Културни епохи в Рим. Републиканска епоха. Религия - общо

[mnogoznaiko]

Културни епохи в Рим. Републиканска епоха. Религия - общо

 

І. Общо понятие за религията на Рим

Рим няма митология, познава само историческата легенда.

 

ІІ. Теоретичен аспект

Както се казва в „Сатирикон”: „ А пък и по нашите места е до толкова пълно с богове, че е по-лесно да срещнеш бог, от колкото човек.” („plurtes di, quam homines”) И действително учудващ е този огромен брой божества в Рим. Всяко, дори и най-дребното действие, има своя бог. Според Св. Августин в „De civitate dei” за едно бебе се грижат следните божества:

 Vatikanus - бог на първия вик

 Fabulinus - на първата дума и въобще го учи да говори

 Educa - учи го да яде

 Potina - учи го да пие

 Cuba - учи го да лежи в люлката

Когато детето започне да излиза, го поемат следните богини:

 Abeona - учи го да излиза от къщи

 Iterduca - покровителства го по пътя

 Domiduca - за да си намери къщата

 Adeona - за да си влиза в къщи

Според Сервий, коментатора на Виргилий, в коментара му към „Георгики”, на един орач помагат следните богове:

 Veruactor - на първата оран

 Reparator - на втората оран

 Imporcitor - на третата оран, той прави браздите

 Insitor - сее

 Obarator - на кръговата оран

 Occator - на брануването

 Saritor - на плевенето

 Subruncinator - вади корените на плевелите, неизлезли при плевенето

 Messor - жъне

 Convector - събира класовете в сноп

 Conditor - събира житото в ями-складове

 Promitor - вади житото от ямите

Наличието на това огромно количество божества, олицетворе-ние на един акт, дори на една абстракция в акта, каквато е Ara pacis Augustae на Марсово поле, Salus populi Romani на Квиринал, говори за твърде голямата примитивност на римската религиозна концепция. Ако елинът схваща божеството като огромна всесилна в дадена област констанция, появяваща се трансцедентно в даден момент и в дадена ситуация, то римлянинът вижда божеството само в акта, само в конкретната проява и никога друг път. Ето защо всеки епитет на бога е отделно божество. Така

 Iuppiter Fulgur е едно божество - на гърма,

 Iuppiter Fulmen - друго - на мълнията,

 Iuppiter Lucetius - трето - на светлината, а

 Iuppiter Elicius - четвърто - на дъжда.

Тази многобройност и актуалност на божествената проява е възбуждала основателните насмешки на християнските теолози, според които римските божества като че са си поделили задълженията, за да не би да се изморят и преработят. Тази актуалност на римската религиозна концепция показва, че тя е застинала във фазата на преход между фетишизма и анимизма. Елинът има пълната възможност да разпознае в една едра, красива, синеока и благосклонна жена своята Деметра. Римлянинът вижда своята Церера само в момента на растящото зърно, защото е лесно да се даде образ на една идея, но е много трудно да се получи и елементарната образна представа за един акт. Римските божества са без образ.

Според Варон 170 години след основаването на града в Рим е нямало статуи на богове. Но дори когато те са въведени по етруски и гръцки маниер, все пак този образ си е оставал образ на статуята, не и на божеството. Освен това схващането на божеството не като възможност за акт, а като конкретен акт, без да се търси целостта и движението в него, води да плоскостния характер на римската религиозна идея. Всяко божество е само за себе си. Между божествата няма никаква връзка, нито пък съподчинение. Докато Хермес бърза от Зевс към хората, от там към Посейдон, от там към Хадес, то Меркурий се движи от един сакрален парцел към друг. Движението му е само по земята и то по определени храмови парцели. Римската религия е парцелна. Немислимо е съществуването на божеството без отредения му templum. То е тясно свързано с него; то е там. Божеството отмира с отмирането на земления му участък, тъй като без парцел няма бог. Сакралното пространство е сбор от много кръпки върху профанното. Ако елинското сакрално пространство е успоредно на профанното и религиозната идея в Елада има вертикален характер, чрез който се постига пространството, то в Рим сакрума следва профанума по хоризонталния принцип, който води до плоскостта.

В заключение римската религиозна вяра е актуална, аниконична, плоскостна, парцелна вяра; студена, недоверчива, без фантазия, практична.

 

ІІІ. Практически аспект

Основният принцип при осъществяване контакта между смъртните и безсмъртните е Do ut des, но осъществяван по най-нагъл и безсрамен начин. Между тях се осъществява един юридически контракт. Хората са длъжни да изпълняват задълженията си към боговете, а те от своя страна - да спазват изискванията към договора. Ако смъртен наруши някаква клауза от договора, той носи углавна отговорност за това. Например един pullarius (предател) по време на Сабинската война излъгал, че боговете позволяват сражение. Въпреки че това станало ясно, консулът Папирий дал нареждане за започване на боя, понеже облеченият във власт жрец юридически го разрешил. Според консула лъжата била в компетенциите на измамения бог. Така и станало. Битката била спечелена, но гадателят загинал в нея.

Ако боговете не изпълняват поетите договорни задължения, те могат да бъдат наказани – статуите и жертвениците им били изхвърляни от храмовете. В този аспект жрецът в Рим е само един сакрален юристконсулт и сакрален церемониалмайстор. Например колегията на понтифиците е имала точно такива задължения - да събира, правилно употребява и надзирава всички знания от сложната наука за съставянето на профанно-сакралния договор.

Именно поради нуждата да се състави максимално точен и задължаващ контракт римската практическа религия е удивително конкретна. На всеки акт се търси най-точното му божествено съответствие. Необходимо е да се открие конкретното божество, конкретното му име, конкретният му епитет, конкретният му адрес и конкретното време за това. Необходимо е и по конкретен начин то да се задължи. А това води до максимална детайлизация на култа. Всичко трябва да бъде извършено до последния детайл точно. Най-малката грешка води повтаряне на церемонията. Ето защо в римската религия, съотнесена към елинската, съществуват неимоверно повече ограничения за сакралните служители. Неизпълнението и на най-дребното от тях води до фатални последици. Нуждата от детайлно изпипване на култа води до формализъм, до неговата консервативна формулност. Всичко се извършва с материали, действия и формули, установени от незапомнени времена, защото това е гаранция. Никой в Рим не се моли по порив или с мисъл, а само по формула.

В заключение римският култ е един конкретен, детайлизиран, формулен, юридически контракт.

 

ІV. Отношение на държавата към религията

Римският култ е съобразен и тясно свързан с държавата, той е вид държавна дейност. Никога Рим не е познавал противоречие между религия и политика. Римските гадатели не се допитват за бъдещето, а само се съветват кое бъдеще е угодно на бога и на държавата. Божественият съвет не е задължителен, ако не е поискан специално. Единствено в отношението на държавата към боговете се наблюдава йерархичност на боговете. Според важността за res publica populi Romani quiritum даден култ получава своето място в сакралната пирамида и тази сакрална пирамида е парадигмата за профанната пирамида. В тази пирамида отделните божествени парцели са подредени и съподчинени. Римският пантеон на deum представлява пренесената в сакрума строга държавна организация и йерархия. Тази пирамида в различните времена е попълвана по различен начин.