Защита срещу използването на гражданския процес като средство за непозволено увреждане

[nik1]

https://news.lex.bg/защита-срещу-използването-на-граждан/

Авторът

Иван Георгиев е асистент по Гражданско процесуално право в Юридическия факултет на Университета за национално и световно стопанство и адвокат от Софийската адвокатска колегия.

В основата на настоящия материал е доклад, изнесен на съвместна конференция, организирана от Съюза на европейските адвокатски колегии, Федерацията на европейските адвокатури, Висшия адвокатски съвет и Софийската адвокатска колегия, която се проведе на 23 юни 2022 г. в София.

 

1. Въведение

Добрите нрави традиционно се разглеждат в българската литература^[1] и съдебна практика^[2] като граница на свободата на договаряне. Поначало моралните принципи и норми, установени в обществото, не са предмет на правно регулиране. Обичайно нормативните актове не ги дефинират, а директно препращат към тях. Поради тази причина и в закона (в широк смисъл) не може да бъде открита дефиниция на понятието „добри нрави“, тъй като то се отнася към морала и етиката, установени в обществото. Правните норми обаче изискват спазването на тези житейски правила, санкционирайки в определени хипотези несъблюдаването им^[3].

Дължимото поведение и неговото съобразяване с етиката и добросъвестността обаче е изискване, което следва да намира приложение не само в материалното, но и в процесуалното право. В действащата законова уредба също са налице конкретни разпоредби, които изискват от страните да съобразяват своето поведение от една страна с правата и интересите на насрещната страна, но от друга – така също и с общите изисквания за поведение в обществото – става въпрос за изрични текстове на Гражданския процесуален кодекс^[4] (ГПК), които ще бъдат обект на коментар по-долу.

Темата с увреждащите съдебни производства придоби особена актуалност през последните няколко години, когато в рамките на Европейския съюз зачестиха т.нар. стратегически съдебни производства, насочени срещу участието на обществеността (SLAPPs – strategic lawsuits against public participation). Накратко, особеността на тези процеси се изразява в това, че целта им не е да се получи съдебна защита на нарушеното материално право, а да се осъществи натиск срещу насрещната страна, която заема позиция в обществен интерес[5]. Чрез използването на различни процесуални похвати се цели постигането на автоцензура, която като краен резултат обезкуражава страната да продължи своите журналистически, научни, екологични или изобщо всякакви активни позиции, чиито ефект надхвърля рамките на личния интерес на участващия в съдебното производство.

Започнали като практика в Съединените американски щати преди няколко десетилетия, тези съдебни производства набират все по-голяма популярност и в европейските държави. Това наложи и предприемането на редица законодателни и чисто политически мерки срещу това явление на ниво Европейски съюз, като в основата са предложенията за Директива относно защитата на лицата, ангажирани в участието на обществеността, от стратегически съдебни производства[6], както и Препоръка 2022/758 на Комисията относно защитата на журналистите и защитниците на правата на човека, които се ангажират с участието на обществеността, от стратегически съдебни производства[7].

И двата документа се отличават с иновативен подход спрямо процесуалните разпоредби на националните законодателства, като идеята е да се въведат мерки за противодействие на увреждащите процеси, а в същото време и да се защитят активистите за защита на основни права.

Съобразяването с изискването на добросъвестността и добрите нрави означава не само, че участващите в производството следва да изнасят пред съда само истината. Установяването на действителното фактическо положение е един от основните принципи на процеса (чл. 10 ГПК), който намира своето основание още в Конституцията на Република България^[8] (КРБ)^[9]. Процесуалното поведение на страните обаче невинаги е свързано с въвеждането на фактически твърдения. Поради тази причина изискването за добросъвестност при упражняването на процесуалните права следва да се разглежда комплексно – като въвеждане на ограничение не само при изнасяне на информация пред съда, но и при осъществяването на принципно допустими процесуални действия.

2. Конкретни проблеми

Идеята за противодействие на увреждащите съдебни производства е положителна, но предложението за директива обхваща само един конкретен пример за злоупотреба с процесуални права. През последните години станахме свидетели на различни форми на изобретателност от страните или техните процесуални представители, които зад основното право на достъп до съд, крият други (в много случаи противозаконни или недобросъвестни) интереси. Съвсем накратко, такива примери могат да бъдат дадени в следните насоки (всички хипотези са напълно реални и са взаимствани от действително преминали през съдилищата дела):

2.1. Превратно упражняване на право да се предяви основателна искова претенция

Така например, ищецът предявява частичен иск за 1/10 част от дължимо трудово възнаграждение. В хода на производството е установено, че страната е разделила своето вземане на няколко по-малки части и е предявила няколко различни иска пред различни съдебни състави. С процесуалното си поведение, страната е ангажирала неоснователно ресурса на съда и съдебните служители, при все да е имала възможност да реализира правата си в рамките на едно производство. Наистина, предявяването на частични искове не е забранено от закона, но в конкретния случай този процесуален похват се използва за натоварване на ответника с разноски. Още повече, че недобросъвестната страна, в качеството си на работник, се е ползвала от привилегиите на безплатното гражданско производство (чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК)[10].

Идентична хипотеза е налице и при множество частични цесии на вече присъдена в съдебно производство сума[11]. Частично цедираният размер на претенцията (в повечето случаи иде реч за символична сума) стои в основата на нова искова молба, с която освен тази главница се претендират и разноски, които макар и в минимален размер, надвишават в пъти цената на иска[12].

2.2. Процесуални похвати за подбор на удобен съд или съдия

Друг пример е налице при подаването на множество искови молби от едно и също лице, срещу един и същ ответник, с едно и също искане, произтичащо от едно и също основание. Всичките искови молби са нередовни, като ищецът очаква указания за отстраняване на нередовностите и привежда в редовност единствено исковата молба, която е разпределена на конкретен съдия (forum shopping). Чрез използването на този процесуален похват се заобикаля принципът за случайното разпределение на делата – чл. 9, ал. 1 от Закона за съдебната власт[13] (ЗСВ)[14].

Този пример е от съществено значение не само заради отговорността на страната, но и заради последиците от нарушаването му. В теорията се застъпва виждането^[15], че съдия или съдебен състав, който участва в разглеждането и решаването на дело в нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, не отговаря на изискванията за „съд, създаден в съответствие със закона“ по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи^[16] (КЗПЧОС). Отделно от това, налице е и конкретно решение на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ), в което се приема, че когато въпреки наличието на изискване за случайно разпределение, делото е било преразпределено на друг съд, това е равносилно на нарушение на изискването за независим и безпристрастен съд^[17].

2.3. Конфронтация със съдията по делото

Напоследък зачестиха случаите, при които в хода на висящ процес страната предявява иск за дребна сума срещу съдията-докладчик. Новообразуваното съдебно производство се използва като претекст за въвеждане на искане за отвод, респективно – за отстраняване на съдията от по-нататъшното разглеждане на делото. Нещо повече, честа практика вече е конфронтацията с всички съдии от съответно отделение в съда или дори с всички съдии от съда. В тези хипотези се стига до т.нар. „масови отводи“[18] – казуси, които освен че затрудняват съдилищата с определянето на компетентния решаващ орган, се превръщат и в етичен проблем на магистратите, заради отстраняването им от разглеждане на някое дело поради формалното наличие на спор[19]^,[20]. Не са рядкост и случаите, при които страната, която е започнала конфронтацията, се опитва да „осребри“ последователните отводи, като претендира обезщетение за нарушено право на достъп до съд[21] или дори иска промяна на международната подведомственост на делото, с оглед „предубедеността“ на всички съдии от националния съд[22].

2.4. Подаване на неоснователна молба за защита от домашно насилие

Злоупотребата с процесуални права често се реализира и благодарение на особените правила на процеса, познати на някои специални закони.

Така например, националното законодателство за защита от актове на домашно насилие изисква от съда, пред който е предявена молбата за защита, да се произнесе и да издаде заповед за незабавна защита в срок от 24 часа, когато молбата съдържа данни за пряка, непосредствена или последваща опасност за живота или здравето на пострадалото лице – чл. 18, ал. 1 от Закона за защита от домашното насилие[23] (ЗЗДН). Заповедта за незабавна защита не подлежи на обжалване и има действие до издаването на заповедта за защита или на отказа на съда – чл. 19 ЗЗДН, т.е. съдът може да въведе съществени ограничения спрямо ответника само на базата на твърденията на молителя.

2.5. „Каскадни жалби“ или „процесуален тенис“

С тези термини се описват опитите да бъде осуетено влизането в сила на съдебен акт, като се подават непрекъснато жалби, които осуетяват стабилизирането на последиците от акта на съда. Така например, при постановено в полза на една от страните съдебно решение, другата страна подава нередовна въззивна жалба, за да си осигури време, през което например да се освободи от активите на имуществото си. Дори и въззивната жалба да бъде върната в изпълнение на изискванията на чл. 262, ал. 2 ГПК, то разпореждането за връщането ѝ отново подлежи на обжалване с частна жалба – чл. 262, ал. 3 ГПК, което осигурява на недобросъвестната страна допълнително време. Отделно от това, връщането на частната жалба отново подлежи на обжалване с частна жалба – чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, което на практика означава, че обжалването може да продължи до безкрайност[24].

3. Злоупотребата с процесуални права и принципите на процеса

В разгледаните по-горе хипотези е налице заобикаляне на закона, което води до злоупотреба с право. Действието на страната е несъвместимо с производството и поради своя интензитет и начин на проявление надхвърля рамките на приетото за допустимо. В конкретните случаи, страните действат като т.нар. vexatious litigants или квероланти – лица, злоупотребяващи с правото си на достъп до съд, чрез подаване на заявления, искови молби или жалби, единствено или предимно с цел тормоз на противната страна и/или на съда[25]. Законодателят е въвел принципите на процеса (и по-конкретно – принципа на служебното начало), целейки определени последици. Злоупотребата с разпоредбите, гарантиращи проявлението на принципите на процеса, води до затрупване на съда и ангажирането му с множество дела, които отнемат време и ресурси не само на съдията, но и на съдебните служители. Съдът не е средство в ръцете на страната нито за саморазправа с противника, нито пък за заобикаляне на установени принципни правила. Всяка злоупотреба с процесуални права представлява процесуален деликт[26].

Изброените примери по-горе, за съжаление, не са изчерпателно посочени. Епидемия от злоупотреба с дела, съдържащи обидни квалификации към насрещната страна дори наложи законодателно изменение и приемането на разпоредбата на чл. 100а, ал. 1 ГПК, според която „[п]роцесуалните действия не може да съдържат заплахи, обидни или нецензурни думи или квалификации. В този случай те се смятат за нередовни“[27]. Такъв тип злоупотреба е забранена не само в гражданския процес, но и във всички съдебни производства – чл. 12, ал. 1 ЗСВ.

Общото във всички изброени случаи показва, че с привидно допустими процесуални искания и/или изявления, могат да бъдат преследвани неправомерни процесуални резултати. Същият е ефектът на стратегическите съдебни производства, насочени срещу участието на обществеността. Именно общите особености на увреждащите съдебни производства, както и процесуалните тактики за воденето на такива производства, налагат и преглед на средствата за противодействие в процесуалното законодателство. Разбира се, следва да се обърне внимание и на идеите, залегнали в проекта за директива, които в много от случаите търпят и критичен коментар.

4. Правото на защита и неговото превратно упражняване

Несъмнено е задължението на съда да разгледа и разреши всяка подадена молба за защита и съдействие на лични и имуществени права – чл. 2 ГПК. Освен това, съдът следва да оказва съдействие на страните за изясняване на делото – чл. 7, ал. 1 ГПК in fine. Тези задължения обаче не следва да се разглеждат безусловно – коректив за това е разпоредбата на чл. 3 ГПК, вменяваща на страните задължението да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави.

Да се говори за осъществяване на контрол върху задължението на страната да упражнява добросъвестно своите процесуални права, е доста спорно. От една страна това е така, тъй като както казва и законът – последицата би могла да е ангажиране отговорността за вреди на недобросъвестната страна. От друга страна обаче, съдът не следва да остава безучастен към опитите за използване на съдебния процес за нетипични цели, както и към стремежа на едната страна да използва особеностите на гражданското производство за достигането на непозволени резултати.

Съдът е длъжен да вземе мерки да организира адекватно своевременното разглеждане на делото, включително като не уважава неоснователните искания на страните, дисциплинира ги със средствата на ГПК, преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право[28].

5. Изменение, оттегляне или отказ от иска

Предложението за директива изисква всички направени от ищеца в главното производство последващи изменения на искове или процесуални документи, включително отказът от иска или оттеглянето му, да не засягат възможността на сезирания с делото съд или правораздавателен орган да признае съдебното производство за неправомерно и да наложи правни средства за защита. Това изискване и към момента е гарантирано в българското процесуално законодателство, доколкото ищецът не може да се освободи от неблагоприятните последици на предявения иск, без значение дали ще го измени като го увеличи, или намали.

Оттеглянето на иска е допустимо само със съгласието на ответника (след първото по делото съдебно заседание – чл. 232 ГПК), което е гаранция, че същият иск не може произволно отново да бъде предявен. От друга страна пък с отказа от иска ищецът се разпорежда с предмета на делото[29], като заявява неоснователността на предявената от него искова претенция[30], като определението, с което съдът прекратява делото, е единственият съдебен акт от тази категория, който се ползва с последицата на влезлите в сила съдебни решения: силата на пресъдено нещо[31]^,[32]. Изложеното дава основание да се приеме, че изменението на иска или разпореждането с предмета на делото, по никакъв начин не се отразява на възможността на съда да предприема каквито и да било процесуални действия както за движението на делото, така и за съблюдаване допустимостта на производството.

6. Обезпечение на разноските и на претенцията за вреди

Друго предложение, залегнало в проекта за директива, изисква при съдебните производства, насочени срещу участието на обществеността, сезираният съд или правораздавателен орган да може да изиска от ищеца да предостави обезпечение за процесуалните разноски или за процесуалните разноски и вредите, ако счита такова обезпечение за подходящо с оглед на наличието на елементи, които са признак за неправомерно съдебно производство.

Българското процесуално право е резервирано относно възможността да бъдат обезпечени разноските в производството. Такъв законодателен подход обаче не е непознат на нашето право, доколкото в производството по колективни искове доказателствата за възможността да се понесат разноските следва да бъдат представени още с исковата молба (чл. 380, ал. 3 ГПК), като тези предпоставки дори се проверяват от съда като елемент от редовността на претенцията (чл. 381, ал. 1 ГПК in fine).

Отделно от това, макар и този въпрос да не стои като изискване в проекта за директива, следва да отбележим, че нашето процесуално законодателство познава института на обезпечаване на доказателствата – чл. 207 и чл. 208 ГПК. Трябва да се има предвид и фактът, че в производството по обезпечаване на доказателствата държавната такса е в минимален размер, а с тази процесуална възможност разполагат както ищецът, така и ответникът.

7. Прекратяване на производството

Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка не само за предявяването на иска, но и за неговото съществуване, докато делото е висящо. Поради това, съдът във всеки един момент следи служебно за наличието на правния интерес на ищеца и когато констатира, че такъв интерес не е налице, производството по делото подлежи на прекратяване.

В предложението за директива е въведено условието съдилищата да могат да прекратят делото изцяло или частично, когато производството е явно неоснователно. Поставя се и изискването за въвеждането на срокове за упражняване на правото да се подаде молба за прекратяване на ранен етап. Сроковете трябва да бъдат пропорционални и да не правят упражняването това право невъзможно или прекомерно трудно.

В това отношение нашето национално законодателство стига дори по-далеч. На ответника не се преклудира възможността във всеки един етап на производството да иска неговото прекратяване като недопустимо. Нещо повече, за допустимостта съдът следи служебно, като това задължение по отношение на въззивната инстанция е налице дори и да няма оплакване във въззивната жалба (чл. 269 ГПК), а касационната инстанция може да допусне разглеждане по същество на касационната жалба при вероятна недопустимост на атакуваното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК), която отново може да бъде констатирана без изрично сезиране за този порок.

Разбира се, проблем е налице по отношение на преценката prima facie, която съдът следва да осъществи по отношение основателността на исковата претенция. Тази проверка няма как да допуска произнасяне преди събирането на доказателствата и оценяването им с крайния по делото съдебен акт. В този смисъл, няма как съдът да прекрати делото при „явна неоснователност“ на претенцията, тъй като подобно произнасяне би било преждевременно и, отделно от това, би представлявало основание за отвод на съдебния състав.

8. Отговорност за разноски

Една от изискваните гаранции в проекта за директива гласи, че на ответника следва да се осигури възможността да натовари ищеца, който е образувал неправомерно съдебно производство, насочено срещу участието на обществеността, с всички разноски по производството, включително пълните разноски за процесуално представителство, освен ако тези разноски са прекомерни.

Това изискване също не е непознато на българския процесуален закон. У нас важи принципът, че „губещият плаща“ (“loser pays”), както и, че „разноските следват събитието“ (“costs follow the event”), а и той се прилага не само при решение по същество на делото (чл. 78, ал. 3 ГПК), но и при прекратяване на делото (чл. 78, ал. 4 ГПК).

9. Обезщетение за вреди

Предложението за директива изисква да бъдат предприети необходимите мерки, за да се гарантира, че физическо или юридическо лице, което е претърпяло вреда в резултат на неправомерно съдебно производство, насочено срещу участието на обществеността, може да предяви иск и да получи пълно обезщетение за тази вреда.

Фактът, че вреди могат да се претендират от злоупотреба с процесуални права, означава, че условно можем да говорим за съдебни производства, използвани като вид непозволено увреждане (процесуален деликт). Деликтната отговорност сама по себе си е материалноправно правоотношение, породено от акт на непозволено увреждане. Какъв може да бъде този акт е въпрос на факти във всеки конкретен случай, които няма как да бъдат лимитативно изброени в закона. Независимо от това, в текста на разпоредбата на чл. 3 ГПК изрично е предвидена възможността за реализиране отговорността за вреди при недобросъвестно упражняване на процесуални права. Тази отговорност може да бъде търсена в рамките на висящото производство чрез претендиране на сторените разноски. Няма пречка обаче, когато недобросъвестното поведение е причинило вреди извън процеса, последните да бъдат търсени и в изцяло нов процес. Самите вреди пък могат да бъдат както с имуществен, така и с неимуществен характер.

Горните изводи се подкрепят и от актуалната съдебна практика, според която „…носителят на правото на иск е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова предявяването на иск поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба както с правото на иск, така и с всяко друго съдопроизводствено действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени в чл. 3 ГПК. Злоупотребата с право е противоправна, тя е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно – за да бъдат увредени права и законни интереси на други (чл. 57, ал. 2 КРБ), но също и в противоречие с интересите на обществото. Доказването на деянието (предявяването на иска) и неговата противоправност (недобросъвестността) е в тежест на пострадалия, докато вината на дееца се предполага до доказване на противното. Вредата и причинната връзка с противоправното деяние също са в тежест да бъдат доказани от пострадалия, но при липса на достатъчно доказателства за размера на причинената вреда, съдът определя нейния размер по своя преценка или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл. 162 ГПК. Отговорността за вреди от злоупотреба с правото на иск по правното си естество е деликтна, поради което по общите правила дължимото обезщетение обхваща всички преки и непосредствени имуществени (претърпени загуби и пропуснати ползи) и неимуществени вреди. Съществува разлика между отговорността по чл. 3 и по чл. 78 ГПК. Отговорността за разноски също е деликтна, но тя е уредена като ограничена обективна отговорност за вредите от предявяването на неоснователен или недопустим иск и включва само внесените такси и разноски по производството, както и възнаграждението за един адвокат. Отговорността за разноски е ограничена, защото не включва всякакви други разходи и пропуснати ползи от страната по делото […] и е обективна, защото ищецът отговаря без вина, стига ответникът да е дал повод за завеждане на делото“[33].

Вън от изложеното по-горе, следва да се посочи, че българското процесуално законодателство дава възможност отговорността за вреди да бъде реализирана не само спрямо страната, но и спрямо нейния процесуален представител. И тук, независимо от обстоятелството, че вредата е причинена в рамките на гражданския процес, важат общите правила на деликтната отговорност, че ако увреждането е причинено от неколцина, те отговарят солидарно – чл. 53 от Закона за задълженията и договорите[34] (ЗЗД).

10. Санкции срещу злоупотребата с процесуални права

Друго изискване, залегнало в предложението за директива, касае правото на съда, сезиран с неправомерни съдебни производства, насочени срещу участието на обществеността, да налага ефективни, пропорционални и възпиращи санкции на страната, която е образувала производството. Какви могат да бъдат тези санкции, предложението за директива не казва.

Българското национално процесуално законодателство предвижда процесуални действия, които биха могли да имат дисциплиниращ ефект спрямо страните, каквото например е налагането на глоба. Разпоредбата на чл. 89, т. 3 ГПК предвижда, че съдът може да наложи глоба за обида на съда, страна, представител, свидетел или вещо лице.  Важното е при налагането на глобата съдът да не навлиза по съществото в спора. Няма пречка обаче съдът да наложи глоба и след постановяване на крайния си съдебен акт, именно от който се установява недобросъвестното поведение на страната. В практиката се приема, че глобата за обида на съда е „…санкция, установена от законодателя в процесуалния закон, несъмнено с оглед защита авторитета на съда и на правосъдието, както и с оглед дисциплиниране на участниците в гражданския процес“[35]. Самата обида пък може да намери израз във „…всяко поведение на участник в процеса, с което се проявява подчертано неуважително отношение към съдия, към съдебен състав, към определено съдилище или изобщо към съда като държавна институция“.

Съдът е институция, призвана да разрешава правни спорове – да даде защита на тези, които имат нужда от нея, и да санкционира тези, които неоснователно отричат или претендират права. Когато злоупотребата с процесуални права засяга авторитета на съда като институция (а такава е налице при всеки опит за използване на съда като средство за непозволено увреждане), то самата институцията търпи вреди, които не могат да останат без последици.

Няма как да остане без последствия обстоятелството, когато недобросъвестното процесуално действие е осъществено чрез адвокат – лице, което е длъжно да упражнява съвестно своята професия и чрез своето поведение при нейното упражняване и извън нея да бъде достоен за необходимите за професията доверие и уважение – чл. 40, ал. 1 ЗА. Адвокатът не може да си служи със средства и похвати, които да противоречат на закона и на адвокатската етика. В този смисъл, превратното упражняване на адвокатската професия, от гледна точка на съда представлява крайно неправомерно поведение, в разрез с основните принципи на работа на съдебната система, както и с принципите на гражданския процес. Поради това и съпричастността на адвокатите към подобен вид съдебни производства следва да се приема като дисциплинарно и етично нарушение, което подлежи на съответна санкция.

11. Критика на предложението за директива

Както бе посочено и по-горе, стратегическите съдебни производства, насочени срещу участието на обществеността, често се съчетават с превратно упражняване на различни процесуални техники. От друга страна, злоупотребата с процесуални права може да приеме най-различни форми, което налага по-общ подход към увреждащите съдебни производства, а не само към тези, свързани с атаките спрямо журналисти и защитници на правата на човека. Когато съдът е използван като средство за непозволено увреждане, страда не само публичният ресурс, обезпечаващ функционирането на съдебната система, но и авторитетът на съдебната власт като една от трите държавни власти. Поради това и подходът на правото на Европейския съюз следва да бъде по-универсален. Аналогична критика търпи и националният подход, използван например в текста на чл. 100а ГПК.

Критики търпят и някои от предвидените процесуални гаранции. Така например в проекта за директива се посочва, че до произнасянето на съда по искането за прекратяване на явно неоснователния съдебен процес, следва да бъде спряно главното производство. Струва ми се обаче, че ако процесът наистина е очевидно неоснователен, то съдът няма нужда от време, за да направи такава преценка. Произнасянето в този случай касае самия ход на производството и поради изискването за несъмненост на белезите за злоупотреба с процесуални права, съдът няма да има нужда от допълнително време за да открие тези видими белези. Още повече, че изискването за спиране на главното производство може да бъде използвано и от недобросъвестни ответници, които ще правят възражения за злоупотреба само с цел забавяне на производството.

12. Заключение

Разбира се, дебатите около проблемите на увреждащите съдебни производства изискват подробен анализ на видовете злоупотреби, на средствата за тяхното противодействие, както и на добрите съдебни практики. Надявам се настоящото кратко изложение да провокира интереса към разглежданата тема, като дискусиите по повдигнатите въпроси да бъдат допълнително доразвити.

[1] Вж. например Планиол, М. Елементарно ръководство по гражданско право. Дарения и завещания. С.: Херман поле и С-ие, 1926, с. 291, Василев, Л. Гражданско право на Народна република България. Обща част. С.: Наука и изкуство, 1956, с. 436; Герджиков, Огн. Конкуренция на основанията за нищожност. – Правна мисъл, 1979, № 2, с. 87, Таджер, В. Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II. С.: Наука и изкуство, 2001, с. 397, Павлова, М. Гражданско право. Обща част. С.: Софи-Р, 2002, с. 532, Джеров, Ал. Гражданско право, Обща част. С.: ИК „Труд и право“, 2012, с. 474, Димитров, М. Основанията за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД. С.: Сиби, 2013, с. 227.

[2] Вж. например в този смисъл и задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK на ВКС (нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави).

[3] Вж. Становището на съдия Кети Маркова към Решение № 4 от 12.04.2016 г. по конст. д. № 10/2015 г. на Конституционния съд на Република България (обн., ДВ, бр. 32 от 22.04.2016 г.).

[4] Обн., ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. с последващи изменения и допълнения.

[5] Вж. Cosentino, V. J. Strategic Lawsuits Against Public Participation: An Analysis of the Solutions. – California Western Law Review, Vol. 27 (1991), No. 2, p. 399.

[6] Com (2022) 177 final.

[7] Официален вестник на Европейския съюз, L 138/30, 17.05.2022 г.

[8] Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г. с последващи изменения и допълнения.

[9] Вж. Стамболиев, Огн. Принципи на гражданския процес. – Правна мисъл, 2008, № 1, 108-109.

[10] Вж. примери за такава злоупотреба в Определение от 11.02.2014 г. по гр. д. № 2458/2013 г. на Софийския районен съд и Определение от 07.03.2014 г. по гр. д. № 2458/2013 г. на Софийския районен съд.

[11] Вж. Разпореждане от 02.12.2014 г. по гр. д. № 62747/2014 г. на Софийския районен съд.

[12] Вж. Петров, В. Частичните цесии – проблеми на разноските в изпълнителния и исковия процес. – В: „Предизвикай: Изпълнителния процес!“. Ст. Ставру, В. Петров (съставители). С.: Сиела, 2016, 97-109. Напълно основателно е застъованото от автора становище, че подобни претенции са допустими, но не и основателни, доколкото сключените договори за прехвърляне на минимална част от вземането противоречат както на добрите нрави, но така също са и лишени от основание (с. 104).

[13] Обн., ДВ., бр. 64 от 07.08.2007 г. с последващи изменения и допълнения.

[14] Вж. Разпореждане от 02.07.2015 г. по гр. д. № 14664/2015 г. на Софийския районен съд.

[15] Вж. Екимджиев, М. Принципът за случайно разпределение на делата и правото на справедлив съдебен процес от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. – Адвокатски преглед, 2015, № 11, с. 47-52.

[16] Ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31.07.1992 г. – ДВ, бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80 от 02.10.1992 г. с последващи изменения и допълнения.

[17] Вж. Решение на ЕСПЧ по делото Miracle Europe KFT v. Hungary от 12.01.2016 г.

Не следва да се забравя, че нарушението на КЗПЧОС е основание за отмяна на влязлото в сила решение (чл. 303, ал. 1, т. 7 ГПК), което само показва колко съществени могат да бъдат последиците от недобросъвестното упражняване на процесуални права.

[18] Вж. например Определение (по хода на делото) от 28.04.2011 г. по адм. д. № 3065/2011 г., 5-членен състав на Първа колегия на ВАС.

[19] Вж. Определение № 51 от 20.03.2012 г. по н.ч.д. № 481/2012 г., II н. отд. на ВКС, в което се приема, че отводът следва да бъде мотивиран и масовите отводи по списък не могат да доведат до отстраняване на който и да било съдия от разглеждането на делото.

[20] Примери за дисциплинарни дела при неоснователни отводи могат да се посочат в Решение № 1741 от 04.02.2011 г. по адм. д. № 14028/2010 г., VII отд. на ВАС, както и в (касационното) Решение № 10615 от 15.07.2011 г. по адм. д. № 3621/2011 г., 5-членен състав на Втора колегия на ВАС.

[21] Пример за такъв казус е разгледан в Определение № 60491 от 15.06.2021 г. по гр. д. № 1288/2021 г., IV гр. отд. на ВКС.

[22] Вж. например Определение № 39 от 21.01.2020 г. по ч. гр. д. № 4894/2019 г., III гр. отд. на ВКС.

[23] Обн., ДВ, бр. 27 от 29.05.2005 г. с последващи изменения и допълнения.

[24] Вж. примери за такава злоупотреба в Решение от 17.06.2021 г. по гр. д. № 36684/2017 г. на Софийския районен съд.

[25] Вж. например Smith, S. Vexatious Litigants and their Judicial Control – the Victorian Experience. – Monash University Law Review, 1989, Vol. 15, 48-67, Fitch, E., P. L. Easteal. Vexatious Litigation in Family Law and Coercive Control: Ways to Improve Legal Remedies and Better Protect the Victims. – Family Law Review, 2017, August, 103-115.

[26] Вж. Георгиев, Ив. Санкциониране на недобросъвестното упражняване на процесуални права в гражданското съдопроизводство. – В: Научни трудове на Русенския университет „Ангел Кънчев“, т. 54. Русе, 2015 г., с. 83-87.

[27] Тази разпоредба беше въведена с измененията в ГПК през 2020 г. и актуализацията на процесуалната уредба с ДВ, бр. 68 от 31.07.2020 г.

Личното ми мнение е, че законът нямаше нужда от подобна разпоредба. Съдилищата дължат защита и съдействие само и единствено на накърнени лични и имуществени права – чл. 2 ГПК. Самоцелното подаване на процесуални искания, съдържащи обидни квалификации и твърдения никога не е отговаряло на изискването за редовност на процесуалното поведение на страната. Една от основните процесуални предпоставки за надлежното упражняване на правото на иск е наличието на правен интерес. А такъв е налице само при реална нужда от защита и отправено до съда искане да бъде дадена тази защита – вж. Иванова, Р. – в: Сталев, Ж., Ан. Мингова, Огн. Стамболиев, Р. Иванова. Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2020, с. 167. Когато целта на едно процесуално изявление не е да се получи защита, а да се засегне чужд интерес, на това изявление не би следвало да се придава някаква процесуална стойност.

[28] Вж. в този смисъл Определение № 222 от 21.03.2014 г. по ч. гр. д. № 1076/2014 г., III гр. отд. на ВКС, както и Определение № 540 от 04.08.2015 г. по ч. гр. д. № 1337/2015 г., IV гр. отд. на ВКС.

[29] Вж. Мингова, Ан. Отказът от иск. С.: Софи-Р, 2000, с. 86.

[30] Така Силяновски, Д. – В: Силяновски, Д., Ж. Сталев. Граждански процес на НРБ. Т. I. С.: Наука и изкуство, 1958, с. 406, както и Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в гражданския процес. С.: Сиела, 2007, с. 415.

[31] Вж. изрично в този смисъл т. 6 от Тълкувателно решение от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г., ОСГТК на ВКС.

[32] Преди приемането на това тълкувателно решение обосновано, но по-различно становище застъпва Петров, В. Силата на пресъдено нещо на отказа от иск по отношение на приобретателя на спорното право в хода на процеса. – Съвременно право, 2014, № 6, с. 44, според когото отказът от иск е процесуално действие на разпореждане на ищеца с правото му на иск, което обаче не погасява субективното му право.

[33] Вж. Решение № 189 от 20.06.2014 г. по гр. д. № 5193/2013 г., IV гр. отд. на ВКС.

[34] Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г. с последващи изменения и допълнения.

[35] Вж. Определение № 456 от 19.07.2011 г. по ч. гр. д. № 361/2011 г., IV гр. отд. на ВКС.