Хуманизмът като контекст на възникването на Ренесанса

[mnogoznaiko]

Хуманизмът като контекст на възникването на Ренесанса.

 

Ренесансът е епоха с изключително значение за развитието на западноевропейската култура. Той се смята за преходен период между Средновековието и Новото време. Неговата примерна хронологическа рамка е началото на XIV – края на XVI или дори началото на XVII в., но тази хронологизация е спорна, тъй като Ренесансът не възниква едновременно във всички западноевропейски държави. Най-отличителната черта на Ренесанса е преминаването към светски начин на живот, обусловено от изключително големия интерес към човека и във всичките му проявления. Самият термин Ренесанс се превежда като Възраждане в смисъл на възраждане на интереса към Античността и античната култура и загърбване на Средновековието, наречено Тъмни векове и приемано като недостойно време, което трябва да бъде изоставено.

Новият тип култура се появява благодарение на кардиналните промени, които се случват в Западна Европа по това време – разцвета на градската култура и увеличаването на свободното време на някои прослойки (занаятчии, търговци и др.). Това довежда до несъгласие с установената от църквата йерархия и аскетичен морал, характерни за Средновековието, както и с ограниченията, налагани от феодализма. Така се появява течението, наречено хуманизъм.

Най-общо казано, хуманизмът е европейско интелектуално течение, което завинаги променя мисленето на хората и европейската култура като цяло. То се появява в Италия през XIV в. и проповядва усъвършенстване и изява на всички скрити качества на индивида чрез изучаване на антични текстове. Самата дума хуманизъм идва от латинската дума homo – човек, т.е. хуманизъм е система от идеи, която поставя човека като висша ценност. Първоначалната, латинска форма на този термин е бил studia humanitatis и е означавала, най-общо казано, изучаване на човека в противовес на studia divina или изучаване на божественото. В този си вид тази идея е въведена за първи път от италианския поет Петрарка, но тя е взета от съчиненията на древноримския философ Цицерон, който казва, че именно хората са най-важното условие за културата на Древна Гърция и Древен Рим такава, каквато е. Същинският термин „хуманизъм” обаче се въвежда доста по-късно, а самите хуманисти са наричали себе си „оратори” или „ретори”, с което искали да подчертаят връзката си с древните традиции на античността.

Хуманизмът не е защита на правата на човека, а изучаването му такъв, какъвто е. За Петрарка и останалите хуманисти човекът се намира в центъра на вселената и именно той трябва да бъде изучаван с най-голямо усърдие, а не битието или Бог. Хуманистите казват, че чрез четене на антични автори всеки човек е способен да усъвършенства своите качества и да развие своите способности. За Петрарка studia humanitatis е преди всичко начин за самопознание и култивиране. Основният интерес на хуманистите е насочен към „словестността”, т.е. философията и реториката. Те издигат в култ правилната класическа реч. Словото е възрпиемано като въплащение на универсалната и хармонична човешка природа.

Хуманизмът никога не е бил професия, а по-скоро хоби. Първите хуманисти са били хора от най-различни професионални кръгове, които просто са споделяли общи интереси. Те са се събирали в различни неформални места като например частни вили, библиотеки или другаде, където са можели да разговарят и четат антични произведения на спокойствие. По аналогия с любимата им епоха те са започнали да наричат своите малки групички „академии”. Според някои изследователи именно хуманистите съставят прослойката на първата „интелигенция”.

Много важна част от studia humanitatis е наличието на свободно време, което да бъде рязко разграничено от работата и да бъде изпълвано с приятни занимания, които обаче трябва да са духовни, а не физически. Свободата да разполагаш с времето си и със себе си е едно от задължителните условия за един хуманист. Главната цел на хуманистите е да се превърнат в универсални хора, които да имат познания във всички области на културата. Само така те могат да бъдат свободни, т.е. свободата се приравнява със знанието. За хуманистите всеки човек е надарен с безгранични творчески способности, които трябва да развива посредством дисциплина и обучение. В центъра на тази идея стои както античната философия на Цицерон, така и християнската етика, според която човекът е създаден по образ и подобие на Бог, но тя отхвърля религиозния аскетизъм и строга йерархия, защитавани от църквата. За хуманистите разумът е безценен дар, който отличава човека от всички останали живи същества и го прави богоподобен, водейки го към добродетелта и мъдростта. Човекът може да постигне истинско щастие само чрез мъдростта, скрита в античната литература. Хуманистичният идеал е със строго изразена светска и социална ориентация. Идеалният човек обаче трябва не само да е мъдър, а и активен, тъй като истинското призвание на човека е да мисли и да действа.

Важно условие за всеки хуманист е перфектното знание на латински и древногръцки език, както устно, така и писмено, тъй като е било много важно всички текстове да се четат в оригинал. Хуманистите не се интересуват от средновековната литература, а се концентрират изцяло върху античната и я издигат в култ.  Именно в античността те виждат загубените идеали, които трябва да бъдат възродени. Средновековието за тях е тъмен, недостоен период, който трябва да бъде загърбен час по-скоро, а античността не е просто мъртво минало – хуманистите са възприемали себе си като потомци на античните философи и мислители. Античните произведения биват превеждани на разбираем за мнозинството език с цел популяризиране, което пък дава тласък на развитието на местните култури и техните специфики. По този начин постепенно се подпомага и развитието на еднонационалните държави, които ще заменят Свещената Римска империя.

Правейки всичко това, хуманистите не влизали в конфликт с църквата. Те смятали, че именно Бог е надарил човека с разум, за да му даде възможност да се усъвършенства и да се докосне до божественото още в земния си живот. Подобно на Бог, и човекът е творец и именно затова трябва да живее активно в земния живот, а не да се отделя и аскетически да го наблюдава. Човекът сам „твори” себе си и собствения си живот. Той е най-съвършеното Божие творение, което от своя страна е създало културата.

Един от най-разпространените творчески жанрове на хуманистите са писмата. Това обаче не са писма в днешния смисъл на думата, а своеобразни съчинения, предшественици на журналистиката. Хуманистите са си писали писма, но в никакъв случай не на ежедневни и лични теми, а писма-разсъждения или словесни упражнения, отличаващи се със своеобразна тържественост, които са се изпращали до повече от един адресат. Всеки от получателите е правил копие на всяко получено писмо и в крайна сметка са се появявали и разпространявали много екземпляри от всяко писмо. След като съберат достатъчно количество писма, авторите са ги издавали в сборници. Пръв така е постъпил Петрарка, от когото са взели пример и много други хуманисти. Той събира и преработва своите писма и ги публикува със задна дата. Някои от тях са адресовани до антични философи, което му позволява да изрази мнение по най-разнообразни теми.

Известни италиански хуманисти са Петрарка (смятан също така за първия хуманист), Бокачо, Леонардо да Винчи, Микеланджело, Рафаело. В последствие хуманизмът се разпространява и в други европейски държави, едновременно с Реформацията. Известни хуманисти неиталианци: Монтен, Шекспир, Бейкън, Сервантес.

Може да се каже, че Тома Аквински (1225-1274) е най-известният представител на църковната схоластика, който е посял семената на Ренесанса. Той вярвал, че човекът въстанал срещу Бога и паднал, но неговата представа за падението била непълна. Мислил, че падението не засегнало човека като цяло – била покварена само волята му, но не и интелектът. Така хората можели да разчитат на собствената си мъдрост, следователно спокойно можели да смесват ученията на Библията с ученията на философите – нехристияни. Тома Аквински се опирал на един от най-известните гръцки философи – Аристотел.Това подготвило почвата за появата на хуманистичните елементи на Ренесанса. „Най-важното нещо за човека е самият той” - била доминиращата. мисъл.Това е хуманизмът(човекът в центъра на всичко). Какви биха били основите на морала, на ценностната система и на закона при този начин на мислене? Хуманизмът не може да предложи стандарт, според който човек да сравнява всичко или да осмисли битието и морала. Така животът става безсмислен. В мисленето на Тома Аквински имало и положителни елементи, които скоро се отразили в изкуството. На свена и на мястото на човека в света, вече се отдавала по-голямо значение. Преди Джото (1267-1337) италианското изкуство представлявало един по-груб вариант на византийското – било плоско и без художествена перспектива. С Джото настъпва коренна промяна. В неговото изкуство природата заела съответното си място и изобразяваните от него персонажи били по-реалистични , пластични и обемни – по-близки до живота. Щом Бог е създал света, значи природата е важна и затова тя се изобразявала такава, каквато е в действителност.

Освен човека, в ренесансовото творчество за първи път се възпява и природата като ценност. Тя става обект на възхищение. Именно Петрарка изкачва връх, след което описва полученото от това удоволствие в писмо до свой приятел, поради което е смятан за „баща на алпинизма”.

Ренесансът е епоха на блестящи постижения в областта на изкуството. Най-ярко те се проявяват в Италия. Всички големи италиански градове се застрояват с великолепни сгради от дворцов тип по подобие на античната архитектура, украсени с множество статуи. В изобразителното изкуство първоначално се рисуват различни сцени от Библията, представени обаче в по-светски образ. Постепенно религиозната тематика изцяло отстъпва място на светската – започват да се рисуват дори и портрети и автопорттрети – ясен израз на преклонението пред личността.

Появява се и засилен интерес към науката, до голяма степен предизвикан от Големите географски открития, разработеният от Коперник хелиоцентричен модел на света и други открития, които коренно променят дотогавашните представи на хората – библейският модел започва постепенно да се разпада. Много учени се опитват да изучат строежа и анатомията на човешкото тяло и процесите, протичащи в него. Наблюдава се подем и в обществените науки – хора като например италианския философ Макиавели обръщат внимание на това, че историята до голяма степен зависи от процесите, протичащи в обществото. Появява се и жанрът на утопията – разработване на идеален модел за обществен ред – например „утопия” на Томас Мор.

И така, Ренесансът се развива на основата на хуманизма, появил се благодарение на зараждащите се буржоазни отношение и залеза на феодализма. Той обаче не се появява и развива синхронно във всички части на Западна Европа. Ренесансът е сложна, нееднородна епоха, но при всички случаи той може да бъде приеман като време на преход.

[Втори след княза]

Напълно споделям горното.

Ренесансът е период в европейската история, който бележи прехода от Средновековието към модерността. Този културен, художествен и интелектуален ренесанс е роден от новите идеи и концепции, които хуманизмът вдъхновява. Хуманизмът, като философско движение, поставя човека в центъра на вселената и акцентира върху индивидуалността, свободата на мисълта и силата на човешкия дух.

За да разберем защо Ренесансът възниква именно през този период, е важно да се потопим в контекста на хуманизма. Средновековието е било време на догматичност и религиозна ортодоксалност, където църквата е доминирала над мисленето и културата. Въпреки това, през XIV век, в Италия започват да се появяват първите проблясъци на новото мислене, вдъхновено от древногръцката и римската култура. Хуманистите, вдъхновени от класическите текстове, започват да преосмислят значението на човека и неговото място в света.

Това ново мислене не е просто каприз или мода – то е резултат от натрупване на опит и знания, които предизвикват статуквото. Сред първите хуманисти са Данте Алигиери, Франческо Петрарка и Джовани Бокачо, които отварят нови хоризонти за изразяване на човешката природа и емоции. Техните произведения разкриват света в неговата многоизмерност, като представят човека не само като част от божествения ред, но и като независима личност със собствени желания, стремежи и съмнения.

Но защо хуманизмът е толкова атрактивен в този контекст? Именно защото той предоставя алтернативна визия за човека – такава, която го представя като активен участник в света, а не като пасивен подчинен на божествената воля. Тази нова перспектива предизвиква вълна от културни и научни постижения, която се разпространява из цяла Европа. Хуманизмът води до възраждането на изкуствата, литературата и науката, като всичко това става основа на Ренесанса.

Освен това, хуманизмът насърчава развитието на критичното мислене и изследване на света чрез рационален подход, което от своя страна стимулира развитието на науки като астрономията, математиката и медицината. Като резултат от това, хората започват да разбират по-добре природните закони и да ги използват за подобряване на живота си. Така, можем да кажем, че хуманизмът е основният тласък за възникването на Ренесанса.

И накрая, хуманизмът играе ключова роля в изграждането на нова социална и културна идентичност на Европа. Той не само променя начина, по който хората виждат себе си и света около тях, но и създава основата за модерната западна цивилизация. В този контекст, Ренесансът не е просто период на възраждане на античността, а време на дълбока трансформация на човешката мисъл и култура.

Следователно, хуманизмът не само предшества, но и формира контекста на възникването на Ренесанса. Той е двигателят, който кара тази епоха да се отличава с творческата си енергия, с насърчаването на научните открития и с утвърждаването на човека като основен фокус на изкуството и философията. В един смисъл, можем да кажем, че хуманизмът е този, който прави Ренесанса възможен и го прави толкова забележителен за времето си.