Волф Рудигер Хес за живота и смъртта на баща си Рудолф Хес

[Zara Thustra]

Волф Рудигер Хес за живота и смъртта на баща си Рудолф Хес

Волф Рудигер Хес (1937–2001 г.) е синът на Рудолф Хес, който служи като заместник на Адолф Хитлер до май 1941 г., когато извършва своя дързък и исторически полет до Великобритания. По обучение и професия Волф Хес е архитект, въпреки че отдава голяма част от времето и усилията си в публикуването на материали относно многодесетилетния престой на баща си в затвора „Шпандау“ в Берлин, както и в разследване и разгласяване на обстоятелствата около смъртта му. Волф Хес е женен и има три деца.

 

Волф Рудигер Хес, 1992 г.

Бях на три години и половина, когато на 10 май 1941 г. баща ми отлетя за Шотландия. Затова и нямам много лични спомени за него, докато беше свободен. Сред малкото ми спомени бе как той ме издърпва от градинското езерце. Все още помня успокоителния му глас, когато един път се бях разкрещял заради един прилеп, който по някакъв начин се бе промъкнал в къщата, докато той го пускаше през прозореца обратно в нощта.

В годините след това започнах малко по малко да научавам за баща ми и за ролята му в историята. Постепенно започнах да разбирам за мъченичеството, което той е изтърпявал като затворник в съюзническия военен затвор в Берлин-Шпандау в продължение на 40 дълги години—половин живот.

 

Израстване в Египет и Германия

Баща ми е роден в Александрия, Египет на 26 април 1894 г., първородният син на Фриц Хес, уважаван и финансово стабилен търговец. По това време семейство Хес е олицетворявало просперитета, престижа и самоувереността на Германския райх. То е олицетворявало и всички онези неща, които подбуждаха завист, страх и боен дух у Великобритания и други велики сили.

Фриц Хес притежаваше внушителна къща с красива градина на брега на Средиземно море. Семейството му, което произхожда от Вунзидел във Фихтелгебиргския регион в Германия, е имало и още една къща в Райхолдсгрюн, Бавария, където редовно е прекарвало летните си почивки. Източникът на това богатство е била търговската им фирма “Hess & Co.”, която Фриц Хес бе наследил от своя баща и която ръководеше със значителен успех.

Най-старият му син Рудолф е бил ученик в Германското протестантско училище в Александрия. Бъдещето му е изглеждало предначертано както от семейната традиция, така и от строгата ръка на баща му: той е щял да наследи имуществото и фирмата и така щеше да стане търговец. Младият Рудолф обаче не е бил особено склонен към такъв начин на живот.

Вместо това той е имал влечение към науките, най-вече към физиката и математиката. Уменията му в тези сфери започнали да се проявяват като възпитаник на образователния институт „Бад Годесберг“, момчешки интернат в Германия, който той посещава между 15 септември 1908 г. и Великден 1911 г. Въпреки това обаче, баща му настоявал той да завърши средното си образование, като си вземе изпит, който да му позволи да влезе във Висшето търговско училище в Ньошател в Швейцария, след което да стане стажант в търговска компания в Хамбург.

 

Служба на фронта

Тези добре обмислени планове обаче са щели скоро да се променят. Началото на Първата световна война през 1914 г. бе свáрило семейството в лятната му резиденция в Бавария. Рудолф Хес, тогава 20-годишен, не се бе поколебал нито за секунда да се запише доброволец към Баварската полева артилерия. Не след дълго той бе прехвърлен в пехотата, а към 4 ноември 1914 г. вече служеше като слаботрениран войник на фронта, където участваше в окопната война по време на първата битка при Сома.

Както повечето млади немци по това време, Рудолф Хес бе отишъл на фронта като отявлен патриот, ясно съзнаващ германската кауза, която той смяташе за напълно справедлива, и устремен да победи британско-френския заклет враг. След шест месеца на фронтова служба баща ми бе повишен в младши ефрейтор. За другарите си той е бил войник за пример, винаги първи отзовавайки се като доброволец за офанзивни и разузнавателни операции. В кървавите битки насред бодливите телове, окопи и дупки той е изтъквал със своето бодро настроение, кураж и смелост.

До 1917 г. вече беше повишен до ранг лейтенант. За този „кариерен напредък“ обаче накрая той плати цена: през 1916 г. той бе сериозно ранен, и отново през 1917 г., когато куршум от пушка бе пронизал левия му бял дроб.

 

Унизителен и отмъстителен мир

Белязан от трудностите и раните на фронтовата служба, на 12 декември 1918 г.—след унизителното Компиенско примирие—Рудолф Хес бе „освободен от активна военна служба към Райхолдсгрюн, без поддръжка“, както и бе красноречиво вписано в официалните военни архиви. Тоест, без възнаграждение, пенсия или инвалидна пенсия.

Още по време на войната семейството бе изгубило имуществото си в Египет в резултат на британската експроприация. Загубата на Германската империя в Първата световна война вече бе нанесла поразителни, дори катастрофални промени в живота на семейство Хес.

За Рудолф Хес обаче мрачната съдба, отредена на татковината му в лицето на загубата и революцията тежеше повече, отколкото тази лична несгода. Въпреки военното примирие, силите-победителки поддържаха хранителна блокада срещу Германия до влизането в сила на Версайския договор през юни 1919 г. Самият договор беше малко повече от един отмъстителен „разрушителен мир“, ръководен от силите-победителки и приет от Германското национално събрание под заплахата от отклик и използването на допълнителна сила.

На 12 май 1919 г., в своето емоционално обръщение, оттогава станало известно, райхсканцлер Филип Шайдеман, социалдемократ, бе обявил:

„…Позволете ми да говоря открито, без никакви тактически съображения. Темата на нашите разговори, тази дебела книга, в която стотина параграфа започват с ‘Германия се отказва от, се отказва от…’, този възможно най-зверски и смъртоносен чук на злото, с който един велик народ е изнудван да признае своето собствено недостойнство, да приеме своето безпощадно разчленяване, да се съгласи на поробване и крепостничество, тази книга не трябва да се превърне в конституцията на бъдещето ни… Питам ви: Кой честен човек—дори няма да кажа германец, а само честен човек, следващ условията на договора—може да отстъпи на такива условия? Има ли ръка, която заедно с нас да се предаде на такива окови и в същото време да не окапе? Още повече, че трябва да се хабим, да се трудим, да работим като роби за международния капитализъм, да работим без заплащане за целия свят!

…Ако този договор бъде подписан, на версайското бойно поле няма да лежи трупът само на Германия. Редом до него ще лежат и други, също толкова благородни трупове: а именно, правото на самоуправление на народи, независимостта на свободни нации, вярата във всички онези съвършени идеали, под чийто флаг Съюзниците претендираха, че се бореха, и най-вече вярата в лоялността към условията на един договор.“

 

Думите на Шайдеман не оставят никакво съмнение, че в резултат на “vae victis”¹на правителствата на Съюзническите сили, самото съществуване на Германия като една просперираща и обединена нация е било поставено под въпрос. Както далновидните по това време бяха правилно заключили, Конституцията на „Ваймарската република“ (1919–1933 г.) не беше, реално погледнато, тази, която Германският парламент бе официално приел на 11 август 1919 г. Тя беше по-скоро въведена от наложения Версайски договор на 28 юни 1919 г. В резултат на Договора, всяко едно от многобройните правителства на „Ваймарската република“ се сблъскваше със същия непреодолим проблем. Всяка администрация беше задължена да следва безбройните потиснически и опустошителни условия на Договора, по този начин действайки като „агент“ на силите-победителки. Всяко едно ново правителство следователно неизбежно се дискредитираше в очите на хората, които представляваше, и така извършваше един вид политическо самоубийство.

 

Срещата с Хитлер

Въпреки всичко това обаче, имаше един политически лидер, който съпротивително се бе заклел от самото начало никога да не позволява той или партията му да бъдат изнудвани. Този човек е Адолф Хитлер, а партията му—Националсоциалистическата германска работническа партия. Подобно на много от съгражданите му, баща ми беше погнусен и дълбоко шокиран от условията, които се бяха развили в Германия, и се бе решил да се бори срещу „Диктата“ на Версай. Катастрофалното положение, в което той бе заварил Мюнхен след завръщането му от фронта бе зашеметило всякакви негови способности да го опише. Както повечето от другарите му, Хес бе привлечен във войната от 1914 г., за да се бори за една свободна, силна и горда Германия. А сега, през 1919 г., 26-годишният ставаше свидетел на установяването на „Съветска република“ в Бавария, оглавявана от комунисти и евреи. За него военната загуба бе проправила пътя към национална катастрофа.

След известно време, в писмо до една негова братовчедка, той подробно описва как се е чувствал тогава:

„Знаеш колко много страдам заради настоящото положение, в което преди гордата ни нация бе въвлечена. Сражавах се за честта на знамето ни в ситуации, в които хора на моята възраст се наложи да се сражават, в които условията бяха възможно най-лоши, в пръстта и в калта, в ада на Вердюн, Артоа и другаде. Станах свидетел на ужаса на смъртта във всичките й проявления, бях засипван в продължение на дни от тежки бомбардировки, нощувах в землянки редом до разполовените трупове на французи. Гладувах и страдах като всички останали фронтови войници. И накрая всичко това да е било напразно, страданието на добрите хора у дома да е било за нищо? От теб научих през какво вие, жените, сте трябвали да преминете! Не, ако всичко това е било напразно, днес все още щях да съжалявам, че не се бях гръмнал в главата в деня, в който чудовищните примирителни условия и тяхното приемане бяха обявени. Тогава не го направих само и единствено защото се надявах, че по един или друг начин все още можех да сторя нещо, което да промени тази съдба.“

 

Оттам насетне той е обсебен от увереността, че може да „промени тази съдба“, както и от устремеността си да действа в тази посока. През зимата на 1918-19 г., в една унизена Германия, разтърсена от комунистически размирици, изтерзана от импровизирани правителства на „съветски работници и бойци“, той все още възприемаше—въпреки обезсърчението му—възможността за възраждане на народа, за когото той бе готов да даде живота си.

Вече устремен да се бори срещу очевидните стремежи за подчиняването на Германия, отчаянието му се бе превърнало в горяща разяреност и мотивираща ярост.

В резултат на това той бе почти неминуемо привлечен към една политическа сила, която, както правилно бе предположил от самото начало, беше в позиция да скъса оковите, наложени върху немския народ във Версай. Подобно на милиони други германци, той следваше лидера на това движение—но, за разлика от повечето, от сравнително по-рано и с по-голяма отдаденост. Заедно със сънародниците си той бе убеден в справедливостта на каузата, за която се бореше—а именно, възстановяването на националните права и репутация на Германия чрез скъсване на оковите на Версай.

Националсоциалистическата германска работническа партия бе основана през януари 1919 г. в Мюнхен. Хитлер се бе присъединил към нея няколко месеца по-късно, бързо превръщайки се в нейния най-изтъкнат говорител. Било е някъде през май 1920 г. на едно среднощно събрание на тази малка група в една стая в непосредствена близост до бирарията „Стернекер“ в Мюнхен, когато Хес за първи път чува Хитлер да говори. Когато същата вечер той се връща у дома си в малката къща за гости, в която живееше, той ентусиазирано казва на момичето от съседната стая Илзе Прьох—по-късно за която той ще се ожени:

„Трябва да дойдеш с мен на събранието на Националсоциалистическата работническа партия вдругиден. Един неизвестен човек ще говори; не помня името му. Но ако има човек, който може да ни освободи от Версай, то това е той. Този неизвестен човек ще съживи нашата чест.“

 

На 1 юли 1920 г. баща ми стана член номер шестнайсет на групата. Оттам насетне той бавно, но сигурно започна да бъде привличан към лидера й. Има няколко причини за ентусиазма му спрямо Хитлер. Първата от тях е практическата политика, която Хес синтезира в следните думи в писмо, написано през 1921 г.:

„В сърцевината на проблема стои убеждението на Хитлер, че [националното] възраждане е възможно само ако успеем да поведем народа, по-конкретно работниците, обратно към националната самоосъзнатост. Но това е възможно само в рамките на един разумен, честен социализъм.“

 

Втората от тях е, че Хес е имал лична причина, а именно дар словото на Хитлер. В писмо до негов приятел, написано през 1924 г., баща ми описва ефекта на този дар:

„Няма да намериш втори такъв човек, който на едно масово събиране да разтърси както най-левичарския стругар, така и най-десничарския изпълнителен директор. Само за два часа този човек накара хиляди комунисти, дошли да разтурят [срещата], да се изправят на крака и да запеят националния химн, а в рамките на три часа, в специално обръщение към няколко стотин индустриалци и министър-президента [или общинския губернатор], дошли малко или много като опозиция, успя да осигури или тяхното пълно одобрение, или тяхното безмълвно удивление.“

 

Рудолф Хес беше убеден, че Хитлер нямаше как да не успее да скъса оковите на Версай и да не доведе политическа промяна в посока на едно по-добро бъдеще.

В годините преди да успее да събере одобрението на гласоподавателното мнозинство, Националсоциалистическата партия е била един малък баварски феномен, а мястото на Хитлер в държавната политика е било незначително. Отначало дори утвърденото ораторско умение на Хитлер не е могло да промени този факт. В периода между 1924 г. до 1929 г., когато нормалната обстановка изглежда се е завръщала в Германия въпреки Версай, Хитлер все още е бил неизвестен. Изключение прави „Маршът на Фелдернхале“ на 9 ноември 1923 г. в Мюнхен, когато за кратко той бе придобил небезизвестност за ролята си в него, както и злочестият опит за сваляне на тамошното правителството. По време на този неуспешен пуч баща бе арестувал трима министри на Баварското правителство. Заради ролята си в опита за преврат Хитлер бе наказан с излежаване в ландсбергския затвор, където по-късно при него се бе присъединил и баща ми.

 

Победа в политическата борба

Именно докато двамата са били в затвора Хитлер и баща ми заформят специалното си приятелство на доверие и взаимна увереност, което в следващите години бе определило визията на партийното лидерство. В Ландсберг Хитлер написва и прочутия си знаменит труд „Моята борба“. Баща ми редактира страниците на ръкописа и ги бе проверил за грешки. Хитлер бе освободен рано на 20 декември 1924 г. Четири месеца по-късно, през април 1925 г., баща ми бе станал личният секретар на Адолф Хитлер, с месечна заплата от 500 марки.

През първите години на 1930-те последиците от Голямата депресия и политическия разпад на Ваймарската република бяха положили условията за вземането на властта от Хитлер през януари 1933 г. В резултат на добре организираните й пропагандни кампании, което от своя страна се дължеше на квазивоенното й единство и дисциплина, Националсоциалистическата партия бе започнала да набира все по-голяма и по-голяма електорална подкрепа от все по-обширни сегменти на населението. С нарастване на заетостта все повече и повече безработни също се обръщаха към националсоциалистите, много от тях директно дезертирайки от голямата Комунистическа партия на Германия.

По време на трескавите дни на януари 1933 г. баща ми не се отделяше от Хитлер. В написано на ръка писмо до съпругата си с дата 31 януари 1933 г.—ден след като Хитлер бе станал Канцлер—38-годишният Рудолф Хес излага чувствата си по време на този триумфален момент:

„Сънувам ли, или съм буден—това е важният въпрос сега! В момента седя в кабинета на Канцлера на плаца ‘Вилхелм’. Старши държавни служители се приближават тихомълком по меките килими, за да връчат документи на Райхсканцлера, който в момента оглавява среща на Кабинета и подготвя встъпителните правителствени мерки. Навън насъбралите се хора стоят търпеливо, чакайки го да премине покрай тях—след което започват да пеят националния химн и да викат ‘Heil’ и ‘Фюрер’ или ‘Райхсканцлер’. В този момент започвам да треперя и да стискам зъби—точно както вчера, когато Фюрерът дойде от [срещата си с] райхспрезидента като райхсканцлер и ме извика в стаята си в хотел ‘Кайзерхоф’ насред масите лидери, които чакаха на рецепцията—след като това, което до последния момент считах за невъзможно, стана реалност.

Разбира се, бях напълно убеден, че всичко щеше да се обърка в последния момент. Освен това Началникът ми бе признал, че на няколко пъти нещата са били на ръба заради непреклонността на онзи хитрец от Кабинета [препратка към Алфред Хугенберг, коалиционен партньор и председател на Германската национална народна партия].

Среднощното факелно шествие премина пред погледа на поласкания стар господин [президентът фон Хинденбург], който остана да го гледа до преминаването на последния щурмовак от СА, което беше около полунощ… И тогава настана едно истинско ликуване за Фюрера, както и за райхспрезидента. Всичките мъже и жени, които в продължение на часове се блъскаха един в друг, които държаха децата си обърнати към Фюрера, младите момичета и момчета, лицата им грейвайки, когато го разпознаха на прозореца на Райхсканцеларията—колко много съжалявам, че не беше там!

Началникът се държи с изключителна увереност. А какво да кажа за пунктуалността му!!!! Винаги изпреварва времето с няколко минути!!! Накрая трябваше дори да размисля и да си купя часовник. Една нова ера и един нов времеви график изгря!“

 

Всичко това написано на лист хартия, щампована накрая с „Райхсканцлерът“. Хес обаче бе зачеркнал готическите букви с химикалката си. На следващия ден в последващо писмо с дата 1 февруари той заключава с думите: „Надявам се, че първият етап към победата е вече зад гърба ни. Вторият труден период от борбата тепърва започва!“

На 21 април 1933 г. Хитлер назначава Хес за заместник-фюрер на Националсоциалистическата партия. Работата му бе да ръководи управляващата партия като представителя на Хитлер, както и да отстоява нейните национални и социални принципи. Осем месеца по-късно, на 1 декември 1933 г., райхспрезидентът Хинденбург—действайки по предложение на Хитлер—назначава Хес за райхсминистър без портфейл. Когато войната избухва през септември 1939 г., Хитлер назначава райхсмаршал Херман Гьоринг за заместник-държавен глава. Но това не променя факта, че Хес си остава близкият довереник на Хитлер, както и човекът, на когото той може да има безрезервна вяра.

 

Прииждащите облаци на войната

Най-важният резултат от европейските политически развития на 1937 г. и 1938 г., които кулминират в „Судетската криза“ от 1938 г., е, че Великобритания продължаваше да заздравява взаимоотношенията си със Съединените щати. Като условие за американско сътрудничество в случай на война, президентът Рузвелт бе изискал от британския премиер Чембърлейн определени задължения в областта на политическата стабилност. Именно под този натиск Великобритания и Франция след това сключиха военно споразумение през февруари 1939 г. В допълнение на това, двете западни европейски демокрации, съгласявайки се с претенциите на Рузвелт да води световната политика, накрая дадоха гаранции на Холандия, Швейцария, Полша, Румъния, Гърция и Турция—с други думи, на всички западни и източни съседки на Германия, които Хитлер считаше за полагаща му се сфера на влияние.

От този момент нататък Великобритания, Франция и Полша—с Америка зад тях—бяха седнали да решават коя от ревизиите на Хитлер на условията, наложени от Версай, да сметнат за причина, или дори за претекст, за война с Германския райх. Но дори и ако Хитлер се бе въздържал от по-нататъшни ревизионистки политики, оттук насетне въпросът на война или мир вече не беше изцяло в неговите ръце.

В периода на „празната“ гаранция, дадена на Полша от Великобритания през март 1939 г., Хитлер все още не беше твърдо решен да нападне Полша. Но така или иначе всеки един западен политически лидер е бил наясно, че тази съдбоносна гаранция представляваше една значителна стъпка в посока на война. Факт е, че важни фигури от западните кръгове, както и сред антихитлеристката опозиция в Германия си бяха направили сметката, че Хитлер ще реагира на тази нова полска зависимост на Великобритания, Франция и САЩ с военни действия. Те са се надявали, че това би значило не само война, но и самото падение на Хитлер. Това бе потвърдено от записка в дневника на Чембърлейн от 10 септември 1939 г.: „Надявам се не на военна победа—тъй като сериозно се съмнявам, че това би било възможно—а по-скоро на разпад на немския национален фронт.“

На 1 септември 1939 г. германските въоръжени сили започват нападението си над Полша. Два дни по-късно Великобритания и Франция обявяват война на Германския райх. Фактът, че тези правителства не бяха обявили война на Съветска Русия, която бе нахлула в Полша на 17 септември 1939 г. (в съответствие с условията на Германско-съветския пакт от 23 август 1939 г.) ясно показва, че британската гаранция към Полша—както и британско-френското обявяване на война на Германия—са били продиктувани не от загриженост за Полша, а по-скоро като ход срещу Германия.

Четири седмици по-късно Полша бе срината и разделена между Германия и Русия—без нито един отправен изстрел в западните страни. Великобритания и Франция не бяха сторили нищо за полския си съюзник и сега Хитлер бе започнал да планира атака срещу Франция. В същото време той се е надявал, че Великобритания ще сключи мир с него и че едновременно с това ще приеме хегемонията в Източна Европа на вече могъщата Германия. Той е вярвал, че Великобритания е щяла да се съгласи на това, особено след като Полша вече била разгромена, или ако не, то поне след един немски триумф над Франция.

След светкавичната победа на Германия над Полша и преди германското нападение над Франция през май 1940 г., Хитлер предприема един от първите си многобройни опити да прекрати войната на запад. Предложението му за мир от 12 септември 1939 г., придружено от уверението му, че под негово ръководство Германия никога няма да капитулира, е било намек за това. То бе подкрепено от Сталин, но отхвърлено от Чембърлейн и френския премиер Даладие.

Хитлер нарежда атаката срещу Франция едва след като всякакви надежди за мир с Франция и Великобритания се изпаряват. Тя започва на 10 май 1940 г., а на 21 юни 1940 г. Франция се срива. Френско-германското примирие бе подписано на 22 юни в същия железопътен вагон в Компиен, в който германците бяха подписали унизителното примирие от ноември 1918 г.

Никой не е предполагал такава бърза немска победа над Франция. В резултат на това възхитително постижение Хитлер се бе провъзгласил за владетел на континента Европа, от Атлантическия океан до р. Буг [в Полша] и от Северния нос до Сицилия. Но Великобритания все още стоеше на пътя на свободното му ръководене на континента. Очаквано, по време на посещението му на местата на успешно проведените военни кампании на Германия през юни 1940 г., Хитлер още веднъж бе изявил желанието си да постигне изчерпателно мирно споразумение с Великобритания. Именно тогава неговият Заместник Рудолф Хес решава—в случай че се наложи—сам да се опита да постигне този жизненоважен мир с Великобритания.

 

Борба за мир

Какво наистина се случи между юни 1940 г. и 10 май 1941 г.—денят, в който баща ми излетя със своя Messerschmitt 110 до Шотландия—се знае само периферно, тъй като релевантните британски документи са все още класифицирани. Документите „Хес“, които през юни 1992 г. бяха разсекретени във Великобритания като голяма новина, се оказаха разочароващи. Сред тези близо две хиляди страници нямаше нищо стойностно относно тайните кореспонденции между Великобритания и Германия, относно британската група за мир (която е включвала и членове на кралското семейство) и намеците й за мир към Германия, или относно ролята на Британските тайни разузнавателни служби. Накратко, тези документи не съдържат нищо, което да покаже защо баща ми сериозно се е надявал, че мисията му е можела да се окаже успешна.

При всички случаи може да се каже със сигурност, че все още класифицираните британски документи не съдържат нищо, което да представят Рудолф Хес или политиките на германското правителство по онова време в лоша светлина. Може обаче да се твърди със сигурност, че документите, които британското правителство продължава да пази в тайна, ще представят военновременното британско правителство на Уинстън Чърчил в лоша светлина. Смея дори да твърдя, че тези прикривани документи потвърждават, че Чърчил се е стремял към проточване на войната, с всичкото й съпътстващо страдание, разруха и смърт около нея.

Някои може да сметнат това твърдение за неоправдано и необосновано. Затова бих искал да цитирам думите на един британски историк, който надълго и нашироко е разучавал точно този аспект на ужасния конфликт. В “Ten Days to Destiny: The Secret Story of the Hess Peace Initiative and British Efforts to Strike a Deal with Hitler” (New York: W. Morrow, 1991) Джон Костело заключава, че тогава е било напълно възможно европейската война да бъде спряна преди да се е разгърнала в световна война, но само ако британското правителство си бе мръднало поне малко пръста в тази посока.

В “Ten Days to Destiny” [страници 17 до 19] Костело пише следните изобличаващи изречения:

„Докато британското правителство не прекрати настоящата си политика и не публикува онази релевантна част от историческите си разузнавателни архиви, вероятно би било невъзможно да се заключи дали тайните кореспонденции с Германия, очевидно изиграли важна роля в решението на Хес да отлети за Шотландия в нощта на 10 май, са били разузнавателно постижение или част от някакъв злокобен мирен капан, излязъл извън контрол. Въпреки това обаче, вече е неоспорим факт, че мисията на Хес далеч не представлява някакво ‘своеволие’ на заблудения заместник на Хитлер, както утвърдените британски историци продължават да я представят като такава. Документалното доказателство, което вече излезе на бял свят [и което, ако мога да добавя, е само върхът на айсберга] показва, че тя е била резултат на една постоянна серия от тайни британски и германски действия за постигането на мир, които могат да бъдат проследени чак до лятото на 1940 г. Частите от този пъзел вече започват да си идват на мястото, за да покажат, че: […]

·       Заповедта на Хитлер за прекратяване на танковото настъпление към Дюнкерк е бил един внимателно планиран ход, който да склони британското и френско правителство да потърсят мирен компромис.

·       Мнозинството от Военновременния кабинет [на Чърчил] решава да отстъпи Гибралтар и Малта в замяна на запазване на контрола си върху Империята.

·       Разтревоженият президент Рузвелт тайно е молил канадците да му помогнат да убедят британците да не приемат каквото и да е ‘лабилно мирно’ споразумение с Хитлер.

·       Към 24 май 1940 г. френските лидери са били склонни да смятат, че Великобритания няма да воюва и че ще сключи двустранно споразумение за мир в края на май 1940 г. чрез посредничеството на Мусолини.

·       Чърчил—и Великобритания—оцеляват само защото министър-председателят си служи с безмилостни макиавелиански интриги и блъфирания с голям залог, за да не позволи на ненадеждния министър на външните работи да убеди Военновременния кабинет да приеме споразумение за мир, изготвено от Р. А. Бътлър. Когато Франция капитулира, подсекретарят на лорд Халифакс изпраща съобщение до Берлин, в което се казва, че ‘здравият разум, а не надменността’ диктува намерението на Великобритания да преговаря, а не да воюва с Хитлер. […]

·       Два дни след като Чърчил обещава, че ‘никога няма да се предадем’, лорд Халифакс и Р. А. Бътлър уведомяват Берлин посредством Швеция, че след Френското примирие на 18 юни 1940 г. ще бъде отправено британско предложение за мир.

·       Посланикът Кенеди поддържа таен контакт с представителите на Хитлер, опитвайки се да спре войната, а в същото време британското правителство започва да го подозира в нелегално извличане на информационна изгода от държавната хазна, с която да направи удар на международната стокова борса. […]

·       Херцогът на Уиндзор и други членове на кралското семейство вдъхват надежда у немските очаквания, че рано или късно ще се състоят преговори за мир.

·       Планът на Хес да отлети за Шотландия се заформя в последните дни от Битката за Франция и е допълнително насърчен през септември 1940 г., когато той открива, че Великобритания продължава да отправя намеци за мир посредством Швейцария и Испания.

·       МИ5 (Британската разузнавателна служба) разбира за първия опит на Хес за постигането на мир, след което го превръща в ‘предателска’ операция, чрез която Хес да попадне в капан, примамен от Херцога на Хамилтън и британските посланици в Швейцария и Мадрид.

·       Драматичното пристигане на Хес не оставя друг избор на Чърчил освен да потули това събитие чрез изкривяване и официално мълчание, за да може по този начин да предпази не само Херцога на Хамилтън, но и старите му тори колеги, които пък от своя страна дори до 1941 г. остават убедени, че може да се постигне някакъв честен мир с Хитлер.

Вече над петдесет години димната завеса на британската потайност замъглява и изкривява този период. Официалната история е внимателно замаскирала ролите на ключови играчи в усилията, продължили цяла година, за постигането на мир с Хитлер зад гърба на Чърчил. Точно колко близо тези мирни планове за били до успеха се пази в тайна с цел опазването на репутациите на онези британски политици и дипломати, които са смятали, че Хитлер е бил по-малка заплаха за Империята от Сталин…

Чърчил е имал и своите лични причини за потулването на кавгите му с други водещи членове на Консервативната партия по време на войната. Той не е искал скандали да очернят както лидерството му по време на Битката за Британия, така и ‘бялото сияние, превъзхождащо и възвишено, което се разпростира през Острова ни от край до край’.

‘Най-хубавият час’ на Великобритания и ролята на Чърчил в изковаването му са осветени като едни от най-знаменитите моменти в британската история. Визионерският му кураж бе породил по-скоро на думи, отколкото чрез военна стойност, у британския народ твърдението, че противно на преобладаващото неравенство, те са могли да се опълчат на Хитлер през 1940 г.”

 

Никой не знае със сигурност дали баща ми е предприел този полет със знанието и одобрението на Адолф Хитлер. И двамата вече са мъртви. Всичкото налично доказателство обаче предполага, че Хитлер е знаел предварително за полета:

Първо: Само няколко дни преди полета му баща ми е имал тайна среща с Хитлер, която продължила четири часа. Знае се, че двамата са си повишавали тон по време на разговора, както и че когато приключил, Хитлер придружил своя заместник до антрето, сложил успокоителна ръка на рамото му и казал: „Хес, ти наистина си много упорит“.

Второ: Отношенията между Хитлер и Хес са били толкова близки и интимни, че човек може логично да предположи, че Хес не би предприел такава важна стъпка насред войната без първо да уведоми Хитлер.

Трето: Въпреки че адютантите и секретарите на Хес са арестувани след полета, Хитлер се намесил да защити семейството на Хес. Той се погрижва да бъде предоставяна пенсия на съпругата на Хес и изпраща лична телеграма със съболезнования на майката на Хес, когато съпругът й умира през октомври 1941 г.

Четвърто: Сред документите, разкрити от британските власти през юни 1992 г. са открити две прощални писма, написани от баща ми на 14 юни 1941 г., ден преди опита му за самоубийство в имението „Митчет“ в Англия. Писмата са били написани, след като той осъзнал, че мисията му за мир определено се е провалила. Едното е адресирано до Хитлер, а другото до семейството му. И двете писма ясно посочват, че той все още е бил в близки отношения с Хитлер. Ако беше предприел тази провалена мисия без предварителното знание на Хитлер, отношенията му с Хитлер със сигурност вече нямаше да се основават на доверие.

И пето: Гаулайтер² Ернст Боле, високопоставен служител и довереникът на Хес, който помага на баща ми с превеждането на някои документи на английски, остава убеден до смъртта си, че всичко това е направено със знанието и одобрението на Хитлер.

 

Потулване на историческите доказателства

Наличната информация относно предложенията за мир на баща ми може да се обобщи със следния коментар: По време на 40-годишния му престой в затвора в Шпандау на него му е било забранено да говори открито за мисията си. Очевидно тази заповед за запушване на устата му е била наложена заради нещата, които той е знаел и които, в случай че бъдат направени обществено достояние, са щели да посрамят британското правителство, вероятно това и на САЩ и СССР.

В резултат на това всякакви съвременни исторически проучвания изцяло зависят от британските документи. Наскоро британските власти бяха обявили, че немалко важни документи от папката на Хес ще останат под ключ до 2017 г.³ Към цялото това нещо се е подхождало с такава потайност, че само неколцина души около Чърчил наистина за знаели какво се случва. И до ден днешен предложенията или плановете, донесени от Хес, се пазят в тайна в архивите. Докато тези документи продължават да се пазят в тайна, светът никога няма да узнае конкретния характер на предложенията за мир, които баща ми бе донесъл, за да ги представи на британското правителство през май 1941 г. Всичко това, разбира се, трябва да се има в предвид при всякакви сериозни разглеждания на историческия полет на баща ми.

Единият от признаците, че Хес е говорил за много повече неща от това, което в момента се знае, се съдържа в една бележка, подготвена на 3 юни 1941 г. от Ралф Мъри от „Военното политическо ведомство“—строго секретна британска държавна агенция—за сър Реджиналд Лийпър, началник на тайното разузнавателно поделение към Министерството на външните работи. Този документ предполага, че държавният секретар Кадоган също е имал проведен разговор с Рудолф Хес.

Целта и контекстът на този разговор все още не може да се определи: наличната информация е все още непълна. И все пак изглежда, че по време на този разговор заместник-фюрерът е бил дори още по-конкретен и изчерпателен относно предложенията си, отколкото е бил в последващите разговори.

 

Ето и предложенията на Хес:

Първо: Германия и Великобритания ще постигнат компромис по отношение на световната политика на базата на статуквото. Тоест, Германия няма да напада Русия, за да осигури своя германски Лебенсраум [„жизнено пространство“].

Второ: Германия ще се откаже от исканията си за бившите й колонии и ще признае британската морска хегемония. В замяна на това Великобритания ще признае континентална Европа за немска сфера на влияние.

Трето: Настоящите военносилови взаимоотношения между Германия и Великобритания по въздух и море ще продължат да се поддържат. Тоест, Великобритания няма да получава никакви помощи от Съединените щати. Макар че не се споменава нищо за сухопътните сили, може да се смята, че този баланс на силите е щял да бъде поддържан по същия начин.

Четвърто: Германия следва да се изтегли от „космополитна Франция“ [Европейска Франция] след пълното разоръжаване на френската армия и морска пехота. Във Френска Северна Африка следвало да останат германски комисионери, а в Либия следвало да останат германските войски за пет години след сключването на мира.

Пето: В рамките на две години след сключването на мира, Германия ще установи сателитни държави в Полша, Дания, Нидерландия, Белгия и Сърбия. В същото време обаче Германия ще се оттегли от Норвегия, Румъния, България и Гърция (с изключение на о. Крит, превзет от немски парашутисти в края на май 1941 г.). След дооправяне на някои неща на изток, север, запад и юг (Австрия и Бохемия-Моравия очевидно ще си останат в рамките на Райха), Германия ще отстъпи на Великобритания позицията си в източното Средиземноморие и Близкия изток.

Шесто: Германия ще признае Етиопия и Червено море за британска сфера на влияние.

Седмо: Човекът, с когото заместник-фюрерът е разговарял, е бил малко объркан относно въпросът дали Италия е одобрила мирните предложения на Хес. Самият Хес не споменава нищо за това, въпреки че четвърта и шеста точка значително биха засегнали италианските интереси.

Осмо: Рудолф Хес признава, че Хитлер предварително се е съгласил на официалната „прикриваща история“, пусната в Германия, че той не е бил с всичкия си.

 

Това предложение за мир със сигурност щеше да донесе мир на света през 1941 г. Ако Великобритания бе преговаряла с Германия на тази основа, германското нападение срещу Русия—което започва по-малко от три седмици по-късно, на 22 юни 1941 г.—нямаше да се случи⁴, тъй като Хитлер вече щеше да получи всичко, от което се е нуждаел за оцеляване: а именно, контрол на континента. Войната щеше да приключи на всички фронтове.

Вместо това обаче, както знаем, войната продължи—носейки със себе си разруха, страдание и смърт в почти невъобразими размери—само защото подадената ръка за мир бе отхвърлена от Чърчил и Рузвелт. Мирът, който те са искали, е бил картагенски мир⁵. А единствената им военна цел—унищожението на Германия.

След първите интервюта с Рудолф Хес, направени от Херцога на Хамилтън и сър Айвън Къркпатрик в Глазгоу, баща ми е бил отново интервюиран на 9 юни 1941 г. от лорд Саймън, лорд-канцлер, а на 9 септември 1941 г. от лорд Бийвърбрук, министър на военнолетателното производство. Няколко дни по-късно Бийвърбрук отлита за Москва, за да договори военна помощ за Съветския съюз. Тези две интервюта са направени не заради някакво намерение за мир, а само и единствено с цел извличане на всякакви потенциални военни тайни от Хес.

 

Нюрнберг

След септември 1941 г. баща ми беше напълно изолиран. На 25 юни 1942 г. той бе преместен в Абергавени в южен Уелс, където престоява като затворник до докарването му в Нюрнберг на 8 октомври 1945 г., където е изправен пред съда като „главен военен престъпник“ и като втория по степен ответник в т.нар. „Международен военен трибунал“.

Няма да навлизам в детайли относно този позорен „съдебен процес на победените от победителите“, а само ще отбележа, че дори и съюзническите съдии на Трибунала трябваше да оправдаят баща ми по обвиненията за „военни престъпления“ и „престъпления срещу човечеството“, но все пак решават, че той—единственият човек, рискувал живота си за осигуряването на мир—е виновен за „престъпления срещу мира“ и на тази основа го осъждат на доживотен затвор! Самото отношение на съда към Хес е повече от достатъчно да определим Нюрнбергските процеси като един позорен отмъстителен съд на победителите, преструващ се на истински форум за справедливост.

 

Затворът „Шпандау“

На 18 юли 1947 г. баща ми, заедно с шест други нюрнбергски ответници, беше преместен в сумрачната крепост в берлинската област Шпандау, превърната във Съюзническия военен затвор.

Условията, под които седемте затворници са били държани са били толкова сурови, че дори френският капелан на затвора, Касали, протестира (през 1948 г.) срещу скандалния начин, по който мъжете са били третирани. Той описва „Шпандау“ като място на психически изтезания. През октомври 1952 г., след две години на проточени обсъждания между охранителните власти, руснаците се съгласяват на следните т.нар. „специални привилегии“: По едно 30-минутно свиждане на месец; по едно писмо на седмица от не повече от 1,300 думи; лекарско внимание в затвора; и, в случай на смърт, полагане на праха в затвора, вместо разпръскване навън.

След освобождението на Алберт Шпеер и Балдур фон Ширах на 1 октомври 1966 г., Рудолф Хес остава единственият затворник. В продължение на повече от 20 години баща ми остава единственият затворник в затвор, предназначен за около шестстотин души.

След преразглеждане на условията в началото на 1970-те, посещението на член от семейството се бе увеличило на един час ежемесечно. Затворникът също така вече имаше право да получава по четири книги на месец. Както и преди, свижданията, писмата и книгите бяха строго цензурирани. Не бяха позволени никакви препратки към събитията от периода 1933 – 1945 г. Не се позволяваше и никакво споменаване на присъдата на Трибунала или всичко свързано с него. Семейните свиждания бяха съблюдавани от властите на всяка една от четирите сили, както и от поне двама пазачи. Не е беше позволен и физическият контакт—дори и ръкостискането. Свижданията се извършваха в специална „Стая за посетители“, в която имаше преграда с отворен „прозорец“.

На баща ми му беше позволено да получава по четири ежедневни вестника, а след средата на 1970-те да гледа и телевизия. И все пак, вестниците и телевизията биваха цензурирани подобно на останалите неща по-горе. В допълнение на това на баща ми му беше забранено да гледа каквито и да е новини по телевизията.

В продължение на много години баща ми отказваше семейните свиждания с обяснението, че заради условията, под които те били позволени, той ги е смятал за обиждащи честта и доблестта му, както и че само правели нещата по-зле. През ноември 1969 г. той обаче размисли, когато здравето му се бе значително влошило и когато е трябвало да се бори, за да остане жив. Заради тези обстоятелства и заради новите условия за посещение той се бе съгласил на свиждане с мен и майка ми Илзе Хес в Британската военна болница в Берлин. И така, на 24 декември 1969 г. аз и майка ми го посетихме за първи път, откакто бях дете. Това беше единственият случай, в който на двама души им беше позволено да го посетят едновременно.

След като бе откаран обратно в Съюзническата военна болница в Шпандау, той се съгласи на още свиждания. В следващите години Рудолф Хес бе посетен 232 пъти от членове на семейството. Само на най-близките членове на семейството му им беше позволено да се срещат с него: жена му, сестра му, племенницата му, племенника му, жена ми и аз. Ръкостисканията и прегръдките бяха забранени. Подаръците също бяха забранени, дори и на рождени дни или Коледа.

На адвокатът на баща ми, пенсионирания баварски областен министър д-р Алфред Сейдъл, му беше позволено да се види с клиента си общо шест пъти по време на 40-годишния период от юли 1947 г. до август 1987 г. На всичкото отгоре д-р Сейдъл беше подлаган на същите строги рестрикции: преди всяко негово посещение той бе предупреждаван, че няма право да обсъжда с клиента си съдебния процес, причините за лишаването му от свобода или влаганите усилия за неговото освобождаване. Охранителните съюзнически правителства винаги отказваха да поемат разходите за затвора. От 1 октомври 1966 г. нататък, когато баща ми остана единственият затворник, германското федерално правителство бе похарчило около 40 милиона марки за поддържането на затвора. Тази сума включваше и заплатите на персонала, който наброяваше над сто души назначени да охраняват и ръководят този затвор само за един-единствен старец.

Рудолф Хес в своята килия в Шпандау. На стената висят карти на Луната, отразяващи запаления му интерес към астрономията.

 

Съветски наченки

През 1986 г. съветската политика спрямо Запада започна да показва признаци на смекчаване и възстановяване на взаимоотношенията. Въпреки многото предишни провали в тази посока, накрая реших отново да действам заради един направен през декември 1986 г. намек от Изтока директно да се свържа с руснаците, за да обсъдя с тях освобождението на баща ми.

През януари 1987 г. написах писмо до съветското посолство в Бон. Тогава за първи път от 20 години насам получих отговор. Длъжностните лица там ми предложиха да отида в съветското посолство в Източен Берлин, за да обсъдя подробно ситуацията на баща ми със съветските представители. Накрая се съгласихме на среща в съветското консулство в Западен Берлин, насрочена за 31 март 1987 г. в 14:00 ч. Длъжностните лица от посолството бяха наясно с факта, че това щеше да бъде денят на следващото ми свиждане с баща ми.

Това бе сутринта, в която посетих баща ми в затвора „Шпандау“ за последен път. Заварих го с всичкия си, с добро психическо здраве, но физически много изнемощял. Можеше да върви само като се подпираше на бастун от едната страна, а от другата на пазач, който да го прикрепя. Сядането и подлагането на краката върху стол се бе превърнало в изморителна процедура, която той не можеше да върши без чужда помощ. Макар за мен температурата в стаята за посещения да беше нормална, на него му беше студено, като бе помолил да му дадат палтото му, както и допълнително одеяло.

Баща ми започна разговора с една интересна новина, подробностите на която той ме помоли да запиша: Каза ми, че е изпратил нов формуляр до държавните глави на четирите окупационни сили с искане за освобождение от 46-годишния му престой в затвора. Едно нещо обаче ме бе изненадало. Той ми каза, че молбата му била най-вече насочена към съветския държавен глава, който да подкрепи искането му заедно с трите други охранителни сили. „Правилно ли разбрах?“, попитах. Баща ми кимна. Значи той е знаел—очевидно от самите руснаци—че те са обмисляли да одобрят освобождението му.

След срещата ни заминах за съветското консулство директно от затвора „Шпандау“. Съветникът на посолството Гринин, длъжностното лице, с което бях разговарял, обясни, че не съветското посолство в Бон, а по-скоро посолството в Източен Берлин отговаряше за всички съветски права и отговорности в Западен Белин. Той каза, че сред отговорности—и думите му заслужават да бъдат повторени дословно тук—било и „неприятното наследство на Шпандау“. Всеки наследил такова нещо като „Съюзническия военен затвор“ на германска почва, както Съветския съюз в края на войната, Гринин каза, със сигурност би искал да се отърве от него.

Не очаквах никакви сензационни резултати от тази среща. Тя беше взаимно информативна и смятам, че мина позитивно и за двете страни. По време на тази среща разбрах, че в Москва възгледите относно „Случая Хес“ били разностранни. Онези, които са били благосклонни към нас, водени от генералния секретар Горбачов, очевидно са били с преимущество.

Това бе потвърдено не след дълго в един доклад, публикуван в германското новинарско списание “Der Spiegel” (13 април 1987 г.). В статията, която се бе появила под заглавието „Ще освободи ли Горбачов Хес?“ се съобщаваше за фундаментална промяна в отношението на съветския партиен лидер към „Случая Хес“. По-нататък се казваше как Горбачов бил възприел освобождението на последния затворник на „Шпандау“ като действие, което „е щяло да бъде прието по света като жест на човечеството“ и което „е можело да бъде оправдано спрямо съветския народ“. Във връзка с това ежеседмичното списание също така бе споменало и за предстоящата визита в Москва на федералния немски президент Вайцзекер, която бе планирана за средата на май.

Също така на 13 април 1987 г. един германски гражданин бе изпратил писмо до немскоговорящото звено на Радио Москва във връзка със Случая Хес. В писмото, получено като отговор и с дата 21 юни 1987 г., се казва следното: „Както и може да се надява от последните изявления на нашия държавен глава М. Горбачов, Вашите дълги години на труд и усилия за освобождението на военния престъпник Р. Хес скоро ще бъдат увенчани с успех.“. Със сигурност може да се предположи, че такова писмо от Радио Москва не е могло да се напише без одобрение отгоре.

Тези три събития—визитата ми в съветското консулство в Западен Берлин на 31 март 1987 г., докладът на сп. “Spiegel” от 13 април 1987 г. и отговорът на Радио Москва от 21 юни 1987 г.—безсъмнено показват, че Съветският съюз, под ръководството на генералния секретар Горбачов, е възнамерявал да освободи Рудолф Хес. Това освобождение не само че щеше напълно да съответства на помирителната политика на Горбачов, то щеше и да представлява важен признак на разрешаване на последните нерешени последствия от Втората световна война, без което обединението на Германия и Берлин нямаше да бъде възможно.

 

Смърт чрез самоубийство?

Ако преди западните охранителни сили не са били наясно с намерението на Горбачов, то след публикацията на статията на сп. “Spiegel” през април те със сигурност вече знаеха за него. Това несъмнено бе вдигнало Великобритания и Съединените щати на крак, понеже този нов съветски ход щеше да премахне и последната легална пречка към освобождението на баща ми. В продължение на много години британските, американските и френските правителства казваха, че са готови да се съгласят на освобождението на Хес, ако не беше съветското вето, което предотвратяваше това. Новата инициатива на Горбачов заплашваше да изобличи британския и американския блъф.

Властите в Лондон и Вашингтон трябваше да намерят някакъв нов и по-постоянен метод да откажат Хес да бъде освободен и да не му позволяват да говори свободно.

В понеделник, на 17 август 1987 г., един журналист ме бе информирал в офиса ми, че баща ми умира. По-късно получих телефонно обаждане вкъщи в 18:35 ч. от г-н Даролд В. Кийн, американският директор на затвора „Шпандау“, който официално ме уведоми, че баща ми е починал. Официалното известие, което бе на английски, бе следното: „Упълномощен съм да Ви уведомя, че баща Ви издъхна днес в 16:10 ч. Не съм упълномощен да Ви дам повече подробности.“

На следващата сутрин отлетях за Берлин, придружен от д-р Сейдъл. Когато пристигнах в затвора, една сравнително голяма тълпа се беше насъбрала отпред. Берлинската полиция бе блокирала входа, като трябваше да покажем документите ни за самоличност преди да ни бъде позволено да се приближим към зелената желязна порта. Натискайки звънеца, помолих да разговарям с американския директор на затвора г-н Кийн. След известно време г-н Кийн най-накрая се появи, изглеждайки нетипично нервен и несигурен. Каза ни, че няма да бъдем допуснати в затворническия комплекс, както и че няма да ме допуснат да видя мъртвия си баща. Той ни каза също и че не може да ни даде повече информация относно подробностите около смъртта му. Казаха ни и че към момента се е подготвял нов доклад с подробностите около смъртта на баща ми, който е щял да бъде достъпен около 16:00 ч. След като му дадохме адреса и телефонния номер на един берлински хотел, в който щяхме да чакаме за още новини, той ни остави да висим сами пред портата.

Дългоочакваното телефонно обаждане в хотела най-накрая дойде около 17:30 ч. Кийн каза:

„Сега ще Ви прочета доклада, който веднага след това ще съобщим на пресата. Той е следният:

‘Първоначалните прегледи сочат, че Рудолф Хес се е опитал да сложи край на живота си. На 17 август 1987 г. следобедно време, в протоколното присъствие на пазач, Хес е отишъл в лятната беседка в градината на затвора, където редовно отсяда. Когато пазачът е отишъл да провери беседката няколко минути по-късно, той заварва Хес с електрически кабел около врата си. Били са извършени опити за съживяване, след което Хес бе откаран в Британската военна болница. След допълнителни опити за съживяването на Хес, той бе обявен за мъртъв в 16:10 ч. Към момента въпросът дали опитът му за самоубийство е причината за смъртта му подлежи на разследване, включително и на обстойна аутопсия, която все още се извършва.’”

 

Хес беше един изнемощял 93-годишен мъж, който нямаше сили в ръцете си и който едва можеше да се довлече от килията си до градината. Как е могъл въобще да се самоубие по такъв начин? Да не би да се е обесил с кабела от някаква кука или райбер? Или да не би да сам да се е удушил? Не бяхме предоставени на момента с подробно обяснение от отговорните лица за тази част. Трябваше да чакаме цял месец, докато излезе окончателното официално изявление относно обстоятелствата около смъртта му. То бе публикувано от Съюзниците на 17 септември 1987 г. и представляваше следното:

„1. Четирите сили вече могат да дадат окончателно си изявление относно смъртта на Рудолф Хес.

2. Разследването потвърждава, че Рудолф Хес се е обесил на 17 август от райбер на прозореца в малка лятна беседка в градинката на затвора, използвайки електрически удължителен кабел, който от известно време е бил съхраняван в лятната беседка за използването му за лампа за четене. След направени опити за съживяване той бе откаран в Британската военна болница, където, след допълнителни неуспешни опити да бъде съживен, бе обявен за починал в 16:10 ч.

3. В джоба му е намерена бележка до семейството на Хес. Тази бележка е написана на обратната страна на писмо от снаха му с дата 20 юли 1987 г. Тя започва с думите ‘Моля ако може управителите да изпратят това до вкъщи. Написано няколко минути преди смъртта ми’. Главният експерт на документи и химик от лабораторията на британското правителство г-н Бърд разгледа тази бележка и стигна до заключението, че не вижда никаква причина да се съмнява, че тя е била написана от Рудолф Хес.

4. На 19 август бе извършена пълна аутопсия на тялото на Хес от д-р Малкълм Камерън в Британската военна болница. Аутопсията бе направена в присъствието на медицински представители на четирите сили. В доклада е посочена праволинейна следа откъм лявата страна на врата, съвпадаща с тази на направената лигатура. Според д-р Камерън смъртта е причинена от задушаване вследствие на натиск върху врата от провисването.

5. Разследването потвърждава, че персоналът е изпълнявал обичайните си рутинни задължения в деня на самоубийството на Хес. През 1977 г. Хес се бе опитал да си пререже китките с кухненски нож. Веднага след този инцидент в стаята му бяха поставени пазачи с постоянно 24-часово наблюдение. След няколко месеца обаче тази практика бе прекратена заради непрактичното, ненужно и неприемливо нарушаване на личното пространство на Хес.“

 

По-късно докладът от аутопсията, извършена на 19 август от британския патолог д-р Камерън, бе представен на семейството. Стигайки до извода, че смъртта на баща ми не е била естествена, тя съответства само и единствено с точка пет от окончателното официално съюзническо изявление.

 

Аутопсия и погребение

Въз основа на постигнато споразумение от 1982 г. между семейството и Съюзниците, тялото на Рудолф Хес нямаше да бъде подложено на кремация, а вместо това щеше да бъде предадено на семейството за погребение „в Бавария, без много шум и в присъствието на най-близките му роднини“.

Съюзниците спазиха своята част от това споразумение—нещо, за което и до ден днешен обаче те най-вероятно съжаляват. Тялото на баща ми беше предадено на семейството на сутринта на 20 август 1987 г., на Американските военни тренировъчни площадки в Графенвор, където бе докарано в британски военен самолет от Берлин по-рано на същата сутрин.

Ковчегът беше придружен от тримата западни управители и двама руснака, които не познавах, както и от някой си майор Галахър, началник на т.нар. „Специален разузнавателен отдел към Кралската военна полиция“. Предаването беше кратко и по същество. Веднага след това откарахме тялото в Съдебномедицинския институт в Мюнхен, където по молба на семейството проф. д-р Волфганг Шпан ни чакаше, за да извърши втора аутопсия. По време на целия път от военните тренировъчни площадки в Графенвор до Съдебномедицинския институт в Мюнхен бяхме охранявани от служители на баварската полиция.

В заключителната част на доклада си от 21 декември 1988 г. на втората аутопсия, авторитетният мюнхенски патолог проф. Шпан бе изтъкнал трудностите, с които се бе сблъскал, тъй като не разполагаше с подробна информация за предполагаемото обесване. По-конкретно, той не разполагаше с подробна информация за състоянието на баща ми след като намерили тялото му. Въпреки тези спънки обаче, д-р Шпан все пак успя да стигне до следните значителни заключения:

„Заключението на д-р Камерън, че този натиск е бил причинен вследствие на провисване не съответства напълно на нашите открития…

В съдебномедицинската област посоката на следата от лигатурата на врата се смята за класически индикатор за разграничаването между видовете обесване и удушаване… Ако проф. Камерън, в своето посочване на причината за смъртта, е стигнал до заключението, че причината за смъртта е била задушаване, причинено от натиск върху врата вследствие на обесване, то той забравя да включи като възможност и метода на удушаване… За извършването на това разграничаване обаче е нужно да се разгледа посоката на следата от лигатурата. Точната посока на следата не е включена в доклада от аутопсията на проф. Камерън…

Тук нито посоката на следата от удушаване върху врата, както вече споменахме, нито посоката й върху гърлото, нито позицията й спрямо издатината на ларинкса са описани и разгледани… Тъй като върху непокътнатата кожа на врата, където възможността от белези, причинени от зашиването на разреза е отхвърлена, би следвало да се открие почти хоризонтална посока на следата от удушаване, това откритие, както и факта, че следата върху гърлото очевидно не се намира над ларинкса, говори повече за случай на удушаване, отколкото на обесване. Тези открития под никакви обстоятелства не могат да бъдат обяснени като типично обесване. Спуканите кръвоносни съдове, открити по лицето му и причинени от съсирване на кръвта, също не съответстват на класическото обесване.“

 

Един тунизийски санитар на име Абдулах Мелаюи е бил цивилен служител към администрацията на затвора „Шпандау“ по време на смъртта на баща ми. Той не е гражданин на нито една от четирите съюзнически окупационни сили, нито пък е член на въоръжените им сили. Именно заради това на него не може да му бъде наредено да мълчи, нито пък да бъде прехвърлен в някой далечен край на света, както бе направено с хората, присъствали на местопрестъплението.

След смъртта на баща ми Мелаюи се свърза със семейството ни. От една бележка на баща ми, написана до него, става ясно, че между двамата мъже е имало лично доверие. Разковничето на разказа на Мелаюи, който той бе привел под формата на писмена клетвена декларация, е следното:

„Когато отидох на лятната беседка в градината, заварих мястото сякаш там се е водила борба. Подът бе понесъл щети, а столът, на който Хес обикновено седеше, беше преобърнат на земята на немалко разстояние от обичайното си място. Хес лежеше безжизнен на пода: не реагираше на нищо, а дишането, пулсът и сърцебиенето му не можеха да се измерят. Джордън [американски пазач] стоеше близо до краката на Хес и си личеше, че наистина не беше на себе си.“

 

За своя изненада Мелаюи също така забелязал, че освен Антъни Джордън, афроамериканският пазач, две непознати лица в американски военни униформи също били там. Това било необичайно, тъй като войниците обикновено нямали достъп до тази част на затвора и, най-вече, тъй като всякакъв контакт с Рудолф Хес бил строго забранен. Според Мелаюи двамата непознати изглеждали резервирани и спокойни, за разлика от Джордън.

 

Клетвена декларация от Южна Африка

Освен разказа на тунизийския санитар, има още една клетвена декларация относно събитията в „Шпандау“ от 17 август 1987 г. Жена ми я донесе от Южна Африка, където там тя се бе срещнала с един южноафрикански адвокат с връзки в западните тайни служби. Успях да убедя този мъж да изложи показанията си под формата на писмена клетвена декларация, подготвена за пред съдия. С дата 22 февруари 1988 г., тази клетвена декларация представлява следното:

„Бях разпитван относно детайлите около смъртта на бившия германски райхсминистър Рудолф Хес.

Райхсминистър Рудолф Хес беше убит по заповед на британското Министерство на вътрешните работи. Убийството бе извършено от двама члена на британската SAS (22-ри SAS полк, SAS Депо Бредбъри Лайнс, Херефорд, Англия). Военният отдел SAS [Специални въздушни сили] е подчинен на британското Министерство на вътрешните работи—а не на Министерството на отбраната. Планирането на убийството, както и заповедта му бе извършено от МИ5. Това действие на тайните служби, чиято цел е била убийството на райхсминистър Рудолф Хес, е било толкова набързо планирано, че дори не е могло да получи и кодово име, както винаги се прави.

Тайните служби, които са били наясно с плана, са американските, френските и израелските. Нито [съветското] КГБ, нито ГРУ, нито германските тайни служби са били уведомени.

Убийството на райхсминистър Рудолф Хес е било необходимост, тъй като правителството на СССР е възнамерявало да освободи затворника през юли 1987 г. [оттам и визитата в Москва на германския президент вон Вайцзекер], но президентът вон Вайцзекер успял да се споразумее със съветския държавен глава Горбачов за удължаване на срока до ноември 1987 г., когато тогава се падало следващият съветски охранителен период.

Двамата членове на SAS са били в затвора „Шпандау“ още в нощта между събота и неделя (15–16 август 1987 г.). Американското ЦРУ е дало позволението си убийството да се осъществи в понеделник (17 август 1987 г.).

По време на следобедната разходка на райхсминистър Рудолф Хес, двамата членове на SAS за изчаквали затворника в лятната беседка на затвора и са се опитали да го удушат с помощта на близо метър и половина кабел. След това следвало да бъде фалшифицирано „убийството чрез обесване“. Но понеже райхсминистърът Рудолф Хес се е борил и е викал за помощ, което вдигнало на крак поне един американски военен пазач, опитът за отнемане на живота на затворника е бил прекъснат, след което била извикана линейка от Британската военна болница. Райхсминистърът Рудолф Хес, който бил в безсъзнание, е бил откаран в линейка в Британската болница.

Горепосочената информация ми бе дадена лично и устно от офицер от израелските тайни служби във вторник, 18 август 1987 г. около 08:00 ч., южноафриканско време. Познавам се с този член на израелските тайни служби както формално, така и лично от четири години. Доволен съм за искреността и честността му и по никакъв начин не се съмнявам в достоверността на тази информация. Изцяло конфиденциалният характер на този разговор с мен също е извън всякакво съмнение.“

 

След подвеждащия доклад от аутопсията на Камерън, самите британци накрая дадоха окончателната следа за разгадаването на мистериозната смърт в лятната беседка в градината на затвора „Шпандау“.

 

Предсмъртна бележка?

Както вече бе споменато, на 17 август 1987 г. ми беше казано само, че баща ми е починал. Едва на следващия ден разбрах, че уж се е самоубил. В отговор на съмненията, които веднага бях споделил с обществеността относно това предполагаемо убийство, на 19 август 1987 г. на Съюзниците им се наложи да се натъкнат на едно уж неопровержимо „доказателство“ за самоубийство. Това е т.нар. „предсмъртна бележка“. Представлява написано на ръка недатирано писмо на гърба на предпоследното писмо от семейството до Рудолф Хес с дата 20 юли 1987 г. Текстът на тази предполагаема „предсмъртна бележка“ е следният:

„Моля ако може управителите да изпратят това до вкъщи. Написано няколко минути преди смъртта ми.

Благодаря на всички ви, мили мои, за всичките скъпи неща, които направихте за мен. Кажете на Фрайбург, че изключително много съжалявам, че още от Нюрнбергските процеси трябваше да се преструвам, че не я познавам. Нямах избор, тъй като всички опити да получа свободата си щяха да бъдат напразно. Толкова много се надявах отново да я видя. Успях да получа нейни снимки, както и на вас. Вашият старец.“

 

Това писмо бе връчено на семейството повече от месец след смъртта. Казаха ни, че първо е трябвало да бъде прегледано в британска лаборатория.

Въпреки че приличаше на почерка на баща ми (макар и значително изкривен, точно като в случаите, в които страдаше в резултат на емоционален срив, здравословни проблеми или дори заради лекарствата), тази „бележка“ не отразяваше мисленето на Рудолф Хес от 1987 г. По-скоро тя отразяваше мислите му от преди 20 години. Съдържанието засяга основно „Фрайбург“, неговата временна частна секретарка, за която той бе загрижен през 1969 г., когато имаше перфорирана язва в дванадесетопръстника и беше на косъм от смъртта. Освен това, тя беше подписана с израза „Вашият старец“, който той не бе използвал от 20 години.

Има още една следа в текста на писмото, която сочи към датата му. Изречението „Успях да получа нейни снимки, както и на вас“ щеше да има смисъл само в периода преди Коледа през 1969 г., защото преди тази Коледа той не получаваше нищо друго освен снимки на „Фрайбург“ и на нас. До Коледата от 1969 г. той бе посещаван от членове на семейството и повечето получени снимки бяха от „Фрайбург“, на която не й беше позволено да го посещава. Имайки се в предвид точно определения начин, по който баща ми се изразяваше, това изречение е могло да бъде написано само преди 24 декември 1969 г. Написано през август 1987 г., това изречение няма никакъв смисъл.

И накрая, встъпителните думи на краткото писмо, „Написано няколко минути преди смъртта ми“, не съвпадат с неговия точно определен начин на изразяване. Ако той наистина бе написал това писмо преди планираното си самоубийство, той със сигурност щеше да избере израз, уточняващ самоубийство, като например „малко преди доброволното ми напускане на живота“ или нещо подобно, но не и многозначната дума „смърт“, която отваря възможността за всякакъв начин на смърт.

Ние, членовете на семейството му, които познавахме не само почерка на баща ми, но и самия автор и които бяхме лично запознати с тревогите му през последните му години, знаем, че тази предполагаема „предсмъртна бележка“ е една измама, която е колкото груба, толкова и злонамерена.

Вече може да се заключи, че за изготвянето на този фалшификат от 1987 г. е било използвано писмо за сбогом, написано от баща ми преди близо 20 години в очакване на смъртта си и което тогава не е било предадено на семейството. За тази цел текстът е бил прехвърлен чрез някакъв съвременен метод на гърба на писмо, което баща ми наскоро е получил от нас. Цензуриращият печат „Съюзнически затвор ‘Шпандау’“, който обикновено и без изключение се поставяше в продължение на повече от 40 години на всеки един лист, който той получаваше, обаче липсваше на писмото ни от 20 юли 1987 г. до него. И накрая, на предполагаемата предсмъртна бележка нямаше дата, което беше в разрез с рутинните практики на баща ми винаги да отбелязва с дата всичко, което изпращаше. Оригиналната дата очевидно не е била включена.

 

Убийство, а не самоубийство

На базата на доклада от аутопсията на проф. Шпан, клетвените декларации на тунизийския санитар и на южноафриканския адвокат, както и предполагаемото „предсмъртно писмо“, мога само да заключа, че смъртта на Рудолф Хес в следобеда на 17 август 1987 г. не беше самоубийство. Тя беше убийство.

Въпреки че Съюзническият военен затвор в Берлин-Шпандау е бил официално под контрола на американските власти през август 1987 г., струва си да се спомене, че в последното действие на драмата Хес важна роля изиграват и британски граждани. Американският директор г-н Кийн получава позволение от британците само за да ми се обади и уведоми за смъртта на баща ми. Оттам нататък единственото му задължение е било да си затваря устата.

Да обобщим нещата дотук:

·       Двамата мъже в американски униформи, видени от тунизийският санитар Мелаюи и които най-вероятно са били убийците на Рудолф Хес, са били от полк на Британските въздушни сили.

·       Смъртта е била установена в Британската военна болница, където баща ми е бил откаран в британска линейка.

·       Смъртният акт е подписан само от служители на британския военен персонал.

·       Аутопсията е извършена от британски патолог.

·       Британският директор на затвора, г-н Антъни Льо Тисие, е наглеждал планираното унищожение на всякакво изобличаващо доказателство, като например електрическия кабел, градинската беседка и т.н.

·       Длъжностните лица от Специалния разузнавателен отдел (SIB), които са разследвали смъртта, са били все британски граждани, начело на които е бил британски майор.

·       Предполагаемата „предсмъртна бележка“ уж била намерена два дни по-късно в джоба на якето на Хес от един британски офицер и е била прегледана от британска лаборатория.

·       Г-н Алън Грийн, британският директор на Обществената прокуратура, спира разследване на смъртта на баща ми, започнато от Скотланд Ярд, което било препоръчало провеждането на „всеобхватно разследване за убийство“, след като длъжностните им лица попаднали на много несъответствия.

 

Рудолф Хес не се самоубива на 17 август 1987 г., както твърди британското правителство. Количеството доказателства вместо това показва, че британски длъжностни лица, изпълнявайки заповеди от горните етажи, са убили баща ми.

 

Престъпление срещу истината

Същото правителство, което се бе опитало да го превърне в изкупителна жертва за собствените си престъпленията и което в продължение на почти половин век усърдно се стремеше да потули истината за Случая Хес най-накрая не се поколеба да прибегне до убийство, за да му запуши устата. Убийството на баща ми бе не само престъпление срещу един изнемощял старец, но и престъпление срещу историческата истина. Това бе логичното заключително действие на една официална британска конспирация, която бе започнала през 1941 г. като началото на Случая Хес.

Но все пак уверявам както вас, така и тях, че тази конспирация няма да успее. Убийството на баща ми няма да сложи завинаги край на Случая Хес, както те се надяват.

Убеден съм, че историята и справедливостта ще оневинят баща ми. Смелостта да рискува живота си за мир, неправдата, която дълго изтърпява, както и мъченичеството му няма да бъдат забравени. Той ще бъде оправдан и последните му думи „Не съжалявам за нищо!“, изговорени на Нюрнбергските процеси, ще проехтяват завинаги.

 

Бележки:

^1.          бел. прев. „Тежко и горко им на победените“ – лат. израз

^2.          бел. прев. Върховен регионален управител на НСДАП

^3.          бел. прев. Понастоящем такива документи все още не са направени обществено достояние

^4.          бел. прев. Тази част от твърдението на Волф Хес може да се определи малко или много като спорна, тъй като само няколко години преди това изказване излиза знаменитата книга „Ледоразбивачът“ (1988 г.) на руския историк и бивш офицер-разузнавач Владимир Резун (Виктор Суворов), който, служейки си с множество и най-различни писмени и архивни доказателства, доказва, че основната причина Хитлер да предприеме нападението срещу Русия е именно защото преди това Сталин се е готвил за масивна инвазия на цяла Централна и Западна Европа. Виж https://www.forumnauka.bg/topic/24042-plant-na-stalin-za-pokoryavaneto-na-evropa/

^5.          бел. прев. Жестоко наложен мир, целящ окончателното сриване на дадена страна

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v13/v13n1p24_Hess.html

 

[Zara Thustra]

https://odysee.com/@DiesIrae:3/Wolf-Hess---The-Life-and-Death-of-My-Father-Rudolf-Hess-(1992):e