Партизанската война в нарушение на международното право

[Zara Thustra]

Партизанската война в нарушение на международното право

Автор: проф. д-р Франц В. Сейдлер

Година: 2015

---------------------------------------------------------------------------------------------

Франц Вилхелм Сейдлер (р. 2 март 1933 г.) е професор по съвременна история, специализиращ в областта на социалната и военната история в Мюнхенския университет на Бундесвера [Германските федерални въоръжени сили]. Основното поле на изследване на д-р Сейдлер е Втората световна война. Книгите му основно засягат проблемите в редиците на Германските въоръжени сили [Wehrmacht], Германските спомагателни въоръжени сили [Wehrmachtsgefolge], Германските спомагателни женски сили [Wehrmachthelferin], Организацията „Тот“ [Organization Todt] и Германската национална отбранителна милиция [Deutsche Volkssturm], както и проблемите със законодателната юрисдикция на Германските въоръжени сили и сътрудничеството в окупираните от германците територии.

---------------------------------------------------------------------------------------------

На 22 юни 1941 г. Върховният съвет на СССР въвежда военно положение в Естония, Латвия, Литва, Украйна, Белорусия, Карелия, Бесарабия, както и на териториите на Архангел, Мурманск, Вологда, Ленинград, Калинин, Иваново, Ярослав, Рязан-Смоленск, Тула, Курск, Москва, Воронеж, Орел, Крим и Краснодар. В 15 военни окръга пък е издадена заповед за обща мобилизация.

Седмица по-късно партизанската война е отприщена. Тя е представлявала мярка, която е била в разрез с международното право, за която Вермахтът не е бил подготвен. В допълнение на това, още от 1933 г. в редиците на Червената армия е действал т.нар. „Регламент за партизанската война“. През януари и февруари 1941 г. пък в най-различни военни окръзи на Съветския съюз започват да се провеждат широкомащабни партизански военни учения от „Обществото за насърчаване на отбраната“ (Осовиахим), в които местното цивилно население също взима участие, за което докладва червеноармейския в. „Червена звезда“. Въз основа на тези експерименти, Съветската комунистическа партия създава т.нар. „унищожителни батальони“ още преди началото на войната. Когато една зона бъде изоставена от Червената армия, тези унищожителни батальони е следвало систематично да унищожават всичките бизнеси, комуникационни инсталации, медицински инсталации и т.н. от всякакво военно или търговско значение, както и да започнат воденето на партизанска война в момента, в който съответният фронт бъде завзет.^[1]

На 29 юни 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз призовава всички партийни, съветски, профсъюзни и комсомолски организации да формират „партизански дивизии и диверсионни групи“, както и да преследват и унищожават германските нашественици в „безмилостна борба… до последната капка кръв“.^[2] По време на последвалите известия, заповеди, инструкции и насоки, издавани от централните и областните власти на Комунистическата партия на Съветския съюз, се наблюдава многократното използване на две фрази до края на войната. Едната фраза съдържа всичките възможни вариации на думата „унищожи“, а другата всички възможни вариации на думата „нашественик“. Още на 1 юли 1941 г. Централният комитет на Комунистическата партия на Белорусия, например, изпълнявайки заповедите на Москва, нарежда на цивилните „да взривяват или повреждат улици и мостове, хранителни и горивни складове, да подпалват превозни средства и самолети, да причиняват железопътни злополуки, да не дават мира на враговете нито денем, нито нощем, да унищожават всеки един от тях, когото срещнат, да отнемат живота им с всякакви средства подръка: брадви, коси, лостове, вили и ножове“. Едно особено интересно изречение гласи: „Докато унищожавате враговете си, не се колебайте да използвате всякакви методи: удушете, изгорете, отровете фашистката сган!“.

На 3 юли 1941 г. Сталин, в своето оттогава станало известно радиообръщение „Другари! Граждани! Братя и сестри! Борци на нашата Армия и Флот!“, постоянно излъчвано навсякъде в продължение на дни, нарежда на населението да не позволява на германския нашественик да се добере до всякакви налични средства, които биха били от полза за него: „Нито един локомотив, нито един вагон, нито един килограм зърно, нито един литър гориво не бива да бъдат оставени за германския враг“. Всичко, което не е могло да бъде взето, е следвало да бъде унищожено: „В окупираните от врага територии трябва да бъдат създадени партизански дивизионни групи, придвижващи се както на крак, така и на коне, които да се сражават срещу отрядите на вражеската армия, да разпалват партизански сражения навсякъде, да взривяват мостове и улици, да унищожават телефонни и телеграфски стълбове, да изгарят гори и складове, както и да поразяват влакове. В окупираните територии трябва да бъдат създавани нетърпими условия; врагът следва постоянно да бъде преследван и унищожаван, а всякакви вражески ответни мерки да бъдат възпирани“.^[3]

На 18 юли 1941 г., след решението на Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз, озаглавено „Организация на борбата зад линиите на вражеските войски“, лидерите на републиканските, регионалните и областните комитети на партийните организации получават личната отговорност да осигурят организирането на „партизански дивизии, диверсионни и унищожителни групи, придвижващи се както на крак, така и на коне“ в подчинение на заповедта на Сталин, които да „създават нетърпими условия за германския нашественик“.^[4]

По време на една празнична сесия на Московския съвет на работническите депутати по случай 24-ата годишнина от Великата социалистическа октомврийска революция, провела се на 6 ноември 1941 г., речта на Сталин е изпълнена с обиди, насочени към германските войници: „Мъже с нравите на зверове“, „Грабители, изгубили всякаква човещина в своята нравствена поквара и отдавна паднали до нивото на зверове“, „Мъже без съвест и доблест“ и т.н. Всякакви методи са били позволени срещу тях. Населението е следвало да бъде мобилизирано „до последния човек“ в унищожаването на немския враг.^[5] За тази цел, на 17 ноември 1941 г. Сталин издава заповед № 428, която, в немските журналистически среди, става известна като „Подпалваческата заповед“. В оригиналния документ заповедта е озаглавена: „Чудовищните престъпления, жестокости и действия на насилие на германските власти в окупираните области и територии“, и в нея се посочва следното: „Всички окупирани от германските войски селища следва да бъдат запалени, между 40 и 60 километра навътре зад основната фронтова линия и между 20 до 30 километра от двете страни на пътищата“. Тази задача е била възложена на военновъздушни, артилерийски и партизански дивизионни групи, „снабдени с бутилки гориво“. Смята се дори, че в заповедта се съдържа и следното изречение: „Издирвателните и унищожителните командоси следва да изпълняват действията на разруха в униформите на Германската армия и Вафен-СС. Подобни действия пораждат злоба срещу фашистките окупатори и улесняват набирането на партизани от далечните населени места. В същото време обаче следва да се оставят и живи свидетели, които да докладват за ‘германските зверства’“. Следвало е да бъдат избрани между 20 и 30 „храбри бойци“ за тези секретни партизански групи, които пък е следвало да бъдат формирани във всеки един полк. „По-конкретно тези, които унищожават селища зад германските линии в германски униформи, следва да бъдат номинирани за удостояване с медали“, се казва в заповедта. Последното изречение гласи: „На населението трябва да му се казва, че именно германците са подпалвачите на селата и околията, извършили тези действия с цел да накажат партизаните“.^[6] Пропагандистите на Червената армия изпълняват бруталната заповед на Сталин до последната буква, макар и тя да е била основно насочена срещу руското население. На 30 ноември 1941 г. най-влиятелният от тези пропагандисти, Иля Еренбург, издава следната прокламация: „Борци, шпиони, партизани!“, в която той призовава членовете на тези три групи да извършват следното: „Където се натъкнете на къща, в която германците вероятно се греят, подпалете германците!“^[7].

На 7 януари 1942 г. съветското Министерство на външните работи издава следното лицемерно съобщение до своите акредитирани дипломати в Москва: „Пред дипломатическите представители на световното обществено мнение съветското правителство се обявява против жестокостите, разрушенията и грабежите, извършвани от германски войници на съветски територии, където германският Вермахт умишлено унищожава цели села и градове и ги изгаря до основи, по този начин оставяйки съветското население на улицата. Тези унищожения придобиха широкомащабни бедствени измерения. Съветското население бива ограбвано от продоволствията и облеклата си, а всеки, оказал съпротива, бива застрелян“.^[8] С тези си изказвания съветското правителство се опитва да прехвърли вината върху Вермахта за зверства, безскрупулно извършвани от самите съвети срещу собственото им население.

Демонизирането на германските войници в съветската пропаганда проправя пътя към партизанските зверства спрямо „фашистките зверове“, „фашистката мърша“, „глутницата от хитлеристки канибали“, „германските грабители“, „хитлеристките орди“ и т.н. За партизаните тази класификация на врага е била равнозначна на позволение да убиват. Жестокостите на Червената армия са засенчени от жестокостите на партизаните. Германски войници, попаднали в ръцете на партизаните, е трябвало да очакват най-лошото. На 1 октомври 1941 г. един член на Централния комитет на име Казапалов призовава партизаните „да изтезават“ пленени германски войници, „като ги осакатяват, преди да ги застрелят“.^[9] Оскотелите членове на партизанските орди следват тези инструкции с охота. Германците от своя страна пък често назовават партизаните като „бандити“.

Германските офицери не винаги са могли да предотвратяват войниците си от предприемането на отмъстителни мерки. Злобата е била твърде голяма. Какво се е случвало в съзнанието на един войник, когато открие другарите си да лежат осакатени на земята в покрайнините на гората? Книжката-наръчник на всеки един член на Вермахта и Вафен-СС съдържа част, озаглавена „10-те заповеди на германския войник“, която всеки новобранец е научавал. Третата заповед гласи: „Предалият се враг следва да бъде оставен жив, освен ако не е партизанин или шпионин. В този случай те следва да получат заслужено наказание от правораздавателните органи“. Тези хуманни заявления обаче, които са били в пълно съответствие с международното право и които до този момент са били имплементирани в кампаниите, скоро се оказват безсилни пред действителността.

Въпреки ескалирането на жестокостта в партизанското воюване, германското военно ръководство многократно призовава войниците на Вермахта да не посягат върху живота на чуждестранното цивилно население. Главнокомандващият армията в своите „Насоки за борба с партизаните“, издадени на 25 октомври 1941 г., нарежда на всички германски войници да „спечелват доверието на населението посредством рационално и справедливо отношение, по този начин оставяйки партизаните без по-нататъшна подкрепа“.^[10] В „Насоките за подсилената борба срещу бандитския проблем на изток“ (Инструкция № 46) от 18 август 1942 г., дори Хитлер е бил принуден да признае, че сътрудничеството с местното население е „жизненоважно“, изисквайки „строго, но справедливо отношение“ спрямо съветското население.^[11]

 

 

Бележки:

1. L.V. Richard: Partisanen. Kämpfer hinter den Fronten, Rastatt, 1986, pp. 21, 63.

2. Direktive des Rates der Volkskommissare der UdSSR und des ZK der KPdSU, in: Heinz Kühnrich: Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945, East Berlin, 1965, p. 434, f.

3. L.V. Richard (see note 56), p. 21.

4. Heinz Künrich (see note 57), p. 437.

5. Joseph Stalin: Über den Grossen Vaterländischen Krieg der Sowjetunion, East Berlin, 1952, p. 16 ff.

6. GenStH Fremde Heere Ost II H 3/70 Fr. 6439568, National Archives Washington, series 429, roll 461; Fritz Becker (see note 55), p. 268 ff; Dimitri Wokogonow: Stalin. Triumph und Tragödie. Ein politisches Profil, Düsseldorf, 1989, p. 617 f; Ic-Berichte von Partisanen in deutscher Uniform bei Rudolf Aschenauer (see note 36), p. 153 ff. Авторът все още очаква да получи [копие на] оригиналната заповед от Държавните архиви.

7. Joachim Hoffmann (see note 33), p. 201.

8. Fritz Becker (see note 55), p. 269.

9. Joachim Hoffman (see note 33), p. 110.

10. Befehl vom 10 October 1941 über das Verhalten der deutschen Truppen. За повече информация относно партизанската война на руска почва, вж., сред други: Heinz Künrich: Der Partisanenkrieg in Europa 1939-1945, East Berlin, 1968; Soviet Partisans in World War II, edited by John A. Armstrong, Madison, 1964; Peter Kolmsee: Der Partisanenkrieg in der Sowjetunion, East Berlin 1963.

11. Bundesarchiv/Militärarchiv RW 39/69, sheet 70.

 

Източник:

https://archive.org/details/CrimesAgainstTheWehrmacht