Херменевтика и хуманитаристика

[mnogoznaiko]

Етапи в развитието на херменевтиката. Теории за интерпретацията. Херменевтика и хуманитаристика.

 

Херменевтиката е изкуството на тълкуване и разбиране на различни текстове, което през XIX век се превръща в неразделна част от историята, а през XX век - и дял от философията. Първоначално херменевтиката се е занимавала главно с тълкуването на религиозни текстове и създаването на правила за това. Вилхелм Дилтай е първият херменевт, който казва, че херменевтиката може да послужи като основа на всички „науки за духа”, т.е. хуманитарните науки и да превърне тяхното знание в научно знание, подобно на знанието в точните науки.

И все пак, основите на херменевтиката се забелязват още в античността и са свързани с интерпретацията на митовете, а за първо херменевтично съчинение може да се приеме трактатът на Аристотел „За тълкуването” (Peri Hermeneias). За него „тълкуването” се приравнява с „увъншняване на вътрешното” – изразяване на мислите чрез думи. Самият термин „херменевтика” произлиза от старогръцката дума hermeneutike – тълкуване (на латински се превежда като interpretation). Той е използван и от Платон, но по-скоро в смисъл на „гадание”, „предсказване”.

За следваща много важна стъпка в развитието на херменевтиката се смята интерпретацията на свещените текстове на християнството, най-вече изразяващи се в стремежа да се намери приемственост между Стария и Новия завет (в Стария завет да се намерят намеци за предстоящите събития, описани в Новия завет). През средновековието в Светото писание се обособяват четири смисъла: буквален, алегоричен, морален и мистичен. Първият се отнася към реалните събития; вторият – към изводите, които вярващият трябва да си прави от тях; третият – към начина, по който трябва да се постъпва в различните ситуации, описани в библията, а четвъртият – към онова, към което трябва да се стреми всеки вярващ (той се открива само на най-усърдните във вярата). Изключително добре разработено херменевтично учение е книгата на Августин „За християнското учение” (De Doctrina Christiana), представляваща своеобразно учебно пособие по тълкуване на Библията.

В епохата на Реформацията херменевтиката се превръща в основа за преосмислянето на теологията. Според реформаторите Библията има само един – буквален смисъл и няма нужда от задълбочени тълкувания – тя сама е ключ към себе си. Появява се идеята за свързаността на отделните части на текста с неговото цяло.

Голям поврат и развитие в херменевтиката се обособява с работата на Шлайермахер по темата. Неговата изключително важна роля е обособена от това, че той е първият херменевт, поставил си за цел да създаде правила за разбиране на текстовете (Verstehen), т.е. да сведе до минимум възможността за допускане на грешно разбиране (Missverstehen) на авторовата идея. Целта на херменевта е да разбере автора на даден текст по-добре, отколкото той сам се е разбирал – херменевтиката придобива психологически аспект. Шлайермахер си е давал сметка и за кръговия характер на процеса на разбирането – от частите към цялото и от цялото към частите на текста, но тази концепция е доразвита по-късно и е наречена с термина „херменевтичен кръг”. В този смисъл, едно антично произведение например трябва да бъде тълкувано през призмата на античния начин на мислене и начин на живот, а не да бъде изолирано до самото себе си. Античният начин на мислене пък трябва да бъде тълкуван и обясняван през античните произведения поотделно. Шлайермахер обаче е имал малко по-различноа идея за кръговия процес на разбиране – той е обособявал обективно и субективно тълкуване на текста. Обективното е жанрът на произведението и историческото време, към което то принадлежи, а субективното – индивидуалността, душевният свят на автора.

Друг основополагащ за херменевтиката автор е Вилхелм Дилтай, който си поставя за цел да разработи методология на хуманитарното знание (науките за духа). Според него основният метод в тези науки е „разбирането”, за разлика от науките за природата, където основният метод е „обяснението”. С това разделение Дилтай ни внушава, че науките за духа трябва да се освободят от сремежа си да следват науките за природата. Разбирането е невъзможно без тълкуване, т.е. херменевтиката се превръща в основа на науките за духа. Разбирането може да бъде по-силно или по-слабо, в зависимост от интереса – отново психологически аспект, но този път у интерпетатора.

Хайдегер определя разбирането като основна характеристика на човешкото битие като цяло, а не само по отношение на текстовете. Той разработва идеите си в книгата „Битие и време”. Той също така доразвива и идеята за херменевтичния кръг, като казва, че разбирането на дадено цяло е невъзможно без разбиране на всяка една негова част потделно и обратно – разбирането на частите е невъзможно без разбиране на цялото. Според него този принцип обхваща човешкото познание изобщо, следователно херменевтиката е универсална, приложима навсякъде методология.

Човекът, който превръща херменевтиката в дял от философията и може би я развива най-много обаче е Гадамер с труда си „Истина и метод” от 1960 г. Той отново задава изначалните херменевтични въпроси, без обаче да омаловажава значението, дадено на херменевтиката от Хайдегер. И макар да е последовател на Шлайермахер и Дилтай, Гадамер не споделя докрай техните възгледи, а открива нови хоризонти пред херменевтиката. Според него единственото битие, което може да бъде разбрано, е езикът, а човекът има осъзнат свят, защото има език. Според Гадамер разбирането е по-важно от познанието, защото не би могло да има познание без разбиране.

Именно Гадамер определя и решаващата роля за разбирането на даден текст на самия интерпретатор, дотогава бил пасивна фигура. Гадамер е първият, който казва, че процесът на разбиране не е просто пренасяне в хоризонта на автора, а сливане на авторовия и интерпретаторския хоризонт. За него интерпретацията е процес на задаване на въпроси и получаване на отговори, а езикът на интерпретацията не е нито езикът на автора, нито езикът на интероретатора, а хибрид между тях. Много важна роля в този процес се отдава на предразсъдъците – те може да бъдат както позитивни, така и негативни. Те са условие за разбирането – то не се появява от нищото, а от някакви предварителни представи и очаквания, които интерпретаторът има за текста – предразсъдъци. Изключително важно е интерпретаторът да си дава ясна сметка за тяхното съществуване и да не попада изцяло в техен плен, а да позволи на текста да изкаже своето изначално значение, неговият език да бъде преведен на съвременния език. Езикът на интерпретацията трябва да бъде прозрачен като светлината – идеята е, че светлината е прозрачна, но благодарение на нея ние виждаме света около нас.