Особености на бароковата култура

[mnogoznaiko]

Най-общо казано, барокът е движение в западноевропейската култура от XVII и XVIII в., зародило се в в Рим около 1600 г. и противопоставящо се на класицизма и рационализма. Бароковият стил в изкуството се отличава с преувеличено движение и изобилни детайли, чиято цел е да създадат усещане за драматизъм и напрежение. Именно поради тази своя особеност, бароковата култура е насърчавана от католическата църква, тъй като тя вижда в нея начин религиозните сцени да бъдат предадени по директен и емоционален начин. Светската аристокрация също симпатизира на бароковия стил, тъй като той се характеризира и със стремеж към величие и пищност – начин за демонстриране на висок социален статут. Бароковите сгради са изключително богато украсени, както отвътре, така и отвън, без да им липсва и симетрия. Често се използват контрастни цветове, както и злато. Мебелите са изключително големи и също богато украсени, поради което е трябвало да бъдат разполагани в големи помещения с много свободно пространство – също знак за престиж и социално положение.

Възникването на Барока се смята за пряко следствие от Реформацията и Контрареформацията, когато римокатолическата църква всячески се стреми да възстанови загубения си престиж. В тази връзка, тя се обръща и към изкуството, изисквайки картините и скулпторите на църковна тематика да са насочени по-скоро към простолюдието, отколкото към образованата прослойка, т.е. да са по-достъпни и разбираеми за него. Постепенно изкуството се стреми да стане по-първично, за да може директно да докосне сетивата на всеки човек, без да изисква предварителна подготовка. Фигурите стават по-малко двусмислени, по-малко таинствени и миестериозни, много по-цветни и живописни. Операта възниква и става изключително популярно изкуство, измествайки църковната музика. Интериорите на бароковите сгради вместо с икони, се запълват с портрети и пейзажи.

Изoбщо, църковното започва да бъде загърбвано за сметка на светското. Традициите и авторитетите са загърбени като предразсъдъци. Математиката измества мистицизма – постепенно започва да се развива епохата на Просвещението. Израз на това е първият европейски парк – този на Версайския дворец – който изразява математическата, бароковата представа за природата.

Бароковият човек отрича всичко естествено, отъждествявайки го с некултивираност, безцеремонност, зверство и невежество (всичко, което ще се превърне в ценност в епохата на Романтизма). Естествеността става синосим на дивотия, вулгарност и анархия. Бароковата жена нарочно си избелва кожата и носи стегнат корсет и обувки на високи токчета, а бароковият мъж е „джентълмен” (от английската дума gentle – нежен, спокоен) – не му е необходимо да е силен, защото може да се защити просто с едно натискане на спусъка на мускета си. Той се бръсне, носи перука и се парфюмира. Влеченията и страстите вече не са грях, а част от потребностите на човека. Те обаче трябва да бъдат удовлетворявани изискано – привличането между половете се изразява чрез учтив флирт; скандалите – чрез изтънчени дуели и т.н. Именно във времето на Барока се появяват и официалните етикет и маниери (тогава са измислени и вилиците и салфетките).

Характерна за Барока е смяната на традиционната християнска вяра с деизъм – вяра в това, че Бог е сътворил света, но отричане на идеята, че той продължава да го управлява. Бог е мислен като своеобразен Велик Архитект, който е създал света така, както часовникарят създава часовников механизъм. От тук идва и друга широко разпространена барокова идея – идеята за света като машина. Затова авторитетите на бароковата култура вече не са духовниците, а учените, опитващи се да разгадаят законите на природата. Именно в този период от европейската история са направени едни от най-значимите научни открития, като например гравитацията (Исак Нютон) и хелиоцентричната същност на вселената (Галилей). Великите географски открития продължават с пълна сила. С други думи, деизмът изглажда противоречията между вярата и науката, казвайки, че Бог действително съществува, но вече не се меси в земните дела. Затова хората не трябва да се молят на Бога, а да взимат пример от него и да се стремят да намерят закономерностите в света.

Литературни модели за подражание стават пътешествениците - търсачи на приключения като Гъливер, Барон Мюнхаузен и др. Характерна черта за бароковата литература, а и на бароковия стил изобщо, е преплитането на реалността с илюзията. Литературните произведения често изследват битовизма в неговата контрастност (дух и плът, светлина и мрак, време и вечност). Героите често са гротескни образи. Забелязва се афинитет към тъмнината и нощта. Животът често е приеман като сън, а не реалност. Действията се развиват в някакви измислени, далечни пространства, а нерядко и са отдалечени във времето – например в Античността. Появява се жанрът на романа.