Поглед на изток

[ISTORIK]

За разлика от много други страни от Централна и Източна Европа, България няма нито външнополитическа стратегия, нито прагматичен план за развитие на отношенията си с Япония, КНР, Република Корея или със страните от Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН).

Контактите са все още не само спорадични, но и хаотични. Липсва визия за подредба на приоритетите ни в икономически най-динамичния регион на света. Вторачена в присъединяването към ЕС и НАТО, през последните години българската дипломация си спестяваше каквито и да е по-сложни интелектуални усилия спрямо Източна Азия. Преди по-малко от три години българските медии уловиха смехотворната ситуация, когато и на Китай, и на Индия беше предложено да влязат в Европа през вратата на България, без да се държи сметка за евентуална навалица, като се има предвид населението в тези страни. Между 2004 и 2006 г. пък нямаше логично обяснение защо партньорството ни с Китай се формулира като "стратегическо", а с Япония - като "ново".

Парадоксално, но именно членството на България в ЕС и НАТО в комбинация с новите реалности в Източна Азия - предимно присъединяването на Северна Корея към ядрения клуб - е на път да постави подобни неуредици на мястото им. Диалогът между Европа и Азия отправя серия от предизвикателства пред българската външна политика като част от общата външна политика на ЕС.

На равнище двустранни отношения българската външна политика не трябва да употребява произволно понятието стратегическо партньорство в отношенията си със страните от Източна Азия. По време на предишните две правителства българската дипломация използваше формулата, че за нас отношенията с Япония са еднакви по значимост с тези, които имаме със страните, членки на ЕС и НАТО. Запазването на тази формула и от сегашното правителство би било логично поне по три основни причини - EС смята Япония за своя основен съюзник в Азия; Япония е в активен процес на засилване на сътрудничеството си с НАТО, а отношенията й със САЩ са крайъгълен камък на външната й политика; Япония обяви през декември 2006 г. намеренията си да развива стратегическо партньорство с България и Румъния като членки на ЕС.

Партньорството между Китай и България все още не може да се определя като стратегическо също поне по три причини: липса на споделеност на част от универсалните демократически ценности; възможността от силова интервенция на Китай спрямо Тайван; сериозния дисбаланс в двустранната търговия (по време на посещението си в КНР през ноември 2006 г. премиерът Станишев изрази позиция, че България трябва да засили митническия контрол за китайските стоки, които влизат в страната, за да се защитят българските производители).

Азбучна истина в международната търговия е, че балансиран двустранен стокообмен не може да има между страни, които базират експорта си на едно и също предимство като ниските разходи за труд. Българската външна политика трябва да съдейства за намаляване на напрежението в текущата сметка на платежния баланс най-вече със страни, изнасящи към България стоки, в които са вложени капитали и технологии. Самият факт на членството ни в ЕС обаче не е достатъчен, за да се привличат инвестиции от Япония. Японските компании (както и тези от САЩ например) трябва да бъдат убедени, че те няма да загубят предимства при инвестиционни проекти в България за сметка на европейски корпорации. По отношение на Китай правителството би могло да подпомага усилията на български компании да инвестират в Китай с цел навлизане на нови пазари в региона на Източна Азия.

При диалога Европа - Азия е важно да се отбележи, че за разлика от ЕС в Азиатско-Тихоокеанския район има значително по-слабо изразена институционалност. Нито ЕС, нито НАТО, нито ОССЕ имат своя азиатски еквивалент. В същото време обединяващото звено между Азия и Европа са Съединените щати, които играят решаваща роля за сигурността и на двата региона. За разлика от многостранния подход в трансатлантическия регион, в Азиатско-Тихоокеанския регион САЩ прилагат обратния подход - изграждане на двустранни алианси с център отбранителният съюз с Япония. Като член на НАТО България трябва да калкулира подобна ситуация в своите външнополитически схеми.

Европейският съюз е един от най-важните "партньори в диалога" на АСЕАН още от 1978 г. Едва през 1996 г. обаче беше създаден процесът на срещи на високо и най-високо равнище между ЕС и страните - членки на АСЕАН, плюс Япония, Южна Корея и Китай, с който Европа направи опит да компенсира закъснението си в установяването на официални връзки със страните от Източна Азия. За тях пък постигането на каквото и да било регионално групиране с Европа укрепва позициите им в какъвто и да било вид преговори със САЩ, докато Вашингтон няма интерес да се противопоставя на усилията нито на Европа, нито на Япония за укрепване на междурегионалните или двустранните отношения.

Чрез "Евроатом" ЕС е член и на Организацията за енергийно развитие на Корейския полуостров (KEDO). Ролята на тази организация за гарантиране на ядрената сигурност в един от потенциално най-опасните райони на света е само един от новите казуси, пред които ще бъде изправена българската външна политика. София трябва да бъде не само подготвена за дебати по въпроса с ядрената програма на Пхенян, но и да даде значим принос за една по-активна позиция на ЕС.

На глобално равнище има поне два въпроса, по които позициите се различават както между ЕС и Азия, така и вътре в тези две регионални групировки: засилване на търговската либерализация в рамките на Световната търговска организация и реформата на ООН (предимно в Съвета за сигурност). Предизвикателството за българската дипломация на подобно глобално равнище е да определи своя специфичен принос чрез нови идеи в отстояване на общите интереси със стратегическите си партньори от ЕС и Азия, изправени пред общи заплахи за сигурността - икономическа, военна, енергийна и човешка.

Петър Андонов е председател на УС на Българската асоциация за външна политика. Бивш посланик на България в Япония и Филипините (1998 - 2003 г.).

вестник "Капитал"