло да бъде нужно да се предотврати съветската инвазия.^[22]

Два дни по-късно, канцлерът Хитлер отправя към Великобритания последния си апел за мир, в който Германия е щяла „да брани съществуването на Британската империя“ и „да гарантира германска помощ за Британската империя…“. В него за пореден път се предлага ограничаване на въоръжението с уверяването, че Германия няма да се опита да прави промени на границите на Западна Европа.^[23]

Отговорът: На 25 август Великобритания и Франция отново потвърждават гаранцията си да бранят Полша от агресия, официално подписана на 31 март 1939 г. от трите нации.^[24] По-рано през август 1939 г. поляците зачестяват нападенията си над германски граждани в Полша, което води до опитите на много етнически германци да избягат в Германия.^[25]

След като Полша е победена набързо, на 6 октомври Адолф Хитлер дава реч в Райхстага, в която са представени три основни точки за „не само вярата в, но също така и намерението за европейска сигурност“. Първата определя Версайския договор като „неактуален“ и предлага връщането на колониите на Германия „въз основа на политическа справедливост и разумни икономически принципи“. Втората призовава за „реорганизиране на международната икономическа система“, за да може „неограничената търговия“ да процъфти. В третата точка още един път се призовава към намаляване на въоръжението, за да може цивилните жени и деца да бъдат опазени. „Едва когато това бъде изпълнено, тогава мирът най-сетне ще възтържествува… мир, който, неосквернен от съмнения и страх, ще предостави единственото възможно условие за истински икономически просперитет“.^[26]

Отговорът: Никакъв отговор от която и да е европейска страна. На следващата пролет Великобритания и Франция, вече обявили война на Германия, струпват огромна армия, насочена към Германия през Белгия. Белгия взима участие, като предоставя нужната инфраструктура, която да открие път на армията към Германия. Френският министър-председател Даладие публично отхвърля предложението срещу мнозинството одобряващи в парламента.^[27]

След като френските и британските армии са разгромени в рамките на шест седмици, на 19 юли 1940 г. канцлерът Хитлер изнася още една реч в Райхстага, преведена на английски и спусната от самолети на Луфтвафе под формата на позиви над британските градове. Озаглавена „Последен призив към разума“, една от основните й цели е „да отправи, за пореден и последен път, призив към всеобщия здрав разум“. Според Хитлер „Националсоциалистическото движение е освободило (Германия) от еврейско-капиталистическите окови, налагани от плутократско-демократичната, и все по-смаляващата се, експлоатираща класа…“, посочвайки онези, отговорни за войната, като „евреи и масони, международни търговци и борсови търговци…“. Той заявява: „Ако господинът Чърчил или който и да е друг войнолюбец изпитваха само частица от чувството ми за отговорност спрямо Европа, те никога нямаше да се заемат с такава подла игра“. Хитлер напомня, че целта на НСДАП е била да бъдат съюзници с Италия и Великобритания.

„И до ден днешен все още ме натъжава мисълта, че, въпреки всичките ми начинания, така и не успях да спечеля това приятелство с Англия, което, според мен, щеше да бъде като благословия и за двата ни народа; и особено защото не успях да го направя въпреки настоятелните ми и искрени усилия.“

 

Относно съюза между Германия и Фашистка Италия, той го определя като „…съюзът, на който му е отредено да даде нов живот на Европа“. В тази си реч Хитлер прави едно от най-кратките и ясни изявления по отношение на визията му: „Амбицията ми бе не да водя войни, а да изградя една нова социална държава от най-висока култура. С всяка изминала година обаче, изгубена във война, аз се отдалечавам все повече от делото ми“.

С оглед на вероятността рискът от война с Великобритания да продължи и с оглед на това, че „войнолюбецът“ Чърчил все още е на власт, Хитлер казва:

„Не виждам никаква основателна причина, която да наложи продължението на тази война… Знам, че у дома има жени и майки, чиито сърца, въпреки жертвоготовността им до самия (край), се държат за тази последна възможност с всички сили.“^[28]

Отговорът: От 10 май Великобритания не спира да бомбардира германски цивилни градове, като само месец след речта на Хитлер Чърчил за първи път нарежда германската столица Берлин да бъде бомбардирана. Хитлер отвръща на това през септември, четири месеца след началото на британските цивилни бомбардировъчни кампании срещу Германия.

Германският канцлер Адолф Хитлер накрая отправя един последен Политически завет, докато силите на Червената армия настъпват от изток към берлинския му бункер, а американските и британските сили—от запад. На 29 април 1945 г. той издиктува мислите си, които включват следните изявления:

„Не е вярно, че аз или когото и да било в Германия сме искали война през 1939 г. Те беше желана и подбудена изцяло от онези международни държавници, които или имат еврейско потекло, или работят за еврейските интереси.

Отправих прекалено много предложения за контрола и ограничаването на въоръженията, които обаче бъдещите поколения няма да могат вечно да пренебрегват, за да може накрая отговорността за започването на тази война да бъде приписана на мен. Освен това никога не съм искал започването на втора световна война срещу Англия след вече разрушителната първа такава, още по-малкото пък срещу Америка.“

 

Тук той посочва онези, „…на които трябва да благодарим за всичко това: а именно, Интернационалното еврейство и неговите помагачи!“.

Хитлер посочва „предложението му към британския посланик в Берлин (за) разрешаване на германско-полския проблем“ като доказателство за мирните му намерения.

Още един път той посочва „международните заговорници на парите и финансите“ и „народът, който е истински виновен за този кръвопролитен конфликт… Еврейството!“.

Хитлер завършва последния си Политически завет точно преди смъртта си с думите:

„Но най-вече призовавам лидерите на нацията и техните последователи към щателното спазване на расовите закони, както и към безмилостна съпротива срещу универсалния отровител на всички народи, Интернационалното еврейство.“^[29]

 

„Какво отказа светът“ завършва с две глави, едната бивайки писмото на Херман Гьоринг до Уинстън Чърчил от Нюрнбергските процеси, в което той обвинява Чърчил за налагането на война върху Германия, за позволяването Европа да бъде превзета от „азиатци“ (съвети и евреи?), както и за унищожаването на Британската империя. Последната глава засяга дневниците на Джеймс Форестал, секретар на Американските военноморски сили към края на войната и след нея първи американски секретар на отбраната, в които британският министър-председател Невил Чембърлейн заявява: „Америка и евреите по света вкараха Англия във войната“. И тъй като Америка, особено под управлението на Франклин Делано Рузвелт, като цяло е била под еврейско влияние, това изявление може да се счита за ненужно.

Повече от осемдесет години на продължаваща военна пропаганда, представяща Адолф Хитлер, националсоциалистически канцлер на Германия, като войнолюбец, копнеещ за кървави конфликти, са не само опровергани, но и преобърнати от историческите записи, представени в „Какво отказа светът“. Адолф Хитлер може да бъде определен по-скоро като миротворец. Фактът, че той не успя, не е негова вина, а на онези, които той директно обвинява като истинските войнолюбци на Втората световна война.

 

Хитлер отправя множество осъществими предложения за мир и всички те са отхвърлени:

1-во предложение: 17 май 1933 г.

2-ро предложение: 18 декември 1933 г.

3-то предложение: 21 май 1935 г.

4-то предложение: 31 март 1936 г.

5-то предложение: 30 септември 1938 г.

6-то предложение: 6 декември 1938 г.

7-мо предложение: В края на 1939 г. Хитлер предлага на Полша проблемът с Данциг да бъде разрешен по мирен начин.

8-мо предложение: Планове за световен мир, изготвени на 6 октомври 1939 г., малко повече от месец след като Великобритания и Франция обявяват война на Германия за инвазията й в Полша на 1 септември (но не и на СССР, която, на 17 септември, също превзема Полша).

Последно предложение: Речта „Апел за мир и разум“ на Хитлер, отправена пред Райхстага на 19 юли 1940 г. след падането на Франция. В тази реч Хитлер още един път предлага безусловен мир на Великобритания. Тази реч после е напечатана на английски и пусната в десетки хиляди копия от германски самолети над Великобритания. Въпреки че близо половината от Британския кабинет желае да приеме предложението на Хитлер, Чърчил слага край на това последно предложение за мир.

 

 

Бележки:

1. FJP Veal, Advance to Barbarism, C C Nelson Publishing Co, Appleton Wisconsin, 1953

2. Dr. Friedrich Stieve, What the World Rejected: Hitler’s Peace Offers 1933-1940, Ostara Publications, first published 1940, pp. 4-6

3. David L. Hoggan, The Forced War, When Peaceful Revision Failed, Catholic Resources, Chattanooga TN, 2020 p. 26

4. Stieve, p. 6

5. Ibid., pp. 6-8

6. Ibid., p. 14

7. Ibid., pp. 8-15

8. Viktor Suvorov, The Chief Culprit, Naval Institute Press, Anapolis MD, 2008

9. Stieve, p. 15

10. Ibid, p. 17

11. Hoggan, pp. 37-50, 141

12. Ibid., pp. 134-7, 224-6

13. Ibid., p. 32, 47-8

14. Ibid., pp. 67-8, 106, 121-124, 220-1, 278-9. 285-6,472-4, 477-81, 485-6

15. Herbert Hoover, Freedom Betrayed, Hoover Institution Press, Stanford CA, 2011, Chapter 4 “Infiltration of Members of the Communist Party into the Federal Government”, pp. 34-47

16. Walendy, pp. 127-9

17. Udo Walendy, Truth for Germany, Barnes Review, Washington DC, 2013, pp. 82-115

18. Stieve, p. 18

19. Ibid., p. 20

20. Walendy, pp. 215-238

21. Stieve, p. 20

22. Viktor Suvorov, Icebreaker, Hamish Hamilton, London, England, 1990

23. Stieve, p. 21

24. Hoggan, 296-8

25. Ibid., pp. 343, 399-400

26. Ibid., pp. 21-26

27. Ibid., pp. 46, footnote 17

28. Ibid., pp. 30-74

29. Ibid., pp. 75-80

 

Източник:

https://twelveyearsnotaslave.wordpress.com/2022/12/20/hitlers-olive-branches-a-run-down-of-germanys-attempts-to-make-peace/

[Skubi]

On 23.06.2022 г. at 9:21, Zara Thustra said:

Какво отказа светът: предложенията за мир на Хитлер 1933–1939

 

д-р Friedrich Stieve, 1940 г.

Friedrich Stieve (1884–1966) е немски писател, историк и дипломат. През 1904 г. завършва мюнхенската гимназия „Вилхелм“, след което започва да изучава история в Мюнхен, Лайпциг и Хайделберг. През 1908 г. получава своята докторска степен и заживява в Мюнхен от 1909 г. до 1915 г. като частен преподавател и писател.

По време на Първата световна война служи като пресаташе към Немската легация в Стокхолм, а през 1915 г. превежда „Schwedische Stimmen zum Weltkrieg“ („Шведските гласове на световната война“). От 1922 г. оглавява Отдела за военна вина към министерството на външните работи в Берлин, а от 1928 г. до 1932 г. служи като немски посланик в Рига. На 9 декември 1932 г. е назначен като лектор в Легационния съвет, а от 1932 г. до 1939 г. е първият ръководител на Отдела на културна политика към министерството на външните работи. От 1933 г. до 1936 г. оглавява Политическите архиви на Федералното външно министерство. След 1933 г. заема позицията на министерски директор и глава на немската група в Немско-италианския културен комитет към Министерството. Stieve е също така член на Пруската академия на науките в Берлин.

 

Предложенията за мир на Хитлер 1933–1939

Авторът д-р Friedrich Stieve е бил широко издаван немски автор дълго преди зараждането на националсоциализма в Германия. Преди Първата световна война написва книга за поезията (1908 г.) и биография на средновековния италиански принц Ецелино да Романо (1909 г.); започва да пише за историята през 1916 г. с неговата книга „Die Politischen Probleme Des Weltkrieges“ („Политическите проблеми на световната война“); през 1920 г. е публикувана „Gedanken über Deutschland“ („Размисли за Германия“), книга, отразяваща злощастната позиция на Германия по това време. Оттам насетне Stieve продължава да пише за причините за Първата световна война, особено за ролята на Русия. По време на националсоциалистическия период Stieve написва няколко книги за немската история, включително и „Die außenpolitische Lage Deutschlands von Bismarck bis Hitler“ („Външнополитическата ситуация в Германия от Бисмарк до Хитлер“).

Сред интересните заключения, които той прави тук, е, че Хитлер предлага на Франция сключването на пакт за ненападение три години преди той да го предложи на Съветския съюз. Имало е само два начина, чрез които Германия е можела да се предпази от военно обграждане и от опасността от двуфронтова война: сключването на пакт или с Франция, или със СССР. Френската непреклонност кара Хитлер да предприеме втората опция.

 

д-р Friedrich Stieve

Днес враговете на Германия поддържат мнението, че Адолф Хитлер е най-големият смутител на мира, който историята някога е познавала, че заплашва всяка една нация с внезапна атака и потисничество, че е създал ужасна военна машина с цел да всява проблеми и разруха навсякъде около него. В същото време обаче те нарочно прикриват един жизненоважен факт: че самите те предизвикаха Лидера на немския народ най-накрая да извади сабята. Самите те го подтикнаха най-накрая да получи със сила онова, което още от самото начало той се стремеше да постигне чрез убеждаване: а именно, сигурността на неговата страна. Те постигнаха това не само като му обявиха война на 3 септември 1939 г., но и като в продължение на седем години постепенно препречваха пътя към всякакви разговори за мир.

Многобройните опити на Адолф Хитлер да склони правителствата на други държави да си сътрудничат с него в реконструирането на Европа представляват една често срещана тенденциозна черта в ръководенето му още от началото на усилията му за Германския райх. Но всеки път тези опити бяха смазвани поради факта, че никъде не се срещаше желанието те да бъдат обмислени, тъй като злият дух на Великата война¹ все още витаеше навсякъде и тъй като в Лондон и Париж и столиците на васалните страни на Западните сили преобладаваше само едно затвърдило се намерение: а именно, безкрайното удължаване на силата на Версайския договор.

Един бърз поглед върху най-важните събития ще изведат неоспоримо доказателство за това твърдение.

Когато Адолф Хитлер се показа на хоризонта, Германия беше колкото безпомощна и давеща се, колкото победителите от 1918 г. искаха тя да бъде. Напълно разоръжена, с армия от само 100,000 души и предназначена само и единствено за изпълнението на полицейски задължения в рамките на страната, тя се озова тясно обградена от нейните обединени и въоръжени до зъби съседки. Към старите й врагове на запад Великобритания, Белгия и Франция бяха изкуствено създадени и добавени такива на изток и юг: най-вече Полша и Чехословакия. Четвърт от населението на Германия бе насилствено откъснато от родината си и предадено на чуждестранни сили. Райхът, осакатен от всички страни и ограбен от всякакви възможности за отбрана, можеше във всеки един момент да се превърне в безпомощната жертва на някой кръвожаден съсед.

Именно тогава Адолф Хитлер за първи път отправи своя апел към другите държави за проява на здрав разум. На 17 май 1933 г., няколко месеца след назначението му като райхсканцлер, той изнесе реч в немския Райхстаг, от която извличаме следните абзаци:

„Германия ще бъде напълно готова да разпусне целия си военен комплекс и унищожи и малкото налично въоръжение, ако съседните й страни направят същото с равносилна пълнота.

Германия е напълно готова да се откаже от всякакъв вид агресивни оръжия, ако въоръжените страни от своя страна унищожат своите агресивни оръжия в рамките на определен период от време, както и ако използването им се забрани от международна конвенция.

Германия е готова повече от всякога да се откаже от агресивните оръжия, ако и останалият свят направи същото. Германия е готова да се съгласи на всякакъв официален пакт за ненападение, тъй като тя не смята да напада никому, а само да гради сигурност.“

 

Без отговор

Без да му обръщат никакво внимание, останалите страни продължиха да пълнят арсеналите си с оръжия, да трупат запаси от експлозиви и да разширяват войските си. Едновременно с това Обществото на народите—инструментът на страните-победителки—бе обявило, че Германия трябва първо да изкара период на „пробация“, преди да е възможно да се обсъждат с нея каквито и да било въпроси относно разоръжаването на други държави. На 14 октомври 1933 г. Хитлер напусна това Общество на народите, с което беше невъзможно да се постигне съгласие. Скоро след това обаче, на 18 декември 1933 г., той отправи ново предложение за подобряването на международните взаимоотношения. Предложението включваше следните шест точки:

1.       Германия става изцяло равноправна страна

2.       Напълно въоръжените Държави си поставят за взаимна цел да не увеличават своето въоръжение над настоящите граници

3.       Германия се придържа към това споразумение, свободно, но умерено възползвайки се от дадените й равни права, така че да не представлява заплаха за сигурността на която и да е друга европейска сила

4.       Всички Държави следват определени задължения по отношение на воденето на хуманна война, или по отношение на премахването на определени оръжия, използвани срещу цивилното население

5.       Всички Държави приемат еднозначен всеобщ контрол, който да следи и гарантира за спазването на тези задължения

6.       Европейските нации взаимно си гарантират безусловното поддържане на мира посредством сключването на пактове за ненападение, които да бъдат възобновявани на всеки десет години

 

Бе отправено и още едно предложение, този път за увеличаване на немската армия до 300,000 души в съответствие с капацитета, който Германия тогава изискваше „с оглед на дължината на границите й, както и размера на армиите на съседките й“ с цел защита на територията й в случай на заплаха от нападение. По този начин защитникът на принципа на мирната спогодба се опитваше да се адаптира към нежеланието на другите да се разоръжат, като изяви собственото си желание за ограничено увеличаване на въоръжението на собствената си страна. Размяната на бележки, която бе започнала от този момент и бе продължила няколко години, накрая приключи внезапно с недвусмисленото „не“ от Франция. На всичкото отгоре, това „не“ бе последвано и от страхотно увеличение на въоръжените сили на Франция, Великобритания и Русия.

Така Германия попадна в една още по-лоша ситуация. Заплахата спрямо Райха бе толкова голяма, че Хитлер бе принуден най-накрая да предприеме нещо. На 16 март 1935 г. той върна обратно наборната служба. Но в пряка връзка с тази мярка той отправи поредното предложение, този път от по-всеобхватно естество, целта на което бе гарантирането, че всяка една бъдеща война ще се води на хуманен принцип, което в действителност да направи една такава война практически невъзможна посредством елиминирането на унищожителни оръжия. В своята реч от 21 май 1935 г. той обяви:

„Немското правителство е готово да предприеме активна роля в усилията, които биха могли да доведат до практическото ограничение на оръжия. То смята връщането на идеята на Женевската конвенция на Червения кръст за единствения възможен начин това да се постигне. То вярва, че на първо място ще е възможно само постепенното премахване и забраняване със закон на оръжия и методи на воюване, които сами по себе си са в нарушение спрямо Женевската конвенция на Червения кръст, която все още е валидна.

Точно както навремето куршумите с тъп връх бяха забранени и тяхното използване своевременно предотвратено, така и използването на определени оръжия трябва да се забрани и предотврати. Това, което немското правителство има в предвид тук, са всички онези оръжия, които сеят смърт и разруха не толкова спрямо сражаващите се войски, колкото цивилните жени и деца.

Немското правителство смята за погрешна и неефективна идеята да се забраняват самолети, а в същото време въпросът с бомбардирането да остава нерешен. То обаче смята, че е възможно да се забрани използването на определени оръжия, които да бъдат в разрез с международните закони, и да се отлъчат от човешката общност онези държави, които продължават да ги използват—заедно с нейните права и закони.

То също така смята, че постепенният напредък е най-добрият път към успеха. Например, може да се въведат забрани за пускането на газови, възпламенителни и експлозивни бомби извън пределите на бойните полета. По-късно това ограничение може да се разрасне в пълна международна забрана на всякакъв вид бомбардирания. Но докато самите бомбардировки са позволени, всякакво ограничение върху броя на бомбардировачите е несигурно с оглед на възможността от тяхното бързо сменяне.

В момента, в който бомбардиранията се определят като варварство, които да са в разрез с международните закони, не след дълго производството на бомбардировачи ще бъде изоставено като излишно и ненужно. Щом посредством Женевската конвенция на Червения кръст накрая излезе, че е възможно да се предотврати убийството на един беззащитен ранен човек или затворник, то следва забраната—съответно и прекратяването—на бомбардиране на едно не по-малко беззащитно цивилно население, издадена от подобна конвенция, също да е възможно.

Именно в лицето на такъв фундаментален начин за справяне с проблема Германия вижда по-голяма гаранция и сигурност за нациите, отколкото в лицето на каквито и да било спомагателни пактове и военни конвенции.

Немското правителство е готово да се съгласи на всякакви ограничения, които биха могли да доведат до премахването на най-тежките въоръжения, особено такива, пригодени за агресия. Такива могат да бъдат, първо, най-тежките артилерии и, второ, най-тежките танкове. С оглед на огромните укрепления по френската граница подобно международно премахване на най-тежките нападателни въоръжения де факто биха дали на Франция 100-процентова сигурност.

Германия обявява, че е готова на всякакви ограничения на артилерийската мощност, бойните кораби, крайцерите и торпедните лодки. По същия начин немското правителство е готово да приеме всякакво международно ограничение на размера на бойните кораби. И последно, то е готово да приеме ограничаване на тонажа на подводниците или направо тяхното пълно премахване в случай на постигнато международно съгласие.

То също така гарантира, че ще се съгласи на всякакви постоянни международни ограничения или забрани на оръжия.“

 

И този път декларациите на Хитлер не получиха никакъв отговор

Противно на това Франция дори сключи съюз с Русия, за да може още повече да засили преобладаващото си влияние на Континента, както и значително да увеличи натиска върху Германия от изток.

С оглед на очевидните унищожителни намерения на съперниците му, Адолф Хитлер бе принуден да вземе нови мерки, за да осигури безопасността на Германския райх. На 3 март 1936 г. той окупира Райнландска област, която бе останала без военна закрила още от времето на Версайския договор, и така затвори широката порта, през която западният съсед да може да нахлуе. Още един път той бе принуден да предприеме дефанзивната крачка с либерален апел към всеобщо примирие и към решаването на всякакви разногласия. На 31 март 1936 г. той формулира следния помирителен план:

1.       С цел придаването на ненарушим характер на всякакви бъдещи споразумения, осигуряващи мир в Европа, онези нации, които участват в преговорите, го правят само и единствено като напълно равнопоставени и взаимно уважаващи се членове. Единствената причина за подписването на тези договори лежи само и единствено в общоприетата и очевидна практичност на тези съглашения да постигнат мир в Европа и следователно гражданско щастие и икономически просперитет на нациите.

2.       С цел съкращаване периода на несигурност и в полза на икономическите интереси на европейските нации, немското правителство предлага прозорец от четири месеца за първия период до подписването на пактовете за ненападение, гарантиращи европейския мир.

3.       Немското правителство уверява, че няма да подсилва войските си в Райнландска област през този период само ако белгийското и френското правителство се стремят към същото.

4.       Немското правителство уверява, че през този период няма да премества войсковите си части, понастоящем разположени в Райнланд, в близост до белгийските и френски граници.

5.       Немското правителство предлага формирането на комисия, съставена от двете гарантиращи сили Великобритания и Италия, както и от една незаинтересована трета неутрална сила, които да гарантират за обещанията на двете страни.

6.       Германия, Белгия и Франция имат правото да изпратят свой представител в тази Комисия. Ако поради някаква причина Германия, Франция или Белгия искат да съобщят за някаква промяна във военната ситуация през този четиримесечен период, те имат правото да оповестят наблюденията си на Гарантиращата комисия.

7.       В такъв случай Германия, Белгия и Франция обявяват готовността си да разрешат на тази Комисия да предприеме нужното разследване посредством британските и италианските военни аташета, които след това да предоставят доклад на участващите сили.

8.       Германия, Белгия и Франция уверяват, че ще отделят пълно внимание на всякакви възникнали възражения от горепосочените аташета.

9.       Немското правителство е също така готово да се съгласи на всякакви военни ограничения по западната немска граница на база пълна реципрочност между двете западни съседки на Германия.

10.   Германия, Белгия и Франция, заедно с двете гарантиращи сили, се съгласяват веднага или най-късно след френските избори да започнат преговори под ръководството на британското правителство за сключването на 25-годишен пакт за сигурност или ненападение между Франция и Белгия, от една страна, и Германия от друга.

11.   Германия се съгласява Великобритания и Италия да подпишат този пакт за сигурност отново като гарантиращи сили.

12.   В случай на възникване на специални сблъсъци, налагащи военно подпомагане в резултат на горепосочените споразумения за сигурност, Германия обявява готовността си да влезе в такива сблъсъци.

13.   Във връзка с това немското правителство отново отправя предложението си за сключване на военновъздушен пакт, който да обогати и консолидира тези споразумения за сигурност.

14.   Немското правителство отново обявява готовността си да включи Нидерландия в това западноевропейско споразумение за сигурност при нейно желание.

15.   С цел затвърждаването на този мирен пакт, доброволно сключен между Германия и Франция, като помирително заключение на един многовековен диспут, Германия и Франция се заклеват да предприемат стъпки в избягването на всичко в образованието на младежта, както и в пресата и издателските къщи на двете държави, което може да се сметне за разваляне на отношенията между двата народа, било то някакво накърняващо или презрително поведение или непристойна намеса във вътрешните работи на другата страна. Те се съгласяват да назначат сътрудническа комисия към централата на Обществото на народите в Женева, чиято функция ще представлява излагането на всички получени оплаквания пред двете правителства за информация и разследване.

16.   В намерението си да придадат на това споразумение сакрален характер, Германия и Франция се заемат да го ратифицират посредством плебисцит² в двете нации.

17.   Германия изразява желанието си да установи връзка с държавите, с които тя граничи на югоизток и североизток, за да може директно да ги покани да сключат вече предложените пактове за ненападение.

18.   Германия изразява желанието си или на момента, или след сключването на тези споразумения отново да се присъедини към Обществото на народите.

 

Заедно с това немското правителство отново изразява очакванията си, че въпросът с колониалната равнопоставеност и отделянето на Пактът на Обществото на народите от основите й във Версайския договор ще бъде решен в рамките на разумен срок, както и чрез приятелски преговори.

 

19.   Германия предлага формирането на Международен арбитражен съд, който да бъде отговорен за съблюдаването на различните споразумения и чиито решения да обвързват всички страни.

 

След осъществяването на този обстоен план за осигуряване на европейски мир, немското правителство смята за спешна мярка практическото слагане на край на неограничената надпревара на въоръжаване. Според него това би осигурило не само подобрение на финансовото и икономическо състояние на нациите, но най-вече и смекчаване на психологическото напрежение.

Немското правителство обаче няма вяра в постигането на универсални спогодби, тъй като такива неща са обречени на провал още от самото начало и тъй като се предлагат само от страни, които нямат интерес в постигането на практически резултати. От друга страна то е на мнение, че провеждането на преговори и постигането на резултати относно ограничаването на военноморските въоръжения би следвало да има инструктивен и стимулиращ ефект.

Следователно немското правителство предлага всички бъдещи конференции да следват една ясно предначертана цел.

То смята, че най-важната задача в момента е въздушното сражаване да се приведе в хуманен и морален режим на опазване на цивилните или ранените, предоставен им от Женевската конвенция. Точно както убийството на беззащитни ранени или затворници или използването на куршуми с тъп връх, или започването на подводна война без предупреждение, бе забранено или подложено на регулации от международни конвенции, така и цивилизованото човечество трябва да предотврати необузданата злоупотреба с всякакъв нов тип оръжия, без това да повлиява на самото естество на воюване.

 

Следователно немското правителство предлага незабавните практически задачи на тази конференция да бъдат:

1.       Забрана на пускане на газови, отровни или възпламенителни бомби.

2.       Забрана на пускане на всякакви видове бомби над открити градове и села извън обхвата на среднотежката артилерия на бойните фронтове.

3.       Забрана на обстрелване с далекобойни оръжия на градове на разстояние над 20 км. от бойното поле.

4.       Премахване и забрана на конструирането на танкове от най-тежък тип.

5.       Премахване и забрана на артилерията от най-тежък калибър.

 

Веднага след като от подобни преговори и споразумения изникнат възможности за по-нататъшно ограничение на въоръжението, те трябва да се реализират.

Немското правителство обявява, че е готово да се присъедини към всякакви такива съглашения, стига те да са валидни на международно ниво.

Немското правителство вярва, че дори и ако се направи само една крачка по пътя на обезоръжаването, това би било от огромно значение за взаимоотношенията между нациите, както и за възстановяването на увереността, търговията и просперитета.

Съгласно взаимното желание за възстановяване на благоприятните икономически условия, немското правителство е готово веднага след сключването на политическите договори да се включи в обмяна на мнения с другите държави относно икономическите проблеми, водейки се по отправените предложения, както и да стори всичко по силите си да подобри икономическата ситуация в Европа и тази на света, която е тясно обвързана с нея.

Немското правителство смята, че с предложения си по-горе мирен план то е допринесло за реконструирането на една нова Европа на базата на реципрочно уважение и увереност между суверенните държави. Много такива възможности за европейско умиротворяване, за които през последните години Германия неколкократно беше отправяла предложения, бяха игнорирани. Нека този опит за постигането на европейско разбирателство най-сетне успее!

Немското правителство вярва, че с изпращането на горепосочения план то вече е проправило пътя в тази посока.“

 

Днес всеки, който прочете този изчерпателен план, ще осъзнае по какъв път развитието на Европа, според желанията на Адолф Хитлер, е трябвало да поеме. Това бе възможност за една истински конструктивна работа, която можеше да се окаже повратна точка за добруването на всички нации. За пореден път обаче единственият стремящ се към мир не беше чут. Единствено Великобритания откликна на това, и то по-скоро с презрителен въпросник, който избягваше всякакво сериозно отношение към най-есенциалните точки.

Освен това тя разкри истинските си намерения в момента, в който се застъпи зад Франция като нейния защитник и в който установи и даде началото на редовни кореспонденции между военния персонал на двете страни, точно както в периода преди Великата война.

Вече нямаше никакво съмнение, че Западните сили следваха стария път на въоръжен конфликт и че постепенно подготвяха нов удар срещу Германия, въпреки че всички мисли и начинания на Адолф Хитлер бяха насочени към доказване на желанието му да поддържа възможно най-добри отношения с тях. През годините той предприе множество стъпки в тази посока, още няколко от които ще бъдат споменати тук. На 18 юни 1935 г. той сключи Военноморското споразумение с Великобритания, според което немският военноморски флот трябва да съставлява 35% от този на Великобритания. Чрез това споразумение той искаше да покаже, че Райхът, по негови собствени думи, нито „има намерението, нито възможностите, нито пък че е нужно“ да влиза в каквото и да било военноморско съперничество, което непосредствено преди Великата война бе оказало съдбоносно влияние върху отношенията с Великобритания.

При всяка една възможност той уверяваше Франция за желанието му да живее в мир с нея. Той многократно отричаше и всякакви предявявания за Елзас-Лотарингия. Когато Райхът си върна Саарланд в резултат на плебисцита, той обяви следното на 1 март 1935 г.:

„Надяваме се, че чрез това действие на справедлива компенсация, което ние възприемаме като завръщане към здравия разум, отношенията между Германия и Франция ще се подобрят за постоянно. Желаейки следователно мир, надяваме се, че големият ни съсед е готов и има намерението да сключи мир с нас. Двата велики народа трябва да имат възможността да се обединят и да си сътрудничат в противопоставянето на трудностите, които заплашват да отслабят Европа.“

Той дори се стремеше да постигне по-добро разбирателство с Полша, източният съюзник на Западните сили, въпреки че през 1919 г. тази страна бе незаконно присвоила милиони немци и ги бе подчинила на най-голямото подтисничество, познато оттогава. На 26 януари 1934 г. той сключи пакт за ненападение с нея, чрез който двете правителства се съгласиха „директно да разрешават всякакви въпроси от каквото и да е естество, засягащи взаимоотношенията им“.

Така със своята устременост да запази мира той се противопоставяше отвсякъде на вражеските планове и по този начин се стремеше да защити Германия. Когато видя обаче, че Лондон и Париж се готвеха за нападение, той отново бе принуден да предприеме нови отбранителни мерки. Както видяхме по-горе, вражеският лагер се бе значително разширил посредством съюзничеството между Франция и Русия. В допълнение на това двете сили си бяха подсигурили комуникационна линия южно от Райха чрез Чехословакия и нейното сключване на договор с Русия, което от своя страна я превърна в мост между изтока и запада. Чехословакия пък владееше горноразположената Бохемия и Моравия, която навремето Бисмарк бе нарекъл Цитаделата на Европа и която се разпростираше навътре в Германия. Така заплахата за Германия придоби наистина внушителни размери.

Геният на Адолф Хитлер обаче намери начин да се справи с тази заплаха. Обстановката в Германска Австрия, която под терора на правителството на Шушниг клонеше към гражданска война, отвори възможността за него да се намеси и спаси ситуацията, както и да приобщи обратно към Райха югоизточната й посестрима страна, на която страните-победителки бяха отредили съдбата на безнадеждно разлагаща се „свободна държава“. След установяването му в близост до гореспоменатата комуникационна линия между Франция и Русия, по този начин започвайки се процес на отсяване в смесената чехословашка държава, която бе изкуствено съставена от възможно най-разнородните национални елементи, продължил до момента на освобождението на Судетска област и откъсването на Словакия, самите чехи молеха за закрилата на Германския райх. Така вражеският мост попадна в ръцете на Адолф Хитлер; в същото време се отвори възможността за пряка връзка с Италия, чието приятелство вече бе осигурено известно време преди това.

Докато постигаше този стратегически успех за сигурността на страната си, Адолф Хитлер отново се опитваше с голямо желание да постигне мирно съглашение със Западните сили. Веднага след освобождението на судетските немци, което бе одобрено от Великобритания, Франция и Италия, той сключи споразумение в Мюнхен с британския министър-председател Невил Чембърлейн, чийто текст представлява следното:

„Днес проведохме още една среща, на която се съгласихме, че въпросът с англо-германските взаимоотношения е от най-голямо значение както за двете страни, така и за Европа.

За нас подписаното снощи споразумение, както и Англо-германското военноморско споразумение символизират желанието на двата ни народа никога повече да не воюват помежду си.

Решени сме, че методът на консултиране ще бъде прилаганият метод за справяне с всякакви други въпроси, засягащи двете ни държави, както и че ще продължим с нашите усилия в премахването на всякакви възможни източници на разногласие и така по този начин да допринесем за осигуряването на мир в Европа.

30 септември 1938 г.

Адолф Хитлер, Невил Чембърлейн“

 

Два месеца по-късно, по заповед на Хитлер, немският министър на външните работи фон Рибентроп постигна следното споразумение с Франция:

„На среща в Париж, провела се на 6 декември 1938 г. Хер Йоахим фон Рибентроп, райхсминистър на външните работи, и М. Жорж Боне, френският министър на външните работи, действайки от името и по заповед на своите правителства, се споразумяха следното:

1.       Немското правителство и френското правителство напълно споделят убеждението, че мирните и добросъседски отношения между Германия и Франция съставляват едни от най-важните елементи за консолидирането на ситуацията в Европа и поддържането на всеобщ мир. Двете правителства следователно ще насочат всичките си усилия в подобряването на отношенията между двете страни в тази посока.

2.       Двете правителства приемат, че между двете страни няма териториален въпрос за решаване и официално признават за окончателни настоящите граници между двете държави.

3.       Двете правителства са решени да поддържат връзка по отношение на всякакви въпроси, касаещи двете страни, без да засягат отношенията си с други сили, както и взаимно да се консултират в случай на възникнали международни трудности в резултат на тези спогодби.

 

В символ на това представителите на двете правителства се подписват на настоящата Декларация, която незабавно влиза в действие.

Изпълнено в два оригинални екземпляра, респективно на френски и немски език, на 6 декември 1938 г. в Париж.

 

Йоахим фон Рибентроп,

райхсминистър на външните работи

 

Жорж Боне,

министър на външните работи“

 

 

По всички белези можеше да се предположи, че пътят на сътрудническа реконструкция, в която всички водещи сили щяха да участват, беше положен, както и че опитите на Фюрера за осигуряване на мир най-накрая се увенчаха с успех. Точно обратното обаче се случи. Веднага след като Чембърлейн се завърна у дома си той настоя за мащабно превъоръжаване и изложи планове за ново и всеобхватно обграждане на Германия. По този начин Великобритания измести Франция в ролята й на водеща ограда около Райха, което да компенсира за загубената Чехословакия и то в неколкократно по-голяма стойност. Тя започна да преговаря с Русия, даде на Полша гаранции, както и на Румъния, Гърция и Турция. Всички тези неща бяха повод за спешна тревога.

Точно тогава Адолф Хитлер беше зает със задачата най-накрая да премахне източниците на конфликт в Полша. За тази цел той отправи рядко срещаното щедро предложение, според което изцяло немският Свободен град Данциг да се присъедини обратно към Райха, както и тесен проход през Полския коридор, който от 1919 г. разделяше североизточната част на Германия по непоносим начин, да предостави комуникация с отделената територия. Това предложение, което освен това бе представило на Полша и възможността за 25-годишен пакт за ненападение, както и други предимства, все пак беше отхвърлено от Варшава, тъй като се било смятало—местните власти бивайки наясно с ролята си на основни фронтови членове, поставени от Лондон срещу Германия—че всякакво отстъпване, колкото и незначително да е то, подлежи на отказ. Но това не е всичко! Със същата тази нагласа Полша започна да става агресивна, заплашвайки Данциг и започвайки да се подготвя за война с Германия.

И така моментът Райхът да бъде нападнат от страните, събрани именно за тази цел, беше близо. Адолф Хитлер, полагайки последни крайни усилия в името на мира, спаси каквото можа. На 23 август Рибентроп успя да постигне споразумение в Москва за пакт за ненападение с Русия. Два дни по-късно самият Фюрер отправи едно последно и наистина забележително предложение на Великобритания, обявявайки, че е готов „да постигне споразумение с Великобритания“, „което… не само, от страна на Германия, да брани съществуването на Британската империя, но и ако е нужно дори да гарантира немска подкрепа за Британската империя, независимо къде ще бъде нужна тя“. В същото време той беше готов и „да приеме разумни ограничения по отношение на въоръжението, в съответствие с новата политическа ситуация и икономически изисквания“. Накрая той още един път увери, че няма интерес в проблемите на запад, както и че „корекцията на западните граници не представлява никакъв казус за разглеждане за него“.

Отговорът на това беше пакт за помощ, подписан в същия ден между Великобритания и Полша, което направи избухването на войната неизбежно. След това във Варшава бе взето решение за незабавна мобилизация срещу Германия, като поляците започнаха агресивни нападения не само над немците в Полша, които от известно време бяха жертви на ужасяващи кланета, но и над немци на немска територия.

Но дори и след като Великобритания и Франция вече бяха обявили война, каквито и бяха техните намерения, и след като Германия вече беше преодоляла полската заплаха на изток в знаменита си безпаралелна кампания, дори тогава Адолф Хитлер още един път надигна гласа си в името на мира. Той го направи, въпреки че вече можеше най-свободно да действа срещу врага на запад. Той го направи, въпреки че борбата лично срещу него беше обявена с неизмерима омраза в Лондон и Париж като кръстоносен поход. Точно в този момент той притежаваше изключителния самоконтрол да обяви на обществеността по света нов план за умиротворяването на Европа в речта си от 6 октомври 1939 г. Планът беше следният:

„Към този момент най-важната задача според мен е да се създаде не само вяра в, но и чувство за европейска сигурност.

1

За това ще е нужно външнополитическите цели на всяка европейска държава да бъдат напълно изяснени. Относно Германия, Райхското правителство е готово да представи всеобхватно и изчерпателно изложение на външнополитическите й цели. Като за начало то обявява Версайския договор за вече неактуален—с други думи, правителството на Райха и заедно с него целият немски народ вече не виждат никаква причина за по-нататъшното преразглеждане на Договора, с изключение на искането за адекватна колониална собственост, справедливо полагаща се на Райха, което на първо място да включва връщане на немските колонии.

Това искане се основава не само на историческото право на Германия върху колониите й, но най-вече и на изконното й право да се възползва от световните суровини. Това искане не представлява ултиматум, нито пък е искане, отправено със сила, а искане, основаващо се на политическа справедливост и разумни икономически принципи.

2

Искането за истинско възобновяване на международния икономически живот, комбинирано с разширяване на търговията, предполага реорганизиране на международната икономическа система—с други думи, на производството в отделните държави. За да се улесни обмяната на произведените стоки обаче ще трябва да се създаде нова пазарна система и да се постигне окончателно валутно споразумение, така че пречките по пътя на неограничената търговия да бъдат постепенно премахвани.

3

Най-важното условие обаче за едно истинско възобновяване на икономическия живот в и извън Европа е установяването на безусловно гарантиран мир и на чувство за сигурност от страна на отделните нации. Тази сигурност може да бъде постигната не само чрез окончателното одобрение на европейския статус, но най-вече и чрез ограничаване на въоръженията до едно разумно и икономическо поносимо ниво. Жизненоважна част от това наложително чувство за сигурност обаче е ясна дефиниция на легитимното използване и приложение на определени модерни оръжия, които по всяко време могат да нанесат удар право в сърцето на всяка една нация и по този начин да създадат постоянно чувство на несигурност. В предишните ми речи в Райхстага вече бях отправил предложения с подобни цели. Тогава те бяха отхвърлени—предполагам поради простата причина, че бяха отправени от мен.

Въпреки това обаче аз все пак смятам, че в Европа няма да има чувство на национална сигурност, докато ясни и обвързващи международни споразумения не предоставят изчерпателна дефиниция относно до каква степен използването на определени оръжия е позволено или забранено.

Веднъж Женевската конвенция бе успешно забранила, поне в цивилизованите държави, убийството на ранени, малтретирането на затворници, воюването срещу цивилни и т.н., и както беше възможно постепенно да се постигне универсалното спазване на този статут, така би трябвало да се намери начин и за регулирането на въздушното воюване, използването на отровен газ, на подводници и т.н., както и за дефинирането на контрабанда, така че ужасната черта на воюване срещу жени и деца и срещу цивилни като цяло да бъде заличена от войната. Растящият ужас от определени методи на модерното воюване сам по себе си ще доведе до премахването на тези неща, по този начин превръщайки ги в ненужни.

По време на войната с Полша аз ограничих въздушното воюване в рамките на цели от военно значение или, в определени случаи, при справяне с бойна съпротива. Но със сигурност би следвало да е възможно да се изготвят някакви универсално валидни международни регулации на принципа на Червения кръст. Само когато това се постигне ще може да има мир, конкретно мир на нашия гъстонаселен континент, който, незасегнат от подозрения и страх, да осигури единственото възможно условие за един истински икономически просперитет. Не вярвам да има и един отговорен държавник в Европа, който дълбоко да не желае просперитет за народа си. Но такова желание може да се реализира само ако всички нации на континента решат да работят заедно. Участието в осигуряването на това сътрудничество трябва да бъде целта на всеки един човек, който искрено се бори за бъдещето на собствения си народ.

За да се изпълни тази значителна цел, един ден водещите нации на този континент ще трябва да се съберат, за да изготвят, приемат и гарантират изчерпателен статут, който да им осигури чувство на сигурност, на спокойствие—накратко, на мир.

Такава конференция обаче не може да се състои без една всеобхватна подготовка, т.е. без точното изясняване на всеки един проблем. Напълно възможно е такава конференция, която ще определи съдбата на този континент за много години напред, да се влачи на едно място в разясненията си, докато в същото време гърмят оръдия или мобилизирани армии всяват още по-голямо напрежение.

Но понеже тези проблеми трябва рано или късно да се решат, със сигурност ще бъде по-разумно да се измисли някакво решение преди милиони мъже да бъдат безсмислено пратени на смърт и преди да бъдат унищожени имущества на стойност милиарди долари.

Проточването на настоящото положение на Запада е немислимо. Скоро всеки изминал ден ще изисква все по-големи саможертви. Може би ще настъпи денят, в който Франция ще започне да бомбардира и разрушава Саарбрюкен. В отговор на това пък немската артилерия ще срине Мюлуз до основи. Франция ще отвърне на това, като бомбардира Карлсруе, а Германия от своя страна ще обстреля Страсбург. После пък френската артилерия ще открие огън по Фрайбург, а немците по Колмар или Селестат. Ще бъде разположена далекобойна артилерия, като от двете страни разрухата ще удря все по-надълбоко и по-надълбоко, а това, което далекобойната артилерия не може да достигне, ще бъде унищожено от въздуха. Това ще бъде от голям интерес за определени международни журналисти и доста печелившо за производителите на самолети, оръжия и муниции, но ужасяващо за жертвите. Тази разрушителна битка обаче няма да се проведе само в рамките на континента. Не, тя ще достигне и отвъдморските територии. Днес вече няма такова нещо като острови.

Накрая националните богатства на Европа ще бъдат разпръснати под формата на патрони, а енергичността на всяка нация ще бъде изразходена на бойните полета. Един ден отново ще има граница между Германия и Франция, но вместо процъфтяващи градове ще има развалини и безчет гробове.“

Съдбата на този план се оказа същата като на всички други предишни апели на Адолф Хитлер в името на здравия разум, в името на един истински ренесанс в Европа. Враговете му така и не му обърнаха внимание. Никакъв отговор не дойде от тях. Те стриктно следваха поведението, което бяха предприели още от самото начало.

В лицето на тази поредица от исторически факти има ли нужда от още разяснения относно причините за това? Те създадоха Версайския договор, и когато той беше пред разпад именно тогава те пожелаха войната, за да може след нея да последва един още по-лош Версайски договор.

Упреците, които днес те отправят спрямо Адолф Хитлер и Германия до един рефлектират и характеризират техните собствени действия.

 

Те са смутителите на мира, те са онези, които умуват как насилствено да потискат другите народи и които се стремят да потопят Европа в разруха и гибел. Ако не беше така, те щяха отдавна да приемат подадената им ръка или поне да дадат някакъв знак за искреното им желание да си сътрудничат за един нов ред и по този начин да спестят на нациите излишни „кръв, пот и сълзи“.

Световната история е световният съд; и в този случай, както и във всички други, когато постигне окончателното си решение, тя ще произнесе справедливата си присъда.

 

 

Бележки:

^1. бел. прев. Първата световна война

^2. бел. прев. Референдум

 

 

Източници:

https://archive.org/details/WhatTheWorldRejectedHitlersPeaceOffers1933-1939

https://archive.org/details/Stieve-Friedrich-Was-die-Welt-nicht-wollte-Hitlers-Friedensangebote (оригинално издание на немски език)

https://de.wikipedia.org/wiki/Friedrich_Stieve

СССР. Тогава няма вече Русия. И доста едностранна интерпелация....така се промиват мозъците. Например за тайните споразумения м-у Хитлериска германия и Сталинската СССР ни гъг няма...Къде биват обучени танкистите и летците? Кой имосигурява полигон за това? Къде биват произведени редица работи които не са искали преждевременно да се узнае на запад? Молотов-Рибентроп пактът е само маслинката в този коктейл от споразуменията им.....Но и да удариш в гуглето нищо няма да излезе....Но подновяването мислите на такива Хитлер фенове  БЕЗ КОММЕНТАР НА ПОТРЕБИТЕЛЯ ЕДНО ОЗНАЧАВА...

 

[Zara Thustra]

Цитирай

Например за тайните споразумения м-у Хитлериска германия и Сталинската СССР ни гъг няма...

За тайния протокол (ако визираш него) за преразпределяне на сферите на влияние се споменава във втория текст:

Цитирай

Сигурността от конфликт с Полша принуждава сключването на германско споразумение за ненападение със Съветския съюз. На 23 август 1939 г. Пактът Рибентроп-Молотов е подписан, в който се обявяват „сфери на влияние“ за СССР и Германия и в който се гарантира, че никоя от страните няма да напада другата.

Плюс това авторът написва книгата през 1940 г., а тайният протокол към пакта е разгласен няколко години по-късно, на Нюрнбергските процеси. Няма как по това време той да е занел за същестуването му.

 

Цитирай

Къде биват обучени танкистите и летците? Кой имосигурява полигон за това? Къде биват произведени редица работи които не са искали преждевременно да се узнае на запад?

Това са съвсем различни аспекти от междувоенния период, които не са пряко обвързани с темата на настоящата дискусия. Ако искаш да започнеш дискурс как Съветският съюз е "снабдявал" и "подпомагал" германската военна машина, чувствай се свободен да си направиш своя си нова тема, защото настоящата разглежда съвсем различни неща от този период. Но все пак нека се изкажа по въпроса, така и така сме го подхванали вече: На всеки е добре известно, че преди и след Първата световна война, както и малко след идването на Хитлер на власт през 1933 г., Германия е търгувала с Русия/СССР - търговия, която обаче към 1934 г. на практика вече е била почти несъществуваща, тъй като непосредствено след установяването на режима на Хитлер съветското правителство започва да изпитва силни съмнения към външната политика на Третия райх спрямо СССР. Нещо повече, към 1934 г. търговията между Нацистка Германия и страни от Запада, като например САЩ и Великобритания, е била в пъти повече от тази със съветите. На всеки е добре известно също и че е имало обмен на военно-технически знания, умения и ресурс между двете страни (най-вече по отношение на военновъздушните им сили), датиращ от 1920-те години вследствие на тежките ограничителни условия, наложени върху Германия от Версайския диктат. С идването на Хитлер на власт обаче всички подобни военни школи и учреждения са закрити, което и поставя край на съвместните военни отношения със СССР, така че честно казано не знам какво се опитваш да кажеш с обучението на танкисти и полити, при условие че това е била ексклузивна политика на Ваймарска Германия.

Възобновяването на икономическите и търговските отношения между двете страни след сключването на Пакта Рибентроп-Молотов също не е някаква свръхсекретна публична тайна. Това обаче се дължи на търговската изолация на Германия от страна на Запада и най-вече поради блокадите на Великобритания към международните пазари, което принуждава Германия отново да възобнови търговията си със съветите. Естествено, това изключително е благоприятствало Сталин, защото по този начин той е могъл да зареди германската военна индустрия със суровини и други материали като част от плана му за насъскване на Германия срещу останалите западни страни в една изтощителна война, която на практика да остави Европа в такова изнемощяло състояние, че накрая СССР да премине през нея с лекота. Да не забравяме и огромния технически ресурс, който СССР получава в замяна. Това обаче отново е навлизане в съвсем други води. Във форума имам специална тема, посветена на плановете и намеренията на Сталин да превземе Европа, така че предлагам да се насочиш към нея, ако си наистина заинтересован по темата.

 

Цитирай

Но и да удариш в гуглето нищо няма да излезе....

Странно, на мен тогава защо ми излизат такива неща?

https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Credit_Agreement_(1939)

https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Commercial_Agreement_(1940)

https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Border_and_Commercial_Agreement

https://en.wikipedia.org/wiki/Lipetsk_fighter-pilot_school

https://www.rbth.com/history/332746-how-ussr-helped-germany

 

Цитирай

Но подновяването мислите на такива Хитлер фенове  БЕЗ КОММЕНТАР НА ПОТРЕБИТЕЛЯ ЕДНО ОЗНАЧАВА...

Това че публикувам информация, представяща други гледни точки, различни от общоприетите мейнстрийм такива, не ме прави фен на когото и да било. Моля, не се излагай с такива несериозни коментари! И какво ще рече това "без коментар"? Откога е наложително всеки пуснат преведен материал да бъде придружен от коментар?

Редактирано Април 9, 2023 от Zara Thustra

[Skubi]

Преди 2 часа, Zara Thustra said:

За тайния протокол (ако визираш него) за преразпределяне на сферите на влияние се споменава във втория текст:

Плюс това авторът написва книгата през 1940 г., а тайният протокол към пакта е разгласен няколко години по-късно, на Нюрнбергските процеси. Няма как по това време той да е занел за същестуването му.

 

Това са съвсем различни аспекти от междувоенния период, които не са пряко обвързани с темата на настоящата дискусия. Ако искаш да започнеш дискурс как Съветският съюз е "снабдявал" и "подпомагал" германската военна машина, чувствай се свободен да си направиш своя си нова тема, защото настоящата разглежда съвсем различни неща от този период. Но все пак нека се изкажа по въпроса, така и така сме го подхванали вече: На всеки е добре известно, че преди и след Първата световна война, както и малко след идването на Хитлер на власт през 1933 г., Германия е търгувала с Русия/СССР - търговия, която обаче към 1934 г. на практика вече е била почти несъществуваща, тъй като непосредствено след установяването на режима на Хитлер съветското правителство започва да изпитва силни съмнения към външната политика на Третия райх спрямо СССР. Нещо повече, към 1934 г. търговията между Нацистка Германия и страни от Запада, като например САЩ и Великобритания, е била в пъти повече от тази със съветите. На всеки е добре известно също и че е имало обмен на военно-технически знания, умения и ресурс между двете страни (най-вече по отношение на военновъздушните им сили), датиращ от 1920-те години вследствие на тежките ограничителни условия, наложени върху Германия от Версайския диктат. С идването на Хитлер на власт обаче всички подобни военни школи и учреждения са закрити, което и поставя край на съвместните военни отношения със СССР, така че честно казано не знам какво се опитваш да кажеш с обучението на танкисти и полити, при условие че това е била ексклузивна политика на Ваймарска Германия.

Възобновяването на икономическите и търговските отношения между двете страни след сключването на Пакта Рибентроп-Молотов също не е някаква свръхсекретна публична тайна. Това обаче се дължи на търговската изолация на Германия от страна на Запада и най-вече поради блокадите на Великобритания към международните пазари, което принуждава Германия отново да възобнови търговията си със съветите. Естествено, това изключително е благоприятствало Сталин, защото по този начин той е могъл да зареди германската военна индустрия със суровини и други материали като част от плана му за насъскване на Германия срещу останалите западни страни в една изтощителна война, която на практика да остави Европа в такова изнемощяло състояние, че накрая СССР да премине през нея с лекота. Да не забравяме и огромния технически ресурс, който СССР получава в замяна. Това обаче отново е навлизане в съвсем други води. Във форума имам специална тема, посветена на плановете и намеренията на Сталин да превземе Европа, така че предлагам да се насочиш към нея, ако си наистина заинтересован по темата.

 

Странно, на мен тогава защо ми излизат такива неща?

https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Credit_Agreement_(1939)

https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Commercial_Agreement_(1940)

https://en.wikipedia.org/wiki/German–Soviet_Border_and_Commercial_Agreement

https://en.wikipedia.org/wiki/Lipetsk_fighter-pilot_school

https://www.rbth.com/history/332746-how-ussr-helped-germany

 

Това че публикувам информация, представяща други гледни точки, различни от общоприетите мейнстрийм такива, не ме прави фен на когото и да било. Моля, не се излагай с такива несериозни коментари! И какво ще рече това "без коментар"? Откога е наложително всеки пуснат преведен материал да бъде придружен от коментар?

Твоето вики трябва да е по-съвършенно, защото аз когато задавах подобни въпроси нищо подобно не ми хвърли....

Точно това имах пред вид. Към всяко твърдене от цитираните автори - информация или оспорване от страна на цитиращият. Както на мен направи в коментара си. 

Иначе ако чете човек има чувството, че става дума за някаква неофашистка пропаганда, на по-ентелектуално ниво, за избеляване на греховете на нацистската Германия...Но знаем, че не е така. 

Редактирано Април 9, 2023 от Skubi

[Zara Thustra]

Цитирай

Твоето вики трябва да е по-съвършенно, защото аз когато задавах подобни въпроси нищо подобно не ми хвърли....

По-скоро защото голяма част от информацията, налична в английската Уикипедия, я няма на български. Когато търся информация по дадена тема по принцип гледам да се ровя първо в източници на английски, тъй като на този език винаги може да се намери най-много информация. Използването на алтернативни търсачки като например Duckduckgo също помага, защото открай време Гугъл вече умишлено цензурира/скрива всякаква информация при задаване на търсене, независимо от езика.

 

Цитирай

Иначе ако чете човек има чувството, че става дума за някаква пост фашистка пропаганда, на по-ентелектуално ниво, за избеляване на греховете на нацистската Германия...Но знаем, че не е така. 

Може би искаш да кажеш "нацистка пропаганда"? Защото в Германия е имало националсоциализъм, а не фашизъм като в Италия. Иначе всеки е свободен да определи настоящия текст/текстовете като пропаганден/и, нямам нищо против това. Мое лично мнение е, че макар наистина да се долавя пристрастност в него (което е и разбираемо, все пак авторът е германец, работил на държавна позиция), все пак е изключително трудно да се намери наистина обективно мнение по подобни исторически теми, дори и да са написани от съвременни автори. Разбира се, няма невинни участници във Втората световна война (или в която и да е война), нито пък се опитвам да оправдая лошите деяния на Германия по какъвто и да е начин. Единствено и само представям една алтернативна гледна точка, за която не претендирам да е изцяло вярна, но която би послужила в изграждането на една по-балансирана позиция, която взима в предвид гледищата на всички страни.

Редактирано Април 9, 2023 от Zara Thustra

[Exhemus]

Преди 3 часа, Zara Thustra said:

Единствено и само представям една алтернативна гледна точка, за която не претендирам да е изцяло вярна, но която би послужила в изграждането на една по-балансирана позиция, която взима в предвид гледищата на всички страни.

    Ха ха! Това са свръх лицемерни дипломатически ходове, целящи да прикрият трескавата подготовка на Германия за война. Нима си мислите, че тая огромна страховита военна машина е създадена от нулата между 1935 и 1939та ?

  Защо, ако фокусът е бил за мир, надълго и нашироко се обсъждат бомбардировачите? Мирът си е мир и бомбардировачите са равноправни с всички други оръжия? - Хитлер е знаел, че гъсто населена Германия е по-уязвима от другите за тоя вид оръжие и е търсел подписите на великите сили за един вид чадър при войната, която е готвел.

[Zara Thustra]

Цитирай

    Ха ха! Това са свръх лицемерни дипломатически ходове, целящи да прикрият трескавата подготовка на Германия за война. Нима си мислите, че тая огромна страховита военна машина е създадена от нулата между 1935 и 1939та ?

Бързото разширяване и развиване на Германската армия се дължи на факта, че от 1933 г. до 1935 г. никоя от западните страни не се съгласява на предложенията на Германия за налагане на ограничения върху въоръжението и военния капацитет. Естествено, както и се казва във втория текст, това е бил едновременно и стратегически дипломатически ход, тъй като едва доскоро Германия все още е била под въздействието на Версайския диктат с нейната мижава 100-хилядна армия, която дори не е била достатъчна и за най-минималното опазване на границите й, както и без никакви военновъздушни сили. Големите западни държави като Великобритания и Франция отхвърлят тези предложения, в същото време започвайки да увеличават военния си капацитет, като в допълнение на това през 1935 г. Франция дори сключва съюзнически пакт със СССР. И нека само направим едно елементарно сравнение на тази "страховитa огромна военна машина" с Червената армия непосредствено преди Операция "Барбароса":

 

Червената армия:

- 303 дивизии и 22 отделни бригади (общо 5.5 милиона войници);

- 61 танкови дивизии (общо 24,000 леки, средни и тежки танка, както и танкове-амфибии);

- 218 подводници;

- 18,000 самолета;

- над 32,000 артилерийни установки.

 

Вермахта:

- близо 150 дивизии (общо около три милиона войници);

- 19 танкови дивизии (общо 3,350 леки и средни танка);

- 57 подводници (към септември 1939 г.);

- 2,500 самолета;

- 7,000 артилерийни установки.

 

Цитирай

Защо, ако фокусът е бил за мир, надълго и нашироко се обсъждат бомбардировачите? Мирът си е мир и бомбардировачите са равноправни с всички други оръжия? - Хитлер е знаел, че гъсто населена Германия е по-уязвима от другите за тоя вид оръжие и е търсел подписите на великите сили за един вид чадър при войната, която е готвел.

Бомбардировачите не са единственото нещо, което се е обсъждало. Акцентът върху военновъздушните ограничения е по-скоро поради факта, както вече споменах по-горе, че в продължение на 14 години Германия е спазвала Версайския диктат и не е имала никакви военновъздушни сили. Уви, лицемерната непреклонност на западните държави накрая води до бомбардирането на Дрезден и Хамбург, където основно от възпламенителни бомби загиват стотици хиляди невинни хора.

[deaf]

Преди 11 часа, Zara Thustra said:

е изключително трудно да се намери наистина обективно мнение по подобни исторически теми,

Обективно може да се посочват само фактите и то само дистанцирано. Иначе всеки човек си има субективно отношение към фактите.

Преди 8 часа, Exhemus said:

Защо, ако фокусът е бил за мир,

След подписването на Версайският договор,френският генерал Фош казва,че той е документ за започването на втора световна война...

[Zara Thustra]

Британско длъжностно лице от Отдела за борба с въздушните нападения (Air Raid Precautions, или още ARP) чете с пренебрежителна насмешка копие на германски позив, озаглавен "A Last Appeal to Reason" (в превод "Последен призив към разума"), пуснат над Лондон и околните населени места в огромни количества от самолети на Луфтвафе в началото на август 1940 г., цял месец преди германският "Блиц" да започне и три месеца след началото на непрестанните британски бомбардировки над германски цивилни градове.

 

 

 

Позивът "A Last Appeal to Reason" е принтиран и преведен на английски текстов вариант на реч на Хитлер, която той изнася на 19 юли 1940 г. в Райхстага и в която той приканва Великобритания да преосмисли враждебните си настроения към Германия и заедно с нея да избегнат една потенциално разрушителна всеобхватна война на континента, като насочат усилията си към взаимната борба срещу експанзионистичните цели на болшевишкия режим на Сталин. Точният брой на спуснатите позиви и до ден днешен остава неизвестен, но се смята, че поне неколкодесетки хиляди копия попадат успешно в рамките на британската столица. Позивът "A Last Appeal to Reason" е напечатан в необичайно големия размер A3 и е съставлявал общо 4 страници.