История на ранното християнство...2

[alvassareiro]

Християнството в контекста на Първия вселенски събор

Под влияние на адопционисткия монаркианизъм се заражда арианството, първата сериозна ерес в ранното християнство. Тази христологическа визия , основана от Арий, патриарх на Александрия, отлича единосъщието на Бог баща и Сина, обявявайки Христос за божие творение, първото същество, сътворено от Бога. В едно писмо от Ауксентиус, епископ на Милано в 4 ти век, до мисионера Улфила, се показва ясно същността на арианската ерес. Бог баща, роден преди вревето и създател на света, е различено от Христос, негов слуга. Бащата, работейки със Сина, създава Светия дух, който е подвластен на Сина, както Сина на Бога. Светият дух е силата на Бог-баща, за да твори света. Христос е смъртен и по-скоро човек, отколкото Бог, макар и най-съвършенния сред човеците. Синът се въплътил в Христос от Назарет, първороден божи син и така с временен произход, първото творение на Бога, но несъщностен с него. Така аринаството защитава човешката природа на Христос като единствена у него и отрича той да е Бог или част от Бога.

В 318 г. Константин прави Синод срещу арианите, и тъй като решенията му нямат резултат, императорът свиква Първия вселенски събор в Никея, за да разисква христологически проблеми. Това се явява първата крупна институционална стъпка към утвърждаване на християнската догматика. Никея, днес Изник, е град в Анадола, Турция. Този пръв вселенски събор има огромно значение за религията, тъй като преследванията на християните са приключили съвсем скоро. Приема се, че той е начална точка за големите доктринални противоречия в Църквата през следващите два века. Тук е изкован един здрав съюз между духовенството, представено от епископи на основните византийски градове, и държавата на Константин, който придава на обсъжданията имперската подкрепа. Основен мотив за свикването на събора е арианската ерес. Сама по себе си проста доктрина, лишена от дълбока философия, тя се явява огромна пречка за изпълнението на идеята на Константин да съгради една универсална, теократична империя, достижима единствено чрез божествената благословия. Отричайко божествеността у Христос, имплицитно арианите разклащат основите на свещенната империя. Така, през пролетта и лятото на 325 г. епископи от всички римски провинции са привикани в Никея, на Хелеспонта, място, лесно достъпно по море ( главно за епископите от Азия, Сирия, Палестина, Египет, Армения, Гърция, Тракия и Егриси) и разположено в центъра на империята, на равно разстояние от основните точки на противоречия в Изтока и Запада. Приема се, че общо участниците били към 350. Както се очаква, източните епископи били мнозинство. Сред тях изпъквали Алескандрий от Египет и Еустахий от Антиохия, както и Еузебий от Никомедия. Западът изпратия пет представители – Марко от Калабрия, Чицилиан от Картаген, Хосиус от Кордоба, Никасиус от Дижон и Домнус от Стридон. Всеки от тях пристигнал с неизброима свита от дякони и последователи. Между присъстващите изтъква Атанасий, дякон от Александрия, и яростен враг на арианите. Самият римски папа Силвестър отхвърлил поканата на императора, надявайки се отсъствието му да бъде протест срещу синода. Факт е, че антиюдеизмът, или християнският антисемитизъм, придобиват нов импулс именно в Никея. Следващите събори поддържали тази линия – третият събор забранява празнуването на еврейската Пасха ведно с Великден, а Лаодицейският събор забранява почитането на Шабат, както и приемането на дарове от юдея и постановява приемането на невтасал хляб на празниците.

Същност, общество и проблеми. Християнството от втори век пази противоречия за детата на Възкресението. Малоазиатските църкви, сред които и Ефеската, го празнуват заедно с юдеите, на 14 ден на първата пролетна луна, без значение какъв ден от седмицата се пада. Римската и Александрийската църкви, както и много други източни и западни църкви, честват Възкресението в първата неделя след посочената дата. Именно на Вселенския събор в Никея е решено да честваме Възкресението в неделя, една седмица след пролетното пълнолуние. Освен този по-малък проблем, друг мъчи християнската общост – как да помирим божествеността на Христос с догмата за единствения Бог. По това време християнската мисъл все още търси задоволителна формула за това, макар и да съзнава вече неизменчивостта на Бога и божественото съществуване на Баща, Син и Светия дух. На този фон, един презвитер от Александрия, наречен Арий, ученик на източния философ Павел от Самосата, започва да защитава идеята, че Христос е творение на Бог баща, без да бъде вечен. В своите речи с провокативен тон Арий твърди :” Имало време, когато Христос го е нямало” . Казвал, че Христос е само инструмент на Бога, лишен от божествена природа. Защитник на Арий се явява Еузебий от Цезарея. Бързо тези идеи били отхвърлени от християнската общост, биждайки в тях отрицани ена идеята за бъплъщението.

И така, вселенският събор е открит на 19 май в императорския дворец и в началото се заема с подготвителни дискусии по арианския въпрос, в които Еузебий от Никомедия се явява безпорен лидер. Основните обсъждания започнали с пристигането на императора, който поверява контрола над разискванията на комисия, избрана от самия него. Дължим безспорно на възгледите на Константин побликуването на Никейското верую на 19 юни. Неговото гласуване не е единодушно, но влиянието на императора е очевидно, след като изключва от дебатите египетските епископи.

В началото, православни и ариани се показали непримирими помежду си. Арианите поверили излагането на своите идеи на Еузебий от Цезарея, чието красноречие направило впечатление на императора. Неговите тезиси предизвикали такава буря от гняв и негодувание сред православните, че Константин се принудил да прекъсне за кратко дебатите. Един епископ от Патра, Николай, не се сдържал и шамаросал ариана, заради което бил изключен от църквата. На следната нощ на Константин се присънило видение – видял Николай заобиколен от Богородица и Христос. Така бързо го възстановили на поста му, а след смъртта канонизирали – Свети Николай.

На събора се оформили три партии, отговарящи на трите христологически течения през 4 век. Истинските ариана, обединени около Арий и Еузебий от Никомедия. Втората фракция твърди, че синът е онтологически свързан с бащата и следователно единосъщностен на него, и двамата един Бог, тъй като са с една и съща субстанция (omoousios). Александрийският епископ и дякон Атанасий поддържат тази позиция, отговаряца на днешните развирания на православието.В следствие се формира трета позиция, посредник между двете, известни като полуариани, водени от Еузебий от Цезарея. Те твърдяли, че синът не е временен, но тръбва да считаме Бащата като съществувал преди него. Според тях Христос имал подобна, но не идентична същност с бащата (omoiousios). Почти всички присъстващи отхвърлили идеите на Арий, макар че полуарианите, мнозинство на събора, се опълчили на думата единосъщностен, предложена от Атанасий, т.е че Син и Баща са едно .Константин, който не разбирал дълбините на теологическите дискусии, забелязал, че групата на Атанасий няма да отстъпи, и ще бъде трудно да поддържа реда в империята. Затова се произнася в полза на тази идея, обявявайки, че Син и Баща са единосъщностни ( omoousion to patri ).С тази формула като основа се съставя и Никейското кредо. Константин обявява, че всички, които не приемат това Верую, ще бъдат заточени. Арий и Еузебий не се подписали, затова били заточени, а книгите им изгорени. Въпреки това, в последствие, Константин бил кръстен от Еузебий от Никомедия, който запазил постовете си. По-късно отхвърлянето на арианското учение се вдигнало и Арий бил помилван, въпреки че умрял при мистериозни обстоятелства в 336 г.

Споровете между енкарнационисти и ариани се задълбочили през остатъка от четвърти век. Счита се, че сам Константин бил император-ариан. Улфила, епископ и мисионер, разпространил арианството сред германските народи, визиготи, остготи и вандали. След Халкидонския синод в 381 г. арианството е напълно забранено и обявено за ерес. Но се задържа като официална религия в германските народи до 6 век.

Днес, христологията на Свидетели на Яхова има сходности с арианското учение