Промени в бита и градския живот през Възраждането

[mnogoznaiko]

Модернизация и институционално развитие на българското общество през Възраждането. Промени в бита и градския живот. Поява и етапи в обособяването на новите институции. Местни и общонационални институции. Институциите и формирането на националната идентичност. Религията и новите институции.

 

Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

Първите забележими признаци на Възраждането датират още от XVII в. и са свързани със започналия разпад на военно-ленната система в Османската империя. Столетия наред главният имперски източник на приходи е плячката от опустошителните войни. От XVII в. обаче Османската империя понася тежки поражения във войните с Австрия и Русия и военните и приходи спират. Това е причината за настъпилия упадък на империята – армията е деморализирана, финансовата криза се задълбочава, беззаконието и корупцията обхващат всички нива – анархията става неконтролируема, а опитите за възстановяване на реда в държавата чрез реформи се оказват безрезултатни. Резултат от това е децентрализацията на властта и появата на местните управители аяни, които на практика узурпират местната власт.

Мюсюлманският елемент на Балканите чувствително намалява, отслабен от войните с Русия и чумните епидемии. За сметка на това българското християнско население добива числено надмощие в повечето райони на българските земи. Основното мнозинство от населението в българските земи съставляват селяните, които се занимават главно със земеделие и животновъдство. В тази сфера възрожденските процеси намират израз в две противоположни тенденции – разпадане на османския модел на земевладение и зараждане на частната собственост. Макар че формално земята продължава да се смята за собственост на държавата, на практика селяните започват да се разпореждат с нея. Постепенно обемът на производство по българските земи видимо нараства и се обособяват райони, специализирани в производството на определени култури – Добруджа – зърно; Пловдив и Пазарджик – ориз; Подбалкана – рози и т.н. Значителен подем настъпва в скотовъдството. Появяват се първите чифлици – своеобразни селскостопански владения от фермерски тип, които използват наемна работна ръка и производството им е пазарно ориентирано.

Подемът в селското стопанство и увеличеният обем на производството създават условия за по-разгърната обмяна на стоки между града и селото, т.е. стимулират и развитието на градовете. Развиват се занаятите. Занаятчиите от отделните браншове са обединени в еснафи, чиято цел е да защитават професионалните им интереси. Стимулира се развитието на търговията и се създават условия за обособяването на единен общобългарски национален пазар в рамките не Османската империя. Панаирите се превръщат в средища за размяна с национално значение. Нараства търговският обмен и с европейските държави. Очертават се по-заможните прослойки на земеделци и животновъдци, търговци и занаятчии. Именно от тях произлиза първата българска буржоазия. Появили се цели чисто български, процъфтяващи търговско-занаятчийски градчета – Панагюрище, Копривщица, Банско, Калофер и др. Около тях постепенно се оформили и християнски общини, които сплотявали и организирали българите. Постепенно именно от средите на по-заможните българи се заражда и друга нова прослойка – чорбаджиите. Това наименование се използва като уважително обръщение към по-изтъкнати личности. Голяма част от заможните българи се стремят да укрепят социалния си статут и с поклонение до Божи Гроб в Йерусалим, след което започват да се именуват хаджии. Така, макар и бавно, социалният статус на българина се променя, появяват се по-имотни прослойки, които в перспектива се оказват и първите носители на новите обществени идеи.

Стопанското развитие изменило облика на българския град. Големи частни и обществени сгради, строени на няколко ета­жа, с еркери и богата резба, украсили българските квартали. Израснали нови църкви, училища, бани, мемориални градски чешми, кервансараи, ханове и редица други обществени сгра­ди. По градските чаршии вече кипяла оживена стопанско-търговска дейност. Търговските къщи строели магазини, бе­зистени. Особено интересни и богати по уредба и архитекту­ра възрожденски градове били Пловдив, Търново, Велес, Од­рин, Котел, Русе, Свищов, Копривщица, Карлово, Сливен.

Наред със създаването на градската буржоазна материал­на база градовете се превръщали и в средища на духовния живот на българските земи. Постепенно разделяйки се със своя селски манталитет, обичаи и привички, новият градски жител започнал да живее с ритъма и настроението на голямо­то селище. Появили се нови потребности, нов бит и култура, нов буржоазен морал. Общувайки със света, градският човек подхранвал у себе си нови мисли и идеи, едно по-модерно светоусещане. Той се устремявал към образование и наука, проявявал интерес към изкуството, книгата, музиката, театъ­ра, към светски развлечения.

Новите потребности на градския живот предизвикали ре­дица обществени изяви. Постепенно градът се превръщал в център и на обществения живот. Този процес бил канализи­ран, когато след 1839 г. турското правителство официално признало правото на градското население да има свои пред­ставители пред местните власти. В резултат на това възникна­лите по-рано български общини се утвърдили като органи на местното самоуправление, т.е. извършвал се особен преход на прераждане на старата църковна община в българско наци­онално самоуправление със засилени стопански и културно-просветни функции. Общините се избирали пряко или чрез представители на населението за една година. Те поели гри­жата за образованието, за църквите, за общественото строи­телство. Те бдели за реда, обичаите и морала на населението, имали съдебно-помирителни функции, упражнявали известен контрол над еснафските организации, раздавали заеми под лихва. На някои места общините били натоварени да събират данъците от българското население. Постепенно властта на градските общини, макар и некодифицирана от специален закон, се разпространила и върху близката селска провинция. Така общините се налагат като посредници между българско­то население, от една страна, и турските държавни и гръцките църковни органи, от друга. Постепенно чорбаджиите били изтикани от об­щинските органи и господствуващият елемент в тях станало „третото съсловие" на търговците, занаятчиите и национал­ната интелигенция. Най-често решаваща роля в градския жи­вот имали големите и влиятелни еснафски организации.

Така на форума на градския обществен живот се проявява­ли новите тенденции в българското развитие, тържествуващи на базата на утвърждаващите се буржоазни отношения. Заед­но с това в общините се ковели първите обществени, политически и организационни навици на българското общество. Общинското самоуправление станало люлка на демократизма на българите.

Християнската църковна организация в условията на османско владичество също е заразена от общата болест на османското общество – корупцията. Църковните длъжности се продават и купуват, което дистанцира българите от висшето духовенство и засилва влиянието на т. нар. простонародно християнство – стриктно спазване на някои основни християнски изисквания и обичаи, но и с доста елементи, които се различават сериозно от официалните канони на църквата, но са свързани тясно с народната култура. В него се срещат различни еретични идеи и езически ритуали. Тази смесица от вярвания създава и духа, в който българите живеят в продължение на столетия. Пример за този синтез е народният календар, в който празници на християнски светци са изпълнени с езически обичаи (например Трифон Зарезан, Еньовден, нестинарството и др.). Именно недоволството от изключително корумпираната църковна организация е и основната причина в епохата на своето пробуждане българинът да потърси начин да излезе от това установено от векове положение.

Друга основна причина за зараждането на движението за самостоятелна българска църква е това, че цариградските духовници стават проводници на т. нар. „мегали-идея” – пропагандиране на възстановяването на предишната Византийска империя в границите от епохата на най-голямото й могъщество, които естествено включват и българските земи, както и на гръцко влияние – ръководителите на българските епархии се набират главно от средите на гръцкото духовенство, в богослужението се използва гръцки език и гръцка богослужебна литература и т.н. Тези явления са изключително опасни за една неукрепнала още нация и именно против тях се обявяват както Паисий, така и всички следващи възрожденци.

По своята същност църковно-националната борба е движение за признаване на българската нация като самостоятелна единица в Османската империя. Извоюването на независима българска църква обаче се оказва труден и продължителен процес. Неговата организираност започва през 30-те години на XIX в. и се увенчава с успех през 1870 г., когато султанът официално признава правото на българите да имат своя църква, независима от Цариградската патриаршия. Това е и най-значимото постижение на българския народ в епохата преди Освобождението. Със създаването на Българската екзархия българската нация получава признание не само в рамките на Османската империя, но и в международен план.

Основната цел на българския политическо живот през Възраждането е освобождението. В рамките на българското общество възникват множество идеи и различни виждания за пътищата, по които тази цел трябва да бъде постигната. Различията във възгледите довеждат до възникването на различни организации: Добродетелната дружина, Одеско-българско настоятелство, БРЦК и др. Именно тези организации имат изключителни заслуги за налагането на идеята за всеобща революция като единствен път за решаването на българския въпрос. В дейността на тези организации се проявяват и трите най-големи личности в българското националноосвободително движение – Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев, помогнали неимоверно много за развитието на българската политика, публицистика, литература и много други сфери на обществения живот.