Триумф на разнообразието: Чуждестранните войски на Хитлер

[Zara Thustra]

Триумф на разнообразието: Чуждестранните войски на Хитлер

(оригинално заглавие: „Въоръжените сили на Адолф Хитлер: Триумф на разнообразието?“)

Автор: Вероника Кларк

Година: 2009

 

Триумф на разнообразието: точно тези думи характеризират Германските въоръжени сили към 1945 г. по време на Втората световна война. Въпреки че много историци трудно биха приели това, те все пак са точно обобщение на случващото се в Европа през 1930-те и 1940-те. Макар германците да започват войната на расова основа, основа, която има за цел да създаде „Нов ред“ за Европа с Германия в центъра й и германски елити на върха на европейската политическа и расова йерархия (един вид германската версия на т.нар. „Товар на белия човек“), германците така или иначе е трябвало да се откажат от тази расова доктрина и да я заменят с такава, която насърчава интернационализма и толерира мултикултурното и междуетническото сътрудничество, както и близките взаимоотношения. Много нацисти са били дълбоко повлияни от негерманците, редом до които се бият и с които работят. Фриц Фрайтаг например направо захвърля нацистката доктрина в кофата и вместо това започва да се съсредоточава върху изграждането на украинска освободителна армия.

В едно телефонно интервю с „Г.“ (идентичността му се налага да се запази в тайна)—германец, оцелял Втората световна война—аз за първи път научих, че чужденци, работещи в Германия по договори за „принудителен труд“ като цяло са имали толкова свободи, колкото и самите германци. Според Г. самото определение „принудителен труд“ е било подвеждащо. На чужденците им се е заплащало за труда и им е било позволено да докарват семействата си с тях в Германия. Те са се радвали на отдих, докато десетки хиляди етнически германци са били изтребвани на Източния фронт. В Третия райх е имало множество фундаментални разминавания между теорията и реалността, затова освен ако не разговаряме пряко с хората, които по това време за живели в Европа, ние никога няма да разберем какво наистина се е случвало между германците и негерманците в ежедневието им. Настоящото изследване има за цел да даде колкото се може по-добър отговор на този въпрос, тъй като вече той дълго време или се е пренебрегвал, или се е подминавал.

Нека само кажа накратко няколко думи за терминологията. Когато използвам нацистките термини мишлинг (Mischlinge), волюде (Volljude) и халбюде (Halbjude), аз не го правя с расистки намерения. Използвам ги само защото нацистите са ги използвали през този период от историята, така че моля не бъркайте нацистката терминология с моята. Второ, тук използвам термина мулат само в историческия смисъл на думата. Използването на термина в този контекст не се прави с расистки намерения, той се използва само защото е по-подходящ и исторически акуратен, имайки се в предвид настоящата тема. Опитах се да бъда колкото се може по-обективна спрямо Третия райх и лидерството му и основно се водих по контекста, докато анализирах историята и историографията. Моля онези историци, които подхождат субективно към Хитлер и Третия райх, да се въздържат от коментари относно намеренията или пристрастията ми, докато не са прочели изцяло книгата ми „Черни нацисти! Изследване на расовата двойственост във военния сектор на Нацистка Германия“, откъдето е взета и настоящата статия. Неслучайно представям тезата си по такъв начин, затова и се надявам, че от това изследване на „войната и обществото“ колегите ми историци ще придобият по-задълбочено разбиране на:

·       расовата динамика във всички западни общества преди и след Втората световна война;

·       историята на силите на Оста като цяло;

·       съюзническите военни престъпления;

·       негерманците на служба във Вермахта и СС (особено доброволческата служба);

·       расовите разбирания на Адолф Хитлер;

·       расовите промени, възникнали в официалния нацистки етос (Weltanschauung) в резултат на войната;

·       непредсказуемото отношение към евреите, чернокожите и хората от смесен етнос в Нацистка Германия.

 

 

Тук използвам термина „расова двойственост“ в буквалния смисъл на думата: а именно, че много нацисти буквално са били „раздвоени“ по отношение на расата и етноса. Историята, свързана с националсоциалистическата ера обикновено е преизпълнена с емоции и предубеждения, като тази субективност пречи на всички историци да видят какво наистина се е случвало в Третия райх и защо. Малцина историци са си задавали въпроса защо толкова много етнически малцинства и чужденци са подкрепяли националсоциалистическия военен апарат. По подобен начин малцина са си задавали и въпроса как така толкова много мулати, африканци и евреи оцеляват през войната въпреки зверствата, извършени срещу тези етнически групи. Това изследване се фокусира върху онези, които са оцелели нацисткия режим и защо са го оцелели, а не върху онези, които са загинали поради ред причини.

Вафен-СС е бил предимно съставен от негермански доброволци. Повечето историци продължават да пренебрегват мотивите на тези мъже и жени, които се бият за Хитлер, за разлика от съюзническите войници. Помислих си, че от историческа гледна точка това е нещо неприемливо, имайки се в предвид, че всяка страна смята каузата си за оправдана. Като цяло историците описват този междурасов феномен като „необясним“, когато в действителност има повече от достатъчно доказателства, които сочат обратното. Не само Хитлер е бил раздвоен относно собствените си расови и етнически схващания, но също така и редица други известни нацисти като Франц Вимер-Ламкет и Алфред Розенберг. Винаги съм поддържала становището, че освен ако намеренията за толерантност и приемственост спрямо „другия“ не се наблюдават у която и да е от двете страни, то тогава такава толерантност или приемственост спрямо „другия“ никога не може искрено да съществува. Много нацисти стават големи приятели с негерманци. Както Хитлер, така и Химлер полагат огромни усилия, за да се сближат със своите арабско-семитски доброволци. Хитлер успява да се срещне с главния мюфтия, но не успява инак да се срещне с „арийския“ лидер на Съединените щати Франклин Рузвелт. От този пример можем да заключим, че Хитлер е бил готов да противоречи на собствения си мироглед (Weltanschauung), за да осъществи това, което е искал да постигне в политически и военен аспект. Интересно е да се посочи, че тази често срещана двойственост не се е наблюдавала само в армията. Тя се е наблюдавала и в обществото на Третия райх както преди, така и по време на войната.

Един отличен изследователски труд за СС, озаглавен „Чуждестранните дивизии на Хитлер“ на Крис Бишоп, предлага следното обяснение относно интернационалния характер на СС:

„Много малко хора осъзнават всъщност колко интернационални германските сили са били през Втората световна война. Смята се, че близо два милиона души от чуждестранни националности служат под свастиката. Въпреки че към края на войната много от тях са били прехвърлени към СС, голям брой от тях остават да служат в Германската армия, конкретно на Източния фронт. Най-отдадените от тези чуждестранни доброволци намират дом в СС, докато не се стига до момент, в който части от него започват да заприличват все повече на германския еквивалент на Френския чуждестранен легион, отколкото на елитната прослойка на германската раса.“

 

 

Въпреки че до средата на конфликта в Русия СС не приема негермански доброволци, идеята за набирането на такива мъже произлиза още от преди войната. В стремежа си да създаде една пангерманска Европа, през 1938 г. райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер постановява с декрет, че негерманци от подходящ „скандинавски“ произход могат да се запишат в Алгемайн-СС.^[1]

Почти невъзможно е човек да не се съгласи с тази генерална оценка на същността на Вафен-СС. Сред по-изтъкващите черти на анализа на Бишоп е заключението, което той прави относно естеството на бъдещия германски елит според вижданията на Химлер. Заключението на Бишоп е почти същото като моето в това, че и двамата смятаме, че бъдещият германски елит е нямало непременно да се гради на расова основа, а по-скоро на комбинация от „физиономия, ментална и физическа издръжливост, характер и дух“. Бишоп правилно заключава, че Химлер си е представял една „аристократична“ прослойка, в която „харизматичната власт“ е съчетана с „бюрократичната дисциплина“. В този случай това би следвало да очертае „един нов човешки тип—този на воина, администратора, експерта и лидера—всичко, събрано в едно, чиято месианска мисия е следвало да бъде репопулацията на Европа“^[2]. Абсурдната идея на „Свръхчовека“ се е дължала на съюзническата пропаганда, която е използвала и експлоатирала някои от по-радикалните идеи, замисляни не от Хитлер, а от Фридрих Ницше, на когото Хитлер не се е възхищавал кой знае колко много. В личните си разговори с Ото Вагенер—един от първите лидери на СА и един от първите му икономически съветници—Хитлер е поддържал почти същото виждане като това на Химлер по отношение на бъдещата германска лидерска сърцевина. Въпреки това обаче по това време и по-късно през 1944 г. Хитлер, за разлика от Химлер, е имал склонността да набляга повече върху характера, честта и достойнството, отколкото върху биологията.

Хитлер винаги е бил човек на достойнството и често това е ставало тема за разговор в много от расовите дискусии, които той е провеждал с най-различните му подчинени и длъжностни лица. Хитлер обаче е проявявал и наченки на двойственост, той е бил буквално „раздвоен“, когато е ставало на въпрос за расовото и етническото наследство—той винаги е бил готов да прави расови изключения по отношение на идеологията му. В един момент той споделя на Вагенер, че в ранното германско общество „наемниците“ (негерманците) са били толкова често срещани, колкото и „героите“ (расовите германци). Контекстът и посоката на точно този разговор, както и на други, предполага, че Хитлер до известна степен е бил отворен към идеята за толерантност спрямо чуждата кръв в германското народно тяло (Volkskörper), поне доколкото може да се заключи от английския превод. Той е продължавал да прави изключения дори и когато е бил твърдо против смесването на германската с еврейската кръв. Военното и организационното представяне и отдадеността на най-различните етнически малцинства, като например това на Ерхард Милх и Бернхард Роге (и двамата евреи), както и на чужденци като главния мюфтия ал-Хусейни (арабин) и Анте Павелич (хърватин) със сигурност е повлияло на расовите представи на Хитлер. Той дори се възхищава на много от чуждестранните си съюзници, включително и на главния мюфтия и на казаците. Според личния разказ на Лорънс Денис, веднъж той и Хитлер са разговаряли лице в лице. Денис е бил наполовина чернокож^[3]. Хитлер също така е разговарял и с афроамериканеца д-р С. Д. Райт през 1932 г., за което съм писала допълнително в книгата ми.

Както повечето от нас знаем, Винифред Вагнер, както и други, на няколко пъти, подобно на Хайнрих Хофман, успява да убеди Хитлер да подобри отношението си към някои евреи. Хиляди такива получават неговата лична „германска“ милост (Deutschblütigkeitserklärung). Фактът, че евреи са можели да станат „германци по кръв“ е била безпрецедентна демонстрация на етническа толерантност през този период. Дори САЩ не е правила същото за своите чернокожи или еврейски граждани по това време. До началото на Движението за граждански права през 1960-те и 1970-те чернокожите и евреите не са били смятани за „WASP“^[4], като дори и тогава статутът им не е бил толкова сигурен.

Няма друг историк, който да е свършил толкова обстойна работа при изследването на нацистко-еврейския феномен, колкото Брайън Марк Риг. Въпреки това обаче Риг, както и много други, не успява да даде адекватен отговор на въпроса защо Хитлер въобще е проявявал снизходителност към някои евреи. Макар и правилно да твърди, че Хитлер е правил изключения спрямо собствената си идеология от военна целесъобразност, той не успява напълно да обясни защо Хитлер е бил благосклонен към Милх или към други евреи преди войната. Нито пък успява да даде адекватен отговор на въпроса защо през 1944 г. и 1945 г. се е наблюдавала такава снизходителност—период, в който Хитлер вече е знаел, че е губел войната. Освен това аргументът му не дава обяснение и на факта, че през 1944 г. и 1945 г. Хитлер е освобождавал евреи и цигани (Zigeuner) от служба в период, в който Германия се е нуждаела от всеки един наличен физически годен мъж. Хитлер дава независимост на руския колаборационист Андрей Власов едва през 1945 г. Ако той е бил толкова отчаян за човешки ресурс, защо тогава е държал настрана руските доброволци на Власов, докато вече не е било твърде късно?

Това са въпроси, на които Антонио Х. Муньоз, Владимир Баумгартен и Питър Хъксли-Блайт намират по-адекватни и задълбочени отговори. И все пак, дори и тези историци не поставят под въпрос надеждността на руснаците и тяхното използване на Източния фронт. Всички те изглежда са на едно мнение, че ако Хитлер и нацистите са били по-расово отворени от по-рано, те са щели да спечелят войната. Това обаче е чиста спекулация. От това, което знаем, тези чужденци вероятно са щели да предизвикат преждевременна военна загуба на Германия много по-отрано, отколкото когато я губят поради ред причини—като например слаба мотивираност, недисциплинираност и т.н. Бригадите „Дирлевангер“ и „Камински“ са били преобладаващо съставени от чужденци и са включвали немалко цигани и славяни, но тяхното представяне обаче е било толкова лошо и техните военни престъпления толкова брутални, че се е наложило германците да ги разпуснат. Много от „азиатските“ мъже в Дивизията „Нидермайер“ не са се представяли добре под напрежение. Всичко това е било докладвано на Хитлер и затова е вероятно лошото представяне на повечето руснаци да е изиграло важна роля в решението му да използва руснаците на Власов за политически вместо за военни цели. Фактът, че Хитлер е нямал намерение да освобождава руснаците също изиграва важна роля в решението му да не използва войниците на Власов от по-рано, но това негово отношение се променя драстично към края на войната. Стенографските записи представят един Хитлер, който е знаел, че единственото, на което е можел да се надява, е да забави руското настъпление. Той се е надявал американците, французите и британците „да се вразумят“, като помогнат на него и на армията му да спрат и отблъснат болшевиките, което накрая и се случва по време на последвалата Студена война.

Тук е важно да осъзнаем, че ако нацистите са били такива големи расисти, каквито повечето историци смятат, че са били, те никога нямаше да успеят да съберат такава голяма неизмерима подкрепа. Дори и след Сталинград испанци, славяни, франки и десетки хиляди други негерманци продължават доброволно да се бият за нацистите. Френски и арабски доброволци дават живота си в последната битка за берлинската столица през 1945 г. Хитлер продължава да позволява на хиляди евреи да служат, като много от тях го правят с невероятна издръжливост и храброст. Човек трябва да си зададе въпроса дали всички тези евреи и негерманци наистина са били толкова против нацисткия режим, колкото твърдят след войната. В много от случаите издръжливостта и решителността им предполагат другояче. Еврейските военнослужещи Бернхард Роге, Хелмут Вилберг, Ерхард Милх и Ернст Прагер веднага идват наум. Ханс Хоук, наполовина чернокож мъж, е искал да се присъедини към Вермахта, за да докаже, че е бил не по-малко „германец“ от един бял германец. Той избира да остане в съветски плен, въпреки че му се дава шанс да си тръгне с другарите си. Той прави това, за да докаже, че е германец. Подобно поведение изглежда немислимо, имайки се в предвид какво са ни казвали за нацисткото отношение към чернокожите и хората от смесен етнос в обществото на Третия райх. Истината е, че отношенията са били далеч по-гъвкави, динамични и сложни, отколкото повечето историци ни карат да вярваме. Хоук дори е бил повишен до частна първа класа.

Именно това беше главната причината да избера тази тема за магистърската ми дипломна работа. Когато за първи път попаднах на книгите за всички тези чужденци и етнически малцинства на служба в Нацистката армия, аз останах потресена. Историците не бива да са спокойни от факта, че много хора дори с професионално образование (тогава аз все още бях студентка) са нямали или продължават да си нямат идея, че около два милиона чужденци и етнически малцинства са се сражавали за Оста. За да обясня този феномен, аз се заех да изуча техните мотиви и мнения, както и мотивите и мненията на Хитлер и други нацисти. Това беше причината да започна да изучавам военнопленниците, трудовите лагерници, набраните войници и доброволците: а именно, за да придобия по-ясна представа през какво тези мъже и жени са преминали и какво въобще са си мислели за всичко това. Това е един предимно игнориран аспект на Оста и Втората световна война като цяло. Затова и реших, че е време да задам нова инерция на темата.

След като прочетох част от речта на Хитлер, изнесена на 26 май 1944 г. в хотела „Платерхоф“ и поместена в отличната биография на Джон Лукач „Историческият Хитлер“, аз реших да закупя речта от Мюнхенския институт по съвременна история и да я преведа на английски (с известна подкрепа). До този момент нито един историк не беше превел цялата реч, която сама по себе си е забележителна. Това е една разкриваща реч, чийто пълен вариант е включен във второто издание на „Расова двойственост“ и в която Хитлер открито признава, че е поддържал грешни виждания относно расата и народа. Макар мирогледът на Хитлер да си остава „народно-национално“ ориентиран, той търпеливо признава, че силата на германския народ като цяло се е дължала на многото й различни расови ядра. Той признава, че германският народ е „расово смесен“ народ, но пък за сметка на това се е стремял да подхранва скандинавското расово ядро повече от останалите, тъй като той е вярвал, че точно това ядро е най-квалифицираното, когато става на въпрос за лидерство и организационна способност. Следователно, макар и мисленето на Хитлер все още да е било расово ориентирано, той изглежда е съзнавал, че отделните германци са били по-важни в някои отношения поради скандинавските им наклонности, отколкото немския народ като цяло (за когото той е смятал, че трябва да бъде воден от по-способните скандинавски типове). В тази реч Хитлер набляга най-вече на достойнството и постиженията. Това ме кара да заключа, че той е свързвал качествата на скандинавската раса с достойнството и постижението, като можем да видим, че това мнение е било частично отклонение от официалната расова догма на самата националсоциалистическа идеология; понеже всеки човек със скандинавска кръв притежава биологичната наклонност към лидерски и организационен талант, независимо дали той е бил „чист германец“, или не.

В тази връзка Хитлер е бил по-отворен към негерманците за разлика от, например, ген. Хайнц Гудериан. (Според стенографските документи от военните конференции на Хитлер, Гудериан неведнъж е изисквал „расово чисти“ дивизии). Ако един наполовина еврейски войник е проявявал лидерски и организационен талант, тогава този еврейски индивид е получавал личното одобрение на Хитлер. Ако решим да спекулираме, както и правят прекалено много историци, тогава можем да кажем, че, имайки се в предвид тази реч и промяната във възгледите на Хитлер, той е щял да бъде по-расово отворен, ако беше спечелил войната, тъй като някои от най-добрите му лидери и най-отдадени военнослужещи са били расово смесени или от чужд етнос (като например адм. Бернхард Роге, фелдмаршал Ерхард Милх и Леон Дегрел от Валонската СС дивизия). Предполага се, че двамата сина на Сабак ел Шер^[5], Херберт и Хорст, и двамата мулати, също получават одобрение от Хитлер и им е било позволено да служат във Вермахта (единият от тях дори служи в Stahlhelm^[6] през 1935 г.).

Още в началото Хитлер осмива „примитивния биологизъм“ на Химлер и други нацисти. Това е показателно, както вече казах, за факта, че Хитлер е бил много по-расово отворен, отколкото се е предполагало. Мемоарите на Ото Вагенер са пълни с двойствените изказвания на Хитлер относно расата и етноса. Подобно на тях, „разговорните записки“^[7] на Хитлер също противоречат на класическия му образ по много начини. Тъй като Хитлер изглежда постоянно е казвал противоречиви неща, можем да заключим, че той постоянно е бил „раздвоен“ по отношение на някои деликатни теми, включително и расата. По мое мнение това обяснява по много по-убедителен начин личната му благосклонност към толкова много еврейски и чуждестранни войници в германските редици.

На този етап бих добавила, че Риг също така дава и ирационално обяснение на „арианизирането“ на Христос от страна на Хитлер. Ако от самото начало започне да се разглежда какво Хитлер наистина е казвал за Христос, то може да се види, че той наистина е смятал Христос за неевреин. Това става пределно ясно от мемоарите на Вагенер и записките на Борман („Разговорните записки на Хитлер, 1941-1944“). Хитлер обаче не е бил единственият с подобни виждания. Много германски теолози, които не са били нацисти или хитлеристи също са смятали, че Исус Христос не е бил евреин. Доколкото ми е известно няма друг историк, който да е свършил по-добра работа в изследването и анализирането на този германски феномен от Ричард Стайгман-Гал. Неговото проучване дава рационално обяснение на „арианизирането“ на Христос от толкова много германци и нацисти и човек няма да сбърка, ако прочете какво е написал. За жалост обаче Риг не се представя много добре по тази тема, въпреки че проучването му относно мотивите и мненията на еврейските войници си остава едно от най-добрите.

За да се върна обратно на темата, предлагам следния преглед. Въпреки че в нацистка Германия със сигурност е имало расова дискриминация, расова дискриминация също така е имало и в Америка, Великобритания, Франция, Полша, Русия, Япония, Китай, Нова Зеландия, Австралия, Канада и Италия. Всъщност, Гералд Хорн (автор на „Расова война!“) казва, че британците, въпреки отричащата им пропаганда, редовно и скрито са дискриминирали чернокожите войници. Чернокожите не са били повишавани само защото са били чернокожи. Според Хорн в много от случаите британците буквално са използвали индийски набрани войници за пушечно месо по време на боевете в Китай. Бялата британска кръв очевидно е била твърде ценна, за да бъде пролята в битките с китайците, които британците редовно са презирали, тормозили, безпричинно убивали и накърнявали. Както вече споменах, двамата сина на Сабак ел Шер, и двамата „мулати“, служат в хитлеровия Вермахт, както и Манденга Нгандо (през 1940 г.)^[8], германец с камерунски произход. Член VII от Първия допълнителен указ прави това възможно. Много чернокожи участват в Битката при Москва, като поне един от тях загива там. Според най-новата книга на Риг от 2009 г. „Животите на еврейските войници на Хитлер“, около 2,000 евреи, 60,000 полуевреи и 90,000 четвърт евреи служат в хитлеровите Вермахт и СС. Възможно е дори реалните цифри да са по-високи. Просто няма как да знаем.

В един момент поне два милиона негермански чужденци и представители на етнически малцинства служат във въоръжените сили на Хитлер. Без чуждата и негерманска помощ германците никога нямаше да успеят да се подготвят навреме за съюзническата инвазия на запад. Нека помислим за две неща тук. Комбинацията Вермахт-Вафен-СС на Хитлер е една от най-разнообразната военна сила в западната история в културен, етнически и религиозен план. И въпреки този факт, всички ние трябва да вярваме, че той е бил някакъв хипер-расист (мой термин) като някои други нацисти.

Какво имам в предвид под хипер-расист? Ами, както някои индивиди в капиталистическото общество стигат до върха и стават хипер-капиталисти (например главни изпълнителни директори-милиардери), въпреки че те не са вярвали в държавната капиталистическа система, същото може да се каже и за много влиятелни и проспериращи хора в етнодържавите и техните общества. Много нацисти не са били закоравели „расисти“ и точно тези нацисти (включително и Хитлер) са се отклонявали от пътя, когато е ставало на въпрос за политическа власт. Хипер-расистите обаче, като хипер-капиталистите, са били изключително амбициозни и жадни за власт хора. Някои може и да не са били чак такива големи расисти, но все пак те са играели тази роля, за да може се издигнат както за политически, така и за лични цели. Напълно възможно е Химлер да е бил един от тези хипер-расисти, тъй като от доста рано той започва да се въодушевява от (и да бъде отворен към) арабо-семитите, източнославянските доброволци и циганите. Неговата демонстрирана расова толерантност кара човек да се запита дали наистина той е бил толкова голям расист, колкото се е изкарвал. Според откритията на Антонио Муньоз, както и снимковото доказателство, включено във „Вермахта и СС“ на Борсарело и Палинк, той също така е бил отворен и към вербуването на сенегалски и африканско-британски военнопленници, които да служат на Германия по някакъв начин (но не непременно на фронта). Както Ричард Стайгман-Гал по подобен начин изобличава хипер-антихристиянството на Борман в книгата му „Свещеният Райх: Нацистки концепции за християнството, 1919-1945“, така и много историци изобличават хипер-расизма на Химлер—и то може би непредумишлено.

В един момент политическата власт на Хитлер като че ли започва да избледнява. След като Борман и Химлер, с подкрепата на Гестапо (Gestapo) и Службата по сигурността (Sicherheitsdienst), узурпират голяма част от реалната му власт, той започва да функционира повече като идеологическо и морално вдъхновение за немския народ и есесовците, отколкото като играч с реална власт в Партията или СС през последните две години от войната—въпреки че неговата дума продължавала да е последната, когато се е касаело до повечето военни и политическо-съдебни въпроси. Долните ешелони на Вермахта, СС, СА и офицерските корпуси продължават да са верни на Хитлер до края на живота му, но в същото време той губи и немалко лоялност спрямо по-горните слоеве на Вермахта и други елитни клики. Както повечето вече знаят, и Химлер, и Гьоринг накрая предават Хитлер.

Имам следния въпрос към онези историци, които все още смятат, че Хитлер и нацистите са били „бели супремасисти“: как тогава си обяснявате невероятната проява на сътрудничество от страна на негерманците и етническите малцинства (напр. 150,000-те хиляди евреи и мишлинги) през Втората световна война? Пак казвам, около два милиона негерманци помагат на нацистите. Ако можем да вярваме на изчисленията на Муньоз, тогава близо 1.5 милиона от тези доброволци и набрани войници са били руснаци. Нека сравним това с друг подобен съвременен пример, като си зададем въпроса дали ционистките евреи, като членове на една съвременна етнодържава, могат наистина да се похвалят с такава проява на чуждестранно и етническо малцинствено сътрудничество и доброволчество? Ами не толкова отскорошните бели южноафриканци от бивша Родезия? Стотици хиляди нацистки колаборационисти са били доброволци. Колко палестинци, персийци, йорданци или сирийци са се записали да се бият доброволно за Израелските отбранителни сили и днешната израелска етнодържава? Някои от тях, разбира се, са се били, но не и близо два милиона. Чужденци и негерманци дори се записват на доброволческа служба в колаборационистките полицейски поделения и батальони (Schuma), СС и Гестапо по време на режима на Третия райх. Може ли израелският Мосад да се похвали със същото? Това са съпоставителни въпроси, които трябва да си зададем и да анализираме, без да влагаме емоции, за да разберем какво наистина се е случвало в Нацистка Германия и защо. Трябва също така да признаем и че нацистите далеч не са били такива големи расисти, каквито ги изкарват историците. Това е от особено важно значение, когато имаме в предвид историческия контекст.

Рузвелт е заставал против законите срещу линчуване на афроамериканци от политическа целесъобразност. В едно невероятно признание, което той прави на Уолтър Уайт, председателят на NAACP^[9], той казва: „Ако сега реша да застана зад законопроекта против линчуване, те ще започнат да отхвърлят всички мои законопроекти, представени пред Конгреса, които да предотвратят колапса на Америка. Просто не мога да поема такъв риск.“ Освен това, според Енциклопедията на Новия свят, „След 1942 г., когато Рузвелт научава за изтреблението на евреите от равина Стивън Уайз, полския емисар Ян Карски и други, той отказва да се съгласи на всякакви систематични опити за спасяване на европейските еврейски бежанци и приемането им в САЩ“^[10]. И до ден днешен голяма част от американската общност не знае за тези невероятни примери на расизъм и арогантност от страна на Рузвелт.

Някои чернокожи индивиди буквално са били изгаряни до смърт от враждебни бели тълпи, които са нямали търпение да изкарат агресията си върху някоя лесна мишена^[11]. Въпреки че в Нацистка Германия много африканци и афрогерманци са били дискриминирани, нацисткото правителство никога не е насърчавало или подкрепяло линчуването на чернокожи в нацистката държава, нито пък расизмът срещу африканците е бил институционализиран. Всъщност, оцелелият Втората световна война Фридрих Берг изрично заявява, че въпреки расата му, германските деца са изпитвали огромно възхищение и благоговение към Джеси Оуенс^[12]. Това е било предадено на г-н Берг от човек, който по това време е живял в Нацистка Германия. Наистина, няма причина да се съмняваме в истинността на това твърдение; германците са отправяли радостни викове към Оуенс и многократно са крещели името му—„Джес-а О-венс, Джес-а О-венс!“—на Олимпийските игри през 1936 г. в Берлин. Самият Оуенс разказва на пресата как не са го карали да седи най-отзад в германските автобуси и как не му е бил отказван престой в най-хубавите хотели. Познатият на г-н Берг също така споменава, че Оуенс е можел да влиза в който и да е бар в Германия и да получи същото отношение като на един германски редовен клиент. Нека сравним това с факта, че във Великобритания и Съединените щати дори и известните чернокожи често са били карани да стоят изправени в автобусите и никога не им е било позволено да посещават изискани места, предназначени само за белите. Афроамериканският журналист и автор Рой Отли си спомня за много от ежедневните ужасни случаи на отношението на британците и американците към чернокожите в книгата му „Без зелени пасища“. Не би трябвало да ни изненадва, когато Отли докладва как британски момчета били подпалили „къдравата коса“ на Самуел Колридж-Тейлър, „за да видят дали ще пламне“^[13]. Днешните историци като цяло пренебрегват този върл расизъм сред британската младеж по онова време основно защото той не приляга на съвременния оневинен образ на Съюзниците. Може би това е една от причините много историци да премълчават факта, че камерунецът Луи Броуди е участвал като борец в Германския цирк „Кроне“ през нацисткия период, както и че е бил най-известният афрогермански актьор от 1920-те до 1940-те^[14].

Дори още по-малко историци знаят, че през 1936 г. Мартин Борман спуска циркулярни писма до всички гаулайтери (регионални ръководители), с които той нарежда въвеждането на трудова протекция за африканци и афрогерманци, които живеят и работят в Германия. Тази заповед идва като изневиделица в лицето на Нюрнбергските закони от 1935 г.^[15] Можем да предположим, че Хитлер е имал пръст в тази защитна мярка, тъй като не е ясно със сигурност дали самият Борман е бил толкова загрижен за добруването на чернокожите. Йоахим фон Ланг твърди, че Борман е правил всичко по силите си да укрива от Хитлер писма от евреи за помилване и снизходителност, както и всякаква смущаваща информация относно войната. Не е трудно да си представим по какъв негативен начин действията на този човек са можели да засегнат афрогерманците и други чернокожи, живеещи и препитаващи се в Германия, особено като се има в предвид и бързо влошаващото се здравословно състояние на Хитлер, както и затихващата му политическа активност през втората половина на войната.

Като заключение бих искала да добавя, че истинските расисти не се отказват току-така от супремасистката си доктрина само защото изпитват военни затруднения. Белите южноафриканци и израелците продължават да следват техните си расово супремасистки доктрини въпреки негативния международен отзвук и военните затруднения. Израел продължава да не допуска палестинци до високопоставените си правителствени постове. По подобен начин Съединените щати все още отказват да поверяват високопоставени военни и правителствени правомощия на цветнокожи индивиди. Оставяме на историците и политиците да решат дали някоя от тези съвременни държави се класифицират като наистина расистки. Те обаче трябва да го направят без да изпадат в истерия, присъща на подобни спорни исторически и сравнителни анализи. Ако историците не могат да преодолеят типичната за историографията на Третия райх истерия, как тогава следва да обяснят феномени като Jüdische Ordnungsdienst (Еврейския полицейски орган), който помага на германците с полицейския надзор над големите гета в Полша? По време на нацистката окупация около 2,500 еврейски мъже служат във Варшава, а в гетото в Лодз около 1,200.^[16]

След всичко казано до тук остава само един факт: нацистите няма как да са били истински расисти, освен ако всички останали етнодържави по това време (и оттогава) също са били истински расисти. Хари Труман, не Адолф Хитлер, казва следното: „Мисля, че всеки един човек е добър, колкото другия, стига той да е честен и почтен и да не е негър или китаец. Веднъж Чичо Уил… бе казал, че Господ е създал белия човек от прах, негъра от кал, а накрая останалото е нахвърлил на една камара и от него се пръкнал китаецът“. Ако Хитлер бе изрекъл тези думи, историците със сигурност щяха да ги използват като доказателство за неподправения му расизъм. И все пак, макар подобни изявления никога да не излизат от устата на Хитлер, дори и в личните му разговори за евреите, историците все пак продължават да твърдят, че той е бил един неподправен расист, едновременно с това удобно игнорирайки дръзкия и понякога наистина нечовешкия расизъм както на съюзническите лидери, така и на негерманските такива от Оста. Британците са извършвали „налудничави тестове за расова чистота“, но така или иначе само „тестовете за расова чистота“ на Берлин са подложени на критики и атаки от международната общност^[17]. Гералд Хорн казва, че „дори когато Империята изглеждала на ръба да бъде превзета от хищните японски войски, Лондон продължил да не приема предложената им подкрепа от хора, които не били от ‘чист европейски произход’—особено що се е отнасяло за по-високопоставени позиции.“ Той продължава: „Това е важало и за ‘кадетството и директното кандидатстване за кадет’ в Дартмут, където е било ‘практика на интервюиращата комисия’ да отхвърля ‘младежи, които имат очевидни цветови оттенъци’”^[18]. Британците умишлено не включват подобни расови предпочитания в официалните меморандуми заради риска те да попаднат в антибритански ръце. Цитирам друг пример: през Втората световна война хърватите не са били никак толерантни към сърбите, и все пак повечето учебници по история не пишат за това. Дали това пък не е защото хърватите и сърбите не са достойни за нашето историческо изследване? Да не би те по някакъв начин да са „по-малко хора“ или „по-малко важни“ от други етнически групи от този период?

Истинският расизъм на Хитлер, както предпочитам да се изразявам, е едно неисторическо сътворение. Очевидно тогавашните историци са решавали кой е бил расист и кой не на базата на спечелилите Втората световна война. Въпреки това обаче историците няма как да съчетаят и двете неща: те трябва или да представят всички западни лидери като расисти, или да не представят който и да било като такъв—в историческия смисъл. Ние нямаме как да посочваме кой е бил расист и кой—не. В противен случай ще трябва да се върнем много по-назад в историята и да посочим император Адриан като геноциден антисемит, Наполеон като античернокож расист и геноциден маниак (имайки се в предвид действията му срещу ромите и чернокожите) и римляните като расисти спрямо гърците.

На този етап бих искала да добавя и че германците никога не са се придържали към каквато и да е „расово супремасистка“ доктрина. Herrenvolk не означава „господарска раса“. Това определение възниква в резултат на погрешното съюзническо тълкуване на Führerprinzip, както и на антинемската военна пропаганда. То означава „елитен лидерски корпус“, което тогава се е отнасяло за Европа, а не за целия свят. Хитлер не е имал световни амбиции, а европейски. Още повече, че германските термини народ (Volk) и раса (Rasse) не са синоними. Herrenvolk („лидерски народ“) не означава същото като Herrenrasse, като нацистите никога не са използвали думата Herrenrasse („лидерска раса“). Самият Хитлер прави разграничение между двата термина в хотел „Платерхорф“. Там той казва, че „Volk und Rasse ist nicht dasselbe“ („Народът и расата не са едно и също нещо“). Изглежда, че историците, под влиянието на съюзническата военновременна пропаганда, а не самите нацисти, създават този термин и последвалата му расистка конотация. Това обяснява защо толкова много западни съюзнически лидери остават шокирани, когато виждат руснаци да се бият за нацистите на Западния фронт и индокитайци да се бият в Ostlegionen (Източните легиони) и защо до ден днешен историците нямат особено голямо желание да пишат за тези нацистки расови динамики.

Гералд Хорн описва японската расова идеология като „достатъчно гъвкава, за да изглежда… привлекателна по един особен начин […]“^[19]. Това описание важи също и за нацистката расова идеология. Антонио Х. Муньоз дори подлага под съмнение рационалността на испанските доброволци, след като Франко официално нарежда войските му да бъдат изтеглени. По този начин той не може да намери отговор на тази дилема, а именно, че силите на Оста не са се възприемали конкретно като расисти, нито пък са смятали както военните си действия и начина им на провеждане, така и целите си за неоправдани. Безброй испанци презират комунизма и доказват желанието си да помогнат на Германия в борбата й срещу тази политическа философия. По този начин те искрено са вярвали, че Европа ще продължи да бъде независима от Русия. Мнозинството войници от Оста, включително и тези, които са били набирани от нацистите, са били антикомунисти или антиболшевики. Други пък, като например французите, са били антибританци. Голяма част от тях сами по себе си са били наричани расисти, и то с право. Хърватите са избивали етнически малцинства дълго преди началото на германската окупация в Хърватия, която им помага да постигнат независимост. До 1943 г. пък лоялисти на Вишиска Франция продължават да оказват съпротива на британските и американските усилия да „освободят“ Франция:

Последната фаза на тази периферна война е инвазията в Северна Африка, когато силите на Вишиска Франция наброяват 100,000 души. Въпреки двойното нападение от страна на американските, британските и свободнофренските сили над Мароко и Алжир, гарнизоните на Вишиска Франция, особено нейните кораби и подводници, показват, че са много по-устремени в съпротивата си, отколкото се е очаквало. Американците потапят френска ескадрила край брега на Мароко, при което загиват 500 френски моряци, а други 1,000 са ранени^[20].

Немалко французи воюват срещу Съюзниците до самия край на войната, след което същите се бият и загиват по улиците на германската столица.

Целта на напомнянето за тези малко известни факти е да окуража историците да спрат да гледат на Третия райх и Оста през такава стриктна призма и вместо това да променят възгледа си, като постоянно имат наум тяхната динамика и трансформация. Войната оказва дълбоко влияние на нацистите. Много от тях се отричат от расизма си заради дружбата, която развиват с техните негермански другари и подчинени. Както потвърждава и белоемигрантският руски изгнаник Григорий фон Ламбсдорф, повечето негерманци са се възприемали като равни, а не като расово нисши. Оттам веднага и възниква въпросът по какъв начин нацистите наистина са се отнасяли към своите негермански военни другари въпреки официалната пропаганда. Ако Ламбсдорф и други са се възприемали като равнопоставени, тогава нацисткото расово накърняване или не е съществувало, или е било много по-малко разпространено, отколкото твърдят историците.

Бих искала да завърша с една новинарска статия, в която се съобщава за нарастващия брой неонацисти и бели супремасисти в Американските въоръжени сили (които се бият в Ирак и Афганистан)^[21]. Въпреки официалната отдаденост на Америка да се бори срещу расизма и етническото и социалното неравенство, тя все пак съзнателно и с охота набира расисти, по този начин толерирайки расизма във военния сектор. Належащите изисквания на войната пораждат този американски феномен, точно както належащите изисквания на войната карат нацистите да не следват официалната им расова доктрина. В резултат на подобни стечения на обстоятелствата се наблюдава една всеобща и нарастваща приемственост на хора, които тъкмо е започвало да бъдат толерирани (същите тези хора, които преди са били избягвани), а не обратното. Онези индивиди, които обикновено са били избягвани и които сега са толерирани започват да накланят везните в тяхна полза, тъй като належащите изисквания на войната естествено предпочитат онези, които вече „са нужни“, имайки се в предвид влошаващата се обстановка. Изхождайки от това заключение, можем наистина да смятаме, че расизмът при нацистите се е смекчавал много по-бързо, отколкото при Съюзниците, тъй като те са били принудени да забързат процеса на междурасова интеграция и сътрудничество поради належащите изисквания на войната. Така войната се превръща, използвайки думите на Тина Кампт, в позитивен „инструмент на промяна“ в Третия райх. Нацистите никога не са прибягвали към расова сегрегация на войниците си. Чернокожи, славяни, азиатци и араби се бият рамо до рамо с германците.

Сега, ако разгледаме какво се случва днес в Съединените щати, ще видим, че расистите във въоръжените сили ще са онези, които ще имат последната дума поради необходимостта от тях. В момента властта е в техен превес заради належащите изисквания на войната. Вероятно е това да доведе до расиализиране на Американските въоръжени сили, чието главно командване продължава да е от бял произход въпреки официалната антирасистка доктрина на равнопоставеност на Америка, едновременно с това виждайки как Америка става все по-расистка и идеологически супремасистка от Нацистка Германия^[22]. В това отношение войната на Америка се доказва като негативен „инструмент на промяната“. Целта на това сравнение е да покажа, че вече не можем да разглеждаме историята или съвременните развития от статична гледна точка, защото както нацистите успяха да се променят, така и ние трябва да се променим.

 

 

Бележки:

^[1] Hitler’s Foreign Divisions: Foreign Volunteers in the Waffen-SS 1940-1945, ed. Chris Bishop (London, UK: Amber Books, 2005), 8-9.

^[2] Ibid., 10.

^[3] Gerald Horne, The Color of Fascism: Lawrence Dennis, Racial Passing, and the Rise of Right-Wing Extremism in the United States (New York, NY: New York University Press, 2006), xv.

^[4] бел. прев. Съкращение на „бял англосаксонски протестант“ (White Anglo-Saxon Protestant).

^[5] бел. прев. Густав Сабак ел Шер (1868-1934), германски военен музикант от африкански произход, служил в Кралската пруска армия.

^[6] бел. прев. Der Stahlhelm, Bund der Frontsoldaten (на български: „Стоманеният шлем, лига на фронтовите войници“), германска паравоенна ветеранска организация от Първата световна война, просъществувала от 1918 г. до 1935 г. Командването й е официално поето от Хитлер през 1933 г., а през 1934 г. е окончателно интегрирана в редиците на СА.

^[7] бел. прев. “Hitler’s Table Talk” (на немски „Tischgespräche im Führerhauptquartier”), в буквален превод „Разговорите на маса на Хитлер“, е колекция от монолози на Адолф Хитлер, транскрибирани между 1941 г. и 1944 г. от Хайнрих Хайм, Хенри Пикер и Мартин Борман и по-късно публикувани в различни издания под различни заглавия на четири езика. Колекцията се смята за автентична, но и отчасти спорна заради разминавания и несъответствия в различните преводи и издания.

^[8] Marianne Bechhaus-Gerst, Treu bis in den Tod: Von Deutsch-Afrika nach Sachsenhausen—Ein Lebengeschichte (Berlin, DE: Ch. Links Verlag, 2007), 154.

^[9] бел. прев. Национална асоциация за подпомагане развитието на цветнокожите (National Association for the Advancement of Colored People, NAACP)

^[10] New World Encyclopedia, “Roosevelt, Franklin Delano,” http://www.newworldencyclopedia.org/entry/Franklin_Delano_Roosevelt (accessed August 29, 2009).

^[11] Friedrich Berg, interview by author, August 27, 2009.

^[12] Ibid.

^[13] Roi Ottley, 27.

^[14] Bechhaus-Gerst, 76.

^[15] Ibid.

^[16] David Littlejohn, Foreign Legions of the Third Reich Vol. 4: Poland, the Ukraine, Bulgaria, Romania, Free India, Estonia, Latvia, Lithuania, Finland and Russia (San Jose, CA: R. James Bender Publishing, 1987), 27.

^[17] Gerald Horne, Race War! White Supremacy and the Japanese Attack on the British Empire (New York, NY: New York University Press, 2004), 237.

^[18] Ibid., 236.

^[19] Ibid., 147.

^[20] Christopher Silvester, “England’s Last War Against France: Fighting Vichy, 1940-1942,” The Telegraph on the Web, September 1, 2009, http://www.telegraph.co.uk/culture/books/bookreviews/6121052/Englands-Last-War-Against-France- Fighting-Vichy-1940-1942.html (accessed September 3, 2009).

^[21] Matt Kennard, “Neo-Nazis are in the Army Now,” Salon on the Web, June 15, 2009, http://www.salon.com/news/feature/2009/06/15/neo_nazis_army/index.html (accessed July 1, 2009).

^[22] бел. прев. Тъй като тази статия е писана през 2009 г. и оттогава е минало доста време, с оглед на антибелите и „антирасистки“ политики, които продължават да се имплементират на културно, обществено, образователно, икономическо и държавно ниво в американския цайтгайст от известно време, може спокойно да се твърди, че понастоящем това твърдение вече не важи.

 

 

 

Вероника Кларк

През 2005 г. Вероника Кужняр (позната още и като Вероника К. Кларк) получава бакалавърската си степен по свободни изкуства и международна политика с отличие от щатския калифорнийски университет „Сан Маркос“ в Северен Сан Диего; през 2009 г. завършва магистърската си степен по военна история с отличие в Университета в Норич, а през 2010 г. завършва няколко докторантски курса с максимална оценка в денвърския университет „Rockies”. Към момента е превела, редактирала, написала и/или публикувала над 35 научни труда и книги.

 

---------------------------------------------------------------------------------------

Източник:

https://inconvenienthistory.com/1/3/3102

http://web.archive.org/web/20220706135254/https://inconvenienthistory.com/1/3/3102 (архивирана версия)

Редактирано Януари 20 от Zara Thustra