Геноцидът над германския народ

[Zara Thustra]

Геноцидът над германския народ

Автор: Джон Уеър

Година: 2019

 

 

Произход на думата „геноцид“

Думата „геноцид“ е използвана за първи път през 1944 г. от еврейския поляк Рафаел Лемкин в неговата книга „Окупирана Европа под властта на Оста“.^[1] Във връзка с неговия неологизъм „геноцид“ Лемкин казва следното: „Под ‚геноцид‘ ние имаме в предвид унищожението на една нация или етническа група. Тази нова дума, измислена от автора с цел обозначението на стара практика в съвременния й израз, е съставена от древногръцката дума genos (раса, племе) и латинската cide (убийство), по този начин съответствайки във формирането си на думи като тираноубийство, човекоубийство [sic], детеубийство и т.н“.^[2]

Повечето хора днес използват това тясно определение и определят думата „геноцид“ като умишленото унищожение на национални, расови, религиозни или етнически групи. Въпреки това обаче, Лемкин е възнамерявал думата „геноцид“ да има много по-широко значение. Лемкин пише: „Геноцидът има две фази: първата, унищожаването на националния характер на потиснатата група; втората, налагането на националния характер на потисника“.^[3]

Нововъведението на Рафаел Лемкин се радва на значително приложение на Нюрнбергските процеси. Историкът Джеймс Д. Мартин казва: „Използването на тази дума и от двамата главни представители на британската обвинителна страна, Максуел-Фейв и сър Хартли Шаукрос—министърът на правосъдието на Великобритания—с цел всеобщото порицаване на нюрнбергските ответници, е нещо, което надхвърля очакванията на Лемкин“.^[4]

В тази статия ще покажа как новословието „геноцид“ на Рафаел Лемкин се отнася много повече за съюзническото отношение спрямо германския народ след Втората световна война, отколкото за историческите небивалици, за които тя се използва най-много.

 

 

Денацификация на германците

Денацификацията е съюзническа програма, задействана след войната, чиято цел е била да накаже членове на Националсоциалистическата партия и да ги премахне от обществени и полуобществени позиции. Пренебрегвайки по един лицемерен начин ужасяващите престъпления, които извършват срещу германците, Съюзниците решават, че Националсоциалистическата партия е толкова престъпна, че тя е трябвало да бъде заличена, а нейните членове да бъдат запратени в забвение, ако не и в сиромашия или по-лошо.

Германските лидери от всякакви слоеве на обществото намират за нужно или целесъобразно присъединяването към Националсоциалистическата партия или една или повече от свързаните с нея организации. Непосредствено преди и по време на войната членството в Националсоциалистическата партия започва да нараства с бързи темпове. По време на войната партията и нацията стават толкова тясно свързани, че присъединяването към нея става равнозначно на проява на патриотизъм; отказът от членство пък се превръща в подкана към наказание за нелоялност. Съюзническата програма по денацифициране е предприета с цел съсипването на живота на милиони германци само защото онези германци, присъединили се към Националсоциалистическата партия, са направили политическа грешка.^[5]

Потсдамското споразумение окончателно закрива Националсоциалистическата партия и свързаните с нея организации и институции. Указите по денацификация, заложени в Потсдамското споразумение, обаче се разминават с потсдамското заявление „дискриминацията въз основа на… политически мнения ще бъде премахната“. Според Потсдамското споразумение е следвало „нацистки лидери, влиятелни нацистки последователи и високопоставени длъжностни лица на нацистки организации и институции… да бъдат арестувани и лишени от свобода“, както и всички по-нисшестоящи нацисти „да бъдат премахнати от обществени и полуобществени позиции и предишни позиции на отговорност в частната сфера на влияние“.^[6]

Основният инструмент за денацифициране е бил въпросник от 12 страници, съставляващ 133 въпроса. Напечатани са 13 милиона от тези въпросници, след което са раздадени или на германци със съмнително минало, или на безработни, търсещи препитание. Макар много германци да намират въпросите за абсурдни и комични, въпросникът така или иначе е трябвало да бъде правилно попълнен и предаден обратно преди един германец да е можел да се върне към нормалния си живот. Германците е трябвало правилно да попълнят документа с неговите „понякога глупави въпроси“, за да може да оцелеят. В противен случай съответният човек е оставал без работа и дажбени купони. При проява на невнимание пък той е можел да бъде арестуван и обявен за военнопрестъпник.^[7]

Американците са били твърдо решени да изчистят германската политика от членове на Националсоциалистическата партия. Начело на денацификацията застават именно те, образувайки 169,282 съдебни дела, докато руснаците и французите общо 18,328 и 17,353, респективно. Британците показват по-малък интерес към денацифицирането, образувайки само 2,296 съдебни дела в своята зона. Съюзническият процес по денацифициране обаче е имал недостатъци поради факта, че е имало прекалено много дела, както и поради ненадеждността на свидетелите. Свидетелите са знаели, че най-вероятно самите те са били наблюдавани под лупа, затова и най-важното нещо за тях е било да отрекат всякаква вина от тяхна страна.^[8]

Огромният брой извършени арести и строгата политика на денацификация създават сериозни пречки за гладкото ръководене на следвоенна Германия. Както докладва един американски майор през юли 1945 г., „срещаме се с големи трудности в намирането на компетентни и политически неопетнени длъжностни лица от Гражданската администрация“. Поголовните уволнения в резултат на денацификацията правят спокойното функциониране трудно за малките и големите градове в Германия. Особено в германската обществена образователна система празните места, образувани в резултат на освобожденията, са големи. В Американската зона са премахнати 65% от всички учители от начален курс, докато повечето от останалите преподаватели вече са били в предпенсионна възраст.^[9]

Многото проблеми, които възникват в резултат на процеса по денацификация, карат ген. Джордж Патън, тогава военен губернатор на Бавария, да призове за по-отпуснат подход. Той твърди, че обучените длъжностни лица биват премахвани от административните им позиции и заменяни с по-неопитни и по-неспособни такива. Патън заявява: „Вече е дотолкова невъзможно един човек да бъде държавен служител в Германия, без преди това неохотно да се е съгласявал с нацизма, доколкото един човек да е пощенски началник в Америка, без поне неохотно да е одобрявал Демократическата или Републиканската партия, когато една от двете е била на власт“.^[10] Патън е прехвърлен на друга позиция, след като мненията му са разгласени във в. „The New York Times“. Ген. Дуайт Айзенхауер продължава с имплементирането на суровата програма по денацифициране.^[11]

За милиони германци най-лошата част от процеса по денацификация идва след задължителното попълване на въпросника. След преглеждане на отговорите съюзнически разузнавателни офицери често са започвали да посещават германски домове за допълнително атестиране и разпитване. Много от тези разузнавателни офицери са били германски евреи, избегнали нацистката дискриминация към края на 1930-те, които са имали стари сметки за разчистване. Последвалите разпити често са били извършвани по такъв начин, че да причиняват колкото се може повече болка и страдания, често довеждайки до лишаване от свобода или дори екзекутиране.^[12]

Разпитите в Руската зона са били особено брутални и нехуманни. Един германски лекар съобщава за сблъскването му с разпитите в един руски лагер:

„Мазетата на всички казарми са натъпкани с хора, около четири хиляди мъже и жени, много от които всяка вечер са разпитвани от НКВД. Целта на тези разпити не е извличането на неща, които те вече са знаели—което така или иначе би било безинтересно—а изнудването на определени показания от тях. Предприетите мерки са изключително примитивни: хората биват налагани, докато не признаят, че са били членове на Нацистката партия. Крайният резултат обаче почти винаги е точно обратното на това, което повечето очакват, а именно, че онези, което не са били партийни членове, накрая да получат по-добро отношение. Местните власти обаче най-просто казано смятат, че всички са членували в партията. Мнозина умират по време на и след тези разпити, докато хората, веднага признаващи партийното си членство, са третирани по-снизходително.“^[13]

 

Дори добре познати антинацисти като Фреди и Лали Хорстман също се сблъскват с физически тормоз в Руската зона. Лали разказва как след войната руски офицери неочаквано посещават дома им и претърсват вещите им. Съпругът й Фреди пък е отведен в щабквартирата на НКВД, където да отговори на няколко въпроса относно работата му в Министерството на външните работи. На Лали й е казано, че не може да придружи съпруга си на разпита. Офицерите многократно уверяват Лали, че тя няма за какво да се бои. Лали казва, че това е последният път, в който тя вижда съпруга си.^[14]

Мнозина германци също така разказват за малтретиране и в Американската зона. Ернст фон Саломон е арестуван и пратен в лагер за задържане северно от Мюнхен, заедно с еврейската му приятелка и други затворници. Там мъжете са били подлагани на задължителен побой, докато жените са били изнасилвани от военната полиция под развълнуваните погледи на зяпащи през прозорците американски войници. По време на побоя му зъбите на фон Саломон са избити. Изправяйки се от пода с шуртяща от лицето му кръв, фон Саломон изпъшква на един офицер: „Вие не сте никакъв джентълмен“. На тази забележка нападателите му започват да се смеят на глас. „Не, не, не! Ние сме мисисипски момчета!“, гордо отвръща един от офицерите.^[15]

Фон Саломон прекарва 18 месеца в лагера, без да е имало каквито и да е повдигнати обвинения срещу него и без да са се провеждали каквито и да е разпити. Когато най-после е пуснат на свобода, той е бил толкова измършавял, че е приличал на жив скелет. Други затворници също потвърждават описанието на фон Саломон относно американските лагери за задържане. Карл Блесинг например, по-късно президент на Германската федерална банка, разказва как са се отнасяли към него по съвсем същия начин.^[16]

Макар усилията по денацифициране да са били по-разхлабени в Британската зона, британците все пак издават директиви на войниците си да поставят германците на мястото им. В един следвоенен памфлет например, издаван за британските войници, се чете:

„Изпълнявай дълга си като представител на покоряваща сила и поставяй германците на мястото им. Давай заповеди—не повдигай въпроси. Демонстрирай студена, правилна, достойна дързост и безразличие. Не се опитвай да бъдеш мил—иначе това ще се възприема като слабост. Действай с желязна ръка при всеки опит на противопоставяне или други форми на неуважение. Не слушай разказите на привлекателни жени с охота—вероятно е това да го правят по заповеди. Не страни от друга война, ако този път Германия не научи урока си.“^[17]

 

Еврейската бригада, която е била част от Осма британска армия, също е убивала много разоръжени и беззащитни германски офицери. Еврейската бригада е действала зад Британската армия и е убивала германски старши офицери, които в повечето случаи не са били виновни за нищо, освен за това, че са служили в защита на страната си. В книгата си „Еврейската бригада“ Морис Бекмън пише: „Това са били първите следвоенни екзекуции на избрани високопоставени нацисти. По това време са действали десетки отмъстителни отряди; смята се, че тогава са извършени 1,500 екзекуции. Точният брой обаче никога няма да се разбере.“^[18]

Т.нар. денацифициране на Германия в действителност е било усилен опит всякакви признаци на гордост в собствената им страна и култура у германците да бъдат премахнати. Програмата е била изпълнявана от Съюзниците по един двуличен начин, без да се взима в предвид каквато и да е справедливост. По отношение на денацификацията Ханс Шмидт казва:

„Ако някой отнеме на една нация и на един народ тяхната суверенност, тяхната независимост; тяхното право на самоопределяне; тяхното право на справедливост и истина; тяхното право на независимо, безпристрастно и честно правораздаване; тяхното право да бъдат управлявани от хора (политици или принцепси), винаги стремящи се към най-доброто за собствената им страна; тяхното право да запазят собствената си култура; тяхното себеуважение и дори собствената им валута; тяхното право да бранят потомствата си и, накрая, идентичността си, тогава този народ и нация са обречени на заличаване от лицето на тази земя.“^[19]

 

 

Успешна кампания по вменяване на вина в Германия

След безусловната капитулация на Германия през май 1945 г., Съюзниците задействат една изключително успешна кампания по промиване на мозъците на германците и вменяването на вина у тях заради действията им, дори и бездействията им, по време на Втората световна война. Безконечната съюзническа кампания на негативна публичност досега винаги е предотвратявала предприемането на обективен анализ относно участието на Германия във войната. Фактът, че Съюзниците карат Германия да се включи във Втората световна война вече почти не се споменава в обществените дискусии.

На Фридрих Грим, авторитетна германска фигура на международното право, му са показани копия на нови позиви, напечатани на немски непосредствено след войната, които е следвало да бъдат разпространени из цяла Германия от Съюзниците. Описвайки германски военни престъпления, позивите са били първата стъпка в програмата по превъзпитание, изготвена за Германия. Грим предлага на един съюзнически офицер клеветническата кампания да спре, тъй като войната вече е била приключила. Съюзническият офицер обаче отвръща: „Как пък не, та ние тъкмо започваме. Ще продължим с тази зверствена кампания, ще я засилим, докато никой повече няма да иска да чуе и една добра дума за германците, докато каквато останала симпатия за вас в другите страни не бъде напълно заличена и докато самите германци не станат толкова объркани, че да не знаят какво правят!“.^[20]

В резултат на съюзническата пропагандна кампания германският народ е преизпълнен с вина. Германската вина е толкова силна, че тя принуждава немското правителство да изплаща огромни репарации и постоянно да се извинява на Съюзниците въпреки зверствата, извършени от тях самите срещу германския народ. Милиони изпъдени германци плащат репарации на хора, оцелели германските концентрационни лагери, въпреки че на същите тези германци всичката им земя и лични вещи преди това са им били заграбени. На германските ученици постоянно им се втълпява за престъпления, извършени от Националсоциалистическа Германия, без почти нищо да научават за престъпленията, извършени срещу техните предшественици след войната.^[21]

Германските деца са научавани още от най-ранна детска възраст да възприемат Третия райх само и единствено като нещо лошо, грешно, престъпно и презрително. През пролетта на 2001 г. една германска телевизия интервюира Ана Рау, 17-годишната дъщеря на германския президент Йоханес Рау. По време на интервюто Ана Рау обсъжда какво се преподава в часовете по история:

„Относно това на какво ни учат в училище в часовете по история, мога само да отговоря с думата ‘националсоциализъм’. Нищо друго изглежда не е от значение. Всички свързано с Втората световна война започва наистина да ми лази по нервите. Все едни и същи неща. Започва се с Хитлер, след това се говори за Ане Франк, а в дните, когато трябва да сме на излет в гората, трябва вместо това непременно да гледаме ‘Списъкът на Шиндлер’. Всичко това продължава дори когато ходим на църква, където, вместо да научаваме религиозните ни задължения, продължава да ни се говори за ‘Холокоста’. Крайният резултат очевидно е, че повече не искаме да слушаме за тези неща. Това ни изтощава емоционално, което накрая води и до безразличие.“^[22]

 

Повечето хора са чували за националсоциалистическото горене на книги. То се случва на 10 май 1933 г., когато основно порнографска литература, считана за антигерманска, е публично изгорена. Малцина обаче осъзнават, че Съюзниците премахват и след това унищожават не по-малко от 34,645 заглавия на книги и брошури от германските библиотеки и книжарници, след като превземат Германия. Това са в пъти повече книги от онези, унищожени от Националсоциалистическа Германия. Дори и днес притежанието на книги, подлагащи под съмнение наратива за Холокоста, може да доведе до претърсване на дома и конфискация на инкриминиращата литература, със съпътстващи глоби и лишаване от свобода за притежателя на книгите.^[23]

Днес в Германия защитаването на Третия райх под всякаква форма или начин е подсъдимо. Показването на свастика също е определено като престъпление в днешна Германия. Онези германски националсоциалисти пък, които са действали похвално по време на Втората световна война, не могат да бъдат възхвалявани, като множество гробове на почтени германци вече са били осквернявани.^[24]

Местната управа на баварския град Вунзидел например отказва гробът на Рудолф Хес повече да се намира на негова територия. Хес, който на 17 август 1987 г. умира в затвора „Шпандау“, предприема огромен риск, като отлита за Шотландия с цел провеждането на мирни преговори с Великобритания. Впоследствие Вунзидел се превърща в място за поклонение за хората, които са искали да отдадат почит на Хес за смелата му постъпка. На 20 юли 2011 г. обаче гробът на Хес е отворен отново, а останките му са ексхумирани и накрая кремирани. Прахът му е разпръснат в морето, а надгробната му плоча, чийто надпис е гласял „Предприех риска“, накрая е унищожена.^[25]

 

 

Масовото убийство на германския народ

Съюзническото следвоенно отношение към Германия може би води до повече германски жертви, отколкото Втората световна война взима със себе си. Въпреки че точният брой жертви никога няма да се разбере, броят на германските военни и цивилни жертви по време на Втората световна война вероятно е най-много 6.5 милиона души.^[26] Общият брой на германските жертви след войната в периода между 1945 г. и 1950 г. обаче почти със сигурност надхвърля това число.

Съюзниците са били способни да прикрият своите смъртоносни политики спрямо немците, понеже всички неща от жизненоважно значение в Германия са били под техен контрол. Статистиката за германската смъртност след войната е била под пълния контрол на Съюзниците. Тогава не е имало независимо германско правителство, което само да изготви свои си данни. Докладите на американския военен губернатор са били така изготвяни, че да отразяват по благосклонен начин съюзническото следвоенно отношение спрямо Германия, и оттогава те са широко използвани в определянето на мнението ни относно следвоенното отношение към Германия. Тези доклади показват числа, посочващи малък брой прокудени или постоянно пребиваващи германски жертви от трите Западни зони между 1945 г. и 1950 г.^[27]

Германските следвоенни жертви могат да бъдат разделени на три групи. Първата група са германските военнопленници както в Европа, така и в Съветския съюз. Втората група са онези германци, които са прокудени от територии, дадени на Русия, Полша и Чехословакия, а третата група са онези германци, които вече пребивават в Германия. Макар че никой никога няма да узнае колко германци умират от 1945 г. до 1950 г., със сигурност тези жертви значително надхвърлят повечето традиционни изчисления. Голяма част от тези жертви са вследствие на смъртоносните политики, които Съюзниците прилагат над германците.

Според най-скромните изчисления 1.5 милиона германци погиват в съюзническите военнопленнически лагери. Това включва над 517,000 военнопленнически жертви в Съветския съюз, 100,000 военнопленнически жертви в Югославия, Полша и други страни, като останалите военнопленнически жертви са в американски и френски лагери. Загиналите в тези съюзнически военнопленнически лагери немци преди това са били обект на ужасни страдания, причинени от липса на подслон, от болести и от бавен глад. Днес повечето историци продължават да отричат това съюзническо зверство.

Вероятно минимум 2.1 милиона прокудени немци умират в резултат на уж „редовни и хуманни“ трансфери. Повечето традиционни историци се съгласяват с валидността на изчислението, че 2.1 милиона прокудени немци загиват. Видни авторитети обаче стигат до заключението, че броят на жертвите сред прокудените немци е много по-голям.^[28] Конрад Аденауер например, първият канцлер на Западна Германия, изчислява, че 6 милиона прокудени германци умират. Аденауер заявява:

„Според американските изчисления общо 13.3 милиона германци са прогонени от източните части на Германия, от Полша, Чехословакия, Унгария и т.н. 7.3 милиона [прогонени германци] пристигат в Източната зона и трите Западни зони, повечето от които в последните три. Шест милиона германци обаче изчезват от лицето на земята. Те са мъртви, няма ги. Повечето от тези 7.3 милиона пък, които оцеляват, са жени, деца и стари хора.“^[29]

 

Според изчисленията 5.7 милиона германци, вече пребиваващи в Германия, умират от политиките по изгладняване, прилагани от Съюзниците. Джеймс Бак дава подробно обяснение относно това как се е стигнало до това число от общо 5.7 милиона жертви:

„Според преброяването, извършено от Съюзническия контролен съвет, населението на цяла окупирана Германия през октомври 1946 г. е било 65 милиона души. Според архивните данни на четирите главни съюзнически страни броят на завърналите се затворници, които са били добавени към общия брой на населението в периода октомври 1946 г.–септември 1950 г., е възлизал на 2,600,000 души (закръглено). Според официалната Германска статистическа агенция (Statistisches Bundesamt) броят на новородените добавя нови 4,176,430 души към населението на Германия. Общият брой на завърналите се прокудени немци е възлизал на 6 милиона души. Следователно общият брой на населението през 1950 г., без броят на починалите, е следвало да бъде 77,776,430 души според самите Съюзници. Според Годишника на ООН, както и според германското правителство, в периода 1946 г.–1950 г. официалният общ брой починали германци е възлизал на 3,235,539 души. Според германското правителство броят емигрирали е бил около 600,000 души. Следователно наличното население е трябвало да бъде 73,940,891 души. Преброяването от 1950 г. обаче, извършено от германското правителство под надзора на Съюзниците, отчита едва 68,230,796 души. Следва, че според официалните съюзнически изчисления тогава 5,710,095 души са били в неизвестност (закръглено 5,700,000 души).“^[30]

 

Изчисленията на Бак са потвърдени от д-р Антъни Б. Милър, който е световноизвестен епидемиолог и ръководител на Департамента по превантивна медицина и биостатистика към Университета в Торонто. Милър прочита целия труд, включително и документите, и проверява статистиките, за които той казва, че „потвърждават валидността на изчисленията [на Бак]…“. Милър заявява: „Тези жертви изглежда са причинени, пряко или непряко, от полуизгладняващите хранителни дажби, които през този период са били единствената налична храна за мнозинството германци“.^[31]

Сборът от 1.5 милиона германски военнопленници, 2.1 милиона прокудени германци и 5.7 милиона германски жители се равнява на ненужната смърт на минимум 9.3 милиона германци, които умират след войната. Това са много повече германци, отколкото онези, които умират през Втората световна война. Милиони от тези германци са подложени на бавна смърт от изгладняване, докато Съюзниците са задържали наличната храна. Мнозинството от тези следвоенни германски жертви са били жени, деца и хора на преклонна възраст. Съюзниците, германското правителство или повечето историци никога не предоставят честен доклад относно тази смъртност.

Мъртвите германци обаче не показват цялата истина за геноцида, наложен върху германското население след Втората световна война. Германките, които са били многократно изнасилвани, е трябвало да живеят с физическите и психическите травми до края на живота си. Милиони прокудени немци пък, които губят всичкото си недвижимо имущество и повечето от личните си вещи, така и не получават компенсации от Съюзниците. Вместо това се налага да живеят в крайна бедност в Германия, след като са прогонени от техните потомствени домове. Частната собственост на милиони други германци пък е или заграбена, или унищожена от съюзническите войски.

Следвоенното съюзническо ограбване на Германия със сигурност е едно от най-бруталните, престъпни и неотразени зверства в световната история.

 

 

Заключение

Медиите и учебниците по история многократно използват думата „геноцид“, когато се разказва за отношението на Националсоциалистическа Германия към евреите по време на Втората световна война. Новосъздадената дума „геноцид“ на Рафаел Лемкин обаче се отнася много повече за съюзническото отношение спрямо германския народ след Втората световна война.

 

 

 

Бележки:

1. Lemkin, Raphael, Axis Rule in Occupied Europe: Laws of Occupation, Analysis of Government, Proposals for Redress, Washington, D.C.: Carnegie Endowment for International Peace, 1944.

2. Ibid., p. 79.

3. Ibid.

4. Martin, James J., The Man Who Invented ‘Genocide’: The Public Career and Consequences of Raphael Lemkin, Torrance, Cal.: Institute for Historical Review, 1984, p. 174.

5. Keeling, Ralph Franklin, Gruesome Harvest: The Allies’ Postwar War against the German People, Torrance, Cal.: Institute for Historical Review, 1992, pp. 31-32.

6. Ibid., p. 32.

7. MacDonogh, Giles, After the Reich: The Brutal History of the Allied Occupation, New York: Basic Books, 2007, pp. 344-348.

8. Ibid., pp. 344, 351, 355.

9. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, pp. 194-195.

10. Blumenson, Martin, (ed.), The Patton Papers, 1940-1945, Boston, Mass.: Houghton-Mifflin, 1974, p. 738.

11. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, p. 196.

12. Goodrich, Thomas, Hellstorm: The Death of Nazi Germany, 1944-1947, Sheridan, Colo.: Aberdeen Books, 2010, pp. 299-303.

13. Von Lehndorff, Hans Graf, Token of a Covenant—Diary of an East Prussian Surgeon, 1945-47, Chicago: Henry Regnery Co., 1964, p. 127.

14. Horstmann, Lali, We Chose to Stay, Boston, Mass.: Houghton Mifflin, 1954, pp. 198-200.

15. Botting, Douglas, From the Ruins of the Reich—Germany, 1945-1949, New York: Crown Publishers, 1985, p. 263.

16. Ibid., pp. 263-264.

17. Ibid., p. 206.

18. Beckman Morris, The Jewish Brigade: An Army with Two Masters, 1944-45, Rockville Centre, N.Y.: Sarpedon, 1998, p. xiii.

19. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 26, 48.

20. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, p. 263.

21. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 175-177.

22. Schmidt, Hans, Hitler Boys in America: Re-Education Exposed, Pensacola, Fla.: Hans Schmidt Publications, 2003, pp. 261-262.

23. Ibid., pp. 47-48.

24. Ibid., p. 261.

25. BBC News Europe, July 21, 2011.

26. Bessel, Richard, Germany 1945: From War to Peace, London: Harper Perennial, 2010, p. 388.

27. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 107-109.

28. Ibid., p. 124.

29. Adenauer, Konrad, Memoirs, 1945-1953, translated by Beate Ruhm von Oppen, Chicago: Henry Regnery Co., 1966, p. 148.

30. Bacque, James, Crimes and Mercies: The Fate of German Civilians under Allied Occupation, 1944-1950, 2nd edition, Vancouver, British Columbia: Talonbooks, 2007, pp. 115-116.

31. Ibid., pp. xvii-xviii.

 

Източник:

https://www.inconvenienthistory.com/11/1/6416

[Zara Thustra]

„Германия трябва да погине!“

Автор на ревюто: Марк Вебер

 

Теодор Н. Кауфман, авторът на „Германия трябва да погине!“, е еврейски бизнесмен, роден в Манхатън, който е и председател на групата „Американска федерация за мир“. Първото издание на това книжле е публикувано през 1940 г. или в началото на 1941 г. Второ издание от 96 страници, което се е продавало за по 25 цента, е публикувано през 1941 г. от “Argyle Press” със седалище в Нюарк, Ню Джърси. И двете издания са публикувани, когато САЩ все още е била официално неутрална, тоест преди Атаката над Пърл Харбър на 7 декември 1941 г., която открито въвлича САЩ във Втората световна война.

Американската преса отделя значително внимание на ревностното предложение на Кауфман за систематичното стерилизиране на цялото германско население, което в допълнение на това получава и ревюта в няколко вестника. Едно ревю в ежеседмичното сп. „Time” от 24 март 1941 г. нарича плана на Кауфман „сензационна идея“.

Министърът на пропагандата на Германия Йозеф Гьобелс е бил въодушевен от книгата. „Евреинът [Кауфман] направи лоша услуга на врага“, изтъква Гьобелс в един разговор. „Той нямаше как да се справи по-добре дори и ако беше написал книгата по моя заръка.”

По негова заповед германската преса започва да се възползва от подбуждането на Кауфман към геноцид. На 23 юли 1941 г. на първа страница на берлинския всекидневник “Der Angriff” се появява статия за книгата под заглавията „Диаболичният план за изтреблението на германския народ“ и „Продуктът на една старозаветна злоба“. Появяват се и извадки от книгата, като например в изданието от 3 август 1941 г. на циркулиращия в цялата страна ежеседмичник “Das Reich”.

По време на войната се появява и друг, подобен на Кауфман, план от един изтъкнат американски антрополог. В една статия в нюйоркския всекидневник “P.M.” под заглавието „Изкореняване на бойните нагласи на немците“ от 4 януари 1943 г., Ърнст Хутън излага плана си за „демографско изкореняване“, който да „унищожи германския национализъм и агресивна идеология, като в същото време се запазят и продължат предпочитаните германски биологични и социологични капацитети“ (вж. също Benjamin Colby, Twas a Famous Victory, 1974, стр. 131.).

Предложението на харвардския професор призовава за генетичното изменение на германската нация чрез насърчаване на чифтосването между германки и негерманци, които да бъдат докарани в страната на големи потоци, както и между германци, държани насила извън Германия, и негерманки. Следвало е десет до двайсет милиона германски мъже да бъдат подложени на принудителен труд под съюзнически надзор в страни извън Германия с цел възстановяване на икономиките им. „Целите на тази мярка“, пише д-р Хутън, „включват намаляване на раждаемостта на ‘чистите’ германци, неутрализиране на германската агресивност чрез демографско изкореняване и денационализиране на индоктринирани индивиди“.

Хутън изчислява, че за имплементирането на този план би отнело поне 20 години. „През този период“, продължава той, „имигрирането и заселването на хора от негермански националности по германски територии следва да се насърчава, особено на такива от мъжки пол“.

През десетилетията след края на Втората световна война нещо подобно в духа на геноцидните планове на Кауфман и Хутън изглежда започва да се проявява сред населението на Германия и в имиграционните политики. След загубата на нацията през 1945 г. немската раждаемост спада под прага на възстановяване, милиони расово и културно чужди мигранти са приветствани като заселници в Германия, броят на децата от смесен етнос значително нараства и етно-културният характер на голяма част от страната претърпява драстични изменения, особено в големите градове.

 

От встъпителните думи на книгата на Кауфман:

„Настоящата война не е война срещу Адолф Хитлер.

Нито пък е война срещу нацистите.

Това е война на едни народи срещу други народи; на цивилизовани народи, стремящи се към Светлината, срещу нецивилизовани варвари, тачещи Мрака.

На народи на нации, които биха се впуснали напред към една нова и по-добра фаза на живота, изправени срещу народите на една нация, която с радост би се върнала назад в тъмните векове. Това е една борба между германската нация и човечеството.

Хитлер не носи по-голяма вина за тази германска война, отколкото Кайзера носеше за последната. Нито пък Бисмарк преди Кайзера. Не тези мъже започнаха или обявиха войните на Германия срещу света. Те са само отражение на многовековната вродена жажда на германската нация за завоевание и масово убийство.

Тази война я обяви Германският народ. Именно те са отговорните за нея. Именно те трябва да си платят за войната. В противен случай винаги ще се водят германски войни срещу света. С подобна вечно висяща над главите им сабя цивилизованите нации на света, без значение колко големи надежди таят, колко усилия полагат, никога няма да успеят да положат тази стабилна и солидна основа на постоянен мир, който те трябва най-напред да установят, ако въобще възнамеряват да започнат съграждането на един по-добър свят.

Защото не само не трябва да има повече германски войни; не трябва да остава и ни най-малката възможност за възникването на такава. Целта на настоящата борба трябва да бъде не временното спиране, а окончателният край на немската агресия.

Това не означава въоръжено превъзходство над Германия, нито пък мир, съпътстван от политически или териториални пренастройки или дори надежда, крепяща се на една победена и разкайваща се нация. Подобни решения не са достатъчно заключителни гаранции за спирането на германските агресии.

Този път Германия наложи една ТОТАЛНА ВОЙНА над света.

В резултат на това тя трябва да е готова да плати ТОТАЛНОТО НАКАЗАНИЕ.

И затова има само едно-единствено подобно наказание: Германия трябва да погине завинаги!

И то наистина – а не наужким!“

 

 

Източници:

http://www.ihr.org/books/kaufman/perish.shtml

Освен в горепосочения източник, книгата „Германия трябва да погине!“ („Germany Must Perish!“) на Кауфман може да бъде прочетена в оригиналния й формат и тук:

https://archive.org/details/GermanyMustPerish1941