Защо либерализмът се провали

[Zara Thustra]

Защо либерализмът се провали

 

Настоящият текст е въведението на книгата „Защо либерализмът се провали“ („Why Liberalism Failed“) от 2018 г. на американския професор по политически науки Патрик Динийн (р. 1964 г.) от Университета Нотр Дам в щата Индиана, издадена от Йейлския университет

 

 

Краят на либерализма

Една политическа философия, създадена преди около 500 години и която започва да се прилага още от самото зараждане на Съединените щати близо 250 години по-късно, се обзалага, че политическото общество може да бъде застъпено върху различна основа. Тя възприема хората като пълноправни индивиди, които сами могат да определят и следват своя собствена визия за воденето на добър живот. Възможностите за свобода са се реализирали най-добре от ограничената държава, отдадена на „гарантиране на правата“, заедно със свободнопазарната икономическа система, даваща поле за изява на индивидуалната инициатива и амбиции. Политическата легитимност пък се е застъпвала върху споделена вяра във възникващия „социален договор“, към който дори новодошлите са можели да се включат, постоянно ратифициран от свободни и честни избори на отговорни представители. Ограничената, но ефектива държава, законосъобразността, независимото правораздаване, отговорните обществени длъжностни лица, както и свободните и честни избори са само някои от отличителните белези на тази изгряваща система и, с оглед на всички останали показатели, на този невъобразимо успешен залог.

Днес около 70 процента от американците обаче смятат, че страната им върви в грешна посока, като половината население са на мнение, че най-добрите й дни са вече зад гърба й. Повечето смятат, че децата им ще се радват на по-малко благоденствие и на по-малко възможности, отколкото предишните поколения. Всяка една правителствена институция показва все по-ниски нива на обществено доверие от страна на гражданите, като от всички страни на политическия спектър се наблюдава едно нарастване на дълбок цинизъм спрямо политическите и икономическите елити. Изборите, които навремето са се смятали за добре организирани провеждания, придаващи легитимност на либералната демокрация, все по-често са посочвани като доказателство за една необоримо нагласена и корумпирана система. На всички е ясно, че политическата система е в неизправност, както и че обществената нишка е в процес на разплитане, особено с оглед на все по-разширяващата се пропаст между заможните имащи и изостаналите неимащи, на все по-увеличаващото се враждебно разделение между вярващи и невярващи и на продължаващите разногласия относно ролята на Америка в света. Заможните американци продължават да се самоизолират в анклави във и край подбрани градове, докато в същото време все повече християни започват да оприличават времената, в които живеем, на тези от периода на късната Римска империя и да обмислят окончателното оттегляне от голямото американско общество в осъвременени форми на бенедиктински монашески общности. Белезите на времената предполагат, че в Америка доста неща не са както трябва. Все повече надигащи глас хора дори предупреждават, че е възможно в момента да ставаме свидетели на края на Републиката, разпадаща се пред очите ни, с някакъв все още неизвестен режим, който е напът да заеме мястото й.

Почти всяко едно обещание на архитектите и създателите на либерализма остана разбито на парченца. Докато либералната държава се разширява, за да контролира почти всеки един аспект от живота, гражданите започват да възприемат държавата като една отдалечена и неконтролируема сила, сила, която само задълбочава чувството им на безпомощност заради продължаващия й неумолим проекта по „глобализиране“. Единствените права, които днес изглеждат гарантирани, принадлежат на онези, които разполагат с достатъчно пари и влияние, за да ги отстояват, но тяхната автономност обаче—включително и правото на частна собственост, функционалните привилегии и техния съпътстващ контрол над представителните институции, религиозната свобода, свободното слово и сигурността на личните документи и местопребиваването—започва все повече да бъде подкопавана от намеренията на законодателите или от подлагането им под технически свършен факт. Икономиката предпочита една нова „меритокрация“, съхраняваща предимствата й чрез наследяването им от едно поколение на друго и поддържана от една образователна система, която неумолимо отсява победителите от губещите. Все по-разширяващата се дистанция между обещанията на либерализма и неговото действително състояние предизвиква все повече съмнения относно тези обещания, вместо да вдъхва доверие, че процепът ще бъде стеснен.

Либерализмът се провали—но не защото той не изпълни целите си, а защото остана верен на себе си. Той се провали именно защото се оказа успешен. Либерализмът, „реализирайки се в най-пълната си форма“ и докато фундаменталната логика зад него ставаше все по-ясна, а противоречията му все по-видими, успя да генерира патологии, които са едновременно и деформации на обещанията му, и реализации на либералната идеология. Една политическа философия, задействана с цел насърчаването на по-голямо равенство, защитаването на плуралистичната шевица от най-различни култури и вярвания, отбраняването на човешкото достойнство и, разбира се, разширяването на свободата, на практика генерира титанично неравенство, налага еднаквост и хомогенност, насърчава материалната и духовна деградация и подкопава свободата. Успехът й може да се измери чрез постигането на точно обратното на това, което сме смятали, че тя ще постигне. Вместо да възприемаме нарастващата катастрофа като доказателство за провала ни в сбъдването на идеалите на либерализма, ние по-скоро трябва ясно да разберем, че руините, останали след него, са именно белега на неговия успех. Въвеждането на още либерални мерки като лек за болежките на либерализма обаче е като да потушим бушуващ огън с бензин. Това само би задълбочило политическата, социалната, икономическата и моралната криза, в която се намираме.

 

Може би сега е моментът да се прибегне към нещо повече от формални институционални закърпвания. Ако в момента наистина се случва нещо по-фундаментално и преобразуващо от „нормалните политически флуктуации“, тогава ние се намираме в процес не само на политическо пренареждане, характеризиращо се с предсмъртната въздишка на една бяла работническа класа и с прахосничеството на една засипана с дългове младеж. Най-вероятно е да ставаме свидетели и на един все по-зачестяващ се провал, дължащ се на пропадането на същинската му политическа философия, на политическата система, която обикновено приемаме като даденост. Нишката от надежди, която даде началото на близо 250-годишния американски конституционен експеримент, вероятно наближава края си. Въпреки че някои от нашите Бащи-основатели са били убедени, че са открили една „нова политическа наука“, която е следвало да се съпротивлява на неизбежната тенденция на разпад и крах на всеки един режим—дори оприличавайки конституционния ред на едно вечно движещо се устройство, което не се влияе от ентропията, „машина, движеща се от само себе си“—ние все пак с право трябва да се запитаме дали пък Америка, вместо да се намира в началния етап на вечното си съществуване, не наближава края на естествения цикъл от упадък и разпад, ограничаващ продължителността на живота на всички неща, сътворени от човека.

За днешните американци тази политическа философия е това, което водата е за рибите, една всеобхватна политическа екосистема, в която сме плували, без да сме знаели за съществуването й. Либерализмът е първата от трите големи конкуриращи се политически идеологии на съвременния свят, а след смъртта на фашизма и комунизма тя остава единствената идеология, която все още може да претендира за някаква приложимост. Като идеология либерализмът е първата политическа архитектура, която предлага преобразуването на всички аспекти от живота, за да може накрая той да отговаря на един предварително изготвен политически план. Днес ние живеем в едно общество и все повече в един свят, пресъздадени в образа на една идеология—първата нация, основана чрез пълното приемане на либералната философия, чиито граждани са почти изцяло оформени спрямо задълженията и визията й.

Но за разлика от видимо авторитарните режими, възникнали с цел разпространението на фашистката и комунистическата идеологии, идеологията на либерализма е по-малко видима и само потайно преобразуваща света в своя облик. Съпоставен спрямо по-жестоките му конкурентни идеологии либерализмът е по-коварен: като идеология той се преструва, че изповядва неутралитет, твърдейки, че няма предпочитания и отричайки каквото и да е намерение за духовно преобразуване под влиянието на властта му. Той угодничи с приемственост чрез лесните привилегии и разнообразия, както и чрез привлекателността на свободата, удоволствието и богатството. Той се самоопределя като нещо невидимо, подобно на една оперативна компютърна система, функционираща незабележимо–поне докато не претърпи срив. С всеки изминал ден обаче либерализмът става все по-видим именно защото неговите деформации стават прекалено очевадни, за да бъдат игнорирани. Както Сократ ни казва в „Държавата“ на Платон, през повечето време и на повечето места повечето хора пребивават в една пещера, убедени, че тя представлява пълната реалност. Най-коварното нещо на пещерата, в която пребиваваме, са стените й, които са досущ като завесите на стари филмови декори, обещаващи уж безкрайни панорамни гледки без ограничения или лимити, и именно заради това нашата околна среда остава невидима за нас.

Сред малкото железни закони в политиката, малцина от тях изглеждат по-стабилни от присъщата неустойчивост на политическата идеология. Идеологията се проваля поради две причини—първо, защото тя се базира на грешни представи за човешката природа и следователно няма как да не се провали; и второ, защото с проявлението на тези грешни представи процепът продължава да се разширява между това, което идеологията обещава, и опита от реалния живот на човешките същества под властта й, докато режимът накрая не изгуби легитимността си. Той или налага конформизъм към една лъжа, която той се мъчи да защитава, или направо рухва, когато процепът между обещанието и реалността най-накрая доведе до пълното обезверение сред населението. Обикновено едното предвещава другото.

Следователно дори и след като либерализмът вече е проникнал в почти всяка една държава по света, неговото виждане за човешката свобода започва да заприличва все повече на една залъгалка, отколкото на обещание. Далеч от отпразнуването на утопичната свобода с наближаването на „края на историята“, която ни се струваше толкова близо, когато и последната съревноваваща се идеология рухна през 1989 г., отвсякъде оформеното от либерализма човечество е днес загърбено с нещастията на успеха му. То все по-преобладаващо започва да осъзнава, че се е озовал в свой собствен капан, омотан в същия този апарат, който трябваше да му предостави неподправена и неограничена свобода.

Днес това особено се проявява в четири различни, но иначе взаимосвързани сфери на ежедневието ни: политиката и държавата, икономиката, образованието и науката и технологиите. Във всяка една от тези области либерализмът е преобразувал човешките институции в името на разрастващата се свобода и на господството и контрола ни върху съдбата ни. И във всяка една от тях се наблюдава все по-широкоразпространяващо се угнетение и задълбочаващо се недоволство заради разпространяващата се реализация, че средствата на нашето освобождение са се превърнали в железни клетки на собственото ни пленничество.

 

Политика

Гражданите на развитите либерални демокрации са пред бунт срещу собствените си държави, „естаблишмънта“ и политиците, избрани от самите тях като свои лидери и представители. Все повече хора възприемат държавите си като дистанцирани и безмълвни, държави, завладени от богатите и управляващи единствено в полза на властимащите. В самото си зараждане либерализмът обещава да премахне старата аристокрация в името на свободата; и все пак, елиминирайки и последния белег на стария ред, наследниците на неговите обнадеждени антиаристократични предци виждат в лицето на заместника му един нов, може би още по-зловреден, вид аристокрация.

Либерализмът е базиран на ограничението на държавата и на избавянето на индивида от злоупотребата с политическа власт. Все по-нарастващ брой граждани обаче определят държавата като някаква структура, неподвластна на собствената им воля и контрол, а не като нещо създадено от тях самите според обещанията на либералната философия. Днес „ограничената държава“ на либерализма би предизвикала завист и удивление у древните тирани, които само са можели да си мечтаят за такива огромни възможности за наблюдение и контрол на движението, паричните средства и дори на действията и мислите. Свободите, които либерализмът е създаден да защитава—индивидуалното право на съвест, на вероизповедание, на асоцииране, реч и самоуправление—са в голяма степен компрометирани от все по-разрастващата се държавна намеса във всяка една сфера на живота. И все пак това разрастване продължава, основно като отговор на осезаемото чувство у хората на загуба на контрола върху житейския им път в толкова много различни сфери—икономически или други—което довежда до желанието за още повече намеса на единственото нещо, което е едва номинално под техния контрол. Нашата държава е винаги в готовност да изпълнява, движейки се като гаечен ключ, винаги в една и съща посока, уголемявайки и разширявайки се в отговор на гражданските неволи, което от своя страна пък иронично води до задълбочаване на чувството на отдалеченост и безпомощност у гражданите.

Именно заради това гражданите се чувстват много слабо обвързани с политическите представители, чиято задача е да „усъвършенстват и стимулират“ общественото настроение. Вместо това обаче представителите изразяват своето относително безсилие по отношение на постоянната бюрокрация, пълна с кариеристични служители, чийто стимул е поддържането или увеличаването на бюджетите и дейностите им. Все повече власт се насъбира в ръцете на изпълнителните органи, които само привидно контролират бюрокрацията и които посредством административните кодекси поне могат да предоставят някакъв вид отзивчивост на едно неспокойно гражданско общество. Политическото управление на едно все по-непопулярно законодателство, чиято легитимност на теория произлиза от народа, е заменено със заповедите и упълномощяванията на един изпълнител, чиято длъжност се постига чрез огромни притоци на парични средства. Според обещанията на либерализма злоупотребата с власт на отдалечени и популярно неизбрани лидери е следвало да бъде заменена с отзивчива власт посредством избирането на държавни служители. Днес нашият изборен процес обаче по-скоро прилича на някаква драма, показваща само привидно общото одобрение на една личност, на която й предстои да разполага с несравнимо произволни правомощия над вътрешната политика, международните договорености и особено над воюването.

Подобна осезаема дистанцираност и липса на контрол не е нещо, което може бъде разрешено от някакъв по-добър и по-съвършен либерализъм—напротив, тази управленческа криза е кулминацията на либералния ред. Според либерализма периодичното съгласие е следвало да бъде достатъчно за издигането на една класа от водачи, съставена от хора от „подходящ характер“—а именно на хора, според емблематичните думи на Александър Хамилтън, отговарящи за „търговията, финансите, преговорите и войната, всички онези области, привличащи умове, които се ръководят от такава страст“. Архитектите на системата са възнамерявали да отдадат фокус на личните проблеми сред гражданите—едно частно гражданство, което те наричат „република“. Ако се срещат някакви трудности при „запазването й“ обаче, една република няма как да оцелее при липсата на „публични неща“. Твърдението, че либерализмът може да постигне някакъв modus vivendi чрез насърчаването на частните дела води до почти пълната дисоциация между управляващата класа и гражданското общество без граждани.

 

Икономика

Гражданското нещастие намира отражение в икономическото недоволство. Гражданите често са наричани „консуматори“, и все пак свободата да закупиш всяка една възможна консуматорска стока не помага кой знае колко в смекчаването на всеобхватното икономическо притеснение и недоволство, породено от нарастващото неравенство—икономическите лидери наистина са склонни да вярват, че увеличената покупателна способност спрямо евтините стоки ще компенсира за липсата на икономическа сигурност и за разделението на света на поколенчески победители и губещи. Винаги е имало и може би винаги ще има икономическо неравенство, но малко цивилизации обаче изглежда са успели толкова ефикасно да усъвършенстват отсяването на победителите от губещите или да създадат такъв огромен апарат, отделящ онези, които ще успеят от онези, които ще се провалят. Веднъж Маркс бе казал, че най-големият източник на икономическото безпокойство не е непременно неравенството, а отчуждението—отделянето на работника от продукта, както и съпътстващата загуба на каквато и да е връзка с крайната цел на усилията на даден човек. Днешната икономика не само поддържа и задълбочава това отчуждение, тя включва и една нова по-обстойна форма на географско отчуждение, а именно физическото разделение между бенефициентите на глобализираната икономика и онези, оставени на заден план. Това кара икономическите победители да съчетават оплакването на икономическото неравенство с полугласното осъждане на назадничавите възгледи на онези, които упрекват посоката на глобализма. В същото време пък губещите намират утеха в напомнянето, че днес те са несравнимо по-богати дори и от най-заможните аристократи на отминали епохи. Материалните утехи винаги са в готовност да успокоят тегобите на душата.

Както може да се съди по реакциите в големите урбанистични центрове от крайния резултат от „Брекзит“, както и от избирането на Доналд Д. Тръмп, същите тези лидери остават шокирани от намирането на условията на социалния договор от страна на пазаруващите в „Уолмарт“ за неприемливи. В крайна сметка обаче ние не можем да направим нищо, тъй като глобализацията е един неизбежен процес, който никой човек или нация не може да спре. Каквото и човек да мисли за икономическата интеграция, стандартизация и хомогенизация, няма смисъл да се размишлява върху алтернативите. Един от привържениците на глобализацията, Томас Фридман, дефинира нейната неизбежност по следния начин:

„Това е неизбежната интеграция на пазарите, нациите-държави и технологиите до една невиждана досега степен—по такъв начин, който да позволява на отделния човек, корпорациите и нациите-държави да се свързват помежду си навсякъде по света на все по-големи разстояния, все по-бързо, на все по-дълбоки нива и все по-изгодно откогато и да е било, както и по такъв начин, който да позволява на света да достига отделния човек, корпорациите и нациите-държави на все по-големи разстояния, все по-бързо, на все по-дълбоки нива и все по-изгодно откогато и да е било.“

 

Няма никакво значение дали хората искат светът „да достига“ отделния човек, корпорациите и нациите-държави, или не, защото процесът така или иначе вече не може да бъде спрян. Икономическата система, която е едновременно и прислужницата на либерализма, и неговият двигател, подобно на едно франкенщайнско чудовище, вече разполага със самостоятелно съществуване, като нейните процеси и логика вече не могат да се контролират от хора, които понастоящем уж се радват на най-голямата свобода в историята на човечеството. Изгодите на свободата представляват оковите към икономическата неизбежност.

 

Образование

Подрастващото поколение е индоктринирано да приема една икономическа и политическа система, от която те се боят и която ги преизпълва с цинизъм спрямо бъдещето им и участието им в поддържането на един ред, от който те не могат да избягат, но в който те също така нито вярват, нито възлагат доверието си. Далеч от това да се възприемат като съставната част на най-освободеното и самостоятелно поколение в историята, младежите са по-малко обнадеждени за настоящата им задача дори и от Сизиф с неговото търкаляне на камъка нагоре по склона. Те се съгласяват да изпълняват задълженията, които по-големите изискват от тях, но без особена радост или любов—а само и единствено с чувството, че нямат друг избор. Начинът, по който те реагират на съдбата си—изразен чрез безбройните им коментари, споделяни с мен през годините, описващи опита и очакванията им относно собственото им образование—е такъв на безнадеждност и безизходица, на едни цинични участници в една система, която безмилостно произвежда победители и губещи, дори и докато тя самата настоява от тях да я възприемат като един двигател на „социалната справедливост“. Човек трудно може да се изненада дори и когато „победителите“ признават в моментите на откровеност, че те са едновременно и премятащите, и преметнатите. Както една студентка ми бе описала съдбата на нейното поколение:

„Ние сме меритократи по принуда на инстинкта за оцеляване. Ако не се надпреварваме до самия връх, то единствената оставаща възможност за нас е една бездънна яма на провала. Усърдната работа и получаването на добри оценки вече не върши достатъчно работа, ако човек смята, че разполага само с два варианта: а именно или самия връх, или нулата. Това е една класическа дилема на затворника: да стоиш в столовата за 2-3 часа „на моабет“, или да прекарваш времето си във воденето на интелектуални разговори на морални и философски теми, или да отидеш на среща, всичко това ни отнема от времето, което иначе можем да прекарваме в достигането до върха, и следователно ни поставя на една по-неизгодна позиция спрямо всички останали… Тъй като ние възприемаме човечеството—и следователно неговите институции—като покварено и егоистично, единствените хора, на които можем да разчитаме, сме самите себе си. Единственият начин да избегнем провала, разочарованието и накрая поддаването на хаотичния свят около нас, е следователно да разполагаме с необходимите средства (финансовата сигурност), които ще ни позволят да разчитаме само на себе си.“

 

Късноетапният либерализъм премахва либералното образование с ревностно желание и настървеност, намирайки го за непрактично както от идеологическа, така и от икономическа гледна точка. Повечето професори по хуманитарни и социални науки учат студентите си как единственият политически проблем понастоящем е отдаването на нужното уважение и достойнство на всички хора, дори и когато тези институции сами представляват едни мелници за отсяване на икономически способните от онези, на които им предстои да се сблъскват с подигравки заради назадничавите им мнения относно търговията, имиграцията, националната идентичност и религиозните вярвания. Политическите възгледи, почти единодушно споделяни из сградите на университетите, намират отражение във вездесъщото мнение, че образованието трябва да е икономически практично, както и че то трябва да доведе до високоплатена работа в град, населен със сходни по мислене университетски възпитаници, които ще продължат да споделят ревностното си възмущение от неравенството, едновременно с това обаче наслаждавайки се и на обилните му плодове. Университетите се надпреварват в предоставянето на практически „обучителни резултати“ или чрез въвеждането на един куп нови програми, следващи веднага да направят студентите трудоспособни, или чрез преименуването и преориентирането на вече съществуващи предмети, които следва да намерят някаква икономическа релевантност. Просто няма друг начин, по който да се действа в един глобализиран, икономически конкурентен свят. Малцина обаче обръщат внимание на факта, че този език става все по-популярен в напредналия либерализъм, режимът, който уж трябваше да осигури безкраен свободен избор.

В момента на кулминацията на либерализма ние виждаме стремглавото отписване на либералните изкуства. Открай време либералните изкуства са смятани за най-важната форма на образование за един свободен народ, особено за граждани, стремящи се към самоуправление. Акцентирането върху класическите текстове—които са класически не само защото или дори защото те са стари, а защото в тях се съдържат научени по трудния начин уроци относно това как хората могат да се научат да бъдат свободни, особено свободни от тиранията на своите неутолими желания—е захвърлено в полза на това, което преди се е смятало за „сервилно образование“, образование, конкретно насочено към изкарването на пари и към работническия живот и следователно запазено за онези, които не са се радвали на титлата „гражданин“. Днешните либерали осъждат режима, който в миналото е поставял преграда между свободния човек и крепостника, между господаря и роба, между гражданина и прислугата, но дори и след като покорихме върха на моралното превъзходство, гледайки отгоре над непросветените ни прадеди и обявявайки всички за свободни, ние почти ексклузивно приехме същата тази образователна форма, която преди това е била запазена само за онези, лишени от свобода. И все пак, намирайки се в центъра на тази наша великолепна свобода, на нас не ни хрумва да си зададем въпроса защо уви вече не разполагаме с този лукс на едно образование, самото име на което—либералните изкуства—намеква за фундаменталната му основа в култивирането на свободния човек.

 

Наука и технологии

Днешните студенти са насърчавани да изучават дисциплини, които са от полза, особено онези, свързани със STEM—наука, технологии, инженерство и математика. Инструментите на либерализма за освобождаване на човечеството от най-различни форми на робство е следвало да се осъществят посредством трансформации в политиката, а именно чрез представителната система, която днес изглежда извън контрола ни; чрез икономиката, в частност пазарният капитализъм, на чиято глобализираща логика не може да се окаже съпротива; и чрез науката и технологиите, смятани за най-големия източник на нашето освобождение и едновременно с това и причината за застрашената ни околна среда, за деформациите, нанесени върху живота ни от собствените ни технологии, както и за дълбокото ни притеснение от неспособността ни да контролираме собствените си иновации. Съвременният научен проект на човешкото освобождаване от тиранията на природата се посочва като полагането на усилия за „овладяване“ или „контролиране“ на природата, или като „война“ срещу природата, в която нейното изучаване следва да ни предостави нужните инструменти за покоряването й от хората. Франсис Бейкън—който отхвърля класическите доводи, че целта на учението е постигането на добродетелите на мъдростта, благоразумието и справедливостта, вместо това твърдейки, че „знанието е сила“—сравнява природата със затворник, който, подлаган на изтезания, може да бъде накаран да разкрие своите дълго пазени тайни.

Дори вече да не разсъждаваме по този начин, днес съвременният научен проект доминира това, което смятаме за полезно и отплащащо изучаването. И все пак изглежда, че природата все още не се е предала. Както земеделецът и автор Уендъл Бери пише, ако съвременните наука и технологии са създадени за „воденето на война срещу природата“, тогава „това е война във всеки един смисъл на думата—природата дотолкова се бори срещу нас, доколкото ние срещу нея. И… по всичко изглежда, че я губим“. Много от елементите на това, което днес наричаме екологичната ни криза—промените в климата, изразходването на ресурси, замърсяването на подпочвените води и недостига, изчезването на животински видове—са белези на спечелени битки, но и на губенето на война. Днес ние сме свикнали да твърдим, че трябва да слушаме науката по отношение на проблеми като климатичните промени, в същото време обаче пренебрегвайки факта, че настоящата криза е в резултат на серия от продължителни триумфирания на науката и технологиите, където „слушането на учените“ се е смятало за равнозначно на цивилизационен прогрес. Нашият наситен с въглерод свят е махмурлукът от едно парти, продължило цели 150 години, по време на което ние смятахме до последно, че сме постигнали мечтата си да се освободим от ограниченията на природата. Днес ние продължаваме да поддържаме обърканото мнение, че науката може да ни избави от ограниченията, едновременно с това разрешавайки и съпътстващите последствия от този проект.

Междувременно ние продължаваме все повече да се оформяме спрямо технологията, обещаваща да ни освободи от ограниченията на пространството, времето и дори идентичността. Вече е показано как компютърът в джобовете на всеки един човек изменя структурата на умовете ни, превръщайки ни в различни същества, приспособявайки ни към исканията и същността на една технология, която уж е следвало да ни позволява да изразяваме истинската ни същност. Колко от нас могат да седнат на едно място и да четат книга в продължение на час, или просто да мислят за нещо или медитират без постоянно да изпитват импулса на един пристрастен да си погледне телефона, този копнеж, който не ни позволява да мислим или да се съсредоточим или да размишляваме, докато не получим нужната ни доза? Същата тази технология, която следваше да ни предостави по-обхватна и близка взаимовръзка, ни прави по-самотни, по-отдалечени един от друг. Все повече устройства заместват хората на работното място, явно давайки ни по-голяма свобода, но в действителност превръщайки ни в детето и детегледачката на технологиите ни. Напредъка в манипулирането на природата пък неизбежно води до вероятността самото човечество да претърпи пресъздаване, с едно потенциално насъскване на Човечество 2.0 срещу онези, които отказват или просто не могат да си позволят да се отърват от версия 1.0.

Това, чиято първоначална замисъл бе да ни позволи да преобразуваме света, вместо това накрая преобразува самите нас, превръщайки ни в същества, на което мнозина, ако не и повечето от нас, не са си дали „съгласието“. Това ни превръща все повече в съществата, които либерализмът смяташе за истинската ни природа насред това „естествено състояние“, съществуващо още от преди зората на цивилизацията, на законите и на държавата. По ирония на съдбата, но може би и неслучайно, политическият проект на либерализма ни заформя в съществата от праисторическата му фантазия, която фактически е изисквала от огромния комбиниран апарат на съвременните държава, икономика, образователна система и наука и технологии да ни превърне в такива: все по-отдалечени, автономни, невзаимообвързани личности, преизпълнени с права и предопределени от свободата си, но и несигурни, безпомощни, уплашени и сами.

 

Днес успехът на либерализма е най-видим в насъбиращите се черти на провала му. Той успя да пресъздаде света в своя си образ, особено посредством сферите на политиката, икономиката, образованието, науката и технологиите, всичко това насочено към постигането на върховна и пълна свобода чрез избавянето на отделния човек от конкретни места, взаимовръзки, членства и дори идентичности—освен ако тези места, взаимовръзки, членства и идентичности не са специално подбрани, не се набляга минимално на тях и не могат да бъдат свободно преразгледани или изоставени. Автономната личност следователно е подвластна на независимата траектория на същите тези сили днес, които се възприемат като средствата за нашето освобождение. И все пак това наше освобождение ни прави неспособни в противопоставянето на тези определящи сили—обещанието на свободата води до робуване на неизбежното, на което ние нямам друг избор, освен да се подчиним.

Тези средства са прилагат с цел освобождението на отделните хора от „дадеността“ на състоянието им, особено чрез тяхното „обезличаване“ и „абстрахиране“, а именно визията на либерализма за освобождаване от дадени отговорности, задължения, дългове и взаимоотношения. Тези цели са изпълнени чрез обезличаването и абстрахирането, стимулирани от два основни фактора—държавата и пазара. И все пак, работейки заедно като клещи, за да ни оголват все повече като индивиди, нашите политически дебати замаскирват този съюз, като твърдят, че верността ни към една от тези сили ще ни избави от набезите на другата. Основните ни избори на политическа основа се свеждат до това кой обезличаващ механизъм следва да насърчи свободата и сигурността ни—пазарното пространство, което събира милиардите ни избори, за да изпълни желанията и нуждите ни, без да изисква от нас някаква конкретна мисъл или намерение относно желанията и нуждите на други; или либералната държава, която установява обезличаващи механизми и процедури за желанията и нуждите на други, останали неглижирани от пазара.

Именно по този начин настоятелното изискване да избираме между протекцията на индивидуалната свобода и разрастването на държавната дейност замаскирва истинското взаимоотношение между държавата и пазара: а именно, че те постоянно и на всяка цена се разрастват ръка за ръка. Етатизмът упълномощява индивидуализма, а индивидуализмът от своя страна изисква етатизъм. С оглед на всичките обещания относно електоралните промени—с оглед на „Вярата и Надеждата“ или на „Отново да направим Америка велика страна“—два факта са очеизвадни: а именно, че съвременният либерализъм продължава съществуването си, като ни прави едновременно по-индивидуалистични и по-етатистични. Това обаче не е защото едната партия насърчава индивидуализма, оставяйки етатизма непокътнат, докато другата прави точно обратното; по-скоро защото и двете партии се движат едновременно в ритъма на най-дълбоките ни философски начала.

Твърдейки, че освобождава индивида от вкоренените му култури, традиции, места и взаимоотношения, либерализмът успя да хомогенизира света в собствения си облик—по ирония на съдбата обаче често наситен с мантрите на „мултикултурализма“ или, в наши дни, на „разнообразието“. Успешно изтръгвайки ни от взаимоотношенията, които преди са ни поставяли условия, но също така и оформяли личностната ни концепция, както и самосъзнанието ни като граждани, споделящи едно общо бъдеще, както и като икономически участници, споделящи един общ свят, либерализмът остави индивида изложен на средствата на освобождение—оставяйки ни в едно отслабено състояние, където сферите на живота, които уж трябваше да ни освободят, се озоваха напълно извън контрола или управлението ни. Това предполага, че през цялото време индивидът е бил само и единствено „средството“ на либералната система, а не—както се смяташе досега—обратното.

 

Най-предизвикателната стъпка, която трябва да предприемем, е отхвърляне на твърдението, че болежките на либералното общество могат да се излекуват чрез реализиране на либерализма. Единственият начин да се освободим от неизбежностите и неуправляемите сили, които либерализмът налага, е като се освободим от самия либерализъм. И двете основни политически опции в момента трябва да бъдат осъзнати като двете страни на една и съща фалшива монета. Нито вярата на Прогресивизма, че либерализмът ще може да бъде реализиран едва когато предприемем някакви стъпки към осъществяването на обещанието на либерализма, нито пък консервативните приказки, че величието на Америка може да бъде възстановено само когато си възвърнем направляващата философия на Конституцията ни, предлагат някаква реална алтернатива на развития либерализъм.

Миналото може да ни инструктира, но не може да става и дума за завръщане и „възстановяване“. Либерализмът безмилостно изразходи резервоара както на материалните, така и на моралните ресурси, които той няма как да възобнови. Неговите успехи винаги са представлявали празни чекове, попълнени в ущърб на едно бъдеще, което той се е надявал, че може да поправи. Консерватизмът правилно заключава, че крайната цел на прогресивизма е една задънена улица, докато прогресивизмът пък правилно порицава носталгията на консерватизма по едно време, което няма как да се върне. И консерваторите, и прогресивистите допринасят в развитието на либерализма, но нито един от тях в днешната си форма обаче не е в състояние да покаже новия път напред, който трябва да се разграничи от отъпканата ни пътека.

Нито пък размишляването над това какво следва след самоунищожението на либерализма предполага, че просто трябва да измислим нещо противоположно на него или да започнем да отричаме нещата, които са имали голяма и трайна стойност в постигането на либерализма. Привлекателността на либерализма се дължи на дълбоко отдадената му роля да продължи западната политическа традиция, конкретно усилията му да осигури свобода и човешко достойнство насред ограниченията на тиранията, злоупотребата с власт и потисничеството. В тази връзка е правилно да се счита, че либерализмът се основава на жизненоважни политически задължения, които класическата и християнската мисъл и практика са развивали през вековете. И все пак новостите на либерализма—онези, които архитектите му са били убедени, че ще поставят човешката свобода и достойнство на по-стабилна основа—които са сами по себе си са представлявали едно редефиниране на идеала на свободата и едно преустройване на човешката същност, подкопаха осъществяването на обявените й задължения. Да оставим либерализма зад гърба ни не означава да захвърлим някои от основните й задължения—особено онези най-съкровени желания на Запада, а именно политическата свобода и човешкото достойнство—а да отхвърлим неправилния й завой, който той направи в налагането си на идеологическото пресъздаване на света в образа на една фалшива антропология.

Отхвърлянето на първата и единствената останала идеология в света не означава заменянето й с някаква нова и безсъмнено много по-различна идеология. Една политическа революция с цел свалянето на вече съществуваща революционерска система само би довело до безредици и нещастия. По-добре би било вместо това да се предприемат някакви по-малки и локални форми на съпротива: а именно повече практика, отколкото теория, както и създаването на устойчиви нови култури срещу антикултурата на либерализма.

Когато в ранните десетилетия на 19-ти век Алексис дьо Токвил посещава Америка, той отбелязва, че американците са склонни да се отнасят по-различно и по-добре от индивидуалистичната им и егоистична идеология. „Те отдават по-голяма чест на философията си, отколкото на самите себе си“, пише той. Това, което е нужно в момента обаче не е да продължаваме да усъвършенстваме философията си, а отново да отдаваме по-голяма чест на себе си. Вероятно е от култивирането на едни нови и по-добри хора, изцяло отдадени на съдбата на ближния си—посредством насърчаването на култури на общността, на грижата, на саможертвата и на локалната демокрация—да възникне една нова практика, а накрая от същата тази практика пък може би и една по-добра теория от тази на провалящия се проект на либерализма.

 

------------------------------------------------------------------------------------------

„Защо либерализмът се провали“ е книга, критикуваща политическия, социалния и икономическия либерализъм, практикуван както от американските демократи, така и от американските републиканци. Според автора й „ние все пак с право трябва да се запитаме дали пък Америка, вместо да се намира в началния етап на вечното си съществуване, не наближава края на естествения цикъл от упадък и разпад, ограничаващ продължителността на живота на всички неща, сътворени от човека“. Според аргументите на книгата либерализмът вече се е изчерпал, довеждайки до неравенство в доходите, културен упадък, атомизация, нихилизъм, заличаването на свободи, както и до разрастването на влиятелни и централизирани бюрокрации. Сред другите аргументи на книгата е твърдението, че либерализмът е заменил старите ценности на общността, религията и традицията с личния интерес.

 

 

Източници:

https://newuniversityinexileconsortium.org/wp-content/uploads/2022/08/Why-Liberalism-Failed-1.pdf

https://en.wikipedia.org/wiki/Why_Liberalism_Failed

[Втори след княза]

Преди 1 час, Zara Thustra said:

Вместо да възприемаме нарастващата катастрофа като доказателство за провала ни в сбъдването на идеалите на либерализма, ние по-скоро трябва ясно да разберем, че руините, останали след него, са именно белега на неговия успех. Въвеждането на още либерални мерки като лек за болежките на либерализма обаче е като да потушим бушуващ огън с бензин. Това само би задълбочило политическата, социалната, икономическата и моралната криза, в която се намираме.

Моята представа за "катастрофа" е по- брутална. Интересно с кое се аргументира авторът? 

Всъщност имам и други въпроси към него

Либерализмът на чужда почва не постигна успехи. Можеше ли да го избегнем? Моят отговор е "не", защото той бе в интерес на тези, които сега катастрофират.

и  Какво следва след либерализма? Бърни Сандърс?

Интересно ми е, как авторът е преценил по- сетне нахлуването в Капитолия. Дали като народен бунт срещу системата?

Редактирано Декември 9, 2023 от Втори след княза

[Skubi]

Незнам защо не си отворят очите демократите, либералните? Точно Те са които от святото име на човешката свобода, се чувстват всичко друго да мачкат? 

Либерализмът е продукт на капитализмът. Точно затова са го измислили, че капиталът, големите корпорации да могат да действат свободно по- целият свят. Да грабят, унищожават, провалят в една света цел профитът? А за мъгла на плебса са измислили демокрацията. Но само от ВСВ да видим, кои страни станаха водещи по-икономическо развитие на света? Например Южна-Кореа, Сингапур, Тайван и други. Диктатура в политиката и последователно протекционистична икономическа политика. Това което и Китай схвана. С разлика, че при тях комунистите схванаха съществото на капитализма...Това което беше мотора на капитализма, постоянното развиване/нужно-ненужно важното е растящият профит/ е на свършване. 10 милиарда не могат да се задоволят. Всеки ако искаше мобифон, лаптоп, кола? На таза ограничена земя неможе да се расте експлоатацията на природата безгранично.  И повечето от горе посочените проблеми спрямо индивида и държавата, демокрацията, партиите, бурократите идва от това, че такава концентрация на блага никога не е имало в писаната история на човечеството...

Доклад на институтa към швейцарската банка „Креди Сюис" от 2017 разкрива, че най-богатият един процент от човечеството притежава половината от световното богатство. Подобна тенденция се наблюдава и в Германия: около 1/3 от всички доходи отиват при най-богатите хора в държавата.

Такова разпределение на материалните блага е неморално, твърди германският философ Кристиан Нойхойзер в книгата си „Богатството като морален проблем“. 

https://www.dw.com/bg/морално-ли-е-да-си-богат/a-43876911

 

[Zara Thustra]

Преди 1 час, Втори след княза said:

Интересно с кое се аргументира авторът?

Относно кое по-точно? Че в момента ставаме свидетели на всеобхватна катастрофа ли? Ами в текста той обяснява на няколко пъти защо мисли така; в резюмето от Уикипедия това също е обяснено/синтезирано с няколко думи: [...]неравенство в доходите, културен упадък, атомизация, нихилизъм, заличаването на свободи, както и до разрастването на влиятелни и централизирани бюрокрации. Сред другите аргументи на книгата е твърдението, че либерализмът е заменил старите ценности на общността, религията и традицията с личния интерес.

 

Цитирай

и  Какво следва след либерализма? Бърни Сандърс?

Доколкото си спомням от прочетеното в книгата (изминаха повече от две години, откакто я прочетох), авторът не дава конкретен отговор на въпроса какъв вид социо-политическа система следва да измести настоящия западен либерално-демократичен цайтгайст. Единственото, което той излага в тази връзка, са догадки на хипотетична и спекулативна основа, които повечето от нас (предполагам) споделяме, като например олигархичен авторитаризъм и технократизъм, които в същността си са антитрадиционалистични и космополитни системи (но това само в случай, че хората оставят нещата да се развиват в предварително зададената си посока, безучастно наблюдавайки отстрани деградирането на държавата си). Току-що обаче погледнах, че наскоро авторът е издал нова книга (нещо като продължение на настоящата), в която (според синопсиса) той излага вижданията си относно това какви стъпки американското общество (а и не само) следва да предприеме, ако иска да елиминира непосредствената заплаха от късноетапния либерализъм и съпътстващата глобализация. Но не знам какви тези са развити в нея, защото все още не съм я чел (а и не знам дали въобще някога ще я прочета).

https://www.goodreads.com/book/show/128749150-regime-change

Иначе в английския Амазон вече има написани ревюта, така че който се интересува от съдържанието й, може да ги прочете.

 

Цитирай

Интересно ми е, как авторът е преценил по- сетне нахлуването в Капитолия. Дали като народен бунт срещу системата?

Успях да открия следното в Туитър; оригиналният пост на Динийн обаче изглежда, че е изтрит (но все пак се показва в търсачките като резултат):

 

Общо взето от това, което прочетох, изглежда, че политическите му възгледи са някакъв синтез между палеоконсерватизъм и християнски/религиозен национализъм, със силен акцент върху традиционалистическите норми и морални устои, както и върху концепцията Лесе-фер.

Редактирано Декември 9, 2023 от Zara Thustra

[gmladenov]

Подобни анализи имат смисъл, но

Преди 2 часа, Zara Thustra said:

Либерализмът безмилостно изразходи резервоара както на материалните, така и на моралните ресурси, които той няма как да възобнови.

...

Да оставим либерализма зад гърба ни не означава да захвърлим някои от основните й задължения—особено онези най-съкровени желания на Запада, а именно политическата свобода и човешкото достойнство—а да отхвърлим неправилния й завой, който той направи в налагането си на идеологическото пресъздаване на света в образа на една фалшива антропология.

Тези два абзаца обобщават текущото положение на нещата.

Да, либерализмът наистина води до определени "патологии", както се израява автора. Но в същото време
фундаменталните ценности на либерализма нямат реална алтернатива. Това трабва да се помни.

По-добре ли е да живеем в общество, в което няма граждански свободи и в което има дискриминация
срещу кого ли не? Но ако няма дискриминация пък се оплакваме, че джендърите имат много права.

Така се получава, че ако не искаме дикратура и потъпкване на човешките права, трябва да живеем
с паталогиите на либерализма. И борбата трябва да е срещу паталогиите, а не срещу либерализма.
Защото алтернативата е робия и феодализъм (комунизмът също е алтернатива, но за съжаление само
на хартия ... както показва историята).

[Atom]

В края на краищата като всяко нещо и либерализмът някога ще има край.  С какво ще бъде заменен?  Най-вероятно някаква форма на нео-феодализъм или нео-фашизъм.  А иначе има голяма вероятност т.н. патологии да се пускат в обръщение и да се шуми около тях именно с цел населението да се подготви, а времето до краха на либерализма да се ускори. 

[Exhemus]

Драги приятели, либерализмът не управлява. Той е фасада, както и демокрацията. Глобалният криптототалитаризъм може за една година да наложи какъвто си иска строй, където си иска  

... С изключение на Китай, Иран, Русия, които са му заседнали като рибя кост на гърлото  

[gmladenov]

Преди 4 минути, Exhemus said:

... С изключение на Китай, Иран, Русия, които са му заседнали като рибя кост на гърлото  

В Путьо-късото ни е надеждата! Този бял рицар - заедно с иранския аятолах - ще ни спасят от
омразния криптототалитаризъм на Западните сатанисти. Венсеремос!

ПП. Путьо-късото въобще не е най-големият олигарх в Руспия (и може би света), а икономическата
система на Руспия въобще не клептокрация. Това моделът, който ние искаме да следваме.

[Atom]

Преди 9 минути, Exhemus said:

Драги приятели, либерализмът не управлява. Той е фасада, както и демокрацията. Глобалният криптототалитаризъм може за една година да наложи какъвто си иска строй, където си иска  

... С изключение на Китай, Иран, Русия, които са му заседнали като рибя кост на гърлото  

Четеш твърде много материали от т.н. теория на конспирацията и твърде много руска пропаганда.  Няма един център  на властта на глобалния капитализъм и съответно няма субект, който да наложи какъвто си иска строй, където си иска.  Не казвам, че не може да се появи някога такова нещо, но това вече няма да е капитализъм, а нещо друго. Не знам какво ще е това друго, но при всички положения няма да е капитализъм. 

[Exhemus]

Преди 4 минути, Atom said:

Няма един център  на властта на глобалния капитализъм и съответно няма субект, който да наложи какъвто си иска строй, където си иска.  Не казвам, че не може да се появи някога такова нещо, но това вече няма да е капитализъм, а нещо друго.

Тези другите центри или са мимолетни, или са допуснати, бидейки безопасни.  Те могат да бъдат прибрани, заместени, разсеяни и т.н.  Не се лъжи!

Но щм допускаш, че може да се появи, значи вече се е появил. По моите изчисления   някъде 1963г. вече го имаше. Но пълната си сила доби последните 10г.

Това не е един център  на властта на глобалния капитализъм. Не е капитализъм, а тоталитаризъм. Тотален контрол - нещо по-абстрактно от държавния строй.

 

[gmladenov]

Преди 11 минути, Exhemus said:

Тотален контрол ...

Тотален контрол .... който някак си не действа в Руспия, Иран и Китай. Руските олигарси явно
са му хванали цаката на "тоталния контрол" и само те могат да го спрат.

Интересно ако руските олигарси ни завладеят, те какъв контрол ще упражняват върху нас.

Редактирано Декември 9, 2023 от gmladenov

[Skubi]

Преди 3 минути, Exhemus said:

Тези другите центри или са мимолетни, или са допуснати, бидейки безопасни.  Те могат да бъдат прибрани, заместени, разсеяни и т.н.  Не се лъжи!

Но щм допускаш, че може да се появи, значи вече се е появил. По моите изчисления   някъде 1963г. вече го имаше. Но пълната си сила доби последните 10г.

Това не е един център  на властта на глобалния капитализъм. Не е капитализъм, а тоталитаризъм. Тотален контрол - нещо по-абстрактно от държавния строй.

 

Как да няма! Има! Орбан я декоспирацирал. Ето. 

[deaf]

В действителност не съществуват партии,било то леви или десни,либерални или консервативни... Всички тези идеологии са лицемерие зад което се крият политиците. Това отвратително лицемерие се е пръкнало от ужасяващата Френска революция преди двеста години и продължава и през 21 век. Да знаете за партии и идеологии в Сената на Римската империя? Не. Там са преценявали политиците и лидерите само по това дали са успели да направят Рим велик...

[Втори след княза]

Благодаря за изчерпателния отговор и за насочването ни към интересна книга. Добро попадение.

Преди 10 часа, Zara Thustra said:

Относно кое по-точно? Че в момента ставаме свидетели на всеобхватна катастрофа ли? Ами в текста той обяснява на няколко пъти защо мисли така; в резюмето от Уикипедия това също е обяснено/синтезирано с няколко думи: [...]неравенство в доходите, културен упадък, атомизация, нихилизъм, заличаването на свободи, както и до разрастването на влиятелни и централизирани бюрокрации. Сред другите аргументи на книгата е твърдението, че либерализмът е заменил старите ценности на общността, религията и традицията с личния интерес.

А и допълненията ми:

Под "катастрофа" да разбирам"еволюционна катастрофа". Нещо бавно и неспасяемо. Или създаване на предпоставки за катастрофа, която ще се случи от раз в бъдещето. А е възможно и културно различие- авторът да смята "катастрофа" нещо неминуемо, а аз нещо внезапно. Като удар на коли, като изгубено много важно военно сражение.

Преди 10 часа, Zara Thustra said:

Единственото, което той излага в тази връзка, са догадки на хипотетична и спекулативна основа, които повечето от нас (предполагам) споделяме, като например олигархичен авторитаризъм и технократизъм, които в същността си са антитрадиционалистични и космополитни системи (но това само в случай, че хората оставят нещата да се развиват в предварително зададената си посока, безучастно наблюдавайки отстрани деградирането на държавата си).

Моето, почерпано от аналогиите с Късната Римска република мнение е, че икономическият либерализъм ще се запази, независимо от политическите промени. Дали ще са деспоти, олигарси, монарси, технократи, те ще го охраняват до смърт или до живот.

Впечатлен съм, че Америка се нуждае от "genuinely populist revolution", още повече, че не разбирам какво съдържание влагат. "Истинска популистка революция", нещо като да минеш Рубикон за да преобърнеш републиката в друго... глобална империя, например?

(подведен от аналогиите, "заговорът" на Тръмп срещу републиката сравнявам със заговора на Катилина, предхождащ гражданска война, Юлий и Август.)

[Atom]

Преди 1 час, Втори след княза said:

Моето, почерпано от аналогиите с Късната Римска република мнение е, че икономическият либерализъм ще се запази, независимо от политическите промени.

Нещата са взаимно свързани.  Ако се абстрахираме от разните думи - капитализъм, социализъм и т.н., то последните две столетия се характеризират с ускорено икономическо развитие.  Именно този привидно "вечен двигател" за икономически ръст предопределя и политическите системи.  Без икономическия либерализъм това ускорено развитие би било невъзможно, а политическия либерализъм е резултат от икономическия. 

В природата обаче няма вечни двигатели и етапът с ускорен ръст е временен. Ако двигателят се забави и спре, икономическия либерализъм също ще се забави и в един момент ще спре да работи.  В резултат на това политическият също ще стане излишен и съвременните либерални политически системи най-вероятно ще бъдат заменени с нещо друго. Дали с нео-фашизъм, дали с нео-феодализъм или с нещо друго ще покаже бъдещето. 

В този ред на мисли икономическият либерализъм няма как да се запази.  Това, че той вече "скърца" се  вижда дори и сега. През последните години се създават разни регулации и бариери от всякакво естество. Например при кризата от 2008г. при нормално действащ икономически либерализъм, би трябвало една камара  от банките да фалират, а тяхното място като доставчик на финансови услуги на физическите лица да бъде заето от т.н. технологични компании: Гугъл, Фейсбук, Амазон и т.н.. Това обаче не се случи. 

[deaf]

Преди 11 минути, Atom said:

икономическия либерализъм

Икономически либерализъм е всъщност свободна световна търговия. Такава търговия обаче никога не е съществувала. Винаги водещата световна Свръхсила е определяла "свободата" на световната търговия. Днес това е САЩ,която влезе във Втората световна война именно с цел да отстрани другите Свръхсили – Германия и Япония. И успя. След което наложи на света да търгува "свободно" (американски) стоки. Днес обаче сме в положение при което мощта на САЩ все повече е атакувана от другите набиращи сили държави...И предполагам заради това ще се оформят блокове от държави,които ще бъдат затворени вътре в себе си... Повече или по-малко затворени.

Преди 16 минути, Atom said:

политическия либерализъм е резултат от икономическия. 

Обратното е вярно. Икономиката винаги е слуга на Политиката. Ти самият казваш това,но не се усещаш,(прочети отново поста си...)...

[Atom]

Преди 4 минути, deaf said:

Икономически либерализъм е всъщност свободна световна търговия.

Това е глобализация. Не бъркай едното с другото.

[Skubi]

Преди 16 минути, deaf said:

Обратното е вярно. Икономиката винаги е слуга на Политиката. Ти самият казваш това,но не се усещаш,(прочети отново поста си...)...

Това не бих го изявил така категорично. Защото ако приемем, политиците по какъв начин/пари/ водят кампаниите си да достигнат мечтатат си ВЛАСТТА тогава винаги се открива косматото копито зад расото на "демократичните предизборни кампании" на тези дяволи които управляват икономиката....Виж само поводите за войни...Която и да е. 

Редактирано Декември 10, 2023 от Skubi

[deaf]

Преди 30 минути, Skubi said:

ова не бих го изявил така категорично. З

Причините за Брекзит бяха политически и той беше проведен от политиците. На британските бизнесмени нищо не им оставаше освен да слушат и изпълняват нарежданията на политиците. И нарежданията на кралицата,също.

Преди 31 минути, Skubi said:

Виж само поводите за войни.

Поводът за войните е волята за власт. Политическа власт...

[Skubi]

Преди 12 минути, deaf said:

Причините за Брекзит бяха политически и той беше проведен от политиците. На британските бизнесмени нищо не им оставаше освен да слушат и изпълняват нарежданията на политиците. И нарежданията на кралицата,също.

Поводът за войните е волята за власт. Политическа власт...

Брекзитът беше една чисто политическа шега. Възникнала заради това, че английските данъкоплащашти трябвало да плащат сментката за икономическата интеграция на Источно Европейските дриплювци, на които им рарешиха да влязат. Но това забравиха да кажат,  това спонсориране от обществени пари носи ужасен профит на частните компании, които тук на дивият исток фактически това правят каквото си искат, защото местните политици са 100% всеотдайни. Или клякат с отворени уста или на четири крака /е има които УСТНО са големи противници/ но за парата и те се навеждат. Но инглесата самите те се изненадаха когато го направиха, и после се разкаеха а сега вече ужасно съжеляват...

Имаше един филм „Фотоувеличение“ (на английски: Blowup), където главният герой води ръкопашен бой, да вземе една част от шчупената гитара на някой рок звезда. И после на улицата гледа това пърче и го хвърля в боклука. Това е властта. Ако не е обоснована с парички, нищо не струва. какво манипулира един политик? Това е професия. Нали? В професията си всеки един човек какво го мотивира? Парата? Защо политикът ще е различен от нормалните хора? Е има диктатори които се опияняват от властта, но това вече е като дрогът. За Сталин, Хитлер са живели сравнително скромно спрямо починените им но пък какво направиха и как? Знаем. СМСМ, бизнисът-политика-войната една цел имат. Профитът.

 

[Втори след княза]

Преди 50 минути, Skubi said:

Брекзитът беше една чисто политическа шега. Възникнала заради това, че английските данъкоплащашти трябвало да плащат сментката за икономическата интеграция на Источно Европейските дриплювци

По- скоро Главата на западащата Британска империя не искаше да се съгласи да парафира и разпределя към подчинени разпореждания на Брюксел, които да са задължителни за суверен на империя, над която слънцето не залязва.

Да смяташ, че на Велика Британия е дотежала част от присъединителните фондове ми се струва малко незначително, някак си неграмотен поглед.

[Втори след княза]

Преди 1 час, deaf said:

Поводът за войните е волята за власт. Политическа власт...

Да си спомним една война с Византия, заради преместването на тържището от Константинопол в Солун. Друга заради опустошенията от кръстоносците по пътя им към същия Константинопол. Айде и една чужда- за нападението на Пърл Харбър. 

[deaf]

Преди 3 минути, Втори след княза said:

Да си спомним една война с Византия, заради преместването на тържището от Константинопол в Солун.

Византия тогава,(а и всъщност винаги) е възприемала България като агресор окупирал нейни земи. И се е опитала да я "пробва" като премести тържището от столицата в Солун. Тоест,мотивите и са политически в основата си...

Преди 6 минути, Втори след княза said:

Айде и една чужда- за нападението на Пърл Харбър. 

"Пърл Харбър" е стръвта с която Рузвелт коварно и цинично предизвиква Япония. И тя глупаво налапва стръвта... Преди това Рузвелт нарочно притиска икономически Япония за да я предизвика на война... В спор за владеенето на Азия...

Преди 9 минути, Втори след княза said:

аради опустошенията от кръстоносците по пътя им към същия Константинопол.

Да,през онези времена в Западна Европа хората са живеели много бедно и мизерно. Но коя е причината за това тяхно дередже? Не е ли тази,че десетки и стотици години отделните феодалства,херцогства,графства и т.н.,са водели изтощителни войни помежду си?

[Atom]

Власт - мласт, политици и политики, генерално това също са следствия, а не първопричина.  В живота винаги съществуват процеси, които са извън властта на власт-имащи и политици.  В общи линии последните се съобразяват с тези процеси и предпочитат да ги "яхнат" вместо да вървят против тях.  Т.е. "волята" им се простира в рамките на реалностите и не е абсолютна.  Абсолютна воля и власт има само Бог, а власт-имащите все още не са богове. Цезар или Август например, колкото и силна воля да имат и каквито е заповеди и заплахи да отправят, не могат да накарат подчинените си или някой друг да измисли и внедри например компютрите или мобилните телефони.  

Съществува нещо като "каузална власт", което е над парламенти, правителства, хегемони и т.н.  Каузалната власт е съвкупност от принципи и правила, които не са обект на законодателство или някаква писана конвенция, а просто се подразбират.  Един от тези принципи например е  принципа на икономическия ръст. Към момента няма правителство в света и няма политици, които да имат силата да наложат икономическа система в която икономическият ръст да не е самоцел.  

Редактирано Декември 10, 2023 от Atom

[Skubi]

Преди 13 минути, Втори след княза said:

По- скоро Главата на западащата Британска империя не искаше да се съгласи да парафира и разпределя към подчинени разпореждания на Брюксел, които да са задължителни за суверен на империя, над която слънцето не залязва.

Да смяташ, че на Велика Британия е дотежала част от присъединителните фондове ми се струва малко незначително, някак си неграмотен поглед.

Булшит. На инглесата не им се харесваше, че плащат в общата каса а каймака обират немците.