Произходът на Гладомора на Сталин от 1932 - 1933 г.

[Zara Thustra]

Произходът на Гладомора на Сталин от 1932 – 1933 г.

(оригинално заглавие: „Национализъм и геноцид: Произходът на изкуствено създадения глад в Украйна от 1932–1933 г.“)

Автор: Валентин Мороз

Година: 1985 г.

 

Предговор

Марк Вебер

В днешно време една силно изпъкваща черта на начина, по който съвременната история ни се поднася от масмедиите, в класните стаи и от политиците е контрастът между настоятелното наблягане върху Холокоста и еврейските жертви на Втората световна война и незначителното внимание, което се отделя на жертвите на съветския комунизъм—макар и броят на жертвите на съветския режим да надхвърля броя на жертвите на Холокоста. Докато имена като „Аушвиц“ и „Бухенвалд“ постоянно ни се набиват в колективното съзнание, малцина от Съединените щати или Европа са запознати с Воркута, Колима или който и да е от множеството други съветски лагери, където погиват милиони души. И докато американците или европейците са научавани да разпознават името Хайнрих Химлер, само малцина са чували за небезизвестните ръководители на съветската тайна полиция Николай Ежов или Генрих Ягода.

Мрачната история на съветското потисничество и масовите убийства е добре документирана. Нобеловият лауреат и автор Александър Солженицин описва в детайли ужасите на съветската лагерна система Гулаг, която по едно време лишава от свобода над десет милиона души. В „Големият терор“ („The Great Terror“) британският историк Робърт Конкуест съобразително изчислява, че около 15 милиона загиват като жертви на съветския режим, повечето от тях по времето на Сталин (веднъж съветският диктатор Сталин признава насаме на Чърчил, че около десет милиона кулаци са били умрели в бруталната кампания за „колективизиране“ на земеделското и селското население на страната). В „Тайната война на Сталин“ („Stalin’s Secret War“) Николай Толстой изобличава като невярно официалното съветско твърдение, надълго и нашироко предъвквано от западните медии, че 20 милиона съветски граждани са били убити от силите на Оста по време на Втората световна война. Повечето от тези милиони граждани, показва той, са всъщност жертви на съветския режим.

Може би една от най-ужасяващите кампании на Сталин е организираното масово изгладняване през 1932–1933 г., което той използва като оръжие, чрез което тотално да смаже селската съпротива спрямо насилственото колективизиране на селското стопанство. Съветски военни отряди конфискуват всичката налична храна на много места, обричайки обитателите им на смърт чрез глад. Както изтъква Конкуест, това е може би единственият случай в историята на напълно предизвикан от човешка ръка глад. Според изчисленията му кампанията отнема живота на пет до шест милиона души, включително и над три милиона украинци. Други историци определят броя на жертвите на украинския глад между шест и седем милиона. Един нов важен труд по темата е емоционалният мемоар на Мирон Долот „Екзекуция чрез глад: Скритият Холокост“ („Execution by Hunger: The Hidden Holocaust“), в който е включено ценно въведение, написано от Адам Улам.

В настоящото есе украинският историк Валентин Мороз прави дисекция на произхода на наложения през 1932–1933 г. глад. Той отхвърля общоприетото твърдение, че кампанията е била извършена изцяло по социоикономически причини и вместо това поддържа становището, че решителната мотивация зад това събитие е била нуждата на Москва да поддържа мултинационалната империя на Съветска Русия. Мороз пише, че Сталин унищожава независимото украинско селско общество именно защото то е било основата и изворът на украинския национализъм.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

Валентин Мороз

Валентин Мороз (1936–2019 г.) е историк, преподавател и автор, както и важна фигура в движението за украинска национална свобода и независимост. През съветския период той изпъква като виден дисидент срещу режима, неотстъпващ активист за човешките права и украинска свобода и политически затворник, който прекарва 13 години по съветските затвори и лагери.

Роден е през април 1936 г. във волинско село в Западна Украйна. След като учи в Лвовския университет, той работи като учител в средно училище в родния му край и преподава съвременна история в педагогически колежи. През септември 1965 г., когато е на 29 години, е арестуван по обвинения за „антисъветско агитиране и пропаганда“, намерен за виновен и осъден на четири години трудов лагер под строг режим. Докато е в изолация в затворническия трудов лагер, той успява да завърши дългото си есе, озаглавено „Доклад от Резервата Берия“, което след това е прокарано навън и по-късно публикувано в чужбина. Прехвърлен е в централния затвор на КГБ в Киев, а после в небезизвестния затвор „Владимир“.

Мороз е освободен през 1969 г., но само девет месеца по-късно той отново е арестуван по ново обвинение за „антисъветско агитиране и пропаганда“. През ноември 1970 г. е осъден на шест години затвор под стриктна изолация, след което на още три години, този път в затворнически лагер под строг режим, а накрая на пет години вътрешно изгнание. Докато излежава новата си присъда Мороз е третиран сурово и в протест на това на няколко пъти започва гладна стачка.

Жестокото отношение към него предизвиква масови протести както в самата Съветска Украйна, така и в чужбина. Неговият случай получава значителна международна публичност, като от негово име започват да се провеждат протестни демонстрации пред съветските посолства и консулства в Съединените щати и Канада. Съветските власти накрая решават да го освободят най-вече в отговор на международните протестни кампании. През април 1979 г. той е пратен в изгнание в САЩ. Освободен е на Международното летище „Джон Ф. Кенеди“ в Ню Йорк заедно с четирима други дисиденти в замяна на двама съветски агенти на КГБ.

Мороз след това работи една година като старши научен сътрудник и лектор към отдела по История на Харвардския университет. Завършва докторантурата си през 1982 г. в Украинския свободен университет в Мюнхен. През 1986 г. той и жена му се местят в Торонто, където остават да живеят до 1991 г. и където той работи като главен редактор на украинско списание и радиожурналист. Допринася значително с продуктивната си работа за украински периодични издания в Канада и САЩ, като също така често изнася и лекции. След като се завръща в Украйна през 1990-те, той остава да живее в Лвов, където работи като университетски лектор и писател. Умира на 16 април 2019 г.

---------------------------------------------------------------------------------------------------------

Произходът на Гладомора на Сталин

На Десетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз, провел се през 1921 г., е решено, че неруските нации (националности) на страната се нуждаят от подкрепа за тяхното^[1]:

а)       развитие и подсилване на съветската държавност на локално ниво по начини, съответстващи на националните и социалните условия на дадената страна;

б)      локално развитие и подсилване на съответния местен език на съдебната система, административните и икономическите органи, както и на държавните органи, съставени от местни участници, които са запознати с условията за живот и манталитета на местното население;

в)       развитие на местната преса, училища, театър, обществени клубове и всякакви други културни и образователни институции на съответния местен език;

г)        създаване и развитие на широк спектър от курсове и образователни институции както в хуманитарните науки, така и в техническите и професионалните сфери на съответния роден език…

 

По този начин се бе поставило началото на т.нар. политика на „коренизация“, или „завръщане към корените“, което само по себе си е един поучителен и много интересен феномен в историята на съвременната Руска империя. В Украйна тази политика става известна като „украинизация“ или „украинизафикация“, като този термин всъщност е бил широко използван и в официални документи от 1920-те. Указът от 1923 г. описва украинизацията по следния начин^[2]:

„…Народното правителство осъзнава нуждата… от насочване на вниманието на държавата към разширяване на познанието спрямо украинския език в близко бъдеще. До този момент формалната равнопоставеност между двата най-разпространени езика—украинския и руския—се оказва недостатъчна. В действителност ежедневните процеси, както показва и опитът, са по-благосклонни към преобладаващия руски език. С цел премахването на това неравенство правителството следва да имплементира серия от практически мерки, които да гарантират място за украинския език, съответстващо на размера и силата на украинската нация на територията на украинската страна на територията на Украинската съветска социалистическа република, едновременно с това гарантирайки и равнопоставеността на всички останали езици, говорещи се на украинска територия.“

 

В днешно време е обичайно тази политика на украинизация да се счита за тактически ход от страна на Москва, целяща да изобличи и унищожи всички патриотични украинци. Тази гледна точка обаче е пресилена. Очевидно е, че Москва въвежда тази политика от тактически съображения. Но трябва също така да се знае и че Москва е нямала друг избор освен да приеме тази политика. Импулсът зад украинизацията произлиза отвъд кремълските стени и се заражда от много по-различни източници.

Революцията от 1917 г. бе стимулирала един влиятелен ренесанс сред неруските нации в Руската империя и този процес бе продължил дори и след като тези народи бяха военно покорени от съветските руски сили. Националното развитие успя да намери средства на себеизразяване дори и в условията на съветска власт. Макар фактите и цифрите около експанзивната украинизация сами по себе си да са интересни, още по-интересен е и начинът, по който замесените хора бяха успели да продължат този процес на национално развитие в условията на тоталитарната еднопартийна власт. Това бе възможно, защото през 1920-те съществуваше нещо като една втора политическа партия, която обаче никога не бе прокламирана и формализирана като такава. Тази алтернативна партия се наричаше частното предприемачество.

На Десетия конгрес на Комунистическата партия от 1921 г. бе обявено по един символичен начин въвеждането на „новата икономическа политика“, или НЭП, като не след дълго конгресът бе принуден да прокламира и политиката на „коренизация“ за завръщане към местните корени. Новите възможности за частното предприемачество в икономическия живот също така автоматично бяха предизвикали и национален ренесанс сред неруските народи. „Новата икономическа политика“ (НЭП) не само че означаваше пълна промяна в икономическия живот, но също така и в социалния и културния живот като цяло. Частните предприемачи бяха започнали да елиминират тоталитаризма по всякакви възможни начини. Един собственик на дюкян, разпореждащ се с бизнеса си, или един частно практикуващ лекар набързо бяха станали независими от комисаря с червения плат на масата. Скоро те вече бяха започнали да се възприемат и като по-социално издигнати. И въпреки че тези предприемачи трябваше да рецитират комунистическите слогани и жаргони всеки път, когато се е налагало, в действителност свободният пазар, а не Партията, направляваше живота им.  Точно както легендарният джин внезапно се бе изплъзнал от лампата си, така и свободното предприемачество бе започнало да се разпространява скоростно.

Това означаваше, че на практика животът ставаше плуралистичен въпреки негодуванията на ортодоксалните комунисти, които бяха загрижени за чистотата на партийната доктрина. Общо взето всичко това вдъхваше морална подкрепа на националните движения на подсъзнателно ниво. Човек най-накрая можеше да „диша“ и да изразява себе си. Формираха се множество асоциации на артисти и писатели в Украйна. Бе започнал да се развива един иновативен и експериментален театрален живот. В такива условия нямаше как рано или късно да не последва и някакво законосъобразно съревнование между украинските и руските национални влияния. Сред хората, които бяха доловили това, бе Дмитрий Лебед—авторът на теорията на „борбата между две култури“, според която държавата не бива да се намесва в нея.

От самото начало украинизацията се възприемаше от руснаците само като някакъв временен политически феномен и затова те се стремяха да я превърнат в нищо повече от една формалност, която да не се взима насериозно. На едно партийно заседание например един икономически администратор от по-крайните области бе започнал да говори на областния му управител на украински, след като преди това на няколко пъти е ставал свидетел на обсъждането на резолюции относно важността от използването на украински от страна на администраторите в официалните им дела. На това длъжностното лице обаче отвръща на руски: „Говори като нормален човек!“. Въпреки подобни прояви на противопоставяне обаче, една армия от патриотични украински академици и други културно и политически активни индивиди бе започнала значително да ускорява процеса на украинизация. Поддръжниците на този процес на национална съпротива бяха започнали да се изкачват на високи, а понякога дори и на ключови позиции. Заради руския шовинистичен отпор обаче украинизацията бе започнала наистина да се развива едва през 1925 г. В едно писмо от 1927 г. от Централния комитет на Украинската комунистическа партия до Комунистическия интернационал (Коминтерн) се посочват множеството „изкривявания“ по отношение на процеса на украинизация^[3].

Тези изкривявания се състоят в пренебрегването на националния въпрос на Украйна (който често бива замаскиран зад интернационалистки фрази), както и в провала да му бъде обърнато сериозно внимание. По-конкретно:

1)      в омаловажаването на значителността на Украйна като част от СССР, по този начин създаването на СССР бидейки интерпретирано като реалното ликвидиране на държавните републики;

2)      в отправените инструкции към партията, според които тя следва да остане неутрална към развитието на украинската култура, която пък от своя страна се тълкува като назадничава и „селска“ в сравнение с руската „пролетарска“ култура;

3)      в опита надмощието на руския език в държавния, социалния и културния живот на Украйна да бъде поддържано на всяка цена;

4)      във формалното отношение към развитието на украинизацията, която често се възприема само на теоретична основа;

5)      в безкритичното повтаряне на шовинистични и империалистически възгледи относно т.нар. изкуственост на украинизацията, неразпознаваемостта на „галичанския“ език за нацията и т.н., както и в култивирането на тези възгледи в рамките на партията;

6)      в опита да се попречи на въвеждането на политиките на украинизация в градовете и сред пролетариата, ограничавайки се само до селата;

7)      в често срещаната склонност да се преувеличават изолирани случаи на изкривяване при имплементирането на украинизация, както и в опитите те да се представят като една цяла политическа система, нарушаваща правата на националните малцинства (руснаци, евреи и т.н.).

 

По това време е обичайно за Украинската комунистическа партия да може да прескочи Централния комитет в Русия и направо да апелира до Комунистическия интернационал, дори и все още да е била част от вездесъщата „съветска“ Комунистическа партия. Това е още един признак на плурализма и националното себеизразяване, де факто изразяващи се в условията на съветска власт противно на и в разрез с тоталитарната доктрина.

Архивите показват, че украинизацията е била едно важно и много реално развитие. Въздействието й може да се сравни с избухнало торпедо, образувало опасна зейнала дупка в корпуса на държавния имперски кораб. Милиони украински деца вече бяха започнали да учат украински—нещо, за което няколко поколения украинци винаги са се борили. През 1930 г. пък 89 процента от книгите, издадени в Украйна, са напечатани на украински език. Същата година на Единадесетия конгрес на Украинската комунистическа партия се съобщава следното^[4]:

„Наблюдава се един турбулентен напредък в украинизирането на пролетариата, по-конкретно на ръководните му групи. Заедно с това също така се наблюдава и едно безспорно и систематично нарастване на броя на украинците сред пролетариата… През изминалите три години броят на хората, които могат да четат, пишат и говорят на украински значително се е увеличил… Професионалните асоциации в Украйна трябва да се заемат с отговорността, в качеството си на лидери на масите, да осигурят достъпността до културни услуги на украински за работническите маси, както и да се погрижат движението да вдъхновява работниците към културно и държавно развитие…

Тези три елемента—училищата, пресата и украинизирането на пролетариата—са достатъчно стабилна основа, която да гарантира за бързото и безпрецедентно развитие на една украинска култура, която да е национална на вид и пролетарска по съдържание.“

 

Всичко това се бе превърнало в повод за притеснение в Москва, която от своя страна напълно осъзнаваше, че продължението на този процес накрая би означавало и краят на руската хегемония в Украйна. През годините на украинизация бяха започнали да се наблюдават две тенденции, водещи до възникването на злочести въпроси относно бъдещето на Руската империя.

Първо, основната роля, която селото изиграваше в процеса на украинизация, бе станала очевидна. Селото отдавна се бе считало за съхраняващ бастион на националните традиции. Но вече бе станало ясно, че то също така представлява и един силен тласък към украинизирането на градчетата и градовете. Най-талантливите украински народни писатели и културни дейци от 1920-те бяха произлезли именно от селата, които от своя страна пък представляваха една стабилна основа за около 40 милиона души и тяхното украинизиране. Украинската кръв от селата се вливаше право във вените на нововъзникнали украински обществени и културни институции, развиващи се в градовете. Докато тези структури ставаха все по-влиятелни, в същото време ставаше и все по-очевидно, че този разбушувал се приток рано или късно щеше да измести всякакво руско влияние. Йосиф Сталин, най-важният болшевишки теоретик на националните въпроси, бе наясно със съдбоносното значение на селото в този процес. В една реч, изнесена на Десетия конгрес на Комунистическата партия на Съветския съюз през 1921 г., той изтъква следното^[5]:

„Въпреки че руският елемент все още преобладава в украинските градове, пределно ясно е, че в най-скоро време тези градове безсъмнено ще се украинизират. Преди четиридесет години Рига беше германски град, но тъй като селското население бе отишло да живее в градовете и по този начин бе определило техния характер, Рига е вече латвийски град. Преди петдесет години пък всички градове в Унгария бяха от германски характер, но сега те са от унгарски такъв. Същото може да се каже и за градовете в Украйна, тъй като селското население ще отиде да живее в градовете. Селото е представителят на украинския език и този език ще проникне във всеки един украински град, накрая превръщайки се в преобладаващия език там.“

 

Второ, бе започнало да се наблюдава едно разграничение между архаичния и съвременния национализъм. Първият тип можеше да се себеизразява само под традиционни и ограничени форми. По този начин той можеше да съществува съвместно в продължение на много години в рамките на една колониална структура, в една чужда империя, както и да бъде доминиран от чужда династия. За разлика от него обаче съвременната форма на национализъм беше агресивна и динамична, нетолерантна спрямо колониалните структури и склонна да ги разрушава. Този вид национализъм се отличаваше със съюз между селото и националната интелигенция, които произлизаха от едни и същи етнически корени (през 1940-те и 1950-те тази съвременна форма на национализъм се оказа краят за европейските колониални империи в Азия и Африка, придружена от големи конфликти и обществени размирици).

Процесът на украинизация през 1920-те даде началото на една концепция, която имаше потенциала да се превърне в чадър или завеса, зад която един стойностен украински национализъм да започне да се развива в новите условия на съветска власт. Тази нова концепция е най-добре формулирана от писателя Микола Хвильовий, който измисля слоганите „Настрани от Русия!“ и „Можем да се справим и без руски наглеждач“. Дори и заглавията на есетата му (като например „Руски буламачи“) предават новата атмосфера и посока, възникнали вследствие на украинизацията. Посредством тази концепция беше възможно едно украинско културно, обществено и дори политическо развитие да бъде тласнато напред чрез използването на приемлив „пролетарски“ жаргон. В своя полемичен диспут с руските вестници, Хвильовий пише следното^[6]:

„Днес, когато украинската поезия върви по свой си път, Москва е вече неспособна да я изкушава с дрънкулки… Това е така не защото този или онзи украински участник в някакъв спор се е оказал по-талантливия от този или онзи руснак (не дай си Боже!), а защото украинската реалност е по-сложна от руската, защото в момента сме изправени пред различни задачи, защото ние сме младата прослойка на една млада нация, защото нашата литература е все още в зачатие…

И понеже литературата ни най-накрая успя да открие пътя на развитието си, понастоящем сме изправени пред следния въпрос: коя от световните литератури трябва да следваме? При всички случаи това няма да е руската. Това е от особено важно значение. Не бива да бъркаме политическия ни съюз с литературата. Украинската поезия трябва да се отдръпне от руската литература и от влиянието й колкото се може по-скоро. Поляците никога нямаше да дадат Мицкевич на света, ако не бяха прекъснали ориентацията си към руското изкуство. Истината е, че в продължение на векове руската литература постоянно ни е дърпала надолу, досущ като някой господар, вменил ни робски манталитет. Именно затова да подхранваме младото ни изкуство с руска литература означава да ограничим развитието му. Можем да възприемаме пролетарски идеи и без помощта на руското изкуство. Напротив, по този начин ние, като представителите на една млада нация, бихме усвоили тези идеи с много по-голяма лекота и бихме ги пресъздали много по-бързо в подходящи произведения на изкуството. Ние ще се преориентираме към западноевропейското изкуство, към неговите стил и методи.

Стига сме философствали. Нека поне веднъж използваме разсъдъка си. Ние правим това не с намерението да си прикачим изкуството към поредната каруца, а за да го освободим от задушаващата атмосфера на назадничавостта. Ще отидем в Европа, за да се изучим, но след няколко години ще се завърнем с нов горящ пламък. Чувате ли какво искаме, московски демагози с вашите руски буламачи? Така че смърт на достоевците! Нека започнем един културен ренесанс!“

 

Фактът, че Хвильовий произлиза от руските обществени среди е нещо типично за онова време. Именно това служи като негово вдъхновение. Хвильовий, първоначално кръстен Фитилов, е бил наясно с блатистия свят на русифицираните украинци от личен опит. Затова и той е знаел как да се бори с този свят. Все пак, най-ефективните проповедници са тези като Савел, превърнали се в Павел.

Докато Москва наблюдаваше отстрани, бяха започнали да се развиват нови институции, които бяха едновременно и комунистически, и украински. Наред с други, Хвильовий възкликва следното: „Можем да възприемаме пролетарски идеи и без помощта на руското изкуство“. Следващият и неизбежен етап от осъществяването на слогана „Настрани от Русия!“ е следвало да бъде политическото отцепване на Украйна от Русия. Отцепване, което би значело разпада на Руската империя. Както всички тогава са били наясно, без Украйна Русия автоматично би се смалила до едно малко Московско княжество, каквато е и била през 16-ти век преди цар Петър I.

Успешният прогрес на украинизацията (както и на паралелни национални движения в други съветски републики) не се ограничаваше само до литературния живот. Неруските нации на СССР се бяха увенчали и с други важни постижения, заплашващи руската хегемония. Сред тях бе формирането на „местни“ (териториални) армии. От общо 17 армейски дивизии, разположени в Украйна в края на 1920-те, осем са били „местни“ дивизии, съставени почти изцяло от украинци. Тези дивизии са използвали украинския език за комуникиране и военно командване. Украинският също така се е използвал и за инструктаж в някои военни школи. Други неруски народи също са разполагали с подобни военни формирования. Имало е две белоруски дивизии, две грузински и една армейска дивизия, както и един татарски полк, един таджикски полк и т.н. В същото време възникват и национални неруски образователни системи. Под ръководството на украинския министър на образованието Хрихорий Хринко бе започнала да се оформя една образователна система в Украйна, отличаваща се във всяко едно отношение от руската такава. В икономическия живот пък Волобуев въвежда концепция, чрез която Украйна е следвало да развие своя си държавна икономика, която да е независима от Русия. Подобни неща бяха започнали да се наблюдават във всяка една сфера на украинското ежедневие.

На Москва й беше пределно ясно, че ако този процес бе продължил още десет години, съветската Руска империя щеше да се разпадне на национално ниво, точно както се бе случило с Австро-унгарската империя към края на Първата световна война. Кремълските господари бяха осъзнали и още една жизненоважна реалност: а именно, че империята може да се поддържа цяла само чрез тоталитаризъм. Което значеше тоталитаризъм във всяка една сфера от ежедневието. Само абсолютната държавна власт е можела да гарантира една обединена империя. Макар и руската шовинистична опозиция спрямо украинската съпротива никога да не изчезва напълно, тя се оказва неефективна през 1920-те поради две причини. Първо, защото частното предприемачество автоматично бе донесло със себе си плурализъм и в други сфери от ежедневието. И второ, националното пробуждане, отприщено в резултат на Революцията от 1917 г., бе започнало да процъфтява през 1920-те.

Към края на 1920-те обаче историческото махало бе започнало да се връща в обратната посока. Жизнеността на националната съпротива бе изтънена, което говореше за началото на упадък. Прегрупираните имперски сили бяха усетили, че моментът да отвърнат на удара е настъпил. Сега, отмъщението им следваше да се изпълни по следните три начина: 1. Чрез премахване на частната собственост в селата и налагане на тоталитарно земеделие под формата на колективно селско стопанство („колгосп“, или на руски „колхоз“); 2. Чрез изкореняване на частното предприемачество в индустрията и търговията; 3. Чрез заличаване на плурализма в изкуството. Всички културни асоциации бяха заменени от унитарни културни профсъюзи, по един за писателите, художниците, журналистите и т.н.

Решаващата същност на тази програма бе заличаването на традиционната селска структура, която винаги е стояла в основата на тази нация. Сталин бе осъзнал ключовата роля, която селото играеше в движението за национално освобождение. „Селото е главната армия в едно национално движение“, пише той. „Без селото едно такова движение става невъзможно. Именно това имаме в предвид, когато казваме, че националният въпрос практически представлява селски въпрос.“^[7]

Чрез планирането на изкуствения глад от 1933 г. Москва целеше да нанесе фатален удар върху селската структура не защото тя е представлявала някакъв обществен проблем или защото е била икономически нерентабилна, а защото е била изворът и ресурсната основа на жизненоважния национален дух. Постишев, който през 1933 г. е пратен в Украйна като пълномощен представител, бе заявил изрично: „Грешките и недоглежданията на Комунистическата партия на Украйна при осъществяването на партийната политика за националностите бе една от основните причини за краха на селското стопанство през 1931–1932 г.“^[8]

Това единствено изречение е достатъчно, за да покаже, че именно националният въпрос е причината катастрофата от 1933 г. да се случи. И Пленумът от 1933 г., и Дванадесетият конгрес на Комунистическата партия на Украйна от януари 1934 г. обявяват, че „най-голямата опасност в Украйна е местният украински национализъм“^[9]. Това бележи повратна точка в политиката на Кремъл относно националностите. До този момент най-голямата опасност за въпроса с националностите официално се водеше „руският империалистически шовинизъм“. На Дванадесетия конгрес на Комунистическата партия на Украйна обаче Постишев заявява, че „1933-та беше годината, в която украинската националистическа контрареволюция най-накрая бе потушена“^[10]. Така за Москва катастрофата от 1933 г. представляваше само някакво следствие от борбата срещу украинската национална съпротива. Селските и националните аспекти на тази катастрофа се възприемаха като пряко свързани.

През пролетта на 1933 г., когато милиони украински селяни умират от глад, съветските сили започват да извършват масови екзекуции из цяла Украйна. Две групи от населението са конкретно набелязани за избиване: интелигенцията и онези украински комунисти, които преди това са членували в други партии. От преброяванията от 1926 г. и 1939 г. става ясно, че през този период украинското население се е стопило с десет процента, докато броят на руснаците се е увеличил с 27 процента^[11]. Причината за тази крещяща разлика е обяснена от един свидетел на изгладняването от 1933 г.: „На границата между Украинската съветска социалистическа република и Руската съветска социалистическа република имаше две села. От украинската страна всичко беше конфискувано, докато от руската страна данъците върху царевицата [зърното] бяха в нормата и всичко си вървеше по план. Украинците се катериха по покривите на преминаващите влакове и пътуваха до Русия, за да си купят хляб.“^[12]

Според изчисленията на историците Украйна губи 80% от креативната си интелигенция през 1930-те^[13]. По този начин украинската култура претърпява много по-тежки поражения от украинския селски живот. 80 процента от книгите, издадени в Украйна през 1930 г., са напечатани на украински, но през 1934 г. това число вече спада до 59 процента^[14]. На Единадесетия конгрес на Комунистическата партия на Украйна от 1930 г. главната тема на разговор е „бурният възход на украинизацията“ и нуждата от продължаването й. През 1934 г. обаче, на Дванадесетия конгрес, темата на разговор придобива съвсем различни окраски^[15]:

„Само преди Ноемврийския пленум 248 контрареволюционери, националисти, шпиони и класови врагове—сред тях и 48 партийни членове—бяха изобличени и изгонени от украински изследователски центрове и от Министерството на образованието. Оттогава още много такива индивиди бяха демаскирани. Неотдавна през декември пък бяхме принудени да закрием Бахалийския изследователски институт по история и култура, тъй като открихме, че съответното заведение, подобно на много други академични организации (като например Украинската съветска енциклопедия и Института „Шевченко“, където Пилипенко заемаше длъжността администратор), е било гнездо на контрареволюционерска дейност.“

 

Ключовият въпрос, който възниква тук, е следният: до каква степен репресиите от 1930-те са извършени от социоикономически съображения? Ясно е, че социалните и икономическите подбуди, които стоят зад тази репресивна политика няма как да се пренебрегнат или подминат. Но тези подбуди трябва да бъдат разбрани от гледна точка на историческия контекст. Въпреки че тези репресии на практика са били от социално естество, те са извършени основно заради запазването на руското имперско могъщество.

Основното становище на това есе е, че социоикономическите съображения изиграват само инструментална и спомагателна роля в репресивната политика от 1930-те. Драстичните социоикономически промени от този период са предизвикани главно от желанието за поддържане на руската империалистическа хегемония, като икономическите причини са само второстепенни. От борбата между ортодоксалните догматици и прагматици в рамките на Комунистическата партия от началото на 1930-те, победители накрая излязоха радетелите на доктрината. Едновременно с това обаче инерцията от атаката им срещу прагматиците им бе придала именно този империалистически и шовинистичен импулс.

Историята на съветската система до Втората световна война обикновено се дели на три фази: 1. Военен комунизъм, 1917–1921 г.; 2. Временно тактическо оттегляне под формата на Новата икономическа политика, 1921–1929 г.; 3. Продължаване на развитието на комунизма според марксистката доктрина, от 1929 г. нататък. Въпреки това обаче, малцина историци определят характерните черти на третата фаза за непрагматични.

Лично аз бих описал тези три фази малко по-различно. Първата фаза може да се определи като един наивен комунистически експеримент. През този период на „военен комунизъм“ принципът на частното предприемачество бе изцяло заличен. Новата съветска държава бе започнала да конфискува колкото си иска селска продукция (което на практика обикновено значеше колкото продукция имаше в наличност). Едновременно с това обаче оперираше и черен пазар, без който животът иначе нямаше как да продължи, макар и официално дори продажбата на собствените си обувки да беше обявена за незаконна. За нула време икономиката накрая бе изпаднала в хаос. Показателен факт за това е, че през 1921 г. на територията на Украйна се е намирала само една-единствена функционираща доменна пещ.

Беше пределно ясно, че този „чист комунизъм“ щеше в най-скоро време да доведе до пълен колапс на новата система, освен ако новите съветски лидери не се бяха съвзели набързо от „ортодоксалното“ си опиянение. Рязкото завръщане към прагматизма през 1921 г. се оказа ефективно. Тази фаза на НИП позволяваше едно всеобхватно частно предприемачество в селското стопанство и в други сфери на икономическия живот. През 1929 г. обаче тя приключи с рязък завой обратно към колективизационната система. Тази промяна обикновено се смята като завръщане към ортодоксалната марксистка доктрина след временно отстъпление. Въпреки това обаче това схващане е погрешно. Социоикономическата политика от 1930-те не представляваше завръщане към „чистата“ комунистическа ортодоксалност. Тя бе по-скоро един синтез между принципа на колективизация и прагматизма, диктуван изцяло от империалистически интереси.

Комунизмът, описан в „Капиталът“ на Маркс е нереалистичен. Както с всяка друга идеология, от практическа гледна точка комунизмът трябва да вземе в предвид и конкретните национални интереси. Първата съветска фаза на „военен комунизъм“ беше само един експеримент. Новите съветски водачи вярваха, че митичната „световна революция“ и утопичният комунистически идеал щяха набързо да доведат до световен пролетарски рай. Тези фантазии обаче напълно игнорираха националните интереси. Втората фаза на НИП представляваше отстъпване, предизвикано от индивидуалистични и национални фактори. Едва в третата фаза комунизмът накрая беше интегриран с руските национални интереси, а марксистката доктрина—адаптирана към нуждите на „Третия Рим“ (Москва) (подобен процес между впрочем се наблюдаваше и в Китай. След редица изкореняващи експерименти най-накрая се бе развила една алтернативна форма на комунизма, която да може успешно да служи на китайските империалистически интереси).

От едно внимателно проучване на съветската колективна селскостопанска система става ясно, че тя не е съвместима с неподправената комунистическа доктрина. Макар земята и всякакви селскостопански инструменти да са се водили колективна собственост, притежания като къщи, градини, кокошки, прасета, крави и много други неща си бяха останали собственост на отделните селяни. В градските райони пък отделните индивиди продължаваха да притежават базисни неща като къщи, почивни резиденции и автомобили.

От Сталинистката ера нататък съветската система започва да се характеризира с продължителна комбинация между колективизационния принцип и прагматизма. Въпреки това обаче, същността на този прагматизъм въобще не беше икономическа. Ако икономическите съображения винаги са се поставяли на първо място, то тогава Москва отдавна да беше разпуснала колективните стопанства и да беше върнала обратно частното предприемачество в икономическото ежедневие. Колективната фермерска система бе поставила съветското селско стопанство на колене, като съветската икономика така и не успя напълно да се възстанови от хроничната депресия, причинена от драстичните експерименти на Сталин от 1930-те. Оттам и заключението, че съветският прагматизъм се диктува от империалистически, а не от икономически интереси. Взаимовръзката между принципа на колективизация и прагматизма се настройва според интересите на империята. Колективната селскостопанска работническа категория не е толкова социоикономическа категория, колкото империалистическа категория, подобно на „колонската“ класа от късния период на Римската империя. Ако селското население живее според принципите на индивидуалната самостоятелност и частното предприемачеството, те поддържат важно национално самосъзнание. Такова самосъзнание прави краха на една империя необратим. Империалистическата самоизгода изисква унищожението на традиционния начин на живот на селското население. Селянинът е преобразуван в „пролетарий“, който е обвързан нито със земята си, нито с националното си наследство. Такива безкоренни хора лесно губят връзка с местните си земи и вместо това се преселват в безкрайната пустош на Сибир или Казахстан—от единия край на империята до другия—в търсене на по-високи заплати. В тази връзка намерението на Москва бе да асимилира неруската половина на Съветската империя. Интересно е и да се отбележи, че дори по време на най-лошите икономически периоди на съветска власт, винаги е имало достатъчно количество наличен алкохол по магазините. Това е единственият съветски продукт, който никога не е привършвал. Алкохолът винаги е бил толкова важен в унищожаването на националното самосъзнание, колкото самата официална съветска пропаганда. Не е трудно да убедиш един пиян „пролетарий“ да се отнася към въпроса за националното му наследство с думите „И какво от това?“.

Колективните селски стопанства са от решаващо значение за съветската система, не заради марксистката икономическа доктрина (Югославия се справя и без тях), а заради поддържането на империята. Именно съветската Руска империя, а не комунистическата ортодоксалност, е тази, която забранява частното предприемачество. Това е ключов факт, нужен за разбирането на същността на съветската система.

По този начин икономическите принципи биват пренебрегвани в полза на империалистическите интереси. Дори и катастрофалните икономически последици от тази политика не успяват да накарат Москва да предприеме промени. Оттам се стига и до неминуемото изоставяне на ортодоксалната „чистота“ на марксизма. Разбира се, в съветските учебници и вестници постоянно се настоява, че всичко напредва „според марксистките принципи“. Всеки, който обаче има търпението да продължи да чете след третата страница „Капиталът“ на Маркс (нещо, което почти никой в Съветския съюз не прави), накрая осъзнава, че по този начин Кремъл пренебрегва множество марксистки принципи. Един от примерите за това е идеята за „пълния колапс на капитализма“, който така и не се случи според „научните“ предсказания на Маркс. Друг пример е ленинската теза, че на Съветския съюз няма да му е нужна редовна армия (само ограничена „народна милиция“), нито пък тайна дипломация и т.н. Тези неща обаче никога не се споменават в СССР. Служейки си с комунистически слогани за собствена изхода, съветската Руска империя накрая успя да премахне всичко от комунизма, което би могло да се окаже благоприятно за неруските народи.

Въвеждането на програмите за колективизация и индустриализация към края на 1920-те означаваше, че империята отново държеше властта в ръцете си. По време на хаоса от Революцията тази власт се беше временно изплъзнала от контрола й. През 1920-те държавната политика бе започнала да се измества в различна посока в отговор на най-различни сили. Но в момента, в който Москва се бе възстановила и бе придобила по-ясна представа за ситуацията, тази политика още един път бе започнала да се адаптира към нуждите на империята.

Въпреки че импулсът зад репресиите от 1930-те обикновено се възприема като социоикономически, дори и от онези, изготвили самата политика, истинската мотивация зад репресиите обаче е подсъзнателната и неизразена нужда от запазване на имперската система. Именно имперският инстинкт е източникът на конкретните представителни социални реформи, както и на вида тоталитаризъм, който е следвал да бъде ефективен през 1930-те. Ако не съществуваха подобни належащи империалистически интереси или дори руски шовинизъм, жестокостта на репресиите от 1930-те щяха да бъдат само една десета от това, което бяха. Това е особено показателно, ако решим да сравним Болшевишката революция от 1917 г. с Арменския геноцид от 1915 г. Чужденците, които към края на 1917 г. са пребивавали в Петроград остават удивени от малкото количество кръв, която се е проливала по време на болшевишкото завземане на властта. Когато две класи са изправени една срещу друга, това води до много изстрели, но в същото време и малко жертви. В противовес на това обаче през 1915 г. близо два милиона арменци бяха избити като част от усилията на Турската (Османска) империя да сложи край на Арменския национален въпрос. Според различните изчисления се смята, че половината от арменското население е било избито.

Тези елементарни аналогии са достатъчни, за да ни покажат, че убийството на седем милиона украинци през 1933 г. е нямало как да бъде мотивирано само от социоикономически или „класови“ подбуди. Конфликтите взимат милиони жертви само в случаи на битки между страни, като например по време на войни, колониални борби за надмощие и т.н., когато националният въпрос е от решаващо значение. На Москва й трябваше холокост. Наложеният глад от 1933 г., както и сериите от репресивни масови убийства през 1930-те са израз на борбата на империята за самосъхранение. Именно този инстинкт, а не икономическата доктрина на колективизация бе подтикнал Кремъл да извърши ужасите от 1930-те. Никой не може да каже как „истинските“ социалистически икономики трябва да функционират на практика. Швеция например се самоопределя като социалистическо общество, като някои дори я смятат и за социалистически образец. Швеция обаче никога не е премахвала предприемачеството. И макар от 1945 г. насам Полша да продължава да бъде под контрола на съветската власт, там колективизирано селско стопанство никога не е било въвеждано.

През 1974 г. в нелегалното сп. „Украински новини“ се бе появявила една статия, озаглавена „Етноцидът на украинците в СССР“ и подписана от псевдонима Максим Шахайдак. След като цитира речта на Сталин, изнесена на Съветския комунистически партиен конгрес през 1921 г., в която той предсказва как украинските градове щели рано или късно да се украинизират, авторът прави следното заключение: „Нашествениците се бояха от това като от огнена стихия и днес те все още се боят. Болшевишка Москва, оглавявана от ‚бащицата на всички нации‘ (Сталин), направи всичко по силите си, за да спре украинизирането на украинския град. Това бе и основната причина за глада в Украйна от 1932 г. и 1933 г.“^[16].

От историческа гледна точка годината 1933 от историята на Руската империя е аналогична с 1848 г. от тази на Австрийската империя, когато владетелите във Виена бяха успели да запазят земите си от разпадане чрез прибягването до ефективни репресивни мерки спрямо бурните национални движения. Това обаче се оказа последното голямо разтърсване и последното ефективно усилие за самосъхранение преди окончателното сътресение от 1918 г. да доведе до краха на Хабсбургската империя.

 

 

Бележки:

1.       KPSS v resoliutsiiach i postanovleniia sezdov, konferentsii i plenumov TC (Moscow: 1954), Vol. 1, p. 559.

2.       Entsycopediia Ukrainoznavstva (1949), Vol. 1(2), pp. 547-548.

3.       Dva roky roboty. Zvit Tsentralnoho Komitetu KP (b) U. (Kharkiv [Kharkov]: 1927), pp. 57-58.

4.       XI zyizd KP (b)U. Stenohrafichnyj zvit (Kharkiv: 1930), pp. 737-738.

5.       X zyezd RKP(b). Stenohraficheskyj otchet (Moscow: 1963), p. 213.

6.       Visti BUCVK (dodatok "Kultura i pobut"), (1926).

7.       I. Stalin, Marksysm i natsionalno-kolonialnyj vopros (Moscow: 1935), p. 152.

8.       Ukrainskyj zbirnyk (Munich: 1957), Vol. 9, p. 71

9.       V.I. Hryshko, Ukrainskyj Holokost 1933 (1978), p. 77.

10.   Chrevonyj Shlach (Kharkiv: 1934), 2-3, p. 165.

11.   The Black Deeds of the Kremlin: A White Book (New York and Toronto: Dobrus, 1955), Vol. 2, p. 129.

12.   I. M-ko (I. Maystrenko), Do 25 richiia holodu 1933-ho roku. (Munich: Vpered, 1958), 7(92), p. 1.

13.   Entsyclopediia Ukrainoznavstva (Paris and New York: 1959), Vol. 3, p. 1050.

14.   U. Lavrynenko, Rostriliane Vidrodzheniia (Paris: 1959), p. 965.

15.   XII zyizd KP (b)U. Stenohrafichnyi zvit (Kharkiv: 1934), p. 380.

16.   Ukrainskyj Visnyk (Paris: Smoloskyp, 1975, reprint), 7-8, pp. 50-51.

 

Източник:

http://www.ihr.org/jhr/v06/v06p207_Moroz.html

Редактирано Ноември 26, 2022 от Zara Thustra

[gmladenov]

Преди 7 минути, Втори след княза said:

Пред мен е отворен въпроса, каква помощ предложи Запада за спасяване от глада. Предположението ми  е , че са потривали ръце от задоволство.

Истерясал си като руснак, батка. Какво те гони? Нали громите лошия Запад наляво и надясно.

[Zara Thustra]

Малко дете с ясни белези от изгладняване по време на Гладомора

Харков, Украйна, 1933 г.

Мъртво дете на улицата по време на Гладомора

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Паднала на тротоара жертва на Гладомора

Харков, Украйна, 1932 г. или 1933 г.

 

 

Празно село в Харковска област. Населението му или е било заличено от последствията от Гладомора, или го е напуснало в търсене на храна

Украйна, 1933 г.

 

 

Измършавял кон по време на Гладомора

 

Гладни украински селяни в търсене на храна по време на Гладомора

 

Нареждащи се на опашка украинци, които да разменят ценните си притежания за хляб в държавен магазин „Торгсин“

 

Жертва на Гладомора

Харков, Украйна, 1933 г.

 

 

Жертва на Гладомора

Харков, Украйна

 

 

Масови гробове, изпълнени с жертви на Гладомора

Харков, Украйна, 1933 г.

 

 

Табела на руски, която в превод гласи: „Погребването на хора тук е строго забранено“. Гладоморът взима толкова много жертви, че полагането на хора се превръща в проблем

 

„Черна дъска“, публикувана във в. „Под знамето на Ленин“ през януари 1933 г. Това е „черен списък“, посочващ конкретни колхози от район Бащанка, Николаевска област и тяхното наказание

 

Карта на съветския глад от 1932–1933 г., показваща най-пострадалите зони

 

„Червен керван“ от каруци от колективното стопанство „Вълната на Пролетарската революция“ в с. Олексиевка, Харковска област през 1932 г. „Червените кервани“ винаги са прибирали първата реколта от сезонната жътва, след което са я съхранявали в държавни складове. По време на Гладомора тези бригади функционират като част от политиката на съветското правителство за изземване на храната от селяните

 

Карта на обезлюдяването на Украйна и Южна Русия от 1929 г. до 1933 г. Териториите, които по това време не са били част от съветската държава са показани в бяло

 

Изгладняване по време на Гладомора, 1933 г.

 

Главната страница на в. „Chicago American“

 

Главната страница на в. „The Daily Express“ от 6 август 1934 г.

 

Две селянки събират изпаднало зърно на територията на колективно стопанство, 1934 г.

 

Две момчета с торба с намерени картофи по време на Гладомора в Украйна. Преди това храната е била скрита от възрастна жена, чиято къща и градина били претърсени от ГПУ (тайната полиция). Заради това скатаване на храна жената е депортирана в Сибир. Очевидно намерената от момчетата останала храна е била пропусната от агентите на ГПУ

 

Майка с детето си са изгонени насила от дома си през зимата и в разгара на глада

Донецк, Украйна, 1932–1933 г.

 

Седнала на тротоара майка храни изгладнелите си деца

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Празна и порутена селска къща в Харковска област, Украйна, чиито обитатели са загинали от глад през 1933 г.

 

Тълпа от хора, чакаща да влезе в магазин, продаващ храна на дажби

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Жители на Харков, наредени на опашка пред дажбен магазин за мляко

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Нагледно безкрайна опашка от хора на главна улица в Харков, които чакат да получат дневната си дажба хляб, 1933 г.

 

Млада жена и малко момиче чакат на външна стълбищна площадка

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Огромна насъбрала се тълпа от хора, чакаща за типов хляб

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Две изоставени страдащи деца, седнали до спяща жена върху тревист насип

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Сиромашка жена от селските райони, страдаща от въшки и седнала край ограда

Харков, Украйна, 1933 г.

 

 Просещ младеж на тийнейджърска възраст. Надписът на снимката гласи: „Младежта на Русия проси за едното парче хляб“

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Младо момче с подуто лице и изтъняло от глад момиче просят за храна на жп гарата

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Просещ край мост старец. Надписът върху снимката гласи: „Алтернативен план за пенсиониране“

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Гладуващи семейства от селските райони, отседнали в покрайнините на Харков. Надписът гласи: „Имигриращи фермери поголовно изпълват улиците и площадите“

Харков, Украйна, 1933 г.

 

 Жертва на глада лежи мъртъв до сграда

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Жертва на глада лежи мъртва до циментена бариера

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Каруца, теглена от два коня, откарва купчина трупове за полагане. Надписът гласи: „Примитивна катафалка за мъртвите“

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Наскоро изкопани масови гробове в близост до по-старо гробище

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Лятната резиденция на съветския комисар на здравеопазването в Крим по време на Гладомора, 1933 г.

Няколко бездомни деца, спящи на улицата по време на Гладомора, 1933 г.

 

Измършавели деца по време на Гладомора

 

Тълпа, насъбрала се около издъхнал мъж

Украйна, 1933 г.

 

Бежанци на покрива на влак по време на Гладомора

Украйна, 1932–1933 г.

 

Каруца, пълна с трупове напът за изгаряне

Украйна, 1932–1933 г.

 

Въоръжен пазач, застанал пред хамбар и готов да застреля всеки дръзнал да открадне от житото вътре

СССР, 1934 г.

 

Умиращо от глад семейство в собствения си двор

Украйна, 1933 г.

 

Насилието от Гладомора прераства и до другия край на света. На снимката е показана група протестиращи украинци в Америка, които са нападнати от комунистически привърженици, искащи да заглушат посланието им

Чикаго, САЩ, декември 1933 г.

 

Пазачи пакетират храната на фермери, натоварват я на каруци и я отнасят

Донецк, Украйна, 1932–1933 г.

 

Разпределяне на оскъдни дажби на селски работници

Донецк, Украйна, 1933 г.

 

Украински бежанци от Гладомора, 1932–1933 г.

 

Гладуващи деца в Полтава, 1933 г.

 

Примитивно изнасяне на труп по време на Гладомора

 

Мъртвото тяло на жена край Полтава по време на Гладомора в Украйна, 1933 г.

 

Изгладнели и изнемощели селяни чакат край жп гарата в Харков, 1932 г.

 

Мъртво дете на тротоара, заобиколено от минувачи по време на Гладомора

Харков, Украйна, 1933 г.

 

Първата от двете статии, публикувани от американския разследващ журналист Уайтинг Уилиямс в британското сп. „Answers” през 1934 г. Малко преди Гладомора Уилиямс заминава за Донбас, Украйна с цел проследяване отблизо на живота на местните работници там, където не след дълго става свидетел на ужаса на изкуствено създадения глад

[Димитър Йорданов]

Преди 1 час, Втори след княза said:

Ако Западът е наложил забрана за продажба на зърно на СССР, то виновен за Гладомора е Западът!

Ти си увреден. Нищо ли не трепва в теб при тези архивни снимки? Не може да не си чел вече за този предизвикан умишлено глад още преди години, когато падна ссср и комунизма... 

[gmladenov]

Преди 2 часа, Втори след княза said:

Ако Западът е наложил забрана за продажба на зърно на СССР, то виновен за Гладомора е Западът!

От руската Уикипедия:

• Российские историки в основном придерживаются мнения, что Голодомор был организован
  Сталиным и его окружением как часть войны с украинским крестьянством.

Значи руснаците самопризнават, че Гладоморът е причинен от Сталин ... и ти пак виниш Запада.
Ти си по-голям путински измекяр и от руснаците.

[Димитър Йорданов]

Преди 21 минути, Втори след княза said:

Пак питам. С какво Европа спаси гладуващите? Зная, че България е изпращала зърно. У нас, явно белогвардейците са си обичали Русия.

Защо Европа да ги спасява, когато СССР продължава да изнася милиони тонове зърно, докато умаря от глад част от собственото си население? 

 

Причини[редактиране | редактиране на кода]

 

Жертви на глада по улица на Харков по време на Гладомора. Снимка на Александър Винербергер

През 1928 съветското правителство обявява първия петилетен план, една от основните мерки в който е колективизацията на земеделската собственост. Селското стопанство на Украйна е особено силно засегнато, тъй като за разлика от предимно общинното земеделие в Русия, в Украйна преобладават частните стопанства.

Въпреки очакванията на правителството, колективизацията се оказва силно непопулярна сред селското население. Докато тя е все още доброволна, много малко селяни се включват в колхозите. Тогава правителството засилва натиска за ускорено създаване на колхози и през 1929 – 1930 голям брой държавни функционери са изпратени по селата. Освен това там отиват и десетки хиляди промишлени работници, твърди привърженици на болшевизма, които трябва да подпомагат организирането на колхозите. В допълнение към това, те трябва да се борят със засилващата се пасивна и активна съпротива срещу колективизацията, включвайки се в т.нар. „разкулачване“ – арести и депортиране на обявените за кулаци и техните семейства. Определението „кулак“ се използва за всички, противопоставящи се на колективизацията. През 1930 – 1931 около 300 хиляди украинци са обявени за кулаци и подложени на преследвания.^[11]

Колективизация навсякъде предизвиква намаляване на земеделската продукция, но ефектът от нея е особено силен в Украйна, където в началото на 20 век се произвежда повече от половината от зърното в Съветския съюз.

Въпреки спада на земеделската продукция, през 1932 съветските власти увеличават квотите за доставки от Украйна с 44%. Междувременно правителството в Москва приема декрет, с който въвежда смъртно наказание за всяка кражба на обществена собственост.^[12][13][14] Обхватът на този закон е много широк и включва дори най-малкото присвояване на зърно за собствена употреба от селяните. Малко по-късно това е леко променено, като на 16 септември Политбюро взема тайно решение и изключва от смъртното наказание дребни кражби, като уточнява, че то трябва да се прилага към кулаците, а останалите следва да се изпращат в затвора за 10 години.^[15]

Въпреки тези мерки, до 25 октомври правителството получава едва 39% от исканото количество зърно. Когато става ясно, че доставките през 1932 няма да достигнат обявените от властите нива, за това са обвинени „кулаците“, „националистите“ и „петлюровците“. Според отчет на ръководителя на Върховния съд, до 15 януари 1933 103 000 души са осъдени по декрета от 7 август. От известните към този момент присъди 4880 са смъртни, 26 086 на десет години затвор и 48 094 на други наказания.^[16]

В Украйна е изпратена специална комисия, оглавявана от Вячеслав Молотов.^[17] На 9 ноември таен декрет нарежда на службите за сигурност да увеличат своята „ефективност“. Молотов нарежда, че ако в селата не се открие зърно, трябва да се конфискува цвеклото, картофите, зеленчуците и всяка друга храна. На 6 декември е издадена нова заповед, която въвежда забрана за доставките на стоки и храни за селата, неизпълнили квотите за производство на зърно, както и конфискуването на откритото на място зърно и парични средства и забрана на търговията в тях.^[18] За налагането на тези разпоредби в селата са изпратени специални „ударни бригади“, като се конфискува зърното, използвано от селяните за собственото им изхранване, както и заделеното за посев. Тези мерки, заедно със забраната за пътуванията и въоръжените блокади на украинската граница от войски на НКВД, превръщат украинската провинция в огромен лагер на смъртта.

Обхват на бедствието и реакция на правителството[редактиране | редактиране на кода]

Резултатът от принудителните доставки на зърно е катастрофален. За няколко месеца украинската провинция, една от най-плодородните области в света, се превръща в сцена на масов глад. Съветското правителство отрича първите сведения за глада и забранява на чужди журналисти да пътуват в региона. Някои автори твърдят^[19], че „Политбюро и областните комитети на Партията настояват за незабавни и решителни действия в отговор на глада, така че съзнателните селяни да не страдат, а районните комитети на Партията са инструктирани да снабдяват всяко дете с мляко и им е наредено да наказват тези, които не успяват да мобилизират ресурси за изхранване на гладуващите или отказват хоспитализация на жертви на глада“. Според свидетелства на хиляди очевидци реалността няма нищо общо с това. Големи групи деца, бягащи от провинцията, са арестувани от властите и изпращани в сиропиталища, където скоро умират от недохранване.

За да се предотврати разпространението на информация за глада, пътуванията от Украйна и Южна Русия са забранени с директиви от януари 1933 г. Според тях пътуванията „за хляб“ от тези области са организирани от врагове на съветската власт с цел агитация срещу колхозите в северните области на страната. Забраната за пътуване допълнително усилва бедствието.^[20]

Правителството действително оказва известна помощ на засегнатите от глада области. Между февруари и юли 1933 са отпуснати 320 хиляди тона зърно за бедстващите региони.^[21] В същото време износът на зърно от страната, макар и чувствително намалял в сравнение с предходни години, продължава. През 1930/31 са изнесени 5,832 млн. тона, през 1931/32 – 4,785 млн. тона, през 1932/33 – 1,607 млн. тона, през 1933/34 – 1,441 млн. тона.^[22]

Съветският съюз дълги години отрича съществуването на глада и наличната информация за бедствието е недостатъчна. Броят на жертвите остава неизвестен и вероятно няма да бъде установен с грешка, по-малка от сто хиляди души.^[23]

Оценките за жертвите на Гладомора варират от 1,5^[24] до 10^[25] милиона. Дори резултатите, основаващи се на научни методи, варират между 2,5 милиона (Володимир Кубийович) и 3 – 3,5 милиона.^{[26][27][28][29]}

Според оценките^[3], около 81,3% от жертвите са етнически украинци, 4,5% руснаци, 1,4% евреи и 1,1% поляци. Най-силно засегнато е украинското селско население.

[Warlord]

Преди 14 часа, Втори след княза said:

Пред мен е отворен въпроса, каква помощ предложи Запада за спасяване от глада. Предположението ми  е , че са потривали ръце от задоволство.

Аууу колко са лоши тия от Запада. Докато невинният Сталин уморил милиони от глад, вместо западняците тутакси да му изпратят парите и храната си, взели, че (според форумно тролче от 21 век) "потрили ръце от задоволство". 

Е как можаха?! :О

[др-бр]

Преди 8 часа, Втори след княза said:

а 90 г. по- късно ги пролива лицемерни крокодилски

Тоест,Западът е виновен, че  Сталин не може да изхрани, а реално съзнателно е оставил да измре от глад населението на една от житниците на съюза? И разбира се самият Сталин и комунистите като цяло са невинни. А ако Западът беше ги нахранил пак това щеше да е успех на Сталин. Както и ВОВ, когато САЩ въоръжи, нахрани, облече, осигури транспорт, лекарства, машини за производство на червената армия е успех само и единствено на СССР . Като западняците нищо не са свършили 

И като говорим за лицемерие, след като тъй и тъй западът явно се оказва длъжен да изхранва Украйна е съвсем логично украинците да са част от този Запад, а не от приемника на ссср-Руския мир, който исторически не се справя с тази задача 

Редактирано Ноември 27, 2022 от др-бр

[deaf]

Преди 10 часа, Димитър Йорданов said:

Защо Европа да ги спасява

Дойдохме си на думата... Една от големите грешки,които може да допусне историк е да преценява миналите събития през призмата на днешните нравствени ценности. Тогава преди почти сто години Европа и САЩ не са се опитали да спасят милионите гладуващи украинци,защото това би означавало да превърнат Сталин в свой неприятел,което е срещу техните интереси.

[resavsky]

Преди 12 часа, Втори след княза said:

Пак питам. С какво Европа спаси гладуващите? Зная, че България е изпращала зърно. У нас, явно белогвардейците са си обичали Русия.

Европа длъжна ли е да изхранва поданиците на Сталин докато той изнася милиони тонове зърно.Или Сталин обявява  кръстоносен поход на собственото си селячество / нещо невиждано в историята между другото/ и после някой му е длъжен да му спасява населението.Хайде стига лицемерие.Да докараш глад в бившата житница на Руската империя хич не е лесна работа и просто няма как да стане без терор от страна на държавата.   

[resavsky]

Преди 11 минути, Втори след княза said:

 

Българската лява партия е организирала тогава помощи. Сега има с какво да се гордее. 

Не е организирана никаква помощ защото според официална Москва никакъв глад няма.Българските комунисти организират помощ за гладуващите в Поволжието но десетина година по рано - около 1922 година.

[Димитър Йорданов]

Преди 59 минути, Втори след княза said:

Ако тези хора не са били важни за Европа тогава, когато са могли да бъдат спасени, да не плаче сега.

Българската лява партия е организирала тогава помощи. Сега има с какво да се гордее. 

Имало е опити да се разкаже за случващото се, опити за помощ. Само, че СПОРЕД СССР по това време не е имало никакъв глад там. Не само, но и милиони тонове храна са изнесени и продадени, докато в същото това време милиони умират от глад или остават трайно увредени от гладуването години наред. 

Опитай да обясниш как запада да помогне НА СССР, докато той отрича проблема и изнася милиони тонове храна в същото време. И защо любимата ти страна умишлено е уморила няколко милиона от своите поданици, докато в това време продава храната нужна за тяхното изхранване? 

Редактирано Ноември 28, 2022 от Димитър Йорданов

[Warlord]

Между другото Царство България е пращало безвъзмездни помощи през 30-те на СССР по време на Голодомора, за много хиляди тонове зърно става въпрос. Но книгата, която търся за точно инфо по въпроса отдавна не е излизала в нов тираж. 

[resavsky]

Преди 2 минути, Warlord said:

Между другото Царство България е пращало безвъзмездни помощи през 30-те на СССР по време на Голодомора, за много хиляди тонове зърно става въпрос. Но книгата, която търся за точно инфо по въпроса отдавна не е излизала в нов тираж. 

Да не го бъркаш с Поволжието десет години по рано?

[Warlord]

Преди 1 час, resavsky said:

Да не го бъркаш с Поволжието десет години по рано?

Не знам всъщност, много смътен спомен имам, трябва да издиря книгата. "Икономическото развитие на България през вековете", на Л. Беров, от 1974. Ако някой я има или има идея как мога да я намеря, ще съм благодарен за инфо. 

[resavsky]

Преди 9 минути, Warlord said:

Не знам всъщност, много смътен спомен имам, трябва да издиря книгата. "Икономическото развитие на България през вековете", на Л. Беров, от 1974. Ако някой я има или има идея как мога да я намеря, ще съм благодарен за инфо. 

Голодомора до времето на Хрушчов е била строго пазена държавна тайна.Сталин упорито  се е мъчил да излъска имиджа на СССР и е абсурд да признае унизителния факт на глада в собствената му държава.  

[Димитър Йорданов]

Преди 3 часа, Втори след княза said:

,

Втори, много въпроси се събраха към теб. Отговори поне на някои от тях де. Стига пуска само пропаганда, задават ти се много смислени и логични въпроси, не се дръж като трол или копейка. 

[nik1]

Преди 17 часа, Втори след княза said:

Ако тези хора не са били важни за Европа тогава, когато са могли да бъдат спасени, да не плаче сега.

Българската лява партия е организирала тогава помощи. Сега има с какво да се гордее. 

Българската "лява партия" не е организирала нищо и не изпратила нищо, най-малкото защото  Голодомора е скрит за света от Сталин.

Апропо:
Българската "лява партия" ще признае ли Голодомора през 1932-33? Някой да говори за него днес, или да е говорил или писал преди?
Българската "лява партия" ще признае ли Голодомора на бесарабските и таврийски българи 1932-33?
Българската "лява партия" ще признае ли Голодомора на бесарабските и таврийски българи 1946-48?

Това са геноцидни действия срещу изявените неруски  нацинаоналности (за да бъдат пречупени) , българската "лява партия" ще признае Голодоморите като геноцид, или ще се прави на неразбрала и ще отрича?

https://trud.bg/дойде-есента-на-1946-година/

Редактирано Ноември 29, 2022 от nik1

[skiahtro]

Преди 9 часа, Димитър Йорданов said:

Втори, много въпроси се събраха към теб. Отговори поне на някои от тях де. Стига пуска само пропаганда, задават ти се много смислени и логични въпроси, не се дръж като трол или копейка.

Гледам някои хора все още не са се усетили и имат изисквания. Всъщност тук, за няколко долара повече, всичко смислено и логично бива цензурирано, така че "въпросите" и "отговорите" могат да бъдат само "правилните" и само според "нуждите". 

[skiahtro]

[Atom]

Преди 51 минути, skiahtro said:

Гледам някои хора все още не са се усетили и имат изисквания. Всъщност тук, за няколко долара повече, всичко смислено и логично бива цензурирано, така че "въпросите" и "отговорите" могат да бъдат само "правилните" и само според "нуждите". 

Ти пък от какво се оплакваш? Като изключим фотографската тема, цялото ти останало участие в този форум се изчерпва с тролене.  Никой не е видял още от теб нещо смислено и логично в която и да е тема и в която и да е област на човешкото познание.  Само тролене заради самото тролене, без значение за какво точно става въпрос. Въпреки това не съм видял досега някой да ти цензурира постовете. 

Дай нещо "смислено и логично" да видим какво разбираш под  тези термини. 

 

Редактирано Ноември 29, 2022 от Atom

[Warlord]

Преди 45 минути, nik1 said:

Българската "лява партия" ще признае Голодоморите като геноцид, или ще се прави на неразбрала и ще отрича?

Досега съм се срещал с изключително пъстра гама оправдания от страна всякакви видове леви екземпляри по тоя въпрос. Като се започне от "никога не се е случвало" - стотиците снимки на трупове по улиците, били на алкохолици, спящи на земята, навсякъде ги имало, нищо нередно тук. После се продължи през - Имало нещо такова, заради няколко поредни лоши реколти и кофти климат, имало било "прашна буря" (каквото и да означава това) и просто нямало как да се борят с природата. И накрая се стигне до нашенския форумен екземпляр, според който е виновен Запада, защото вместо да спаси великия СССР от глад, "потрил ръце от задоволство". 

В общи линии стандартната ситуация при тия, дори не могат да се разберат и координират поне да лъжат еднакво. 

[resavsky]

Преди 14 минути, Warlord said:

Досега съм се срещал с изключително пъстра гама оправдания от страна всякакви видове леви екземпляри по тоя въпрос. Като се започне от "никога не се е случвало" - стотиците снимки на трупове по улиците, били на алкохолици, спящи на земята, навсякъде ги имало, нищо нередно тук. После се продължи през - Имало нещо такова, заради няколко поредни лоши реколти и кофти климат, имало било "прашна буря" (каквото и да означава това) и просто нямало как да се борят с природата. И накрая се стигне до нашенския форумен екземпляр, според който е виновен Запада, защото вместо да спаси великия СССР от глад, "потрил ръце от задоволство". 

В общи линии стандартната ситуация при тия, дори не могат да се разберат и координират поне да лъжат еднакво. 

Има и друго по класическо обяснение - а в Щатите колко хола са умрели от глад.

[skiahtro]

Преди 17 минути, Atom said:

Ти пък от какво се оплакваш? Като изключим фотографската тема, цялото ти останало участие в този форум се изчерпва с тролене.  Никой не е видял още от теб нещо смислено и логично в която и да е тема и в която и да е област на човешкото познание.  Само тролене заради самото тролене, без значение за какво точно става въпрос. Въпреки това не съм видял досега някой да ти цензурира постовете. 

Дай нещо "смислено и логично" да видим какво разбираш под  тези термини. 

 

Ами то, няма какво друго да кажеш... Разбира се че на който противоречи му се слага подходящия етикет..

Апелирам за малко повече реализъм!

Редактирано Ноември 29, 2022 от skiahtro

[Atom]

Just now, skiahtro said:

Ами то, няма какво друго да кажеш... Разбира се че на който противоречи му се слага подходящия етикет..

Какво противоречие, какви етикети?  Нали ти сам декларира, че не се интересуваш от конкретните теми, а участваш във форума само  заради емоциите на останалите потребители.  Предизвикваш емоции, кефиш се на емоции,  "изследваш" емоции  и т.н.  За подобно поведение си има  термин: интернет трол - https://bg.wikipedia.org/wiki/Интернет_трол

Смисълът на термина "трол" се покрива напълно с ролята която си решил да играеш тук и не виждам логика да се сърдиш.