Успореден животопис. Доспевски- Павлович

[Втори след княза]

Станислав Доспевски (1823-1877)

Станислав Доспевски е псевдонимът на художника Зафир Зограф – син на Димитър Зограф и племенник на Захари Зограф. Той е виден представител на Самоковската художествена школа и един от най-значителните възрожденски художници и иконописци. Доспевски е един от първите българи, получили академично художествено образование.

Роден е на 3 декември 1823 година в село Доспей, което се намира в непосредствена близост до град Самоков. Отначало учи в Самоков, а после продължава образованието си в Пловдив. От малък навлиза в изкуството, като помага на баща си в изписването на иконите в пловдивската църква „Света Неделя“. През 1850 година заминава за Москва, където учи в Московското училище за живопис, скулптура и архитектура, а по-късно, от 1853 до 1856 в Императорската художествена академия в Петербург в класа на Ф. А. Бруни. Там се преименува на Доспевски- по името на родното село.

След завръщането си в България и става родоначалник на светския реалистичен портрет. Живее основно в Пазарджик, където рисува. Прави портрети на близки, надуховни и граждански лица. Икони има в Истанбул, София, Тулча, Пловдив, Пазарджик, Плевен, Свищов, Елена, Бобошево, Щип, Баткунски манастир,

Чирак му е бил 1873-74 г. Атанас Гюдженов (баща на Д. Гюдженов), други имените чираци няма, но е оказал влияние на Пазарджишките иконописци.

Сред основателите е на читалище „Виделина” в Пазарджик. В дома му се провеждат сбирки на първото женско дружество в България – „Просвета”. Доспевски се включва и в националноосвободителното движение. В къщата му заседава местният революционен комитет. Самият художник поддържа връзки с най-видните български революционери, включително със самия Левски. След разгрома на Априлското въстание организира в Пазарджик приют за бежанците от изпепелените селища и сиропиталище, посреща в дома си лейди Странгфорд.

В разгара на Руско-турската война през август 1877 г. Доспевски е арестуван от турските власти, затворен най-напред в кауша в Пловдив, а после е изпратен в Цариград. Основно предположение за смъртта му е, че е бил преднамерено отровен, както са правели с тези осъдени, за които се застъпвали европейски дипломати.

Николай Павлович (1835-1894)

Николай Христакиев Павлович е български художник, живописец, сценограф, график, художествен критик и театрален деец.

Биография

Роден е на 9 декември 1835 г. в Свищов. Син е на видния възрожденски деец Христаки Павлович, който остава в историята ни като един от големите просветни дейци на българското Възраждане, и брат на лекаря Димитър Павлович.

Израснал с преводите от гръцки на български език и с изданията на баща си, макар че на тринадесет години Николай остава сирак, той познава силата и значението на историческата памет, която е главна в творчеството му. Като младеж Павлович живее при свои роднини, братя Цанкови в Румъния, които определят за негово бъдеще професията на търговец. Просветени и интелигентни люде, те скоро разбират, че доходната търговска работа не е по душа на младежа и през 1852 г. го изпращат във Виена за предварително обучение в ателието на литографа Анастас Йованович. През есента на същата година Николай Павлович постъпва в художествената академия във Виена, където една година по-късно, както той пише в своята автобиография, получава „матрикул“ – документ за текущите му оценки.

Между 1852 и 1858 г. той учи последователно в две големи европейски художествени академии – Виенската и Мюнхенската.

Документът от неговия архив с оценките за учебната 1853/1854 г. пояснява програмата, по която работят студентите в подготвителния клас, наречен „Maler-Vorbereitungs-Shule“, както и водещите за периода преподаватели. Павлович е посещавал рисуване по антични образци, рисуване по натура, анатомия, теория на перспективата, където има много добър и твърде добър успех, не е започнал да изучава рисуване с бои по натура, няма оценка по предмета рисуване по памет и не е посещавал история на изкуството и история.

В свидетелството от учебната 1854/1855 г. е записано, че през съответната година Павлович е посещавал отново художественото-подготвително училище на Императорската кралска академия. От него личи, че Павлович продължава да рисува по антични образци, по натура, по памет, изучава анатомия, перспектива и история на изкуството. С дисциплините, които посещава, той се справя много добре, като особено ревностно посещава история и история на изкуството, но е занемарил рисуването по памет и не е започнал предмета „рисуване с бои от натура“.

Според автобиографията, от лятото на 1855 до есента на 1856 г. художникът работи в парната мелница на роднини. През 1856 г. той е приет от известния учен д-р Петър Берон, издържан е за негова сметка чрез банката на гърка К. А. Христомано във Виена и през есента на същата година продължава образованието си в Баварската художествена академия в Мюнхен. Документ от април 1857 г., потвърждава, че през първия семестър на учебната 1856/1857 г. той е завършил техническия и „античния“ клас (за работа с антични образци), което му дава право да се запише като ученик по рисуване, но няма информация да се е записал.

През октомври 1857 г. Павлович подава молба до дирекцията на академията да бъде приет в класа по историческа живопис на станалия професор (1856 г.) проф. Карл Теодор фон Пилоти. Подписва се като ученик на академията и не посочва кой курс е завършил, а отговор на молбата му в архива му няма. Подадената молба по нищо не личи да е била удовлетворена, а от 1858 г. самият професор е в Италия, което означава, че Павлович не е учил при него. Затрудненията на художника през януари 1858 г. личат от съобщението на дружеството „Юнг“, с което той е приканен за по-активно участие в художествения му живот. Павлович продължава следването си до август 1858 г. Очевидно е, че не се дипломира, защото подобни факти не са споменати в неговата автобиография, нито в архива му.

През юни 1858 г. Берон съветва Павлович да отиде в Русе и да помоли Хащик да му намери работа в Букурещ. През есента на 1858 г. двамата заминават за Крайова, където в продължение на няколко месеца Павлович прави цветни илюстрации към научните трудове на д-р Берон и по-специално – за „Космобиографически атлас“ и „Метеорологичен атлас“. След това Павлович заминава за Дрезден, за да разгледа галерията, посещава Прага и отива във Виена, където е брат му Димитър Павлович и очаква появяването на д-р Петър Берон от Париж.

Исторически литографии

През 1858 г. Павлович създава литографиите за Метеорологическия и Космобиографическия атласи на д-р Петър Берон, които са публикувани през 1860 г. в Париж.

През 1860 г. той е при големия български патриот и революционер Георги С. Раковски в Белград и създава илюстрации за изданието „Няколко речи за Асен І, великия цар български и сина му Асен ІІ“, издадено в Белград през 1860 г.

От есента на 1860 г. до късната пролет на 1861 г. той живее в Одеса, за да разпространява сред българите първите си исторически литографии, а също така се надява там да открие извори за средновековните български облекла. Има намерение да посети Москва и да покаже своя творба в изложба.

През май 1861 г. по време на бурните събития по църковния въпрос Павлович е в Цариград – населената с будни българи столица на Империята, от които безрезултатно се надява да получи поръчки за работа.

От 1861 г. започва неговата борба за доказване на широка народна основа чрез разпространението на литографиите със сцени от средновековната българска история, които той създава по романа на Александър Велтман „Райна княгиня българска“ и има силно желание да промени характера и облика на иконописта.

Проекти за училище и историческо списание

През 1864 г. той публикува съобщение до редакцията на в. „Съветник“ в Цариград, в което обявява намерението си да създаде училище по живопис в Трявна – сърцето на една от възрожденските художествени школи.

През 1867 г. издава програмния документ на институцията, наречен „Заведение за живопис как да се устрои в България“.

Откриването на отдел за изкуство във вестниците и замисленото от него списание „Български памятник“ е другата задача, която художникът поставя в публичното пространство през 1871 г. в писмо до редактора на сп. „Читалище“ в Цариград.

Отново през 1871 г. Николай Павлович пише обявление до в. „Право“. В него той съобщава програмата на изданието „Български памятник“. Ролята и мястото на списанието имат широки граници – литература, критика, фолклор, етнография, етнология, изкуство, при това да бъде издавано на два езика – български и немски. Не е пропуснат и приложния му характер – да съдържа репродукции, които да бъдат в подходящ вид за украса на домашния интериор.

През 1873 – 1874 г. се води обширна преписка за иконите на църквата в Тулча. Павлович настоява за равни условия – представяне на пробни икони от страна на неговия конкурент Станислав Доспевски. В споровете за изписването на иконите в Тулча, Павлович формулира своите възгледи за естетика. Тя преди всичко е свързана с високо качество на работата, а не в източната или западната художествена система на изобразяване.

Последни години

След Освобождението Павлович не се възползва от връзките си с революционните среди и отказва да вземе участие в управлението на държавата. През 1885 г. Павлович е доброволец в Сръбско-българската война, а през 1889 г. се премества в София, където до края на живота си преподава рисуване в Софийската мъжка гимназия. За този кратък период той става учител на големи имена в българската живопис.

Още в края на 70-те години Николай Павлович не вижда своята реализация като художник и прави постъпки да бъде назначен като училищен инспектор. През 1879 г. той заема тази длъжност благодарение на неговия приятел от родния му град Свищов Димитър Атанасович, чийто брат д-р Георги Атанасович е министър на образованието. На тази длъжност художникът остава до края на живота си през 1894 г.

През 80-те години на 19 век Павлович повече не се връща към многофигурните исторически композиции. Той работи по теми свързани със съвременната българска история като „България, Тракия и Македония, разделени от Берлинския конгрес“, „Съединението на Северна и Южна България“, българския герб. Тези композиции много бързо стават емблематични и са използвани за широк асортимент предмети за битова употреба като подноси, ковьори, шишета.

През 1886 г. по свой проект построява ателие близо до Докторския паметник.

Николай Павлович умира в София на 13 февруари 1894 година.

Творчество

Първите опити на Николай Павлович като художник са илюстрации към книги на д-р Петър Берон. С парите от тези илюстрации той започва да учи във Виена, специалност „Илюстрации“. През 1858 г., изоставя Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен. Под влияние на немската школа Павлович става поклонник на детайла в живописта. По тази причина портретите му имат фотографска точност, но в същото време са пропити с обаянието на хората, което той долавя безпогрешно. Умее да пресъздаде спецификата на всеки характер и това му носи изгодни финансови предложения за работа.

След завръщането си в Свищов Павлович се отдава на различни техники – живопис, графика, литография, театрална сценография и др. Работи върху историческа живопис, иконопис, битови картини и др. Сред работите му са 73 икони за църквата „Света Троица“ в родния му град. Става първият майстор на историческия жанр в България. Чрез историческите си картини успява да буди възхищение, да въздейства на хората и да ги кара да обикнат България още по-силно.

Павлович е оставил и голям брой светски портрети, вкл. автопортрети. Сред нарисуваните образи са тези на племенника му Цветан Радославов, на русенския чорбаджия хаджи Велико Хаджипенчович, на съпругата на Иванчо Хаджипенчович Анастасия, на видни търновски граждани като Стефан Серафиди, Петър Ст. Пипев и Никола Златарски. Рисува и известния портрет на доктор Петър Берон. До края на живота си остава скромен художник и патриот.[2]

От многобройните му опити да получи поръчки за църковна живопис във Велико Търново, 1861 г.; Свищов, 1863, 1866 г.; Цариград, 1866 г.; за църквата „Св. Крал“ в София, 1869 и 1879 г.; Тулча в Румъния, 1872 г.; Одринско, 1872 г., той създава иконите за иконостаса на църквата „Св. Троица“ в Свищов, и в църквите в селата Павел, Свищовско, 1869 г. и Малък извор, Тетевенско, 1875 г.

През 1862 г. създава проект за иконостас на Преображенския манастир.

Павлович издава първата си историческа композиция „Срещата на Райна с братята ѝ в Преслав“ през 1865/66 г., която веднага е преиздадена от Георги Данчов в модерно оборудваното за времето си ателие на арменеца Исариан в цариградския квартал „Пера“.

Николай Павлович е прецизен в издирването на обширен изворов материал за своите исторически платна и литографии. Познава изследванията на руските слависти, средновековни български ръкописи и монети. Темите, над които работи са свързани с преселването на прабългарите, приемането на християнството и събитията след царуването на Симеон. Композициите му са сложни като замисъл, а баталният елемент е силен като внушение.

Същественият въпрос, на който не е намерено обяснение, е за композиционните несъвършенства в неговата живопис. Историческите композиции датират от 1860-те и 1870-те години, когато художникът не е възрастен, за да бъдат отдадени на творческа немощ. Историческите платна страдат от несъвършени пропорции и неточни ракурси. Останалите им стилови особености като маниерност е резултат от академичните изисквания в Мюнхенската академия. Той добре познава този разпространен в Германия и в Австро-Унгария съвременен стил, който е широко използван в изобразяването на религиозни и исторически сюжети. Той го използва историческите си композиции като съответстващ на времето и на европейските тенденции. Чрез него изразява своята съпричастност към средното художествено равнище на изкуството. В същото време изкуството на Балканите не познава друг стил за художествено изразяване в областта на зараждащата се историческа картина. В Гърция и в Сърбия е възприет неокласицизма с характерните за героизиращите композиции романтизъм.

За историята на българското изкуство Павлович е първият художник, който работи по посока на изобразяване на сцени от родната история и е съвсем естествено, той като немски възпитаник да използва разпространения в Германия стил на представяне. Връщайки се в България, той е изпълнен с енергия да осъществява замислите си, подбудени по време на следването. Той търси възможности и предлага своя труд и творчески способности за изкуство, което би донесло на него прилично съществуване, а на народа познание за българската история и технически качествено изпълнена иконопис за храмовете.

[Втори след княза]

Това, на което искам да се спра е, как тези артисти, които никога не са се запознавали и срещали, влизат в някакви отношения, които се отразяват както на тях, така и на времето.

[Втори след княза]

Това, което ме впечатли, е че Николай Павлович по някакъв всеобщ принцип винаги се вмества в околния свят като втори. Той е втори син, след знаменития си брат. Втори портретист след знаменития Доспевски. Все нещо не му достига да стане първи. Дори името на Художествената Академия, кръстена на Николай Павлович беше махнато. Рисувал илюстрации към произведения на Раковски, но не му направил портрет. Искал да създаде художествено училище, но не създал. Родният му град му поверил иконописването на Свищовската църква, но после го упреквал, че за иконите рисувал от натура свои роднини. Нарисувал потрет на Петър Берон, който съм сложил да изразява клуба, но това е по- скоро интериор на библиотека, в който ученият е сложен за стафаж. 

Имам чувството, че той е бил винаги обвързан с някой първи, с когото не е можел да се коалира, а е все в опозиция. При това нещата, които е правил са му се удавали леко, толкова леко, че не ги е задълбочавал, а ги е изоставял за да се захване с нещо друго.

[Втори след княза]

За радост на окултните умове, Доспевски и Павлович са родени под един зодиакален знак, в година на козата по китайския календар. Семействата им са заможни, а бащите им са изтъкнати възрожденци. Може да се каже, че стартът им е равен.

А сега разликите. Доспевски е първо дете, а Павлович второ. Според психологическите разбирания от преди трийсетина години, първите деца са по- консервативни и се съобразяват със семейните изисквания, а вторите са по- бунтарски и революционно или поне по- алтернативно настроени. Забелязва се и занижена отговорност при вторите деца. Това се отчита и при кралските синове в Англия Уйлям и Хари.
Доспевски приема каноните на бащината иконопис, а Павлович се противопоставя. Когато и двамата представят пробни икони за украсата на черквата в Тулча, бива предпочетен традиционния Доспевски, а Павлович се възмущава, че „възточната набожност е удивителна измислица”, т.е. източният канон на иконопис. Отношението им към обучението в занаята също се различава. Доспевски заляга да завърши и да има добри отношения с ректора и преподавател Бруни. Павлович не завършва нито във Виена, нито в Мюнхен. Така Доспевски добива диплом и сребърен медал, за който, върнал се в България, много пъти моли съдействие за да му бъде изпратен. Това е един атестат, хвалба, която се материализира в по- висока стойност, която може да поиска за изработените портрети. На автопортрета му, този медал изпъква с преувеличен малко размер, но си личи, колко е ценена тази формална оценка. Ако следим развитието на двамата, виждаме, как Доспевски набира точки.

[Втори след княза]

Интересен момент от развитието на Павлович е обучението му при първия сред първите на Балканите фотограф- портретист Анастас Йованович, българин от Враца, приел Сърбия за родина, а тя него за свой син. Тогава Николай е на 18 г. и иска да изучава литография. Може би това е бил момента, вечно вторият да стане първи, но и тогава Павлович се отказва от задълбочено развитие на фотографията и тръгва да учи във Виена и Мюнхен изобразително изкуство. Литографските умения, с помощта на Йованович се реализират в споменатата серия родолюбиви илюстрации към повестта „Райна, княгиня българска” през 1861 г.
Все тази занижена отговорност. Хубав човек, ама втори.  

[Втори след княза]

Особености на творческата среда за българските възрожденски художници

На първо място, това е борбата за църковна самостоятелност. В страната се строят и украсяват православни храмове. Стремежът за реалистично християнско изкуство още отсъства, защото целта е просто да има храмове с изображения, да има знак за българска идентичност, независимо колко качествен е той. 

Следва относителното забогатяване, но не и достатъчно за да бъдат отделяни много пари от множество хора за произведения на изкуството. Новобогаташите „не са си надвили на масрафа” и над необходимите разходи за да харчат за лукс. С много по- голям ефект са изображенията като ктитори, които носят слава, авторитет, повече от домашната картина, защото са пред очите на мнозина, при това в съседство със свети изображения.

Сблъсъкът на старите школи- Тревненска, Самоковска, Дебърска, с новите условия на откритост, когато търгуващите с Австроунгария, забогателите в Русия, Гърция, виждат други възможности, води до тяхното капсулиране, консервативно приемано от населението като стожер на едни древни и вечни ценности, а всъщност загуба на жизненост, предвещаваща скорошната им гибел.

Още: портретната живопис в по- развитите страни се е проявявала и добила стилови характеристики при отсъствие на конкуренция с евтината и достъпна фотография. У нас привикват с фотографията и картините върху платно не са привлекателна ценност за възникващите индустриалци и буржоазия, без родословие и без културни традиции. Няма кого да впечатлиш с картина, а контрагентите също не се вълнуват от тях. Простият ерзац, заместител - щампата и снимката са напълно достатъчни.

[Втори след княза]

Ако Павлович имаше достъп до Изкуствен интелект, ето какво би му препоръчал той:  

Цитирай

 

Тази ситуация е често срещана в много творчески индустрии, където утвърдени имена доминират пазара. За младия талант, който иска да пробие, е важно да бъде стратегически в своя подход. Ето няколко варианта за действие:

1. Намиране на уникална ниша:

Идентифициране на неизползвани възможности: Младият талант може да изследва какво липсва на пазара или да предложи нещо ново, което авторитетната персона не прави.

Създаване на уникален стил: Разработването на характерен стил или подпис, който го отличава, може да бъде ключът към успеха.

2. Използване на социални медии и дигитални платформи:

Публикуване на работа онлайн: Социалните мрежи, като Instagram, TikTok, Behance, и други, са чудесни платформи за показване на творчеството и достигане до широка аудитория.

Сътрудничество с инфлуенсъри: Работата с инфлуенсъри или популярни акаунти може да помогне за бързо разширяване на аудиторията.

3. Изграждане на мрежи и контакти:

Участие в събития и изложби: Дори малки местни събития могат да предоставят възможност за свързване с други артисти, галеристи и потенциални купувачи.

Присъствие в общности: Присъединяване към художествени общности и мрежи може да помогне за намиране на ментори, партньори и нови възможности.

4. Сътрудничество и крос-маркетинг:

Колаборации с други творци: Сътрудничеството с други артисти или дори марки може да открие нови аудитории и да доведе до създаване на нещо ново и различно.

Крос-маркетинг: Обединяване с други млади творци за съвместно промотиране на продукцията.

5. Фокус върху личната марка и история:

Разказване на личната история: Хората често са привлечени от разказите зад изкуството. Споделянето на личната мотивация и процес може да помогне за изграждане на връзка с аудиторията.

Изграждане на лична марка: Ясно дефиниране на ценности, мисия и визия, които да резонират с целевата аудитория.

6. Постоянство и адаптивност:

Бъдете постоянни: Успехът рядко идва бързо, така че постоянството е от ключово значение.

Адаптиране към обратна връзка: Бъдете готови да се адаптирате и променяте подхода си на база на обратната връзка от аудиторията и пазара.

7. Намиране на нови канали за разпространение:

Алтернативни платформи: Участие в онлайн галерии, виртуални изложби и използване на платформи като Etsy, Saatchi Art или Patreon може да отвори нови възможности.

Продажби и аукциони: Намиране на платформи, които предлагат продажби и аукциони на творби, може да бъде полезно.Чрез комбинация от тези подходи, младият талант може да увеличи шансовете си за успех и да пробие в сферата на художествената продукция, дори когато пазара е доминиран от авторитетни фигури.

 

Със съжаление отбелязвам, че ИИ не се сеща да насочи към пряк контакт. Такъв би могъл да не е е плодотворен, както много често се е случвало при художници, но всеки случай е уникален. Неочакваните приятелства са също уникални. А тези артисти са имали много допирни точки: любов към родината; радост от народното и православно възраждане; голям простор за приложение на изкуството, зает в момента от невежи и примитивни автори.

[Втори след княза]

Отношение към съществуващия еснаф на иконопиисците.

Николай Павлович:

 „Там в Трявна живеят много нашенци иконописци, та аз исках да стана по средата им и да ги поучавам в живописването, за да бяха се поусъвършенствали в това изкуство, та да захванат да работят по-правилно“. В Трявна Николай Павлович получава поръчка да нарисува икони за украсата на църквата „Св. Богородица“ на Преображенския манастир „Св. Преображение Господне“. Заради противоречията между тревненските зографи и Николай Павлович проектът на Павлович за иконостаса на църквата пропаднал.

Станислав Доспевски:

" От както съм се завърнал в България и като съм проходил много градове и села, к сожалению видел съм че църковното иконописание е испаднало до най- низка степен и е доведено до безобразие из укор на нашътъ църквъ. Мене ма е болело сърцето, ама не съм имал до днес кому да се оплача, който и да исцери тая болест по нашите църкви"

Очевидно двамата живописци смятат състоянието на иконописването за лошо и като изход и двамата стигат до необходимостта за създаване на училище по живопис. При бездействието на Светия синод, Павлович прави опит за такова светско училище в Ст. Загора, а Доспевски предлага със съдействието на Синода да бъде обособен клас в Пловдиското училище. Едва в 1896 г. е отворено Държавното рисувално училище, 2 г. след смъртта на Павлович. Самите тези двама художници не са развили школи от чираци. Единствено споменатия Ат. Гюдженов (роден и живял по това време в Пазарджик) при Доспевски.

Редактирано Август 29 от Втори след княза

[Б. Киров]

On 28.08.2024 г. at 3:46, Втори след княза said:

Това, което ме впечатли, е че Николай Павлович по някакъв всеобщ принцип винаги се вмества в околния свят като втори. Той е втори син, след знаменития си брат. Втори портретист след знаменития Доспевски. Все нещо не му достига да стане първи. Дори името на Художествената Академия, кръстена на Николай Павлович беше махнато. Рисувал илюстрации към произведения на Раковски, но не му направил портрет. Искал да създаде художествено училище, но не създал. Родният му град му поверил иконописването на Свищовската църква, но после го упреквал, че за иконите рисувал от натура свои роднини. Нарисувал потрет на Петър Берон, който съм сложил да изразява клуба, но това е по- скоро интериор на библиотека, в който ученият е сложен за стафаж. 

Имам чувството, че той е бил винаги обвързан с някой първи, с когото не е можел да се коалира, а е все в опозиция. При това нещата, които е правил са му се удавали леко, толкова леко, че не ги е задълбочавал, а ги е изоставял за да се захване с нещо друго.

Всъщност "първи" и "втори" за двамата е относително на гледната точка. Николай Павлович е първи художник в рода им; Доспевски е втори, син на баща художник и с традицията на Самоковската живописна школа /между другото тази традиция е жива и до днес, там може да се открие цяла поредица даровити художници, особено пейзажисти, ако имате възможност посетете галерията в Самоков, където има постоянна изложба на майстори от Самоковската школа/.

Според мен, най-важното и без което не може да се твори в изкуството е талантът. Каквото и наследство да имате, каквото и образование, ако талантът ви е ограничен, никога не можете да претендирате да бъдете "първи" в тази сфера. Например Владимир Димитров Майстора е самороден талант, в рода му няма хора на изкуството, обаче - какъв талант!

Лично според мен, Доспевски е по-талантливият от двамата - портретите му имат дух и характер, докато в тези на Павлович има техника и лустро, но са лишени от характер. Павлович изглежда сам е осъзнавал ограничения си талант, защото напуска попрището на художник по своя воля, което му прави чест.

Трябва да се има предвид и многовековната изостаналост на българския културен живот през 19-ти век от големите движения в изкуството на Европа. Дьолакроа във Франция рисува в експресивно-романтичен стил, с невероятно богата палитра и движение на фигурите, и то още преди нашите двама художници да са родени.

И двамата са пътували из европейските столици и вероятно познават водещите тенденции в живописта по тяхно време, но и двамата рисуват в стил, характерен с изразни средства, поне от век по-рано. Доспевски, разбира се, благодарение на системното си академично образование, е успял да се предпази от наивитета на Павлович, чиито исторически композиции са деликатно казано недодялани и като композиция и като пропорции, а и като внушение на образите в тях.

Преди 22 часа, Втори след княза said:

Ако Павлович имаше достъп до Изкуствен интелект, ето какво би му препоръчал той:  

Една закачка по повод на изкуствения интелект - когато го попитах какво е влиянието на брата на Ван Гог върху художника, без колебание ми отговори, че Ван Гог е нямал брат, а когато му цитирах писмо на Тео до Винсент, той без смущение ми оповести, че Ван Гог е имал близнак на име Тео /което не е вярно/, затова е писал, че художника няма брат; също така твърдеше, че Гео Милев е бил премиер в правителствата след 1923, а на въпроса ми не е ли Гео Милев поет убит в полицията, въпросният ИИ ми заяви "извинявайте за недоразумението". Та... едно наум с неговите съвети. Иначе за справка как се набира телефон от България в Гърция беше безупречно точен.

След Доспевски и Павлович, някъде в края на 19-ти век и началото на 20-ти в българската живопис идва цяло поколение много талантливи и интересни художници, някои от които, като Иван Милев, например, могат да представляват интерес и за западноевропейското изкуство. С други думи, българите запълват празнините с много бързи темпове.

[Втори след княза]

Преди 5 часа, Б. Киров said:

Лично според мен, Доспевски е по-талантливият от двамата - портретите му имат дух и характер, докато в тези на Павлович има техника и лустро, но са лишени от характер.

Като се опрем на предпоставката, че за вкусове не се спори, бих споделил, че предпочитанията ми, съвсем условно и временно, са на страната на Павлович. Срещам трудност, но ще опитам да пусна последното нарисувано от Доспевски с молив- килията на Пловдивския зандан, където е бил с Ив. Ев. Гешов. От книгата на Васил Захариев за него.

  

Преди 5 часа, Б. Киров said:

Една закачка по повод на изкуствения интелект

О, за Павлович също пише откровени глупости

 

 

 

Редактирано Август 29 от Втори след княза

[Б. Киров]

Ето тук няколко портрета от Доспевски:

... и от Павлович:

За сравнение само 50 години по-късно:

Майстора, портрети на майка му, а това долу е Ахинора на Иван Милев, портрет на голямата му трагична любов:

Доста бързо са преминали и двамата от фотографския реализъм на класицизма към експресионизма, само едно поколение ги дели от Павлович и Доспевски

За патриотичните възрожденски композиции на Павлович, какво да кажем, освен, че са патриотични:

Трудно издържат сравнение с композицията на Дьолакроа Свободата води Народа, рисувана през 1830:

 

[Втори след княза]

Избрах за място на темата това, че за да сравним двама, дали не можем да ги сравняваме чрез отношението им към нещо. Възникна и това, че по- лесно е да ги сранвим чрез проявите на нещо.

Ето примерно Схематичност на образите или по- скоро Несхематичност.

У Доспевски тези десни ръце, които са като от икона... Критиците казват, че видът на ръцете показва повече същността му от лицето. Все пак, тези ръце на портретите като че ли чакат да им се сложи сребро. Много схематично.

Павлович е по- модерен. Литографиите които давате не са нещо за голяма похвала, но са първи пробив за историческа тематика. Нему се полага и първата картина с трудова тематика- "Гроздобер". Може да се разсъждава защо не се е задълбочил в една посока- Историческа, Трудова, Портретна а така бързо се е отказвал. Може да е по пазарни причини, а може и заради вятърничавост. ... абе, артисти. 

Друго си е Доспевски. Едно си знае, едно си рисува. Подобренията са в повече злато и пищни дрехи, винетки, рамки. Така пробива и водата- с чукане на едно място.

[Втори след княза]

Голямата трудност е, че не може да се намери еталон с който да бъдат сравнявани двама творци. Ако вземем "Свободата..." на Дьолакроа за еталон, макар и романтичен за двама художници в руслото на класицистичната живопис, то можем да кажем, че историческите гравюри на Павлович са с лоша композиция и наивно изпълнение. Обаче у Доспевски такива няма. Но дори и да вземем за еталон някой портрет от същата епоха, има различни стилове и течения, редно е да го вземем от класицизма. После трябва да ги сравняваме по избрани критерии: колорит, поза, детайли... знам ли какво?

Аз се бях насочил и сигурно ще продължа по следната линия : Отношението им към съществуващото положение в занаята; отношението им към революционните борби;отношението им към семейството;отношението им към творческата дисциплина; отношението им към оригиналността, новаторството и пр. Смисълът е да могат да бъдат съизмерени поради отношението им към нещо, т.е. да има данни за такова отношение. 

[Б. Киров]

On 28.08.2024 г. at 23:10, Втори след княза said:

За радост на окултните умове, Доспевски и Павлович са родени под един зодиакален знак, в година на козата по китайския календар. Семействата им са заможни, а бащите им са изтъкнати възрожденци. Може да се каже, че стартът им е равен.

А сега разликите. Доспевски е първо дете, а Павлович второ. Според психологическите разбирания от преди трийсетина години, първите деца са по- консервативни и се съобразяват със семейните изисквания, а вторите са по- бунтарски и революционно или поне по- алтернативно настроени. Забелязва се и занижена отговорност при вторите деца. Това се отчита и при кралските синове в Англия Уйлям и Хари.
Доспевски приема каноните на бащината иконопис, а Павлович се противопоставя. Когато и двамата представят пробни икони за украсата на черквата в Тулча, бива предпочетен традиционния Доспевски, а Павлович се възмущава, че „възточната набожност е удивителна измислица”, т.е. източният канон на иконопис. Отношението им към обучението в занаята също се различава. Доспевски заляга да завърши и да има добри отношения с ректора и преподавател Бруни. Павлович не завършва нито във Виена, нито в Мюнхен. Така Доспевски добива диплом и сребърен медал, за който, върнал се в България, много пъти моли съдействие за да му бъде изпратен. Това е един атестат, хвалба, която се материализира в по- висока стойност, която може да поиска за изработените портрети. На автопортрета му, този медал изпъква с преувеличен малко размер, но си личи, колко е ценена тази формална оценка. Ако следим развитието на двамата, виждаме, как Доспевски набира точки.

Ако тръгнем по линия на сравнителни личностни характеристики, според мен, водещата разлика между двамата е наличието и липсата на авторитет, съответно наличието на бащин авторитет при Доспевски и липсата на такъв при Павлович. Павлович остава твърде рано сирак и е даден за възпитание в ръцете на роднини, които настояват той да се посвети на търговски занаят, нещо, което очевидно не се е случило и то по негова воля. Оттук и това отричане на всеки авторитет при него, което до голяма степен обяснява и неспособността му да завърши академия - както във Виена, така и в Мюнхен.

При Доспевски постоянството и следването на твърдо очертан път в живота и кариерата му, напротив, също са резултат от следването на авторитет - първоначално този на баща му /ето защо портретите му винаги са по канона на иконописта, едната ръка е изнесена напред, сякаш си чака сребърния обков за икона/, а по-късно на професора му в руската Академия, Бруни. Ето защо толкова държи и на сребърния медал, с който се изобразява сам.

Успоредното сравнение на тяхното академично образование /незавършено при Павлович/ би показало сходство. И двамата им професори са италианци, рисуващи и преподаващи в сферата на класицизма, тоест образователната им основа е сравнително една.

Защо Доспевски не се и опитва в сферата на историческата живопис за мен е загадка. Обяснявам си го донякъде с осъзнаването на ограничени възможности в областта на композицията, със самоограничаване, отново дължащо се на поглед към някакъв авторитет, който го води вътре в съзнанието му, той дори не прави неуспешни опити, за разлика от Павлович. Павлович няма подобни самоограничителни задръжки, защото в неговото съзнание няма и авторитет, който да го ограничава - той опитва буквално всичко, но в крайна сметка сам слага край на художествената си кариера, като се посвещава на учителско поприще.

Най-впечатлилото ме в неговата биография е решението му да отиде доброволец в Българо-Сръбската война на 50 годишна възраст, колко мъже на тази възраст са готови да хванат пушката и да отидат да воюват, колко имат кураж да го направят доброволно.

[Втори след княза]

Преди 29 минути, Б. Киров said:

Най-впечатлилото ме в неговата биография е решението му да отиде доброволец в Българо-Сръбската война на 50 годишна възраст, колко мъже на тази възраст са готови да хванат пушката и да отидат да воюват, колко имат кураж да го направят доброволно.

За съжаление, не знаем мотивите му и с повече фройдистка нагласа можем да си измислим, че го е накарал Нагон към смъртта или Самоубийство с чужди ръце, т.е. ако той изживява някаква криза, която възприема като фатална- изпитва творческа немощ; преживява, че вместо новатор е станал "динозавър", че най- хубавите му години са минали без да се реализира пълноценно; че зад него няма нищо, един мухлясъл училищен инспектор, а не прочут художник... остава му само да сложи "пропиления си живот" (ирон.) за Родината. Това бива да се мисли в контекста на неучастието му в големите събития на времето: Не участва в Легията, макар да е 2 г. по- голям от Левски. Не участва в нищо покрай Априлското въстание. Не участва в Освободителната война. Не участва в политиката след Освобождението. Т.е. в голяма степен е индиферентен към политическите събития, така че този му подвиг е изключение. Отнасям се сериозно към думата подвиг, защото не всички са имали кураж да грабнат пушка и да тръгнат към фронта.

И понеже е паралелно, Доспевски е помагал на страдалците от Априлското въстание. Познава се с Левски и други родолюбци, посреща и запознава със страданията ни лейди Странгфорд, а когато руският консул го приканва да напусне България в навечерието на войната, той заявява, че трябва да остане с народа си. Можем да фантазираме за ролятана немския посланик в отравянето на руски поданници, но е от областта на конспирологичните теории.

  

Преди 30 минути, Б. Киров said:

Павлович остава твърде рано сирак и е даден за възпитание в ръцете на роднини

Аз си мисля, че той попада под авторитета на брат си. Все пак баткото става "глава" на семейстовто и вероятно, като се е утвърдил е помагал, може би прекалено и от обич, на Николай, което не е способствало да развие самостоятелност и увереност.

Разбира се, това са догадки.

Редактирано Август 30 от Втори след княза

[Втори след княза]

Преди 56 минути, Б. Киров said:

При Доспевски постоянството и следването на твърдо очертан път в живота и кариерата му, напротив, също са резултат от следването на авторитет

Поставяте интересен въпрос. И двамата са имали авторитети, които са ги водели. Защо единият- така, а другият- иначе? Ако го доверим на средата, условията, това би ли го обяснило? Примерно Доспевски се подчинява на родовия авторитет и проявявайки дарба, достига благополучие ползвайки традицията и един стил, който не е модерен, но съответства на потребностите на хората. Павлович се противопоставя на авторитета на миналото и иска да е по- модерен, но публиката още не е узряла за това.А?

Встрани и неточно- пример с чалга културата: сега има музиканти, които залягат на репетициите и класическите произведения, но добро състояние получават чалгаджиите, защото са търсени. Един самоук мургав кларнетист има често по- добри доходи от добър класически музикант у нас. Връщам се на самоуките в иконописта, търсени, защото рисуват евтино и бързо. 

Отново неточен пример- ППСлавейков. Връща се от Германия и иска, съвсем родолюбиво и всеотдайно да направи нещо европейско. Остава със "Стройна се калина вие", сирач с нещо в търсения народен стил. Филтърът на потребностите и традициите задържа другото.

Редактирано Август 30 от Втори след княза

[Втори след княза]

Семейство, наследници и последователи

Както Доспевски, така и Павлович нямат изразени епигони. Творците не приличат толкова на предтечите си, колкото на съвременниците си. Д. Гюдженов определено е друг, не в стила на Павлович, но не е и в стила на учителя на баща си- Доспевски. Претупването на развитието заради догонващото света Възраждане не допуска израстване на школи. Стана дума, че за 60- 70 г. от разглежданите автори се стига до Ив. Милев и Н. Райнов. 

Въпреки, че никой от тримата синове на Доспевски не става художник, фамилията Доспевски съществува и има свой авторитет. Павлович няма семейство и наследници. Лесно ми е да река- отнесъл се е безотговорно, но той не е известен и с любовни афери, един човек, който не държи да властва и покорява, дори съпруга, не иска да се грижи дори и за деца. Вероятно е изиграло роля и разбито сърце, но силният характер би преодолял и това. Павлович пак се отказва.

[Втори след княза]

Иде ми на ум, че Доспевски може да бъде разбиран като Героичен образ, а Павлович- като Трагичен. Първият се бори и успява, дори смъртта му е по занданите като на революционерите. Вторият се бори за добра кауза, но стига все до стени, обграден от сили, които не може да преодолее.

Там е работата, че при това положение те са несравними. Все едно да сравняваме Херакъл и Прометей.

[Б. Киров]

Преди 6 часа, Втори след княза said:

Аз си мисля, че той попада под авторитета на брат си. Все пак баткото става "глава" на семейстовто и вероятно, като се е утвърдил е помагал, може би прекалено и от обич, на Николай, което не е способствало да развие самостоятелност и увереност.

Разбира се, това са догадки.

Ако прочетете успоредно на биографията на Николай тази на Димитър Павлович, ще открието, че догадките ви имат много дълбоки основания.

Николай винаги следва батко си буквално в неговите стъпки, даже външно се уподобява на него:

Горе е автопортрет на самия Николай, долу е негов портрет на брат му Димитър. Не става въпрос само за очевидната прилика /разликата във възрастта им е само година/, а дори за начина, по който са оформени прическите, брадите и бакембардите им, също и облеклото; според мен малкият дословно копира батко си.

Оказва се дори, че неочакваният героизъм да отиде доброволец на 50-годишна възраст е пак мотивиран от по-големия му брат, който също се записва доброволец и в тази война е декориран с две награди /за разлика от малкия/; техният именит племенник Цветан Радославов също е доброволец на фронта на 23-годишна възраст и той е автор на химна "Мила Родино". Тук е уместно да се спомене, че доброволците в тази война не са чак толкова много - само около 10 процента от българската войска, организирани в регионални чети.

Големият Димитър успява във всичко, в което по-малкият Николай се проваля; като лекар и общественик той е блестящ, в биографията приносите му са много за България и за Свищов; освен всичко е и много богат, докато малкият Николай в последните осем години от живота си се прехранва със занаятчийско ателие за щампи и гербове. Големият надживява с около 20 години малкия.

[Б. Киров]

Преди 6 часа, Втори след княза said:

Филтърът на потребностите и традициите задържа другото.

Когато Майстора прави първата си изложба /той я прави на открито в градината пред Академията/ критиката е убийствена, един от професорите академици дори пише, че тези картини са по-скоро шарени тапети, с които можеш да си облепваш стените вкъщи.

Майстора обаче демонстрира железни нерви и несломима упоритост и въобще не се пречупва от такива мнения, а продължава да рисува в същия "декоративен" стил.

[Втори след княза]

Преди 1 час, Б. Киров said:

демонстрира железни нерви и несломима упоритост

Цитирай

"Българската литература е богата на таланти, но бедна на характери". Интерпретирам по памет тази мисъл на големия български поет и преводач Атанас Далчев 

В: https://trud.bg/проф-чавдар-добрев-човек-с-характер/

[Втори след княза]

Зададох си контролния въпрос "И какво от това?", по повод анализа, раздробяването на отношенията, за достигане на яснота при сравняване на две личности. Ами това е стар метод за сравняване на две неща. От две дини да избираме на пазара, сравняваме ги аналитично- тегло, големина, цвят, лъскавина, сухота на дръжката, звук на почукване, големина на диаметралната точка (дупето). Накрая казваме- "Тази е по- добра". Има хора, които правят всичко това несъзнателно, а накрая казват "Не виждаш ли, че тази е по- добра!", без да обосноват. Та отговора на контролния въпрос е "За да може по- точно и обосновано да сравняваме неща/лица с различни стойности на различните качества".

Друг е въпросът, кои са значимите качества, онези с по- голям коефициент при оценката. В случая разглеждаме тези, за които имаме данни и при двамата сравнявани, защото това е в исторически план. При психологическо изследване днес, отделните категории биват изследвани актуално и за двамата по отделно. Въпреки това верните прогнози не са нещо гарантирано, та търсим повече характеристики, белким успеем. (погледнах, зе една проста диня давам 7 характеристики  )

Ще продължа с други характеристики за сравнение по темата. Дано.

Редактирано Август 30 от Втори след княза

[Втори след княза]

Въпреки очевидното превъзходство в успехи на Димитър Павлович над Николай Павлович приживе, историята обича шегите. Статията в уики за Димитър започва така : "Роден е в семейството на просветния деец Христаки Павлович. Негов по-малък брат е художникът Николай Павлович". Определението на Димитър става чрез Христаки и Николай, докато в тази за Николай определението е чрез делата "Николай Христакиев Павлович е български художник, живописец, сценограф, график, художествен критик и театрален деец".  Идеята за различен живот след смъртта добива смисъл. Паметта за Димитър е подчинена на тази за Николай.  

Редактирано Август 30 от Втори след княза

[Б. Киров]

Преди 3 часа, Втори след княза said:

Въпреки очевидното превъзходство в успехи на Димитър Павлович над Николай Павлович приживе, историята обича шегите.

Да, така е, историята няма морал, тя си прави шеги: Иван Вазов е по–известен от брат си Владимир Вазов, както и Винсент Ван Гог е по–известен от брат му Тео Ван Гог, въпреки, че приживе Тео е бил много по–успелият, по–богатият, дори по–известният в средите на хората на изкуството, защото е бил арт дилър с големи връзки и способности. Защо е така, един Бог знае

Преди 3 часа, Втори след княза said:

Зададох си контролния въпрос "И какво от това?", по повод анализа, раздробяването на отношенията, за достигане на яснота при сравняване на две личности. Ами това е стар метод за сравняване на две неща. От две дини да избираме на пазара, сравняваме ги аналитично- тегло, големина, цвят, лъскавина, сухота на дръжката, звук на почукване, големина на диаметралната точка (дупето). Накрая казваме- "Тази е по- добра". Има хора, които правят всичко това несъзнателно, а накрая казват "Не виждаш ли, че тази е по- добра!", без да обосноват. Та отговора на контролния въпрос е "За да може по- точно и обосновано да сравняваме неща/лица с различни стойности на различните качества".

Друг е въпросът, кои са значимите качества, онези с по- голям коефициент при оценката. В случая разглеждаме тези, за които имаме данни и при двамата сравнявани, защото това е в исторически план. При психологическо изследване днес, отделните категории биват изследвани актуално и за двамата по отделно. Въпреки това верните прогнози не са нещо гарантирано, та търсим повече характеристики, белким успеем. (погледнах, зе една проста диня давам 7 характеристики  )

По аналогия с примера за динята, зависи от гледната точка: за мен като клиент на пазара всичките 7 качества, които изброявате са водещи и положителни. Обърнато от гледна точка на производителя обаче качествата стават съвсем други, например: динята ми да е по–издържлив сорт на суша и безводие; да има по–добър търговски вид /да е голяма, да изглежда отвън добре/, да изисква по–малко грижа; да е по–трайна за по–дълго време, за да мога да я транспортирам на дълги разстояния и да издържа дълго в складовете ми и т.н. Същото важи още повече за ябълки, домати, краставици и т.н. Ето защо в супермаркетите е пълно с модифицирани сортове, които изглеждат добре, но нямат вкус и аромат, и въпреки това се продават, защото в градовете има много хора, които нямат достъп до фермерски пазари, предлагащи им качествени стоки от гледната точка на клиента.

Подходът при хората за естествения подбор на най–способните индивиди се нарича меритокрация /буквално йерархия по достойнства/, но пак е многопланов, когато се подменят критериите за тези достойнства; в средите на мафията казват за някой сицилианец например "той е достоен мъж, никога не е работил и един ден и е много жесток, в рода му няма хора на държавна работа", това мафиотски "мерит", достойнство за един мафиот и т.н. Може примерно да се вмени достойнство в това, че си цветнокож или пък в това че си бял, или че си от азиатски произход, или че си японец примерно, или че си мъж или точно обратно, че си жена и т.н. в зависимост от обществените нагласи и критерии.

Ето защо, според мен, всяко сравнително изследване на качества е относително и зависи от гледната точка на изследователя.

Преди 3 часа, Втори след княза said:

"Българската литература е богата на таланти, но бедна на характери". Интерпретирам по памет тази мисъл на големия български поет и преводач Атанас Далчев 

Напълно подкрепям такова мнение, лично съм се убедил, че е вярно, примерите са много. Това, според мен, е основната причина да няма световноизвестни български писатели. На пръсти се броят писателите ни с характер, защото по мое мнение /и на Хемингуей, чиито девиз е бил "нито ден без написана страница"/ задължително условие един автор да бъде наистина "голям" е да има освен талант и характер да го развие. Вазов, Йовков, Димитър Димов, Талев и... честно казано не ми идва на ум друг. Българските писатели, най–талантливите от тях, обикновено избухват като фойерверк, след което също така бързо угасват, макар че могат да вегетират десетилетия върху стара слава.

А да, едно от малкото изключения е Пенчо Славейков, но при него, според мен, има по–малко талант и повече мисъл, затова така тежко се чете.

[Втори след княза]

Преди 44 минути, Б. Киров said:

историята ... си прави шеги:

Разчитам написаното, като насочване на вниманието към две различни гледни точки. Едната на съвременниците, отхвърлящи Павлович и друга, постфактум, когато са се появили някакви причини за преоценка. Винаги се появяват причини за преоценка- стилът става модерен, някои послания стават актуални, някои техники биват преоткрити, някой изкуствовед или критик иска да стане известен с "изкопаването на археологически ценности". За съжаление преценките постфактум и префактум са все оцветени от актуалната среда. Дали творчеството на самоуките иконописци или Доспевски, дали на академично образовените художници или Ив. Милев, винаги някакво обкръжение влияе на оценките в случая на Павлович, съизмерва се и ги прави относителни спрямо съвременността или разбиранията за историята. 

Преди 54 минути, Б. Киров said:

за мен като клиент на пазара всичките 7 качества, които изброявате са водещи и положителни. Обърнато от гледна точка на производителя обаче качествата стават съвсем други

Тази насока на мислене ме впечатли. Тя въвежда много още погледи, гледни точки.  Погледът на търговеца на картини, на куратора на изложби, на пожарникаря и обущаря  , на колекционера, на министъра на културата, на съпругата на президента, на прогресивните и на консервативните студенти. Всичко това прави още по- относителни оценките. Между другото, като преглеждам книгата на Захариев за Доспевски, силно впечатление ми прави малкото авторски текст. Повечето са документи. Така се обективизира фактът. Интерпретациите са оставени за пречупване през гледните точки. Намирам го за добро за мен. ( последните думи "за мен" ги дописах, като си помислих как високомерно отбелязвам, че проф. Захариев е написал нещо умно. Звучи като ДеНиро играе добре  )

Преди 1 час, Б. Киров said:

всяко сравнително изследване на качества е относително и зависи от гледната точка на изследователя.

... и в случая под "гледна точка" разбирам "за целта на изследването". Заради това се ограничих единствено до сравняването на Доспевски и Павлович, а качествата, особено на картините, още не сме подхванали. Чака ни дълъг и весел път...  .