Стефан Веркович и "Народни песни на македонските българи"

[Марин Йорданов]

ПРЕДИ ВЕК И ПОЛОВИНА СТЕФАН ВЕРКОВИЧ НЕ УСПЯВА ДА ОТКРИЕ МАКЕДОНЦИ В МАКЕДОНИЯ!

(ЧЕТИВО ЗА МАКЕДОНИСТИ)

През 2021 г. ще се навършат двеста години от рождението на босненския хърватин Стефан Веркович. Въпреки, популярността на неговото име сред нас българите ние все още не разполагаме с негова научна биография и с пълно събрание на съчиненията му. Вече е публикувана голяма част от неговия архив, който се съхранява в Българската академия на науките, както и докладите му до Сръбската академия на науките. Същевременно акад. Михаил Арнаудов публикува в един голям том запазената документация, свързана с „Веда словена“. „Веда словена“ – достоверна или мистификация, вече повече от един век откак е публикувана, тя вече е класика и принадлежи на историята и на литературата, който факт и отрежда важно място в едно бъдещо издание на съчиненията на Веркович. Но може би на водещо място в неговото творчество, свързано с нас българите, са събраните и публикувани от него през 1860 г. в Белград народни песни на македонските българи. Тази му книга по стойността си го нарежда редом с Братя Миладинови и Вук Карджич, последвани още от дузина наши и чуждестранни изследователи и събирачи на българския фолклор.

Сега ще имате възможност да препрочетете Верковичевия предговор на неговите „Народне песме македонски бугара“. В него той прави един обстоен преглед на границите на българската народност в Македония, откроявайки я от живеещите в близост на българите гърци, власи (цинцари), турци и сърби. Независимо от някои негови неточности при включването на българските градове Куманово и Дупница в Стара Сърбия неговият текст има все още актуално звучене. Авторът се спира и върху денационализаторската роля на Цариградската патриаршия и на фанариотите по места спрямо народа ни.

В предговора си Веркович отбелязва не само своите обекти, сред които най-изпъква Дафина от село Просеник, от които е чул включените в сборника български песни, но и начинът си на издирване и записване на песни. Според него певицата Дафина е „достойна да се нарече български Омир“.

Цочо В. Билярски

* * *

СТЕФАН ВЕРКОВИЧ
НАРОДНЕ ПЕСМЕ МАКЕДОНСКИ БУГАРА (1860)

ПРЕДГОВОР

Пътувайки повече от девет години из Македония и околните земи на Европейска Турция, за да издирвам както наши народни славянски старини и паметници, така и класически древни паметници от различни народи, имах възможност покрай главната си работа да събера и една сбирка български народни песни, която сега, ето, напечатана, съобщавам на света и особено на българските и на другите славянски любители на нашата народна словесност и литература.

Тези песни принадлежат към онзи клон от славянския народ, който вероятно е най-малко известен на света измежду всички останали славяни, живущи в турското царство. Той живее в македонските земи, за които досега според учения Запад се смята и пише, че са съвсем гръцки или влашки (цинцарски), а малко се знае, че там има и славяни. Гърците и почти всички западни писатели без разлика, които са писали за Турция, наричат обикновено тези земи гръцки, а защо правят така, тук е излишно да се доказва, това ще разбере лесно всеки мислещ читател.

Но тъй като аз ето вече девет години живея и пътувам из споменатите земи, то съм имал достатъчно възможност добре да опозная и тях, и техните жители и понеже съм уверен, че на моите славянски читатели ще им бъде особено драго да узнаят нещо по-съществено и повече за тези свои отдалечени братя и за земите, където те живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, в която живеят тези български славяни.

Земите, в които живеят тези македонски славяни, се намират между Родопската планина и Егейско море. Родопската планина се спуска на много склонове в Македония, които имат различни имена; така край Джумая Дупнишка при село Сърбиново те се наричат Кресна планина, при Мелник — Пирин планина, при Серес — Меникеон, а при Просочани — Калапот. Целият този край се разделя на области: Солунска, Серска и Драмска. Границите на този край в Южна Македония, зает и населен от българските славяни, според моите познания се простират, както следва.

От Солун на север тези българи стигат през градчетата Калкаш (на български Кукуш), Дойран и Петрич до градчето Мелник, което е разположено в едно планинско ждрело в подножието на прочутата Пирин планина (стария Орбелос); от Мелник на изток тази граница върви по равнината край Родопската планина през Демир Хисар (на български Валовище) и Серес, разположен в подножието на планината Меникеон; по-нататък тя минава през Субашкьой, Везниково, Довище, Просочани, Драма и Кузлукьой до река Места, която разделя Тракия от Македония. Град Драма е разположен във Филипските полета и е отдалечен три часа от развалините на стария град Филипи, славен престолен град на някогашните македонски крале. От река Места граничната черта преминава в Тракия и върви покрай Родопската планина през Ксанти (турски Скеча), Гюмюрджина и Макри до Фере на морето, където Родопската планина свършва и изчезва. Целият този тракийски край, разположен между посочената граница, река Места и Егейско море, спада към Драмската област и е разделен на два мудирлъка или околии: Гюмюрджинската и Ениджската; дълъг е 30, а широк пет часа ход. Целият е равнина и много плодороден. Около Енидже вирее прочутият турски тютюн, известен в света под името „Енидже бошча“, с който се води оживена търговия.

В този край са били следните стари градове: Абдера на устието на река Места, Ортагорея при Болустра на Егейско море, чиито развалини се намират на три часа път от Енидже и на пет часа от Ксанти, след това Дикея, чиито развалини са разположени на север под планината на края на Бистонийското блато, на половината път между Ксанти и Гюмюрджина, а сега се наричат „Бурокале“ и Марония, чиито развалини са на самото море срещу остров Самотраки. На половин час път от развалините на старата Марония на север към Гюмюрджина има едно голямо село, което брои към 500 къщи и носи същото име.

А от Солун на запад границата, която разделя славяните от гърците, върви по Солунския залив до предхълмията на Олимп, където река Бистрица се влива в Солунския залив. От споменатите предхълмия тя върви по река Бистрица, минава през Кожани, Сатиста и Костур до Епирската граница. Следователно река Бистрица е естествената граница между Македония и Тесалия или, с други думи, между славянското и гръцкото население и до тази река навред по селата надделяват българските славяни. По посока към Кожани, на 4 часа ход, от другата страна на Бистрица на един много стръмен склон на планината Олимп се намират развалините на стария град Сервия, а малко по-надолу, под развалините е разположено малко градче, което и днес носи това име. Много български села между Битоля и Кожани и днес се наричат с това име; когато преди 6 години пътувах от Битоля за Кожани, аз записах три такива села, т.е. Сервия, Сервич и Серфик, а сигурно ги има повече. В този край, населен от българи и цинцари, а отчасти от гърци и арнаути, освен посочените градчета заслужават да бъдат споменати и следните, т.е. Вардар Енидже (на български Лука), разположен върху развалините на старата Пела; Воден, който се намира на мястото на стария град Еге, в който са били погребвани македонските крале, и Науста (на български Негуш), където се ражда много хубаво грозде.

Посочените тук места, до които и около които живеят славяни, са отдалечени едно от друго, както следва: от Солун до Кукуш има 8 часа с кон, от Кукуш до Дойран — 5 часа, от Дойран до Петрич — 16 часа, от Петрич до Мелник — 6 часа, следователно цялата тази линия е дълга 35 часа ход. От Мелник до Демир Хисар има 10 часа, от Демир Хисар до Серес — 5 часа, от Серес до Шубашкьой — 2 часа, от Шубашкьой до Везниково — 2 часа, от Везниково до Довище — 1 час, от Довище до Просочани — 8 часа, от Просочани до Драма — 2 часа, от Драма до Кузлукьой — 5 часа, а от Кузлукьой до река Места — пак 5 часа; от река Места до Ксанти има 5 часа, от Ксанти до Гюмюрджина — 6 часа, от Гюмюрджина до Макри — 8 часа, а от Макри до Фери — 10 часа, източната дължина на границата има общо 68 часа. От Солун до предхълмието на Олимп има 8 часа ход, от предхълмието на Олимп до Кожани — 10 часа, от Кожани до Сячище — 5 часа, от Сячище до Костур — 10 часа, следователно западната дължина възлиза общо на 33 часа път. Вардар Енидже е отдалечен от Солун на 6 часа, Воден — 15 часа, Негуш — 14 часа. От Солун до Битоля (Монастир) има 30 часа, а до Серес — 18 часа.

В тези толкова просторни земи живеят смесени четири различни народа, т.е. славянски, македоно-влашки или цинцарски, гръцки и османлийски. Но славяните са най-многобройни от всички останали, след тях идват цинцарите, а гърците и османлиите са много малко. Във всички по-големи градове има също така и евреи, но най-много ги има в Солун.

Че славянското население надделява, може да се заключи и от следното: почти всеки цинцарин освен своя майчин език знае и български, а рядко ще срещнеш българин, който да говори цинцарски. Българите най-много живеят по селата, но и в по-големите градове има цели махали, населени с чисти българи, каквито са в Серес предградията Каменица и Арабаджи махала, а има ги също така и в другите градове.

Гърци обикновено има там, където в старо време са били елинските колониални градове, като Амфипол, Ейон, Неопол и т.н., но навсякъде са твърде малобройни. От Демир Хисар, където започва голямата Серска равнина, от двете страни по течението на река Струма до развалините на Амфипол край морето и от Амфипол на изток към Кавала от едната и от другата страна на планината Пангей, която сега всички тамошни жители наричат Пърнар, има над 100 български села, а толкова ще има и влашки, докато гръцките са едва към 20. Същото е и отвъд река Места в Гюмюрджинската и Енидженската околия, където по-голямата част от населението е българско. От едно изтъкнато свещено лице узнах, че в Гюмюрджинската епархия имало към 300 български села, също толкова имало и в Ксантийската епархия. Гръцки села има най-много, като се върви от Солун към Света гора по брега на Егейско море, през Касандра и Айо Мама, където в древните времена са били елинските колонии: градовете Акантос, Менде, Потидея, Олинтос и Схионе. Този край, населен от гърци, в древните времена се е наричал Халкидика, а сега се казва Мадемо Хория, т.е. рудничарски села.

Също така и в земите, които се простират на запад от Солун, като Ениджевардарския край, Воденския, Негушкия, Кожанския и Костурския, повечето от селата са населени с българи. Османски села има пръснати по пътя, който води към Серес, около Лахана, след това в Серското поле, във Филипските полета и около Кузлукьой, а също така и отвъд река Места в Тракия, около Ксанти, Енидже и Гюмюрджина. Освен чисти османлии в Тракия около Енидже, Ксанти и Гюмюрджина има и доста села на потурчени българи, които не познават друг език освен своя майчин български език. Разказвали са ми, че много семейства на потурчени българи и днес все още имат християнски имена, например Алия Петков, Юсуф Христов, Мемет Марков и т.н. Тамошните жители наричат османлиите койнари, защото те са се преселили в Македония от областта Икониюм (Кония) в Мала Азия. Българските селяни и в Македония се отличават като прилежни и опитни земеделци, градинари и пастири и те произвеждат необходимата храна и най-различни продукти за другите жители и големите градове. Има и българи занаятчии по паланките и градовете, но те всички знаят и гръцки и мнозина от тях се гърчеят, защото извън къщи говорят непрекъснато гръцки или турски, а децата им в училището учат само гръцки. Изобщо това славянско племе е имало най-нещастната съдба, а що се касае до духовния напредък и развитие, то е най-изостанало от всички славяни, които живеят под турски жезъл. То живее лишено от свои народни старейшини, главатари и учители не само мирски, но и духовни, без каквато и да било народна независимост и съзнание, няма нито свещеници, нито учители на своя език и е принудено да държи гръцки и влашки попове; а тези от тях, които са по рождение българи, те най-много държат за гърците. Поради това техният народен език в съдилищата и при мирските власти е трябвало до отстъпи място на турски, а в църквата — на гръцки език, така че обикновено дори и по селата в църквите служат навред на гръцки, а не на славянски; едва сега в някои общини се е събудило народното съзнание и искат и настояват да имат богослужение на език, който те да могат да разбират.

Техните светски господари (турците) са били наистина великодушни към тях, не са се грижели за тяхната просвета и благоденствие, но не са посягали и на вярата и езика им, не са им създавали никакви пречки по отношение на църквата и училището. А техните духовни господари (гърците), които им е изпращала Цариградската патриаршия, напротив, винаги са се стремели към това, как да унищожат и изкоренят тяхното народностно съзнание. И така с течение на времето по градовете и паланките е взел връх гръцкият език, който съвсем е изтласкал или изключил от обществения живот и употреба българско-славянския език. Що се касае пък до селата, там е било безуспешно всяко насилие на себичната гръцка йерархия, макар че са правени най-различни опити и там да се изкорени славянската народност; така например навред е било въведено богослужение на гръцки език и учителите, където има училища, насила учат всички на гръцки. Но въпреки това селският народ е запазил до днес своя език и своята славянска народност, и то го е запазил такъв, какъвто му е бил оставен от праотците през вековете, като най-ценно наследство, така че този език на македонските българи въпреки своята нещастна съдба, въпреки че в него са се вмъкнали много чужди думи и че граматиката му е осакатена, е много богат в корените си със славянски думи, запазени от най-старите времена; в него има и такива думи и понятия, които произхождат още от славянското езичество и които свидетелствуват за неговата отколешна връзка с другите славянски племена, сега отдалечени от него, и изобщо показват най-голяма близост на днешния жив език на македонските славяни със старославянския или църковно-славянския език. Но, разбира се, езикът на това славянско племе, лишен векове наред от каквато и да било грижа и храна и изложен на толкова вредни чужди влияния, не е могъл да не бъде жестоко осакатен и изменен както по отношение на правилността на произношението и граматическите форми, така и по отношение на благозвучието, с което толкова много се отличава старославянският език. В Македония почти всеки край има свое особено наречие, което все с нещо се различава от останалите наречия; но това не трябва да ни учудва, защото при подобни условия без развитие и грижа, без обществена употреба и без книжовност всеки език не само че се разваля и осакатява, но и съвсем изчезва или се претопява в друг. Обстоятелството, че това славянско племе досега не е изчезнало и не се е претопило в други народи, е единствено резултат на голямата преданост на българина към своя език и към своите народни обичаи; по природа кротък и незлобив, той прекарва почти целия си живот в селото си между своите сънародници, отдалечен от чуждо влияние, в непрекъснат прилежен полски труд, в задружни разговори и приказки и пеейки многобройните си песни. На планината, когато пасе стадото си или го наглежда, когато сече дърва, в полето, когато оре или копае, на ливадата, когато коси или пласти сено, на празник, когато седи с приятели под дебела сянка или играе хоро, планините и долините кънтят от неговата благозвучна и прочувствена песен, която той е наследил от своите праотци заедно със своя език. А особено жените като птици-песнопойки прекарват младините си, тъй да се каже, с песни.

Ясно доказателство за това, че тези македонски българи, на които принадлежат тези песни, по-рано са се наричали славяни, намираме в писанията на светите славянски апостоли Кирил и Методий и на техните ученици, които всички казват, че са превели светото писание на славянски език, едва по-късно те са приели името на своя завоевател българите, което следователно е повече политическо и държавно, отколкото народно. Но аз нарекох тези песни български, а не славянски затова, защото, ако днес който и да било запита един македонски славянин: Ти какъв си?, той веднага ще му отговори: Аз съм българин, а своя език наричат български, при все че редица малко грамотни люде винаги наричат себе си славяно-българи. Българските наречия на север от Македония и особено в стара Сърбия около Враня, Куманово, Дупница много повече се доближават до сръбския език, отколкото това южномакедонско наречие.

Толкова засега за тези български славяни, които живеят в най-южната част на Европа, а ако Бог даде здраве, по-късно имам желание по-обширно да опиша техния бит и техните обичаи, техните села и места, когато ще издам техните юнашки песни и приказки, много от които вече съм събрал, но надявам се, че ще мога да събера още.

Сега да поговоря накратко по тези мои български песни. Тази книга съдържа разни женски песни, които тук се разделят на няколко рода, както ги разделя самият народ, т.е. на великденски, гергьовски, константиновски, петровски, аргатски или земеделски, сватбарски, лазарски и песни за хоро, т.е. песни, които се пеят по всяко време, когато се играе хоро.

Между многото певици, които срещнах при събирането на тези песни, най-знатна е Дафина от Серес, жена с рядко остроумие и необикновена памет, която смятам за достойна да се нарече български Омир поради големия брой песни, които ми каза. Тя е родом от село Просеник, което е разположено в Серското поле, близо до р. Струма, югозападно от Серес и отдалечено три часа от града. Още като млада тя се преселила с мъжа си в Серес. Разказа ми как още на младини чувствувала голямо влечение и любов към песните и пеенето и щом чуела, че някаква жена или мъж в нейния край знаят да пеят много песни, непременно тръгвала да ги намери и нямала мира, докато не й кажат всички песни, които знаят, а що се отнася до запаметяването, каза, че й стигало само веднъж да чуе песента и веднага я запомняла. Като шестнадесетгодишна тя така се прочула с песните си, че я канели по всички близки села на сватби да ръководи хора на певците, докато траяла сватбата.

И така тази изрядна народна певица ми каза към 270 различни песни, повечето женски, няколко от песните, които се числят към мъжките, но които тук наричат трапезни, и няколко юнашки песни. Тези трапезни и юнашки песни не съм включил и ако Бог даде, наскоро ще ги напечатам във втора книга заедно с други юнашки песни. В тази книга съм включил само няколко от нейните трапезни песни, които бяха най-хубавите и които по своето съдържание и по строгия смисъл в същност не са мъжки, а имат или митологическо, или любовно съдържание.

След като ми изпя около 200 песни, Дафина ми каза, че повече не знае, но след няколко дни ми съобщи, че си спомнила за още няколко песни, да отида да ги препиша; след това повторно пак ми поръча, че си спомнила още някои песни и така преписах от нея около 270 песни. Когато я попитах: „Как става така, че си спомня за песните? — отговори ми, че ги знаела само по припева, т.е. щом си спомни някакъв припев, който е чула някога на младини, веднага си спомни и цялата песен. Мислех си, че песните, които тя така си спомняше, няма да бъдат толкова хубави и знаменити, както другите, но се почудих, като видях, че между тях има и такива, които са едни от най-хубавите. Всички песни, напечатани в първата част на тази книга, т.е. от 1 до 235, са от нея. Песните във втората част съм събирал от няколко певици, песните от Велес са също от една певица.

Всички тези песни са много важни и интересни както за езикознанието със своя чист български език в македонско наречие, така както той живее днес в говора на народа, а също и за археологията, историята и етнографията изобщо със своето митологическо съдържание, отнасящо се до народното минало и съдба, до сегашния народен бит и обичаи. Що се касае пък до тяхната поетична красота и вдъхновение, смятам, че всеки читател, който има поетично чувство и непокварен вкус, ще открие тази красота и ще я почувствува, когато чете тези песни, и ще се увери, че тези славяни, макар че са имали тъжна съдба и са претърпели вредно чуждо влияние и натиск, не са загубили поетичното си чувство, а с богатството от прекрасни народни песни те се равняват с останалите свои сънародници, с племената на един велик славянски народ, който целият може да се назове преимуществено поетичен народ. Песните на Дафина според мен са цветът на българската народна поезия.

Постарал съм се да напиша вярно езика на тези песни така, както съм го чул от устата на певиците и певците, и нищо не съм преиначил. Смятам, че от всички славянски наречия това македонско славянско наречие е най-близко до старославянския или църковния език и може с голяма вероятност да се приеме като нещо останало и запазило се от толкова бури и нещастия, или по-добре казано, като ощетени останки от онзи език, на който преди хиляда години безсмъртните славянски учители и апостоли св. Кирил и Методий, родени сред това славянско племе, са поставили основите на славянската просвета и книжовност.

Около 50 от тези песни предадох преди известно време на Императорската академия на науките в Петербург, но в желанието си това ценно народно богатство да стане достъпно и да го предам в ръцете на онзи народ, комуто в същност принадлежи и от когото е взето, напечатах и тях тук, уверен, че научните трудове и изданията на това славно съсловие твърде трудно и рядко стигат до нашите земи и ръце, да не кажем никак. Читателите ще могат лесно да се уверят, че събраните от мен песни не се намират в печатните досега сбирки, в българските вестници и книги, нито пък в голямата събрана от всички краища сбирка на Г. П. Безсонов, издадена в 22-а книга на Годишника на Императорското московско общество за руска история и старини, 1855 г., всички те са били досега непознати и за пръв път аз ги събирам и съобщавам на обществеността. Освен тази сбирка женски песни, както вече казах по-горе, събрал съм и доста мъжки трапезни и юнашки песни, които, ако даде Бог, след като събера и други и ги подредя, ще издам във втора книга и така ще съобщя и тях на приятелите на славянско-народната словесност, а по-късно ще съобщя и народните приказки и сказания на македонските славяни.

В Белград, на ден св. Сава (27 януари,) първият архиепископ и велик сръбски просветител, 1860 г.

Стефан И. Веркович, археолог от Босна, сега живущ в Серес

Публ. в Изследвания за историята на българския народ – 1. Българската история в трудовете на европейски учени. София, 1970, с. 399-407.

 

https://sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=912:2017-03-04-08-38-30&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61