Падането на Одрин и пленяването на Шукри паша

[К.ГЕРБОВ]

СЪДЪРЖАНИЕ

Част първа

1.1. Одринската крепост

1.2. Назначаването на Шукри паша за комендант на Одринския укрепен район

1.3. Щабът на Шукри паша е бил в укреплението Хадърлък

Част втора

2.1. Падането на Одрин

2.2. Пленяването на Шукри паша

2.3. Срещата на Шукри паша с цар Фердинанд и заминаването му за София

Част трета

3.1. Претенциите на сърбите, че те са пленили Шукри паша

3.2. Шукри паша не е предавал сабята си 

Част четвърта

4.1. Пресконференцията на Шукри паша в София

4.2. Интервю с Шукри паша

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Част първа

1.1. Одринската крепост

Град Одрин  е разположен при сливането на реките Марица,Тунджа и Арда. По долините им минават най-удобните пътища, водещи от север и запад към османската столица, включително ж. п. линията Свиленград-Цариград. Разклоненията на Родопите, Сакар планина и Средна гора образуват редица отделни височини около града, удобни за изграждане на укрепления за отбраната му. Според участник в събитията, възвишенията са с височината на пловдивските тепета. Хълмът с укреплението Айваз Баба бил висок, колкото Сахат тепе. Реките усилват значително отбранителните възможности на местността.

Изграждането на Одринската крепост започва след Руско-турската война през 1828-1829 г., когато Одрин е окупиран от руските войски и се появява реална заплаха за Цариград. Този факт кара османското правителство да вземе мерки за защита на турската столица и да започне да изгражда отбранителни съоръжения в Одрин. Всъщност под „Одринска крепост“ се подразбира града с отбранителните съоръжения в и край него, който комплекс турците наричат Одрински укрепен район (Edirne müstahkem mevkii).

Съединението на България и Сръбско-българската война от 1885 г. обръщат внимание на турците, че войската на по-молобройния им съсед не е за подценяване и трябва сериозно да помислят за защитата си от север. Тогава се изграждат и първите солидни укрепления в Одринската крепост

Преди Балканската война в продължение на седем години, начиная от 1905 г., крепостта е модернизирана от германски специалисти и е определена за „непревземаема“. Според военният съветник на султана, пруският фелдмаршал Колмар фон дер Голц, който ръководи дейностите по модернизирането, Одрин можел да бъде превзет само от пруската армия и то след няколкомесечна обсада. Очевидно специалистът е предвиждал, че превземането няма да стане само с военни действия, а ще се чака и да свършат провизиите и боеприпасите на обсадените.

Реките разделят Одринската крепост на няколко участъка (сектори): Северозападен - между Марица преди Одрин и Тунджа;  Източен – между Тунджа и Марица след Одрин; Южен – между Марица след Одрин и Арда; Западен – между Марица преди Одрин и Арда.

Опорни отбранителни пунктове в защитата на Одрин са затворените укрепления, намиращи се в така наречения „фортов пояс“, разположен около града. Турците наричат тези укрепления „табии“, българите – „редути“, а във военната литература се употребява английското название „форт“. По-големите укрепления се определят като „бастиони“, в смисъл на укрепления, добре защитени от снарядите, които се превземат трудно. Одринските бастиони имали каменни и тухлени стени с дебелина над един метър.

Фортовият пояс е разположен върху естествените хълмове край Одрин и се състои от 24 каменно-землени и 2 стоманобетонни укрепления, които отстоят на около километър едно от друго и побират до 300 войници. Най-далечното укрепление е било разположено на 9 км от центъра на Одрин. Между укрепленията са прокопани окопи и са изградени огневи площадки за картечниците и позиции за батареите, както и закрити погреби за снаряди и за други боеприпаси. Изградена е и сложна система от съобщителни окопи, които достигат до покрайнните на града. За прехвърляне на войски и боеприпаси е прекарана теснолинейка. Гарнизонът е бил стабден също с няколко прожектора, балон, който поради липса на хелий бил неизползвае, две радиостанции. Между укрепленията е имало телефонна връзка.

Главната отбранителна линия на всеки сектор се формира от съответните предни укрепления във фортовия пояс. Така главната отбранителна линия на Източния сектор, в частта, където е направен решителния пробив, последван от превземането на Одрин, се очертава от укрепленията Каялък, Таш табия, Айваз Баба, Айджи Йолу, Кестенлик, Куру чешме, Илдъз, Топ Йолу и Кавказ тепе. Те са изградени върху един общ гребен, издигнат на 60-100 м над равнището на река Марица.

Очертаната от предните укрепление главна отбранителна линия на крепостта, отстои от окрайнините на града, както следва: в Северозападния сектор на 3—4 км, в Източния сектор на 2—5 км, в Южния сектор на 4 км, в Западния сектор на 2—3 км

На 30-50 метра пред фортовата линия по цялото ѝ протежение са опънати телени заграждения, състоящи се от 5-6 реда железни или дървени колове, опасани с бодлива тел. Ширината на това препятствие е била 6 до 9 метра. Направени са и ровове с вода, вълчи ями, положени са фугаси. Пред фортовете е имало окопи и огневи артилерийски позиции. Всичко това е съставлявало „предните позиции“ на отбраната.

Имало е и фортове, разположени по-навътре от тези в главната отбранителна линия. По-големите от тях са били Хадърлък, Баши Факъ, Ташлък Алтъ, Каик и др. Те не са представлявали част от новата система за отбраната на Одринската крепост. Били останали след модернизацията на крепостта, когато с построяването на нови укрепления, главната отбранителна линия е изнесена по-напред.

Одрин е бил най-важната турска твърдина. Наричан е „надеждата на Турция“, затова в него са се поддържали запаси от храна и муниции, необходими за издръжка в протежение на 12 месеца на 120 хилядна турска армия.

1.2. Назначаването на Шукри паша за комендант на Одринския укрепен район

Седмица преди България да обяви война на Турция, на 27 септември/10 октомври 1912 г. за комендант на Одринския укрепен район и на разположения в него 60-хиляден военен корпус е назначен генерал-лейтенант Мехмед Шукри паша (Mehmed Şükrü Paşa). Преди това той в допълнение към военните си задължения е бил преподавател по балистика и математика във военното училище в Харбие и пансиона в Дарушафака. След 1908 г., когато се установява в Цариград, е инспектор в кавалерията и ръководи охраната на Дарданелите.

Сам обяснява, че преди да получи назначение в Одрин е бил „на анкета в Кочана“. Става дума за Кочани (днес в Северна Македония), където през юли 1912 г. ВМОРО извършват атентат, който е последван от клане на българите от турците.

„Бях в Кочана два месеца на анкета – разказва Шукри паша на 3/16 април 1913 г. в София пред дванадесет журналисти от най-важните чуждестранни вестници. - Едва успях да преживея една неприятна болест, спешно избягах, когато получих повиквателна да замина незабавно за Одрин. Моят лекар от Солун искаше да ме изпрати в Цариград, за да се излекувам, но аз знаех дълга си. Влязох в крепостта пет дни преди обявяването на войната.“

Шукри паша пристига в Одрин на 29 септември/12 октомври. В града вече е обявена мобилизация и подготовката върви с пълна сила. Предупредителна телеграма, изпратена в Цариград на 24 септември/7 октомври 1912 г. от софийското османско посолство, съобщава за надвисналата опасност: „Първата цел на българите е слабата османска дивизия в Къркларели (Лозенград, Кърк Килисе). Те обмислят нападение срещу Одрин. Одринската укрепена позиция трябва да бъде засилена, а войниците, чийто срок на служба е изтекъл, да не се демобилизират.“

Освен тази информация, при назначаването си за комендант Шукри паша получава заповед в случай на обсада да защитава града в продължение на 50 дни. През този период се предвиждало или българските войски да се изтеглят, или да бъде изпратена подкрепа от Цариград. В действителност българите не се изтеглят, не идва и помощ, но одринският гарнизон под ръководството на Шукри паша устоява на атаките в продължение на 5 месеца и 5 дни. Помагат му офицерите от неговия щаб: Карабекир Казъм (Karabekir Kâzım), Йигитгюден Ремзи (Yiğitgüden Remzi) и Фуат бей (Fuat Bey).

На 26 октомври/8 ноември Одринската крепост е напълно обсадена от български войски, подпомагани от части на съюзника Сърбия. Около Източния и Южния сектор се разполагат българските военни части, като в Източния сектор има и сръбски обсадни оръдия. Около Западния и Северозападния сектор се разполагат сръбски военни части, като в Северозападния сектор действа и българския 55-ти полк. Под командването на Шукри паша гарнизонът извършва неколкократни излизания от крепостта и продължава съпротивата и след провала на мащабния опит за деблокиране на Одрин в края на януари 1913 г. и двойното намаление на хлебните дажби за обсадените войници.

1.3. Щабът на Шукри паша е бил в укреплението Хадърлък

За местопребиваване на своя щаб комендантът на Одринската крепост избира укрепление, намиращо се в Северозападния сектор, в махалата Илдъръм, която река Тунджа отделя от останалата част на Одрин (виж първите две илюстрации, където името на укреплението е оградено с червен цвят).

 На турски език, изписано с латиница, името е Hidirlik Tabya. Самите турци го превеждат на английски език като Hıdırlık Bastion. На български език името най-често е споменавано като Хадърлък, но го има също като Хадирлик, Хидирлик, Хъдърлък. Гугъл преводачът го транскибира на български език като Хъдърлък. На показаните пощенски карти е посочено име Хайдарлък (?).

Според в. „Утро“ укреплението Хадърлък се считало за „стратегическият ключ“ на Северозападния сектор на Одринската крепост, който служел и като редюит (централно укрепление) на целия сектор. Само след неговото падане можело да се счита за паднал и сектора. Бил е най-добре въоръжен и най-мъчно превзимаем, като причината за това е била „лесно обяснима“: турците знели, че неминуемо ще настъпи момент на сблъскване с България и предполагайки, че целта ще бъде не толкова обсада на крепостта, колкото щурмуването ѝ от една определена страна, са укрепили най-силно тъкмо тоя сектор, който е обърнат към България, от където можело да се очаква нападение.

В памет на 100-годишнината от Балканската война, през 2011 г. е започната реставрация на укреплението Хадърлък и на 31 декември 2021 г. то отваря врати за посетители като Одрински балкански исторически музей. Експонатите, подредени в общо 44 стаи, разказват за 600-годишната история на турците на Балканите, начиная с превземането на Одрин през 1361 г.

Укреплението Хадърлък оше от мирно време е било предназначено да служи като командно място на коменданта. То е разположено на височина около 140 м и от него можело да се наблюдават както действията във всичките сектори на крепостта, така и опасностите, идващи от вън от всяка посока. Със своята обиколка от 1800 м и площ от 80 дка той е бил най-голямото укрепление в Одринската крепост.

Построено е между 1886 и 1888 г. на около 3 км зад главната отбранителна линия. Изградено е съобразено с релефа на земята и с разчет да осигури дълготрайна отбрана на град Одрин. Оградено е с укрепителен землен насип (бруствер) с височина 6,50 м, приспособен за пехотна и артилерийска отбрана с по пет оръдия на трите страни. В средата на укреплението е издигната подземна постройка (кавалиер) с височината на бруствера - за пехотна отбрана, имаща и две площадки за оръдия. Зад кавалиера е издигнат още един бруствер, висок 4,50 м, също приспособен за пехотна отбрана. Под кавалиера и под задния бруствер са  устроени тухлени каземати за около 300—400 души. В някои от тях по време на обсадата е бил разположен щабът на Шукри паша.

120-метров тунел излизащ на брега на Тунджа и 4 коридора свързват отделните подземни помещения.

След като плененият комендант на Одрин е преместен в София, е изнасена допълнителна информация по въпроса „защо щабът на Шукри паша е бил в северозападните фортове“. В броя от 26 март/8 април вестник „Утро“ публикува сведения, които сам Шукри паша е дал на български офицери още в Одрин. „През всичкото време на генералната бомбардировка и атаката – казал бившият комендант на Одрин, - аз с целия си щаб се намирах в старото укрепление № 18 Илдъръм, в северозападния сектор, защото то беше недосегаемо от гранатите на неприятеля.“

В Хадърлък Шукри паша е имал на разположение безжичен телеграф, с който се е свързвал с Цариград. Мачтата на антената за разпространение на радиовълните се вижда на показаните пощенски карти, монтирана пред централната сграда с щабните помещения. Усилията на българите чрез радиозаглушаване да попречат на връзката между радиостанцията в щаба на армията в Одрин и станцията в квартала Окмайдан в Цариград, създадена от Маркони, са известни като един от първите опити в областта на електронната война в света.

В един от казематите е устроена телефонна централа, свързана посредством подземен кабел с укрепленията на всички сектори.

От  снимка, публикувана в кн. 4 на списание „Илюстрация светлина“ от 1913 г. в черно-бял вариант, която е отпечатана и на цветна пощенска карта, става ясно, че Шукри паша е имал в Хадърлък специално защитено скривалище-бункер. В едно от помещенията в кавалиера днес има въстановка на кабинета на коменданта на Одрин, който е представен със силиконова фигура.

Дейността на Шукри паша е свързана най-вече с обсадата на Одрин, но дори и в това кратко време той е респектирал със своите качества не само турците, но и българите. Във вестник „Утро“ ог 17/30 март 1913 г. отбелязват:

„Благодарение на неговата разпоредителност, днес, когато Одрин е вече в наши ръце, се констатира, че в него няма никакви епидемии, самите турски войници не са знаели какво е това изтощение или глад (?). Щурмът на Одрин, наедно с предварителната артилерийска подготовка е продължил всичко около 40 часа. Когато отначало артилерията на обсадните войски почнала да обстрелва фортовете, турците, а и сам Шукри паша, не е вярвал, че ще има щурм срещу крепостта. Когато, обаче, се почнало настъплението срещу предните линии, обсадените са видели, че настъпва решителния момент. Шукри паша неуморно е давал своите заповеди, ръководейки отбраната, като сам обикалял от позициа на позиция и окуражавал войските. Само с неговия личен пример може да се обясни наистина отчаяната съпротива, която защитниците на крепостта оказали на българите.“

Част втора

2.1. Падането на Одрин     

При разработването на оперативните планове за предстоящата през 1912 г. война българското командване замисля в началото на военните действия да блокира Одринската крепост, а основните сили да настъпят в Източна Тракия и да разгромят основните сили на турската армия. Привържениците на този план са считали, че отделянето на войски за овладяването на Одрин ще доведе до отслабване на силите на ударната групировка.

Според плана за овладяване на Одринската крепост, разработен в началото на 1913 г, главната и най-решителна атака трябвало да бъде проведена в Източния сектор, срещу линията на укрепленията Таш табия-Айваз Баба-Айджи Йолу-Кестанлък-Куру чешме-Йълдъз табия-Кавказ табия. На останалите сектори се предвиждало също да се водят действия за отвличане на вниманието на противника и ограничаване на възможността му да прехвърли допълнителни сили на Източния сектор. Операцията започва на 11/24 март и приключва на 13/26 март с капитулация на крепостта.

На 11/24 март в 13 ч. започва масивен артилерийски обстрел на защитните позиции в крепостта - всички обсадни батареи откриват огън. Към 20 ч. стрелбата от българска страна започва да намалява, като само в Северозападния сектор продължава до полунощ, за да се заблуди противникът. В 3 ч. 30 мин. през нощта на 12/25 март започва настъпление на българските и сръбските войски, като тези от Източния сектор правят проходи през телените заграждения, минават през тях и нападат окопите от предните позици. Турците се оттеглят в укрепленията, а предните турски позиции от Маслак до Демиркапу попадат в български ръце.

Под непосредственото впечатление на неудържимия щурм началникът на Източния сектор генерал Вазов в 11 ч. 20 мин. докладва в щаба на армията, че подемът на духа във войските, благодарение на успеха, бил много голям и е добре да бъде използван за завършване на започнатото дело. Генерал Иванов дал разрешение за продължаване на удара, като без да го изчака генерал Вазов заповядал в 13 ч. 30 мин. войските от Северния отдел на сектора да атакуват участъка Айваз Баба — Илдъз табия, а тези от Южния отдел да щурмуват участъка Илдъз табия — Кавказ табия.

Тази заповед не е могла да бъде получена своевременно от всички войски. Вследствие на което атаката не е била произведена едновременно и главно не е доведена докрай. 10-и пехотен Родопски полк настъпил, но понесъл големи загуби и настъплението спряло. Генерал Вазов разбрал за това в 17 ч. 30 м. и в 18 ч. устно, а в 20 ч. 30 мин. по телефона, издал заповед за атака с изгрева на луната в 23 ч.

На Южния сектор българите достигат на 200-300 м от турската предна защитна позиция, където се окопават. На Западния и Северозападния сектори атакуващите сръбски войски първоначално имат успех, но са отблъснати и върнати на първоначалните позиции, понасяйки големи загуби.

След силна артилерийска подготовка, проведена през нощта на 12/25 март, веднага след изгряването на луната пехотата отново се вдига в атака. В 1 ч. 45 мин. на 13/26 март 10-ти пехотен Родопски полк превзема укреплението Айджи Йолу (не е показано на втората карта). В 6 ч. 30 мин. и укреплението Айваз Баба е превзето от 23 пехотен Шипченски полк и две дружини на 53 полк.

В 8 ч. командващият на Втора българска армия, генерал Никола Иванов, донася в Щаба на действащата армия: „Целият източен фортов пояс, с изключение на Кавказ табия, е в наши ръце. Още нощес Родопци заеха Айджи Йолу, а на разсъмване Шипченци – Айвас Баба, след което другите части заеха останалите фортове...“

В същото време в околностите на Одрин се почувствало силно сътресение, което изглеждало като земетресение. В къщата в село Ортакчи, където пребивавал ген. Иванов, се уронила част от мазилката. Предположението, че в Одрин е бил взривен склад с боеприпаси се потвърдило в 8 ч. 45 м. с телефонограма от началника на артилерията полковник Загорски. В щаба на армията се получават донесения, че турците са запалили складовете за храни, артилерийския склад и арсенала. Барутните погреби на Карагьоз табия и Карагьоз терла били експлодирали. Градът на много места гори, а населението бяга като лудо към фортовата линия.

Паленето на складовете от страна на турците подсказвало, че общата съпротива на крепостта е сломена. Комендантът на Одринската крепост генерал Шукри паша, виждайки развоя на военните действия, вече бил взел решение за прекратяване на борбата и изпратил офицери да съобщят това на началниците на настъпващите български войски. На Южния, Западния и Северозападния сектори турците вдигат бели флагове, а по все още съпротивляващите се турски позиции настава безредие. Една част от войниците захвърлят пушките и тръгват напред да се предават, а други, със и без пушки, напускат окопите и бягат към града.

Частите от Източния сектор, веднага след завладяване на фортовата линия, по собствен почин продължават настъплението, с цел да заемат удобно положение за посрещане на възможните турски противоудари. Виждайки, че турците няма да могат да организират нова съпротива, генерал Вазов решил да продължи настъплението на войските, за да се заеме самият град и да се обезвреди гарнизонът.

Към 8 ч. 30 м. при 6-та рота от 23-и Шипченски полк се явяват трима турски парламентьори, между които и адютантът на началника на артилерията. Командирът на 6-та рота поручик Нейков ги отвежда при командира на полка полковник Пашинов. Парламентьорите обявяват, че са изпратени от Шукри паша до първия срещнат български началник да съобщят, че крепостта се предава и да се прекрати огънят по града. И посочват стрелящите в това време полски батареи при Айджи Йолу. Полковник Пашинов предлага на парламентьорите да предадат на Шукри паша условията за предаване: 1. да се спре огънят по цялата отбранителна линия; 2. да се издигнат бели флагове по всички укрепления и из града; 3. войниците да се съберат на площадите и да сложат оръжието си; 4. сам Шукри паша да се яви пред началника на българските войски.

След това полковник Пашинов задържа двамата парламентьори при себе си, а третия, заедно с поручик Нейков, изпраща да намерят Шукри паша, да му предадат условията и да го отведат при началника на Източния сектор, или при командващия Втора армия.

По същото време командирът на 2-ра бригада от 3-та дивизия (по-нататък 2/3 бригада), полковник Рибаров, който вече бил започнал да организира продължаването на настъплението на частите кьм града, забелязъл да се издига бял флаг в укреплението Хадърлък, западно от града, където се помещавал щаба на Шукри паша. Признаването, че крепостта е сломена, е посрещнато с радостни викове от войниците. Появява се турски офицер-парламентьор, придружен от двама войника, който съобщава, че е адютант на Шукри паша и е изпратен от него да съобщи, че комендантът на крепостта слага оръжие и моли да бъде приет от българския началник.

Полковник Рибаров задържа двамата войници при себе си, а на офицера предава да се върне при коменданта на крепостта и да го предупреди, че ако в течение на 15—20 минути не разпореди да се прекрати огъня по всички фронтове, военните действия ще продължат с жестоки последствия за гарнизона и за населението. Турският офицер тръгва да предаде това искане на българския началник, а полковник Рибаров изпраща поручика от 4-и конен полк Драгиев, с донесение до началника на Източния сектор, тъй като в това време телефоните не работели. Поручик Драгиев с най-голяма скорост се отправил за телефонната станция на Северния отдел при село Мусубейли, където предал донесението, че комендантът е изпратил парламентьор за предаване. Генерал Вазов му съобщил, че тръгва с автомобил от своето командно място.

След като пехотните части от Южния отдел се изкачват на главната турска отбранителна линия, с което е сломена и последната съпротива в Източния сектор, началникът на отдела полковник Делов заповядва на Лейбгвардейския конен отряд, прикрепен към Втора армия за охрана на вътрешния ред в Одрин, да настъпи и да влезе в града. В 9 ч. 20 м. началникът на отряда полковник Генко Мархолев получава тази заповед. Той повежда отряда в походен ред по шосето и понеже е много далеч, се движи дълго време с по-голям алюр. На галоп отрядът минава през главната отбранителна линия и продължава движението си сред отстъпващите към града турски войници. С извадени саби и „ура“, ескадроните се спускат в града, препълнен с войници, които захвърлят оръжието и снаряжението си по улиците, бягат на запад, крият се из дворовете и къщите, а на някои места се опитват и да стрелят през прозорците и през вратите.

В 10 ч. на 13/26 март 1913 г. с развети бойни знамена и под звуците на „Шуми Марица“ в бомбардирания Одрин, в който още димят запалените по заповед на Шукри паша складове за провизии и боеприпаси, навлиза и българската пехота.

2.2. Пленяването на Шукри паша

Поради невъзможността да спаси Одрин, патриотизмът на Шукри паша го води до проява на разрушителни действия.

„Българската пехота налитала безстрашно – продължава информационната статия в броя от 17/30 март 1913 г. на „Утро“, - а и нашата артилерия ѝ оказала мощна подкрепа със своя огън, като принудила много от турските оръдия да замълчат. Когато комендантът на крепостта се убедил, че по-нататък нищо не може да спаси Одрин, че падането му е неминуемо, дал заповед да бъдат подпалени и вдигнати във въздуха складовете с муниции. Адски тътнежи, които разтърсваха земята, също като земетресение, дадоха на нападателите да разберат това, което прави Шукри паша. Фанатизираният защитник на крепостта е искал да намали колкото е възможно повече трофеите, които трябвало да даде на победителя. По негова заповед са вдигнати във въздуха и всички арсенали, един голям склад с храна, моста на река Арда, построен на железопътната линия и самата линия на няколко места. Сам той се прибрал в града, когато българската кавалерия навлизала в него, подал в Цариград последната телеграма, с която уведомява правителството за падането на крепостта, след което дал заповед за разрушаване на апаратите на телеграфа, за да не паднат и те в български ръце. На войските била дадена заповед да разрушат оръдията, които  могат. Много от артилерийските и кавалерийските коне, за да не паднат в ръцете на победителя били изклани. Казармите също така, по заповед на Шукри паша били вдигнати във въздуха. Не така, обаче, е било с оръдията. Наистина, няколко големи крепостни оръдия са били направени негодни за употреба, но голямата част след малки поправки ще бъдат отлично въоръжение за българската армия.“

Помощникът на главнокомандуващия цар Фердинанд, генерал Михаил Савов, вземайки предвид получените донесения в 9 ч. 30 м. на 13/26 март предава по телеграфа до командващия Втора армия: „Предложете на коменданта на Одринската крепост още днес да Ви се предаде, като го предупредите, че за пролятата кръв от този момент нататък той лично ще бъде притеглен в отговорност от нашите военнополеви съдилища. Тъй също да не разваля железопътния мост на Арда, защото в противен случай както на населението, така и на войските му не ще можем да доставим хранителни припаси, преди направата на моста и те ще рискуват да умрат от глад.“ Командващият Втора армия отговоря, че по всички линии се води ожесточен бой и му е невъзможно да се свърже с коменданта на крепостта, но когато бъде възможно, ще му направи такова предупреждение.

Полковник Мархолев с един взвод гвардейци и двама офицери, се отправя към Комендантското управление, за да проучи къде се намира самият комендант на крепостта. Дворът на управлението е препълнен от пленени офицери и войници. В една стая Мархолев намира Исмаил паша — военен губернатор на Одрин и Рифат паша — началник на артилерията в крепостта. На въпроса къде е Шукри паша, те отговорят, че през последните дни той бил на позициите, където лично ръководил боя. Неохотно Исмаил паша се покачил на предложения му файтон. Съпроводен от полковник Мархолев с гвардейския взвод, те стигнали в Каик табия, където узнали, че сутринта, като видял, че положението става критично, Шукри паша се върнал в града.

Към 9 ч. 45 м. огънят от двете страни е прекратен. В участъка на 2/3 бригада пристига началникът на маневрените войски, командирът на 3/4 бригада генерал Церковски, който с одобрението на генерал Иванов е назначен от генерал Вазов за комендант на града. С файтон от града пристига Исмаил паша, воден от полковник Мархолев. Пашата се представя на генерал Церковски, който поисква от турците да съберат обезоръжените войници и офицери около казармите и да се предадат на българските войски. Пристига и началникът на Северния сектор генерал Грънчаров с щаба си. Той одобрява напълно уговореното с Исмаил паша. Полковник Мархолев заявява, че трябва по-напред да се намери самият комендант и затова всички потеглят към града.

В това време били разменени някои телеграми, които турили съмнение в колегиалните отношения между българските и сръбските войски. В 10 ч. 10 м. генерал Савов съобщил, че според някои сведения Шукри паша с главните си сили се е насочил към Западния сектор, вероятно, за да се предаде на сръбските войски там. Това предположение почивало на сведения, че някои сръбски офицери са водили преговори с турците. Щабът на Втора армия бил уведомен за тях от един български телеграфист от Секюн, където бил щаба на Тимошката сръбска дивизия: телеграфистът чул в телеграфната станция разговори по този предмет.

След 10 минути с втора телеграма Савов предупреждава Иванов, че ако тези сведения се потвърдят, той да не приема никакви условия за предаване. Предполагал, че било възможно Шукри паша да вземе решение да се предаде на сърбите, за да може при преговорите за мир турците да защитават тезата, че крепостта не е завладяна от българите, а се е предала преди щурма. Затова помощник-главнокомандващият дал указания при потвърждаване на сведенията, че Шукри паша „пожелае да направи чест на сръбската армия“, командващият Втора армия с целия си щаб да премине в участъка на Тимошката сръбска дивизия и да не се съгласява на никакви условия, а да даде заповед да се продължи щурмът и го плени безусловно.

Относно тази заповед Никола Иванов прави коментар, че „в Главната квартира не се държи сметка нито за времето, нито за пространството, нито изобщо за обстановката“. Телеграмата била „цял абсурд и неизпълнима“. Да се разбере кога Шукри паша отива към Тимошката дивизия, можело едва няколко минути преди сдаването му. Минаването от Източния сектор на Одрин до Северозападния изисквало един цял ден пътуване и докато Иванов стигне там, работата щяла да бъде свършена. Съвсем друго било да се заповяда да не се спира щурмът, а да се продължи, като се премине в Северозападния сектор. Тогава Иванов щял да се появи там и да поиска сдаването на пашата.

В крайна сметка в 10 ч. 25 м. командващият Втора армия изпраща до началниците на Източния и на Южния сектори и до командващия сръбската Втора армия заповед: „Там, където турците биха поискали да се предадат, да се вземат мерки за обезоръжаване на войските им и да се предложи на коменданта Шукри паша да се яви при мене, на Източния сектор, и да се предаде.“ След 25 мин. с нова телеграма е изпратено пояснение: „Никой, освен мене, няма право да влиза в каквито и да е преговори с Шукри паша, който трябва да се предаде мен. Началниците на секторите сàмо да поискат обезоръжаването на турските войски, които биха поискали да се сдадат в секторите им.“

Според Никола Иванов разговори между турци и сърби изглежда са били водени, но между второ и третостепенни лица. Това е станало без знанието на Шукри паша и генерал Степа Степанович (командирът на Втора сръбска армия), а със знанието вероятно на началника на Тимошката сръбска дивизия полковник Владимир Кондич. Основание за неучастието на Шукри паша в някакви задкулисни спораземения със сърбите бил фактът, че той бил изпратил парламентьори най-напред на Източния сектор.

Всъщност още на 13/26 март генерал Степанович изпратил до някои сръбски вестници телеграма, гласяща: „Одрин падна. Шукри паша изпрати адютанта си до двадесети полк, да заяви, че желае да преговаря за предаването си на коменданта на сръбската армия. Генерал Иванов бе наредил никой да няма право да влиза в каквито и да било преговори с Шукри паша, който трябва само нему да се предаде. Поради това не съм влизал в никакви преговори.“

Относно пленяването на Шукри паша генерал Никола Иванов посочва, че комендантът на Одрин е живял през цялото време в укреплението Хадърлък, което било в Северозападния сектор и не бил мръднал от там, докато не бил хванат и обявен за военопленник от командира на гвардейския конен полк полковник Мархолев.

Във „Утро“ от 29 март/11 април 1913 г. се дават подробности за действията на полковник Мархолев. След като търсещите Шукри паша разбрали, че него го няма в Каик табия, Мархолев извадил револвера си и заплашил Рифат паша с убийство, ако не каже къде се крие Шукри паша. Заплашването подействало. Рифат паша помолил да го почакат малко и влязъл в конака. Веднага след това тръгнали към укреплението Хадърлък.

Щом стигнали там полковник Мархолев намерил един свой познат, Зекир бей, когото познавал, понеже бил взел участие в определяне на демаркационната линия между България и Турция. Последният посочил стаята, гдето се намирал Шукри паша. Тя била разположена в подземието на сградата в укреплението. Полковншк Мархолев влязъл в това подземие, където намерил Шукри паша, заобиколен от десетки висши офицери, поздравил пашата и обявил: „От името на Н. В. Царя аз Ви заповядвам да тръгнете след мене. Вие сте вече пленник.“

Шукри паша останал като гръмнат и отговорил, че още не бил пленник. По всички направления изпратил парламентьори, които още не са се завърнали и сега изпратил още четирима души. Много е късно, казал полковник Мархолев. Всички укрепления вече са паднали. Турските войски са окончатено разбити и всички войници и офицери на Одринската крепост са пленени. Щом чул това Шукри заплакал и казал, че не предполагал, че всичко щяло да свърши тъй бързо. И отново заплакал, като си хванал лицето с двете ръце, мълвейки: „Всичко е свършено... Аллах, Аллах!“

После помолил Мархолев да седне до него. След като се поуспокоил малко, Мархолев му казал, че имал заповед да го заведе при началника на армията генерал Иванов. Ще отидем – обещал Шукри паша, но помолил Мархолев да почака малко, понеже бил съкрушен! Подал едно писмо на полковника и му казал, че то съдържало неговото оправдание: в писмото бил изложен начина, по който е паднала крепостта. „Моля прочетете го и удостоверете с подписа си съдържанието – казал пашата. – Аз имам много приятели и неприятели, които могат да изменят съдържанието.“ Полковник Мархолев сложил подписа си на писмото. Шукри паша пак заплакал и обяснил, че бил болен. Затова помолил да остане в укреплението до идването на генерал Иванов.

Във „Войната между България и Турция 1912-1913. Том 5. Кн. 2“ е представена друга версия за пленяването на Шукри паша. Според нея в 10 ч. 55 м. генерал Вазов пристигнал в Мусабейли (село на изток от Одрин) и заповядал на поручик Драгиев да отиде в града, да потърси и намери самия комендант Шукри паша, и да го доведе при него. Само с един конник, поручик Драгиев препуска към града. Същата заповед е дадена от генерал Вазов и на поручика от 4-и конен полк Сарафов, също с един конник. Стрелбата в махалата Илдъръм още продължавала, когато двамата офицери навлезли в улиците и се отправили към форта Хадърлък. Около него тълпа турски войници чупели оръжието си, а в двора се били събрали около 250 офицери.

Поручик Сарафов и поручик Драгиев влезли в един от казематите (бункерите), където бил Шукри паша със своя началник на щаба майор Фуад бей и неговия помощник капитан Ремзи бей. След като се представили на коменданта, поручик Сарафов и поручик Драгиев му предали заповедта на генерал Вазов — да отиде при него и да му се представи. Шукри паша заявил, че той признава за началник на обсадната армия генерал Иванов, на което му отговорили, че генерал Вазов бил натоварен да го представи на генерал Иванов.

След кратко съвещание с щабните си офицери, Шукри паша се качил заедно с тях на собствения му автомобил и конвоиран от поручиците Драгиев и Сарафов и двамата техни войници, бил отведен в Комендантското управление, където в това време бил пристигнал генерал Вазов. Той се поздравил с коменданта на Одрин и се качили в автомобила на генерал Вазов, за да отидат в източната част на града, в укреплението Каик табия, където, както генерал Иванов предварително обявил, той с щаба си ще очаква Шукри паша.

Историята по залавянето на Шукри паша във „Войната между България и Турция 1912-1913. Том 5. Кн. 2“ е представена не съвсем коректно, защото сам пашата в срещата с журналистите заявява: „...аз се предадох на полковник Мархолев, който се яви пръв с двама български офицери... С Мархолев след петнадесетминутен рицарски разговор отидох с кола до моста, където беше отседнал генерал Вазов, а оттам с автомобил до генерал Иванов.“ От тези думи на Шукри паша може да се предположи, че двамата български офицери трябва да са били поручиците Драгиев и Сарафов, които заедно с полковник Мархолев са пленили Шукри паша.

Нямайки информация дали командващият Втора армия, генерал Иванов, е тръгнал от Ортакчи, където пребивавал - за града, генерал Вазов му изпраща следното донесение: „В 10 ч. пр. пл. нашите войски с развети знамена и с музика са влезли в Одрин. Турските войски са предали оръжието си и са поместени в един край на града. Нашите войски са разположени отчасти в града, отчасти вън от града. Моля да пристигнете незабавно. Шукри паша се е предал безусловно. Тръгнете по пътя Ортакчи — Кара Юсуф — Мал тепе — Одрин. Населението посрещна самите войски възторжено.“

Точно по пладне генерал Иванов изпратил в София до НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ГЛАВНОКОМАНДВАЩИЯ телеграма, гласяща : „Въпреки мнението на мнозина, че крепостта Одрин е непревземаема с открита сила, идеята на ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО възтържествува напълно. Войските от поверената ми армия, въодушевени, както всякога, от чувство на дълбоко съзнание на дълга си към ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО и към ОТЕЧЕСТВОТО, след двудневна упорита и кръвопролитна атака, разбиха окончателно гарнизона на крепостта и превзеха с пристъп фортовете на Източния сектор. Комендантът Шукри паша прати парламентьори за предаването му, след което още днес крепостта е под скиптъра на Ваше величество.“

След предаване на телеграмата до началниците на Източния и на Южния сектори и до командващия сръбската Втора армия генерал Иванов с автомобил се отправил за града и към 13 ч. на пътя между Кара Юсуф и Одрин, получил донесението на началника на Източния сектор с указанието по кой път да се движи. Към 13 ч. 30 мин. при Каик табия генерал Иванов се срещнал с Шукри паша и двамата офицери от щаба му, водени от генерал Вазов.

Пашата бил толкова смутен, че не казал нито дума. След като Вазов представил турските офицери, Иванов първо похвалил турските войски за храброто им държане при защитата на крепостта, след което отправил упрек за запалването на складовете и хвърлянето във въздуха на железопътният мост на Арда. Пашата отговорил, че това било направено, преди да прати парламентьори, и че той счита, че е изпълнил дълга си. По-късно обяснил, че тези действия му били заповядани от военното министерство, на което той като войник трябвало да се подчинява.

Генерал Иванов обърнал внимание на Шукри паша, че разрушаването на моста било във вреда на турските войски. Бъгарските войски били разположени около Одрин, Булаир и Чаталджа и получавали продоволствие от Деде Агач. Докато станело нужда от моста, той щял да бъде поправен. Имало много храна и влакове в Мустафа паша, но не можели да ги докарат и нахранят турските войски, които трябвало да търпят лишения 3-4 дена, докато бъде поправен моста.

„Наистина, че хвърлянето на моста беше голяма безмислица и безпредметно – пише в спомените си Никола Иванов, - освен ако се счита като едно удовлетворение на чувството на злобата. Във всеки случай трябва да се отбележи, че нашите войници с охота разделяха хляба с пленниците турци, които приемаха дадения им къс хляб с малко сирене с голяма охота и лакомство.“

Неоправдано към българското началство се отправя критика, че са държали гладни пленените турци, настанени на остров в река Марица. Всъщност причината била, че не е можело до им се достави храна, поради разрушаването на железопътния мост.

Генерал Иванов запитал Шукри паша с какво може да му бъде полезен. Последният помолил българските власти да се погрижат  за офицерските семейства, и да му се разреши да живее в укреплението Хадърлък, където е била дотогава неговата квартира. Генерал Иванов му разрешил да се върне в Хадърлък, наредил да се постави караул, и обещал да се погрижи за цялото население на завладения град.

2.3. Срещата на Шукри паша с цар Фердинанд и заминаването му за София

Според плана на Никола Иванов на следващият ден след падането на Одрин той като командир на Втора армия трябвало да влезе тържествено в града, а след два-три дена следвало да се подготви и тържественото влизане на царя. Това обаче не станало така.

През нощта срещу 14/27 март в квартирата на генерал Иванов в село Ортакчи дошъл дежурният офицер от щаба на армията майор Хумбаджиев и докладвал, че бил викан на телефона от двореца в София, откъдето генерал Марков питал по кой път ще можел да дойде царят утре в Одрин. Иванов казал на Хумбарджиев да предупреди Марков, че в Одрин още не било спокойно, защото из къщите имало турски офицери и други фанатизирани лица, които вечерта били стреляли от една къща по българския патрул, поради което идването на царя било рисковано. Иванов още на другия ден сам щял да отиде в Одрин и съвместно със старите и новоустановените полицейски власти ще вземат мерки да осигурят сигурността в града и подготвят подобаващо тържествено посрещане на царя. Не минало и един час и пак дошъл Хумбаджиев, този път с телеграма от генерал Марков с указание Иванов на другия ден преди пладне да се яви на доклад при царя на станция Караагач, между Свиленград и Одрин.

Цар Фердинанд пристигнал на гарата със синовете си и недочакал посрещачите си, продължил за Одрин. Срещнали се едва при джамията Султан Селим. Дошъл и генерал Вазов, когото генерал Иванов представил на царя.

„Трябваше да отидем някъде, за да може царят да приеме Шукри паша, който трябваше да предаде сабята си на царя – продължава разказа си Никола Иванов. - По указанието на генерал Вазов отидохме в зданието на турското комендантство по десния бряг на Тунджа, едно доста добро едноетажно здание. Там е близо и до форта, в който се намираше Шукри паша. Още по пътя казах на Вазова да пратят да доведат Шукри паша и другите паши. С пристигането в комендантското управление дохожда пратеният офицер и докладва, че сърбите не давали Шукри паша, защото го считали за техен военнопленник. Вазов ми доложи това и аз пратих офицер да каже на сърбите по моя заповед веднага да се даде пашата, в противен случай ще пратя да го вземат със сила... Пратеният офицер отива и със строг тон, съответстващ на моя, когато го пращах, поисква пашата и сърбите поискали само разписка, че го вземаме по реда. Когато някой арестант се взема от затвора, се дава разписка за оправдаване на караула. Такава разписка е дадена по моя заповед на караула, обстоятелство, което сърбите в последствие искаха да използват за документ, че те са пленили Шукри паша... Пашите и другите висши офицери се събраха в една стая в комендантството. Шукри беще доведен в стаята при царя, гдето бях аз, както и свитата на царя. На Шукри паша беше дадена една сабя, която той предаде на царя, а последния, като похвали доброто му държане, му върна сабята с право да си я носи.“

Следващият ден до българското посолство в Париж е изпратено официално съобщение, в което се казва:

„Негово Величество Царят на българите, придружен от престолонаследника Борис, княз Кирил, генералите Савов, Иванов, Рачо Петров и с военната си свита влезе по обяд в Одрин. Царят настоя да няма показност, неговият екскорт беше образуван от войските, превзели крепостта. Царят беше аплодиран с неописуем ентусиазъм, хиляди турски пленници изпълниха улиците, всички се покланяха почтително пред суверена. Царят, след като обходи всички квартали на града и разбра състоянието на крепостта, застана пред победоносната армия. Суверенът благодари на войските за тяхното смело и героично поведение. Възгласи отговориха на похвалата му. След това царят продължи към сградата на вилаетското управление, където Шукри паша и неговите офицери бяха интернирани. Тук Шукри паша бе представен на царя. Той му предаде сабята си с достойнство, сред гробно мълчание. Суверенът, обръщайки се към турския генерал, му изрази уважението си за доблестната защита. След това царят му върна сабята.“                                                          

Съобщението е публикувано в „Le Matin“ от 29 (16) март 1913 г., но вероятно е отпечатано и в други издания.

От спомените на ген. Никола Иванов става ясно, че публикуваното съобщение е редактирано по отношение на поведението на Царя към българскте войски. „Войските от Източния сектор се бяха събрали на 200-300 крачки западно от комендантството и чакаха царят да ги поздрави - пише Иванов. - Затова аз предупредих царя още когато войските отиваха към сборния пункт, носейки своите и чуждите знамена.  Царят отказа да отиде при войските. Защо и аз не зная, но на мене това направи тягостно впечатление. Тия войски да извършат най-смелия подвиг през цялата война и да не се удостоят с царското внимание, аз не разбирам. Това всеки цар и началник би търсил случая да поздрави, похвали и благодари на войските. Това е залог за нови победи, но нашият цар Фердинанд имаше други разбирания.“

На 16/29 март 1913 г. Шукри паша и останалите пленени паши, придружавани от министърът на железниците и пощите Антон Франгя и ротмистър (капитан от кавалерията) Гурко Мархолев, доведен брат на Генко Мархолев (вляво на горната снимка), са изпратени с влак през Пловдив в София, където да прекарат пленничеството си.  

Част трета

3.1. Претенциите на сърбите, че те са пленили Шукри паша

Понеже укреплението Хадърлък влизало в Северозападния сектор, българският караул при Шукри паша бил сменен от сръбски. Това станало с измама.

Генерал Иванов отбелязва, че сърбите като съюзници били „политически шовинисти“. Те не гледали да се постигне общ успех, а се стремели да заграбят повече и да регистрират по-голяма дейност за себе си. Когато паднал Одрин, те се проявили най-вече в плячкосването на всичко, което им падне и задигнатото изпращали тайно в Сърбия. Какво са товарели във вагоните, не се е контролирало, и можело са се види само случайно.

В Северозападния сектор действали сръбската Тимошка дивизия и 55-ти български полк. Заповедта за атаката на 13/26 март по всички сектори била, след завземането на съответните укрепления от първа линия, войските да спрат и да чакат допълнително разпореждане. С това нареждане се целяло да се избегне безредието, което може да настъпи, ако всички войски нахлуят едновременно в града.

По официалните донесения на 13/26 март  към 1 ч. 50 мин. сърбите били завзели предните укрепления в Северозападния сектор. След което се отдали на плячка. Задигнали доста картечници, които набързо натоварили на влака в Мустафа паша и изпратили в Сърбия. Това станало преди комисия да установи количеството на заловената плячка.

Някои сръбски части били пратили команди и по-навътре във фортовия пояс. Една от тези команди била батальонът на майор Милован Гаврилович, който като видял разположеното на втора линия укрепление Хадърлък, се насочил към него, предполагайки, че и там ще има плячка. При укреплението, обаче, вече имало български пехотен пост, който охранявал пленения Шукри паша, пожелал след предаването си да се върне в квартирата си, докато се реши бъдещата му съдба. Това било около 3-3 ½ ч. след пладне, след завръщането на пашата от предаването му на генерал Иванов.

От караула майор Гаврилович узнал какво има в укреплението и успял да убеди българския пост да си отиде, понеже войниците били уморени, а той щял да поеме охраната със сръбски войски, които не били уморени. Началникът на поста се поддал на това увещание и така охраната на Шукри паша минала в ръцете на сърбите. Които се възползвали от ситуацията и веднага телеграфирали в Белград и Париж, че са превзели Одрин и са пленили Шукри паша.

Тази вест с бързината на светкавица се разпространила по целия свят, стигнала и до българското правителство и станала на въпрос в Народното събрание. Запитан от военния министър,  генерал Иванов му дал обстойно обяснение, което било прочетено пред депутатите и по категоричен начин било опровергано твърдението на сърбите. Не можело да се твърди, че те са превзели Одрин, тъй като било документално установено, че когато българските войски вече били завзели Източния сектор и Шукри паша бил изпратил парламентьори за сдаване на крепостта, сърбите тепърва се готвели да правят разузнаване на района, който трябвало да превземат.

Вестник „Реч“ от 26 март/8 април 1913 г. съобщава, че веднага сред падането на Одрин в западноевропейския печат започнали да се появяват тенденциозни известия, относно пленяването на Шукри паша: твърдяло се, че последният се бил предал на сръбската войска, че бил пращал някакъв парламентьор до сръбския генерал Степанович за преговори и пр.  

Един такъв тенденциозен материал със заглавие „Как Шукри паша се предаде на сърбите“ е отпечатан във вестник „L`Illustration“ от  19 (6) април 1913 г. Става дума за доклад на споменатия майор Милован Гаврилович, командир на сръбския 4-ти батальон на 20-ти пехотен полк от Тимошката дивизия, който имал „завидната чест да превземе укреплението Хадърлък (Илдъръм)“. Там Шукри паша бил оказал последна съпротива, като последната атака го изненадала.

Като илюстрация към статията и за доказателство, че разказът в нея е автентичен, към нея са отпечатани няколко снимки, направени в Хадърлък от руския военен фотограф от еврейско потекло Самсон Чернов. Той пристигнал в Сърбия през 1912 г. като кореспондент на руските вестници „Новое время“ и „Русское слово“. Имал договор и с френски издатели и негови фотографии са публикувани във вестник „L`Illustration“.

Любопитен е текстът под илюстрацията, който „пояснява“, че в това укрепление е заловен Шукри паша от... сърбите (!). Показателно обаче е, че към статията няма снимка с Шукри паша! Което означава, че С. Чернов е правил снимките от форт Хадърлък, когато вече Шукри паша не е бил там. Това обяснява защо статията „Как Шукри паша се предаде на сърбите“ е отпечатана на 19 (6) април 1913 г., след като той е заловен още на 26 (13) март.

Като се има предвид, че в предишния брой на „L`Illustration“ от 12 април (30 март)  се изнася информация и са показани снимки със заловения от българите комендант на Одрин, възниква предположението, че „Как Шукри паша се предаде на сърбите“ съдържа алтернативното представяне на появилия са веднага след падането на Одрин въпрос: кой плени Шукри паша?

В началото на статията за Шукри паша и сърбите, се отбелязва, че майор Гаврилович бил публикувал в белградския вестник „Политика“ изготвения от него доклад за превземането на укреплението Хадърлък. Официалният български доклад за превземането на Одрин, обаче, бил резервиран относно участието на сръбската армия в решителния щурм и освен това посочвал, че има несигурност, относно представените в сръбския доклад обстоятелства, при които Шукри паша се предал на победителите.

Според отпечатаният в „L`Illustration“ разказ на Гаврилович, общото нападение на Одринската крепост започнало на 25 (12) март в 3 часа сутринта. След ожесточена борба, по време на която се водили няколко ръкопашни битки, предните позиции в Северозападния сектор, изоставени от турците, попаднали в ръцете на сръбските войски. Полковник Кондич, командир на Тимошката дивизия, веднага информирал генерал Иванов за успеха. На разсъмване турските оръдия открили по батальона на Гаврилович страшен огън. Хората му издържали и към обяд вече били господари на всички аванпостове на укрепленията, които атакували. На завладените позиции останали окопани през целия следобед и през цялата нощ, като отблъсквали от време на време турските контраатаки.

През нощта получили от генерал Иванов заповед да атакуват призори укрепленията, които били пред тях с посочване на точките, които трябвало да превземат. 20-ти пехотен сръбски полк трябвало да се справи с укреплението Казан тепе (намирало се е северозападно от Хадърлък, но не е показано на картите с укрепленията). На разсъмване започнало движението към него. Турците ги посрещнали с убийствен артилерийски огън, но сръбският полк настъпил в широка, неудържима вълна, преследвайки с щикове отстъпващата турска пехота. Най-накрая над укреплението, където бил щаба на Шукри паша, се появило бяло знаме и скоро един турски парламентарист се представил пред офицер от 20-ти полк, като поискал да бъде отведен при генерал Степанович, командир на сръбската армия, за да започнат преговори за предаване.

Били издигнати още бели знамена и огънят спрял и от двете страни. „Но инерцията ни беше такава, че продължихме похода си напред, моят батальон беше ангажиран в посока на укреплението Хадърлък“ – отбелязъл Гаврилович, оправдавайки неизпълнението на дадената вече заповед да спре на фортовата линия.  

Когато стигнали пред укреплението, видял група турски офицери. След като разположил батальона си, се отправил към тях. Един капитан се отделил от групата и отишъл да го посрещне. В самата крепост Гаврилович видял друга голяма група офицери и попитал кои са господата. Отговорили му, че това били Шукри паша и щаба му. Сръбският майор не можел да повярва, че е заловил такава високопоставена личност. Казал на капитана, че незабавно трябва да бъде представен на Негово превъзходителство и помолил да го заведат при него.

Превели го през поредица от тъмни каземати и го довели до кабинета на Шукри паша (нали уж пашата е бил отвън?). Като влязъл сръбският офицер в стаята, Шукри паша станал и с него станали всички офицери, които го заобикаляли. Гаврилович отдал военен поздрав. „Беше емоция, която никога няма да забравя“ – споделя той. „Майор Милован Гаврилович има честта да ви съобщи, че от този момент се намирате под защитата на сръбската армия“ – обявил сръбският командир, като нарочно избягвал обидните изрази и бруталната дума „затворник“. И помолил турския генерал да приемат той и всичките му офицери и войници най-искрени комплименти от цялата сръбска армия за героичната съпротива, която Одрин оказал.

 „Аз вече знаех – казал Шукри паша с развълнуван глас, – че сръбският народ е добър и смел народ. По време на последната война имах възможност лично да се убедя в това.“ След това запознал Гаврилович със сътрудниците си, дал му малко тютюн и между всичките се започнал сърдечен разговор.

Докато разговаряли, пред укреплението се появил български поручик, който обявил, че трябва за заведе Шукри паша в генералния щаб. Гаврилович поискал от българския офицер документи за самоличност и писмена заповед за предаване на коменданта, каквито поручикът нямал и затова си тръгнал. Пристигнал командирът на сръбския полк подполковник Угринович и отишли при пашата и той да бъде представен.

Когато двамата сръбски военни си тръгвали, им се представил още един български офицер, този път капитан. На свой ред той казал, че има заповед да заведе Шукри паша при генерал Иванов. Тъй като и той нямал писмена заповед, и на него отказали да му предадат пашата. Капитанът, обаче, продължавал да настоява и обяснил, че за пленените офицери вече имало приготвени „апартаменти“. Тогава Гаврилович предложил да попитат Шукри паша иска ли да отиде в генералния щаб? Той отказал и заявил, че предпочита да остане там. Едва на следващия ден турските офицери били предадени в отсъствие на Гаврилович на генерал Иванов.

„Така Шукри паша е пленен от 4-ти батальон на 20-ти пехотен сръбски полк“ завършва разказа на майор Гаврилович в неговия доклад.

За да разпръсне неверните твърдения на сърбите и да въстанови истината, на 24 март/6 април 1913 г. щабът на Действащата българска армия изпраща до пресата заявлението на самия Шукри паша, в което според в. „Реч“ от 26 март/8 април 1913 г. се казва:

„На 13/26 март аз се намирах с щаба си в старото укрепление Илдъръм, дето ми беше квартирата. След като навлязоха в града войските на Източния сектор, дадох сигнал за прекратяване на действията и подир половин час се яви при мене полковник Мархолев, командир на лейб-гвардейския на Н. Величество полк, който престоя при мене около 1 час. След това аз, заедно с двама офицери от гвардейския полк, заминах при генерал Вазов, който се намираше на долния край на града; явих се при него и стоях около половин час. С генерал Вазов в един автомобил се отправихме към моста, дето се намираше началникът на Втора армия, генерал Иванов, и след като престоях при него около половин час, по същия ред се завърнах обратно в квартирата си и там ми се каза, че идвали няколко сръбски войници с един майор, но аз не ги видях. Шукри паша.“

Заявлението на Шукри паша е отпечатано под заглавието „Истината за предаването на Шукри паша“. Като се съпоставят сведенията на Иванов и Гаврилович, става ясно, че на практика сърбите са „пленили“ вече пленения от българите Шукри паша. Който не е искал да го водят в генералния щаб, защото вече се бил предал на българската армия и нейният командир, който е бил командир на всички войски в Източния сектор. И той му разрешил да продължи да живее в Хадърлък.

В цитираното заявление се съдържа както истина, така и манипулация, вероятно дело на редактора на вестника. Тя е в твърдението, че Шукри паша не се бил срещал със сръбските военни. Разказът на сръбския майор, отпечатан в „L`Illustration“ изглежда достоверен. Това се потвърждава от разказа на самия Шукри паша при срещата му с чуждестранните журналисти.

Тогава му задават въпроса: на българите или на сърбите се е предал? Отговорът бил: „Последните две седмици бях в укреплението Адарлак (така е в австрийския вестник, от който е взето съобщението). Българите са прави, защото аз се предадох на полковник Мархолев, който се яви пръв с двама български офицери. Изявлението, публикувано наскоро от Щаба, е правилно и аз съм изумен от казаното от сръбския военен министър в Камарата [на Сърбия]. Убеден съм, че никой сръбски офицер не говори неистини; вижда се, че има грешка и сърбите, добросъвестно смятат, че първи са ме намерили. С Мархолев след петнадесетминутен рицарски разговор отидох с кола до моста, където беше отседнал генерал Вазов, а оттам с автомобил до генерал Иванов. Върнахме се, защото молбата ни да останем в нашето укрепление беше удовлетворена. Останахме сами; едва около два часа след завръщането ми дойдоха двама сръбски офицери, които не можеха да знаят, че малко преди това Мархолев е бил при мен. За предаване на сръбските офицери не е ставало дума. Те се държаха внимателно с мен и говореха учтиво на немски и френски за моята упоритост и героизъм. Мислеха, че са първи.“

Съвсем логично журналистите питат пашата, защо не е казал на сърбите, че вече се бил предал на българите. Шукри паша отговаря, че не виждал смисъл да дава такова обяснение. Той знаел, че противниковата армия е съюзническа и не можел да предполага, че между българи и сърби ще има съперничество и различия.  

И докато чуждестранните журналисти, поради военната цензура публикуват статии, за които не могат да получат официална достоверна информация и допълват кореспонденциите си с предположения или явни измислици, сръбският правителствен орган „Самоуправа“, запознат от декларацията на Шукри паша с перипетиите по неговото залавяне, на 1/14 април отправя призив към сръбския печат: „в интереса за спазването на доброто съседство и единодушие между съюзниците, да престанат с полемиката по участието на сръбската войска при превземането на Одрин, тъй като историята на войната ще напише по един неопровержим начин истината.“

В „Как Шукри паша се предаде на сърбите“ не се споменава сдобили ли са се сърбите с някаква „плячка“ в Хадърлък, но горната илюстрация в броя на „L`llustration“ от  19 (6) април 1913 г.  посочва, какво е привлякло тяхното внимание там.  

3.2. Шукри паша не е предавал сабята си 

В цитираното заявление относно неговото пленяване, отпечатано във в. „Реч“, където подробно отбелязва кой го е пленил и с кои командири се е срещал, Шукри паша не споменава да е предавал сабята си на някой от тях. Сходен по съдържание е разказът на пашата при разговор, който той имал с български офицери в Одрин след предаване на крепостта. В този „разказ“, предаден в „Утро“, също в броя от 26 март/8 април 1913 г., обаче е упоменато, че сам Шукри паша е споменал, че е предал сабята си на генерал Иванов.

„През всичкото време на генералната бомбардиров­ка и атаката аз с целия си щаб се намирах в ста­рото укрепление № 18 Илдъръм в Северозападния сектор – казал Шукри паша, - защото то беше недосегаемо от гранатите на неприятеля. Тук бяха и ня­кои от чужденците. Когато вече падна градът, първите които дойдоха пред мене от неприятеля бяха български войници - именно полковник Мархолев, който престоя при мене цял час. Заедно с него оти­дохме при генерал Вазов, който бе комендант, в квартира на од­ринския плац, а после заедно с него отидох­ме при генерал Иванов, на­миращ се на квартира при моста на Арда, комуто на­правих формалното преда­ване на сабята си. Аз знаех, че сръбските войски държат едва една трета част от обсад­ния пръстен, но никога не съм бил убеден, че те представляват такава сила, за да централизирам срещу тях най-големия отпор. Пак повтарям, че това укрепление от Северозападния сектор избрах за свое седалище и за такова на своя щаб по единственото съобра­жение, че то бе извън опасностите от неприятел­ските снаряди. Когато бях се предал на българските войски, още нито един сърбин не бе влязъл в Одрин и абсо­лютно никак нито на ум ми е минавало да нзпращам парламентьори в сръбския щаб за преда­ване на крепостта. Нека се знае, че аз не съм се предал, а по силата на неминуемата съдба заедно с крепостта, която достойно бранех, съм паднал в ръцете на бъл­гарите, изпълнявайки свещения си дълг към отечеството.“

Описанието общо взето отговаря на разказаното от другите участници в събитието, както и на отбелязаното в заявлението на Шукри паша, но има и неточности. Срещата с ген. Вазов е станала в Комендантството, а срещата с генерал Иванов - край пътя за Кърк Килисе (Лозенград) при укреплението Каик табия. На картата от втората илюстрация по-горе се вижда, че посоченото укрепление се намира доста далече от река Арда. Явно е желанието на кореспондента на „Утро“ да даде по-точна информация за лаконичните определения „долния край на града“ и „моста“, в заявлението, но „уточненията“ му са неверни. Твърдението, изказано уж от самия Шукри паша, че бил предал сабята си на генерал Иванов, също е невярно и вероятно е добавено под влияние на тиражирания тогава масово слух, че плененият комендант на Одрин е предал сабята си.

Журналистите – както българските, така и чуждестранните – веднага след веста за залавянето на Шукри паша не са били наясно предал ли е той сабята си, кога и на кого. Това се вижда от противоречивите сведения по този въпрос, представени в текстовете и илюстрациите на някои от тогавашните вестници и списания.

В това отношение броят на „Утро“ от 17/30 март 1913 г. е „уникален“. В статията „Царят в Одрин“, където се дават подробности по пристигането на цар Фердинанд в града, се отбелязва, че след като той пристигнал с автомобил в Одрин, първо поздравил българската войска, която дефилирала пред него. След това се отправил към одринското комендантство, придружаван от генералите Савов, Иванов, Петров, Вазов, Церковски и много други висши офицери. В комендантството били Шукри паша и пленените офицери от щаба му. Бившият комендант на Одрин отишел при царя и му подал сабята си. Царят я приел и с няколко думи похвалил Шукри паша, че докрай е изпълнил своя дълг като войн. След което му върнал сабята. Достойният войн с ниско темане, приел върнатата му сабя, благодарейки.

Куриозното в същия брой на вестника е, че в съседната статия - „Тайната на победите“, също става дума за предаване на сабя от Шукри паша, но се сочат други обстоятелства, при които е станало това. Уж пашата-комендант, след като се убедил, че всичките му заповеди се изпълняват, заедно с някои от адютантите си се отправил за дома, в който квартирувал. Непосредствено пред него пътя му бил пресечен от български кавалеристи с вик: „Предай се!“ Шукри паша и придружаващите го офицери не се опитали да се съпротивляват. Те поискали да видят командира им, на когото се предали, като не скрили, че единият от тях е коменданът на града. След това Шукри паша поискал да види началника на обсадните войски и в срещата си с генерал Иванов му предал сабята си.

Тъй като по това време се появил и слуха, че Шукри паша, не е предал сабята си, а я строшил, пак в „Утро“ от 19 март/1 април е представен вариант на залавянето на Шукри паша, обединяващ двете версии. Под заглавието „Сабята на Шукри паша“ кореспондентът на вестника в Харманли пише:

„Съобщих ви още завчера, че команданта на одринската крепост Шукри паша заедно с няколко щабни офицери е бил заловен от наши кавалеристи току пред домът му. Никой от тях не се е защитавал, нито съпротивлявал. Шукри паша извадил сабята си, опрял я на улицата, настъпил я с крак и я строшил на две половини. Същото направили и повечето от офицерите, които били наедно с него. На генерал Иванов Шукри паша, след като видял извънредно коректните отношения на българските войски, предал парадната си сабя (!).“

В следваща информация от 26 март/8 април 1913 г., обаче, „Утро“, позовавайки се на български офицери пристигнали в София от Одрин, отново поддържа версията, че Шукри паша е предал сабята си на генерал Иванов веднага при пленяването си,   

Тази версия е разпространена в западната преса още с първите съобщения за падането на Одрин. Френският ежедневник „Le Matin“ от 27 март (14 март по българския календар) 1913 г. отпечатва съобщение от предния ден от София, в което кореспондентът на вестника пише: „На мястото, където завършвам тази телеграма (щест и половина вечерта), внезапно чувам топовни гърмежи и звън на камбани. Одрин трябва да е паднал. Наистина, чрез телефонно обаждане ми бе потвърдено от Министерския съвет, че Шукри паша е предал сабята си на генерал Иванов в 2 часа този следобед.“

За предаване на сабя от страна на Шукри паша, се споменава в наскоро публикуваните спомени на подпоручик Георги Дойчев Делирадев, участник в Балканската война. Той е бил в състава на лейбгвардейският отряд и в спомените си разказва за неговата дейност при превземането на Одрин и пленяването на Шукри паша.

До започване на решителните действия войниците от отряда използвали времето си за запознаване с Одрин и неговите укрепени редути. Командирът Генко Мархолев им казал, че полкът имал да изпълнява специална задача, като по-нататък щял да обясни каква е тя.

На 12 (25) март вечерта, когато вече бил започнат щурма на Одрин, Мархолев им казал, че важната задача, за която бил споменавал преди, била на другия ден да пленят самия главнокомандващ на крепостта, Шукри паша. По светло влезли устремно в града и се насочили към укреплението Хадърлък, където била главната квартира на Шукри паша.

Като минали покрай Селеми джамия, най-голямата в града, командирът Генко Мархолев изпратил едно момче от Ямбол да се изкачи по минарето и да развее българското знаме. Когато знамето се развяло, Мархолев разбил с крак вратата на комендантския пункт и българите влетяли вътре с насочени пушки. Мехмед Шукри паша с петима офицери гледал някакви карти. Мархолев на чист френски език му казал: „Ваше Високоблагородие, Вие сте пленен. Погледнете през прозореца и вижте българското знаме, което се развява на минарето.” Последвало неловко мълчание. Дясната ръка на Шукри паша треперела и за да прикрие това, той силно я притискал към десния си крак. Човекът, който потопи в кръв Преображенското въстание през 1903г. сега треперел като лист. Отпасал сабята си и понечил да я предаде на командира на гвардейците. Генко Мархолев казал: „Ще предадете сабята си на командващия нашата армия”.

Командващият Втора армия, генерал Никола Иванов, обаче, отрича Шукри паша да му е предавал сабята си. В своите спомени той пише:

„Едва към 11 часа [на 13/26 март], когато беше вече поутихнала всяка стрелба, признак, че съпротивата е сломена, аз се отправих за форта Куру чешме, гдето ще приема коменданта на крепостта. По пътя аз получих донесение от генерал Вазова, че той е вече в града, гдето всичко било спокойно и аз отидох по-напред, около Каик табия, гдето трябваше да се яви комендантът. Едва към 1 ½ ч. сл. пладне се яви при мене Шукри паша с щаба си заедно с генерал Вазов. Шукри паша беше без оръжие, както и придружаващите го офицери. Аз попитах за оръжието им, пашата отговори, че те изобщо не носели саби, които им повече бъркали и че сабите им били по къщята. Това беше турска хитрост, за да не сдадат сабите си на един гяурин. За мене беше по-важно падането на крепостта, отколкото сабята на пашата.“

Журналистът Гюстав Бабен (Gustave Babin) публикувал в бр. 3659 от 12 април (30 март) 1913 г. на „L'Illustration“ статия за превземането на Одрин, отразява предаването на пленения Шукри паша на генерал Никола Иванов от позицията на присъствал на срещата. В статията се отбелязва, че Шукри паша е бил невъоръжен, което обяснява защо в статията не се споменава той да е предавал сабята си. Френският кореспондент взема отношение и по спора на кого се е предал коменданта на Одрин. Към статията е отпечатана като илюстрация снимка на описаната сцена.

„Относно условията, при които Шукри паша се предаде на генерал Иванов - пише Бабен, - се разпространяват различни версии. Снимката, възпроизведена тук, е ценен и  вълнуващ документ, представящ първата среща между победения герой и победилия генерал. Тя показва този последен епизод от драмата. Твърде вероятно е, че Шукри паша, установил се, както казах по-горе, в крепостта Хадърлък, да е смятал да се постави в ръцете на генерал Степанович, чийто щаб беше най-близо до него. Но само главнокомандващият на съюзническата армия, който току-що беше превзел Одрин, беше в правото си да приеме този знаменит пленник. Срещата стана на самия вход на града, по пътя за Кърк Килисе, където току-що бяха минали първите триумфални полкове със знамена начело... Главнокомандващият Втора българска армия изчака, заобиколен от щаба си. Най-после пристигна Шукри паша, безстрастен, непроницаем, с потъмняло, мургаво лице, обрамчено от сребриста брада. Беше невъоръжен. Разговорът беше кратък, учтив от страна на генерал Иванов, но без сърдечност, разбира се. Двамата опоненти изразиха с няколко лаконични думи взаимното си уважение, може би и възхищението си. Не продължиха повече.“

.Снмката е дело на българския фотограф Григор Василев, който е служел в щаба на Втора армия. Възможно е той да е описал на Бабен, как се е предал Шукри паша, тъй като чуждестранните журналисти не са допускани до местата, където са се водели бойите действия. За тях Щаба на армията е издавал специални информационни бюлетини.

На снимката няма предаване на сабя. Ако това беше станало, фотографът несъмнено щеше да го заснеме, защото сцената е знакова и атрактивна. Едва ли фотограф, присъствал на такова събития би пропуснал да го заснеме. И снимката щеше да бъде отпечатана в списанието, а Бабен нямаше да твърди писмено, че Шукри паша е пристигнал невъоръжен, т. е. без сабя.

Няма предаване на сабя и на снимката, показана по-горе, която представя също предаването на Шукри паша на генерал Никола Иванов. Вероятно и тя е дело на Григор Василев, защото е от българските архиви.

Френският журналист е забелязъл противоречивите сведения, съобщавани от различните информационни издания и отбелязва, че кореспондентите в Одрин получавали неясни и противоречиви сведения от военното командване и гражданските власти. Затова историята на защитата на Одрин тепърва щяла да се пише.

Шукри паша също е отрекъл, че е предавал сабята си. Това е станало по време на споменатата среща с чуждестранните журналисти в София. Тогава на бившия комендант на Одрин задават въпроса: „Тук беше казано, че по искане на Мархолев Ваше превъзходителство да предаде сабята си, сте отговорили, че не носите сабя?“ Отговорът бил: „Аз не нося сабя, а само револвер, който може да върши по-добра работа от сабята.“

Кратките официални съобщения от Щаба на армията не са задоволявали кореспондентите и те са добавяли неверни и некоректни детайли към информациите си, за да ги направят по-атрактивни. Същото се отнася и до художниците, илюстриращи съответните информации и статии в пресата.  

Горната илюстрация от седмичника „La Tribuna Illustrata“ от 13-20 април (31 март – 7 април) е от този вид. Изображението, репродуцирано в изданието е обяснено обстоятелствено като: „Капитулацията на Одрин. Османският генерал Мехмед Шукри паша предава сабята си на българския командващ генерал Никола Иванов, който я отказва“. Както стана ясно, това противоречи както на изявлението на самия Шукри паша, че той не носел сабя, така и на френския журналист, отбелязъл в кореспонденцията си, че на срещата с генерал Иванов Шукри паша бил без оръжие. На практика изобразеното е чиста фантазия и щеше да изглежда по-правдоподобно, ако вместо генерал Иванов в композицията беше включен цар Фердинанд.

Има и такива изображения, но за съжаления при тях също са допуснати неточности. Рисунките се базират на разказа за срещата на Шукри паша с цар Фердинанд, в която действително става дума за „предаване и връщане на сабя“. Тук основната грешка е, че представената сцена се обявява като „Цар Фердинанд връща сабята на Шукри паша“. Бе изяснено, обаче, че българският цар получава сабя и в знак на уважение я „връща“ на Шукри паша, но сабята не е била негова собствена.

При това положение може да се спори, дали извършеното действие с предаването на сабя, която не е лична на коменданта на Одрин, може да има стойността на пълноценен ритуал на капитулация на града. Казусът досега не е дискутиран, а е подминаван с приемане, или че Шукри паша е предал преди това сабята си на генерал Иванов, а цар Фердинанд му я е върнал, или че действията са станали по едно и също време. Тоест, Шукри паша предава сабята си непосредствено на цар Фердинанд, който веднага му я връща.

Има и други варианти. Например в брошурата „Превземането на Одрин“, издадена през 1913 г. в Шумен от писателя и издател Иван Лесичков, се казва: „Първият български офицер, който влезе в разговор с Шукри паша беше полковник Мархолев, който предвождаше един гвардейски ескадрон. Той му поиска сабята. „Не нося сабя, отговори Шукри паша, следователно не мога да ви дам нищо подобно. На другия ден, обаче, Шукри паша реши да предаде сабята си на цар Фердинанд. Царят веднага му я върна.“ Това обединение на две достоверни съобщения, като че ли най-добре описва реално случилото се. Не е уточнено, обаче, че Шукри паша е предал на цар Фердинанд чужда сабя.

Разбира се, трябва да се има предвид, че неизпълнението на ритуала с предаването на личната сабя, не означава, че Одринската крепост не е капитулирала. Сам генерал Иванов коментира, че за него било по-важно падането на крепостта, отколкото получаването на сабята на коменданта ѝ.

На практика непосредствено сред падането на Одрин в информационните издания се разпространява първо сведението (по същество това е било слух), че още в деня на пленяването си Шукри паша е предал сабята си на генерал Иванов. Вече след пристигането на цар Фердинанд в Одрин, на 28 март/10 април 1913 г. българското правителство излиза с официалното съобщение за срещага му с Шукри паша, публикувано в „Le Matin“.

Илюстрацията „Цар Фердинанд връща сабята на Шукри паша“, отпечатана в „Le Petit journal“ от 13 април (31 март) 1913 г. представя варианта с едновременното предаване и връщане на сабята.

Във вестника е обяснено, че героичната съпротива на Одрин добавила нова глава към славната история на героичните обсади. Градът паднал, щурмуван след шестмесечна съпротива, защитаван от петдесет хиляди души с шестотин оръдия. Но най-голям дял за самоотвержената защита имал комендантът Шукри паша. Неговото име трябвало да остане в историята. Победителите били първите, които му отдали законна и бляскава почит.

След като влязъл в Одрин, българският цар Фердинанд, придружен от синовете си, българските генерали и водачите на сръбските войски, отишел при Шукри паша, който го посрещнал, заобиколен от неговия персонал. Разговорът бил особено вълнуващ. Пристъпвайки към храбрия офицер, царят се ръкувал с него и отказал да вземе сабята, която турският генерал му предлагал. С думи, пропити с истинска симпатия, цар Фердинанд изразил възхищението, което предизвикали доброто поведение на Шукри паша, личната му доблест и тази на войските му. Такава почит се отдавала както на победителя, така и на победения, коментират във френския вестник..

Сцената донякъде отговаря на описаната в съобщението на българското правителство, но в това описание не се споменава там да са пребивавали сръбски офицери. А това, че действието се развива на улицата, а не във вилаетското управление, можем да си обясним с желанието на художника да включи в изобразителната композиция гордостта на Одрин – джамията Султан Селим.

Изображението, отпечатано във виенския седмичник „Das interessante Blatt“, в броя от 3 април (21 март) 1913 г., е добило най-голяма популярност. Преди десетина години то предизвика скандал.

Турският историк и издател, колекционер на стари картички и снимки, Атила Орал, излиза през 2012 г. с констатацията, че снимката, известна като „моментът, в който българският цар Фердинанд връща сабята на турския командир Шукри паша“, не отразява истината. Снимката се била превърнала в символ на окупацията на Одрин и била публикувана години наред като нагледен документ във всички исторически книги, особено в изданията на българския Генерален щаб. Приемайки я за автентична, турските историци също я помествали в своите изследвания, добавя Орал.

„Българите са представили фалшив документ с фотомонтаж, за да подчертаят превъзходството си – твърди турският историк. -  Българите са отпечатали това изображение като пощенска картичка с български текст и я използват за пропагандни цели... Никой не знае за тази измама с фотомонтажа, която българите направиха преди 100 години. Шукри паша и сътрудниците му счупиха сабите си, за да не станат обект за подобни изображения и се предадоха. В действителност никога не е имало такъв момент, като изобразения, но в много книги, издадени в България и Турция, тази снимка е публикувана като истинска.“

Орал споделя, че направил откритието си, след като попаднал на снимката, послужила за основа на въпросния фотомонтаж. И обяснява, че по време на посещението си в калето (крепостта) Кавала цар Фердинанд се снимал пред една от портите ѝ. Впоследствие българският генерал Стилиян Георгиев, който на оригиналната снимка е до Фердинанд, е преобразен чрез фотомонтаж в Шукри паша. На оригиналната снимка за фигурата на Фердинанд също са били приложени различни ретуши. Така била създадена сцената на предаване на сабятя.

Българските офицери отдясно на снимката и турският офицер отляво също са били поставени по метода на фотомонтажа, обяснява Орал. Създателят му е забравил да премахне някои детайли. Например българският офицер между Фердинанд и Шукри паша (въпреки, че униформата му е сменена с горна дреха, също чрез употреба на ретуш), стоял на едно и също място и с еднакво изражение на лицето и на двете снимки. На оригиналната снимка бил направен много ретуш с четка, за да не си личи. Все още обаче имало много идентични прилики. Например, детайлите на портата на замъка и каменната стена оставали непроменени дори и днес. Вдясно на снимката кръглият камък на земята и крилото на вратата зад него били абсолютно същите. Сенките, падащи върху земята на хората от снимката, много ясно разкривали фотомонтажната измама.

Според Атила Орал фотомонтажът бил направен на 30 ноември 1912 г., точно 4 месеца преди Одринската крепост да падне и Шукри паша да се предаде. Одрин паднал на 27 март 1913 г. погрешно посочва с ден по-късно турският историк. Освен това снимката била направена не в Одринската крепост, а в крепостта Кавала в Гърция, уточнява той във в. „Нürriet" от 20 ноември 2012 г.

Тези заключения идват 100 години след появата на изображението. Че то, приличащо на фотоснимка, всъщност е колаж, се установава при сравнение с оригиналната снимка, от която е изготвено: съвсем ясно се вижда, че добавените на преден план фигури на турския и българските офицери нямат сенки. Сенките пък, които фигурират при другите фигури, са идентични със сенките от оригииналната снимка, сякаш двете са правени по едно и също време.

Наблюденията на Орал са верни. Колажът, обаче, не е българско дело. Оригиналната снимка, послужила за основа на фотомонтажа е била на разположение на няколко европейски информационни издания и всяко от тях е можело да направи въпросния колаж.

Снимката е заснета в крепостта, намираща се на най-високото място в град Кавала, Гърция. Фигурите са на: цар Фердинанд, който е на обиколка из завладените земи в Егейска Македония; генерал Стилиян Ковачев (а не Георгиев), командир на Родопския отряд, който окупира на 31 октомври/ 13 ноември 1912 г. град Кавала; офицер от свитата на цар Фердинанд.

Редакцията на „Das interessante Blatt“ е добавила под отпечатаното изображение бележка: „По скица“ (Nach einer Skizze). Тази скица всъщност е представлявала фотомонтаж с допълнителен ретуш. Върху съществуващата фотография от Кавала са добавени по фотопът фигурите от предния план, горната част на фигурата на генерал Ковачев е заменена с такава на Шукри паша, и чрез допълнителна художествена обработка (ретуш), е оформено изображение, приличащо на фотография. Така е изготвен окончателния вид на въпросната „скица“, която е фотографирана и от нея е изготвена печатната форма.

Издателството в стремежа си вестникът да бъде интересен, както е декларирано в названието му, е публикувало материали, придружени с много илюстрации – фотоснимки и рисунки. Макар в действителност да става дума за „Цар Фердинанд връща сабята на Шукри паша, която не е негова“, действието със сабята е било реално извършено и словесно е описано от Никола Иванов, но не е заснето от фотограф или скицирано от присъстващ на самият акт художник.

От редакцията на виенския вестник не са имали подходящ материал за илюстрация и са решили да се възползват от притежавана от тях снимка с цар Фердинанд и да я обработят, за да отговаря тя на събитието. Манипулацията е можело да бъде открита и по-рано, защото фотомонтажът не съответства на описанието му в „Das interessante Blatt“. Орал, очевидно не е бил запознат с това описание, защото ако беше го прочел, вероятно нямаше да се заеме сериозно да изследва фотомонтажа.

Във вестника е дадено следното обяснение на сцената: „В сряда, в два часа следобед, Шукри паша предаде сабята си на генерал Иванов. Цар Фердинанд веднага тръгна на път към превзетия град, придружен от синовете си Борис и Кирил. Посрещнат с ликуване от армията си, той се изкачи във военния клуб, след като Шукри паша беше доведен с генералния си щаб. Царят се представи на Шукри паша и с почетни думи му върна сабята.“

Под „сряда“ се визира денят 27 (14) март, когато е била срещата на генерал Иванов с Шукри паша. Като се има предвид, че вестникът е от 3 април (21 март) може да се приеме, че това е най-ранното изображение по темата „сабята на Шукри паша“.

От описанието се вижда противоречието му със самото изображение. Защото обстановката, при която се развива действието, обяснена в австрийският вестник, никак не прилича на вход на военен клуб (в оригинала Militärkasino).

Ако не е била налична вече готова подходяща снимка, художник от вестника щеше да нарисува илюстрацията. Такива рисувани илюстрации са правени за много от събитията, отразени в броевете на „Das interessante Blatt“. Показаните по-горе „Битката за Одрин: комендантът на града генерал Мехмед Шукри паша в героичната защита на крепостта по време на бомбардирането ѝ от българските и сръбските войски“ и „Навлизане на българската пехота в пострадалия от бомбардиронките и експлозиите Одрин“, са също от „Das interessante Blatt“, броезете от 13 февруари (31 януари) и 16 (3) април 1913 г. Вижда се съвсем отчетливо, че при тези илюстрация става дума за рисунка. Няма никакъв опит за фотомонтаж. При „връщането на сабята“, обаче, е решено да се направи фотомонтаж, като допълнително са използвани и добавени в „скицата“ подходящи детайли от други съществяващи снимки. Затова и общото впечатление от „скицата“ е, че тя прилича на фотография

Снимката, подходяща за направа на фотомонтажа е била „под ръка“ на художниците от „Das interessante Blatt“.

В началото на декември 1912 г. цар Фердинанд предприема обиколка на завладените земи в Егейска Македония. Обиколката започва на 2/15 декември от Димотика. После царят посещава Дедеагач, Ксанти, Кавала, Серес и на 6/19 декември е в Солун, където води важни разговори с гръцкия крал Георги. При посещението в Кавала придворният фотограф Георг Волц е направил фотосесия с българските посетители на крепостта и от готовите снимки е изпратил на по-известните информационни илюстровани издания. (Виж https://www.kavalapost.gr/apopseis/244788/o-tsaros-tis-voylgarias-ferdinandos-stin-kavala/ )

Фотографските снимки, направени от Волц са били най-малко пет. Петата е заснета на същото място и фигурите са в същия състав като на четвъртата, но са леко разместени. Снимките са отпечатани през месец януари (нов стил) 1913 г. в някои европейски информационни илюстрирани издания: „Excelsior“, „Le Monde illustré“, „L'Illustration“, „The Graphic“, „Das interessante Blatt“.

В „Das interessante Blatt“ са притежавали тези снимки. Харесали са си третата и са я публикували в броя на изданието от 23 (10) януари 1913 г. Обяснението под снимката, че крепостта на Кавала се свързва с Александър Македонски, разкрива тщестлавните причини Фердинанд да я посети, да се снима там и после да разпространи този факт. Посочено е също: „Nach einer pfotografischen Aufnahme (По фотографска снимка)“.

Част четвърта

4.1. Пресконференцията на Шукри паша в София

В началото на април 1913 г. подполковник Милован Гаврилович бил приет от сръбския крал и му докладвал, как Шукри паша се е предал на сръбската армия. Това дало повод  на чуждестранните кореспонденти, пребиваващи в София, да поискат среща с пленения и откаран в българската столица „защитник на Одрин“.

На 3/16 април 1913 г. следобед Шукри паша приел представителите на най-важните чуждестранни вестници. Тринадесет души, включително домакина, се събрали в салона на героя, който поздравил влизащите със сърдечно ръкостискане. Обикновената му сабя висяла на стойката за дрехи, в ъгъла имало етажерка, претрупана с вестници.

Шукри паша имал вид на достопочтен, учен човек, с наситен кафяв тен, пухкави бели вежди, синьо-сиви, пламтящи добродушни очи, побелели бакенбарди, остър нос, полева униформа. Такива са впечатленията на кореспондента на виенския вестник „Neue Freie Presse“, участник във въпросната среща. Домакинът веднага започнал кръстосан разпит на явилите се. От пристигането си в София не бил виждал никого освен Явер паша, щабните му офицери и коменданта на града. Затова бил възхитен от големия брой посетители; проявил приказливост и бил в приповдигнато настроение.

Разговорът се водел на френски език, който Шукри владеел добре. Отговарял охотно на зададените му от журналистите въпроси, само при тези от военно естество се замислял и накрая молел да му позволят да замълчи. От устата му излизали думи на най-голяма искреност. „Тъжно е, че аз трябва да приемам представителите на чуждестранната преса като пленник “ - започнал Шукри паша. - Готов съм да дам обяснения на господата“.

След това кратко описание виенският кореспондент представя в броят на изданието от 17 (4) април 1913 г. какви са били въпросите към Шукри паша и как той е отговорил. Някои от тях бяха вмъкнати в статията в представените вече разкази за отделните събития. Тук е приведен целият разговор, така както го е предал кореспондентът на „Neue Freie Presse“.

„Въпрос: „Ваше превъзходителство на българите ли се предаде или на сърбите?“

Отговор: „Последните две седмици бях във форт Адарлак. Българите са прави, защото аз се предадох на полковник Мархолев, който се яви пръв с двама български офицери. Изявлението, публикувано наскоро от Щаба, е правилно и аз съм изумен от казаното от сръбския военен министър в Камарата [на Сърбия]. Убеден съм, че никой сръбски офицер не говори неистини; има грешка и сърбите, добросъвестно смятат, че първи са ме намерили. С Мархолев след петнадесетминутен рицарски разговор отидох с кола до моста, където беше отседнал генерал Вазов, а оттам с автомобил до генерал Иванов. Върнахме се, защото молбата ни да останем в нашето укрепление беше удовлетворена. Останахме сами; едва около два часа след завръщането ми дойдоха двама сръбски офицери, които не можеха да знаят, че малко преди това Мархолев е бил при мен. За предаване на сръбските офицери не е ставало дума. Те се държаха внимателно с мен и говореха учтиво на немски и френски за моята упоритост и героизъм. Мислеха, че са първи.“

Въпрос: „Не каза ли Ваше превъзходителство, че там вече са били българите?“

„Не — отговори Шукри, усмихвайки се разбиращо. — Нямах някакъв интерес да им кажа това, защото знаех само за една съюзническа армия. Можех ли да предположа, че между българи и сърби има съперничество и различия? Освен това за мен нямаше значение дали ще се предам на българите или на сърбите. Факт е, че се предадох на полковник Мархолев. Сърбите, вярвам, добросъвестно са в противоречие за момента, в който са дошли при мен. Тяхното схващане е погрешно.“

Въпрос: „Тук беше казано, че по искане на Мархолев Ваше превъзходителство да предаде сабята си, сте отговорили, че не носите сабя?"

Отговор: „Аз не нося сабя, а само револвер, който може да върши по-добра работа от сабята.“

Въпрос: „Лошо ли удариха сръбските войски крепостта?“

Отговор: „В своите атаки те заеха част от предните позиции; тяхната канонада често беше много силна, но ние знаехме, че целта е по-скоро да ни заблудят. Знаехме, че истинската опасност идва от изток. Сърбите охраняваха южния сектор; те бяха там, където маневрирането беше по-демонстративно. Но знам, че сърбите са били храбри там, където са воювали.“

Въпрос: „Имаше ли дисциплина в крепостта? Как беше защитата?“

Шукри паша бързо извади брой на „Темпс“ от 10 април, който възпроизвежда съобщението на германски вестник, според което влиянието на Шукри паща е намаляло след падането на Кямил [паша] и че той се е оттеглил от него, защото се е образувала партия на младите турски офицери и накрая заяви, че човек трябва да прави това, което иска. На тази снимка не беше пленникът Шукри паша, а героят, който напусна своите войници [така е бил представен във вестника]. Той каза ядосано: „Исках да изпратя опровержение, но не го направих. Този доклад е пълна лъжа, моите войници винаги са били предани; никога не е имало раздяла. Винаги сме били заедно.”

Въпрос: „Как Ваше превъзходителство обяснява бързото падане [на крепостта] след началото на щурма? Вярно ли е, че Ваше Превъзходителство е казал, че никой не може да устои на такива обсадители?“

С голямо вълнение Шукри паша каза: „Моля ви, оставете ме да мълча“.

Въпрос: „Ваше превъзходителство знаеше ли от Цариград, че турската армия е била разбита при Киркилисе, Баба Ески, Бунар Хисар и Люле Бургас? Беше ли Ваше превъзходителство винаги във връзка с Константинопол [Цариград]?“

Отговор: „Със сигурност, но апаратът често беше толкова слаб, че трафикът беше прекъсван с дни. Чувал съм за битките, но никога за истината.“ С въздишка Шукри паша добави: „Никой не би повярвал колко трудно трябваше да подготвим всичко, колко често беше да липсват най-обикновените инструменти. Това беше защита, непозната в световната история. Най-напред примирието, което не ни обезсърчи, но ни принуди да изразходваме малките си запаси в безделие. Видяхме влакове, натоварени с портокали, да минават през гарата от Адрианопол [Одрин] до Чаталджа, а бедните ни войници получаваха два месеца само по 300 грама почти неядлив безсолен хляб на ден, напоследък само 250. Официално, но реално бе по-малко.“

Въпрос: „Вярно ли е, че Ваше Превъзходителство позволява на войниците Ви да се отчайват?“

Отговор: „Никога не съм им казвал подобно нещо. Какво да кажа на войниците, които за един месец едва са изяли една трета от обичайната дажба хляб? Гладът ни победи на първо място. Успешната съпротива беше вече невъзможна, защото 120 000 българи и 40 000 сърби обсадиха една крепост с много повече снаряди от нашите, която беше заета от едва 30 000 души от няколко чина. Всички останали бяха болни или ранени.“

Въпрос: „Кога Превъзходителството влезе в крепостта?“

Отговор: „Бях в Кочана два месеца на анкета. Едва успях да преживея една неприятна болест, спешно избягах, когато получих повиквателна да замина незабавно за Адрианопол [Одрин]. Моят лекар от Солун искаше да ме изпрати в Константинопол [Цариград], за да се излекувам, но аз знаех дълга си. Влязох в крепостта пет дни преди обявяването на войната.“

Въпрос: „Защо Ваше Превъзходителство нареди разрушаването на Ардинския мост и разстрела на конете?“

Отговор: „Направих това по заповед на моето министерство, на която трябва да се подчинявам като войник. Между другото, правилото на войната е да се унищожи всичко. От остатъчната храна унищожих само малко количество бисквити. Разбира се, направих тези уговорки преди предаването [на Одринската крепост], да се дават такива заповеди след същото би било непочтено.“

„Установихме, че нашият любезен разказвач страда от ужасните спомени, които бе скрил досега – завършва информацията си виенският кореспондент. - Би било безполезно да питаме повече.“ С приятелска усмивка нещастният затворник изпратил дванадесетте журналисти, като подавал ръката си на всеки.       

Това е публикувано в „Neue Freie Presse“, но в някои други издания има още сведения от тази среща. Доколкото става ясно, български журналисти не са присъствали на нея, но изглежда на тях им е било представено някакво комюнике, защото в „Реч“ и „Утро“ има информация за срещата и за някои от зададените въпроси и техните отговори. Изглежда кореспондентът от Виена не е успял да запише пълните отговори, защото в двата български вестника има изнесени неща, които ги няма в „Neue Freie Presse“.

В „Утро“ от 4/17 април 1913 г. отразяват сведението на Шукри пашà, че в момента на предаването си, крепостта брояла 60 хиляди души гарнизон, от които боева сила 30,000 души.  Имали муниции още за една година, ако се пестят. Населението имало жизнени припаси за един месец още, а гарнизона за няколко дена само; войниците получавали по една трета от обикновена порция хляб, месен от брашно, приготвено половината от жито и половината от метла (сорго).

Шукри паша окачествил като неверни сведенията, че вследствие на разногласие с офицерите младотурци бил изоставил активната си политическа роля след падането на Кямил паша и се бил оттеглил. Приписваното му изявление, че с такива войници всяка съпротива е невъзможна, било също невярно: моралът на войските не бил отпаднал.

Мостът над Арда бил хвърлен във въздуха по изрична негова заповед, както и избиването на конете, защото  като комендант на крепостта бил длъжен да унищожи всичко, което би било полезно за неприятелите.

Безжичният телеграф функционирал до последния момент и притежавал способността да избягва заглушаванията, причинявани от българските станции. За турските загуби казал, че му били още неизвестни, тъй като списъците още се съставяли. 

В „Реч“ от  4/17 април 1913 г. относно отговора на Шукри паша за причините за предаването на крепостта, отбелязват, че според него главната причина била изтощението на армията. Храната била намаляла и отдавна дневната порция хляб на човек била 260 грама. Когато кореспондентите го запитали за другите храни – месо, сирене и пр., бившият комендант отговорил, че сирене в Одрин имало достатъчно, но то без хляб не се ядяло. Имали хляб за още седмица – две. Добитъкът бил от добра порода и съставлявал едничкото богатство на населението, затова на мислели да се възползват от него.

За участието на сърбите в обсадата и превземането на крепостта отговорът бил, че през цялото време на обсадата, включително и последните дни, сърбите били държали отбранително положение. След падането на укрепленията „Айджи Йолу“ и „Айваз Баба“, когато било немислимо вече по-нататъшното съпротивление и след издадената заповед за издигане на бели знамена, първият офицер, който се явил при него, бил гвардейският полковник Мархолев, който го обявил за пленник и стоял половин час при него. След това Шукри паша, придружен от двама български офицери, бил заведен до поста пред казармите, където се намирал генерал Вазов; 15 минути след това отишли с автомобил при генерал Иванов. Там след като се разговорили, се фотографирали и сетне по молбата му да се върне в квартирата си в Хадърлък, Шукри паша бил заведен обратно там. Чак два часа след това видял сръбския подполковник Милойко Гаврилович. Със сърбите никога не бил преговарял, за да изяви  желание да им се предаде.

Запитан за противоречието между българската и сръбската версии по неговото пленяване, Шукри паша отговорил, че според неговото мнение нямало офицер, който да лъже, но че сръбските сведеиия по­чивали върху norpешна основа и спорът е могъл да се по­роди само от неточното тъл­куване на един изолиран факт. Първите сръбски офи­цери cpещнал най-малко два часа подир дохождането на полковннк Мархолев и в разговора му с тях, въпросът за пленяването му не бил засегнат. От друга страиа фи­зически било невъзможно сърбите да са пристигнали първи, защото пред вид разстоянието до завзетите от сръбската вой­ска позиции на запад и близостта на позициите на бъл­гарската войска откъм изток - даже ако са били навлезли едновременно с българите, сър­бите са щели да стигнат до Хадърлък час и половина подир българите.

Одрин бил изолиран напълно едва на 28 октомври (10 ноември), казал също Шукри паша. Боеви припаси имали за една година време.

Радиотелеграфната му станция през всичкото време на обсадата работела добре. Българите не са могли да ловят телеграмите му с Цариград, защото всеки ден почти шифърът на кореспонденцията се променял. На няколко пъти бил получил радотелеграми не от Цариград, в които му се съобщавало за действителното положение на Турция. Предполагал да са били от българите. От Цариград му съобщавали за пораженията, но истинското положение криели до последния час.

Гражданите без разлика на вяра и народност са били добре третирани през всичкото време на обсадата. Болести имало в ограничени размери, за здравето и на гарнизона и на населението ревностно се грижели военните доктори. Само той, Шукри паша, в последно време бил ухапан от някаква муха по устните, от което му излязла лоша пришка. Но благодарение грижите на лекарите скоро му минало.

4.2. Интервю с Шукри паша в Харманли

Кореспондентът на в. „Утро“ в Харманли, подписал се с инициалите П. Ст., използвал пътуването на Шукри паша с влака до София и  „след всевъзможни препятствия“ успял на Одринската гара Караагач да се добере до неговия „апартамент“ във влака. Шукри паша бил съвършенно сломен. Погледът му безучастно се отправил към новопоявилия се. До него били Исмаил паша и Атем паша, които го утешавали. 

П. Ст. го заговорил на турски език: запитал го дали е очаквал този резултат от войната. Беловласият паша се съживил изведнъж, тъмните му очи добили необикновен блясък. Отговорил:

„- Започнала войната, аз твърдо вярвах в сигурната наша победа и я очаквах, защото смятах, че нямаме насреща си сериозен съперник. Аз и сега още твърдя, че в началото нямах насреща си сериозен противник, затова и в началото на войната, без да му оказвам каквото и да било решително съпротивление, аз го допусках все по-близо, с цел да го подмамя. Българите бяха вече под Одрин, когато аз се опитах да ги отблъсна, обаче усилията ми останаха напразни. Няколко вилазки (излизания), които имаха за цел да скъсат техния пръстен и да мога да се явя с част от войските си в тила на останалите техни армии не сполучиха и аз останах затворен в Одрин.

- Защо не предприехте една решителна вилазка?

- Когато тя трябваше да бъде предприета, липсваше вече дух, липсваше увереност в победата.

- Какво мислехте вие, че българите ще чакат да се предадете от глад или ще щурмуват крепостта?

- Те разбраха, че от глад Одрин няма да им се предаде. Щурмът беше много рискован. Българите, обаче, действаха много умно. Аз се отчаях най-после, когато схванах как чудно добре те умеят да маскират силите си. Един щурм от изток аз никак не очаквах. Най-добре укрепени ние бяхме на северозапад. Там бяха съсредоточени най-голамите ми сили.

- Гарнизонът ви държа ли се храбро през време на нападението?

- Частите бяха паднали духом. И това от друга страна много допринесе за падането на крепостта. Това го знаех, и когато българските войски почнаха атаката си, особено срещу източния сектор, аз схванах крайния резултат. След падането на фортовете Айваз Баба, Куру чешме и Кестенлък видях, че дори чудо не може да спаси Одрин  и затова дадох заповед да се подпалят складовете.

- Защо направихте това?

- Такава беше дадената ми от Цариград заповед.

- А оръжието, конете?

- Не исках да паднат в ръцете на гяурите.

- Вие лично кога се предадохте?

- Имате грешка. Аз не съм се предал. Мене ме заловиха в Хадърлък. Какво става след това, не знам. Българите знаят по-добре от мен.

- Как се държат с вас?

- Не може да не им бъде приятно, че паднах.

Шукри паша въздъхна и продължи: „Аз изсипах много жар над главите на българите, държах се докогато можах, но такава е била волята на съдбата. „S`est passe (Свърши се).“- завърши вече на френски плененият генерал, като махна с ръка.“

Шукри паша не продумал нито дума повече. Исмаил паша и Атем паша също мълчали.

На Шукри паша се приписват хвалебствените думи, които той уж казал на генерал Вазов при пленяването си: „Храбростта на българската армия е безподобна. На такава храброст никоя крепост не може да устои.“ В приведените тук сведения няма потвърждение дали тези думи действително са били изказани.

В „Реч“ от 18/31 март 1913 г. журналистът разказва за посрещането на Шукри паша в София. Тогава полковник Кънчев посрещнал одринския герой с ласкави думи. Трогнат от добрия прием Шукри паша произнесъл кратка реч, в която казал: „Героизмът на българския войник е голям. Смятаха ме за непобедим, но неговата храброст ме победи. Моите почитания към неговата храброст.“

Използвана литература:

1. Войната между България и Турция 1912-1913. Том 5. Операциитѣ около Одринската крепостъ. Кн. 2. С., 1930, с. 1014-1021

2. Никола Иванов. Балканската война 1912-1913 г. Част 1. Действията на II армия, обсада и атака на Одринската крепост. С., 1924, с. 291- 310

3. Никола Иванов. Спомени 1861-1918. Книга втора. С., 1997, с. 101-115

4. Спомени на подпоручик Георги Дойчев Делирадев, участник в Балканската война, превземането на Одрин и пленяването на Мехмед Шукри паша, комендант на града. https://otbrana.com/новини_16774 

5. Ив. Лесичков. Падането на Одрин. 1913. с. 25-26.

Периодични издания:

1. Утро: 15, 16, 17, 19, 21, 26, 29 март 1913

2. Реч: 24, 26 март 1913; 1, 4 април 1913

3. Neue Freie Presse: 17 avril 1913,

4. L'Illustration: 12 avril 1913

5. Le Matin: 27, 29 mars 1913

6. Le Petit journal: 13 avril 1913

7. Das interessante Blatt: 10 3 avril 1913