Манифест на гражданския патриотизъм

[Р. Теодосиев]

НИЕ СМЕ ПАТРИОТИТЕ!

 

Автор: Александър Кьосев

 

Манифест на гражданския патриотизъм

 

Време е да се противопоставим категорично на фалшивия и креслив „патрЕотизъм“, който се тиражира в последните 15-тина години под различни имена – Атака, ВМРО, Възраждане и пр. На всички е известно, че зад тези бързопоявяващи се и бързочезнещи партийки се крият устойчиви чужди интереси, целящи разединение на Балканите и откъсване на България от евроатлантическия й път. Техните кресливи мисионери, партийни и медийни, говорят под път и над път за „национални ценности“, „герои“ и „опазване на традиции“, разиграват свещената карта на Македония, но отзад в името на „героите“ се вършат престъпления към българското бъдеще.
 

Днес трябва да измием родолюбието и от кича, и от геополитическите интереси, които искат да го употребят за свои цели. Да го върнем на истинските му, мълчаливи собственици – обикновените хора, които работят за България, на всички, които строят родината си и се грижат за нея. На тях отдавна им е ясно, че любовта към България няма нищо общо с „Булгар, булгар!“ и биене по гърдите. Отрасли с Вазовото „Да работим!“, те са спокойно уверени, че тя е всекидневно усилие, труд и принос към Отечеството. Патриотизмът, мълчат си те, се крие в делата, не в думите.
 

Чашата ни преля и ще го кажем ясно: всички ние, реално допринасящите, сме патриотите. Отхвърляме монопола, бруталното партийно узурпиране на патриотичните чувства. Отхвърляме фалша, имитациите и кресливия националистически панаир. Предпочитаме обикновена скромност – обичаме родината и правим нещо за нея, а не се „гордеем“ като развяваме 80 метрови флагове, тричаме кучета или си татуираме Левски и Раковски по бедра и кореми.

Истинският патриотизъм не е евтина бутафория. Той е всекидневна загриженост за всичко, което става в България и което изисква освен любов, още професионализъм, компетентност и отговорност. Опира се на успехите и постиженията на хора от различни възрасти, класи, професии и области, но отхвърля популисткото противопоставяне между елити и маси, между „умните и красивите“ и „дядото на село“. Отхвърля и опитите за конфронтация на едни социални групи с други, не разчита на зловещи игри с „чуждото“ и „своето“.
 

Истинският патриотизъм е свързваща, а не противопоставяща сила: не е случайно, че над Народното събрание пише „Съединението прави силата“. Убедени сме, че всички граждани в нашата страна могат да живеят в материална задоволеност, справедливо, съвместно и силно, с равни права и в демокрация, че могат заедно да управляват съдбата си. Идеалът ни е легендарната „чиста и свята република“ на Левски, a писмата на Ботев ни ръководят: „преди всичко трябва да сме човеци, после вече българи и патриоти“.
 

В Родината, за която мечтаем, законите не са празни думи. Тя е дом: а у дома има топлота и уют, но има и справедливост, правилата се спазват. Вкъщи наистина не е възможно да се нарушат ничии права, независимо от етнос, религия, убеждения, култура, раса, пол или сексуална ориентация. В добрия дом и всеки чужденец би получил гостоприемство и хуманно отношение в рамките на българските закони.
 

Отворили сме прозорците си към света. В момента сме постигнали не малко: България участва в Европейския съюз и НАТО и, с някои изключения, е пример за мирна политика и добросъседство на Балканите. Родината ни суверенно е избрала своя цивилизационен път, но справедливостта в собствените й граници е накърнена, а мястото ни в ЕС е незавидно. В идеала си я виждаме стояща по-високо: в собствените ни граници законът упражнява своето върховенство, а навън България без изключения е защитник на принципите на международното право, с което си е извоювала достойно място във всички международни съюзи, форуми и асоциации.
 

Последното означава, разбира се, и равноправно място и в Европейския съюз и НАТО, устояване на българските интереси и достойнство в тях, но също борба в техните рамки за справедливи каузи. Но то означава и ангажимент към тези съдбоносни за нас общности и съюзи, солидарност с общите им ценности и политики, поддържане единството в ситуации на криза. Пазим в сърцето си онази световна България, която няма да се снишава и свива в провинциалния си ъгъл, а ще поддържа Европа единна. Тя не би приклякала страхливо при трудни ситуации, а винаги би защитавала световната демокрация и правовия ред, би стояла твърдо с конкретна, ясна позиция. Днес например тя би застанала категорично в подкрепа на Украйна срещу агресора.
 

Отвореният и съзнателен патриотизъм не може да бъде излъган с омрази, игрички на противопоставяне и изолации в границите на махалата. Хуманен към чужденците, солидарен към европейските ни партньори и приятели, по отношение на българите, емигрирали по света, той има различно, топло чувство,. Никой от нас не е забравил, че те са братя и сестри, обитатели на духовния дом, наречен „България“. Затова очакваме от своите политически представители и правителства обмислени и дългосрочни политики към българската диаспора. България трябва да се ползва от тяхната помощ и компетентност, а заедно с това да укрепва чувството им за принадлежност, да полага и дългосрочно държавно усилие по поддържането на българската култура и език сред децата им.
 

В пределите на страната, нашият патриотизъм отхвърля имитациите, с която разните партийки девалвират родното и противопоставят едни граждани на други, мъчейки се да спечелят електорат. Той е свързваща кауза, достатъчно привлекателна и всеобща, за да може да бъде подкрепена от различни социални и етнически групи, от политически организации и граждански сдружения, местни общности и клубове, всъщност от всички български граждани, които мислят като нас.
 

Да го повторим още веднъж: да си патриот, означава да обичаш страната си и се грижиш за нея. Да произвеждаш, да създаваш иновации, да увеличаваш благосъстоянието, но също да спазваш законите и да настояваш другите да ги спазват. И още да преследваш корупцията, да си плащаш данъците, да гласуваш, да поддържаш цивилизационния й избор. То изисква да си непримирим към бутафориите, подменящи България. Нашата история е показала, че можем да направим това. На никого не дължим благодарност за това, че ни има, убедени сме, че родолюбие е друга дума за „заедно“ и „грижа“.

 

https://www.facebook.com/akiossev/posts/pfbid0PGLoc7QbeZfoF8bmiKD2KA4yi85mvjMxJk1x2v8ihuZoZ1Y5YztQ33qSRGskuHvhl

[Р. Теодосиев]

 

[Р. Теодосиев]

Разговор между проф. Александър Кьосев, проф. Калин Янакиев, Явор Гърдев, Тони Николов на тема "Патриотизмът днес"

 

 

[deaf]

Граждански патриотизъм е оксиморон и нонсенс!

[Р. Теодосиев]

ПАТРИОТИЗЪМ НАНОВО

Радослав Бимбалов
https://radoslavbimbalov.blogspot.com/2023/01/blog-post_21.html

 

 

Мислим си, че знаем “Аз съм българче”. Да ни бутнат насън можем да кажем първия куплет, евентуално част от втория и може би нещо от третия. В най-лошия случай - това за “планини зелени” ни е заседнало между зъбите - идва услужливо веднага като кажем “обичам наште”. 

 

 

 

Патриотизмът ни е един небрежен рефлекс, повърхностен ритъм на думи, чийто смисъл отдавна сме спряли да търсим. Правим точно обратното - обезсмисляме идентичността си все повече. Мутренска патриотарщина размята българщината в парцалив флаг. Чалгаризирано родолюбие спиртосва наследството ни. 

 

А имаме нужда от патриотизъм. Вътрешна потребност имаме да отстояваме себе си, съответно бъднините си. Именно затова смятам, че трябва да преосмислим патриотизма си, да го пренапишем и пренаучим. И какъв по-удачен модел, върху който да стъпим, от думите на Вазов. Не ви предлагам нещо кардинално, просто да вникнем в думите му. Нищо повече.

 

Дори ще започнем от втория куплет, който мислим за първи:

“Аз съм българче. Обичам 

наште планини зелени”
Да, именно обичта към зеленината на планините ни е нещото, на което трябва да привикваме тепърва, че да учим и другите. Да браним въздуха, който дишаме - да не го превръщаме в отрова - например като хвърляме в огъня на печката каквото намерим, щото после го дишат децата ни, българчетата. Водата да пазим, да не мятаме боклука си зад рамо. Да не трепем земята си с пестициди, да не погубваме животните с безхаберие или кръвожадност. Да не сечем горите безразборно, без значение дали заради собствена немотия или нечия богаташка лакомия. Да не заличаваме дарената ни природа заради нашата порочна порода - за да са зелени тия вазови планини. 

 

“българин да се наричам

първа радост е за мене.”

Превратно разбираме това “българин да се наричам”. Изобщо не е нужно да се удряме по косматите гърди и да викаме “булгар-булгар” или да драскаме египетските пирамиди с ония три букви на кирилица. Трябва да се отърсим от комплексарския напън за шумна проява, с която да се изтъкнем като българи. Да колим прасе, например, не е някакъв етнографски ритуал, а трудно и мърляво занятие в подготвка на зимнината - затова го правим в двора си, а не на мегдана, нали? “Българин” не е крясък, нито рецитация, а тихо признание. Понеже ти сам си този, който трябва да го чуе. 

 

 

“Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,”
Това май ни е най-голямата рана. Все живеем с притеснената идея, че някой ни е освободил или някой друг тепърва трябва да идва да ни освобождава. Все сме завладяни, все сме оковани. Ужасяващата формулировка за роб означава безправно същество, плът за продан. Не, драги българи, ние никога не сме били роби - нито преди, нито сега - и е крайно време да го осъзнаем. Владели са ни, мачкали са ни, правили са опити да ни асимилират, но никога, ама никога не сме били роби. Затова трябва да спрем да се чувстваме такива. Робът не е като някое насила завързано диво животно, което се дърпа да се отскубне от веригите или клетката, за да избяга. За разлика от животното, дори и отвързан, робът се чувства роб. Трябва да спрем да учим децата си, че сме били роби и някой господар е решил да ни махне оковите, заради което да му целуваме ръката докле сме живи. “Българче свободно” ще е това дете, което спира да вижда идоли, на които трябва да се кланя - без значение дали са паметници с автомати или портрети на спасители - от миналото, че и днешни. “Свободен край” е този, в който хората не превръщат някого в господар. Свободата, драги българи, не е дар - като метната кърпа на сватба. Свободата е усещане, отвътре ни идва. Имаме го, още с напускането на утробата. И е престъпно да се оставяме да ни бъде отнемано от противни идеолози и порочни владетели.  

 

“всичко българско и родно
любя, тача и милея.”

Изкълчихме този вазов апел отдавна. Чалгата се намести завинаги в слуха ни, цели поколения растат с идеята, че слушат български ритми. А те, в най-добрия случай, не са родни, а съседски - сръбски, гръцки, турски. Автентичните обичаи превърнахме в преяждане и подаръци, а наместо тях си измислихме нови. Ледените хора на почерпени мъжкари, например, са съвременна приумица. Няма нищо лошо в нея, но тя не може и не бива да замества нуждата ни от българщина. Всъщност тая пуста българщина трябва ли да е нещо толкова кресливо и потно? Трябва ли да друсаме хоро пред Народния Театър, за да покажем, че милеем за традициите си? И най-вече - никой, ама никой не е посегнал да ни вземе “българското”, че да го браним на шише ракия. Тоя бабаитлък, дето сега го виждам да се надига и да се опитва да ми крещи, че българщината била заплашена от изчезване, е същият, който друса кълки на чуждите ритми. Не е ли по-добре да се кротне тоя впиянчен патриот, да седне до децата си и да им прочете някоя стара българска книга? Душата българска не е с дъх на ракия. Тя е като повея в Родопите - носи гласа ти където си поиска, затова внимавай какво и как го казваш. Ако любиш, тачиш и милееш. 

“Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,

син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.”
Тук е разковничето, братя, чувстващи се българи. Вазов неслучайно ни е завещал това послание - да мислим за дните, в които сме, а не за дните, в които са били дедите ни. Носталгията към славното минало е като наркотик за патриота - хвърля го в еуфория, но за кратко. Приземяването обратно, в настоящето, е болезнено и го превръща в духовен инвалид - неумеещ да се бори, да отстоява правото си на славно настояще. Време е истинският патриот да осъзнае, че неговото “славно време” не е девети век, а днес, сега. Време е патриотът да се изправи пред собствените си слабости - вътре в татуираните му гърди - и да си зададе важния въпрос - КАКВО направих вчера, за да живея в славно време? КАКВО ще направя утре, за да живее в славно време детето ми? “Дните велики” за всеки от нас са дните, които са ни дадени свише. Грешно е да ги пропиляваме в нега към някакво минало, което няма вече работа тук. Работа тук имаме ние, патриоти. 

 

https://radoslavbimbalov.blogspot.com/2023/01/blog-post_21.html