Карта на „диалектите“ на руския език в Европа от 1914 г.

[Р. Теодосиев]

От Евлоги Станчев: https://www.facebook.com/photo/?fbid=10210470249348287&set=a.1052143399597

 Карта на „диалектите“ на руския език в Европа от 1914 г. Автори: И. П. Поддубний, Н. Н. Дурново, Н. Н. Соколов, Д. Н. Ушаков. Издание на Императорското руско географско общество (ИРГО) в Санкт Петербург (тогава вече Петроград).
 

Бих искал да ви обърна внимание на няколко неща относно това изображение. Картата е резултат от работата на няколко водещи руски, а по-късно съветски лингвисти и отразява официалното разбиране в късноимперска Русия за ареалите на разпространение на различните „говори“ на руския език в началото на 20 век. Със зелено са изобразени говорите на т.нар. „малоруски диалект“ на руския език. Според официалната по това време имперска доктрина за т.нар. „Триединен руски народ“ (известен още като „общоруски народ“) в своя исторически генезис руската нация се състои от три съставни компонента – „великоруси“ (т.е. съвременни руснаци), „малоруси“ (т.е. украинци) и белоруси.

1.

Семантичният произход на понятието „Мала Русь“ може да се проследи още във византийските църковни източници от 14 век и се предполага, че има строго еклесиални означения – т.е. терминът изобщо не отразява руски административни разбирания, още по-малко формираната много по-късно руска имперска доктрина. След преминаването на казашката Хетманщина (или Запорожка войска) под московски протекторат през 17 век, историко-географският термин „Мала Русь“ (или „Малорусия“) и съответно наименованието „малоруси“ постепенно се налагат като официални административни понятия в царска Русия. И до днес официозната руска историческа наука (макар че друга на практика не съществува) преповтаря представата за преобладаването на „малоруското“ самосъзнание на територията на Украйна практически до ранния съветски период, когато е инициирана „насилствена“ украинизация на местното население в контекста на ленинската „коренизация“ през 20-те години. По-опростено, това клише звучи като познатата на много от вас „теза“, че украинците, видите ли, били „създадени“ като нация едва от Ленин и болшевиките. В своето мнозинство историческите документи обаче показват еднозначно, че самоидентификацията като „малоруси“ на териториите на съвременна Украйна, въпреки че съществува, далеч не е доминираща. След Переяславското споразумение от 1654 г. като „малоруси“ постепенно започват да се обозначават основно представителите на местния елит, които са лоялни на руския цар. Също така, което е особено важно, „малорусийството“ често се простира отвъд етническите значения. То става „убежище“ за онази част от казашкия елит, която е привлечена от различни социални придобивки в руската държава, каквито не са били достъпни в съседната и конкурираща се по това време с Русия Полско-литовска държава (Жечпосполита). С други думи, „малоруската идентичност“ има в основата си до голяма степен стремеж към дистанциране от социалния натиск в Полша. В същото време сред преобладаващото население, говорещо на украински език, се конкурират преди всичко самоназванията „казаци“ и „украинци“. Разпространено е и идентифицирането като „руси“ или „русини“ (на латински: rutheni) в смисъла на принадлежност към т.нар. „Руска земя“ (на църковнославянски: Рѹсьскаѧ зємлѧ), т.е. териториите на някогашната Киевска Рус, наследени от Киевското, Черниговското и Галицко-Волинското княжества. Припомням, че в средновековна и ранномодерна Европа понятието „Русь“ (на латински: Ruthenia) обозначава предимно земите на съвременните Украйна и Беларус, докато днешна Европейска Русия е известна основно като „Московия“ (Moscovia). В множество документи, когато се говори за населението от земите на съвременна Украйна, се използват понятията „руси“ или „русини“, а за населението във Великото московско княжество – „московити“.

Във връзка с казаното приложената карта представя детайлен лингвистичен поглед върху границите на украинското етническо землище, макар и според официалната терминология в тогавашна царска Русия. На практика изобразените на картата географски измерения на украинския език съвпадат приблизително с териториите, върху които претендира делегацията на т.нар. Украинска народна република (УНР) по време на Парижката мирна конференция след края на Първата световна война. УНР е опит за изграждане на независима украинска държавност в контекста на разпадането на Руската империя и стремежа на подчинените народи към национално самоопределение. Поради извънредната политическа, социална и др. нестабилност обаче УНР не може да се утвърди като устойчив политически субект, а територията на съвременна Украйна става арена на един от най-кървавите и продължителни сблъсъци по време на Гражданската война в бившата Руска империя. Днес УНР има романтизиран образ на несбъднат национален идеал в съзнанието на много украинци – нещо подобно на Санстефанска България за нас, българите.

2.

На картата прави впечатление категоричното преобладаване на украинския език в региона на Донецкия басейн (откъдето идва и наименованието „Донбас“). То се свързва с няколко исторически обстоятелства, върху които е важно да се обърне внимание. До относително късен период (кр. на 17 век) териториите на съвременните Донецка и Луганска области са формирали част от континенталния хинтерланд на Кримското ханство и са имали съвършено различен етнически състав от днешния. По това време регионът е бил слабо заселен, като основното население се е състояло предимно от номадски групи – татари и ногаи. Постепенно обаче започват миграционни вълни на украиноезично население, което изтласква номадските поселения – първоначално миграциите са били спонтанни и малобройни, но впоследствие придобиват по-масов и устойчив характер. Особен пик на тези заселвания е засвидетелстван в контекста на въстанието на Богдан Хмелницки в средата на 17 век. Допълнителен тласък на миграциите настъпва през следващото столетие, когато върху Хетманщината вече е установен московски протекторат, а колонизацията на Донбас става важен приоритет на руското правителство от гледна точка подсигуряването на южната руска граница. Това е времето, когато етническият облик на региона е чувствително променен – богатият на различни суровини Донецки басейн привлича множество украинци, руснаци, гърци, арменци и други общности. Тогавашният статут на Донбас като граничен регион на Русия става също причина царското правителство да стимулира колонизацията на военизирани групи от балкански православни християни (сърби, българи, румънци и др.), които са заселени в пограничните райони. Тези групи дори са организирани в автономна военно-административна единица, наречена „Славяносърбия“ (с център крепостта Бахмут), която обаче съществува не задълго и впоследствие е присъединена към т.нар. „Новоруска губерния“.

Въпреки етническото многообразие на заселниците в Донбас и Приазовието през 18 и 19 век, демографски доминиращата група според всички статистически документи до самия край на царска Русия са били украинците – според първото общоимперско преброяване, проведено през 1897 г., украинците в региона са възлизали на 52.4%, а руснаците са били 28.7%. Впечатлението относно преобладаването на руската общност в Донбас се постига основно поради обстоятелството, че руските колонизатори са формирали мнозинство в градовете и сред занимаващите се в сферата на тежката промишленост, докато украинците са били преобладаващото население в селската периферия. По-видимото „русифициране“ на региона настъпва едва в съветския период вследствие на урбанизацията, форсираната индустриализация, административния натиск върху казачеството и украинската национална идентичност и в крайна сметка Гладомора, засегнал най-тежко тъкмо украинското селячество. Въпреки това дори последното съветско преброяване от 1989 г., след 70 години съветизация и русификация, показва, че украинците формират 50.71% от населението на Донецка област, а руснаците – 43.60%.

3.

Нещо също много важно, което засяга пряко сегашната пропаганда на Кремъл и нейните опити да манипулира историческите събития относно Донбас. През последните години сепаратистите от „Донецката народна република“ (ДНР) многократно са изтъквали връзката си с историческото наследство и символика на т.нар. Донецко-Криворожка съветска република, съществувала само за месец през 1918 г. Във връзка с това се твърди, че въпросната краткотрайна „република“ е представлявала неуспешен опит на „руското население“ в Източна Украйна да се присъедини към своята „историческа руска родина“ – „мисия“, която съвременната ДНР, макар и сто години по-късно, трябва да довърши. Дори повърхностен поглед към историческите факти обаче показва абсолютната несъстоятелност на подобно твърдение. За своя месец съществуване въпросната „република“ не получава никаква легитимност и признание. Дори самият В. И. Ленин и Совнарком-ът на РСФСР (правителството на Съветска Русия) считат за единствен легитимен политически орган на украинска територия тъкмо Народния секретариат на Украинската народна република на съветите, чиито структури са преобразувани в началото на 1919 г. в Украинската ССР. Нещо още по-съществено – в своята основа Донецко-Криворожката република има стриктно идеологическа, а не етническа или каквато и да е друга ориентация (за разлика от днешните ДНР и ЛНР). Въпросният политически проект се противопоставя на правителството на Украинската народна република не въз основа на някакви националистически сантименти, но единствено поради антисъветската ориентация на УНР. Допълнително потвърждение е, че Донецко-Криворожката република споделя общи политически цели с подкрепяното от Ленин революционно правителство на съветска Украйна. Впрочем друг основен опонент на съветите от Донецкия и Криворожкия басейн е Бялото движение, което репрезентира „автентичния“ руски национализъм, по това време съдържащ все по-ясно изразен фашистки оттенък. Всичко това показва, че днешното представяне на споменатата Донецко-Криворожка съветска република като едва ли не отдавнашен националистически стремеж на „руското население“ на изток от р. Днепър да „поправя“ разни „исторически неправдини“ представлява още един нагледен пример за шизофреничното сливане между всичко руско и съветско, а също за отявлената историческа неграмотност сред много тамошни, но и тукашни путинисти. Показва още, че за днешната кремълска пропаганда примерът (или по-скоро провалът) на някогашната Донецко-Криворожка съветска република служи единствено като претекст за руската агресия в Източна Украйна.

Освен това днешните сепаратисти от ДНР твърдят, че възраждат още символиката на Донецко-Криворожката република от 1918 г. – черно-синьо-червеният трикольор, който се счита за знаме на тази едномесечна квазидържава. Документите и фотоархивите показват, че тази някогашна република (както повечето подобни съветски проекти през периода) е използвала за свой флаг червеното знаме на комунистическата революция. Според руския историк и общественик Владимир Корнилов въпросният трикольор никога не се е появявал през 1918 г., а всъщност е използван за знаме от т.нар. Интернационално движение Донбас (ИДД) – обществено-политическа организация, създадена през 1990 г., първоначално с цел съхраняване на Съветския съюз, а впоследствие стремяща се към федерализация на независима Украйна. Самият Корнилов е бил активен участник във въпросното движение, а днес е сред подкрепящите ДНР и руската инвазия в Украйна (за което е и обект на санкции). В началото на 90-те въпросният трикольор всъщност е представлявал своеобразен отговор на ИДД срещу движението за украинска национална независимост – към червено-синьото знаме на Украинската ССР е прибавен черният цвят, символизиращ Донецкия басейн. Именно оттук, макар и в обърнат вариант, днешните сепаратисти от ДНР са заимствали своя трицветен флаг.

Всички тези (но и много други) факти показват ясно, че днешното пропагандно говорене за Донбас като за „изконна руска земя“ не само са лишени от необходимата историческа дълбочина, но са също фактологично неверни.

4.

Няколко думи по отношение на Кримския полуостров, също обозначен на лингвистичната карта. В демографско отношение Крим представлява мултиетнически регион още от най-стари времена. В продължение на векове полуостровът е населяван от различни по своя етнически, лингвистичен и религиозен облик общности – някои от тях са неизменна част от историята на Крим още от Средновековието (кримски татари, кримчаки, караими, арменци) или дори от Античността (гърци), докато други са резултат от по-късни преселвания (германци, италианци, българи и т.н.). Също така някои групи постепенно започват да се асимилират в други и днес вече не съществуват като самостоятелни общности – такъв е примерът на някогашните кримски готи, които с течение на времето загубват своя език и чиито наследници днес са част от местните татари и в по-малка степен гърци.

Едва ли има по-изстрадал от руските имперски политики народ от кримскотатарския – стара тюркоезична мюсюлманска общност (самата тя продукт на динамични етнически процеси), която за малко повече от два века Русия превръща от държавнотворен народ със своя държава (Кримското ханство) до политически обезглавено малцинство, изправено пред напълно реалната опасност от цялостно заличаване. Крим е хронично детатаризиран от края на 18 век, когато полуостровът е анексиран от Екатерина II. На практика постепенното демографско нарастване на етнически руснаци (и в по-малка степен на украинци) е засвидетелствано в имперските преброявания едва след Кримската война (1853–1856) и особено в контекста на прогонването на кримските татари и другите коренни народи от полуострова. Във връзка с това идеологемата „Крым наш“ може да претендира за приемственост единствено с руската имперска идея – и по-конкретно нейната преработка след края на 18 век – в основата на която стои старата руска мечта за контрол върху Черно море (архимечтата е контрол върху Проливите). Тази концепция обаче е строго геополитическа и не почива върху убедителна историческа аргументация.

5.

Обърнете също така внимание върху територията, намираща се на изток от Азовско море – историко-географският регион Кубан, днес влизащ в Краснодарския и части от Ставрополския край на Руската федерация. Историята на Кубанския край е особено интересна, макар и слабо известна на читателската аудитория у нас. В продължение на столетия регионът попада в различни сфери на интереси, а местното население е от разнороден характер – тук пребивават групи от алани, черкези, ногаи и др. В края на 18 век Кубан променя чувствително своя етнически облик – регионът започва да бъде заселван от големи групи запорожки казаци и украински селяни. Както в случая с Донбас, така и тук, колонизацията на казашко население преминава основно под санкцията на властите в царска Русия, за които подсигуряването на южната руска граница и контрола на черноморското крайбрежие представляват въпроси от първостепенна важност. Интензивните миграции продължават и в началото на следващото столетие, вследствие на което украиноезичното население става етническо мнозинство в региона. В резултат на това на територията на Кубан започва да се развива специфичен украински фолклор, притежаващ свои харизматични регионални отлики. Краят на 19 и особено началото на 20 век стават свидетели на своеобразен разцвет на местната украинска култура. Започват да се организират украиноезични училища, издават се вестници на украински език, формира се местна украинска интелигенция. Опит за политически израз на този силен културен регионализъм е провъзгласяването на т.нар. Кубанска народна република в началото на 1918 г. – почти неизвестен за българската публика щрих от украинската, руската и като цяло източноевропейската нова история. По време на краткотрайното си съществуване тази държава следва ясно изразена антисъветска траектория, гравитира около Украинската народна република, но в крайна сметка е окупирана по време на Руската гражданска война – първо от белогвардейците на Антон Деникин, а сетне от болшевиките.

Както другаде в Съветския съюз, така и в Кубан централизираният политически натиск срещу украинската идентичност започва в края на 20-те години и продължава с особена интензивност в началото на следващото десетилетие. Предизвиканият вследствие на ускорената колективизация на земеделската продукция масов глад в Кубан през 1932–1933 г. засяга най-силно именно селското украинско население в региона. Това е друг, не по-малко трагичен, но често неглижиран епизод от Гладомора. Само за периода от есента на 1932 до пролетта на 1933 г. в Кубан са документирани 62 хиляди загинали, въпреки че според някои изследователи броят вероятно е в пъти по-голям. За разлика от Донбас и останалите части на Украйна, тук антиукраинските репресивни политики имат катастрофални и непоправими последици за местното украинско население. Погледът към демографската статистика е красноречив: на преброяването на населението в СССР през 1926 г. като украинци в Кубан се определят над милион и половина души (най-голямата етническа група в региона), докато на преброяването от 1959 г. местните украинци възлизат на едва 137,604 души. Според последното преброяване на населението на Руската федерация от 2021 г. само 29,317 души се определят като украинци в Краснодарския край (0.5% от общото население на региона), а в съседното Ставрополие броят на украинците е под 10,000 (0.34% от общото население). Чрез последователен административен натиск, политики на русификация, а също и физическо унищожение се постига на практика пълното заличаване на украинската общност в Кубан, някога абсолютно мнозинство в региона.

Струва си да се говори повече за съдбата на украинците и тяхната идентичност в Кубан – особено в контекста на преповтаряните от кремълските пропагандатори клишета относно мнимите репресии срещу рускоезичното население в Украйна, които „режимът в Киев“ налагал след „преврата“ от 2014 г. Необходимо е да се припомни, че същото това рускоезично население бягаше масово от своите руски „освободители“, а през ноември м.г. посрещна с цветя и сълзи в очите украинските войски в Херсон.
______

Обсъжданата тук проблематика на практика няма изследователи у нас. Нещо дори по-притеснително – съмнително е доколко може изобщо да се говори за наличието на професионално издържана академична русистика в днешна България. Това прави тези и други подобни научни въпроси особено уязвими на исторически манипулации и употреби от съвременна политическа и геополитическа гледна точка. Тъкмо в това, уви, се изразява родилното петно на историческата наука – нейната неразривна свързаност с политиките на деня. Малкото политически независими и емоционално необременени изследователи в това поле имат неимоверно трудната задача да извеждат на преден план историческите факти и да заглушават пропагандата.

Четете, интересувайте се, разсъждавайте и не позволявайте на фалшификаторите на история да ви манипулират. 

[Flagove.com]

Всъщност самият руски език е църковнославянският език, остаряла и съхранена форма на старобългарският език, който в нашите земи е еволюирал до съвремемнният си вид.

[Gabraka]

Картата много напомня на тази, а концепцията за "триединен руски народ" много напомня на концепцията за "единство на българските ъ-, а- и у-говори".