Нормативна и институционална рамка на културната политика в България

[mnogoznaiko]

Нормативна и институционална рамка на културната политика в България. Закони и основни подзаконови актове. Институции, чрез които се осъществява културната политика

 

Културната политика на ЕС:

Не можем да не споменем и няколко думи за културната политика в рамките на ЕС. Въпреки че е създаден като икономически съюз, с присъединяването на повече страни през 70-те години,се появява проблемът за това, какво е Европа и европейска идентичност - появява се усещане за общност и се създават множество комуникационни стратегии. 

Още през 1954г. е приета Европейската културна конвенция, но като цяло позицията на страните членки е, че културата е приоритет на всяка отделна държава, а не на Европейския съюз като цяло. Поради това не съществуват никакви задължителни документи. От друга страна, признавайки важността на културата като един от основните езици на модерното общество, ЕК и Съветът на Европа са разработили и прилагат известен брой препоръки и декларации, които очертават общите принципи по важни теми. Те обявяват програми за насърчаване на културата, които са изградени на общосъзнателен принцип.

Формирани са множество норми и политики, целящи създаване на общност и общностна идентичност. Основната идея е „заедно, но индивидуално”, а именно запазване на националната идентичност. Комисията „Де Лор” през 80-те започва да прилага мерките на множеството мерки за изграждането на колективна идентичност на Европа. Някои мерки са правни (общи лични карти, номера на автомобили, паричната единица), а други културно-символни (флагът, химнът, денят на Европа). Въвеждат се различни събития – месец на Европа, конкурсът „Евровизия” и Европейска столица на културата. Разбира се бюрокрацията идва в повече и се задълбочава. Следват и множество скандали с корупция.

През 1992г. е сключен Маастрихтският договор, който е първият нормативен документ на ЕС, в който се говори пряко за култура. Културата и образованието са изцяло прерогатив на националните правителства. Тя остава собствено решение на отделните държави. Водещо е националното разнообразие. Цели се създаването на единна общност, но същевременно запазване на идентичността и културното наследство. То формира един общ европейски фонд, върху който всички имат право. Насърчава се интегрирането и принципа на субсидарността. Това води до много популярното днес явление – писането и кандидатстването по проекти. ЕС е отворил програми за подкрепа на културата в най-ниските (общински) нива, защото те са най-наясно с конкретните нужди.

Във връзка с този договор към държавите кандидат-членки, включително и България, са изискани определени регулации. От Б-я са изискани две промени: медии и авторско право. Следват множество програми за финансиране на културата. Интересът към тези културни програми е огромен и биват обединени от програма „Култура 2000”, която се оказва много ползотворна. Подкрепени са разнообразни проекти, като акцентът пада върху творческата продукция, сътрудничеството и организирането на събития. Осъществяват се множество проекти за популяризиране на общо европейско наследство, междукултурен диалог. Може би единствената слабост е, че е много централизирана и управлението е директно от ЕС. Следва „Култура 2007”, която е много активна в сферата „Мобилност” и насърчаване на диалога.

Безспорно темата за културата видимо се обръща нагоре в политиката на ЕС. Започва бавен процес на изграждане на един начин на живеене и споделяне на общи идеи. Глобализацията във всичките й аспекти ни отвежда до едно поле, в което културата заема позиция от особено значение.

Българското общество за целия период на модерното си съществуване е възприело културата като ценност, намираща се под закрилата на държавата по презумпция. Строителството на националната държава след 1878 г. неизбежно се обляга на културата, за да произвежда национална идентичност. Държавата се заема с интензивно културно строителство - създаване на институции, които я легитимират като модерна европейска държава. В същия идеологически подход социалистическата държава присвоява културата като език и съответно се занимава с културно строителство. В резултат на това, през годините на социализма България има "силна" и "ясна" културна политика: държавата плаща и поръчва музиката, тъй катот я е приемана преди всичко като проводник на пропагандата. Като оставим настрана идеологическите аргументи, това, което произведе този модел, е ситуацията, в която и "творците", и "народът" споделяме непоклатимото убеждение, че държавата може и е длъжна да се грижи за културата. Осигурява се широк достъп до културата, но в същото време потребителите не развиват сами свои истински интереси.

Първата криза във взаимодействията държава-култура възникна още в зората на демокрацията, когато разразяването на икономическата криза открои съвършено ясно факта, че държавните средства са крайно недостатъчни и доколкото ги има, трябва да се харчат за неща като заплати, медицинско обслужване, помощи за безработни и пенсии, а не за „луксозни дейности” като култура и изкуство Бюджетът бързо се отля от културата към социалната и икономическата сфера – започна да се налага американският модел на културна политика. В тази ситуация културният сектор трябва да докаже полезността и устойчивостта си в условията на пълна свобода, включително и от привилегии. От друга страна, доминиращата нагласа както сред публиката и творците, така и, впрочем, сред самите администратори на културата, е френският  модел, който смята държавата за ключов участник в културното поле. Като цяло, българската културна политика се придвижва в сравнително ясна посока, базирана на ясни принципи - борба за запазване на регионалната мрежа от културни институции; въвеждане на вътрешни йерархии; децентрализация; въвеждане на състезателност при разпределяне на фондовете и т.н.

Културните институции са организации, които произвеждат култури или идеи, които имат за цел да произведат водещите модели, правила и норми. Те могат да бъдат държавни или недържавни. Основната разлика между тях е, че държавните са спонсорирани от държавата, а недържавните обикновено са с идеална цел (фондации, сдружения и др.). Те могат да кандидатстват за получаване на държавна субсидия само за осъществяването на отделни проекти. Недържавният сектор в културата е изключително крехък, а организациите, които го съставляват, непрекъснато са заплашени от невъзможност да продължат дейността си. Сигурно мнозина ще опонират, че недържавните културни организации са многократно по-гъвкави и изобретателни, по-ефикасни, по-мотивирани и по-способни да оцеляват. Това действително е така. Но с минималните ресурси, до които имат достъп, и при несигурността за бъдещето си, в условията, при които работят, те не могат да разгърнат до край собствения си потенциал. 

Що се отнася до държавните културни организации (каквито днес са повечето музеи, театри, опери и оркестри), то те имат предимството на по-дългата биография, фактът, че публиката е свикнала с тяхното присъствие в културния ни живот, и стабилността, която държавното им дава. Темата за държавния и недържавния сектор в културата е от темите, които обикновено разделят обществеността на два ясно обособени лагера, които обаче се обединяват в критиката си към държавната културна политика. Всеки от двата лагера по свои причини смята, че държавата не прави това, което би трябвало, за да създаде условия за развитие на културата. От едната страна на разделителната линия са държавните културни институти, които се оплакват, че са оставени на мизерна издръжка от държавата, която не им позволява да работят нормално; от другата страна са недържавните организации, които нямат право на инфраструктурна субсидия от държавата и затова страдат от липсата на устойчивост в развитието си. И двете страни имат право. Проблемът е в държавата, която все още разглежда държавните културни организации като свещена крава (пък макар и изнемогваща от глад), а недържавните такива - като неизбежното нововъзникнало зло. Показателно е, че в програмата на сегашното правителство думи като "качество на артистичния продукт", "достъп на маргинализирани социални групи до културния продукт", "творческо новаторство" и т.н. не фигурират. Не се проблематизира и това как видът собственост у нас се отразява на възможността за финансиране на културния продукт. 

Как се осъществява културната политика?

- култ. политика се сформира най-вече чрез Народното събрание и се осъществява от Министерския съвет чрез МК. На местно развнище се реализира от органите на местно самоуправление.

- МК определя принципите, методите и стратегията на националната културна политика, защитава и изплаща, в съгласие с Министерския съвет, бюджетните субсидии

- Съществуват 8 национални култ институции, като например: Народна библиотека, Национален исторически музей, Национална опера и балет и т.н. Всички те се намират в София и са подчинени на министерството.

МК разработва законопроектите, след което ги изпраща до МС и всички заинтересовани министерства. Ако всички го приемат, той се внася в НС. Гласува се най-малко 2 пъти в Пленарна зала – първо и второ четене. Във вече готов законопроект е много трудно да се промени нещо.

След министерско равнище трябва да слезем на по-регионално ниво. Република България има 1 правителство, 28 области, 264 общини и 6 региона за планиране. Областните управители са служители на МС и контролират общините, но нямат собствен бюджет. Те изпълняват държавни функции и не могат да извършват политики. Можем да кажем, че проблемът на културната политика е, че тя не се мисли на регионално ниво.

Изграждането на концепция за българската културна политика не може да стане изолирано. Тя трябва да бъде споделена от парламента, правителството и цялото общество, а нейното осъществяване да бъде ръководено от МК. С оглед на това ролята на МК следва да се промени – да стане институция, която не контролира ресурсите, а разкрива нови хоризонти и възможности (не 'пазач на входа', а 'отварящ вратата' фактор) Правителството и МК не определят това какво е култура и как работи.

Нормативна база:

Всички писани правила/ правни норми, които регулират отношенията между хората в сферата на културата, т.е. националните закони и международните актове, към които РБ се е присъединила.

Влизайки в ЕС през 2007 г. България доброволно се отказва от част от своя суверенитет – когато има конфликт между български и европейски закон, европейският има надмощие. ЕС обаче не се намесва пряко в културните политики на своите членки. Единствените сфери в областта на културата, регулирани от ЕС са авторското право и сродните му права. Ес насърчава културата главно чрез финансиране. През 2000 г. се създава програма Култура 2000, занимаваща се именно с финансиране и междукултурен обмен. Тя е подновена през 2007 г. (Програма Култура 2007) с двойно по-голям бюджет, което показва нарасналото значение на културата.

На първо място е Конституцията –тя гарантира правото на всеки гражданин на РБ до достъп на избрана от него култура. Тя закриля авторките и сродните нему права.  Тя гарантира задължителното образование (до 16 години).  

Подзаконови нормативни актове са наредби, правилници и т.н. Те се съставят от съответните министерства и понякога са много важни, тъй като може чрез тях да се промени самият закон.

Кодекс – лесно за ползване книжно тяло, което обединява няколко закони, които са свързани помежду си.  

Основен нормативен акт, регламентиращ отношенията в сферата на културата, е Законът за закрила и развитие на културата – ЗЗРК. Този закон е обнародван на 01.06.1999г. и е текстът, който за първи път се опита да "разпише" културната политика в правила, като част от обществения договор. Нещо повече, този закон определя, какво е културата изобщо. Един от големите дебати обаче е, дали определениеот на това, какво е култура, е дело на държавата. Основните принципи, залегнали в ЗЗРК, за провеждането на културна политика са:

- демократизъм на културната политика, свобода на художественото творчество и недопускане на цензура;

- децентрализация във финансирането на културните дейности;

- пълна, неограничена равнопоставеност на творците и културните oрганизации;

- закрила на националната културна идентичност и на културните общности в

чужбина (основно дейността на културните институти);

- поощряване на дарителството, спонсорството и меценатството в областта на

културата;

- откриването и подпомагането на обучението на млади таланти

 „Закон за филмовата индустрия” – определя цялата дейност в страната по създаване и разпространение на български филми. Урежда държавното подпомагане, броя на филмите и др.

Новият „Закон за културното наследство”, от 2009 година, предвижда, че културното наследство се закриля от държавата и определя, какво точно е културно наследство.

„Закон за авторското право и сродните му права” (ЗАПСП) – има отношение към защитата на интелектуалния творчески труд. Сродни права са свързаните с реализацията, тези които допринасят за реализиране на произведението, но без да са автори (изпълнители, продуценти и т.н.);

Читалището както споменахме е наследено от Възраждането. Има специален закон за народните читалища. Те запълват ниските нива на културно потребление и самодейното начало. Финансирането им е държавно-делегирана дейност, но минава през общините. Ръководството се регламентира от закона. Биват ръководени от председател и читалищен секретар.

 

Институционална инфраструктура:  

Институциите се различават и по формата си в зависимост от управлението – вертикално, хоризонтално и др. В България има тенденция към намаляване височината на вертикалната структура. Към този модел се стремят повечето демократични страни. Това е моделът и на ЕС. Принцип на субсидирността – да се вземе решение на ниво максимално ниско до гражданите. В България за съжаление често има липса на координация между институциите.  

Държавен културен институт:

ДКИ е на бюджетна издръжка и се създава от МК по закон. Финансира се изцяло или частично от бюджета на МК. Директорите се назначават от МК след конкурс. Вариации са държавни културни институти, които са извън МК, а са към съответното ведомство (Пр: Музей на полицията към МВР; Военно-исторически музей, към Министерство на отбраната; Държавен културен институт към МВнР и др.). Държавни културни институти с национално значение изпълняват функции по запазване и популяризиране на културата. Те са привилегировани пред останалите културни институти и се финансират изцяло от МК Статутът на държавен културен институт с национално значение се придобива икзлючително трудно. Примери: Национален исторически музей, Национална галерия, Народен театър и др.

Общински културни институти:

Те се създават и закриват с решение на Общински съвет, съгласувано с МК. Финансират се от общински бюджет. Директорите се назначават от кмета на общината след одобрение от МК.

Регионални културни институти:

Това е най-проблематичният вид културен институт, тъй като понятието „регион” няма дефиниция в българската правна система, т.е. териториалният обхват на тези институти е трудно определим. Културните институти от този тип имат самостоятелен бюджет, макар и да са общинска собственост. Създаването им трябва да е съгласувано с всички нива на властта.

Частни културни институти:

Създават се по инициатива на частни или юридически лица по търговския закон. Те се издържат самостоятелно.

Актуалното състояние на "пазара" на субсидии се изразява в наличието на Национален фонд "Култура" (под контрола на държавата) и няколко фондации.

Културата е ценност, за изявата на която са необходими условия и среда, а не само нескончаемо искане на пари.