Чехословакия: Как Великобритания превърна една провалена държава в повод за война

[Zara Thustra]

Чехословакия: Как Великобритания превърна една провалена държава в повод за война

Автор: Джон Уеър

Година: 2020

 

 

Мюнхенското споразумение, сключено на 30 септември 1938 г. от Германия, Обедненото кралство, Франция и Италия е следвало да даде началото на една нова ера на европейските взаимоотношения. Версайският договор, който толкова много е вредил на Германия, е вече официално разтрогнат без война. Една нова епоха, основаваща се на равнопоставеност и взаимно доверие сред четирите велики европейски сили е следвало да заеме мястото му.^[1]

На развълнуваната тълпа, която го посреща обратно у дома в Лондон след подписването на Мюнхенското споразумение, британският министър-председател Невил Чембърлейн казва следното: „Мисля, че това е мир на нашето време“.^[2] За съжаление обаче взаимното доверие, което трябваше да последва между четирите велики европейски сили, бе набързо разнищено. Тази статия разглежда събитията, които довеждат до протекционната роля на Германия спрямо Чехословакия, както и злоупотребата с тях от страна на високопоставени британски длъжностни лица с цел насърчаването на война срещу Германия.

 

Историческите обстоятелства

Малко след сключването на Мюнхенското споразумение общественото мнение в западните демокрации придобива коренно различна представа за Германия. В нощта на 9-10 ноември 1938 г. националсоциалистически щурмоваци се втурват във вилнеене в Германия, включително и в Австрия, ограбвайки еврейски магазини, потрошавайки прозорци, опожарявайки синагоги и нанасяйки побоища над евреи. Стотици евреи са нападнати, а дузини други загиват в това, което ще стане известно като Kristallnacht, Кристалната нощ. Заради това зверство от Съединените щати привикват обратно посланика си в Германия. Голяма част от добрите впечатления, които Германия прави от Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. и от Мюнхенското споразумение—събития, които карат демократичните общности да смятат, че войната е била избегната—са заличени от Кристалната нощ.^[3]

Антигерманската военна пропаганда на Великобритания започва да набира сили. Към края на 1938 г. британската преса съобщава за слухове, че Германия е струпвала войски в подготовка за инвазия в Чехословакия. Тези неверни слухове обаче са спуснати от Лондон. През декември 1938 г. Антъни Идън, който е бил против Мюнхенското споразумение, е пратен в Съединените щати от британския секретар на външните работи Едуард Фредерик Линдли Ууд (лорд Халифакс), за да разпространи слуховете за злонамерени германски планове. Американският президент Франклин Рузвелт реагира на това, като отправя провокативно и обидно предупреждение към Германия в обръщението му до Конгреса на 4 януари 1939 г.^[4]

Лорд Халифакс тайно разпространява слухове както в страната си, така и в чужбина, представящи външната политика на Хитлер във възможно най-лоша светлина. На 24 януари 1939 г. Халифакс изпраща съобщение до президента Рузвелт, в което твърди, че е получил „огромен брой докладвания от множество надеждни източници, които хвърлят една доста тревожна светлина върху настроението и намеренията на Хитлер“. Халифакс твърди, че наскоро Хитлер е изготвил план да установи една независима (от Съветския съюз) Украйна, както и че Хитлер е възнамерявал да унищожи западните страни в изненадваща атака, преди да предприеме ход на изток. Халифакс също така твърди, че не само Британското разузнаване, но и „високопоставени германци, искащи да предотвратят това престъпление“, са предоставили доказателства за това пъклено съзаклятие. Всичките тези твърдения са лъжи. По това време Хитлер не е имал ни най-малкото намерение да напада която и да е източна или западна страна.^[5]

След Мюнхенското споразумение Чехословакия изпада в криза. Германските, полските и унгарските малцинства са успешно извадени от обсега на чешката власт (Полша и Унгария, също като Германия, си присвояват парчета от Чехословакия). Словашките и рутенските малцинства обаче също са изпитвали желание да се откъснат от чешката власт, вследствие на което Полша и Унгария започват да ги окуражават да го направят. След близо четири месеца след Мюнхенското споразумение Хитлер започва да обмисля възможността да постави остатъка от чешката държава под негова закрила. Хитлер постепенно стига до заключението, че чешката кауза вече е била загубена в Словакия, както и че не може да се разчита на никакво чешко сътрудничество с Германия. Хитлер накрая решава да измести германската подкрепа за чехите в полза на словаците.^[6]

Чешката държава е изправена пред все по-сериозни вътрешни трудности, като в началото на 1939 г. чешкият проблем със Словакия внезапно се влошава. Повратната точка на словашката криза се случва на 9 март 1939 г., когато чешкото правителство освобождава от длъжност четиримата главни словашки министри от местното правителство в Братислава.

На 13 март 1939 г. Йозеф Тисо, словашкият лидер, пристига в Берлин, където се среща с Хитлер на една бърза конференция. Хитлер признава на Тисо, че едва до скоро той не е имал никаква представа за силата на независимото движение в Словакия. Хитлер обещава на Тисо, че той ще подкрепи Словакия, ако тя продължи да демонстрира волята си за независимост. На 14 март 1939 г. словашкото правителство гласува обявяване за независимост от Чехословакия.^[7] Рутения също набързо обявява независимостта си и става част от Унгария, което довежда до разпадането на остатъците от чешката държава.^[8]

Германският историк Удо Валенди пише следното по отношение на разпадането на Чехословакия: „Разпадането на това мултикултурно създание, сглобено чрез пълното незачитане на историческите и национални принципи, се случи без никаква германска помощ и то щеше да стане факт още през 1918 г., ако тогава Русия и Германия не бяха напълно и изцяло унищожени.“^[9]

 

Германският протекторат Чехословакия

По собствена инициатива и с предварителното одобрение на кабинета му чешкият президент Емил Хаха отпътува за Берлин, за да се види с Хитлер с надеждата двамата да намерят някакво решение за тази безнадеждна криза. В Берлин президентът Хаха е приет подобаващо и с пълните военни почести, с които един посещаващ държавен глава е редно да бъде посрещнат. Хитлер посреща Хаха на железопътната гара, а на придружаващата му дъщеря той дава цветя и шоколади. След Втората световна война дъщерята на Хаха отрича пред съюзническите разследващи лица, че баща й е бил подложен на какъвто и да е необичаен натиск по време на визитата му в Берлин. Тази информация е важна, защото Хаха, който от дълго време е имал проблеми със сърцето, получава лека форма на сърдечен удар по време на визитата му при германските лидери. Хаха се съгласява да получи германска лекарска помощ, в резултат на което той се възстановява достатъчно бързо, за да преговаря изготвянето на споразумение между Германия и чешката държава. На 15 и 16 март чехите и германците уговарят детайлите по споразумението в Прага.^[10]

Окупирането на Прага от немски войски е легализирано от споразуменията, сключени между чешките и словашките лидери. Периодът на пряка военна германска власт трае малко повече от месец. Новият режим, формиран от Протектората Бохемия и Моравия на 16 март 1939 г. се радва на значителна популярност сред чехите. На 31 юли 1939 г. Хитлер се съгласява да позволи на чешкото правителство да разполага със свои собствени въоръжени сили от 7,000 войници, включващи и 280 офицери.^[11]

Президентът Хаха доброволно оставя съдбините на чешката държава в ръцете на Германия. На 27 април 1939 г. Хаха и новият му кабинет си възвръщат контрола над правителството.^[12] През цялата война Хаха служи с вярност на Хитлер. Британският историк Доналд Камерън Уат пише следното: „[Хитлер] е бил впечатляващо благосклонен… към Чешкия кабинет след похода в Прага, за известно време запазвайки длъжностите на членовете му и изплащайки техните пенсии.“^[13]

Мотивите зад действията на Хитлер по време на чешката криза през март 1939 г. остават спорни. Британският историк А. Д. П. Тейлър анализира мотивите на Хитлер по следния начин:

„Светът е виждал в това единствено кулминацията на една дълго планирана кампания. В действителност обаче това са непредвидимите резултати от развитията в Словакия; Хитлер по-скоро е действал срещу унгарците, отколкото срещу чехите. Нито пък е имало нещо злокобно или предумишлено в лицето на протектората над Бохемия. Хитлер, предполагаемият революционер, просто е възстановявал по възможно най-консервативния начин модела от отминали векове. Бохемия винаги е била част от Свещената Римска империя; тя е била част от Германската конфедерация между 1815 г. и 1866 г.; след това е била свързана с германска Австрия до 1918 г. Независимостта, а не подчинението, е била необичайната новост в чешката история. Протекторатът на Хитлер, разбира се, довежда до тирания в Бохемия—тайна полиция, СС, концентрационните лагери; но не повече, отколкото в самата Германия… Вътрешнополитическото поведение на Хитлер, а не външната му политика, е истинското престъпление, което накрая довежда до собствения му крах, както и до този на Германия. По това време обаче това не е изглеждало така. Хитлер предприема решителната стъпка в кариерата си в момента, в който той окупира Прага. Той обаче го прави непредумишлено; тази стъпка му дава незначително преимущество. Той решава да действа едва когато събитията вече са унищожили споразумението в Мюнхен. Всички извън Германия обаче, най-вече останалите архитекти на това споразумение, са смятали, че той самият умишлено го е унищожил.“^[14]

 

Американският историк Дейвид Хоган пише: „Решението на Хитлер да подкрепи словаците и да окупира Прага е базирано на очевидната незаинтересованост от страна на британските лидери по отношение на чешката ситуация. Пред тях е имало множество възможности да насърчат чехите по някакъв начин, но те многократно отказват да го направят. Истината е, че британските лидери не са се интересували от чехите. Те само са използвали политиката на Хитлер като претекст за проява на възмущение спрямо германците.“^[15]

Германският протекторат Чехословакия ефективно предотвратява потенциалното предприемане на военни действия срещу чешката територия от трети страни. Удо Валенди пише: „Решението на д-р Хаха да се съгласи на преобразуването на неговата държава в германски протекторат е значително повлияно—освен от чисто вътрешнополитическите раздори—от настъпващата Унгарска армия, която в навечерието на 14 март е завземала и настървено си е присвоявала гранична ивица, както и от факта, че тогава е имало опасения за светкавично нападение от страна на Полша.“^[16]

 

Великобритания реагира на окупирането на Прага

На 15 март 1939 г. Невил Чембърлейн първоначално обяснява пред Камарата на общините, че Германия не е била задължена по никакъв начин да се консултира с Великобритания относно справянето с кризата между чехите и словаците. Британското правителство също така никога не изпълнява обещанието си да гарантира чешката държава след Мюнхенското споразумение. Чембърлейн заявява, че словашкото обявяване за независимост на 14 март 1939 г. е сложило край на чешката държава заради вътрешните размирици и следователно британската гаранция за запазване на интегритета на Чехословакия вече не е била обвързваща.^[17] Пред Камарата на общините Чембърлейн заявява следното: „С оглед на това [разпадането на Чехословакия отвътре], конкретната ситуация, която правителството на Негово Величество винаги е смятала за временна, вече не съществува“.^[18] Чембърлейн заключава: „Нека не забравяме, че желанието на всички хора по света все още остава съсредоточено върху надеждите за мир.“^[19]

Лорд Халифакс започва да поема контрола върху британската политика спрямо Германия. Халифакс информира Чембърлейн, че речта му от 15 март 1939 г. е била неприемлива. Президентът Рузвелт също е бил изключително критично настроен към речта на Чембърлейн. Два дни по-късно, на 17 март 1939 г., Чембърлейн разкрива първия признак на коренна промяна в британската политика спрямо Германия. В една реч в родния му град Бирмингам, Чембърлейн обвинява Хитлер в „потресаващо незачитане на взаимното доверие“. Чембърлейн представя себе си като жертва на германското лицемерие, заявявайки, че никога повече няма да може да се довери на Хитлер. Чембърлейн задава реторичния въпрос дали това не е стъпка на Хитлер към опит за световно господство чрез сила.^[20]

На 15 март 1939 г. Халифакс изразява враждебното си мнение относно германското окупиране на Прага пред посланика Херберт фон Дирксен. Халифакс твърди, че Хитлер се е разобличил като непочтен човек, както и че германската политика не позволява поддържането на добри взаимоотношения с Великобритания. Халифакс настоява, че Германия се „стреми да се самоустанови на такава позиция, която да й позволи да властва над Европа и, по възможност, над целия свят със сила“. Халифакс заявява, че може да разбере предпочитанието на Хитлер за безкръвни победи, но и обещава на германския дипломат, че другия път Хитлер вече ще бъде принуден да пролее кръв.^[21]

Докладите, които през следващите няколко дни посланикът Дирксен изпраща до Берлин показват, че той е останал особено потресен от заплашителната британска реакция на отскорошната чешка криза. Целият германски посланически колектив е бил силно разтревожен от събитията през март 1939 г. Посланикът Дирксен осъзнава важността от англо-германското разбирателство и заради това той остава оскърбен и почти без думи, когато се сблъсква с пропадането на собствените му дипломатически усилия. Британците позволяват създаването на впечатлението, че бъдещето на Бохемия е било въпрос на пълно безразличие от тяхна страна. Британците обръщат палачинката по един двуличен начин и заявяват, че събитията в Бохемия са ги убедили, че Хитлер се стреми да завладее света. Нищо чудно, че немските дипломати в Лондон изпадат в отчаяние.^[22]

 

Продължаване на кампанията по демонизиране на Германия

Следващото нещо, за което Халифакс се залавя, е да намери друга, по-основателна причина от чешката криза, която да оправдае враждебността на Великобритания към Германия. Халифакс наема Виргил Тилеа, румънският посланик във Великобритания, да повдигне фалшиви обвинения срещу Германия. Тилеа е внимателно обучен за ролята си от сър Робърт Ванситарт, яростно антигерманско настроеният главен дипломатически съветник на Великобритания. На 17 март 1939 г. Тилеа дава внимателно изготвено публично изявление, обвиняващо Германия в намерения за установяване на контрол над цялата румънска икономика. Тилеа също така твърди, че Германия им е дала ултиматум, който е ужасил румънските лидери. Тези фалшиви обвинения са публикувани от големите британски вестници. Милиони читатели на британската преса по целия свят остават безмълвни от очевидно незадоволимия апетит за завоевание на Хитлер. Фалшивите обвинения на Тилеа водят до безпокойство и открита враждебност към Германия сред британското общество.^[23]

Британският посланик в Румъния Реджиналд Хор се свързва с Халифакс и започва да обяснява в подробности нелепото естество на обвиненията на Тилеа. Хор му казва, че „няма как министърът на външните работи да не ме уведоми за внезапното изникване на застрашаваща ситуация тук, затова и го привиках в момента, в който телеграмите ви до Варшава и Москва бяха разкодирани. Той ми каза, че е бил заливан от запитвания относно доклада за немския ултиматум, който днес е по вестниците ‘The Times’ и ‘Daily Telegraph’. В това обаче няма и зрънце истина.“^[24]

Хор естествено е бил склонен да предполага, че подробният му доклад ще накара Халифакс да отхвърли фалшивите обвинения на Тилеа. Нищо подобно обаче не се случва. Хор е изумен, когато Халифакс продължава да изразява вярата си в автентичността на историята на Тилеа, след като тя вече е била изобличена като лъжа. Измамата на Тилеа е от жизненоважно значение в развитието на политиката на Халифакс за подбуждането на омраза сред британската общественост (и чрез нея сред цялата Англосфера и голяма част от света) към Германия. Халифакс не е бил ни най-малко загрижен от тежките последствия, които са можели да възникнат в резултат на измамата на Тилеа в Румъния.^[25]

След Мюнхенското споразумение Халифакс лъже британската общественост както за германската политика спрямо Чехословакия, така и за предполагаемата криза в Румъния. Именно чрез тези осезаеми лъжи британската общественост е настроена към военни намерения. Именно по този начин Халифакс вече е бил способен да убеди британската общественост да подкрепя една външна политика, което е едновременно и опасна, и лишена от всякаква логика.^[26]

 

Заключение

„Бруталното посегателство над малката, беззащитна Чехословакия“ от страна на Германия е една лъжа, която постоянно се е набивала в съзнанията на масите от влияещата общественото мнение преса. Истината е, че д-р Емил Хаха отпътува до Берлин по своя собствена воля, за да предотврати възникването на хаос в Бохемия и Моравия, който е щял да избухне, освен ако правителството на Райха не се намеси. Германският протекторат Чехословакия поддържа мира в един регион, който е бил изправен както пред вътрешни размирици, така и пред предстоящо завоевание от съседни страни.^[27]

 

 

Бележки:

1. Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, p. 187.

2. Chamberlain, William Henry, America’s Second Crusade, Chicago: Regnery, 1950, p. 55.

3. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, p. 241.

4. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 235, 241.

5. Ibid., p. 240.

6. Ibid., p. 227.

7. Ibid., pp. 245-247.

8. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, p. 246.

9. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 115.

10. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 248. See also Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 127.

11. Ibid., pp. 250-251.

12. Tedor, Richard, Hitler’s Revolution, Chicago: 2013, pp. 117, 119.

13. Watt, David Cameron, How War Came: The Immediate Origins of the Second World War, 1938-1939, New York: Pantheon, 1989, p. 145.

14. Taylor, A.J.P., The Origins of the Second World War, New York: Simon & Schuster, 1961, pp. 202-203.

15. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, p. 228.

16. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, p. 129.

17. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal., Institute for Historical Review, 1989, p. 252.

18. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, pp. 124-125.

19. Smith, Gene, The Dark Summer: An Intimate History of the Events That Led to World War II, New York: Macmillan, 1987, p. 132.

20. Buchanan, Patrick J., Churchill, Hitler, and the Unnecessary War, New York: Crown Publishers, 2008, pp. 252-253.

21. Hoggan, David L., The Forced War: When Peaceful Revision Failed, Costa Mesa, Cal.: Institute for Historical Review, 1989, pp. 252, 297.

22. Ibid., p. 297.

23. Ibid., pp. 299-301.

24. Ibid., p. 301.

25. Ibid.

26. Ibid., p. 341.

27. Walendy, Udo, Truth for Germany: The Guilt Question of the Second World War, Washington, D.C.: The Barnes Review, 2013, pp. 115, 127, 130.

 

Източник:

https://inconvenienthistory.com/12/4/7463