Бунтари и авантюристи в средновековна България от Пламен Павлов

**Frujin Assen** · Март 1, 2007

Пламен Павлов

=============================

БУНТАРИ И АВАНТЮРИСТИ

В СРЕДНОВЕКОВНА БЪЛГАРИЯ

ИНТРИГИ И ПРЕВРАТИ В ХАНСКИЯ СТАН ПЛИСКА

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Сблъсъкът на различни възгледи, интереси, социални групи, личности е нещо естествено както за човешкото общество, така и за всеки народ, държава, град, за всяка подсистема или "клетка" на живата социална тъкан. Средновековното българско общество естествено не прави абсолютно никакво изключение. Вътрешните борби са му били присъщи дори и в най-безметежните на пръв поглед периоди от и без това достатъчно драматичната ни история.

Заговорите срещу различни български владетели имат своето място още от VIII в. В "Именника на българските ханове" четем за Кормисош, който "сменил рода Дуло", с което първата българска династия паднала от власт. Причините за тази "революция" остават неизвестни, а предположенията за нейните причини и съдържание - разнообразни. В средата на същото столетие, раздирана от вътрешни борби и масирани византийски военни намеси, България станала арена на цяла поредица заговори и преврати, в които главната роля играели родовете Вокил, Укил и Угаин. Двама владетели станали жертва на заговорници (Телец в 763 и Паган в 766 г.), Токту и брат му Баян били убити най-вероятно от ромеите (766 г.), Сабин (766 г.) и Телериг (777 г.) намерили политическо убежище във византийската столица. Съдбата на мимолетно царувалия Умар (767 г.) също надали е била по-различна от онази на другите свалени ханове.

Кризата, в която изпаднала младата българска държава в средата на VIII в., по принцип е едно от най-слабо познатите, в голяма степен "загадъчни" явления в нашето средновековие. По-"старите" български историци предлагаха различни и понякога взаимно противоречащи си версии за природата на тези събития: борба между "прабългарска" и "славянска" партии в управляващата върхушка, съчетана с византийска намеса във вътрешните работи на страната (В. Златарски), пак сблъсък между болярски "партии", но този път "национална" и "провизантийска" (П. Мутафчиев) и други подобни. По-сетне учените, търсейки различни варианти за решаване на този тъмен въпрос, предложиха и други щрихи към толкова неясната картина: борба между прабългарските родове, слабости в политиката на отделни ханове, предизвикали сериозна вътрешна опозиция и т.н. Нееднозначно е представяно и отношението на славяните към тези вътрешнополитически колизии, като понякога те въобще са изключвани от тях. Последното не е възможно, разбира се, тъй като в качеството си на поданици на същата тази българска държава, на активни участници в нейната войска, отбранителна система и т.н., и т.н., славяните и техните князе не може да са нямали предпочитания към едни или други личности, династични родове и водената от тях вътрешна и външна политика.

Нека все пак направим някои задължителни уговорки. Византийската агресивност била донякъде неочаквана за българския елит, тъй като от времето на хана-"кесар" Тервел (700-721) двете страни били изградили определено добросъседски отношения. Второ, усилената намеса на Византия в българските работи се дължала и на някои конкретни, вкл. субективни обстоятелства - неочаквано изгодният за империята мир с Арабския халифат (756 г.), "развързал ръцете" на ромеите за активност с големи въоръжени сили на север; личността на император Константин V Копроним (741/743-780), чиято целеустременост, енергия и стратегическо мислене не се срещат толкова често нито във византийската, нито в европейската средновековна история като цяло. Не на последно място, не е изключено кризата в България да е била свързана и с идването на нови прабългарски групи от черноморските степи в земите на изградената от Аспарух държава. Някои, предимно косвени данни в това отношение вече има. Независимо че така броят на населението нараствал и това било извънредно положително предвид скромните демографски ресурси на държавата, идването на новите групи прабългари можело да създаде (и сугурно е създавало!) вътрешни напрежения, борба за власт и т.н. Подобна ситуация, както се приема, имало при куманите в последните десетилетия на XI и началото на XII в. - борбата между династичните родове Тертероба, Кай и Олберли, дошли в южноруските степи по различно време със свои подчинени племена.

Възможно е и друго решение - дори и да нямало приток на нови групи прабългарско население, то самите Аспарухови българи, както изглежда, били с твърде нееднороден състав, който за изминалите десетилетия не е могъл да достигне нужната хомогенност. Дори и във времето на Омуртаг виждаме родове (Чакарар, Кюригир и т.н.), които вероятно имали различна първоначална етническа природа. Археологическите и езиковедските наблюдения дават възможност да се мисли, че в рамките на прабългарската общност съжителствали тюркоезични и ираноезични елементи, че имало поне два типа прабългарска култура. Тези различия можели да ескалират във вътрешна борба, особено във време на външна заплаха. Във всеки случай схематичните решения на въпроса за кризата в средата на VIII в. не са достатъчно убедителни. И все пак, нека проследим накратко онова, което ни е известно. Дори и то, колкото и да е недостатъчно, дава възможност за някои нови наблюдения и изводи.

При Кардам (777-802) и Крум (802-814) данни за заговори отсъстват, но надали е случайно искането на Крум към Византия двете страни да си връщат взаимно политически бегълци. Отговорът на "тъмния въпрос" около наследника (двамата наследници?!) на Крум, т.е. хановете Докум и Диценг (за кратко време от по няколко месеца през 814-815), най-вероятно се крие отново във вътрешните борби в Плиска. Дори и за такъв виден български владетел като "кана сюбиги" Омуртаг (815-831) към 829 г. вървял слух, че бил убит от един свой велможа. Някои учени, например полският византолог Т. Вашилевски, са склонни да приемат това за вярно, търсейки "следи" в съдбата на малолетните ханове Маламир и Персиан I. Дирята на предполагаемия заговор срещу Омуртаг води към бележития и незаслужено "полу"-забравен българска държавник кавхан Исбул, който близо две десетилетия ръководил държавата и на практика осъществил голямото териториално разширение към Беломорието и днешна Македония.

Вероятно и екзекуцията на Енравота-Боян (най-големия Омуртагов син) се е дължала не само на ненавистта на брат му хан Маламир (831-836) към християнството. По принцип гоненията срещу християните в България през IX в., преди всички ромейски пленници от времето на Крум, били мотивирани не от неприемането на "чуждия" Бог, а от политически причини. В случая с Енравота, който обаче отново знаем по легендарни данни, най-малкото преосмислени (и преиначени!) от българската християнска митология, положително е имало елемент на вътрешнополитическа борба, в която отново надделяла "партията" на кавхан Исбул, регентът на малолетния Маламир. Каквито и да са били дворцовите ходове на Исбул, те на практика довели до укрепването на централната власт и грандиозните успехи на държавата във времето на Персиан I (836-852) и Борис-Михаил (852-889, +2 май 907 г.).

През 865 г. срещу покръстителя княз Борис-Михаил бил вдигнат масов бунт, предизвикан от въведения от него "лош закон..." Знаем, че опрян на верните си войски, князът разгромил метежниците, а петдесет и два боилски рода били подложени на поголовна сеч. Години по-късно князът имал угризения за извършеното кръвопролитие, макар то великодушно да било опростено от самия папа Николай I. Много е писаното около тази кървава разправа на княза-покръстител с опозиционните сили, вкл. дотам той да е обвиняван, че изтребил прабългарската знат, което пък на свой ред отворило път на славянските първенци към двореца и висшите държавни служби. Някои лаици и псевдоучени, склонни към гръмки, по същността си патриотарско-расистки, изводи и "обобщения", виждат в действията на Борис-Михаил едва ли не най-тежката катастрофа и най-голямото "престъпление" в нашата многовековна история...

Напълно възможно е ударът наистина да е паднал най-вече върху опозиционни прабългарски родове, макар самите те вече да били в една или друга степени сродени със славянската родово-племенна аристокрация. За да не бъда голословен, ще дам един особено показателен пример. Сродяването на прабългарския със славянския елит в държавата личи много добре от известните приписки в Чивидалското евангелие, диктувани от Борисовите пратеници в Рим багатур Сондоке и ичиргу-боил Стазис през 867 г. Сондоке, в чиито прабългарски корени не можем да се съмняваме, е имал седем деца със следните имена: Михаил, Велегнев, Богомила, Каля, Марта, Елена, Мария, а втората му съпруга е носела славянското име Собеслава. Когато се направи съпоставка между Пространното житие на св. Климент Охридски и т.нар. Второ житие на св. Наум Охридски, се вижда, че бори-тарканът на Белград (886 г.) е носел името Радислав, което естествено не означава, че е бил "чист" славянин - както не е бил такъв например и посоченият по-горе Велегнев, син на багатур Сондоке.

Няма никаква гаранция, че в антихристиянския метеж срещу Борис-Михаил не са участвали славяни - напротив, фактът, че бунтът имал широк размах най-вече в деветте провинции (комитати) предполага активно участие на недоволни от промените славянски велможи. Що се отнася до масовостта на репресиите, все пак не бива да се забравя, че когато средновековните хронисти разказват такива поучителни "истории", те са склонни към сериозни преувеличения. От друга страна, онези, които най-ярко подкрепяли Борис-Михаил, все пак не били славяни (най-малко пък "чисти"), а отново от предимно прабългарско потекло. При това става дума за традиционния плисковски аристократичен елит, носещ своята "синя кръв" още от зората на българската държавност - такива именно били кавхан Петър, ичиргу-боилът Стазис, багатур Сондоке, сампсисът Алексий Хунол, сампсисът Персиан (Чишюн), великият жупан Сивин, олг-тарканът Теодор, комитите Таридин, Курт (или Котокий), Домета и др. В следващите десетилетия неизменно срещаме отново водещи държавни дейци от този тип елит - достатъчно е да посочим определено неславянските имена на кавхан Теодор Сигрица, ичиргу-боила Мостич, маготът Крон, комитите Салан, Глад, Лоборчи, Менморут и т.н. С други думи, най-малкото е пресилено да се мисли, че Борис-Михаил избивал прабългарската върхушка, подкрепян от... най-видните прабългарски родове! Напротив, в т.нар. антихристиянски бунт от 865 г. ясно се открояват противоречията между засилващата се централна власт, обогатена с принципите на римо-византийското самодържавие, и провинциалните родово-племенни структури. Последните се чувствали особено засегнати от намесата на върховната ханска власт вече не само във военното дело, икономиката, правото (още с т.нар. Крумови закони), но даже и в религията.

Тридесетина години по-късно самият Борис и третият му син, дотогавашният монах Симеон (Велики), свалили със сила и наказали с ослепяване обвинения в склонност към езичество, разврат и безпътен живот княз Владимир-Расате (889-893). Вече неведнъж съм изразявал мнението, че истинска реставрация на езичеството е нямало. Няма нито един категоричен факт, който да говори за реална антихристиянска политика, езически по природата си репресии, разрушаване на църкви и т.н., и т.н. Сравняването на княз Владимир с император Юлиан Апостат / "Отстъпника" (361-363) е хипотетично и най-вече емоционално мотивирано, но не се опира на някакви "твърди" факти. По-скоро Владимир тайно или явно симпатизирал на средите, в които "посланията" на старата вяра (но, както би следвало да бъде, и старите разбирания за политическата система!) все още имали някаква почва. Наред с това той се опитал да преориентира външната политика на страната към Немското кралство, което също не било одобрявано от Борис. Не бива да забравяме и онова, което твърди неизвестният автор на "Чудото на св. Георги с българина", а именно че... Симеон, подкрепян от стария княз-баща, свалил по-големия си брат! Казано иначе, навярно е имало и елемент на персонална борба за престола, което предвид извънредно високите интелектуални достойнства и лични амбиции на Симеон Велики не бива да ни изненадва.

Като най-яркия материален израз на всичко казано дотук археолози и историци неизменно сочат няколкото тайни подземни прохода, с които бил снабден плисковският хански дворец. Едва ли първата работа на всеки нов владетел е била да гради такъв таен тунел, но тяхното съществуване все пак загатва колко големи са били рисковете на ханската "професия"...

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

БРАТЯТА НА ЦАР ПЕТЪР И ТЕХНИТЕ ЗАГОВОРИ

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

Цар Петър (927-969) може би и до днес си остава най-несправедливо обвинявания български владетел: за "упадъка" на Първото българско царство, за засилването на социалното разслоение, за появата на богомилството, за гибелта на държавата през 1018 г., за проникналата във Велики Преслав "византийска поквара" и т.н., и т.н. От дистанцията на едно хилядолетие е лесно да се дават строги оценки и присъди. Фактите показват, че при цар Петър България продължавала да бъде регионална "велика сила", с която всички малко или много трябвало да се съобразяват! Военната й мощ оставала на висота, което личи даже от крайно неблагоприятните за държавата събития през 966-971 г. Нито Никифор II Фока (963-969) посмял да започне една истинска война с България; нито успехите на Светослав Киевски са били толкова лесни и безспорни. Още нещо, ако българската държава е била в такава степен "пропита от отровата на византинизма", в упадък и т.н., то как само западните области на същата тази държава, управлявани от Самуил и наследниците му, са били в състояние повече от четири десетилетия да удържат на византийския натиск?! Нещо повече, да нанесат тежки удари на империята (особено в периода 986-1000 г.), които Василий II бил принуден да компенсира с "тотална война" и невъобразима даже и за суровите средновековни "стандарти" жестокост...

И все пак, далеч съм от мисълта, че цар Петър е бил "идеален" и безпогрешен владетел. Напротив, царят и помощниците му (вкл. неговият настойник и учител в "голямата политика", кавханът Георги Сурсувул) допуснали и сериозни политически грешки; нерядко действията им били колебливи, недостатъчно енергични и ефикасни; лоялността им към византийските им партньори в някои случаи може би граничела с политическия наивитет. Страната обаче издържала и нашествията на маджарите (унгарците), "бич" за почти цяла тогавашна Европа; продължила да респектира съседите си (сърби, хървати, ромеи) с военната си мощ и политическо влияние.

Заговорите на царските братя, на които ще се спрем тук, показват интересни страни от вътрешнополитическия живот във Велики Преслав и страната. Мирният договор с Византия, сключен от младия цар Петър и регента Георги Сурсувул през октомври 927 г. явно не бил приет еднозначно от българската аристокрация. Как се стигнало до тези противоречия е трудно да се каже, тъй като поне в началото сред висшата знат в Преслав имало висока степен на "консенсус" (вж. очерка ми за Георги Сурсувул в книгата "Кой кой е в средновековна България"). Може би в конкретния политически момент е имало някакви критики, но те явно били достатъчно приглушени и неафиширани, тъй като сред личностите, участвали в преговорите с Византия, виждаме такива ръководни фигури като самия кавхан Сурсувул, ичиргу-боила Мостич, неизвестните по име "миник" и "маготин" (висши военни командири), сампсисът ("шеф" на дворцовата канцелария) таркан Симеон, близкият царски роднина (първи братовчед?) Стефан и др. Както вече съм имал възможността да подчертая, мирът бил наложен от обстоятелствата; той бил в общи линии еднакво приемлив и за ромеите, и за българите; няма сериозни основания да бъде свързван с безпринципни отстъпки от българска страна и т.н. Ако трябва да се говори за отстъпление от Симеоновата политика, то такова "омекотяване" на политическия курс (и то твърде внимателно преценено като позиция!) имало най-вече в идейнополитически план. Що се отнася до отстъпване на територии, до проникване на "зловредно" византийско влияние, едва ли не на някаква доброволна зависимост от политиката на империята - за подобни подозрения и обвинения към цар Петър и правителството му, обективно погледнато, няма почва.

И все пак, хронистите с по-късна дата съобщават за появата на т.нар. "партия" на неизвестните като имена и състав "Симеонови велможи". Тези български първенци не били съгласни (най-малкото в някакви конкретни детайли имали сериозни резерви) към политическия курс на "дълбок мир" с Византия. Струва ми се, че и тук, колкото и да е рисковано, трябва да погледнем на нещата с по-други очи. Най-вероятно, както в "реалната политика" е ставало много пъти, вътрешни, междугрупови, междуличностни противоречия и вражди били обличани в по-радикална форма. Естествено, външнополитическата и патриотичната "материя" винаги е служела най-добре за мотивиране на подобни интереси, за търсенето на максимално високи политически дивиденти за сметка на управляващите в даден исторически момент. Знаем, макар и отново с късна дата, че Петровите братя Иван (Йоан) и Венеамин (известен повече като. "Боян Магьосника") носели "българско облекло" - както се приема, в израз на неодобрение на византийската дворцова мода и като своеобразна декларация на "изконните" български (прабългарски) традиции и светоглед. Ясно е, че самото правителство на Петър и Сурсувул като изпитвало известни притеснения във връзка с едни или други мъчнотии в своята дейност (гладът, сушата и природните бедствия през 927 и последвалите я тежки години; еретическата пропаганда на поп Богомил; маджарските нашествия), било принудено "да търпи" наличието на такава вътрешна опозиция.

Както се предполага в последно време, ситуацията в самото царско семейство създавала почва за вътрешни разногласия. Възможно е цар Симеон Велики сам да е "посял" семената на раздора, пренебрегвайки синовете от първия си брак за сметка на Петър, дете от втората му съпруга. Както знаем, престолонаследникът Михаил бил лишен от правата си и насила изпратен в манастир. П. Георгиев според мен основателно предложи една такава реконструкция на събитията, която ни помага да вникнем в ред неподозирани на пръв поглед детайли. Един от тях, особено важен, е обстоятелството, че през 927 г. цар Петър бил малолетен (най-малкото твърде млад, т.е. към 18-20-годишен), което налагало необходимостта от настойник в лицето на Сурсувул, негов вуйчо и тогавашен кавхан. Т.нар. субективен фактор, най-вече личността на държавния глава, особено пък в средновековната епоха, е имал достатъчно голяма значимост, за да го подминем с лека ръка. He са малко примерите от по-късното ни средновековие, когато малолетието на владетеля е използвано от вътрешни и външни врагове (напр. при Калиман I и Михаил II Асен, Иван Стефан; така малолетните наследници на Асен I, Иван Асен II и Александър отпадат от борбата за трона през 1207 г., и т.н.). В случая нещата навярно били още по-сложни, тъй като консервативните прабългарски норми все още имали силно въздействие в обществен план.

При възцаряването на Петър в края на май 927 г. някои принципни държавни въпроси сами по себе си създавали предпоставки за нестабилност в перспектива. Младият владетел очевидно все още нямал деца, особено син и престолонаследник (канартикин). Въпросът бил решен, най-вероятно "по неволя", в полза на оформящата се опозиция. За канартикин според мен тогава бил обявен Иван (Йоан), който обаче, както излиза, е бил по-голям от своя царствен брат. Ако пък Йоан е бил канартикин още от времето на отстраняването на Михаил от двореца (кога е станало това ние не знаем), то ситуацията около престола ставала още по-сложна, заредена с идеи за узурпация в най-близко бъдеще.

Нещата тръгнали зле още през следващата 928 г. Иван оглавил един заговор, който едва ли е бил обезвреден така лесно, както излиза от лаконичните разкази във византийските хроники. Археологът К. Попконстантинов обърна внимание на един надпис от Х в. от скалния манастирски комплекс при Мурфатлар (дн. Басараб, Северна Добруджа - Румъния), където разчитаме името на "цар Иван"! Кой е този "цар Иван", ако не Петровия брат? Надали тук става дума за император Йоан Цимисхи (969-976), нито пък за "българския самодържец Иван" (Иван Владислав: 1015-1018) - надписът определено е по-ранен, пък и един печат на Иван ни дава изписаната на гръцки титла "василевс", т.е. българската "цар". В такъв случай заговорниците успели да коронясат своя избраник за владетел, спазвайки в една или друга форма официалния церемониал. Едва по-късно те били заловени и обезвредени, но, макар и мимолетно, "цар Иван" категорично изявил своите претенции. Няма да се впускам в повече предположения и догадки, тъй като те не биха имали практически никаква изворова основа. До истински боеве, завладяване на крепости и т.н. в този опит за метеж, слава Богу, едва ли се е стигнало. От друга страна, не можем да не признаем, че опасността от междуособна гражданска война била съвсем реална! Както съобщават византийските хронисти, властите се разправили много жестоко със заговора, а Иван бил хвърлен в затвора. Обстановката оставала сложна, което личи от обстоятелството, че цар Петър бил принуден да търси помощ от византийските си роднини, т.е. от своя "дядо" Роман I Лакапин.

Хронистите представят нещата по един странен, според мен волно или неволно изопачен начин, който е залегнал в същестуващите изследвания. За какво става дума? Дошлите в помощ на цар Петър ромейски пратеници (съветници?) тайно извели царския брат Иван от затвора, от Велики Преслав и въобще от страната! В Константинопол той веднага станал обект на особени грижи - лично Роман Лакапин кумувал на неговата сватба с една знатна ромейска "дама" и т.н., и т.н. За някакви български реакции и протести не става и дума... Излиза, че българите били надхитрени по един безкрайно лесен, смехотворен начин, а империята си осигурила удобен претендент за царската корона във Велики Преслав.

Според мен този разказ не заслужава доверието, което обикновено му се "гласува", въпреки че фактите в него в голямата си част са верни. Да вярваме, че българските власти са можели по такъв елементарен и смехотворен начин "да изпуснат" най-опасния държавен престъпник в конкретния момент е лишено от здрав смисъл - достатъчно е да припомним немалкото сведения за особено ефикасната българска гранична стража, която не допускала "пиле да прехвръкне"... Както твърдят съвремениците, в противен случай пазачите на българските предели подлежали на смъртно наказие. В 978 г. жертва на тази безпощадна система станал самият български цар Борис II. Както е известно, когато той побегнал от ромейския плен, бил убит по погрешка от един глухоням български граничар, заблуден от византийското му облекло. Още по-неправдоподобно е да си мислим, че дошлите в Преслав ромеи са можели да имат свободен достъп до "затворник № 1" в тогавашна България. Естествено, византийските летописци се стремят всячески да прославят Роман Лакапин и своята страна (при това от дистанцията на две-три десетилетия, както е в случая с т.нар. "Продължител на Теофан"), което закономерно води до деформации на историческата истина. Според мен обаче отвеждането на Иван в Константинопол е било извършено по желание или молба на самия цар Петър, без чието съгласие и разпореждания цялата акция с Иван би била невъзможна.

Отвеждането и "устройването" на Иван във византийската столица било от несъмнен интерес за царя и неговите приближени. Опозиционните среди в Преслав и страната наистина понесли тежък удар с обезвреждането на заговора, мнозина били арестувани и т.н., но явно не всички! Линията, олицетворявана от доскорошния "багатур-канартикин" Иван, е имала много други поддържници, ползвала се е с определена популярност и пр. Вероятно една негова екзекуция, ослепяване и тем подобни "обичайни мерки" криели прекалено големи рискове от нов бунт. Не можем да не признаем, че правителството на Петър (може би най-вече опитният Георги Сурсувул) намерило ефектно решение на "казуса Иван" - изпращането на бунтовника в Цариград, сродяването му с византийския двор и т.н. не само го отдалечавали от Преслав. Приятелските грижи на ромеите малко или много компрометирали Иван в очите на българското общество, вкл. и сред най-разпалените му привърженици. Лакапин се е съгласил да участва в тази игра, разбира се, не без задни мисли... От една страна, той правел неоценима услуга на своя "внук", от друга - наистина можел да разполага с един претендент, с който да го държи "в шах", ако се наложи. Печатът, за който стана дума, показва, че "василевсът и багатур" Иван поддържал някакви връзки със свои съмишленици в страната. Безспорен факт е обаче, че приложеното от Преславското правителство решение дало резултат - името на Иван изчезва от хрониките, което свидетелства за намалялата му популярност и безвъзвратното му отпадане от "голямата политика".

Две години след Иван изненадващо изявил своите претенции и монахът Михаил. Сега нещата били много по-сериозни, защото някакви българи-"скити" категорично застанали на страната на някогашния, в очите на широки слоеве максимално "законен" канартикин на великия Симеон. Няма да гадаем защо Симеон лишил първородния си син, носещият името на дядо си Борис-Михаил принц от традиционното му място. Причините могат да бъдат най-различни, а и той не бил нито първият, нито последният лишен от наследството царски син в нашата история. Не знаем и къде, в коя част от страната, в кой манастир е бил въдворен Михаил. Може би тази неизвестна обител се е намирала далеч от столицата, нейде в днешна Македония? И тук преки сведения липсват, но е правдоподобно допускането, че "скитите" са онези потомци на Куберовите българи, които не само живеели по онези български краища, но и в силна степен пазели "прабългарското" в себе си. Хронистите са ни оставили само неясния разказ, че в хода на метежа претендентът неочаквано умрял (може би отровен от Петрови "агенти"?), а подкрепящите го българи избягали на византийска територия. Те създали много грижи на местните власти, главно в Епир, които положили много усилия за тяхното усмиряване.

Този път страната наистина била изправена пред междуособна гражданска война, тъй като Михаил и хората му завладели един, очевидно важен, но отново неназован по име български град. Ако съдим по горните детайли, може би това бил старият комитатски център Девол (дн. с. Звезда, Корчанско) или пък Охрид, въобще онези български земи, където държавата още от времето на Персиан I (836-852) предприела сериозни мерки за укрепването на своите позиции против империята. Може би наред с наследството на Куберовите българи тук са били поставени и нови [пра]български гарнизони - все "елементи" на силното традиционно и консервативно политическо мислене в онези наши земи, на онзи непримирим български дух, намерил своя върхов израз в "Българската епопея" (израз на големия френски византолог Г. Шлюмберже) при цар Самуил (997-1014) и неговите наследници. Интересно е, че бунтовникът Михаил намерил най-верни привърженици именно в дн. Македония. Наред с казаното, все пак ще отбележа и още нещо - българите в Охрид, Девол, Битоля, Скопие и т.н. не само не се чувствали "македонци", "поробени"(?!) уж от "турано-бугарските" ханове и царе (любим мотив на титовската генерация "историчари" от Скопие), но ето, те, както излиза, даже били по-"туранобугарски" мислещи от ред други българи... Именно тези българи, които според пропагандните схеми на въпросната "школа" едва ли не "страдали" и се "борили" против "чуждата" власт в Плиска и Преслав, всъщност били най-преданите последователи на един преславски принц с по-типични прабългарски виждания от своя брат, цар Петър, критикуван от т.нар. Симеонови велможи заради линията на "дълбок мир" с Византия.

Разбира се, върху заговорите от 928 и 930 г. би могло да се разсъждава още много. Бедната информация за тях може да роди още догадки и предположения. Неоспорим факт е обаче, че цар Петър запазил своя трон и управлявал най-дълго от всички български царе. Наистина, през тези години (в 928 или 931) сръбският княз Чеслав Клонимирович се възползвал от затрудненията на българите, избягал от Велики Преслав и с византийска помощ възстановил своята държава, превърната през 924 г. в обикновена българска провинция от цар Симеон Велики. Дали вината за тази загуба обаче е само на Петър? По-скоро тя принадлежи, най-малкото трябва да бъде "поделена" с опозиционните сили, които с действията си улеснили сръбското въстание, принуждавайки царя и правителството му да отклоняват вниманието и силите си от външната към вътрешната политика. Така или иначе, независимо от трудностите, властите във Велики Преслав успели да стабилизират държавната "машина". Това само по себе си още веднъж ни убеждава, че критиките на модерните историци към цар Петър са твърде крайни и като цяло несправедливи.

(с) Пламен Павлов

=============================

(с) Електронно издателство LiterNet, 03.03.2005

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Варна: LiterNet, 2005.

Други публикации:

Пламен Павлов. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново: Абагар, 2000.

ИВАН ВЛАДИСЛАВ СРЕЩУ ГАВРИЛ РАДОМИР ПРЕЗ 1015 Г.

Пламен Павлов

web | Бунтари и авантюристи...

В българската историческа и научно-популярна литература цар Иван Владислав (1015-1018) по правило е прицел на пристрастни и твърде сурови оценки. Още навремето големият наш историк В. Златарски характеризира този български владетел като "вулгарен убиец", а П. Мутафчиев осъди неговите "...престъпления (...), подозрителност и вероломство", които той пуснал в ход "...вместо да търси средства, за да закрепи разколебаното от толкова несполуки и нещастия съзнание на народа, да възкреси вярата в собствените му сили и да вземе мерки за отбраната на останалите още свободни български земи..."

Така Иван Владислав бе превърнат в символ на черната неблагодарност, коварството, властолюбивата посредственост и т.н. Нещо повече, върху него легна тежката сянка на възможното предателство (подсилено от примерите с баща му Арон и сина му Алусиан), склонността към съглашателство с Византия, измяната на българските интереси. В пантеона на българските владетели Иван Владислав получи "запазеното място" на най-отрицателния герой...

Едва в по-ново време В. Тъпкова-Заимова постави въпроса за ролята на Иван Владислав на обективна основа, показвайки, че личните амбиции и грехове на този наш владетел не бива да бъдат превръщани в някакъв решаващ "знаменател" пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Неизвестният за В. Златарски и П. Мутафчиев Битолски надпис демонстрира по категоричен начин не само яркото българско самосъзнание и патриотизъм на "българския самодържец, (...) българин родом" Иван Владислав, но и предприетите от него реални мерки за отбраната на държавата. Въобще преоценката на Иван-Владиславовото царуване показва, че през последните си години Първото българско царство е имало един енергичен владетел. Неговата твърда политическа воля и смели действия за съжаление са останали недостатъчни, за да бъдат преодолени тежките проблеми, струпани през продължилата близо половин столетие унищожителна война с мощната Византийска империя.

По принцип превратът на Иван Владислав срещу неговия братовчед и някогашен спасител Гаврил Радомир спокойно се вписва в квалификациите от рода на "вулгарно убийство", "черна неблагодарност" и т.н., за които по принцип не липсват основания. Нашата цел съвсем не е да "адвокатстваме" на този български владетел след близо едно хилядолетие. Борбата за власт във всички епохи, особено пък през средновековието, е белязана с нелоялни в един или друг смисъл действия, коварство, дори престъпления. Иван Владислав би могъл и трябва да бъде осъждан в морален план и това е естествено, нормално и справедливо в чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът обаче, че ако са липсвали сериозни причини, то нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на българския престол. Нека се опитаме да разкрием онези причини, които са мотивирали както конкретният претендент за короната, така и по-широки обществени среди да търсят промяната не само в личността начело на държавата, в случая Иван Владислав, но и да очакват от него нова, по-успешна държавна политика.

Иван Владислав бил роден най-вероятно през седемдесетте години на X в. и оцелял като по чудо при екзекуцията на Ароновото семейство, извършена по Самуилова заповед в местността Разметаница близо до дн. Дупница. Византийският хронист Йоан Скилица твърди, че на 14 юни (най-вероятно 987 г.) единственият пощаден при разправата с обвинения в измяна Арон и близките му бил Иван Владислав, макар по-късно сам да споменава и за един негов племенник. Последното може би означава, че са били избити мъжете, докато някоя сестра (?) на Иван Владислав е останала жива и е имала потомство. Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) - тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на "Ароновци" виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.

Иван Владислав едва ли се е примирил с ролята на маргинална фигура в политическия живот. Дори простият факт, че той дал на своя първороден син владетелското име "Персиан/Пресиан" (вж. и следващия очерк) представлява едно дискретно, но категорично напомняне за легитимните права върху короната от страна на "по-старшата" Аронова фамилия. До смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) Владислав нямал реални шансове за успех. След поемането на царската власт от Гаврил Радомир (15 октомври 1014-август 1015 г.) престолонаследник станал неизвестният по име негов първи син (ослепен по заповед на Иван Владислав веднага след преврата), чрез което Самуиловият род вече наистина се превръщал в династия. Както е известно обаче, след десет месеца Иван Владислав ликвидирал своя спасител.

Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир? Независимо че обстоятелствата около този преврат са анализирани многократно, все пак ще обърнем внимание на някои важни събития през лятото на 1015 г., които остават недооценени, а понякога и неразбрани.

През пролетта-лятото на 1015 г. Василий II предприел мащабна офанзива срещу българите. Ромеите превзели важната крепост Воден (дн. Едеса, Гърция), а нейният защитник, верният Самуилов воевода Драгшан бил екзекутиран по особено жесток начин - с набиване на кол. Василий II разполагал с превъзходство в хора и тежко въоръжение, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, били недостатъчни за успешен отпор. Воден и околните български земи станали обект на жестоко опустошение, част от местните българи били изселени в Беломорието, а на тяхно място в самия Воден настанени някакви "...ромеи, така наречените кондарати - хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници, върлуващи по пътищата". Може би става въпрос за криминални елементи, въдворени тук по силата на императорска амнистия с цел да тероризират околното българско население.

Гаврил Радомир изпратил писмо на императора, в което го молел да прекрати войната и обещавал "покорство". Василий II не се хванал на уловката, целяща печелене на време. Кавхан Дометиан бил принуден да се укрепи в стратегически важния град Мъглен. Днес Мъглен не съществува (запазено е само названието на областта, дн. в Гърция, и онова на реката Могленица), но през XI в. това българско име било носено от някоя голяма и преустроена антична крепост - може би римският град Алмопия. Мъгленската област е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже - над 2000 м, Кожух/Кожуф - над 2100 м) и фактически е трудна за преодоляване. Единственият достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово-Лерин-Битоля, приблизително там, където днес минава жп-линията от Солун за Скопие. Изходът в източна посока е през планината Паяк и високия проход Люмница към долината на Вардар. Оттам армията би могла евентуално да отстъпи на север към Струмица или Велес. Дометиан буквално бил "натикан" в "чувал". Едва ли един опитен военен, "вторият човек" в държавата, сам би изпаднал в такава ситуация - навярно преди превземането на Воден Дометиан е бил разбит от Василий II в Солунското поле - иначе той би могъл да се оттегли сравнително лесно по долината на Вардар на север. За да бъде деблокирана тази българска армия, е трябвало да започнат настъпателни действия за възвръщането на Воден или да се предприеме контраофанзива откъм намиращата се трайно в български ръце Струмица. Не станало нищо подобно, а вината за бездействието падала най-вече върху самия цар Гаврил Радомир.

За да бъде превзета силната крепост Мъглен, Василий II заповядал да бъде отклонена реката Могленица, лишавайки обсадените от вода. Крепостните стени били подкопани и "взривени" със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Те рухнали, а кавхан Дометиан, "архонтът на Мъгленската област" Илица, другите боляри и "немалко войници" били пленени. Тези елитни части от царската армия този път не били ослепени, избити и т.н. Българите били преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт. Те са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създали дори някакво "българско княжество" сред селджукското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгар-даг.

Само пет дни след падането на Мъглен и пленяването на кавхана пристигнало ново писмо, този път от Иван Владислав. В него се съобщавало за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на новия владетел. С други думи, самото убийство е станало само три-четири дни след пленяването на кавхан Дометиан и войските му! В писмото си Иван Владислав давал нови обещания за "покорство и подчинение". Този път Василий II проявил повече доверие към българските предложения, което показва, че не е изключено империята все пак "да е имала пръст" в ликвидирането на Гаврил Радомир. Сръбският "Дуклянски презвитер" (XII в.) разказва, че Василий II писал на Иван Владислав: "Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и свой брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола." Императорът уж обещавал на Иван Владислав адриатическия град-пристанище Драч, предаден му някога от Самуиловите шуреи (братята на царица Агата) и зет му Ашот.

Това полулегендарно известие вероятно отразява някакви византийски интриги, но не бива поведението на Иван Владислав да се тълкува опростенчески. Случаите на взаимна намеса във вътрешните работи между България и Византия още от VIII в. са достатъчно много, за да се правят капитални изводи от един или друг конкретен пример. Империята е имала ясна представа за вътрешните и междуличностни борби в България, за да пропусне да ги използва. Известно е също така, че и във Византия е имало свързани със Самуил ромейски аристократи. В този смисъл опитите за византийско вмешателство чрез едни или други високопоставени личности не бива да се тълкуват елементарно. Независимо от позицията на Василий II в конкретни случаи, фактите показват, че Иван Владислав, а навярно и баща му Арон, са били със съзнанието на защитници на българската държавна идея и жизнените интереси на българското царство.

Гаврил Радомир, въпреки качествата му на храбър човек и способен военачалник, значително отстъпвал "по разум", държавнически качества и авторитет на своя баща Самуил. Все пак картината е ясна - Гаврил Радомир нямал здрави позиции, а и водената от него политика не била одобрявана от цялата аристокрация и обществото. Вярно е, че положението след катастрофата при Ключ (29 юли 1014 г.) и смъртта на цар Самуил (6 октомври с.г.) било извънредно тежко. Въпреки че Гаврил Радомир успял да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията на новия владетел като че ли липсвала ясна стратегия. Случаят с катастрофата при Мъглен е достатъчно показателен. Фактът, че Гаврил Радомир бил коронясан 9 дни след смъртта на баща си не може да е случаен. Това необичайно закъснение не може да се отдаде на траура в двореца (т.нар. "деветини"), нито пък на негово отсъствието в конкретния момент, както допуска например британският византолог Стивън Рънсиман. Вероятно е имало някакви, макар и задкулисни борби около трона, претендент за който очевидно бил най-вече Иван Владислав. Изтъкваният възглед за "старшинство на рода" на Арон от някои тогавашни автори не е можел да няма своите застъпници сред българската аристокрация. Какво е било конкретното поведение на Иван Владислав до есента на 1014 г. обаче може само да се гадае. Още нещо, ако изоставим предпоставено романтичното отношение към несъмнено великия български цар Самуил, ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, то следва да се запитаме дали Самуил в края на живота си все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X в.?

Трябва със съжаление да се признае, че Самуиловата политика след 1000 г. като цяло била неуспешна! Днес можем да видим и приемем обективните причини за това състояние на нещата (безспорното стопанско, демографско и военностратегическо надмощие на Византия, международната изолация на България и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така?! При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил е допускал и редица грешки, някои от които с тежки последици. Най-характерните примери са назначаването на царския зет Ашот Таронит за български наместник в Драч; лекомисленото "повторение" край Вардар при Скопие на Сперхейския "синдром" (необезопасяването на военния лагер поради пълноводна река) - през 1003 г.; неуспешната офанзива към Солун през 1009 г., а дори и допуснатата липса на защита на българския тил в района на Беласица при Ключ през злополучната 1014 г. Независимо от едни или други обстоятелства, външната политика на Самуил вероятно също не е била приемана за безспорна. България така и не успяла да намери надежден съюзник срещу Византия, за което разбира се има сериозни причини. Контактите с немския император Отон, може би и с папския Рим, не дават резултат. Същото може да се каже и за евентуалните връзки с египетските араби, а династичният съюз с маджарите директно се провалил. Неизвестно защо чак до управлението на Иван Владислав не били потърсени контакти (поне няма данни за активност в това отношение) със старите степни съюзници, печенезите. Не на последно място, с горчивина трябва да признаем, че за продължилата десетилетия братоубийствената вражда между "Самуиловци" и "Ароновци", чиито сетнини могат да се забележат във въстанието на Петър Делян, а даже и в онова на Георги Войтех (1072-1073), вина все пак има и самият Самуил.

От друга страна, очевидно не цялото българско аристократично съсловие било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Несъмнено имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбието на Самуил, престъпил по този начин традиционното старшинство на по-големия си брат и потомците му. Естествено, имало е и твърдения в обратен смисъл, но разногласия положително са съществували. Показателни са думите на Йоан Зонара, който пише: "Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите - разказва се и едното, и другото..." Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г.

Вярно е, че дори и в началото на XIII в. името на великия цар било "...и до днес в устата на българите", както пише солунчанинът Йоан Ставракий; че, ако може така да се изразим, "в негова чест" и отмъщавайки за византийските злини против българите на Самуил, друг велик български владетел, търновският цар Калоян (1197-1207), се представял като "Ромеоубиец". Това обаче не означава автоматично, че отношението към Самуил и Гаврил Радомир конкретно през 1014-1015 г. е било абсолютно същото. За българите през XI-XII в. и времето на "светия цар Петър" (927-969) било символ на ниски данъци, благополучие, "ситост и изобилие във всичко" (Български апокрифен летопис от началните десетилетия на XII в.), макар съвременникът презвитер Козма да го определя образно като "дни на ратни беди", социална нестабилност, богомилска пропаганда, стопански трудности. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите от една енергична, борбена и самооттвержена, но в глобален план, за съжаление, неуспешна политика. И то в продължение на цели петнадесет години! Дори и нашата съвременност дава достатъчно много примери колко бързо и понякога немотивирано се менят обществените нагласи и очаквания, колко силна е връзката между общественото мнение и т.нар. "субективен фактор", най-вече на отношението към управляващите. Какво остава за средновековието с присъщата му харизматизация (и нейното отрицание) спрямо владетеля, неговия престолонаследник, семейство, династия и т.н.

Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий (в едно от "Чудесата на св. Димитър Солунски") са категорични, че Гаврил Радомир бил убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на "Чудото", българските селяни от околността били насила заставени да гонят дивеча!), както и да тълкуваме изворите, най-малко е подхождал на конкретната военнополитическа ситуация... Във времето, в което основни сили на българската войска (и без това чувствително оредяла и обезкуражена след зверското ослепяване на онези четиринадесет или петнадесет хиляди войници при Ключ година по-рано!) били блокирани в Мъглен, храбрият воин Гаврил Радомир се е занимавал... с лов! При това тези елитни части били командвани от втория човек в държавата, кавхан Дометиан, което също би трябвало да ангажира пряко владетеля с контрадействия против Василий II. Нищо подобно! - в район, който съвсем не бил далече от театъра на бойните действия, Гаврил Радомир се отдал на ловната си страст, което го е характеризирало, поне в конкретния исторически момент, като лекомислен и безотговорен човек и държавник.

Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат спечелила достатъчно много привърженици. Сред тях безспорно важна роля е играел Богдан - "топархът на вътрешните крепости", т.е. тогавашният български ичиргу-боил. Доколкото ичиргу-боилът е изпълнявал функциите на "вътрешен" боил на владетеля, своего рода пръв министър, вероятно именно Богдан бил "двигателят" на преврата. От друга страна, пленяването на Дометиан лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора и премахнало една сериозна бариера пред Иван Владислав в пътя му към престола. "Родът на Кавханите" оставал верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък, както изглежда, наред с конфликта между "Самуиловци" и "Ароновци" се е появил и друг - между двете най-важни институции в държавата (вероятно и между съответните родове), тези на кавхана и ичиргу-боила.

Нека се върнем към събитията веднага след възцаряването на Иван Владислав. Първото писмо на новия български владетел до Василий II имало известен ефект - императорът веднага му отвърнал със "златопечатно писмо", чието съдържание е неизвестно. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и българската висша знат, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да станат императорски поданици. С други думи, Иван Владислав спешно свикал някакво съвещание (аристократичен събор?), където са били обмисляни всички тези въпроси. Както излиза от разказа на Скилица, самостоятелно (без непременна връзка с горната инициатива?) при Василий II се явил и новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението на кавхана било твърде странно - от една страна, той заявил, че предложенията на българския владетел и болярите му са "лъжовни", а от друга - обещал на Василий II да премахне Иван Владислав (!), като това трябвало да бъде извършено от един подкупен за целта верен Владиславов "слуга". Обаче когато се връщали назад, "слугата" убил не Иван Владислав, а самия Теодор... Най-лесното е да обявим за "предател" кавхан Теодор, а и ("или", пък може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. - тези квалификации обаче не ни помагат особено, а и едва ли са верни. Просто борещите се български групировки търсели различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят така нужното за организирането на по-успешна съпротива време. Тези опити обаче не само не били съгласувани, а напротив - съпътствани от безпощадна и безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение... Колкото и странно да изглежда, след преврата на Иван Владислав България като че ли вече е нямала кавхан! Отсъствието, принизяването или изолацията на втората по ранг традиционна институция в държавата, такава поне от времето на хан Крум (802-814), също свидетелства за проблемите в държавния апарат и средите на болярството.

Казаното дотук свидетелства за жестоката вътрешна борба в българския лагер, която не би трябвало само да се "кичи" с използваните в повечето научни изследвания, публицистични статии, исторически романи и т.н. "етикети" от рода на "предателство", "византийско коварство" и т.н., но и сериозно да се анализира. Все пак, през 1015 г. поради едни или други причини значими среди в болярството (вкл. заслужили и влиятелни личности като Кракра Пернишки, ичиргу-боилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър "Полемарх", Николица, Елемаг, Гавра и др., чиито имена узнаваме най-вече за злощастната 1018 г., а понякога и във връзка с още по-късни събития) са подкрепили именно Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон (около чиято екзекуция също не е имало единодушие!) значително е превъзхождал Гаврил Радомир. Наред с личните си недостатъци Радомир е "поел пасивите", едни или други, и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът от лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства в сравнение с онези, които обикновено "извиква" в съзнанието ни името на този български владетел.