Не сте сами!

[Р. Теодосиев]

Не сте сами!

Най-трудната

любовна

песен

достигна

моето

сърце.

Сестрите

български,

затворът

бесен.

Поличба

дръзка

в гневното

небе.

И сляп народ,

прогледнал

правда,

със йерихонски

ветровей

разпраща

зов

за тежка

сватба.

На хора.

С богове.

Розалия Александрова

[ISTORIK]

Съпричасност със закъснител

Или кого наистина подкрепя кампанията "Не сте сами"?

Кампанията „Не сте сами“: между гражданското и комерсиалното

Всеки ден медиите ни бомбардират с новини за Либия, независимо че на южния фронт - нищо ново. Петте български медицински сестри и палестинският лекар вече осма година живеят от едно заседание на съда в Триполи до следващото.

В края на 90-те ежедневието им зад решетките се "разнообразяваше" от мъченията на местните надзиратели, после от редките свиждания на адвокати и роднини, чат-пат и на някой министър, който да им пожелае "весела Коледа". Осъдиха ги на смърт през юни 2004 г., потвърдиха присъдите няколко пъти. Това се случи в джамахирията за осем години. Там сякаш времето е спряло. Тогава откъде днес медиите вадят новини с ключова дума Либия на всеки кръгъл час?

Защото днес, накъдето и да се обърнеш, погледът ти ще се сблъска с лентички, стикери, плакати, знаменца в бяло, зелено и червено с надпис "Не сте сами". Те са символ на личната солидарност на всеки българин към сестрите. На убеждението, че са невинни. На презрението към методите на либийското правосъдие. Не! - на отричането, че последното изобщо съществува. А изобилието им говори за националното измерение на българската солидарност. Таксиджии, художници, политици, деца, наши и чужди дипломати, бензиностанции, кина, пощи, фирмени офиси... Всички те са закичени с вариации на знака на първата лавинообразна кампания в подкрепа на осъдените на смърт български сестри. Осем години по-късно.

Еволюция на идеята

Първоначалната идея, инициатори на която са "Дарик радио", в. "Стандарт" и bTV, беше българите да сложат лентичките в новогодишната нощ, за да може с отразяването на радостта от влизането на България в ЕС чуждите медии да покажат и болката за петте български заложнички на Кадафи. Само че месец и половина по-късно още има хора, които не са свалили лентичките, а стикерите и знаменцата се множат. "Кампанията надмина целта си, казва Радосвет Радев, собственик на "Дарик радио". Дори авторите й не можаха да прогнозират широкия отзвук." Според Радев каузата вече "не е лимитирана във времето и целите си и придобива нови обществени форми като концерти и шествия в подкрепа на сестрите".

Славка Бозукова, главен редактор на вестник "Стандарт", казва, че са произвели 3 млн. лентички. Материалите са разпространявани с вестника, както и предоставяни на общини, бензиностанции, пощи. По думите й от сайта на "Стандарт" са разпечатани още милиони лентички. Отделно знакът на кампанията е навсякъде - по опаковки, захарчета, интернет сайтове, върху реверите на водещите на новините...

Красимира Кръстева, директор "Новини и актуални предавания" в "Нова телевизия", разказва, че в началото е било медийна политика водещите им да носят лентички. "Но в един момент се превърна в по-скоро корпоративно и бизнес събитие, в нещо комерсиално и затова свалихме лентичките от екран", обяснява тя. "Вярваме в каузата, но не ни хареса обратът на кампанията. Освен това трябва да се направи нещо повече, това не е достатъчно", категорична е Кръстева.

"За да не остане само пиар акция, кампанията трябва да се развива и да търси други форми, които да убедят международната общественост, не нас, българите", казва Уляна Пръмова, генерален директор на БНТ. "Ние сме си убедени в каузата, но само с концерти и шествия нищо няма да променим", продължава тя. Нейното предложение е всички медии да се съберат и заедно да решат какво могат да направят, за да въздействат върху чуждото мнение.

Сами сме

До голяма степен кампанията "Не сте сами" е насочена и към роднините на осъдените. Само че Емил Узунов, съпруг на Валя Червеняшка, казва: "Това е силно надценена пиар акция. Тя е елитарна и чрез нея правителството заблуждава хората. Осем години аз живях без никаква подкрепа!"

Почти на същото мнение е и Цветанка Сиропуло, снаха на Валентина Сиропуло. На въп­роса чувства ли се подкрепена тя отговаря: "Прекалено късно е. Вече нищо няма смисъл. Семейството ми е разбито." И пита "защо досега медиите мълчаха" с тон, от който личи, че не чака отговор.

Но същевременно социологическо проучване на "Маркет ЛИНКС" по поръчка на "Капитал" показва, че 77.7% от българите подкрепят кампанията. 22.2% вече са участвали в нея, а 43.4% не са, но биха се включили.

Има ли ефект от кампанията "Не сте сами" беше въпросът в сайта на "Капитал" през изминалата седмица. Получихме 85 отговора - абсолютен рекорд в историята на интерактивната рубрика. Гигантската част от тях критикуваха кампанията, наричайки я комерсиална, закъсняла, пиарска, псевдо... схванахте смисъла.

"Аз не сложих лентичка", казва Ирина Иванова, на 21 години. "Това е някакъв външен признак на солидарност и не мисля, че ще помогне с каквото и да било", обяснява тя. Но за сметка на това Ирина смята да се включи в шествието на 9 февруари в София, когато се навършват точно 8 години от задържането, защото за нея шествията са "физическото измерение на подкрепата и ако сестрите могат да видят колко сме много, ще бъдат обнадеждени".

Любка Петкова, фармацевт в аптека в Силистра, казва, че винаги "сме" били съпричастни към трагедията на медиците в Либия. "Около мен всички носят лентички и за пръв път можем външно да изразим подкрепата и вярата си. Досега все ни уговаряха да не вдигаме шум, за да може въпросът да се уреди задкулисно", продължава Любка. Тя и колегите й биха се включили във всякакви шествия от кампанията. Любка смята, че тази масовост трябваше да се случи много отдавна, "но навремето правителството просто не позволи".

Освен жертва на Кадафи българките се оказаха жертва и на неподходящото време. Трагедията им се разви в годините на преход, белязан от обърнатата наопаки българска демокрация. Тоест във време, когато гражданското общество и медиите функционираха чрез институциите, вместо да ги контролират. Едва през юни 2004 г. думата "смърт", дошла от Триполи, предизвика нетипична гражданска активност. Дотогава по данни на "Алфа рисърч" песимистично настроените българи не надвишаваха 50% от пълнолетното население. Но дори и за онези, които се съмняваха в благоприятния изход на делото, смъртната присъда беше краен вариант, който малко хора предвиждаха.

Преди почти три години присъдата "смърт" и нейната неочакваност подействаха като повод в цялата страна, а и извън нея да започне трескаво събиране на подписки, разпращаха се писма от типа '"предай нататък" в подкрепа на осъдените медици. В Лондон беше формиран проект в подкрепа на българските медици с цел да популяризира процеса във Великобритания. Организацията откри и фонд за набиране на средства в помощ на роднините на осъдените медици. Със събраните пари те са летели до Либия по думите на Нишан Джингозян от Проекта. Още тогава българите направиха опит да действат като гражданско общество, запалени от идеята, че щом дипломацията се проваля, общите усилия на всички сънародници по света може и да помогнат. Зародишът на гражданственост обаче се оказа твърде крехък и не успя да се наложи над официалната власт. Нишан Джингозян споделя: "Тогава се сблъскахме не само с неразбиране, но и с чиста проба съпротива от страна на държавните институции." Официалната политика успява да се наложи и гражданите отново запазиха тишина, затаили дъх до следващото заседание - току-виж либийският съд отменил смъртното наказание.

Та за сегашната кампания: лошото е, че е късно и че медиците са, ама наистина, сами. Хубавото е, че толкова невероятно много хора се включиха. Лош е комерсиалният вкус в устата. Хубава е общата кауза. Лошото е политици, които не са успели да постигнат нищо по казуса с медиците, да позират гордо с лентичките. Хубаво е, че същите тези лентички дават глас на обикновените хора, правят ги част от нещо общо, превръщат ги в граждани... Лошото е, че не е ясно дали, ако в крайна сметка се окаже, че Кадафи ще приеме само и единствено пари, хората, които сега се движат с лентички, ще са склонни да заделят част от заплатата си за откупа.

А жалкото е, че цялата тази енергия не се хвърли преди осем години.

[Стоедин]

Не сте сами!

Най-трудната

любовна

песен

достигна

моето

сърце.

Сестрите

български,

затворът

бесен.

Поличба

дръзка

в гневното

небе.

И сляп народ,

прогледнал

правда,

със йерихонски

ветровей

разпраща

зов

за тежка

сватба.

На хора.

С богове.

Розалия Александрова

Това съм го пропуснал. Хубаво е. Напомня ми на някой. Може би Гео Милев?