Приемането на християнството за официална религия в Римската империя

[mnogoznaiko]

Християнската империя – Византия. Християнизация на имперските институции. Императорската власт във Византия – римска и християнска традиции. Вселенските събори и взаимоотношенията между Църква и Държава.

 

Приемането на християнството за официална религия в Римската империя и пренасянето на столицата и в градчето Византион, преименувано на Константинопол или Новият Рим от император Константин  през 330 г. е повратна точна в световната история. Преди това да се случи, християнизацията на Римската империя е протичала в условията на нелегалност и е имала преди всичко стихиен характер. Влиянието на християнството върху начина на живот на римското общество е било незначително. Това обаче се променя коренно след 313 г., когато Константин легализира християнството. От този момент нататък Римската империя започва да се превръща в християнска империя и християнството започва да оказва влияние върху абсолютно всички сфери на живота на поданиците си.

Между 313 и 380 г. обаче християнизацията е имала бавни темпове и е протичала доброволно. През 380 г. християнството е обявено за задължителна религия от император Теодосий и започва да се разпространява насилствено. Това крие големи рискове – насилственото покръстване на огромни маси хора рязко снижава нивото на съзнателното християнство и се появяват много нови ереси, с които църквата се бори постоянно. Именно с тази цел се свикват и първите вселенски събори – те трябвало да определят догмите, които да бъдат следвани от абсолютно всички поданици на империята.

Вселенските събори представляват събиране на епископи от всички области на Римската империя по инициатива на императора с цел да се обсъдят и изяснят някакви въпроси на вярата. Смятало се, че те са непогрешими, тъй като са водени от Светия дух, а взетите решения са имали статута на закон. Окончателното разделение на християнската църква на православна и католическа през 1054 г. обаче довежда до множество разногласия по отношение на съборите и взетите от тях решения и в крайна сметка за неоспорими събори и от двете църкви се смятат седем от общо над двадесетте проведени събора. Първият вселенски събор изобщо се провежда още през 49 г. Той представлява окончателно скъсване на християнството с юдейството – отменени са множество задължителни юдейски практики като например обрязването. Първият действително вселенски събор обаче е Никейският събор от 325 г., свикан именно поради голямото разпространение на нови ереси. Основните решения, взети от него, осъждат арианството като ерес, определят 20-те канона на църквата и определят, кога трябва да бъде празнуван Великден.

Целият век след приемането на християнството за официална религия е белязан от опити за определяне на най-ефикасната форма на съюз между църквата и държавата. В крайна сметка във Византия се установява т. нар. цезаропапизъм или отношение между църква и държава, при което цезарят има по-голяма власт от главата на църквата, т.е. държавата стои над църквата, като църквата на практика е държавна институция, легализираща и подпомагаща имперската власт. Този модел се установява още при император Теодосий и укрепва окончателно при Юстиниан (VI век). Римското право на практика е „преведено” на християнски език. Обратното на цезаропапизма е папоцезаризма, който е доминиращият модел в Западната църква, особено след разкола от 1054 г. При него на практика папата управлява империята – императорът не е император, освен ако папата не го признае за такъв.

 

Формирането на църковните институции в Римската империя е протичало на базата на многовековния държавен опит, но е било пряко свързано и с формирането на църковната идеология. Християнската идеология и политиката се преплитат по необикновен начин. Римските бит и право се прилагат с пълна сила, но по нов, християнски начин. Единствената съществена разлика между старата и новата, християнската Римска империя е това, че центърът и е изтокът – Константинопол. Тази приемственост се дължи на изначалната готовност на Римската империя да се променя и нагажда, за да може да оцелее. Християнството е просто ново предизвикателство, застанало на пътя на Римската империя и тя успява да го нагласи така, че да действа в нейна полза.

Римската идея за императорска власт се слива с християнството по уникален начин. Императорът се превръща в защитник и покровител на всички християни. Нещо повече, владетелят на практика е обожествен – той се явява като посредник между Бога и хората. Като наследник на Рим, Византия възприема чувството за избраност и неповторимост, което се засилва още повече след залеза на западната част от империята. По тази логика, устройството на Византия трябва да наподобява божието царство. Властта на императора става свещена – тя е проявление на Божията воля. Целият дворцов церемониал се стреми да покаже връзката между императора и бога. Но този култ не е насочен към някой конкретен император, а към императорската власт като цяло.

Периодът между 476 г. (падането на Западната римска империя) и 800 г. (основаването на Свещената римска империя от Карл Велики) е наречен Тъмни векове за Римската империя. Това обаче е неточно, тъй като се отнася само за една малка нейна част – Галия, където действително се наблюдава упадък. Погледнато по-общо обаче, т. нар. Тъмни векове са период на възход за Източната римска империя – просто центърът на империята се е изместил. Периодът между 476 и 800 г. не може да бъде наречен нито край на Античността, нито начало на Средновековието, защото той е по малко и от двете – да, средновековието започва в Запда, но Античността продължава с пълна сила в Изтока.