Чувството за вина

[Втори след княза]

На 02.06.2008 г. до гр. Алинж, във френските Алпи, близо до швейцарската граница, автобус, превозващ ученици на екскурзия, катастрофира с влак на прелез без включен червен сигнал. Загиват 6 деца, 3 са тежко ранени, 22 с по- леки наранявания. Две седмици по- късно, воден от чувство за вина, 40 годишният учител, семеен, с две деца, който е предложил екскурзията се самообесва в гората край град Феси.

 

В края на септември 2014 г. в с. Боримечково Пазарджишко 39-годишният местен жител Радко Мечков умъртвява с моторна резачка, душене и давене майката на децата си Силвия/29г./ след което се удавя в микроязовир край селото.
Подобни случаи на съчетано убийство и самоубийство, а те са много, винаги ни насочват към накакво осъзнаване на стореното и изпъкващо чувство на вина.

 

Наред с горните случаи има и други, при които системни извършители на най- тежки престъпления, системни убийци, които не преживяват дълбоко злините, които правят. Запомняща се е репликата от филма „Транспортер”, в която запитан как може да заспива (след толкова много убийства), героят отвръща „Не пия кафе след 17.00”

[deaf]

Преди 1 час, Втори след княза said:

Подобни случаи на съчетано убийство и самоубийство, а те са много, винаги ни насочват към накакво осъзнаване на стореното и изпъкващо чувство на вина.

Не мисля,че чувството за вина е причината... Въобще,почти няма престъпник,който дълбоко в себе си да изпитва вина за стореното от него... В случаите мисля,че става дума за мъдрост на Природата,която е заложила у деградиралите,упадъчните и пропаднали хора инстинкт за самоубийство... Но рядко се случва да се задейства този инстинкт...

[Втори след княза]

Преди 19 минути, deaf said:

Не мисля,че чувството за вина е причината... Въобще,почти няма престъпник,който дълбоко в себе си да изпитва вина за стореното от него... В случаите мисля,че става дума за мъдрост на Природата,която е заложила у деградиралите,упадъчните и пропаднали хора инстинкт за самоубийство... Но рядко се случва да се задейства този инстинкт...

На природата, мисля си, гледаш като на божество, контролиращо света. Аз търся вътрешния, човешки контрол. Имаме различна позиция в която е фиксиран контролът.

[Втори след княза]

При определянето на това чувство, бих се спрял на това, че става дума за много по- богато преживяване, отколкото това, което наричаме чувство. Проявяват се не само емоции, но и обмисляне на поведение и сравнянаването му с морални ценности. Като по- популярен, обаче, се ползва изразът „чувство за вина”. Като такъв ще го ползвам и аз, но редно е да се подразбира „преживяване на вина”.

В по- простичкия вариант то си остава чувство и в него преобладава емоцията на страха. Ето един такъв античен анекдот, който го потвърждава:

На пир на тираничен господар, виночерпецът по невнимание или от притеснение го полял с вино. Залата замлъкнала, а виночерпецът се разтреперил бледен и втрещен. Господарят заповядал пирът да продължи, а на велможите, които го попитали дали няма да убие виновника отговорил, че той вече се е наказал достатъчно сам.

При такива по- прости случаи се забелязва възникналата тревожност, оценка на събитието като виновно, а постъпката заслужаваща справедливо наказание. Това прави човек много по- покорен, не съпротивляващ се пред наказанието и палача. В този смисъл, съдиите много държат извършителят да се признае за виновен. Това прехвърля върху самия него жестокостта на наказанието. Когато се признава за виновен, човек заявява , че е част от това общество и признава обществените норми. 

Чрез разказания анекдот се изявява и произхода на чувството за вина- от страха пред наказание. предтеча на чувството за вина е прогнозата, че едно поведение или постъпка може да бъде открито и наказано.

Има общества, които оставят доминацията на страха в организацията на отношенията, други, които разчитат на съвест и вина. 

За да отдиференцираме проявите при страх от тези при вина, наистина трябва да отчитаме наличието на външна точка на контрол. При страхът, винаги присъства и някой, който може да наказва, лице или група. При вината има формиран вътрешен стандарт за поведение и разминаването с този стандарт предизвиква дискомфорт

Различаването на срам и вина също става по линията на външно присъстващ авторитет. Човек се засрамва пред някого, от някого, а изпитва вина пред себе си. При това чувството на срам е насочено към личността, азът. Посраменият изпитва унижение, иска му се да изчезне, потъне в дън земя, да не се явява повече пред тези хора. Изпитващият чувство за вина акцентира повече върху действието. Виновен, защото е извършил това. Осъдително е действието, а не личността.

Различаването на чувството за вина от смущението, неудобството, конфузията е също свързано със социалния контрол от авторитети или по- общо от наблюдаващи. То не е свързано дори с действие. Смущението идва дори само заради това, че присъстват други. Вниманието, преценката, се насочват към многото хора или наличието на авторитет. То залива възможностите за възприемане с изобилна информация и тревоги, и не дава възможност на човек да се концентрира върху собственото поведение.

Понякога бива изпитвано и чувство за неудобство от поведението на друг човек. Когато това е собствено дете или близък, неудобството е много по- ярко, защото личността е съпричастна, свързана с другия, съпреживява неговия гаф и евентуално обществения присмех или осъждане. Това обаче не е чувство за вина, а чувство за съпреживяване, не се чувстваме виновни, а съпреживяваме, че близкият има или би трябвало да има негативни чувства. В християнството има молитви и за чужди грехове, като те се отнасят към грешници, които оценяваме като такива, не е необходимо съпреживяване, не искаме да потънем от срам заради тях.

Унижението също предизвиква желание „да потънеш в дън земя”. Обаче то е част от преживяването на вина. Ако няма виновно действие, то остава само в рамките на унижение. Виновни са тези, които унижават, а лицето е жертва, не е извършил нещо осъдително.

Интересна е близостта на чувството за вина с попадането в ситуация на преодолима опасност, предизвикваща временен страх. Следват упреци в слабост, чувство, че човек не се е държал според разбиранията си за достойнство или каквито и да са негови морални стандарти. Самообвинява се за постъпките си, но не е задължително да изпитва чувство за вина, по- скоро само части- самообвинения и недоволство от себе си.

Грехът е свързан много тясно с чувството за вина. В съзнанието те са се развили едновременно, под въздействие на инструментите на църквата и каноните най- вече на християнския морал. Грехът обаче остава част от преживяването за вина, което, стана дума, включва и страха от наказание, и самоунижение.

[Втори след княза]

В семеен план възпитаването, насаждането на чувство за вина става освен с насаждане на чувство за страх, чрез възпитаване на чувство за срам, чрез посрамване.

„Как не те е срам!” е много популярно хокане, когато детето бива уловено в някаква простъпка. Така то разбира, че за да му се размине предвижданото в онзи страх- предтеча наказание, трябва да изрази срам. Да се втрещи, разтрепери, разплаче. „Малък дъжд голяма буря пресича”.

Обаче тези предтечи- страх от наказание и срам, означават, че самото чувство за вина още не е възприето лично, не е интериоризирано. Те са етапи в интериоризирането му. Страх от наказание_срам от постъпката_изживяване на вина.

Страхът и срамът са различни емоции и докато вината е в една депресивна среда със срама, тя не е толкова страх. Именно заради това, вината е едно комплескно преживяване. Изпитва се срам от отношението на околните, страх от последствията, самоунижение, нарушава се самооценката.

Независимо от констатацията ми, че чувството за вина е едно късно изградено чувство, в езика се използва и по отношение на животните- котките направили пакост се крият, кучетата гледат виновно или поне така го наричаме. Наистина, при животните то е нещо краткотрайно и минути по- късно бива забравено, при това е свързано с присъствието на стопанина, който ги е уловил на място, в момента, докато при човека е продължително и се проявява и извън присъствието на външен контрол. Това навежда повече на мисълта, че става дума за страх от наказание, което означава, че животното прави връзка със запомнено нежелано събите- наказание и прогнозиране, че то ще се повтори. Признавам, че това е доста сложна връзка, но не е толкова вина, колкото страх и поведение, което би омилостивило стопанина. Кучетата имат такива изградени в своите битки стереотипи на предаване, подчинение.

Така погледнато, въвеждането на имагенерна персона- Бог, който се отъждествява с родител и стопанин на хората, е същото както стопанина към кучето. Силата която наказва, а вече и посрамва и той определя нормите и стандартите. Границите и поведението в тях.

На много хора прави впечатление, как "цивилизовани" западноевропейци се разпищолват като дойдат у нас. Тяхното поведение все още се определя от чувството за страх или срам от роднини, съседи, пастора или кюрето, от полицая. Понеже у нас тези авторитети ги няма, те са свободни. Те губят и чувство за вина, което може и да е интериоризирано за у тях, но тук се изпарява.

Прочее, чувството за вина у френския учител от първото художествено описание не би било така остро, без поведението на семействата на загиналите, без авторитета на учителя, но и влиянието на свещеника, кмета и цялото обкръжение. При това нещастният самообесил се е бил обвързан, не е могъл да избяга извън тази осъждаща среда.

Редактирано Януари 20 от Втори след княза

[Втори след княза]

Интериоризацията на чувството за вина е процес, който не е задължително да стига до своя край- ясно и категорично чувство, самоконтролиращо поведението. Както всяко възпитание, тя може да прекъсне в който и да е момент и остане частична. Както може да се изгради вътрешен навик да си миеш ръцете, така може и да се изгради частично- преди хранене, но не и след пипане на животни или може да е прекалена- миене след ръкуване. Така и чувството за вина може да се отнася до някои простъпки, но не и до други. Може да е прекалено, може да не е адекватно.

Интериоризацията може да се извърши след въздействие на либерални родители, учители, свещеници, но може и да е от някой деспотичен Торквемада или бесен Савонарола. Може да попадне на възприемчиво или своенравно дете. Като цяло, във възпитанието на някакви нрави е включено и възпитанието на вътрешни стандарти за морал, а съответно и чувството за вина при престъпвянето им.

Като констатация, излагам, че чувството за вина е присъщо и формира послушни деца и възрастни. То е необходимо на утвърдените, подредени структури. Положителното влияние е, че този послушен и със съответните морални стандарти индивид ще се сравнява с другите, ще се развива да ги настигне и да им подражава, ще се усъвършенства в рамките на тази система, а всяка постъпка в разрез с това ще приема като вина. Съвсем друго е положението при криза и смяна на мирогледа. Тогава послушните действат консервативно и спъващо промените. Тези, които отхвърлят предишните стандарти носят евентуално новото. Хубав нагледен пример за поведение в кризисна ситуация е разпъването на Исус. Той отхвърля законите на Моисей, поради което бива съден. Заедно с него, за същото- отхвърляне на закони  са съдени и разбойници.  Обаче обяснението на Исус е, че има особен- божествен и надзаконов статус и право сам да формира истинските, новите норми. Той определено е непослушен, своенравен, но идеите му за друг морал са перспективни и биват приети от мнозина. Чувството за вина подкрепя развитието в групата, а отсъствието му дава възможност за революцинна промяна.

-----------------

Чувството за вина като когнитивен дисонанс. В контекста на този модел за обяснение, приемаме, че у човека съществуват някакви нагласи, казаните морални стандарти. Когато констатира, че личното поведение не им съответства, се появява вътрешна конфликтна ситуация. Конфликтът  може да бъде решен по различен начин. Могат да бъдат омаловажени както стандартите, така и значимостта на ситуацията. Може да бъде намерено друго обяснение за  постъпката, тя да стане външно зависима. Може да бъде доизмислена или търсена причина за такова поведение, намаляващи дисонанса, а може да се игнорира и самия дисонанс или колизията между постъпка и стандарти. Може и изцяло, болестно, да се отхвърли всякаква морална оценка на собственото поведение. Когато човек отхвърли всякакви морални стандарти, то несъмнено няма и да има тяхно прекрачване и чувство за вина. Това обаче влиза в противоречие със социалните изисквания и води до психопатност на поведението. Докато се намираме на територията на психологическите конструкти, бих разгледал и това, дали моралните стандарти са съзнателни или са в несъзнателното. Според мен, когато моралните стандарти са дълбоко интериоризирани, те вече са несъзнателни. Докато се интериоризират, в по- голямата си степен са съзнателни. По подобие бих представил и уменията за шофиране и спазване на ЗДвП и ППЗДвП. Докато човек се обучава, той може да обръща внимание къде е сгрешил и да се притеснява от това. С практиката, той реагира спонтанно и несъзнателно взима решение. Когато такова решение е в разрез с изискванията, той си е изградил механизми за изтласкване, псува на поразия другите и преодолява закона без значими сътресения. Когато обаче бива санкциониран, отново се търси отговор на разминаването и то се върши съзнателно- човек може ясно да съобрази какъв е стандарта, какво е нарушението и каква е причината да го извърши. Дори пресмята значението за себе си и тушира тези причини и събития, които могат за го злепоставят.

-----------------

Накратко- Чувството за вина зависи от личността и от контекста, т.е. вътрешни и външни условия за изграждането и реализацията му.
По- подробно, зависи от нагласите на личността, самооценката, самокритичността, наличието на достатъчно време и интелектуални способности за саморефлексия, познаване на правилата, желание за вграждане в някаква социална система, чувство за своята лична отговорност за поведението.
Зависи и от това дали в системата има утвърдени правила, от близостта с лица- определящи морала и техните способности и амбиции за налагането им, от способността да бъдат разбрани тези правила.

В този смисъл, едно лице, попаднало в среда с различни изисквания към поведението от неговите може да се приспособи, а може и да не поиска или да няма усета да се приспособи и да не се чувства никак виновен при нарушаването на нормите в тази среда, съобразявайки се с предишна среда или с актуален тесен кръг- референтна група.

-----------------

Емпатията. Когато човек е с усет за преживяванията на другите, у него е по- вероятно да се изгради чувство за вина и това не е нещо чудно. Социалната и емоционална грамотност означават не само познаване на настоящите норми, но и умение да бъдат открити и оценени реакциите на околните и тяхната полярност. Умение да се прочете у другия всеки знак за неудоволствие и съответно в името на доброто общуване да се избягва предизвикването му. Съответно емпатичните са по- склонни да се самообвиняват, твърде чувствителни са към всяка реакция.

-----------------

Като социално чувство, възпитано от и полезно за социума, чувството за вина има своите положителни и отрицателни страни, както за обществото, така и за личността. Положителното е, че личността сама санкционира поведението си и нарушенията на реда. Съществува някакъв модел на социално израстване и врастване в системата и това е достъпно за научаване и прилагане. Изобщо адаптирането на „послушни”, с чувство за вина лица е много лесно в една обществена система. Отрицателното е, че такова поведение консервира системата, лишава я от агенти за промяна и подобряване. За личността пък, когато е прието дълбоко, прекалено е, чувството за вина поражда вътрешни конфликти, угризения, страх от отхвърляне при неволни грешки.

Представено по- грубо, обществото, в стадий на консолидация се нуждае от хора с познание за нормите и самоконтрол върху спазването им (рационален и емоционален- разглежданото чувство за вина). В стадий на динамична промяна, обществото се нуждае от хора дръзки, със съзнание за изключителност, т.е. самоуверени, смятащи, че са изключения и съответно изключват някои норми от своя мироглед. В най- добрия случай, някои такива хора създават или следват други норми, които ще са добри през следващия етап.

Както обикновено, при екстремуми- отказ или прекаляване и обществото, и личността стигат до патология. За обществото това е отсъствие на правила или строг, инквизиционен контрол за спазването им, а за личността- престъпно погазване на нормите  или възпиране от всякаква инициатива, съчетано с болезнено до самоувреждане чувство за вина.

Здравото състояние е баланса между самодисциплина и отговорност, ясни граници на виновното поведение и подкрепящ стил на общуване, в който „Недей” е много рядка дума.

-----------------

Чувството за вина е пряко свързано с чувството за отговорност. Очевидно е, че не- отговорни, невменяеми не подлежат на обвинение. Вмеяемостта е предпоставка за вина. В този смисъл бих разгледал отговорността като сродно и съпровождащо чувството за вина.

Да се носи отговорност е на първо място способност на човека да разбира постъпките си и да управлява поведението си. Коренът „отговор” в думата означава пред себе си и пред другите, човек да може да каже какво е направил, по какви причини го е направил и с каква цел. Отговорност е и това, какви са последиците от стореното, отговорът на обществото, последствията. Шеговито казано за тази гледна точка, ако някой сече клона на който е седнал, той трябва да приеме „отговора” на дървото, да приеме, че ще падне на гърба си и да поправи нещата… ако още е в състояние.

Човек има възможност освен пасивното приемане, адаптацията към последствията да действа и активно като вземе срочни мерки за овладяване на „отговора”. Най- простото е да предложи извинение; може да изрази своето разбиране за стореното и за последиците, т.е. да бъде съпричастен към потърпевшия, да заяви своето съжаление и разкаяние; да участва при вземането на общо решение по преодоляване на проблемите; да заяви и участва при действия за справяне с последиците; да осъзнае кое е длъжен да изпълни в рамките на своята отговорност и кое може да изпълни в повече; да определи и заяви значението на връзките, ценността на групата и изискванията за функционирането й; да се поучи, да извлече изводи от случилото се. В българския фолклор е разказан случай, в който при пиянска свада бива убит „един син на майка”. Чувството за вина е предадено чрез това, че сторилият го отказва на сестра си настойчивата покана да вечеря. За да освободи съвестта му от чувство за вина, сестрата го ободрява като казва, че има начин за обезщетение, „и кръвнина колай има” и тя ще даде на скърбящите родители своето дете „най- малото, най- убавото”.

-----------------

Строгостта на наказанието не е свързано с чувството за вина. Това чувство, ако е вече изградено, реагира на простъпката, а не на наказанието. То има предвид двете явления, наличието на норма и факт на неизпълнението й.

-----------------

Съществува ли изкупление на вината? В размишленията за отговорността бяха отбелязани подходящи начини за активност, които бележат съзнаването на лична отговорност. Наред с тях има едно мистично разбиране за изкуплението като понасяне на страдание, несвързано по никакъв начин с вината. Човек е склонен да приеме изключително страдание, за да смята, че е изкупил вината си или поне да избегне това тежко чувство. Човек стига до самоубийство или осакатяване, за да изкупи вината си, която изглежда е много болезнена. Укриващи се престъпници се предават, когато изпитват чувство за вина. Не- градивните случаи на самонаряняване вераотно са форма на изкупление. Още деца сами удрят ръката си, с която са извършили някакво нарушение. В случая става дума за психологически механизъм, за вътрешно заместване на външното наказание. Явно връзката „Престъпление и наказание” е вече изградена, дори у някои малки деца.

Обаче „изкупление”, както беше споменато, има друг- психологически смисъл за разлика от споменатата отговорност. Това е начинът да се освободиш от страданието, което сам си си наложил. При тези начини е и прошката, и изповядването, оповестяването на нарушението. Изглежда християните сериозно са приемали, че поведението им се разминава с Христовите поръки, щом са били измислени църковни ритуали за очистване, редом с правните. Тези очистителни, изкупителни ритуали не дават свобода по отношение на нормите, а само по отношение чувството за вина. Формулата за молитва за опрощаване, съставена от Иоан Златоуст включва „съзнателно и несъзнателно, било с думи, с дела или с помисли, или с мисли и предприятия, и с всичките ми чувства” като авторът е изложил всички възможни начини, според него за пристъпване на нормите. При това, християните държат на покаянието, като задължителен елемент при молитвата за прошкана разкаянието, т.е. осъзнато съжалиение за стореното. Това разкаяние е тъкмо чувството за вина, но не гризещо и съдбовно, а допустимо и простимо.

-----------------

Когато определяме мястото на чувството за вина, задължително трябва да установим и полярното явление. В тази наша скала, на другия полюс е онзи нарцисизъм и самолюбие, който дава право на човек да престъпва всякакви норми и да не се обвинява за стореното. Там чувство за вина е отрицателно, има чувство за изключителност и всепозволеност. Алкивиад е такъв самовлюбен младеж, Моисей и Исус с разбойниците… Тези няма да страдат от вина. „Господи, защо ме изостави” е чудесен пример за прехвърляне вината нанякой отвън, в случая на божеството. Положението на екзистенциалистите е по- особено. Те са едни Пастьори в моралната сфера, които разумно създават нови правила, прилагани само върху изпитателя. Те наистина не признават част от нормите, но това е извършено съзнателно, в търсене на нови. При това никого не агитират да постъпва като тях и предпочитат сами да носят отговорност за експеримента си. Отговорно, без да е преживяно като виновно.

-----------------

Не мога да различа кога чувството за вина става патологично. С общите методи за диагностициране от психиатрията се определя вероятно някаква граница. Вероятно и с медикаменти се решават възникналите проблеми. Неврозите, породени от угризенията, надявам се, също.

[Втори след княза]

Алкохол, наркотици и екстазни състояния. "Нещо нетипично" на Ивана и снемане чувството за вина.

 

"Какво ще кажеш да се напием и всички глупави клишета да разбием.

 О-о-о, да полудеем тази нощ!

Поне за малко да сме различни, да сме отракани и даже нелогични.

О-о-о, да полудеем тази нощ!

Тече живота, не виждаш ли и няма време, разбираш ли?

Води ме някъде тръгваме, все едно къде.

Припев: Води ме в някоя квартална кръчма и поръчвай,

пий за мене и се сбий заради мене. Всичко живо да ни псува,

от целувките ни бясно да ревнува.

Бясно карай на червено,

направи за мене нещо откачено.

Нещо диво, нетипично, все едно какво, но нека е различно.

О-о-о, да полудеем тази нощ!

 

Не искам вече да сме прилични, да сме порядъчни и вечно романтични.

О-о-о, да полудеем тази нощ!

Поне за малко да сме различни, да сме отракани и даже нелогични.

О-о-о, да полудеем тази нощ!

Тече живота, не виждаш ли и няма време, разбираш ли?

Води ме някъде тръгваме, все едно къде.

Благодариние на textove.com"

 

Бисер на ретро- фолка. Как й се иска на героинята да стане изключителна, отракана, да пренебрегва, да престъпи законите. Една мечта за разкрепостяване, за бягство от калъфа на живота. Я налей по още едно.  Да го и живота.

[Втори след княза]

Вината на "човечеството" от "Адамовия грях" изглежда се отнася само до християнството. Това е пример как чрез морални възгледи се индоктринира човек от най- ранна възраст и почти изглежда, че е вродено. Половите игри, т.е. експериментирането по отношение на секса, бива подтискано в християнството, действително в интерес на други, социално потребни дейности, но насажда ранно чувство за вина. Такава е и технологията- когато обвненията се приемат, те се превръщат в чувство за вина.

Смята се също, че ранното отбиване и стремежа за ранно приучване към самостоятелност, които засилват усещането за несправяне в новите възрастови изисквания се обръщат в чувство за вина. Човек смята, че е негоден и тъй като му е предоставена свобода, явно причината за несполуките му е в него. Виновен си е сам. Това, че човеците подпомагаме поколението до по- късна възраст, предавайки им социално, а не генетично фиксирани поведенчески умения е от полза, но липсата не е фатална. Деца, израсли без родители, т.е. без източници за подкрепа на социални умения бива заменено от училище, от други роднини, от сполучливи контакти. Стига човек да е усвоил базисното доверие по Е.Ериксон и умение да общува по социално желателен начин, той ще придобие необходимите умения. Отново се потвърждава, че тези, които са включени в системата за предаване на социален опит и съответно са изградили вътрешен контрол за неспазването му, са по- успешни в консервативни, статични общества, а тези, които добиват опит от практиката и от свои възгледи, без тежестта на миналото са по- успешни в динамични социални системи.

[Втори след княза]

Някои размисли за срама

Срамът принадлежи към неприятните чувства- неудоволствие, основно оприличено на страх, опасение, но и скръб, несигурност, смущение. Отделянето му като име и изживяване, това, което е особено у него е, че се преживява при съотнасянето на човека с обществото, с друг човек или общо с другите, т.е. е социално породено неприятно чувство.

Акцентира се, обикновено, на голотата. Примитивните племена вече прикриват гениталите си. Някои обаче ги подчертават. Предполагам, че златният калъф за член от Варненсикия некропол е бил именно да подчертава сексуалното. Да допълва властта с подчертаване на сексуални предимства. Водачът има власт над хората, но жените е по- добре да бъдат прелъстени, а не насилени. Мъжкият полов орган, определено привлича вниманието. Предполагам, че прикриването му е в интерес на мъжете с по- нисък ранг за да не предизвикват агресия и завист у вожда. Известно е, че при зайците, мъжкарят ги отгризва у мъжкото си потомство. У тези с по- висок ранг по наследство, предполагам половата изразеност не е свързана с правото на власт, така че те ползват фалшиви, преувеличени имитации или прикриват слабостите си. Така се и казва „слабини”.Така че, ролята на пещималите и препаските е социална. Прикриването на женските полови органи вероятно също е свързано с избягване на агресията от мъжкари и съперничещи женски. Това е близко обяснение за връзката агресия- страх. Страхът е оценка, че нещо изобщо е заплашително. Срамът е оценка, че нещо в комфортното за съществуване общество е заплашително, т.е. много по- тясно понятие. Човек не може да избегне обществото, но е добре да избегне агресията. Да се прикрие за да не бъде нападан, в случая във връзка със сексуалността.

В последствие срамът се налага социално. Децата, които щъпуркат по пясъка голи биват приучени да слагат бански. Това не природно или по тяхна воля. Чувал съм майки, които предупреждават момчета, които уринират на открито място, че може някой да им откъсне … Срамът по отношение на пола е прието да се нарича свян и включва невинност, която при полова разюзданост (липса на юзди- задръжки) отпада. Остава само „доброто възпитание”.

[deaf]

Един от любимите въпроси на моралиста Сократ бил:

"Ако избухне пожар и можеш да спасиш само един човек от цялото семейство,кого ще избереш – жена си или някое от децата?"

Ха сега,де...

[Втори след княза]

Преди 1 минута, deaf said:

Един от любимите въпроси на моралиста Сократ бил:

"Ако избухне пожар и можеш да спасиш само един човек от цялото семейство,кого ще избереш – жена си или някое от децата?"

Ха сега,де...

В по- разширения вариант е и майката. Все пак, като анкета, тази ситуация показва по- скоро ценности, а не вина. Оказва се, че отговорите са културно обусловени.

В Азия спасяват майката с обяснение: Жена ще си намеря, тя ще ми роди други деца.

В САЩ предпочитали съпругата (анкетата е от средата на мин. век) с обяснение: Нито майка, нито дъщеря съм избирал. Само жената съм избрал сам и с нея съм преживял най- трудното в отстояване на живота си.

В Европа държат на децата: Децата са бъдещето. С майка си съм се разделил с пълнолетието, с жената охладнявам. Само те си струват.

Към "ценното" в зорите на патриархата трябва да имаме предвид и сина, и бащата. От горяща Троя, Еней извежда за ръка Астианакс (Юл) и на гърба му Анхиз- баща му. Любимата му жена се изгубила по пътя. Нищо, той се оженил повторно. Ама няма друг род като Юлиевите.

Аз симпатизирам на азиатската версия. Ти?

[deaf]

Преди 10 часа, Втори след княза said:

Аз симпатизирам на азиатската версия. Ти?

Аз разчитам на инстинкта си в дадения момент. Вярвам на него и не бих изпитал угризения на съвестта и вина,ако послушам инстинкта си. Но не бих предпочел да спася майка си...

[Втори след княза]

Връзката на срама с депресивните чувства, със скръбта и тъгата, е посредством несправянето, често заради завишени критерии. Човек се чувства посрамен, защото не се е справил с нещо, с което други се справят. Сцена, конкурс. Повторните опити само задълбочават усещането, за неспособност, нищожност. В случая, присъщата на склонните към депресия загледани в себе си индивиди самотност, ги кара да се срамуват за себе си пред себе си, доста силен и постоянно бдящ авторитет. Изложили са се пред своите стандарти. Всъщност, чужди стандарти за поведение, които сме приели като достъпни, а недостигането им за укоримо. Направо подтискащо.

[Втори след княза]

Като полезна придобивка, срамът започва да се разраства и в други области, не само относно пола и смокиновия лист, а и в другите социални прояви, но отново със същите причини. Човек чувства, че се излага, което значи излага на показ. Това „Не се излагай”, което днес означава „Не се представяй лошо”, си е било именно „Не се показвай, не бъди открит. Само сред свои е спокойно”. Да не са пред очите на съдници  е сериозна причина жените да бъдат забулени, а в театралните представления да участват само мъже. Артистите, които преправят истината и не се срамуват да се позорят на позорището (театъра) не заслужават мир на праха, те се осъждат заради безсрамието си.

Това с излагането на показ има една непонятна черта- може би също като при покриването на слабините. Разбирам недъгав да си покрие недъга. Иде ми на ум турска сватба по нашите земи. Цялата женска рода на младоженеца се изсипва в предбрачната баня заедно с булката за да я огледат за кусури. Скъпите налъми са единственото й одеяние в този ритуал, а своите- вярната подкрепа срещу срама. Дори с един на своя страна и срамът не е същия. Обаче и хубави моми са се прикривали. Дали защото се срамуват, смущават от това, че изпъкват, греят, дали заради родителския контрол, който е знаел, че „Не е на хубаво такава хубост” или просто за да не додяват мухи досадници. Като съдим за  свободата на разголване днес и размиването на срама, пак не може да се каже, кое е по- добре. Изглежда сме в етап на пертурбации и няма модел, който да е стандарт. Но ето, от миналото- моделът да се прикриват гениталите е останал, а моделът да се прикрива лицето не издържа проверката на времето.

[todorg]

Аз мога да напиша мнение  ,като вярващ християнин.Убийството е грях ,но самоубийството е още по голям.Това не е случайно.Например знам за случай в  ,който мъж разбира ,че жена  му изневерява убива я  едва ли не ритуално ,ама после и той се самоубива.Тези които убиват и се самоубиват по ревност ,за мен слабохарактерни хора.Като цяло  ,не съм чел официална статистика в България но имам ,чувство ,че поне около 70% от браковете у нас завършват с развод  ,което е идиотщина.Нали все пак се предполага ,че двама човека  ,като се обречат на сватбените клетви  ,наистина ,ще ги спазват ,а ако някои прегреши ,ще си говорят ,споразумяват и т.н.Остави  това децата се объркват ,обикновено те остават с майката след развода и обикновено ,тя няколко партньора сменя след това ,децата се чудят  ,кой татко ,кой ,чичо ,кой вуйчо.Според мен хора заклели се на вечна вярност  ,малко по трудно ,да стават разводите.

Редактирано Януари 31 от todorg

[Втори след княза]

Преди 21 минути, todorg said:

Убийството е грях ,но самоубийството е още по голям.

но самоубиецът не ще изпита вина по обясними причини.  

[todorg]

Преди 12 минути, Втори след княза said:

но самоубиецът не ще изпита вина по обясними причини.  

Самоубийството ,като ценност се възприема от Ислямската религия  ,която за мен е религията на Сатаната.Като водиш чат с мюсюлмани те са хрисими уважавали ни нас християните ,въпреки ,че утре такъв  ,ще ти отреже главата и ще се самовзриви после с мисълта ,че 100 голи девици ги чакат в Рая.Напоследък либерализмът навлезе в толкова дълбоки дълбочини ,ч е чак и в изконни християнски държави уж ,да не се  обидели мюсюлманите и Коледа вече  ,окончателно  ,не се свързва с Божието рождество.Знам за Белгия.То вярно това  е езически предхристиянски празник ,свързан със зимното слънцестоене ,от окло 1700 години Коледата си е християнска .Бог се роди и т.н.

Редактирано Януари 31 от todorg

[Втори след княза]

Преди 39 минути, todorg said:

Самоубийството ,като ценност се възприема от Ислямската религия 

Не съм запознат, но предполагам, че имаш предвид "саможертва в името на Аллаха". Християните също приемат като велико дело мъченичество в името на Бога.

В различните култури и религии са различни похвалните дела, както и срамните, както и непростимите.

Да попитам, има ли в християнството грехове, които не могат да бъдат съдени от човеци и поради това се оставят без последици, да ги съди Бог в Отвъдното? 

[todorg]

On 29.01.2024 г. at 23:42, deaf said:

Един от любимите въпроси на моралиста Сократ бил:

"Ако избухне пожар и можеш да спасиш само един човек от цялото семейство,кого ще избереш – жена си или някое от децата?"

Ха сега,де...

Като християнин бих спасил първият който е възможно ,да спася .Бог горе ,ще оценява ,кой е праведен или не.Понякога покрай сухото гори и суровото.

[todorg]

Няма как ,аз да чувствам вина ,ч е на съвременните граждани на РФ и РСМ ,са им спуснтаи ,някакви позивни.Навремвето шахматиста анатолий Карпов  ,като гостува в  България и обиди нацията ни ,ами те Кирил и Методий и брат им са Византийци и цялата наша и тогавашна и сегашна медийна паплач посрещнаха със суперлативи думите на този на  ,който Каспаров разказа играта.

Редактирано Януари 31 от todorg

[Втори след княза]

Преди 39 минути, todorg said:

Няма как ,аз да чувствам вина ,ч е на съвременните граждани на РФ и РСМ ,са им спуснтаи ,някакви позивни.Навремвето шахматиста анатолий Карпов  ,като гостува в  България и обиди нацията ни ,ами те Кирил и Методий и брат им са Византийци и цялата наша и тогавашна и сегашна медийна паплач посрещнаха със суперлативи думите на този на  ,който Каспаров разказа играта.

Не те разбирам. Моля разкажи случая с повече конкретика и яснота.

Как се отнасяш към мнението на един уважаван модератор, че и повече:  

On 12.03.2021 г. at 10:04, resavsky said:

Е не можем би да си стиснем ръцете че са византийци и да приключи всичко?

  

On 12.03.2021 г. at 12:14, Petrovich said:

"Българи или гърци са били светите братя?" е фантасмагоричен въпрос, зад който не стои никакъв проблем! КиМ са ромеи и християни, най-вероятно етнически гърци - което няма никакво значение в една полиетнична империя, - и толкоз!

  

On 12.03.2021 г. at 17:04, Last roman said:

Кирил и Методий са ромеи. В една мултиетническа империя произходът е без значение. Важни са самосъзнанието и религията.

 

 

 

Редактирано Януари 31 от Втори след княза

[todorg]

Българи са и това  е доказвано хиляда пъти.Само в твоя сифилистичен мозък са ромеи.

[Втори след княза]

Преди 1 час, todorg said:

Българи са и това  е доказвано хиляда пъти.Само в твоя сифилистичен мозък са ромеи.

Уважаеми съфорумци, моля отнесете се към мнението на колегата с разбиране. Да се надяваме, че в темата за вината той ще поиска извинение за нетактичните и крайни думи.

On 12.03.2021 г. at 17:04, Last roman said:

Кирил и Методий са ромеи. В една мултиетническа империя произходът е без значение. Важни са самосъзнанието и религията.

 

  

On 12.03.2021 г. at 10:04, resavsky said:

Е не можем би да си стиснем ръцете че са византийци и да приключи всичко?

  

On 12.03.2021 г. at 12:14, Petrovich said:

КиМ са ромеи и християни, най-вероятно етнически гърци - което няма никакво значение в една полиетнична империя, - и толкоз!

 

 

 

[Втори след княза]

On 31.01.2024 г. at 18:29, Втори след княза said:

Но ето, от миналото- моделът да се прикриват гениталите е останал

Нещо скорошно. Културен фестивал в Бад Ишл Австрия. Откриване на 20.01.2024 с "Пудратанц" на Дорис Улих в който танцьори са натурално голи мъже и жени. Предизвикал е скандал, хора се обаждат на кмета, но той казва, че кметовете трябва да свикват да ги ругаят. Опозиционните партии използват оценките, знаем как. Фактът е, че артистите са по- безсрамни в едно, други в друго. Църквата като пазител на морал е занулена.

Beim „Pudertanz“ tanzten nackte Frauen und Männer mit und ohne Behinderungen – in ihrer Nacktheit alle gleich

 

Редактирано Февруари 1 от Втори след княза

[Втори след княза]

Преди 19 часа, Втори след княза said:

Да се надяваме, че в темата за вината той ще поиска извинение 

Простащината прекрачва границите на срама от простащина. Не е простимо, както и престъпването на закона от престъпници поради незнание. Интересно е, че извинението се учи, а първите извинения, които трябва да направят, се посрещат от децата с прояви на срам, в някои райони "скумросване", но определено съпротива. Детето се смущава да се извини, защото не знае последствията. Не, че боли, но е някаква проява на подчинение, трябва да направиш нещо не по своя воля, да се подчиниш на социалните норми.