Културен фронт

[mnogoznaiko]

Културният фронт – форми, функции и общи тенденции в развитието на институциите за управление на културата през времето на комунизма.

 

„Културен фронт” – тежко агитационно-пропагандно клише, изкарано през първите дни и удържало се в постоянно обращение до пропадането на режима. Веднага след идването на власт на комунистическия режим в  България през 1944 г. е създадено т. нар. Министерство на пропагандата, несъмнен знак за новоизгряващата Отечестенофронтовска ера. В него културата във всичките и измерения придобива една неприсъща и дотогава функция – тя се превръща в средство за пропаганда. Първостепенно място е отдадено на политическата пропаганда. Непосредствено след нея се нарежда военната пропаганда. Изобщо, темата на всеки проектиран сюжет, бил той върху картички, пощенски марки, дори на гърба на билетите за кино и театър, е в пряка връзка с правителствената идеология. В първите следвоенни години тя естествено е възстановителна икономическа и обхваща широк кръг сюжети, третиращи индивидуалното гражданско поведение, човешките взаимоотношения, личната и обществена хигиена и т.н. Пример за лозунг от това време: „Нито педя неизползвана земя”.

Още на следващата година обаче Министерство на пропагандата е преименувано в Министерство на информацията и изкуствата, а след това и в Комитет за наука, изкуство и култура. Въпреки промяната в името обаче, дейността на преименуваните организации  си остава същата – ръководство, планиране, съгласуваност и контрол на научно-изследователската и художествено творческата дейност в страната или с други думи  - изграждане на културата на България така, че да е удобна и да служи на режима. Крайната цел е пълна централизация на институциите, управляващи културата.

Най-високите партийни органи с насоченост към контрол и ръководене на културата в непосредственото следдеветосептемврийско време се намират в структурата на отдел „Пропаганда и агитация” на ЦК на БКП. Това за пореден път показва обвързаността на културата с пропагандната и агитационна дейност в разбиранията на комунистическите управници. Това обаче в никакъв случай не означава, че културата е омаловажавана. Напротив, тя е смятана за важна част от градежа на комунистическото общество. Именно поради изключителната важност на отдела, неговото ръководство е поверено не на кого да е, а на секретаря на ЦК.

В края на 1945г. започва организирането на т.нар. културни клубове в провинцията, „клубове за наука и изкуство” или наричани още „  клубове за народна култура”, които просъществуват до 1948г. Целта на тези клубове е всеобща мобилизация. Хората във всеки един състав в определен клуб имат един  и същ профил и статус. Тези клубове провеждат алтернативна на държавата културна политика. До средата на ноември 1944г. са проведени своеобразни „революции” в експертните и културни сдружения. Съюзите вътрешно се реорганизират и си избират ново ръководство. През периода художцествения труд не е платена и гарантирана от държавата работа. У много хора сътрудничеството с новата власт е отзвук на нагласата, че творческият труд трябва да бъде подпомаган от държавната власт.

Народът е съставен от съпринадлежащи си един на друг, трудещи с ехора. Призивът за новата истинска народна култура, дава възможност за достъп до различни обществени среди. Това е политическа мобилизация на масите и на цялото общество. Този призив има за цел да разбие асиметрията между различните среди и така да се постигне приобщаване на обществото. Народната култура е функция на политическата пропаганда. Клубовете събират интелектуалците, регламентирайки местата за тези събирания. Създават се нови привилегировани и престижни, официални места, на които да се събират културните елити.

Наред с това се осъществява масовизация на образованието, разширяване на читалищната мрежа, кинефикация, радиофикация като всички тези процеси са израз на политиеска мобилизация.

Това е институционалната система, в която функционира културата.

 

Създават се нови места на публичен културен обмен като място за разгръщане на социалистическата културна политика – инструмент за обществена мобилизация.

Устойчив елемент на социалистическата публична култура е ритуалното постигане на пределната съборност. Да вземем за пример изложбената зала – това е ново място на официалната социалистическа публична култура, на което се събират партийно ръководство, държавно – административно ръководство, художници от СБХ, представители на аморфната публика (неексперти), наблюдатели, слушатели и др. Новите места, аранжирани с адекватен реквизит представляват новата политестетика. Тя е свързана с убеждението, че партията трябва да излезе между хората и да задгърби практиката отпреди войната само елитът да представлява социалистическата партия. Партията трябва да стане масова и да се свърже с масовия трудов български народ. Базовите стойности на социалистическата политестетика са: „нескончаем митинг”, публичен официалне спектакъл и др.

Не само високите културни форми се третират като инструмент за идеологическа пропаганда. Малките изкуства, практикувани от неспециалисти, в известна степен „сами” се задължават да внесат в програмите си „актуалните” за онова време политически теми.

В края на 40-те и началото на 50-те години в страната окончателно се налага сталинисткият модел на социализъм. Опозицията е ликвидирана и БКП на практика става единствената политическа сила, а нейната идеология – марксизмът-ленинизмът – се превръща в официална държавна идеология. Комунистите подчиняват цялото общество чрез насилие, масова пропаганда и тотален контрол върху всички сфери на живота. В изпълнението на тази задача културата се оказва от голяма помощ.

Комунистическото правителство прокарва монолитната визия за „народна култура” – пресечна точка на култура и пропаганда. Още от първите следреволюционни дни се разгръща мотивът за третирането на творческата дейност като платена и гарантирана от държавата професионална работа. Произвежда се официална масова култура, която трябва да покаже протеклите промени дълбоко в основите на българското общество и с пропагандна яснота да отрази пътя към тържеството на социалистическата революция. За налагането и обаче е необходимо да бъдат създадени и нови места за потребление на културата и културен обмен. В такива места се превръщат творческите съюзи. Членството в такъв съюз постепенно се превръща в условие за изява. Акцентът пада не толкова върху естетическата и уникалната стойност на произведенията на изкуството, колкото върху идеологическата и професионалната. В областта на науката са предявени изисквания за политическа ефективност на научното знание.

През 1954 г. Комитетът за наука, изкуство и култура е закрит и на негово място се появява Министерството на културата. На практика промяната обче не е голяма. МК се различава от КНИК главно по засилената активност по подобряване на материално-техническата база (изграждане на кина, театри, библиотеки и т.н.) и по детайлизацията на административните звена в системата на висшето образование.

През 1957 г., в резултат на сливане на две министерста МК прераства в Министерство на просветата и културата. Причина за сливането е стремежът за намаляване на бюрокрацията и оптимизиране функциите на просветното и културно ръководство. Промени в идеологическите основания обаче няма. Културата и идеологията стават все по-трудно различими. Пример за това е участието на творците в предизборната агитация от 1958 г.

През 1963 г. Министерството отново се разделя на две – на Просветно министерство и на Комитет по културата и изкуството, чиято задача е да регулира културната дейност в страната на основата на вече узрелия социалистически реализъм. Новото е, че Комитетът е изграден на принципа на „обществено-държавното начало”, т.е. с представители на видни дейци на културата и изкуството. Той ръководи радиото и новопоявилата се Българска телевизия, киноизкуството, театрите, оркестрите, изобразителното изкуство в цялата им широта (образование, професионални организации, творчески съюзи, социални придобивки и т.н.).

От края на 50-те и началото на 60-те години Бълария навлиза в периода на т. нар. „зрял социализъм”. В тези условия културата се приема като социална придобивка, но и  притежание на всеки отделен човек, измеримо според неговото „културно потребление”, т.е.броя на посещенията му на концерти, кино, театър и др, начинът, по който се облича и прекарва свободното си време, пътуванията му или, с други думи, културата се превръща в социалистически начин на живот.

И така, от края на 50-те до началото на 70-те години на XX век, въпреки многократните преструктурирания и преименувания на културните институции в България, тяхната основна дейност и идеология е статична. През 70-те години обаче започва промяна. Тези промени са израз на усилието да се обхванат множащите се нови обществени среди и културни аудитории. Управлението на културата се превръща в управление на диференциирани социални процеси. Целта е те да бъдат „споени” – да се произведе идеологическа хомогенност на културната идентичност на българското общество. Появяват се т. нар. „всенародни” програми за развитие на културата, чиято цел е управлението на културата да бъде възможно най-централизирано.

Като лидер в културната сфера се изявява дъщерята на Тодор Живков Людмила Живкова (от 1975 до 1981 г. тя е председател на Комитета за култура, т.е. на практика министър на културата). Нейното управление изиграва важна роля за отварянето на България в културно отношение към несоциалистическия свят – прокарва идеята за създаването на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и за редица чуждестранни изложби и мероприятия. Прави много опити и за популяризирането на българското изкуство зад граница. Също така, заедно с професор Александър Фол, развива науката тракология. По нейна инициатива са организирани мероприятията около честването на „1300 години България”, построяването на комплекса „Камбаните” в Младост 4, както и на НДК. Противниците и в България обаче я критикуват поради огромните средства, които харчи за изпълнението на амбициозните си проекти, както и поради това, че „неудобните” на режима творци са игнорирани и репресирани дори и по време на нейното управление на културата.

След смъртта на Людмила Живкова нейните идеи се приемат като неимзенен ориентир за бъдещото развитие на културната политика, т.е. продължават услията за „свръхцентрализация” на културата. Продължена е и политиката на разбирателство на творците, при която е позволена известна самоизява и уникалност на твореца, но в никакъв случай не в разрез с идеологията на властта. Въпреки непрестанните услия политиката на Живкова да бъде продължена обаче, целта никога повече не бива изпълнена напълно.

80-те години са белязани главно от т. нар. „възродителен процес” – политика на асимилация на небългарското население в България. Мерките за прокарването на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турксите имена с български, ограничения в използването на родния език на представителите на определените небългарски групи, насилствено ограничаване на техните традиционни ритуали и обичаи и изповядването на тяхната религия. Тези действия биват силно компрометирани и получават широк отрицателен отзвук в Европа. Всичко това, съчетано с настъпващите промени в останалите социалистически страни, води до постепенното загниване на управлкението на Тодор Живков. Краят на социалистическата епоха в България настъпва на 10 ноември 1989 г.