Преход от религиозно към светско образование през Възраждането

[mnogoznaiko]

Образователният проект през Възраждането. Преход от религиозно към светско образование. Институционално развитие и етапи. Учебникарска литература. Учителят в социалната структура на обществото.

 

Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. В нея настъпват необратими обществени промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

Процестите, протекли по време на Възраждането до голяма степен са следствие и на реформите, подети в Османската империя. Българският елит успява в максимална степен да се възползва от законовите промени в Османската империя.

В края на 17в. Османската империя престава да разширява своите територии. През 1699г. е подписан Карловатския мирен договор, който се явява повратен момент в Европейската история – Европа вече е променена и гледа на Османската империя като на необятен пазар. Това прави възможно включването в стопанския живот на отделни прослойки от християнския свят.

Тези процеси обуславят началото на градеж на нов тип социална тъкан. Появява се групата на едрите търговци – хора, замогнали се икономически. В същото време самата империя се опитва да модернизира икономиката си. Започва откупуването на правото да събираш данъци като по този начин се увеличават забогателите хора. Последните са основна предпоставка  за съставяне на елити. Те по една или друга причина осъществяват контактите си с външния свят. Макар и неуки тези хора стигат до идеята, че техните наследници трябва да имат подготовка, базисни умения, знания, които да им позволят да осъществяват подобни контакти с външния свят. Така постепенно се достига до идеята за нуждата от образование.

Елитите са тези, които задават парадигмата на цялата общност, което е много далеч от западноевропейския модел.

С модернизирането на занаятчийската сфера в османската империя и включването на българския елит в икономическата сфера започва едно ново социално развитие, което превръща българското общество в европейски тип общество. Това са хората, които започват да инвестират в образование, възстановяване на храмове. Тези хора постепенно добиват самочувствие и са уважавани ори от османските власти. Доказателство за това е, че в началото на 19 век османската държава  дава големи права на самоорганизация на  българите. Империята вижда в тях вече не поданик, а достоен съюзник.

От началото на 18 в. започват да се усещат нови потребности от образование. Те са предизвикани преди всичко от нуждите на появяващите се за обществен живот буржоазни сили, от започналите промени в стопанското и духовно развитие на Османската империя, от връзките на българските земи с Европа. За духовното пробуждане важна роля играе появата на националното съзнание. Силен подтик към просвета и образование дават ренесансовите и просвещенските идеи. Интересът към образованието е предизвикан и от влиянието на гръцката просвета, която през 18 в. извършва прехода към светското образование.

Неотменима част от този сложен и дълъг процес представлява образователният проект и движението за новобългарска просвета и култура. В условията на османско владичество българската книжовна традиция се е запазила благодарение на манастирите и килийните училища. Макар че давали само най-елементарни, религиозни познания, в първите няколко века на османското владичество килийните училища подготвяли грамотни по старобългарски език българи, някои от които ставали свещеници или учители в същите тези училища. Обучението в тях се осъществявало по богослужебни книги и с крайно опростена организация – то не било съобразено с възрастовите особености на учениците – те не се разделяли на отделения, а учителят преподавал индивидуално на всеки ученик.

Още през XVIII век обаче започват да се появяват нови обществени нужди – обществото вече имало нужда от по-задълбочени познания, които килийните училища не можели да му дадат. Постепенно нараствал броят и на младите българи, които получили по-високо образование в учебни заведения извън българските земи. Така около 1800 г. бил достигнат апогеят в развитието на килийното образование, което скоро след това започнало да запада, поради очевидно консервативния си характер.

Новото възрожденско общество изпитвало остра нужда от модерно светско образование, което да съответства на Европейското просвещение. Началото на XIX в. е и времето, когато в университетите на Европа се появили и първите български студенти, които след завършване на образованието си започнали да играят важна роля в културния, политическия и социалния живот на българското общество. Именно те били носителите на просвещенските идеи по българските земи.

И така, тъй като килийните училища вече не отговаряли на нарасналите изисквания, занаятчиите и търговците били принудени да дадат децата си в чужди училища, най-много от които били гръцките. Те отговаряли в по-голяма степен на назрелите нужди на българското общество, отколкото наличните килийни училища. Заплахата от елинизиране обаче (за която говори и самият Паисий Хилендарски) наложила някои от тях да се трансформират в елино-български. Именно тези училища бележат прехода от старото религиозно към светско образование. В тях, наред с гръцки език, било въведено и изучаването на църковнославянски и новобългарски език, а също и френски, турски и други езици. Този модел на просвета обаче бързо изчерпал своите възможности за развитие, загубил значението си и бил заменен с новобългарското взаимно училище. Пръв изразител на идеята за създаване на светско българско училище, което да е основано на взаимоучителния метод, бил д-р Петър Берон. Именно той успял да изгради принципите на новата учебна система, съответстваща на духовните потребности на възрожденското българско общество. Тя се състояла в това, един учител с помощта на по-напредналите ученици да обучава много деца, което компенсирало липсата на достатъчен брой подготвени учители. Петър Берон издал и първия учебник за българските училища – т. нар. Рибен буквар.

Идеите на Петър Берон били доразвити от Васил Априлов, който казал, че има нужда от изграждането на едно централно училище, където новият метод да бъде въведен и да бъдат подготвени учители, които да разпространяват новобългарската просвета. Априлов, заедно с други патриоти, събрал средства и през 1835 г. било открито Габровското взаимно училище (днешната Априлова гимназия) – първото светско модерно българско училище, основано на взаимоучителния метод. За пръв учител и директор в него бил назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски. Само след 4 години взаимни училища по същия модел били открити и в други населени места. Малко по-късно била усетена и нуждата от развитие и на девическо образование и през 1840 г. в Плевен е открито и първото новобългарско девическо училище.

Взаимните училища постепенно прераснали в класни училища (аналог на днешния V до VIII клас). Първото самостоятелно класно училище било открито в Копривщица през 1846 г. През 1850 г. пък е открито прочутото Пловдивско класно училище, наречено на светите братя Кирил и Методий. В него малко по-късно започнал да се чества празникът на светите братя, който се превърнал в първия истински национален празник на българите още в епохата на Възраждането.

С изграждането и развитието на просветната мрежа в българските земи започнало да се развива и издаването на учебници. Появили се значителен брой учебници по български език, история, математика, география и др. След Рибния Буквар на П. Берон може би най-известният сред тях бил „Болгарска граматика” на Неофит Рилски. Други популярни заглавия са: „Аритметическое руководство”, „Математическа география”, „История на славянобългарския народ”, „Царственик” и много други.

И така, през първата половина на XIX век били положени основите на мрежата от новобългарски (взаимоучителни и класни) училища, чрез които се осъществил преходът от средновековно, религиозно към светско и национално по характер образование. В новобългарските училища се формирала многобройна интелигенция, която, за разлика средновековната, била светска по характер. Именно нейните представители и оглавили националноосвободителното движение.

След Кримската война се създали още по-благоприятни условия за развитието на новобългарската просвета и нейното проникване дори и в най-отдалечените части на българските земи. Тази тенденция била продиктувана от  прочутия Хатихумаюн и нарасналите икономически възможности на българите. В страната се изгражда изключително гъста мрежа от класни и взаимни училища, в които проникват и нови методи на преподаване. Отворени са и няколко гимназии и специални училища. Априловото училище в Габрово прераснало в гимназия.

В навечерието на Освобождението дори се коментирала идеята за откриване на български университет, но тя така и не се реализирала. Поради тази причина българската интелигенция получавала висшето си образование в чужбина – най-голямата част в Русия, но и във Франция, Германия, Австрия, Чехия, Англия и др. По този начин в българската култура навлизат постиженията на различни чужди школи, което стимулира бързия напредък.

Решаваща роля за подема на образователния проект през Възраждането несъмнено изиграва и ролята на учителя. Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация.

Пръв изразител на порасналото самочувствие на българина и идеолог на националноосвободителното движение става Паисий Хилендарски. Той е роден през 1722 година. Неговата „История славянобългарска” се превръща в програма на борбата за национално освобождение. В нея той поставя пред българския народ три задачи: борба за национална просвета, за църковно-национална независимост и за политическо освобождение. Чрез своя труд Паисий Хилендарски утвърждава и говоримия език като основа на новобългарската книжовност.

Най-виден продължител на Паисиевото дело бил Софроний Врачански. Повлиян от неговите идеи, той съставя първия препис на „История Славяноболгарская” през 1765 г., като по-късно прави още един. Под влияние на нейните идеи и будната котелска среда Софроний се обрича на просветата и цели 20 години учи котелските деца на четмо и писмо, като подготвя десетки свещеници и учители.

Друг именит поддръжник на просветния подем през Възраждането е Неофит Рилски. Той е съставил първата българска граматика, речник на българския език, христоматия по литература. Тя се ползва като учебник в почти всички български училища през 30-те години на ХІХ в. По онова време учебните програми се определяли от самите учители. Всичко в крайна сметка зависело от възможностите на учителите. Неофит Рилски дава насоките за замяна на старите училища с нови светски модерни учебни заведения, за изхвърлянето на богослужебните книги от учебния процес и употребата на специално подготвени учебници и помагала и доказва необходимостта от установяване на българския език като основен в учебния процес.

Новите учители пренасят сред българското общество разбиранията за ново светско образование, модерна педагогика и взаимоучителна методика. Те играят голяма роля за пробуждането на българския народ и оформянето му в нация.

Фигурата на учителя е образът на балканската интелигенция. Попът е традиционна фигура, представител на религиозната идентичност, кметът е представител, старейшина на традиционната местана общност. Тук се намира и фигурата на учителя - слабо заплатен и неговото съществуване се лута между книгата, нивата, лозето. Затова не може да се приравнява към европейския интелектуалец. Това са хора, които принадлежат на традицията, но започват да се занимават и с други дела. Социалното разслоение на бг общество обозначава само условно буржоазия и интелигенция, но не и в този им вид, заложен от западно европейските обшества.