Pax Romana и племената между Рейн и Дунав през 1в

[Last roman]

Представите за политиката на Рим като низ от нескончаеми завоевания са доста погрешни. Поначало римляните се стараели да живеят в мир със съседите си, поднасяйки им подаръци и привличайки ги на служба. От тях се формирали помощни войски, командвани от местните вождове. Покровителствайки "приятелите си" Рим започвал да играе ролята на арбитър в споровете им, намесвайки се във взаимоотношенията между племената, а също и във вътрешните им работи. Граничните царства и племена постепенно попадали под все по-голяма зависимост от Рим. Римските търговци, наблюдатели и съветници прониквали във всички сфери и на определен етап държавиците били лишавани от остатъците на суверинитета си и превръщани в римски провинции. От друга страна - усилването на съседите на империята винаги предизвиквало негативна римска реакция. В такива случаи последните нанасяли превантивен удар, ръководейки се от правилото, че е по-добре да унищожиш еди враг когато е слаб, отколкото да го чакаш да укрепне и пръв да те нападне.

От време на време римляните се опирали и на силата на съседите си. Така при избухналата гражданска война между Август и Антоний и двамата се опитали да привлекат за съюзник царя на укрепналото царство на даките - Котис.

Даже Август стигнал дотам, че да предложи на Котис брак с петгодишната си дъщеря Юлия. Царят обаче избрал съюз с Антоний. И настойчиво съветвал на повелителя на Изтока да пренесе бойните действия от Епир в Македония, осланяйки се на помощта на дакските войски. Антоний, обвързан любовно с Клеопарта, предпочел да се придържа към морето и египетската флота. Заради което и бил разгромен.

Август, победил опонента си, възнамерявал да почне война с даките. До това не се стигнало - в царството им започнали междуособици, след което в него нахлули сарматите и бастарните. В крайна голямата държава, основана от Буребиста се разпаднала на 5 части. Въпреки това, обстановката на Балканите останала напрегната. Властта на Рим свършвала до Родопите, нататък почвали дребните тракийски царства, които не винаги се държали приятелски към новите господари на света. Лоялни оставали най-вече одрисите. Бесите от друга страна, въпреки че формално се считали за подчинени, неведнъж опустошавали провинция Македония и Ахая, предизвиквайки наказателни експедиции от страна на Рим. По същия начин се държали трибалите, сердите и дентелените. Скоро на балканите се появили и нови "гости". Бастарните, победили даките, преминали Дунав и се разположили в Дунавската равнина.

Срещу тях бил изпратен Марк Лициний Крас /внукът на едноименния триумвир/. Той сключил съюз с даките и разгромил бастарните, убивайки собственоръчно вожда им Делдо. Част от бастарните била избита, а тези, които не били пленени, избягали отвъд Дунав. След това римляните се заели с усмиряването на непокорните тракийци. Най-сериозния опонент - бесите били победени през 28 г. пр. н. е. и тяхното светилище в Родопите било дадено на одрисите. Така последните символически получили върховната власт в Тракия и се превърнали във васали на Рим и правото да събират данъци от негово име.

Въпреки че в Тракия нямало нито римски чиновници, нито римски легиони, променената ситуация никак не се харесала на тракийските племена. През 12 г. пр. н. е. бесите начело с Вологес /жрец на Дионис/, вдигнали въстание срещу одриския цар Реметалк. В боевете загинал братът на Царя - Котис, а пратената римска армия, под командването на Пизон също претърпяла поражение. Пизон успял да реорганизира силите си и да отблъсне племената от провинция Македония. След това в тракия пристигнали легионите под командването на бъдещия император Тиберий. На него му потрябвали три похода, за да разгроми траките и да сломи съпротивата им. Римските граници били разширени до Дунав, част от територията на покорените племена била включена в новосъздадената провинция Мизия, а останалите - присъединени към одриското царство на Реметалк.

В това време Август разпространил римската експанзия до естествените водни препятствия - реките Дунав и Рейн. В хода на няколко широкомащабни кампании от 16 - 9 г. пр. н. е. братът на Тиберий - Друз покорил келтските племена в Панония, Ретия, кралствата Норика и Винделиция.

Започнало и широкомащабната експанзия на Рим в Германия. През 9 - 6 г. пр. н. е. Друз покорил племената между Рейн и Везер и достигнал до Елба. Римляните обаче не се задържали дълго тук.

Освен това римляните били обезпокоени от създалото се силно маркоманско кралство в Бохемия, под предводителството на Маробод. Макар че последния нямал враждебни намерения спрямо Рим, било решено държавата му да бъде унищожена. Били събрани около 12 легиона. Част от тях трябвало да нанесат удар от Германия - по река Майнц, командвани от Гай Септий Сатурнин, а другите войски трябвало да настъпят от Норика под ръководството на Тиберий.

Но принудителните набори за войската, които римляните направили сред населението в Далмация и Илирия през 6 г., довели до въстание в тези провинции, оглавено от Бато. Бунтът обхванал и Панония. Възстанниците събрали огромна армия от 200 000 пехотинци и 70 хиляди конници. Легатът на Мизия Авъл Цецина Целер успял да удържи позициите си, благодарение на помощта на цар Реметалк. Тиберий побързал да сключи мир с Маробод, който проявил редко срещана лоялност и не се възползвал от напрегнатата ситуация. Легионите от маркоманския фронт били прехвърлени срещу бунтовниците. След три години и тежки битки въстанието било потушено през 9 г., когато римляните успяли да изпокарат ръководителите на панонците и илирийците помежду си.

Даките се опитали да се възползват от създалата се ситуация и започнали набези на римска територия. Но легионите на Август унищожили грабителските отряди и убили трима техни вожда. Пълководецът Гай Лентул минал Дунава и нанесъл удар по варварите, като хванал в плен 50 000 от тях. Те били заселени в Тракия.

През есента на 9 г. римските успехи били парализирани от възстанието на германските племена херуски, хауци и фризи, ръководени от бившия германски васал Ариминий. Три легиона /17, 18 и 19/ под командването на Вар били подмамени и изклани в Тевтобургската гора. Легионните орли били пленени, което било голям позор. Всички отвъдрейнски територии на империята били изгубени. В Рим било обявено извънредно положение и започнал принудителен набор на войници, които да защитят галските провинции от евентуални германски набези и да върнат изгубените знаци.

Маробод отново заел неутрална позиция. Тиберий не бързал да напада германците, оправдавайки се с неопитността на новоформираните легиони.

След смъртта на Август през 14 г. Тиберий станал император и изпратил срещу Ариминий сина на брат си Друз - Германик. В няколко кампании през 15 - 17 г. Германик смазал съпротивата на обединените племена, печелейки победа след победа. Всички германски села между Рейн и Везер били опожарени, а населението избивано без оглед и пол. Два от орлите били върнати /орелът на 17 легион бил върнат по времето на Клавдий/. Римляните събрали и погребали костите на унищожените варови легиони и вдигнали им паметник /естествено веднага разрушен, след като си тръгнали/.

Общите резултати обаче се оказали съмнителни. В кампаниите римляните претърпели загуби колкото два легиона, а местните племена не били покорени. Тиберий решил да се откаже от завладяването на Германия, заявявайки, че животът на един римски войник струва повече от хиляда германски такива. За граница на империята бил обявен Рейн, а политиката на Тиберий и приемниците му се свеждала до това да насъсква отделните племена едни срещу други.

Ариминий и роднината му Ингвиомар решили да нападнат Маробод, обвинявайки го в това, че не помогнал на германците в борбата им срещу Рим.

Предводителите на Херуските обаче се изпокарали помежду си и войната бързо приключила. Царството на Маробод също започнало да се разпада. Васалните му племена били недоволни от лоялната към Рим политика на вожда и се отцепили, преминавайки на страната на Ариминий. Маробод помолил Тиберий за помощ, но императорът отказал, обвинявайки Маробод, че не помогнал на римляните във войната им срещу херуските. През 18 г. след поредното възстание срещу него, Маробод избягал в Рим, където завършил живота си като частно лице. Местото на злощастния владетел било заето от вожда на свебите - Катуалд. След една година и Ариминий бил убит от роднините си, а царството му също се разпаднало.

Примерно по същото време починал тракийският цар Реметалк. Римляните разделили царството му на две - северната част дали на брат му - Раскупорис, а южната - на сина на царя - Котис. Раскупорис обаче искал цялата страна за себе си и през 18 г. започнал война срещу Котис, когото успял да убие по време на пир. Римляните извикали Раскупорис на преговори и го екзекутирали.

Разделението на държавата било запазено. Северната му част била присъдена на сина на Раскупорис - Реметалк II, а югът на сина на Котис, също носещ името Реметалк. Понеже последният бил малолетен, за попечител бил изпратен римски намествник. През 21 г. одрисите вдигнали въстание срещу новия ред. Боевете продължили до 25 — 26 г., когато военачалникът Попей Сабин успял да обкръжи бунтовниците в планините и да ги принуди да капитулират. Последният тракийски цар Реметалк III живял далеч от родината си в Рим и бил приближен на Калигула. Императорът му върнал трона, но царят предпочел да се забавлява в Рим, а от негово име страната била управлявана от римски наместници. След убийството на Калигула в Тракия настъпили размирици и римляните разположили легиони там. Тракия се превърнала в римска провинция през 46 г. по времето на император Клавдий.

При Тиберий римляните започнали да укрепват северо-източните си граници.

През 20-те години в Панония започнали да проникват язигите /сарматски племена/. На тях римляните им разрешили да се заселят между Тиса и Дунав, за да ги ползват както срещу германците в Бохемия, така и срещу Дакия.

Били създадени и няколко флотилии - Панонски /на Дунав/, Мизийски /базиран в Томи/, Тракийски - в Перинт, Понтийски - в Синопа и Трапезунд.

Това се правело и за да се улесни предстоящата кампания срещу Партия и Армения. Тези държави били в съюз помежду си, арменския престол заемал Аршак, син на партския цар Артабан. По време на междуособиците в тези страни, в Рим избягали принцовете Фраат и Тиридат. Тях искал да използва Тиберий, за да установи влиянието си на Изток.

Освен легионите, под командването на Луций Вителий, римляните привлекли за съюзници вождовете на албаните и царя на иберите - Митридат. За да противостоят на партската бронирана конница, били наети роксолански кавалеристи. Сарматите и легионерите разгромили арменските войски и Аршак загинал. Артабан изпратил войска под командването на другия си син Ород, но и тя била разбита. Тогава партския цар оглавил сам похода.

Тиберий обаче ударил по тила на противника. Римляните организирали въстание на гръцките градове в Месопотамия. Един от васалите на Артабан също му изменил. В започналите безредици Артабан /по произход даг/ избягал при роднините си в средна Азия. На патрския престол бил качен Тиридат, подкрепян от римляните. Това обаче не се харесало на партите и те се разбунтували срещу новия цар. В това време се завърнал и Артабан със скитски наемници. След нови боеве през 36 г. бил сключен мир между Рим и Партия. Тиридат бил качен на арменския престол и страната била призната за васал на Рим.

Събитията, случващи се по Северното Черноморие също започнали да интересуват римляните. Боспорското царство, управлявано от съюзника на римляните Асандър изгубило контрола си над Танаис /в Делата на р. Дон/, чиито жители признали за покровители роксоланите. В избухналата война Боспор изгубил властта си над приазовските градове. В последвалия период царството било управлявано от потомци на Митридат Евпатор /или за самопровъзгласилите се за такива/. По-сериозно внимание на тези земи било обърнато по времето на император Клавдий. След като през 46 г. той окончателно превърнал Тракия в римска провинция, била предприета експедиция в Крим. Римляните дебаркирали в Пантикапей и сложили за цар Котис I - потомък на одриската династия. За да закрепят положението му и да възстановят авторитета на Боспор римската войска и флота предприели поход срещу Танаис и подчинили отпадналите приазовски градове.

Римляните дарили автономия на Херсонес, а Олбия, Тирас и другите западночерноморски градове, васали на сарматите не били закачани. Явно Клавдий и военачалниците му не искали усложнения с тези племена.

Благодарение на военната и икономическа подкрепа от страна на Рим, през това време започнал новият разцвет на Боспорското царство. То се превърнало във важен работърговски център. Освен на роби, Боспор се превърнал в доставчик на зърно. Отглеждано в Приазовието то отивало за снабдяването на източните легиони на империята.

Скоро нов проблем за римляните изникнал отново на Балканите. Към средата на 1 век отново се обединила и започнала да се усилва Дакия.

На територията на днешна Румъния се формирала доста мощно и развита държава. В Дакия съществували няколко големи града, секли се монети, развита била художествената живопис. Даките започнали активна експанзия на север. Към 50 г. те нападнали язигите. Според Дион Златоуст те също така разграбили градовете по черноморското крайбрежие от Дунав до Южен Буг. Олвия /съвр. Одеса/ била също разрушена до основи. Частично възстановен градът така и не се оправил напълно от този погром.

В отговор на това язигите и роксоланите започнали война срещу даките /Олвия принадлежала на сарматите и даже секла монети с имената на сарматските царе - Фарзой, Инисмей/. Даките били победени. Те били отблъснати обратно към Карпатите. Римляните се срещнали с роксоланите и язигите и сключили съюз с тях. Но дружбата не траела дълго. Роксоланите се отметнали от римския съюз и започнали военни действия срещу Херсонес. На молбата му за помощ, наместникът на Мизия - Тиберий Плавт Силван Елиан изпратил легионерите. Те окупирали Херсонес и цялото южно крайбрежие на Крим. След това Плавт Силван предприел и поход отвъд р. Дунав. През 56 г. той достигнал до р. Днестър и присъединил към римските владения град Тирас.

А около 100 хил. варвари от Приднестровието, заедно с «князете и царете» им, той заселил в Мизия. След това през 58 г. започнала война със сарматите и бастарните, на който действията на наместника не се харесали.

В Рим управлявал склонният към мегаломания Нерон, който решил да завладее целия регион между Кавказ и Азовско море и да образува нова провинция - Сарматия. През 68 г. започнали приготовленията за грандиозния източен поход. Роксоланите обаче ударили първи, използвайки смъртта на императора и последвалата гражданска война. През зимата деветхилядната им конница нахлула в Мизия по замръзналия Дунав. Тези катафракти и конете им били заковани в броня и за удар използвали дългите си копия. Две римски кохорти били пометени и варварите оплячкосали провинцията. В боевете срещу тях през 69 г. загинал Луций Фонтей Агрипа - легатът на Мизия. На връщане обаче ги пресрещнал III легион. Роксоланите били обременени от плячката, а и времето било благоприятно за римляните - топял се снегът и валял дъжд. Роксоланите били разбити и се оттеглили отвъд Дунав с големи загуби. На следващата година сарматите нахлули пак. Започнали и набезите на съюзните преди това язиги. Аланите започнали набези срещу Иберия. В Боспорското царство също се извършил преврат - властта преминала у Митридат VIII, който в съюз с роксоланите започнал война с Рим, но бил бързо победен и екзекутиран. През 71 г. година новият император Веспасиан качил на Боспорския престол Раскупорис I /пак от одриската династия/. Веспасиан отхвърлил Нероновия план за поход на север, а на римските войски в Грузия заповядал да завардят Кавказките проходи, за да спрат аланските набези.

Положението по Дунав оставало напрегнато. Решителни военни действия започнали при Домициан, като първи атакували не римляните, а даките. Техният престарял цар Диурпанеус отстъпил властта си на племенника си Децебал, който се оказал не само прекрасен пълководец, но и забележителен политик. Той въвел във войската си римска дисциплина, привлякъл за инструктори дезертьори от римската армия. Завързал контакти с роксоланите, квадите, карпите и язигите. Дори се опитал да сключи съюз с Партите за водене на съвместни действия срещу империята.

През 85 г. даките нахлули в Мизия и разбили римските гарнизони там. Наместникът на провинцията Опий Сабин загинал в боевете с тях. Плиний Млади писал за даките, че те "вече се опитват да се бият с нас не заради собствената си свобода, а за поработяването ни, и сключват примирие с нас като с равни, и вместо да приемат нашите закони ни натрапват своите".

Император Домициан оглавил сам армията, за да отблъсне даките. Непосредственото командване той поръчил на преторианския префект Корнелий Фускус. След кръвопролитни битки даките били отхвърлени отвъд Дунав и императорът отпразнувал триумф през 86 г. Мизия била разделена на Горна и Долна.

Домициан отхвърлил предложението на Децебал за мир и заповядал на легионите да се прехвърлят в Дакия. Фускус построил понтонен мост през Дунав и настъпил на север, но попаднал в засада и бил напълно разбит и загинал. В ръцете на Децебал попаднали легионните знамена, много оръжие и пленници. Приемникът за злощастния Фускус - Тетий Юлиан започнал настъплението от Горна Мизия. Даките се опитали да го спрат отвъд Дунав при дн. Железни Врата. Римляните спечелили битката, но поради големите загуби били принудени да спрат настъплението си.

Дипломацията на Децебал също дала резултат. Маркоманите, свесите и язигите, формално римски съюзници не оказали никаква помощ на легионите. Домициан счел това за измяна и наредил да се екзекутират посланниците на язигите и свевите, с което привлякъл тези племена на страната на даките. Германците и язигите победили подразделенията изпратени срещу тях и заплашвали западния фланг на римския фронт. Диоклециан бил принуден да сключи позорен мир с Децебал. Той обещал на даките изплащането на трибут, техническа помощ и специалисти, върнали им пленните. Децебал обещал да не напада римските укрепления по Дунав. За да запази реномето си Диоклециан се изхитрил и по време на преговорите сложил диадема на главата на царя на даките. После обявил, че Децебал, приемайки короната от ръцете му, се е признал за римски васал и не се притеснил да отпразнува по този повод втори триумф.

През 92 г. императорът решил да реабилитира накърнената си репутация и нападнал дакските съюзници - свесите, маркоманите, квадите и язигите. Язигите обаче обкръжили и напълно унищожили XXI легион. Диоклециан се ограничил с поднасянето на венец по случай "победата" на Юпитер Капитолийски.

Действията на римляните срещу даките се възобновили при император Траян - талантлив военачалник и политик. По дипломатически път той отслабил антиримската коалиция, сключвайки съюз с язигите. През 101 г. той започнал война с Децебал. Целият римски контингент от 12 легиона, помощни части, Мизийската и Панонска флота, както и племената федерати - наброявал 250 000 души. Римляните изградили двойка от плавателни понтонни мостове при Железни Врата. Армията била прехвърлена по тях в две колони, които се съединили при Тибискум. При Тапа Траян нанесъл поражение на даките, които се оттеглили в планините.

Използвайки факта, че всички римски войски са ангажирани в настъплението от юго-запад, даките в съюз с карпите и роксоланите преминали устието на Дунав и нахлули в Долна Мизия. Траян прехвърлил бързо част от войските си и при дн. град Адамклизи /Южна Добруджа/ победил враговете в кръвопролитна битка. В последствие през 109 г. тук бил издигнат грандиозен монумент /a после и град/ Tropaeum Traiani, ознаменуващ победата на императора над даките.

През 102 г. боевете се възобновили. Римляните изтеглили дори подразделенията от Тирас и Херсонес и ги прехвърлили на дакийския фронт. Траян превземал една след друга планинските крепости, отбранявани от даките с крайно ожесточение. Язигите също успешно действали срещу даките, а наместникът на Долна Мизия Лабрий Максим успял да плени сестрата на Децебал. Даките били изтощена и замолили за мир. На Децебал били поставени сурови условия - да не води самостоятелна външна политика, да разруши крепостите си, да преотстъпи на римляните заетите от тях земи, да предаде оръжието и дезертьорите. Децебал приел.

И двете страни прекрасно разбирали, че това е само временен компромис. И веднага започнали подготовката за нови бойни действия. Римляните строяли пътища ииздигнали голям каменно-дървен мост през Дунав при крепостта Дробета /дн. Турну Северин/. Даките, укрили част от оръжието, предназначено за конфискация, ковали ново и отново подготвяли армия.

През 105 г. когато Рим започнал да се заяжда по повод ощетяването на съюзните язиги от даките, Децебал заявил, че се търси повод за война и отново ударил пръв. Целта му била да изгони римляните от заетите територии в Западна Дакия и да установи контрола над Железни Врата. Римляните обаче бързо прехвърлили по новоизградените пътища 9 легиона. Дипломацията на Траян също свършила работа - даките останали без съюзници. Част от дакийската аристокрация също преминала на страната на римляните. Останалата част от съпротивляващите се даки била разгромена през 106 г. Те се биели до смърт, населението на превзетите селища било избивано от римляните. Оцелелите били продавани или депортирани. Жителите на столицата на Дакия - Сармизегетуса, след отчаяна съпротива - подпалили града си и се самоубили колективно. Децебал също се самоубил, а отсечената му глава била доставена в Рим и хвърлена в калта на форума. Плячката на римляните била грандиозна - милиони килограми злато и сребро, половин милион пленници. Тържествата по случай победата продължавали 117 дни. На организираните зрелища се биели 20 хиляди гладиатора и били убити 11 хиляди животни.

Населението на Дакия намаляло драстично и в новата провинция били заселени колонисти от Мала Азия.

Римляните изградили защитни валове между реките Прут и Днестър, за да държат сарматите и славяните извън завладените територии.

При император Траян Римската империя достигнала максималната си територия. Римляните строили крепости по крайбрежието на Колхида, римски колонисти били пращани във Фазис и Диоскуриада. Римски васали станали кавказките народи. Римски контингент се разполагал и недалеч от Арменската столица Артаксата.

След Дакия Траян покорил и Партия /115 - 117 г./, правейки от нея васално царство. Набатея, Армения, Асирия и Вавилония станали римски провинции. Тези завоевания обаче се оказали нетрайни. Избухнали вълнения и императорът не успял да ги усмири. Легионите били изтеглени отвъд Ефрат. Траян се разборял и умрял в Киликия, при завръщането си в Рим.

Адриан се отказал от нова кампания в Месопотамия.

По северната граница също не била спокойно. В Дакия останали 3 легиона, които трябвало да отбиват сарматските, германските и славянските набези. Все по-често римляните прибягвали до купуване на мира с варварите, изплащайки им субсидии и подаръци.

Когато през 117 г. избухнала война с роксоланите, Адриан сключил мир с царя им и потвърдил изплащането на определената сума.

А после в Европа започнало "Великото преселение на народите", макар че подобно определение не е особено точно. Преселението на племената през 3-1 в. пр. н. е. също било не по-малко грандиозно, но не засегнало главните културни центрове на Средиземноморието, а преминало главно по "варварските покрайнини".

[d@40]

Браво наистина много интересно !