Четенето, или още веднъж за образованието по литература и език

[Р. Теодосиев]

Четенето, или още веднъж за образованието по литература и език

Автор: Александър Кьосев

Проф. Амелия Личева отвори тема, която е истинска рана на българското общество: образованието по литература в училищата. С повечето нейни аргументи не мога да не съм съгласен - и аз съм литератор. Четенето на литература не е обикновено занимание - то наистина стимулира въображението и интелекта, провокира към съчувствие, култивира критическо мислене и чувствителност към огромния спектър от човешки проблеми. То разширява кръгозора: т.е. създава не само функционално, но още и социално, културно и екзистенциално грамотни девойки и юноши. Разбира се, и аз като Личева смятам, че световната литература предлага оцелели през вековете ценности и модели за човешко поведение и че най-големите й автори проникват дълбоко в човешката природа, "без да я парцелират по народност".

Онова, което Личева предлага, е относително консервативно: да се върнат отпадналите велики западноевропейски класици в програмата, а българската литература да се откъсне от стилизирания си селско-патриотичен образ, като се предават повече градски и интелектуални автори, включително съвременни.
Това би било много полезно, ако за него не беше късно. Аз съм убеден, че е късно и затова предлагам съвсем друга посока на реформата: подкрепа не на канона, а на четенето. Предложението ми е радикално, може да се каже - дори утопично. Но е време да формулираме правилната желана цел, дори ако тя не е изпълнима в момента практически.

* * *

Гениалните литературни произведения са създали свой огледален двойник - конгениалния читател. В идеалния си вариант той е пламенно, вдъхновено-съсредоточено и задълбочено същество, което отделя много от свободното си време за четене и преживява дълбоко това, което чете - както емоционално, така и интелектуално. В определени случаи след това използва моделите на живот, които му предлага литературата, за да осмисли и насочва собствения си живот.

Именно този тип читател е до голяма степен нещо отминало. И то независимо от това, че традиционните програми по литературно образование някак си продължават да го предпоставят и предполагат. Проблемът е световен, но предпочитам да го илюстрирам с български примери.

Ето съвсем накратко някои от резултатите от изследването "Читателски практики в България 2016 - 2021", на което съм ръководител. За около 5 години четенето на печатен носител е намаляло средно от 15% до 20 %, а това на дигитален носител се е увеличило с 10%. Тенденцията е най-силно изразена при младите хора, при които спадът на печатното четене е още по-драстичен - с над 30%.; онези, от тях, които не са прочели нито една книга за една година, са над 20%.

Младите читатели в България се делят, грубо казано, на три подгрупи. Първата е тази на digital natives, активните "туземци", обитаващи галактиката Интернет, чийто живот и социализация минава през устройства, слушалки и екрани, бази данни, електронни източници и пр. - не през книги. Ако четат, то четивата им обикновено са лаконични постове в социалните мрежи, SMS и ММS; дълги четива четат рядко и трудно, при това го правят по характерния за новите технологии бърз и "скролващ", избирателен и фрагментарен начин, който рядко се съобразява с авторство и цялост на текстовете. Най-често всъщност сърфират, търсейки информация с определена собствена цел: четенето на книжки и внимателното потъване в цялостни текстове им изглежда рядко и бутиково занимание, често страдат от липса на концентрация, "когнитивно нетърпение" и "attention disorder syndrome".

Всъщност при тях читателският акт е загубил своята пасивност и автономна ценност и се съчетава интерактивно с цял комплекс от правене на разни други неща на устройствата - четейки, те паралелно играят електронни игри, слушат своя play list, зареждат програми и работят с програмни кодове, посещават сайтове и социални мрежи, общуват помежду си, публикувайки селфита и дигитални фотографии, креативно миксират слово и образи. Но тази група все пак чете, макар активните и страстни читатели на художествена литература сред нея да са малко: сред всички възрастови групи младите се нареждат на последните места по традиционно "художествено" четене. А то в случая съвсем не гарантира непременно качество: често пъти се четат съвсем непретенциозни популярни четива.

Групата на тези, които четат сериозна и качествена художествена литература, е съвсем малка - около 4-5%. Късмет са имали, защото им се случило да се родят и отраснат в съответната семейна и културна среда, която стимулира това, после да попаднат на добри учители, които са им повлияли - но дори и тази малка група вече чете вече различно - мулти-канално, интерактивно и мулти-модално. При това мнозина са фиксирани в специфичен тип литература - научна фантастика, фентъзи, комикси и пр.

Анкетите показват, че третата група от младите, около една трета от извадката, не включва четенето в хаоса от "разни неща", които могат да се правят в интернет. Мнозина от тях често определят четенето като губене на време; т.е. при тях са разколебани не само читателските практики, но и самата читателската норма - внимателното и задълбочено четене вече не им изглежда несъмнено благо.

Последното трябва да ни подсети, че освен технологичният проблем, съществува и друг. Той е свързан с избухналата отдавна, още след Първата световна война, консумативна популярна култура, която след 50-те години на XX век започва директно да оспорва монопола и авторитета на старата "висока култура", а и на класическата литература. Всеки родител се е убедил практически, че ако нещо пали младежта, това не са произведенията на класическото изкуство - а именно продукти на тази популярна културна индустрия: електронните игри, фентъзи жанровете, популярните романи със сюжети като блокбъстърите на Холивуд, популярните сериали, слушането на любими парчета. Обикновено това се смята за лесно и ефектно забавление, което не изисква особени интелектуални усилия.

Противно на разпространеното мнение обаче, въпросната популярна култура съвсем не е за подценяване. Тя съществува отдавна и е развила е далеч не само елементарно-забавни и визуално сензационни форми. Както показва страстта към жанровете на научната фантастика и фентъзито, а и този на електронните игри, тя е създала отдавна своите сложни и интересни ниши, в които често потъват най-будните девойки и младежи: интересното е, че често тези сложни и експериментални форми, произлезли от популярната култура, възпроизвеждат класически, ако не и древни сюжетни, епически и драматургични модели.

Всичко, казано дотук, ми позволява да формулирам своята теза: една истинска реформа би трябвало да почне не от класиката, а от четенето. И то от онова, което пали въображението на деца и юноши. Всеки нов опит за реформа на литературното образование, който просто фризира литературния канон и се чуди как да помести този или онзи класик в XVIII или в IX клас, за младите ще попада по неизбежност в сферата на задължителното. И с това тя ще бъде предварително провалена.

Младите digital natives никога няма да предадат суверенитета на своите интереси, страсти и мании: в резултат между онова, което учат задължително в училище, и онова, което доброволно правят в свободното си време, ще нараства зеещата вече пропаст. Нито едно спуснато отгоре задължение за четене за тях не би могло да предизвика страст и идентификация - а без това всъщност няма истинско, задълбочено, вдъхновено и концентирано четене.

Изводът е прост: обучението по четене трябва да се освободи от всяка задължителност. Всяка среща с текста да бъде за младите доброволна и да бъде събитие, да им дава шанс да изпитат любопитство, после духовен ангажимент, провокация, вълнение, дори любов към това, което четат. Те трябва да четат такива неща, които пряко се отнасят към всекиднението им, мечтите им, собствената им социализация, към техните детски и юношески проблеми. Предложените четива трябва да се врязват в живота им, да предлагат модели на изпитание и катарзис. Едва на второ място трябва да "разширяват кръгозора", да им дават знания, да ги учат на мислене и рефлексия.

Следствията също са прости, но за сметка на това - радикални. Трябва да отпаднат традиционните хронологични, тематични и канонични принципи, по които се конституират програмите по литературно обучение. Трябва да се тръгне от такива специфични за всяка възраст четива, които вълнуват и въодушевяват деца и юноши: които ги карат така да потънат доброволно в текста до степен, че за момент да не им се правят "други неща". Така образованието би успяло да опази на най-важното - конгениалните характеристики на четенето, би култивирало концентрация, внимание, страст и емоционална ангажираност, би създавало интелектуални и морални провокации, би се намесило в процесите на идентификация и самопознание на младите хора, като едновременно развива плоските банални модели, по които те обикновено се случват днес.

Значи ли това, че трябва да се откажем от всички класически творби? Не, не значи. Но тук се появява новата роля на учителя и на неговия подбор от четива, на неговия начин на творческо и отговорно преподаване. Той е този, които може да тръгне от текстове на научната фантастика или фентъзито, а защо не - от електронните игри. И той е този, който може и трябва творчески да отива по-нататък, създавайки мостове между тези примери и другите, идващи от вековете. Едва след събудено преживяване, учителят може и трябва да учи младите хора на културни сравнения и на рефлексия върху прочетеното, да развива културния им репертоар и понятийния им речник.

От само себе си се разбира, че при подобен подход отпада противопоставянето между "български" и "не-български" четива, между "популярни" и "класически" творби", между печатни книги и електронни устройства (отпада и противопоставянето между словесен и визуален език, литературните произведения се учат заедно с филми, видеа, комикси, мемове, песни и пр.) Но винаги се тръгва от такива четива, които увличат и въодушевяват, които имат отношение към съзряването, събуждат едновременно опита и фантазията. И е все едно дали тази четива са свои или чужди, съвременни или минали: докъде ще се стигне в задълбочаването след това зависи от творческата инвенция и способностите на учителя. Той би могъл да помогне на младите хора - да ги води така, че "Илиада" или откъси от нея може да бъде прочетена през "Игра на тронове", оттам - да се стигне до "Беоулф", оттам до общите черти на епоса, а после до исландските саги, от "Властелина на пръстените" до келтските предания.

Но може да ги води и в посока модерна класика - да обсъжда фентъзи жанрове паралелно със стихотворни епопеи като "Пан Тадуеш" и "Кървава песен"... Преподаването на" Одисея" от своя страна би могло да бъде преплетено с гледане на стари и нови филми - от "Завръщане вкъщи" на Хал Ашби, посветен на Виетнамската война, до "Interstellar" на Нолън, посветен на драмата на космическите пластове на времето и принципите на относителността. Но тук съвсем добре може да намери място и Дебелянов: как ли мечтае изпразненият от смисъл, рухнал войн Одисей "да се завърне в бащината къща"?

Значи ли това да се откажем напълно от историческия принцип и запознаването с други епохи и културни светове, от запознанство за световното културно наследство? Не, не значи. Но това обучение според логиката на предложената реформа трябва да се отдели от обучението по четене. Последното следва да пази своя експериментален и творчески, увличащ и страстен характер - иначе няма да спечели младежите. А другото трябва просто да премине към предмета "история", който да се разшири към културната история и да получи повече часове и повече избираеми възможности. Ако това стане, в рамките на тази спокойна и обективна дисциплина вече може да се учи не само за царе, ханове и битки, а да се преподават епохи, периоди, процеси, стилови формации, защо не културна история на символните форми? Могат да се включат биографии на велики писатели, музиканти и художници, истории на културни поколения с различен опит, истории на отделни изкуства.

Дай, боже, тази нова реформирана история да се не се преподава вече от тясна националистическа гледна точка ("Съюзници-разбойници!"), а българските процеси обективно да се свързват със световните, да се демонтира сложната преплетеност на локално и глобално. А обучението по патриотизъм би следвало да отпадне от нейните задачи и най-накрая да стане част от обучението по гражданска култура и граждански патриотизъм.

Давам си напълно сметка колко трудно, радикално, дори утопично изглежда това. Но е добре тази желана цел да бъде формулирана най-накрая, това според мен дори е закъсняло. Тя задава правилната посока. И може бе няма да изглежда толкова утопична, ако се сетим, че дигиталната и популярна революция вече са се случили и че в много образователни системи по света подобни неща вече се правят. И че способностите за четене са ключова част от новия компетентностен подход, който умножава видовете грамотност (базова, функционална, медийна, гражданска, емоционална, културна и пр.).

Впрочем, за да направим реформата още по-трудна, дали да не предложим да има и специална дисциплина, посветена на тези компетентности. Тя вече ще бъде прицелена в ползите за обществото, интелигентната икономика и "пазара на компетентности" - като стъпка по стъпка, от ранните занимания с език и граматика, през заниманията с текстове, стилове и дискурси, през заниманието с комуникативни, дигитални и програмистки умения, през медийни, публични и граждански, юридически и дори философски компетенности ще стига до 12-и клас. Така тя ще подготви практически деца и юноши по цялата рамка от "нови" грамотности и компетентности и ще направи възможно на матурите да се появи изпит "Грамотност за зрелостници"... И, представете си, те да вземат го изкарат успешно, а не да получават двойки и да изпадат в депресия и отчаяние...

Размечтах се...

Но ако пък за пореден път не направим нещо смело, ще си тъпчем на място, без и със стъпка да сме се придвижили в тази "утопична" посока. И все повече юноши ще отговарят на въпроса "Четете ли?" със спокойното "Не, и не ми е нужно", а вниманието, концентрацията и задълбочеността ще стават все по-редки стоки, докато ние издигаме знамето на канона все по-високо и по-високо.

Никак няма да ни помогне това, че сме върнали Данте и Светослав Минков в учебните програми. Така и няма да има кой да ги прочете.

Рубриката “Анализи” представя различни гледни точки, не е задължително изразените мнения да съвпадат с редакционната позиция на “Дневник”.

https://www.dnevnik.bg/analizi/2023/08/15/4517869_cheteneto_ili_oshte_vednuj_za_obrazovanieto_po/

[makebulgar]

Толкова много грешки и граматични и пунктуални и словесни в една статия на филолог и литератор, която цели да учи как да се реформира обучението по литература, показват, че проблема не е в учебните програми и в патриотизма в традиционните заглавия. Проблема е, че дори и професори, филолози, литератори и други учители не ги е еня за нищо и пишат както им падне, не редактират, не следят публикациите, не внимават, тоест не са пълни професионалисти. Дори и те пишат на килограм за разни електронни издания, според пачката, която получават. Вече разчитат и на разни чатботове писачи, които им пишат писанията с китайска, английска или шведска граматика. 

Тези невнимателни учители и професори пропускат леко на изпити и тестове всякакви ученици и студенти, които не си правят труда да учат, които си плащат на други да им напишат дипломните работи и есетата. В крайна сметка тези нискограмотни и необразовани ученици и студенти с диплома стават вишистите, които после отиват да работят в списанията в нета или във вестниците, които публикуват неграмотно написани статии.

Опитват се да заменят патриотизма и човешките ценности от възрожденската ни литература с либерализъм и ценности от световната литература. В тази световна литература обаче ценностите и либерализма са много близо до онези неща описани от възрожденците ни. Те все пак са се учили от френските, немските, руските, английските и американските писатели. Световната класическа литература съдържа същите ценности и патриотизъм, които съществуват в нашата литература. Но като дадеш на българските, албанските, сръбските, гръцките или руските деца да четат патриотичните книги и ценностите на другите народи, ще ги направиш по-малко националисти и повече либерали-глобалисти. Защото ще трябва да учат други езици, ще трябва да копаят ягоди в Англия, ще трябва да емигрират в САЩ, за да им развиват икономиката... 

 

Редактирано Август 18, 2023 от makebulgar

[deaf]

Преди 10 часа, MizhiTurka said:

Това дава Мислене и много Поуки,

Животът дава мислене и поуки. Изкуството дава сантименти и душевни вълнения.