Краят на цикъла - Юлий Евола

[Zara Thustra]

Юлий Евола

Барон Джулио Чезаре Андреа Евола (19 май 1898 – 11 юни 1974), познат още и като Юлий Евола, е италиански философ, езотерик, автор, художник, поет, политически активист, войник и перениалистки традиционалист. Макар Евола да е енциклопедист, занимаващ се в най-различни сфери през целия си живот, той е предимно известен с литературната си кариера, благодарение на която затвърждава завета си на влиятелен интелектуалец. Идеалите и духовните ценности на Евола, които той определя като аристократични, мъжествени, традиционалистки, героични и реакционерски често влизат в противоречие с общоприетите либерални и демократични норми, а понякога дори надминават и радикализма на определени исторически доктрини.

Евола смята, че в момента човечеството се намира в Кали юга, Тъмната епоха на необуздания материалистически апетит, духовното забвение и колективния разврат. За да се опълчи на това и да призове едно изначално възраждане, Евола представя своя свят на Традицията. Затвърдилата се трилогия сред трудовете на Евола обикновено се смята тази, която включва „Бунт срещу модерния свят“, „Мъже сред развалините“ и „Яздене на тигъра“. Според един академик: „Мисълта на Евола може да се определи като една от най-радикалните и консистентни антиегалитарни, антилиберални, антидемократични и антипопулярни системи на 20-ти век“. Голяма част от теориите и писанията на Евола засягат спиритуализма и мистицизма, или най-общо казано вътрешния живот. Той написва книги на теми херметизъм, сексуална метафизика, тантра, будизъм, даоизъм, планинарство, Свещения Граал, естество и история на цивилизациите, упадък и най-различни философски и религиозни Традиции, занимаващи се както с класическото, така и с ориенталското.

Макар и никога да не е член на Националната фашистка партия и никога да не използва съответния термин при описване на възгледите си, Евола възприема позицията си на интелектуалец, симпатизиращ на десничарството, който вижда потенциал в движението и който желае чрез критиката да насочи или реформира грешките му в посока на неговите разбирания. Сред успехите му е този на расовите закони; застъпничеството му на идеята на духовното възприемане на расата спечелва дебата в Италия срещу популярната в Германия концепция на материалистическия редукционизъм. След Втората световна война много групи на радикалния традиционализъм, новото дясно, революционерския консерватизъм, фашизма и третата позиция черпят вдъхновение от него.

 

„Бунт срещу модерния свят“

В това, което мнозина считат за неговия шедьовър, Евола съпоставя белезите на модерния свят с тези на традиционните общества, от политиката и институциите до схващанията за живота и смъртта. „Няма по-абсурдна идея от идеята за прогреса, която, заедно с изхождащото й схващане за превъзходството на модерната цивилизация, си създаде едно свое собствено ‘позитивно’ алиби чрез фалшифицирането на историята, вменяването на определени вредни митове у хората и самопровъзгласяването й за суверен насред кръстопътя на плебейската идеология, от която тя произлиза. За да разберем както духа на Традицията, така и нейната антитеза, а именно модерната цивилизация, е нужно да започнем с фундаменталната доктрина на двете същности. Според тази доктрина съществува както физичен ред на нещата, така и метафизичен такъв; съществува както смъртната същност, така и безсмъртната такава, както превъзхождащият свят на ‘неизменчивостта’, така и подчиненият й такъв на ‘изменчивостта’. В най-общ смисъл, има както видим и осезаем свят, така и изначален и превъзхождащ го невидим и неосезаем свят, който е основата, източникът и истинският живот на първия.“ - От Глава 1.

С нетрепващ поглед и непоклатима стремглавост Юлий Евола анализира духовната и културна болест в сърцето на Западната цивилизация и всичко онова, което се определя като прогрес в модерния свят. Като една упорита муха Евола не пожалва никого и нищо в своето изследване на това, което сме изгубили, както и на посоката, по която сме поели. На места пророческа и провокативна, „Бунт срещу модерния свят“ начертава една проницателна метафизика на историята и демонстрира как и защо сме изгубили връзка с трансцедентното измерение на битието. Бунтът, към който призовава Евола няма нищо общо с познатите възгласи на либералите или консерваторите. Неговите критики не се спират само до изобличаването на безмозъчната консуматорска природа, настъплението на прогреса, възходът на демокрацията или доминацията на неподправения индивидуализъм, въпреки че тези и други теми също попадат под неговото внимание. По-скоро той се опитва да проследи из времето и пространството далечните причини и процеси, повлияли негативно върху онова, което той смята за по-висши ценности, идеали, възгледи и поведенчески норми—а именно светът на Традицията—които стоят в основата на Западната цивилизация и които са описани в митовете и свещената литература на индоевропейците. Съгласявайки се с хиндуистките философи, че историята е един кръговрат от огромни цикли и че в момента се намираме в Кали юга, ерата на упадъка и разврата, Евола определя бунта като единствения логичен отговор за онези, които се опитват да се противопоставят на материализма и ритуализираното безсмислие на живота през 20-ти век. Чрез всеобхватно разглеждане на структурите, митовете, вероизповеданията и духовните традиции на основната Западна цивилизация, авторът сравнява белезите на модерния свят с тези на традиционните общества. Сред засегнатите области са политиката, законодателството, възходът и падението на империите, историята на Църквата, доктрината на двете същности, животът и смъртта, обществените институции и кастовата система, недостатъците на расовите теории, капитализма и комунизма, взаимоотношенията между половете и какво значи да си воин. Във всяка една посока Евола предизвиква най-съкровените възгледи на читателя относно фундаменталните аспекти на модерния живот.

 

 

Глава 37, Краят на цикъла¹

Русия

Струва си обаче да се разгледат някои черти на Болшевишката революция. В тази революция присъстваха много малко от онези романтични, бурни, хаотични и ирационални оттенъци, с които други революции се характеризираха, особено френската; напротив, тя беше интелигентно планирана и отлично изпълнена. Самият Ленин до последно изучаваше проблема с пролетарските революции като един математик, опитващ се да реши сложна математическа задача, всеобхватно анализирайки всичките й детайли по един концентриран и прозрачен начин. Веднъж той бе цитиран да казва: „В една революционерска кауза не е нужно да има мъченици и герои; това, от което се нуждае революцията е по-скоро трезва логика и железен юмрук. Нашата задача не е да принизим революцията до нивото на аматьора, а да превърнем аматьора в революционер.“ Редом до този възглед стоят дейностите на Троцки, според който разковничето на въстанието и метежа не са масите и народът, а по-скоро методът на вербуване на специализирани и добре координирани екипи².

У лидерите на Болшевишката революция може да се открие една безмилостна идеологическа взаимосвързаност. Тези хора бяха напълно безразлични към практическите последствия и безбройните катастрофи, които бяха произлезли в резултат на прилагането на абстрактни принципи; за тях не съществуваше такова нещо като „човек“. Може дори да се каже, че в болшевизма определени природни сили се бяха одушевили в тази група от хора, които успяха да комбинират присъщата на един фанатик яростна концентрация с присъщите на един експерт остра логика, метод и съсредоточеност върху най-ефективните средства.

Въстанието на масите в рамките на древната Руска империя, както и режимът на терора, целящ безмилостно да изкорени всичко свързано с управляващите класи, се бе осъществило едва във втората фаза, задействана от тези лидери и поддържана в предварително установени граници.

Друга характерна черта е установената продължителност на властта и терора, тъй като за разлика от предишните революции, които почти винаги се отърваха от контрола на онези, които ги започваха и по този начин накрая поглъщаха „чедата“ им, в Русия такова нещо почти нямаше. Въпреки че, придържайки се към логиката си, Червената революция не се подвоуми да елиминира или премахне онези болшевики, които бяха посмели да се отклонят от зададената траектория и въпреки че тя не зачиташе индивида и прилагаше безскрупулни методи за елиминирането му, в ядрото на революцията така и не се наблюдаваха значителни кризи или сътресения. Това наистина е една характерна, но също така и злокобна черта; тя предзнаменува една ера, в която силите на мрака вече няма да работят зад кулисите, а на открито, намирайки най-подходящата си одушевеност в същества, в които демонизмът се съюзява с трезвия интелект, метода и силната воля за власт. Този тип феномен е винаги една от най-изтъкващите характеристики на терминалната точка на всеки цикъл.

Относно комунистическата идея всеки, който забравя, че в комунизма има две истини, е вероятно да бъде подведен. Първата „езотерична“ истина има догматичен и неизменчив характер, тя съответства на основните доктрини на революцията и е формулирана в писанията и директивите на ранния болшевишки период. Втората е изменчивата и „реалистична“ истина, която се изковава на момента, често в очевидна противоположност с първата истина, и която се характеризира с последващи компромиси с идеите на „буржоазния“ свят (напр. патриотичната идея, облекчаването на колективизирането на частната собственост, славянския мит и т.н.). Проявленията на тази втора истина обикновено се оставят настрана в момента, в който те изпълнят тактическата си крайна цел; те са само инструмент, служещ на първата истина. Следователно онези, които попадат в този капан и смятат, че болшевизмът е нещо отминало, че той е еволюирал и че предстои да приеме нормални форми на правителствени и международни отношения, са наистина наивни.

И все пак, човек не бива да се лъже и за първата истина; марксисткият икономически мит не е основният й елемент. Основният й елемент е отричането на всяка една духовна и трансцедентна ценност; философията и социологията на историческия материализъм са само проявления на това отричане, от което те произлизат, а не обратното, като съответстващата комунистическа практика е единият от многото систематично прилагани методи за неговото осъществяване. Така по този начин може да се стигне до едно повратно последствие, ако този път то се следва до самия му край, а именно интеграцията или, по-точно казано, дезинтеграцията на отделния индивид в т.нар. колектив, който е върховният господар. Елиминирането на всяка една ценност на автономна личност у човека, както и на всичко, което би могло да представлява някакъв интерес, неотговарящ на нуждите на колективността, е важна цел в комунистическия свят. По-конкретно, механизирането, дизинтелектуализирането и рационализирането на всяка една дейност във всяка една степен са средствата, използвани за тази цел, а не неща, които, както в последната европейска цивилизация, се възприемат като омразни и пасивно изтърпявани последствия на фатални процеси. В момента, в който всички сфери се ограничат в рамките на икономиката, машината става центърът на едно ново месианско обещание и така рационализацията започва да се възприема като единия от методите за елиминирането на „остатъците“ и „индивидуалистичните неогладени ръбове“, наследени от „буржоазната ера“.

В СССР премахването на частната собственост и бизнес, което заляга като основна идея в базисните доктрини на комунизма и която остава незасегната от най-различните обстоятелствени изменения, представлява само една част от постигането на крайната цел. Целта е реализирането на колективния човек и радикалния материализъм във всяка една сфера, съпътствани от очевидна диспропорционалност по отношение на всичко, което би могло да произлезе от всякакъв икономически мит. За комунистическата система е типично „аз-ът“, „душата“ и идеята на „моето“ да се възприемат като буржоазни илюзии и предубеждения, фиксирани идеи, както и като принципите на злото и безредиците, от които една адекватна, реалистична култура и педагогика следва да освободят човека, живеещ в новата марксистко-ленинска цивилизация. Именно по този начин се постига елиминирането на всякакви индивидуалистични, либертариански, хуманистки и романтични заблуди, присъщи на фазата, която по-рано бях нарекъл „Западен реализъм“. Има една известна реплика на Зиновиев: „Във всеки един интелектуалец аз виждам враг на съветската власт“. Намерението изкуството да бъде превърнато в изкуство на масите, да спре да извършва „психоанализи“ и да спре да се занимава с личните проблеми на отделните индивиди, както и да спре да задоволява паразитните привилегировани класове под формата на индивидуални произведения е добре известно. Тук целта е изкуството да бъде деперсонализирано и да бъде превърнато в „могъщ чук, който да подбужда работническата класа към действие“. Комунистическите власти отричат твърдението, че науката може да се разграничи от политиката—т.е. от комунистическата идея като формираща сила—и в същото време да остане „обективна“, виждайки в това действие опасно „контрареволюционерско“ отклонение. Пример за този манталитет е случаят с Василиев³ и другите биолози, които бяха пратени в Сибир, тъй като поддържаната от тях генна теория, която признава факторите на „наследствеността“ и „вътрешната предразположеност“ и възприема човека като нещо различно от една аморфна субстанция, оформяща се според влияещите процеси на околната среда, точно както смята и марксизмът, не отговаряше на централната идея на комунизма. Комунизмът взима най-радикалните теории на еволюционния материализъм и социологическата наука на западната мисъл и ги превръща в догма и „официална позиция на държавата“, в резултат на което се наблюдава промиване на мозъците на новите поколения и допринасяне за насърчаването на даден манталитет. Вече се знае достатъчно за антирелигиозната кампания в СССР, чиято същност обаче не е атеистична, а направо контрарелигиозна; второто разкрива истинската природа на горепосочения болшевизъм, който по този начин организира най-ефективните средства за елиминирането на тази страшна болест на западния човек, а именно „вярата“ и нуждата „да вярваш“, превърнали се в заместители за него в момента, в който връзката му със суперсвета⁴ бе изгубена. По същия начин се започва и „превъзпитаване на чувствата“, за да може капризите на „буржоазния човек“, сантиментализмът и обсесията му с еротизма и страстите най-накрая да бъдат елиминирани. След като социалните класи са приравнени и само налаганите от технокрацията и тоталитарния апарат разпоредби остават на почит, накрая дори и половете са приравнени; пълната равнопоставеност между жените и мъжете започва да се налага във всяка една сфера, тъй като единият от идеалите на комунизма е премахването на различията между мъжете и жените, които оттук насетне вече би следвало да се смятат за „другари“. Така дори и семейството започва да се гледа с лошо око, не само по отношение на значението му във „времената на геройското право“, но и в каквото е останало от него в буржоазния период. Така наречените ЗАГС (регистрационни ведомства за документи на гражданския статус) представляваха типичната промяна в тази посока. Всеизвестен факт е, че в СССР образованието е изцяло в ръцете на държавата, за да може по този начин детето да се научи да предпочита „колективния“ живот пред този на семейството.

Според първата Конституция на СССР всеки чужденец, който е пролетарски работник, автоматично се възприема за член на Съветския съюз, докато всеки руснак, който не е пролетарски работник, се отлъчва от този съюз, денатурализира се и се обявява за пария без никакви права⁵. Според стриктната комунистическа доктрина Русия не е нищо повече от страната, в която световната революция на Четвъртата каста⁶ е триумфирала и в която за първи път е организирана с цел разпространението й. В допълнение на мистицизма на колективността, руският народ обикновено се свързва и с объркания си месиански импулс, произтичащ от самоопределението му като богопомазан народ, чиято предначертана мисия е универсалното изкупление. Всичко това бе разработено в изкривена форма и осъвременено в рамките на марксистката терминология: а именно, че Бог се е трансформирал в материализирания и колективизирания човек и че „богопомазаният народ“ е призван да опита да наложи цивилизацията си по тази земя чрез всякакви налични методи. Последвалото облекчение на екстремистката версия на тази теза, демонстрирано от анатемосването на троцкизма, не бе достатъчно обаче СССР да спре да си мисли, че има правото, дори и задължението, да се намесва навсякъде по света и да подкрепя комунистическата кауза.

От историческа гледна точка по време на сталинската фаза митът за „революцията“ в по-стария смисъл на думата, който винаги се е свързвал с хаос и безредици, е вече нещо отминало; започва да се следва една нова форма на обществен строй само и единство посредством тоталитаризма. Обществото се превръща в машина, която има само един двигател, а именно комунистическата държава. В тази машина, за която цената на човешкия живот е нула и в която са позволени всякакви безчинства, човекът не е нищо повече от един лост или зъбно колело, като в момента, в който той реши да й се противопостави, механизмът на тази машина го отнася и разбива на парчета. Материята и духът се обединяват чрез всеобщи усилия и по този начин СССР придобива вид на един блок, който не позволява нищо да съществува извън него; блок, който е едновременно и държава, и тръст, и църква, както и политическа, идеологическа и икономическо-индустриална система. Идеалът на свръхдържавата е именно тази злокобна инверсия на органичния традиционен идеал.

Казано в най-общи линии, в съветския комунистически идеал има определени аспекти, в които действат някои особени форми на аскетизма или катарзиса, които подпомагат постигането на радикалното преодоляване на индивидуалистичните и хуманистични елементи и завръщането към принципите на абсолютна реалност и безличие; това преодоляване обаче е обърнато с краката нагоре, с други думи, то не е насочено нагоре, а надолу; не към свръхчовека, а към подличностното; не към органичното, а към механичното; не към духовното освобождение, а към тоталното обществено поробване.

Практически няма особено значение, ако примитивността на голямата аномална маса, съставляваща СССР, в който всякакви расово превъзхождащи елементи са елиминирани посредством масовите чистки, забави за неопределен период от време ефективното формиране на „новия човек“ и „съветския човек“. Посоката е вече зададена. Терминалният мит на света на Четвъртата каста вече навлезе в решителната си фаза и на нейно разположение е най-голямата концентрация на власт в света; тази власт е щабът на всички организирани действия, било то открити или скрити, целящ подбуждането на международните маси и цветнокожите народи.

 

Америка

Въпреки че, според думите на Ленин, болшевизмът вижда у римския и германския свят „най-голямото препятствие пред идването на новия човек“ и въпреки че, възползвайки се от слепотата на демократичните нации, които желаеха да поведат „кръстоносен поход“ срещу силите на Тристранния пакт, той успя да елиминира този свят и да промени посоката на европейската съдба, като идеология той винаги е смятал Америка за обетована земя. С погиването на старите богове последствията от превъзнасянето на техническия и механичен идеал дадоха началото на нещо като „култ към Америка“. От известно време „Революционерската буря на Съветска Русия трябва да навлезе в мирния американски живот“ и „Задачата на новата пролетарска Русия е да забърза вече действащата в Америка механизация и да я принесе във всяка една сфера“ са официалните директиви. Именно в тази връзка Гастев⁷ бе провъзгласил „свръхамериканизма“, а поетът Маяковски⁸ възхваляваше Чикаго, „електро-динамо-механическият метрополис“, в неговата колективистка ода⁹. Очевидно тук омразната Америка като крепостта на „капиталистическия империализъм“ бе отишла на заден фон, докато онази Америка като цивилизация на машината, количеството и технокрацията бе изведена на преден фон. Други съвместимости, които далеч не са повърхностни, могат да се открият и в елементите, взети от няколко други области.

Какви и колко са различията между Русия и Америка от етническа, историческа и темпераментна гледна точка е добре известно и не изисква допълнителни примери. Тези различия обаче са безсилни пред един фундаментален факт; аспекти от един определен „идеал“, който в болшевизма или не съществува, или се налага с груби методи са вече почти спонтанно реализирани в Америка до такава степен, че този идеал успя да придобие естествен и явен характер. По този начин, в един много по-обширен контекст отвъд собствените му представи, пророчеството на Енгелс е вече изпълнено, а именно, че светът на капитализма е този, който ще проправи пътя към Четвъртата каста.

През фундаменталната призма, през която тя възприема живота и света Америка също успя да създаде една „цивилизация“, която е директна противоположност на древната европейска традиция. Тя въведе религията на практиката и продуктивността; тя зададе стремежа към печалбата и голямото индустриално производство и постави механичните, видими и количествени постижения над всякакви други интереси. Тя успя да генерира едно бездушно величие от чисто технологично и колективно естество, което не може да се подкрепи от никаква трансцедентност, вътрешна светлина и истинска духовност. Америка противопостави и възприемането на човека като съвкупност от личностни качества в една органична система с възприемането му като просто един инструмент на производството и материалната продуктивност в един конформистки обществен конгломерат.

За разлика от човекът на масите, мистично живеещ в подпочвата на славянската раса, който изиграва важна роля във формирането на съветския комунистически манталитет (единствената съвременна черта е контекстът, в който той осъществява рационалната си инкарнация в рамките на една вездесъща политическа структура), в Америка този феномен произлиза от една непоклатима целеустременост, посредством която човекът, който се е откъснал от духовния свят и който се стреми само и единствено към временно величие и който отдавна е преодолял всякакви индивидуалистични илюзии, спира да принадлежи на себе си и се превръща в една брънка, зависима на един организъм, който е извън неговия контрол и който го изменя по най-различни начини. Идеалът на материалното завоевание, което се свързва с доброто здравословно състояние и физическия „просперитет“, определя трансформациите и отблъскващите черти, които дефинират Америка.

Бе правилно посочено, че:

„В стремежа си към трупането на богатства и власт, Америка изостави оста на свободата и вместо това започна да се върти около тази на продуктивността… Всички енергии, включително и тези, свързани с идеалите и религията, водят към същата продуктивна цел: в момента ние се намираме в присъствието на едно продуктивно общество, почти една теокрация на продуктивността, което все повече започва да набляга на производството на неща вместо на хора, или на хора, но само под формата на по-ефективни работници…

В Съединените щати се наблюдава един особен мистицизъм около върховните права на общността. Човешкото същество, превърнато в средство вместо в цел, приема ролята си на „брънка в машината“, без да спре и да помисли дори за секунда, че по този начин той може би се омаловажава… Именно така един вид колективизъм, желан от елитите и безкритично приеман от масите, скрито започва да подкопава автономността на човека и стриктно започва да пренасочва действията му, по този начин затвърждавайки абдикацията му без той дори да го осъзнава… Така и не последваха никакви протести и никакви реакции на огромните американски маси срещу колективната тирания. Те свободно приемат това като нещо естествено и почти като нещо практично¹⁰.“

 

Въз основа на това възникват същите проявления, тъй като дори и в по-общата културна сфера се наблюдава една наложителна и спонтанна връзка с принципите, оформящи съветския свят.

Макар вероятността интелектуалната култура да бъде забранена в Америка да е все още малка, тя със сигурност подхранва едно инстинктивно безразличие към нея и то до такава степен, че интелигентността вече не е инструмент за нещо практично, а почти се смята за някакъв лукс, от който онези, поставили си сериозни цели (като например „бързото забогатяване“, „доброволческата работа“ и най-разнообразни кампании и лобита, чрез които да даде гласност на най-различни социални проблеми), не бива да се възползват. Най-общо казано, докато в САЩ мъжете работят, жените се занимават с „духовни проблеми“; оттам и големият процент жени, членуващи в безброй секти и общества, в които спиритуализмът, психоанализата и долнопробните копия на източните доктрини са примесени с хуманитаризма, феминизма и сантиментализма, както и със социалните версии на пуританството и сциентизма—все неща, които най-точно отразяват американското разбиране за „духовност“. А когато Америка успее да се сдобие с някои представители и произведения на древноевропейската култура чрез долара си, които да задоволят горния слой на Третата каста, истинският център се измества другаде. В Америка изобретателят, открил някакъв нов инструмент, който подобрява производството, винаги ще се радва на по-голямо обществено одобрение и признание от традиционния тип интелектуалец; нещо повече, всичко, което е печалба, реалност или действие в материалния смисъл на думата винаги ще се цени повече от всичко произлизащо от един аристократичен благороден род. Въпреки че, за разлика от комунизма, древната философия не е официално забранена в Америка, тя все пак успя да постигне нещо по-добро; посредством един човек на име Уилиям Джеймс¹¹ тя стигна до заключението, че в случая полезното е критерият за истината, както и че стойността на всяка концепция, дори и метафизичната, трябва да се измерва според практическата й ефикасност, която в контекста на американския манталитет винаги означава „социоикономическа ефикасност“. Сред по-присъщите на американската цивилизация черти е т.нар. прагматизъм; други такива са теориите на Дюи¹² и т.нар. поведенчество, последното бивайки пряко отражение на теориите, произлезли от изследванията на Павлов¹³ относно условните рефлекси; тя напълно изключва съществуването на „аз-а“ и на жизненоважния принцип, наречен „съзнание“. От последствията на тази типично „демократична“ теория следва, че всеки човек може да бъде каквото си поиска, стига да му бъде предоставено нужното обучение и педагогика; с други думи, човекът сам по себе си е една безформена и уязвима субстанция, точно както го възприема и комунизмът в случаите, в които за него генната теория на заложените качества, развита в областта на биологията, е антиреволюционерска и антимарксистка. Влиянието, което рекламата оказва в САЩ може да се обясни с вътрешното непостоянство и пасивност на американската душа, която в много от случаите демонстрира двуизмерните черти на пубертета, отколкото тези на младостта.

Съветският комунизъм официално изповядва атеизма. Америка не прибягва чак до такива крайности, и все пак без да го осъзнава и често мислейки си точно обратното, тя върви в посока, в която не остава нищо от религиозното католическо значение. Вече дискутирах до какво е сведена религиозността в протестантството; в момента, в който се отхвърлят принципите на властта и йерархията и религиозността се отърве от метафизичния интерес, догмите, ритуалите, символите и тайнствата, тя се превръща в един морализъм, който в пуританските англосаксонски страни и особено в Америка се използва в услуга на конформистката колективност.

Зигфрид правилно бе изтъкнал, че „единствената истинска американска религия е калвинизмът, според чието схващане не индивидът е истинската клетка на обществения организъм, а общността“, в която всички смятат богатството за някакво божествено призвание. Следователно „разграничението между религиозната амбиция и стремежът към трупането на богатства става трудно… Смята се за нещо морално, дори и за желателно, когато религиозният дух се превърне във фактор на социалния прогрес и на икономическото развитие“¹⁴. Оттам следва и възприемането на традиционните добродетели, нужни за постигането на каквато и да е свръхестествена цел, като ненужни и дори вредни. За типичния американец отшелникът е човек, който си губи времето и то само в случаите, в които обществото не го презира като паразит; героят пък, в древния смисъл на думата, се смята за някакъв фанатик или лунатик, който трябва да бъде неутрализиран чрез пацифизъм и хуманитаризъм, докато фанатичният пуритански моралист е заобграден от ярка аура.

Нима всичко това не се припокрива с предложението на Ленин да остракира „всеки един мироглед, който е свръхестествен или чужд на класовите интереси“ и да заличи като някоя заразна болест всичко свързано с независимата духовност? Нима технократичната идеология не се заражда измежду редиците на секуларизираните и всемогъщи мъже както в Америка, така и в Русия^15?

Нека да размишляваме върху следното. Посредством Новата икономическа политика (НИП) в Русия частният капитализъм бе премахнат само за да бъде заменен от държавния капитализъм; вторият представлява централизиран капитализъм, без видимото участие на капиталисти в него, който се заема с грандомански, но безнадеждни начинания. На теория всеки съветски гражданин е едновременно и работник, и инвеститор в една всеобятна социалистическа държава. Поради практически причини обаче той е инвеститор, който никога не получава дивиденти; като изключим това, което му се дава, за да преживява, плодовете на труда му ги обира партията, която от своя страна ги инвестира в други компании и индустрии, без да позволява прекъсване на циркулацията им и попадането им в нечий джоб. В резултат на това се наблюдава едно нарастване на властта на колективния човек, независимо че тя допринася също и за плановете за световна революция и подривна дейност. Нека си припомним какво беше казано за ролята на аскетизма в капитализма (един типично американски феномен), както и за богатството, което в Америка вместо да е крайната цел на човешкия труд и начинът на демонстриране на величие отвъд всякакви икономически блага, се превръща в средство за генериране на още повече труд, нови печалби и т.н. в една безкрайна и непрекъсната верига. Ако постоянно имаме това наум, ще видим, че в Америка това, което се постига тук и там по един спонтанен начин и в контекста на „свободата“, е същият онзи стил, който централизираните структури на комунистическата държава се опитват насилствено да реализират. Нещо повече, във внушителните размери на американските метрополиси, в които индивидът („номадът на асфалта“) осъзнава своето нищожество пред огромното царство на количеството, пред групите, тръстовете и вездесъщите стандарти, пред джунглите от небостъргачи и заводи, докато едновременно с това доминиращите са неразривно свързани с доминираните—във всичко това все повече и повече се разкрива колективното измерение и то по един много по-анонимен начин, отколкото в тиранията, налагана от съветската система над нейните примитивни и лоботомизирани граждани.

Интелектуалното стандартизиране, конформизмът и задължителната нормализация, организирани в голям мащаб, са типично американски феномени дори и да съвпадат със съветския идеал на „официалния мироглед на държавата“, налаган над колективността. Бе правилно заключено, че всеки един американец (независимо дали се казва Уилсън или Рузвелт, Брайън или Рокфелер) е евангелист, който не може да остави сънародниците си на мира, който постоянно изпитва нуждата да проповядва и да се труди за преминаването, изчистването и въздигането на всеки един човек до стандартното морално ниво на Америка, което той смята за най-превъзходното и възвишено от всичко останали. Това поведение бе възникнало в резултат на Аболиционизма¹⁶ по време на Гражданската война и бе кулминирало с двойно демократичния „кръстоносен поход“ в Европа точно както искаха Уилсън и Рузвелт. И все пак дори и в тривиалните въпроси, независимо дали става въпрос за Сухия режим или за феминистката, пацифистка или природна пропаганда, ние отново откриваме същия онзи дух, същата онази воля за приравняване и стандартизиране, както и същата онази нахална намеса на колективното и социалното в индивидуалното. Няма нещо, което да е по-далеч от истината от твърдението, че американската душа е „широкоскроена“ и безпристрастна; напротив, тя е пълна с безчет табута, за чието съществуване понякога хората дори си нямат и представа.

Вече споменах, че една от причините Америка да се хареса на болшевишката идеология е защото тази идеология напълно бе осъзнала начина, по който технологията допринася за деперсонализирането в американската цивилизация. Моралният стандарт съответства на практическия стандарт на американеца. Наличният за всеки един човек комфорт и свръхпроизводството на консуматорската цивилизация, които характеризират САЩ, са закупени с цената на поробването на милиони хора под властта на автоматизираната работа, тъй като професиите на тези хора вече са ги формирали посредством екстремната специализация, която стеснява умствения капацитет на действие и затъпява всякаква сетивност, за разлика от майстора, за когото всяко едно назначение е изкуство и чието производство носи белега на личността му (тъй като това изисква притежанието на лично, пряко и качествено знание относно конкретния занаят), като вместо това се наблюдава един добитък от парии, които само стоят и глупаво зяпат работата на машините, чиито тайни се знаят само от хората, които ги поправят. Може да се каже, че именно тук Сталин и Форд се пресрещат и по този начин се затвърждава един порочен кръг; присъщата на всеки един механичен и количествен продукт стандартизация определя и налага същата стандартизация върху закупилите ги; монотонността на вкусовете и прогресивното стесняване в рамките на няколко вида съответства на онова, което директно се манифестира в умовете на хората. В Америка всичко се движи към тази цел; паролата за всички нива на съществувание е именно този конформизъм от типа „реално погледнато“ и „сходните интереси“. Следователно, докато язовирните стени не са под заплаха да бъдат разрушени от феномена на организираната престъпност и от други неконтролируеми форми на „свръхкомпенсация“ (по-горе бях споменал за „бийт поколението“), американската душа си остава защитена от всякакво трансцедентно призвание благодарение на нейния оптимистичен, спортен и ограничен светоглед.

Може да се каже, че голяма част от американците сами по себе си представляват едно мащабно опровержение на картезианския принцип, а именно “Cogilo ergo sum”; т.е. те „ не мислят и следователно съществуват“. Нещо повече, в повечето случаи те са опасни индивиди, а понякога тяхната примитивност дори надминава тази на славянския “homo sovieticus”.

Този приравнителен процес очевидно засяга и половете. Съветската еманципация на жената върви ръка за ръка с еманципацията в Америка, която феминистката идиотия, чиито логически заключения произлизат изцяло от „демокрацията“, отдавна успя да постигне редом до материалистичната и практическа деградация на мъжа. Посредством безбройните и непрестанни разводи, разпадът на семейството в Америка се случва със същата скорост, която можем да очакваме и в едно общество, което знае само думата „другари“. Отреклите се от истинската си природа жени си мислят, че може да се изкачат в йерархията, като започнат да се залавят с най-различни традиционно мъжки дейности. Тези жени са непорочни в своя разгул и банални дори и в най-низшите си перверзии; доста често за тях алкохолът е начинът, чрез който да се отърват от потиснатите или отклонени енергии на собствената си природа. Изглежда също, че младите жени почти не знаят нищо за полярността и жизненоважния магнетизъм на секса и вместо това се отдават на другарска и спортна разкрепостеност. Тези феномени са типично американски, макар и заразното им плъзване по целия свят да затруднява проследяването на произхода им до Америка. Всъщност, ако между тази разкрепостеност и разкрепостеността на комунизма има някаква разлика, то гинократичният фактор я разрешава по един омаловажаващ начин, понеже всяка жена и девойка в Америка и други англосаксонски страни вече смята за даденост и за нейно изконно право да й се отдава определена изтъкнатост и екзистенциално уважение¹⁷.

Идеалът на какафонната колективистка музика бе формулиран в ранните дни на болшевизма, чиято цел бе да пречисти самата музика от сантименталното й буржоазно съдържание. Америка успя да постигне това в глобален мащаб с помощта на един значителен феномен: джазът. В залите на американските градове, в които стотици двойки се тресат като епилептични и автоматизирани кукли под ритъма на черната музика, се наблюдава събуждането на едно истинско „масово състояние“ и на живота на механизираното колективно същество. Много малко феномени са толкова показателни за общата структура на модерния свят в последната си фаза, колкото този, тъй като това, което го характеризира, е именно съвместното съществуване на механичния, неодушевен елемент, състоящ се от движения от примитивно и подличностно естество, които пренасят човека в атмосферата на замъглените сетива („ужасена гора, връхлетяна от хаос“, както бе казал Х. Милър¹⁸). Нещо повече, това, което в болшевизма бе програмирано и периодично реализирано в театралните постановки на събуждането на пролетарския свят по отношение на систематичното активизиране на масите, в Америка то отдавна бе открило своя еквивалент, само че в по-голям мащаб и по един спонтанен начин; това, което имам в предвид, е сетивно затъпеният делириум на спортните мероприятия, основаващи се на плебейската и материалистическа деградация на култа към действието. Това изтрещяване представлява феноменът на началото на колективната регресия.

Уолт Уитман¹⁹, американският поет и мистик на демокрацията, може да се счита за основоположник на тази „колективна поезия“, приканваща човек към действие, което е и един от комунистическите идеали и програми. Една друга подобна форма на лириката изпълва няколко аспекта на американския живот: спортът, постоянната активност, продуктивността и доброволческата работа. Точно както в СССР можем да очакваме адекватни промени, които да се справят с примитивните и хаотични остатъци на славянската душа, така и в Америка може логически да се очаква индивидуалистичните остатъци на духа на каубоите, пионерите и всичко произлизащо от подвизите на гангстерите и анархичните екзистенциалисти накрая да бъде ограничено и привнесено в мейнстрийма.

Би било лесно в правилния контекст да се изведат още доказателства за сходствата между двете държави, които биха ни позволили да видим у комунистическа Русия и Америка двете страни на една и съща монета, или две движения, чиито разрушителни пътища се пресичат. Първата е една реалност, разгръщаща се под железния юмрук на диктатурата и посредством радикалното национализиране и рационализиране. Втората е една спонтанна реализация (и следователно обект на по-голямо притеснение) на едно човечество, което приема и дори иска да бъде това, което е, което се чувства здраво и силно и което прилага същите тенденции като комунизма, но без фанатичната и фаталистична отдаденост на комунистическия славянин. И все пак тези, които имат очи да прогледнат, виждат в тези две „цивилизации“ предупредителните знамения, предвещаващи идването на „Безименния звяр“.

Въпреки всичко това обаче все още има хора, които си мислят, че американската „демокрация“ е противоотровата на съветския комунизъм и единствената алтернатива за т.нар. свободен свят. Най-общо казано, тези хора напълно осъзнават опасността от присъствието на брутална, физическа атака отвън, но не и на такава отвътре. От известно време Европа е под директното влияние на Америка и затова се наблюдава израждане на традиционните й ценности и идеали, присъщо на северноамериканския свят. Това може да се определи като един вид фатална реакция. Америка представлява „Далечния Запад“ и съдържа по-нататъшното и радикално развитие на основните трендове, асимилирани от съвременната Западна цивилизация. Затова и е невъзможно да се окаже някаква валидна съпротива на модерния свят, докато все още се придържаме към принципите и особено към технологичния и производствен мираж, на който този свят се базира. С напредването на това ускоряващо се влияние има голяма вероятност стесняващите се около Европа щипки от изтока и запада, която от Втората световна война нататък не показва никакви нови идеи и която вече не се радва на позицията си на автономна и хегемонна световна сила дори и на политическата арена, да не бъдат приети дори и с капитулация. Окончателният колапс дори няма да прилича на трагедия.

Комунистическият свят и Америка, заедно с тяхната увереност, че им е поставена някаква универсална мисия, която трябва да изпълнят, представляват една реалност, която тепърва започва да се осъзнава. Един бъдещ конфликт между двете страни, продиктуван от световното им подкопаване, ще бъде последната разрушителна операция, която да изисква зверското изтребление на милиони човешки животи; именно по този начин последната фаза на инволюцията и на прехвърлянето на властта през всичките четири традиционни касти, както и идването на колективизираното човечество, накрая ще се осъществи. Но дори и ако успеем да избегнем един ядрен холокост, тази цивилизация на титана, желязото, кристала и циментовите метрополиси, на гъмжащите маси, статистиката и технологиите, които държат силите на материята под контрол, ще заприлича на един лъкатушкащ се около орбитата си свят; един ден той ще се откъсне и ще се самоизгуби в едно пространство, в което няма да има друга светлина освен тази на злокобното сияние на собственото му ускоряващо се падение.

 

 

Бележки:

1.       бел. прев. Често срещан мотив в трудовете и писанията на Евола е хиндуистката цивилизационна регресивна цикличност, разделена на четири преходни периода (епохи/ери), респективно Крита юга, Трета юга, Двапара юга и Кали юга, като в този случай „юга“ означава именно епоха/ера. Всяка следваща юга дегенерира от по-добра към по-лоша, като Крита юга се смята за най-идеалистичната и одухотворена (божествена) ера, а Кали юга—ерата, в която в момента се намираме—за най-духовно и морално упадналата. Древногръцкият поет Хезиод (ок. 750 пр. Хр.) развива подобна концепция с неговите Пет човешки епохи, а по-късно и древноримския поет Овидий (43 пр. Хр.–17 сл. Хр), който ги намаля на четири. Немският философ и историк Освалд Шпенглер (1880–1936) и френският езотерик и перениалист Рене Генон (1886–1951) също прилагат и развиват идеята на четиристепенната цикличност в своите най-известни трудове, които по-късно повлияват върху Евола и на идеите му, заложени в „Бунт срещу модерния свят“.

2.       C. Malaparte, La Technique du coup d’état (Париж, 1931), 13.

3.       бел. прев. Тук авторът изглежда има в предвид Николай Вавилов (1887–1943), бъркайки го с парапсихологът и физиолог Леонид Василиев (1891–1966).

4.       бел. прев. Свръхестественият свят, свръхестественото/трансцедентното

5.       M. Sertoli, La costiluzione russa (Флоренция, 1928), 67-85. Наблюдава се следният парадокс: в момента, в който париите се бяха обединили като една вездесъща организация, те започнаха да принизяват до статус на пария всеки един, който се придържаше и беше верен на ценностите и класовите принципи на непарията в традиционния смисъл на думата.

6.       бел. прев. Подобно на четиристепенната регресивна цивилизационна цикличност, Евола често си служи и с нейния кастов еквивалент в трудовете си. За него всяка една юга (епоха) се характеризира с определена преобладаваща социополитическа каста или цайтгайст, съответно Кастата на духовно просветлените, Кастата на воините, Кастата на търговците и Кастата на пролетариата. За по-подробно разяснение вж. стр. 330-331.

7.       бел. прев. Алексей Гастев (1882–1939), съветски революционер, пионер на научното ръководство на труда в Русия, профсъюзен активист, писател и поет.

8.       бел. прев. Владимир Маяковски (1893–1930), съветски поет, драматург, художник и актьор.

9.       R. Fülöp-Miller, Mind and Face of Bolshevism (Лондон, 1927). Самият Сталин посочва в неговите „Основи на ленинизма“, че обединението на революционерския дух с американизма характеризира както стила на ленинизма в лицето на дейностите на партията и държавата, така и най-завършената форма на ленинския активист.

10.   A. Siegfried, Les États-Unis d’aujourd’hui (Париж, 1927), 436, 349, 350. Има още един, този път обаче противоположен, феномен, който трябва да се вземе в предвид, представляван от т.нар. бийт поколение и от „хипстърите“, у които екзистенциалният бунт на някои младежи срещу американската цивилизация има само анархичен и разрушителен характер, често без да е свързан с някаква борба за кауза, и на които им липсва пример за подражание. Вж. моята L ‘arco e la clava, гл. 14, озаглавена “Младежта, ‘бийтовете’ и десничарските анархисти“.

11.   бел. прев. Уилиям Джеймс (1842–1910), американски философ, историк и психолог. Той е първият лектор, който организира курсове по психология в Америка. Смятан е за един от водещите мислители на 19-ти век, един от най-влиятелните философи на Америка, както и за „Бащата на американската психология“.

12.   бел. прев. Джон Дюи (1859–1952), американски философ, психолог и образователен реформатор, чиито идеи оказват влияние върху образованието и социалните реформи. Един от най-изтъкнатите американски академици през първата половина на 20-ти век.

13.   бел. прев. Иван Павлов (1849–1936), съветски физиолог, предимно известен с работата си върху концепцията на условния рефлекс.

14.   Op. cit., 35-36, 40, 51.

15.   Появата на „атеистичното християнство“ в Америка, както и на „теолозите на божествената смърт“ (като напр. Т. Алциер, Пол ван Бюрен и Д. А. Т. Робинсън) е един отскорошен и значим феномен. Това движение отхвърля идеята на Бога като трансцедентно и свръхестествено проявление, тъй като тя вече не е функционална или приемлива за съвременния човек; не само това, но съвременният човек дори не трябва да си губи времето с думата „бог“ заради традиционните конотации на тази дума. Следва да бъде съхранена само „демитологизираната“ и секуларизирана версия на християнството, която обаче не е нищо повече от една социална и хуманитарна моралност.

16.   бел. прев. Движение в Западна Европа и Америка от 18-ти и 19-ти век за премахването на робството и търговията с роби.

17.   Това отразява също така и невероятната жестокост на наказателните присъди, които в някои щати (включително и смъртната присъда) се дават за извършени „сексуални престъпления“ срещу жените.

18.   бел. прев. Хенри Милър (1891–1980), американски писател и художник, известен с жанрово и тематично иновативните си полуавтобиографични романи. Заради сексуалното и еротично естество на книгите му, американското правителство налага възбрана върху продажбата им, която е отменена през 1961 г.

19.   бел. прев. Уолт Уитман (1819–1892), американски поет, есеист и журналист. Един от най-влиятелните поети на американския канон, той е често наричан бащата на свободната строфа.

 

Източници:

https://religion.fandom.com/wiki/Julius_Evola

https://www.goodreads.com/book/show/179404.Revolt_Against_the_Modern_World

https://archive.org/details/JuliusEvolaRevoltAgainstTheModernWorldInnerTraditions1995

[Zara Thustra]

 

[Zara Thustra]

Юлиус Евола – Най-десният мислител в света

"Война и мир"

Автор: Васил Христов

26/06/2024

 

Това е 27-та среща на Новата Десница и чакахме доста време, за да обсъдим един от най-важните мислители на радикалната десница и на Традиционната перспектива за човечеството и реалността, и това е барон Юлиус Евола.

Сега, Евола в някои отношения седи вдясно от всеки, когото някога сме обсъждали в почти която и да е от тези беседи, и не по някакъв недълбокомислен и нравоучителен начин.

Юлиус Евола беше човек, който целенасочено и метафизически отхвърляше Съвременният Свят. Сега, какво означава това? По същество това означава, че в началото на миналия век барон Евола, който е сицилиански барон, решил, че има около четири алтернативи по отношение на съвременния живот за тези с героичен дух.

Единият бил самоубийство, да се приключиш като си отвориш вените в топла вана като сицилиански мафиот, италиански кардинали, сицилиански разбойници и древните римляни. Друг бил да станеш Ницшеанец, което за много хора в Традицията е съвременна версия на някои, но в никакъв случай не на всички от техните идеи, и това е начин да „яхнем тигъра“ на Съвременността и да се справим с това, което съществува около нас сега. По-късно хора като Евола и други „вечни“ Традиционалисти, както можем да ги наречем, станали все по-критични към Ницше и го смятатали за нещо като упадъчен модерен човек и активен нихилист с известна доза дух и енергия, но всъщност няма правилната позиция.

Казвам нещата съвсем ясно. Повечето хора биха ме смятали за ницшеанец, и философски това е мотивацията, която винаги съм имал от самото начало. Ето защо партиите всъщност не означават толкова много за мен, защото идеите са вечни и идеите и ценностите се завръщат, но движенията и начините и формите, които те приемат, и изразяването, което имат идва и си отива.

Сега, преминавайки от ницшеанската гледна точка, която разбира се е свързана с великия немски мислител от края на XIX-ти век и неговия активен и квази-екзистенциален и волеви възглед за човека, е идеята за основополагаща религиозност или първична религиозна и духовна цел.

Във висшата философия има възгледи, които доминират всички около нас и съвременните медии и всеки, който ходи в колеж за висше образование, като например университет, в западния свят. Това са модерни идеи, които са материалистични и антидуховни и недуховни и антирелигиозни или антагонистични спрямо предишните религиозни вярвания до такава степен, че се приема за даденост,  че това са възгледите, които човек поддържа.

Всички възгледи, които тресяха западната интелигенция след Втората Европейска Гражданска Война, която приключи през 1945 г., идеи като екзистенциализъм и бихейвиоризъм и структурализъм и така нататък са атеистични и материални възгледи. Те са били обсъждани на други срещи. Като се върнем малко назад, имаме различни течения на мнение като марксизъм и фройдизъм и бихейвиоризъм, започващи в края на XIX-ти век и разтърсващи голяма част от XX-ти век.

Но това са възгледи, които по-висшият тип перспектива на Евола отхвърля. Тези възгледи са антиметафизични и често се противопоставят на идеята, че метафизиката изобщо съществува, че това е училището, завръщащо се от късния средновековен период, това, което се нарича средновековни учени. В някои от книгите си Евола говори за Хайдегер, Мартин Хайдегер, разбира се, който имал проблеми през 30-те години на миналия век заради предполагаемото си академично позициониране по отношение на най-полемичния режим на съвременността. Хайдегер, по мое мнение и аз съм говорил за Хайдегер и преди, бил квази-есенциалист от гледна точка на един есенциалистки мислител.

Евола вярва, че е екзистенциалист, но това е до голяма степен между другото.

Тези антиметафизични възгледи са това, което ни заобикаля. Целият либерализъм, целият феминизъм, целият квазимарксизъм, целият буржоазен марксизъм, целият културен марксизъм, крайната левица смекчена малко в центъра, висока капиталистическа икономика и завръщането на стария либерализъм срещу кейнсианството, което беше мекият марксизъм, който го замени по-рано през XX век. . . Всички тези идеи са материалистични и атеистични, и недуховни и антиметафизични.

Може да се твърди, че героичната ницшеанска дилема по отношение на това, което се нарича Съвременност е квазиметафизичен и метафизически  субективистки възглед, че има ценности извън човека и извън историята, с които човешките  същества общуват по силата на интензивността, с която живеят собствения си живот. Но има въпросителен знак относно 1-во – свръхестественото и 2-ро – дали има нещо отвъд, извън човека, в което тези ценности могат да бъдат закотвени.

И така, идеята за постоянството, идеята за метафизично измерение  на която се основават повечето предишни цивилизации… наистина Евола и Традиционалистите  биха казали, че всички предишни цивилизации се основават на това – се поставя под въпрос от Ницшеанското резюме. Това е в крайна сметка, може би, началото на един много десен модерен възглед, но си остава модернистичен възглед, харесва ли ви или не.

Гледната точка, към която Евола се придвижи, и имаше напредък в ранния му живот и духовна кариера, интелектуална и писателска кариера, е това, което бихме могли да наречем метафизичен обективизъм.

Това в съвременния език се нарича фундаментализъм по отношение на религиозността. Фундаментализмът, подобно на крайната десница, са двете области на културата, които не могат да бъдат асимилирани в това, което съществува там в [неразбираемо] улица. Те са двете неща, които са отвън и затова никога не могат да бъдат привлечени изцяло.

Сега, метафизичният обективизъм е абсолютната вяра в свръхестественото, абсолютната вяра в други състояния на реалността, абсолютната вяра в богове и богини, абсолютната вяра в една Върховна Сила (монотеизъм срещу политеизъм, например), абсолютната вяра, че определени итеризации, определени форми на език и духовна култура съществуват извън човека: истина, справедливост, значението на закона, целенасочена или телеологична информация за това как трябва да се живее един живот.

Повечето хора в западните общества сега са толкова оглупели и толкова деградирали в почти всеки аспект на живота, че почти всяка философска спекулация за живота е неопределена и почти напълно безсмислена. Това е канал, който те никога не включват.

Типът метафизичен обективизъм, който Евола постулира като опора за смисъла в съвременния живот, може да приеме много различни форми. Един от големите проблеми на много десни или преоснователни или първични движения или племенни движения или националистически движения от какъвто и да е характер е ако има религия някъде зад него – както често е случая за много, но не всички от ключовите хора участващи в подобни движения и борби – каква форма трябва да бъде?

Всеки знае, че в културно отношение и това е вярно за формулировка като GRECE или Новата десница във Франция, веднага щом започнете да събирате хора с еднакво мислене,   те ще се разделят по въпроса дали са атеисти или не, секуларисти или не, но също така, на по-дълбоко културно ниво, те са разделени по отношение на това дали са повлияни от местна европейска духовност или християнска. Такива разделения винаги измъчват десните културни  и метаполитически групи.

Начинът, по който Традицията на Евола гледа на това, е да се ангажира с това, което се нарича Перениализъм.

Това е присъщата интелектуална, идеологическа и теологическа идея, че има определени ключови истини във всички основни религии. Всички тези религии, които са оцелели, които са записани, които са достигнали до нас, дори техните бледи предшественици, дори тези дисидентски, девиантни и потенциални еретични елементи от тях, които са били премахнати, във всички тях може да се види частица от перспективната истина, която може да се каже, че тези конкретни традиции проявяват.

Под това, разбира се, стои етническата и расова идея, че хората в различни групи в рамките на човечеството като цяло възприемат реалността по различен начин, преживяват я по различен начин, имат различни интелектуални и езикови реакции към нея и формират различни култове, различни митове, различни религии, защото те са физически съставени по начин, който води до такава диференциация.

Това може да доведе сред някои Перениалисти до нещо като универсализъм понякога, почти до неолиберализъм от време на време, при който всички култури са ценни, където всички са „интересни“, където всички са леко взаимозаменяеми. Но като се има предвид тази опасност, предимството за дълбоко религиозния ум на Вечната Традиция е избягването на сектантството и негативния пуританизъм, които неизбежно са неразделна част от изграждането на големи религиозни структури.

Както винаги, мислител като Евола изхожда от индивида и върви към индивида.

Това може да придаде на мисленето от този вид  леко нереален аспект за много хора. Къде са масите? Къде е демократичното мнозинство? Къде е гласът на BBC, който решава? Истината е, че Евола не се интересува от гласуването на BBC. Той не се интересува от масите. Той счита масите, и типът теоретици, които го следват, считат масите, като чували с картофи, които да се местят насам-натам. Неговото мислене е напълно антидемократично, макиавелистко до известна степен и дори манипулативно за масите, стига да се прави в рамките на реда на Традицията, в който всички имат участие.

Евола датира упадъка на Съвременността в известен смисъл от края на Средновековието и началото на Ренесанса. Но много мислители от подобен род датират упадъка в друго време. Евола бил католик и веднъж попитан за неговата религиозна конкретика, той казал: „Аз съм католик „езичник“ (бел.прев. езичество – местната предхристиянска  европейска духовност основаваща се на вечните естествени / природни / божествени закони, назоваващи се на санскрит – Дхарма; на литовски – Дхарна; на латински – Liga Natura; Дао, До и Ма’ат), което е дълбоко правдива забележка, диалектически.

Аз не съм християнин, но ако го погледнете отвън, ядрото или оригиналната част от християнството очевидно е римокатолицизмът, въпреки че технически бях насилствено възпитан в протестантския вид англиканство.

Религия на „мокър чаршаф“, ако някога е имало такава. Но англиканството, разбира се, е синкретична религия.  Това е политически създадена религия. Малко католическа, малко протестантска, но не твърде много и с либерално духовенство на върха, което е отчасти протестантски ориентирано и съществува, за да управлява нещата.

Едно от правдивите, макар че това е мимоходом, изключение, което може да се направи за англиканството и причината, поради която то е подкрепяно дори днес чрез държавното установяване, когато на практика никой изобщо не посещава тези църкви, освен странни възрастни дами и имигрантите от Третия свят, е, че това е начин за ограничаване на част от екстремизма, който наистина се крие в религията. Религията е много опасна формулировка, както съвременният свят започва да разбира.

Спомням си Робин Кук, който беше министър, който се противопостави на войната в Ирак и така нататък и умря на шотландска планина, цялото това обсебващо ходене,  когато човек е слаб и червенокос, може да доведе до преждевременна коронарна тромбоза, но Кук веднъж каза, и той е израсъл в свещеническа къща, както повечето шотландски политици, с други думи, той до известна степен идва от калвинистки произход, той каза, че в ранния си живот е смятал с общата марксистка и фройдистка главоблъсканица, че с религията е свършено. И сега към края на живота си, това е точно преди да умре, той каза, „тъмната, лепкава, ледена ръка на религиозността,” във всякакви системи, „се надига отново и светските левичари като нас,” той говори за себе си и тези, които вярват в неговата гледна точка, „усещат ветровете на тази сила идващи отстрани и отзад.” Това е сила, която те не харесват.

Аз лично вярвам, както Евола, че е в човешката природа да имаме вяра.

Може би един на десет изобщо нямат нужда от нея, но за повечето хора тя е необходимост. Дълбочината на вярата, знанието, което съпровожда вярата, системата, от която произлизат са леко случайни, но човек има нужда от емоционални истини. Джордж Бърнард Шоу веднъж казал, „Човекът с вяра струва 50 души, които нямат никаква.“ съвсем вярно е, че всички лидери на велики движения и тези, които са наложили волята си върху [неразбираемо] вътре и извън определени държави, са имали значителни и трансцендентни вярвания, философски, квазифилософски, религиозни, полурелигиозни, философски смесени с религиозни и обратно… Без вярата, че има нещо над теб, и преди теб и отвъд теб и зад теб, което води до това, което е по-висше от теб, изглеждаме като вид задоволен от изпадането до най-ниския общ знаменател, възможно най-ниското ниво.

Евола и онези, които мислят като него, вярват, че това е най-нисшата епоха, която човечеството някога е преживявало, въпреки технологичното си изобилие, въпреки изключителния набор от технологични устройства, които можете да видите около себе си дори в горна стая на кръчма в централен западен Лондон. Също така е вярно и това е едно от усложненията с тези видове вярвания, че някои от методологиите, довели до този плазмен екран зад мен, всъщност биха били отречени от елементи на част от религиозността,  която хора като него биха изложили, но това е една от главоблъсканиците за епистемологията, за това какво имате предвид под значение, което се крие в този тип теории.

Интересното при тези вярвания е, че те са първични. Пуснете телевизията, пуснете радиото, световното първенство започва всеки момент. Навсякъде има тривиалности. Навсякъде има въздигане на мнозинството. Навсякъде има въздигане на желанието всички ние да се прегърнем и да станем един свят, един свят заедно. Както някой наскоро каза: „Не искам да съм англичанин. Не искам да съм британец. Англия е смесица“, каза той. „Искам да изляза. Искам да съм гражданин на света!  Не искам да имам раса. Не искам да имам вид. Не искам да имам група. . . дори класа! Не искам да идвам от никъде. Искам да съм на тази планета! Тази планета е моят дом!“

Е, моето мнение е, че този вид фалшива универсалност. . . Може би трябва да му вземем една от онези скъпи ракети и да се изстреля към някой друг небосвод, защото това е домът, който имаме и познаваме. И единствената причина, поради която можем да го определим като такъв, е по силата на многообразието на това, което съществува извън него. Но броят на хората, които искат да поддържат това ниво на многообразие и плодовитите значения в него, изглежда стават все по-малко и по-малко с всяко поколение.

Политиците, които имаме сега, са мениджъри на една социална система. Съвсем ясно е, че нямаме три управляващи партии, а една партия с три крила, чиято природа е взаимозаменяема по отношение на пола, откъде идвате в страната, класа, произход, как сте били образовани и дали сте пристигнали в страната като новодошли през последните 40 до 50 години или не.

Сега, отдръпването на Евола от това, което е създало Съвременния свят, води до някои радикални заключения за него, които са духовно и политически аристократични.

Повечето хора са наясно само с разделянето на ляво-дясно, тъй като то се отнася до предимигрантско, леко органично общество, където социалната класа е била основата за политическо предпочитание. Буржоазен център вдясно: някакъв консерватизъм. Център ляво: лейбърист, социалдемократ, синдикалист и т.н. Сега имаме расово смесване, което усложнява дори това разделение. Разграничението между отношението на аристократичното и висшата класа, и буржоазното отношение, което е толкова ясно изразено, колкото всяко ляво-дясно разделение между пролетариата и буржоазията, е това, което Евола защитава.

Евола вярва, в някои отношения, в господари и роби, или със сигурност слуги. Той смята, че търговецът и тези, които се занимават чисто с икономика, трябва да бъдат подчинени на политиката, на висшата политика, на метаполитиката, но военната борба. Той вярва, че воинът и религиозният водач, и фермерът, и интелектуалецът / учен / занаятчия / художник  са уникално по-добри от онези, които правят пари, и почти всички възгледи на Евола са по някакъв начин форма на аристократизъм.

Ако погледнете всички спортове, които той предпочита – фехтовка, алпинизъм – всички те включват сами индивиди, които се подготвят за задача, която обикновено е опасна и която обикновено може да доведе – алпинизъм например и неговата книга „Размишления на Върховете“ – до унищожение, ако сгрешите, но създава необикновено и екстатично усещане за себенадмогване, ако покорите K2, перуанските планини, Айгер, връх Еверест и т.н. Дори в по-популистките форми на алпинизъм, нещо като брадатия и бодър алпинизъм на Крис Бонингтън от горната средна класа, както можете да го наречете, има жилка на аристократичност, дръзка и байроновска свобода. Буржоазният възглед е:

„Защо да правя това!? Опасно е. Безмилостно е. Може да се нараните и да пострадате!  Няма печалба в това. Не служи на по-висш смисъл от себе си.“ За Евола причината и целта са причината да го направим. Етапите, през които преминавате и психическите състояния,  в които попадате, докато се подготвяте и изпълнявате задача, която е опасна и същата аналогия може да бъде разширена до бойни схватки, същата аналогия може да бъде разширена до спортове като древната борба.

Съвременната борба е цирк, разбира се, където резултатът до голяма степен се решава от посредниците, които преговарят за битките между клоуни, които все още могат да се наранят един друг много сериозно. Но древната борба е бил двубой, който приключвал много бързо който по същество бил религиозен, поради което теренът, върху който се борили бил пречистван със сол в повечето от основните традиции.

Фехтовка: Махнете предпазните ръкавици и екипировката  и имате гладиаторска битка между хора, които са на практика на ръба на живота и смъртта. Това е само една крачка от олимпийската фехтовка. Забележете, че в съвременните олимпийски игри, движение, което е основано в съвременността на база елинистичния идеал, почти винаги било основано от аристократи, всички ранни победители в стрелбата и фехтовката и всички тези ранни спортове били аристократи. Разбира се, ранните олимпийски игри имат своята забавна страна. Много от спортистките, спечелили ранните олимпийски игри, са били „транссексуални“. Разбира се, били въведени медицински прегледи, за да се попречи на хермафродити и хора от различен пол и подобни неща да се състезават в тези състезания. Но индивидуалистичните спортове в епохата на масите са до голяма степен пренебрегвани и се смятат за странни, чудновати спортове, които масите сменят канала като видят, по отношение на Олимпиадата.

За човек като Евола и за усещането, което той представлява, неща като спорта не са развлечение. Те са цели за посвещение по отношение на процеси  на разбиране за себе си, другия и живота, които надхвърлят момента. И така, един двубой води до друг, води до друг момент на умение. Сякаш тези моменти, които повечето хора винаги се опитват да избегнат, вместо да се занимават с тях, са на забавен каданс. Целият смисъл на отношението на Евола към тези и други въпроси е да отиде отвъд това, което съществува по начин, който е извисяващ и трансцендентен в предвещаващата си посока.

Това е общество, което винаги гледа надолу. „Какво ще си помислят другите? Какво ще си помислят съседите?  Какво ще си помислят хората там? Какво ще си помисли цялата тази публика на BBC? Какво си мислят масите, леви, десни, централни, които натискат бутони на панели и конзоли?” Типът отговор на Евола е, че това, което те мислят е без значение, и че трябва да мислят това, което мислят аристократите по света, в съответствие с Традициите, които са в голямата си част религиозни и от които идва социалния ред. Можете да разберете, че това отношение, този тип мислене не го взимат присърце съвременните съветници и света, какъвто е сега.

Също така е неизбежно, когато книгите на Евола били публикувани, те навлезли в англоговорящия свят чрез окултното, чрез мистицизма, чрез различни видове посвещенска и индивидуалистична религиозност. Целият смисъл на западния окултизъм, независимо дали човек вярва в буквалната формулировка, която тези хора предлагат, или дали вярва в него метафорично и квази-субективно е, че това е индивидуалистична форма на религиозност. Казано по-просто, масовата религия включва малко духовенство или свещеничество в стария католически смисъл там горе, а миряните са там долу и тя е на средновековен латински, леко е мистериозна, отчасти я разбирате, ако сте завършили гимназия, в противен случай не я разбираш, тя е мистериозна и полупосвещенска, но ти всъщност не знаеш, мистерията е част от удивлението, вдигаш поглед към тях и те са с гръб към теб и те гледат по-нататък, отвъд тях към божественото, както го възприемат. Това е традиционна форма на масова религиозност, така да се каже.

Но типът религиозност, който го интересувал бил индивидуалистичен и волтаичен. По същество това била идеята, че всеки в малка група е свещеник.  Понякога има комбинация между свещеник и войн. Един от многото скандали, които имаме в съвремието, са престъпленията, извършени от членове на различни религиозни групи и организации. Много традиционалистки настроени хора вярват, че отразяването на тези престъпления в масовите медии е умишлено преувеличено, за да се демонизират всякакви  ретроспективно традиционни елементи от предишен и метафизически консервативен тип в обществото.

Но ако човек погледне на това по друг начин – и едно от нещата относно Евола е креативността на аристократичния ум, който гледа на по същество центристките и буржоазни проблеми от напълно различна перспектива – той би казал за този тип скандали, с които няма да занимавам хората, защото всички знаят за тях, че това е липсата на диалектика между свещеника, някой, който вярва в нещо, някой, който вярва във философия, която не е само тяхна и следователно е свързана с обществото и е свързана с продължаваща родова традиция, от която произлизат… Повечето съвременни философи са „само моето виждане“.

„Просто моето виждане като малък дребен атом.“ Вместо моя възглед като нещо, което е концентрично и ме свързва с нещо по-голямо и което следователно може да бъде социално ефективно. Но от гледна точка на Евола, отсъствието на воина или бойните  и войнишки традиции и тяхната взаимовръзка с вярата и индивида, който вярва, е причината за упадъка или деконструкцията, дяволството или разрухата в тези религиозни организации. В неговия светоглед има безграничност между  поета-художник, воина и религиозния вярващ. Те са различни формулировки на едно и също нещо, защото винаги гледат към висшето и по някакъв начин са дълбоко индивидуалистични и егоистични, но се извисяват над това, тъй като концентрацията върху себе си или върху собственото мислене, собственото чувство, собствените притеснения , собственото отношение към тази планина, тази жена, тази борба, този текст е обусловено от това, от което произлизаш и към което се стремиш.

Евола не вярва в прогрес, нито Традицията, в която вярва. Те не вярват в научен прогрес. Те не вярват в еволюция. Но неговият антиеволюционизъм е странен и интересен. Това няма нищо общо с креационизма и, ако желаете, евангелската политика на определени части от това, което бихте могли да наречете пуританска американска десница, например. Неговото отношение е обратно отношение, което по странен начин е неволен и неегалитарен начин на разглеждане на един и същ въпрос. Неговото мнение е, че маймуните са произлезли от нас, докато вървим нагоре, а не ние сме произлезли от тях, докато ги оставяме в техния маймунски анимализъм. Така че, в известен смисъл, това всъщност е преформулиране на същата идея, но гледайки нагоре и винаги виждайки, ако щете, снобския, аристократичния, надделяващия, всеобхватния възглед, вместо гледайки на нещата от масова, обща, и осреднена перспектива, която приобщава хора.

Тони Блеър казва, че най-лошият порок, който човек може да има, е да бъде нетолерантен. Да бъде недостъпно. Да изключваш хората. „Естеството на британството е приобщаване,“ когато, разбира се, същността на всяка групова идентичност е изключване и кой е на границата и кой може да бъде допуснат, и тънкостите и зрънцата на разлика, които съществуват между една изключена група и друга, където една склонност на човека свършва и друга започва. Евола вярва, по много противоречив начин, че упадъкът е съчетан от морфология и духовност. С други думи, човешките раси имат духовно измерение, имат по-високо емоционално измерение, имат психологическо измерение,  но никога не забравяйте, че Евола не е ницшеанец. Той не е някой, който вярва, че всичко е на това ниво. Той вярва, че боговете говорят на човека пряко и непряко и цивилизациите, от които произлизаме, се основават в общи линии на религиозни предпоставки.

Съвременните, които се присмиват на тези видове нагласи, разбира се, забравят, че почти всяка цивилизация, която човечеството е имало до сравнително скоро, и във всяка цивилизация има документи и артефакти, които са включени в склада на Британския музей ей там, в центъра на Лондон, са религиозно и теологично базирани. Едва наистина в постпросвещението, Шотландско Просвещение, Английско Просвещение, Френско Просвещение, по начин след XVIII-ти век нататък, по който секуларизацията на Западна Европа съперничи на останалата част от планетата.

По на изток в Европа, в по-малка степен. По на юг в Европа, малко по-малко. Религиозността на повечето други континенти на Земята все още е основна сила, но Евола би презрял вида религиозност, която преобладава там, защото би видял в нея развалено мислене, синкретизъм, хората, които биха казали, че той би подкрепил съвременна Саудитска Арабия, например, навярно биха били силно разочаровани. Той би видял под религиозната полиция, под стриктното спазване на това или онова правило, американски сателитни антени и модерни устройства и това, което е външно, по отношение на съвременността, и което бива приемано вътрешно. И така, Евола винаги е бил критикът, ако щете, и винаги отвън.

Сега, кариерата му била доста сложна, защото като много млад той се бил в  ПСВ на страната на Италия. Те, разбира се, се биели на „западната“ или съюзническа страна в тази война, както често се забравя. Има някои изключителни негови снимки в интернет с онези очила и онези каски, изглеждайки  изключително фашистки, а това движение дори не е било създадено тогава. Той изглежда така по Д’анунциански, стилистично, още преди самия жест.

Евола, разбира се, отчасти не одобрявал Фашизма и Националсоциализма, въпреки че станал много силно замесен и/или въвлечен и в двете, защото според него те не били достатъчно десни! Те не били достатъчно Традиционни! Не били достатъчно органични! Не били достатъчно крайни! Евола е може би единственият мислител през 20-ти век, чийто написан тънък том критикува националсоциализма отдясно, а не от която и да е лява страна.

Той се присъединил към тези движения само защото те принудили съвременността да се съмнява в себе си и защото били антидемократични и защото били свирепи и желани морално и полутеологично  -защото малцина, включително либералните критици, биха отрекли, че е имало полутеологично настояване от страна на повечето от радикалните европейски движения, дори отляво, но със сигурност отдясно, през първата половина на миналия век.

Евола виждал в тези движения шанс, но нищо повече, поради което флиртувал с тях, затова пишел за фашистко списание в Италия, затова отивал в колежи, ръководени от СС на Химлер в Германия, затова не бил одобряван от тях, затова той имал симпатизанти от типа на Ернст Юнгер в партията, които го защитавали, затова му било позволено да пише с известна степен на свобода, като същевременно отдавал в известна степен лоялистично поклонение на тези структури и все пак, в същото време, останал извън тях. Трябва да се повдигне въпросът дали философията на Евола е в съгласие със създаването на общество или ще се превърне, ако щете, в одухотворен индивидуализъм.

Евола също участвал в началото на кариерата си в едно от най-радикалните модернистични движения на 20-ти век: дадаизма в Италия. Той създавал дадаистки картини. Сега, това на пръв поглед, изглежда доста необикновено. Но, разбира се, имало силна взаимовръзка между някои ранни модернизми и фашистки идеологии. Причината, поради която той се забъркал в дадаизма, е доста интересна и има разговор в YouTube, който продължава четири минути и половина, в който Евола вече възрастен обяснява защо е бил замесен.

Той казва, – причината, поради която се включихме в тези движения, беше да атакуваме буржоазията, да атакуваме средната класа и да атакуваме усещането и сантименталността на средната класа. Изключително радикалната антисистемна природа на много радикални десни идеи, която е скрита в по-умерени и популистки варианти, излиза наяве взирайки се в лицето ти с пълна сила при хора като Евола. Много фашистки и радикални десни движения, разбира се, се състояли от авантюристи и аутсайдери и квази-художници и полу-престъпници и религиозни мистици и лудаци и хора, които били извън структурата на масовия живот, особено хора, които били социализирани от Великата Война, която много от тях преживели като революция.

Уиндъм Луис, който бил силно привлечен естетически към модернизма и политически към различни форми на фашизъм и бил личен приятел на сър Осуалд Моузли, веднъж казал, -За нас Първата Война беше революция, а не война. Видяхме убийства в истински индустриален мащаб.

Видяхме индустриализацията на клането. Една от интересните иронии на позицията на Евола и в известен смисъл на Ернст Юнгер относно войната е, че въпреки че мислители като тях се смятат от пацифисти и либерални хуманисти и феминистки за войнолюбци, Юнгер и Евола и други изпитват отвращение към масовата война, защото това е войната на мравките,  войната на масите в кръв и тор, почва и кървави гнусотии. Няма нищо рицарско в това човек да бъде разкъсан на парчета от боен хеликоптер, когато дори няма шанс да вдигне своя автомат във въздуха.

Евола би предпочел доктрината на шампиона. Нали знаете, когато две средновековни армии се срещнат и един огромен, тромав мъж излезе от една армия, в пълна регалия, обучен в бойно великолепие и изкуства както предишен говорител обсъжда във връзка със скандинавската традиция, и се появява друг шампион и те се бият за ограничена цел, която оставя цивилизацията непокътната и от двете страни. Но този, който е победен, очевидно ще плати дължимото на другия.

Сега, това показва изключително байроническия, индивидуалистичен и аристократичен дух, който се крие във формулировките на Евола. Начинът, по който творбите му са достигнали до нас, разбира се, е начинът, по който е живял живота си и книгите, които е написал. Интересно е, че англосаксонският свят е получил неговата литература чрез преводи от мистични и окултни издатели в Съединените щати: относно тантра, относно будизма, относно кастите и традициите на японските войни, относно Светия Граал, относно гръко-римски, висок християнски, езически, постезически европеистки и други традиции.

Друг радикализъм относно Евола е неговата пълна липса на фалшиво благоприличие и скромност по отношение на секса. Евола написал книга, наречена „Метафизика на секса“. Той разглежда сексуалността като първична биологична инстанция,  чрез която човешките раси се обновяват и заменят. Но в същото време той я смятал за едно от основните човешки действия с голяма енергия и сила, която трябва да бъде канализирана, трябва да бъде използвана, трябва да бъде трансцендирана сама по себе си. Имате тази странна привързаност към тантра, която е нещо като еротичен екстремизъм на окултния секс и пълно противопоставяне на порнографията. Защо? Защото едното включва комерсиализация на секса, включва пари, взаимосвързани със сексуалността. От тази чисто първична гледна точка, освен ако не е уреден брак между династични държави или групи за определени държавни цели, което е добре, парите нямат почти нищо общо с тези области на живота.

Непривилегироването на парите като основа на всичко и убеждението, че обществото, което имаме сега, е резултат от факта, че всеки политик от всички партии, представени в големите събрания, включително радикално десни партии, по същество обаче с популистки оттенък, вярват в Хомо икономикус. Те вярват, че човекът е икономическа единица и нищо друго няма начение. Имиграция? Тя е добра за икономиката, не знаете ли? Масово движение на капитали по света с едно натискане на бутон на екрана в борси по целия свят, особено сега в Далечния изток, но и повсеместно? Това е добре за икономиката! Всичко се основава на освобождаването на хората от предишни форми на предполагаемо слугуване поради икономическо подобрение. Доктрините, които Евола поддържа, не са нео-средновековни, нито са желание за връщане към древния свят с определени модерни технологии.  В известен смисъл те са връщане към истините, които са съществували преди създаването на съвременния свят.

Една от най-съществените критики на този тип мислене е убеждението, че съвременният свят е неизбежен, че всички култури и раси ще се модернизират и го правят с голяма скорост, че небостъргачи и огромни мегаполисни градове се издигат в Андите и Далечния изток

и дори такива, построени от китайците, ще се появят в Африка и другаде и че ще бъде напред и нагоре завинаги по отношение на това, което имаме сега.

Има гротескни проблеми с това, разбира се, защото, за да дадете на всеки човек на тази планета, независимо от раса, родство, климат и култура, средноамерикански начин на живот, ще ви трябват 3 планети, 8 планети, 10 планети или може да имате нужда от тях, за да им дадем онова средноамериканско усещане. Трите сателитни антени, кондоминиума, трите трактора Челси отвън на алеята, многоканалната телевизия и т.н.  За да дадем това на всеки африканец, ще се нуждаем от  много, много планети и много, много пъти повече от икономическите средства, които имаме дори в момента. Интересното при Евола е, че много въпроси, които вълнуват хората днес – гладът в Третия свят, войната в Конго, ХИВ/СПИН – той би казал, че са интересни, разбира се, защото това са неща, които се случват, и всичко има смисъл дори отвъд себе си. Но в крайна сметка те са маловажни.

Броят на хората на Земята няма значение според начина му на мислене. Болката и страданието нямат значение в съответствие с неговия тип мислене. Наистина, той ги приветства като част от пълнотата на живота, защото животът започва с болка и завършва с болка и повечето хора живеят целия си живот в отричане на факта, че животът е кръговрат, какъвто вярва, че е света и смисъла неговата философска Традиция. Има напредък в кръговрата, но има и упадък, а упадъкът и смъртта са част от един безкраен процес на воля и превръщане.

Това е по същество и по много кардинален начин религиозен възглед за живота, но също и метафизически песимистичен и консервативен възглед за живота по дълбок начин, който консерватизмът на съвременните либерални тори като Камерън никога не биха разбрали.

За човек като него теории от типа на Евола са лудост, съвсем буквално, връщане към Тъмните Векове,  връщане към Средновековието, квазиоправдания на робство, квазиоправдания за Вафен СС. Това биха казали Камерън или колегите му на предната скамейка и още по-либералните му колеги на същата скамейка за подобни идеи. Но иронията е, че преди 300 до 400 години повечето цивилизовани структури на Земята са били базирани на тези идеи.

Дори модерните, които ги замениха, се основават на оспорването на този вид идеи, което означава, че те са осъзнали, че поначало са достатъчно реални,  за да се бунтуват срещу тях. Също така е вярно, че дори в най-високата точка на съвременността, постмодерността, хипермодерната реалност, всички фрази, които се използват, когато избухне война, когато самолетите се врежат в кулите в Ню Йорк, когато бойните хеликоптери летят над арабските пясъци, внезапно виждате отклонение в либералните истини и в материализма, и в някои от идеите, които се използват за оправдаване на подобни неща. Не е голямо отклонение, но изведнъж виждате отклонение, което окултистите и мистиците наричат „разкъсване на булото“, разкъсване на булото на илюзията между живота и смъртта.

Какъв е смисълът на живота? Пазаруването ли е смисълът на живота? Изкарването на още и още пари ли е смисълът на живота? Достигането на буржоазно обществено положение ли е смисълът на живота, когато човек вече има достатъчно, за да живее? Да ядеш докато не умреш ли е смисълът на живота? Това са неща, които гледната точка на Евола предлага на хората, поради което мнозинството винаги ще я отблъсква.

Неговите политически текстове са по същество „Бунт Срещу Съвременният Свят“,  „Мъже Сред Руините“ и „Язди Тигърът“, които изследват природата на човек, който е роден сега, когато повечето от предишните Традиции на неговата култура и неговата цивилизация са рухнали. Децивилизирането на човека, фактът, че Западните градове са се превърнали в зони от Третия свят, фактът, че полупрестъпността е ендемична, фактът, че когато отидете на улицата има графити, рап музика гърми от минаващи коли, 20%, 40% от улицата няма връзка с вас естетически, етнически, расово или културно. Евола би видял това като част от неизбежния климат на упадък и спирала надолу към материята, което е умишлено и волево.

Най-полемичната област на Евола е, когато той започва да разнищва и преформулира много класически пропозиционализми на това, което може да се нарече „старата десница“, за да определи какво се е случило и защо. Евола е бил по същество дълбоко религиозен и аристократичен човек, въпреки че започнал с по-субективистично и променливо настроение. Това означава, че винаги има причина. Либералите вярват, че всичко е объркване и всичко зависи от само себе си и всичко е случайност, която чака да се случи. Но като Христос в Новия завет, който вярва, че когато две птици паднат на земята, Бащата е наясно, Евола вярва, че винаги има цел и причина.

Евола вярва, че цивилизациите се сриват сами върху себе си и се разкъсват вътрешно по причини, които се налагат от елитите и от сили, които се проявяват в тях, които осъществяват своята воля.

Безкрайните атоми и причинно-следствените моменти във веригите може да не знаят за това, което предстои, за това, което е доброволно, за това, което е частично предварително програмирано. Той вярва, че тези тенденции на масово подчинение, масова смърт, масова духовна пролетаризация, масово плебейство, масово социално подпомагане, масова социална демокрация се случват нарочно, че разрушението на предишните културни порядки се случва нарочно и категорично и определени расови групи се използват за улесняване на това унищожение и че други групи ги използват, за да го постигнат.

Той вярвал в аристокрация, защото вярвал, че всичко е йерархично. Имаше интересен момент при допълнителни избори в Източен Лондон съвсем наскоро, при които председателят на партията, в която бях преди, беше попитан от жена от афро-карибски произход: „Равни ли сме с вас?“

Медиите бяха там, знаете. Двадесет камери бяха насочени към този човек и следователно, предвид логиката и парадигмата, в която се намираше, той каза: „Да“. Вероятно би искал да каже: „Да, но . . . ”, но медиите продължиха, защото получиха необходимия отговор. Наистина, много медийни разпитвания сега изискват от политик да потвърди своята коректност преди предварително методологично изявление и горко на някой от тях, ако покаже и най-малкото отстъпление по всеки въпрос, по който трябва да бъде прогресивен.

Кой може да вложи думи  в устата на някой, починал преди известно време, но отговорът на Евола, отговорът на неговия тип мислене, би бил, че тази жена е неравностойна по отношение на черен писател като Уоле Шоинка, който е нигериец от племето йоруба и спечели Нобелова награда. Достоен ли е да спечели Нобелова награда? Дали са му дали наградата през 90-те, защото е било модерно? Рабиндранат Тагор, великият индийски писател и брахмана от висша каста,  я спечели през 1913 г.

Вероятно тогава не е имало твърде много политическа коректност, но вероятно е имало малко дори тогава. Отговорът на Евола би бил, че тя не е равна по отношение на Шоинка и Шоинка не е равен по отношение на Чосър или Дефо или Шекспир или Волтер или Данте или Толстой или Достоевски или Вагнер, че всичко е неравно и че всичко е йерархично и че има йерархия вътре в индивида и между индивидите и между групите от индивиди, защото всичко гледа нагоре и всичко има различна цел в живота.

Това означава, че онези, които са в средата и дъното на даден етнос, на социален ред, на пол, на предишна историческа диспенсация, не трябва да бъдат самотни, според начина, по който той гледа на нещата, или уплашени, или бунтовни, или пълни с отчуждение и страх. Тъй като всеки има роля в йерархията и хората могат да се движат в някаква степен в нея, въпреки че неговата гледна точка е по същество аристократична, а не меритократична. Човек като Ницше, когото Бъртран Ръсел веднъж осъди като защитник на аристокрация, в която той не е роден или някъде близо до нея, би бил приет, но никога напълно приет от аристократична каста. Неща, които сега се смятат  за безнадеждно наивни и снобски, Евола смята за правилна форма.

Кое е най-лошото нещо на света в момента според Sky News? Вероятно дискриминация. Дискриминация от един или друг вид. Евола би смятал, че дискриминацията е таксономията на аристократичната чувствителност. Когато човек посяга към парче торта, той дискриминира. Когато човек има уреден брак с друг член  на сицилианското благородство, той дискриминира. Когато човек посяга към меча, за да накаже грубиян към жените, и иска да набие с плоското на острието, той прави разлика между оръжието и обекта на яростта, който сам по себе си е безразличен, защото вижда  нещо отвъд себе си. Това са възгледи, разбира се, които мнозинството от хората ще намерят за студени, смразяващи, брутални, подобни на орел, отвъд техните представи.

Почти форми на лудост в действителност по отношение на това, което днес се смята за нормално, морално или дори човешко. Те са отчасти нечовешки идеи, в някои аспекти, но са идеи, които повечето аристокрации  и повечето войнски касти са имали в повечето форми на човешката история.

Книгите на Евола вече са широко достъпни за тези, които желаят да ги прочетат.

Голямата главоблъсканица на неговото творчество е дали тя предвещава аскетизъм? С други думи, ако епохата на унищожението, която е Кали Юга в идеологията, която той представя, която е индуистката епоха на унищожение, (бел.прев. понятието индуизъм е на около триста години и не се среща никъде във Ведите, истинското име на религията е “Санатана Дхарма” – Вечният Природен Закон), в която всичко е счупено и всичко е смесено заедно преди разлагането, което ще подхрани универсално прераждане в бъдеще време, защото човечеството е сезонно по отношение на възгледа на Шпенглер за света, където неговият възглед за историята се сравнява с растенията и ботаниката, за да му се даде някакъв вид методология, някакъв вид структура.

Не забравяйте, че това са идеи от XIX век и началото на XX век. Нито един исторически Дон, или почти никой исторически Дон днес вярва, че историята има смисъл. Карлайл вярвал, че деистичният характер на историята повлиял на упадъка на френския роялистки елит и довел до революцията, защото те не управлявали правилно Франция. Той някак си вярвал по своя протестантски, гръмотевичен начин от амвона на кабинета си в средата на XIX-ти век, че Френската революция е резултат, който е отчасти заслужен от една проваляща се аристокрация. С други думи, историята имала смисъл.

Имала цел. Никой не вярва, че историята има смисъл или цел. Някои антифашисти биха казали, че Сталинград е имал цел, но те забравят, че Червената армия е разстреляла 16-18 000 от техните собствени мъже, а комисарите са стояли на 18 фута зад линиите. Те застреляха армия от собствените си мъже, за да спечелят тази битка, точно както тайната полиция в Третия свят отрязва ушите и реже езиците на всеки, който се оттегли в битка, преди да ги  изпратят обратно в селата им.

Дали Евола би одобрил това? Той вероятно би казал, че ако е направено индивидуалистично или като въпрос на отмъщение или гняв, това зависи от обстоятелствата, но да се направи по ориентиран към масите начин – масови лагери, масови сирени, тоталитарният отговор, особено на комунизма, свеждане на всичко до най-малкия общ знаменател, така че всички да могат да бъдат свободни в някакво подобно на прасешко еднообразие – той би смятал това наистина за смърт и срещу което трябва да се борим.

Евола е изключително полемичен, защото има област в неговото мислене, особено по отношение на ислямския свят, която води почти до оправдаването, както казват някои  либерални критици, на форми на  религиозния тероризъм. Той никога не е защитавал това, но е съвсем ясно, че неговата омраза към съвременния свят е такава и неговото нюансирано признание на ислямската концепция за джихада – при която се бориш вътре в себе си срещу съмнението и се биеш външно по квази-езически и мъжки начин срещу врагът, който е без вас – има отглас, с който се припознават някои екстремистки религиозни хора, които в общи линии искат да взривят съвременния свят.

И така, Евола е, както казвам в заглавието си, един от най-десните, със сигурност най-елитарните мислители в света. Интересното при него е, че винаги  всичко гледа нагоре, дори учението му за расата.

В много расиалистки движения  откривате нещо като социализъм. Че ако сте от моя етнос,  вие сте „ок“, сякаш притежанието на определено съдържание на меланин в кожата или липсата на същото е всичко, за което става дума.

(бел.прев. Меланинът и цветът на кожата са само една от многото морфологични и генетични разлики между расите и съвсем не от най-значителните. За повече информация вижте серията от статии “Компендиум: Опровержение на Расовото Отрицание)

Когато Норман Тебит казва, че Британската Национална Партия е старата Лейбъристка плюс в допълнение расиализъм, винаги има нотка истина в подобни гледни точки. Евола не вярва в това.

Евола вярва, че расата е духовна, както и физическа. Ако човек дойде при вас и каже: „О, аз съм Бял! Трябва да се грижиш за мен, приятел!“  той би казал, какъв е вашият интелект, какви са вашите качества, какво е вашето морално чувство, какво знаете за вашата цивилизация, доколко сте готови да се борите за нея, каква болка можете да издържите, имали ли сте разбиране за смъртта във вашето семейство и в живота, вие зряло и мъдро човешко същество ли сте или сте част от безкрайната универсалност, въпреки че сте родени в определена група, която аз уважавам и от която аз самия произлизам? Това е принципът, който той би имал.

Сега, това е отношение на революционен снобизъм в известен смисъл, но това е снобизъм, основан на идеи за характера. И в крайна сметка, както знаем, политически характерът е фундаментално важно нещо. А липсата му, особено в квазиавторитарните движения, е отровна, защото хората, веднъж заели място, не могат да бъдат отстранени, освен с най-радикалните средства. И така, има степен, до която лидерството е съществено.

Вижте една армия. Армията не е банда престъпници, но лесно може да стане такава. Една армия може лесно да се превърне в тълпа, но армиите се контролират от йерархии на власт, чиято природа е отчасти неосезаема. Всеки отряд има естествен лидер.  Всеки отряд има свой подофицер. Над всеки отряд има офицер. В истинските армии, германските и британските армии от миналото, ако един офицер умре, някой го замества от по-ниско ниво, веднага поема отговорността, която върви с тази роля. Дори ако всички офицери са паднали и всички подофицери, естественият лидер, един от 5% – повечето поведенческите антрополози смятат, че 1 на 20 от всички хора има лидерски критерии – може да пристъпи напред в момент на криза и другите да гледат към него, защото те осигуряват смисъл,  ред и йерархия в момент на стрес.

Забелязвали ли сте някога, че когато хората претърпят бедствие или когато са в затруднение, те търсят помощ, но също така търсят хора, които да ги изведат от това? Лидерите никога не са харесвани, защото на върха е някак самотно, но лидерството вероятно е като желанието да вярваш в нещо отвъд себе си. Това е вродено. И докато принципът на лидерството остава, дори в демократичните общества се изискват лидери, за да активизират демократичните маси…

Не забравяйте, повечето от Цезаризмите на съвременността са Червени форми на Цезаризъм, форми на краен авторитаризъм и дори безмилостност, всичко това в името на народа. Всички издигнати в името на масите и тяхната слава и тяхната свобода, тяхната свобода и тяхното равенство. Когато списание „Форбс“ казва, че богатството на семейство Кастро в комунистическа Куба е 70 милиона щатски долара, когато ги  нарича комунистически принцове… Не забравяйте, че един обикновен човек в Куба може да бъде в затвора за притежаване на собствен водопроводен бизнес. Когато осъзнаете, че тези хора са принцове на обръщането, вие усещате, че някои от йерархиите, въпреки че носят различни имена и различни форми, се появяват в ентропийна фаза или в култура на разпадане, наистина са свързани с много от идеите на Евола дори наобратно. Той би казал, че това е така, защото тези идеи са вечни и непреходни и в крайна сметка ще се проявят.

Традиционната политическа дясна критика на този вид идеи е, че те са чисто философски, отнасят се за индивиди и техния живот, клонят към Херметизъм и аскетичния възглед, който един учен духовен човек, стойностен човек, може да отиде да живее сам, а останалите могат да изгният и на кого му пука. Казват, че подхранват някаква постаристократична мизантропия.

Вижте собствената ни аристокрация.  Вероятно са загубили властта около 1912 г. Никога не са били разстрелвани, както в Съветския съюз, никога не са били обезглавявани, както в революционна Франция от преди 200 години. Но те са загубили всичко по някакъв начин,  защото функцията им е отнета от тях, нали? Причината за тези училища, причината, поради която са били отгледани поначало причината за всичките им привилегии и така нататък е отнета. Очарованието от случая с лорд Лукан през 70-те, един вид упадък на тази класа.

Той слуша речите на Хитлер в Оксфорд, бие бавачката до смърт, дори не хваща правилната жена в мазето. Такива неща. Дори това не могъл да свърши правилно!  Дори с престъплението не могъл да се справи! Това е упадъкът на една класа, нали? Пропадайки и също знаейки, че пропадат. Това е нещо като синът на Осуалд Моузли, който обича да се облича като жена и да бъде напляскван, а пък неговият син наскоро умря от свръхдоза хероин. И все пак Осуалд Моузли е в тази семейна верига. Наистина не е нужно да мислите, че там има някакъв вид ефлоресценция. Това е малко несправедливо спрямо това семейство и т.н.

Но не забравяйте, това било класа, родена в безмилостност и властване. Това било класа, която се идентифицирала с орлите. Ето защо ги поставяли на щитовете си, на вратовръзките си и на училищата си. А вижте ги сега.

Но, разбира се, те в известен смисъл  са се присъединили към останалите, нали? Те се присъединиха към масите. И това, което са били някога, вече няма значение. Камерън го обобщава по странен начин. Традиционно, от 60-те години на миналия век, „Торите“ винаги са избирали  настоятелни хора от средната класа, с които масата на тяхната електорална подкрепа може да се идентифицира.

Винаги се е казвало, че Дъглас-Хоум ще бъде последният от старата порода. Той беше премиер, когато се родих. Той щеше да бъде последният от старата порода, който щеше да оцелее и да процъфтява. Когато го попитаха за безработицата през 1961 г., Дъглас-Хоум каза: „В моето имение има място за втори дивечовъд.“ И хората казаха, че той е без връзка с реалността. Без връзка! И той беше без връзка! Нека си го кажем. Но той смяташе, че това е доста удобен и морален отговор, разбирате ли.

Камерън е странен, защото цялата лекота – лекотата пред камерата, лекотата пред хората, без бележки, погледнете ме, не треперещи устни –  цялата тази лекота е част от генетиката на това, от което той отчасти произлиза. И все пак всички негови ценности са буржоазни. Всичките му ценности са средни и меркантилни. Всичките му ценности са на това общество, каквото е сега.

Дали Дъглас-Хоум щеше да се присъедини или дори да даде пари на „Обединени срещу фашизма“,  които той би смятал за миризливи малки хора в  периферията на обществото, които бяха левичарска тълпа, която вероятно е трябвало да стряска хората някъде? Или в моя строй. Разбирате ли какво имам предвид? Идеята, че той ще се идентифицира с тези хора, защото истинският враг представлява семената на аристокрацията, от която човек е избягал, не би му хрумнала. Той беше твърде много това, което беше, като форма, за да обмисли наистина тези лъжи и тази ловка измама и този полет на фантазията.

Човек стига до най-противоречивата  област от цялата прогноза на Евола и това е убеждението, че еврейството е отговорно за упадъка и че те са отделна и друга раса, която прокарва нещата и кара нещата да пропадат и да бъдат унищожени. Това са възгледите, разбира се, вярата, че има морфичен елемент в природата на упадъка, който го е направил толкова недосегаем и противоречив. Интересното е, че когато се обърнаха към него относно „Протоколите на мъдреците на Цион“, които се смятат от всички либерални учени хуманисти за фалшификат на тайната полиция Охрана, базиран на предполагаем френски роман, мисля, че през XIX век, Евола казал: „Не ме вълнува дали е фалшификат или не“, което е много интересен отговор.

Тъй като в окултния и херметичен възглед на Евола за света можете да посочите нещо чрез неговото преобръщане, можете да посочите нещо чрез метафоризация, нещо може да бъде емоционално вярно и не напълно фактически вярно,  един текст може да се използва за илюстриране на истини, по-дълбоки от собствената му повърхност. Това е религиозен възглед за текста, разбира се, че текстът не завършва със себе си. Това е средновековна гледна точка и се основава на наука за лингвистично изследване, наречена херменевтика, където ще разгледате всяка дума, ще разгледате всеки параграф, ще разгледате всяка част от синтаксиса, да деконструирате, за да  намерите същността, вместо да деконструирате, за да откриете липсата на същност.

В западния свят, ако отидете в университет сега и изучавате хуманитарни науки, изкуства, либерални изкуства или социални науки, ще се натъкнете на идеология, наречена деконструкция. Макар и бегло, дори полуобразованите са чували за нея. Това е гледна точка, която казва, че всеки есенциализъм (раса, класа не е есенциализъм, но започва да става в съзнанието на човек, вяра в Бог, пол и т.н.) всеки есенциализъм води до портите на Аушвиц. На това се основава деконструкцията като теория.

И затова гледате всеки текст, гледате всеки филм, защото те са обсебени от масовата култура, виждате, гледайки какво гледат масите и с какво се хранят от капиталистическата културна машина. Те гледат това и казват, -О вижте, там има опасен есенциализъм.  Видяхте ли във филма на Джон Уейн? Видяхте ли начина, по който говореше на червения индианец? Съжалявам, местен американец. Виждате такива неща. Гледате тези неща и ги разбивате, и ги разбивате отново, и разрушавате елемента на нещо като логика на „Дейвид Дюк“, за който може да се каже, че се съдържа в тази конкретна фраза и така нататък.

Но видът анализ, който поддържа Евола, е това, което бихте могли да наречете конструктивизъм, а не деконструктивизъм. И това е надграждане върху същността на нещата и извеждане на дискриминиращите им различия. Така че за него фактът, че този текст може да е бил пуснат в обращение от Охраната, царската тайна полиция, като дълбока херметична метафоризация на ходовете на историята, които или се случват или не се случват, е достоен за изучаване. Той отново се връща към идеята, че всичко има смисъл.

Ако искате война с ислямския свят, кулите ще паднат. Ако искате пацифистка и изолационистка Америка да влезе в ПСВ, конкретна лодка с цивилни на борда,  но оръжия отдолу, ще бъде торпилирана от германците. Ако искате да вкарате изолационистките цици на Средна Америка в глобална битка в началото на 40-те години на миналия век, вие позволявате да се случи атака, която знаете, че ще се случи. И се уверявате, че вашите самолетоносачи не са там. И вие обвинявате средните офицери, които са били там, за тяхната некомпетентност със задна дата. Защото това е моментът да се даде тласък на демократичното ангажиране с героични и спартански дейности.

Кой може да се съмнява, че има жилка на спартанците?

Когато американски морски пехотинец се изкачи на плажа на Иво Джима или когато се бие във Фалуджа? Част от съвременния свят със сигурност е отпаднал за този човек, тъй като той е изправен пред забвение във войнство срещу другия, дори в рамките на съвременното. Хора като Евола и Юнгер биха осъзнали това.

Има дори понякога, в крайностите  на съвременната война, завръщане към индивида. Ами тези американски пилоти и тези други пилоти, тези руски пилоти, които летят в тези самолети, и воинът е част от самолета. Нали знаете, те имат компютър  във визьора си и пред тях се появяват всякакви статистики. Това е като човек, който е армия, биеща се сама, нали? Той има сила под крилете си, която е еквивалентна на армия отпреди векове. И така, имате връщане към елитни личности, обучени само за убиване и войнство на най-високото ниво на настоящата западна напреднала военна метафизика.

Интересното в начина на мислене на Евола е, че той е креативен. Повечето десни хора са песимистични интроверти, които не харесват света, в който са родени, но Евола ми изглежда в известен смисъл екстравагантен, оптимистичен аристократ, който винаги вижда не най-добрата страна на всичко, а най-героичната страна на всичко, което надхвърля дори себе си. Дори ако „Протоколите на мъдреците от Цион“, в съответствие с неговата дикция, са били лъжа и може да се докаже, че са такива, фактът, че милиони са били мотивирани да повярват в тях, милиони да отхвърлят причинно-следствената връзка, че хората са се борили с последствията и последиците от последствията във връзка дори с някои от тези идеи, означава, че е от голяма  специфичност и значение.

Ницше имал идеята, че човек стои на ръба на езерце и той хвърля камъче в езерото, а то подскача през водата.  Знаете, че когато го плъзнете правилно и то върви и върви и върви и вълна след вълна се движи по повърхността и не можете да предвидите формулировката на вълната и течението, в което тя води. И тази история  има неизвестни последствия.

Маоисткият генерал, който бил попитан от американски симпатизант след Маоисткия Дълъг Поход, който сам по себе си е отчасти митологичен, „Какво е вашето виждане за Френската революция?“  И той запомнящо се отговорил: „Твърде рано е да се каже.“ Защото е била преди само 200 години. Това е видът на перспективата, която Евола има.

Въпреки че ще има съкрушителни поражения, и мъже от неговия сорт, аристократи, за които съвременният свят няма време, играйте поло, пилейте парите си, ходете по бордеи, залагайте през цялото време. Няма роля за вас. Светът се управлява от машини, пари, комитети и Барак Обама.

Знаете, американските десничари наричат Обама „Обамавращение“ вместо отвращение. Не е ли той символът на всичко, което запада в Америка? И не са ли всички тези движения от типа на данъчен бунт на средната класа, които са 100% масови американски, наистина в рамките на позволените канали на опозиция? „Той е социалист!“  „Всичко е въпрос на данъци. Не става въпрос за нищо друго.“ „Всичко е в рамките на бюджетните ограничения на здравеопазването и възгледите за същото.“ И т.н. „Ами дефицитът?“ Не са ли всички тези движения и яростта, която те съдържат, елементи и спектри от това, което той би нарекъл антимодерност или полуантимодерност в рамките на съвременността?

Никой от нас не знае какво ще разкрие бъдещето, но е съвсем ясно, че ако хората  от по-висш тип в нашата група не повярват отново в някои от традициите, от които произлизат, те ще изчезнат.

И според Евола те биха заслужавали да изчезнат. И така, моето мнение е, че каквото и да е нечие виждане, каквато и да е неговата система на вяра… и не забравяйте, че в гръцкия свят бихте могли да не вярвате в боговете и да мислите, че те са метафори, бихте могли да коленичите пред тяхна статуя или бихте могли да имате философска вяра между двете и всички са били част от една и съща култура, всички са били част от един и същи град-държава и ако бъде призован като свободен гражданин да го защитава, дори Сократ би застанал в редица с щита и копието си.

Всички книги на Евола вече са достъпни в интернет. Най-противоречивите пасажи относно морфологията и етноса са достъпни в интернет. Четете Юлиус Евола. Четете един аристократ за миналото и бъдещето и гледайте назад към Вечните Традиции, които са неразделна част от западната цивилизация и могат да подхранят въображението и огъня дори в онези, които не вярват напълно в тях.

Благодаря ви много.

 

https://voinaimir.info/2024/06/righwing-evola/