"Незнайните воини"

[Zara Thustra]

"Незнайните воини" ("The Unknown Warriors") е книга от 2009 г., която представлява колекция от писма от британски ветерани (както и австралийски и новозеландски такива), участвали във Втората световна война, до автора й Никълъс Прингъл. Идеята на автора възниква още през 2006 г., когато няколко британски вестника се съгласяват да публикуват писмото му, в което той приканва всички британски ветерани от цялата страна да му изразят мнението си относно следвоенния им живот в Обединеното кралство, както и състоянието, в което страната им понастоящем се намира. Впоследствие авторът започва да получава все повече и повече писма, като най-старият кореспондент накрая се оказва 96-годишен ветеран, участвал в Десанта в Нормандия; някои дори му изпращат снимки от личните си фотоалбуми.

 

 

Ето и някои от писмата (или откъси от тях), които могат да бъдат открити в книгата:

 

"Скъпи г-н Прингъл,

 

[...] Сега следва да ви разкажа за личния си живот, за да може да придобиете някаква представа относно преживяванията ми в тази ужасна страна, в която сме принудени да живеем. Преди това бях изразил гледната си точка в писмен вариант до редактора на в. 'Експрес', но те така и не я публикуваха във вестника, тъй като в нея имаше прекалено много актуална истина. Сега тъкмо попаднахте на това, което търсите, затова и ще дам всичко от себе си. Служих 20 години като специален полицейски служител до сержантски чин, 5 години като общински съветник на Илфракомб, Девън, няколко години като председател на най-различни ведомства в Тоунтън, както и като президент на I.S.C.A. Boeling, като наскоро бях избран за вицепрезидент (емерит).

 

Мнението ми към днешна дата е, че съм напълно отвратен от начина, по който нещата се развиват. Вече няма никакво уважение към хората, уважението е към парите, а не към хората. Ужасните убийства, които се извършват, намушкванията и т.н. Съдиите на власт не отсъждат правилните присъди, съответстващи на престъпленията, по-скоро техните присъди насърчават престъпленията. Понякога за тези, които са лишени от свобода, е по-добре да са в затвора, отколкото на свобода. Напълно разочарован съм от държавата и понякога се питам дали всичките страдания по време на войната си струваха.

 

Сержант Ричард Робъртс

Надявам се, че ще разберете написаното от мен, не мога да ви дам всичките подробности."

 

---------------------------------------------------------------

 

"Скъпи г-н Прингъл,

 

Трябва да кажа, че за Вашите запитвания относно няколкото вида информация; относно настроенията на ветераните и относно пътя, по който Великобритания е поела след края на Втората световна война, ще е нужна цяла една книга. Също така смятам, че малко сте позакъснял с това Ваше начинание. Мога да Ви кажа, че от над 3,000 души членски състав, сега сме останали само 59, някои от нас приковани на легло.

 

Личният ми опит е следният: Първите 25 години след войната прекарахме в създаването на семейство и осигуряване на бъдещето им, след това обаче стана ясно, че политиците са превзели живота ни. Днес, вече на преклонна възраст, имам прекалено много лоши предчувствия относно начина, по който нещата се развиха.

 

Проблемите изглежда вече се решават чрез приемането на все повече и повече закони, вместо чрез целенасочени действия. В днешно време жените ни са подвеждани да ходят на работа, като едновременно с това те все още трябва да вършат повечето задачи като преди, с изключение на образоването на децата. Те вече не притежават уменията да готвят, да възпитават деца, което довежда до консумацията на бързи храни (няма време за готвене), продължително гледане на телевизия и стоене пред компютъра. Семействата вече не са толкова сплотени, колкото бяха преди. Забелязахме колко близки са италианските семейства по време на честите ни посещения на старите бойни полета. Днешните деца са облечени небрежно, мърляво и не могат да комуникират. Вината обаче не е тяхна.

 

Това, което много от ветераните ненавиждаме, е приемането на хомосексуализма като нещо нормално. Това е в разрез с християнските ни ценности, като на младини това се считаше за сериозно прегрешение. Отидохме на война, за да защитим скъпата ни страна, семействата и вярата ни. Въвеждането на минималната заплата е още един провал. В момента, в който минималната заплата беше приета, тя стана максимална заплата, което значи, че всякакви бъдещи помощи ще са обвързани и някъде под минималната заплата. Това беше хитър ход, с който заплатите да се държат под контрол.

 

Друг забележител провал е умишленото решение на много лейбъристки съвети да пренебрегват историята на Втората световна война като част от нашето наследство и вследствие на това тя вече не се изучава в доста училища. Почти всички ветерани искат Великобритания да напусне Европейския съюз. Искаме кралският държавен глава да си остане. Искаме данъците да бъдат справедливи и да не са скрити.

 

С уважение,

Джон Кларк ОБИ

Ветеранска асоциация 'Монте Казино'"

 

---------------------------------------------------------------

 

"Скъпи г-н Прингъл,

 

[...] Задомихме се в родното ми село Марстън Грийн. Разбира се, купихме си мотоциклет, после и кош, след като се родиха децата ни, а след това и кола, когато ни се роди и третото дете. Когато здравноосигурителната служба започна да функционира и общият пазар беше задоволителен, всичко изглеждаше обнадежаващо, но в крайна сметка нещата започнаха да се влошават. Мисля, че беше в началото на 80-те, когато всичко започна да се разлага. Започнахме да губим цялата ни индустрия, печалбата и парите станаха единствената цел в живота.

 

Имиграцията се превърна в голям проблем за обикновения човек. Чарлс често казваше, че годините, прекарани в армията и особено погубения живот на приятелите му са били напразно. Той казваше: 'Откраднаха седем години от живота ми, и за какво?'. Чувстваше, че всичките ценности на един приличен, спокоен и мирен живот изчезваха, понякога дори оставаше прекалено огорчен от това. Вече изминаха 18 години, откакто го загубих, и виждайки някои части на Бирмингам днес, човек никога няма да предположи, че се намира в Англия. Той щеше да ненавижда това.

 

Той също така беше и човек с голям морал и не харесваше неморалния начин, по който се развиваха нещата. Не мисля, че хората днес са особено щастливи, независимо от всичките съвременни удобства за живеене. Що се отнася до пенсиите, мисля, че пенсиите, както и възрастовите 'помощи' са задоволителни, стига човек да си разпределя бюджета разумно. Макар че смятам, че е нечестно пенсионноосигурителната ми компания да 'добавя' липсващи години, прекарани във въоръжените сили през войната, но не и години, прекарани в изпълняването на жизненоважни цивилни задачи. Почти нищо не се прави за ветераните, като безплатните почивки и т.н. дойдоха прекалено късно, тъй като повечето вече не са сред живите. Съпругът ми щеше да бъде прекалено горд, за да кандидатства за благотворителни помощи. Нашият съвет в Солихъл не прави нищо за ветераните. Някои от нещата днес, с които аз и много от приятелите ми ветерани не сме съгласни, са еднополовите бракове, майките-ученички, пропадналите телевизионни програми, т.нар. знаменитости и най-вече неограничената имиграция. Никак не съм щастлива от начина, по който тази страна се променя. Никъде не излизам по тъмно, дори не отварям вратата си по това време, когато някой звъни. Съпругът ми казваше, че не би искал да се върне на този свят, и това беше още преди 1988 г., като смятам, че в момента нещата са още по-зле.

 

Благодаря Ви, че ми дадохте възможността да изразя възгледите си. Съжалявам, ако всичко това звучи прекалено мрачно, тъй като обикновено съм усмихнат човек. Водя пълноценен живот и имам много добри приятели и семейство и гледам да извличам само най-доброто от нещата. Дълбоко в себе си обаче се притеснявам за бъдещето на внуците ми.

 

М. Моулдс"

 

---------------------------------------------------------------

 

"Уважаеми сър,

 

Редник от 2-ри батальон, Чешърски полк. Първо при подготовката за Десанта в Нормандия, после в Далекоизточния театър на военните действия и накрая завърших с Египет. Цивилният живот не представляваше трудност, когато се върнах на длъжността си. Искреното ми мнение за тази страна днес обаче, особено за населеното ми място, просто не смея да го опиша с думи. Все още поддържам връзка с няколко другари, които като мен смятат, че тази страна не е за нас. Струваше ли се да се бием? Мисля, че е жалко, че Хитлер не успя да дойде тук, с оглед на състоянието на държавата ни днес. Изпратете ги всички обратно, наред с половината от сегашното ни правителство. [...]

 

Неразкрито име"

 

---------------------------------------------------------------

 

"Скъпи Ник,

 

Да, служих шест години на тази страна, и за какво? Три от които бяха в Близкия Изток. През май ще навърша 90 години, ако дотогава съм жив, и ще бъда един много огорчен човек. Не мога да получа дори безплатни зъби или очила, имигрантите и бежанците получават всичко. Тази страна мисли само и единствено за имигрантите.

 

Жалко е, че Хитлер не стигна до тук. Бях в Анцио и видях много погребани тела. [...] Ако можех да върна времето назад, никога нямаше да отида, както и много други, с които разговарях.

 

С уважение,

Ф. Грийн

Оръжеен монтьор, Работилница 31Б, 1-ва дивизия"

 

---------------------------------------------------------------

 

"Скъпи Ник,

 

На 17-годишна възраст се записах доброволец към Кралския флот и служих от 4 януари 1944 г. до октомври 1946 г. Службата ми беше в Средиземно море, Индийския океан, но основно в Тихоокеанския флот. Професията ми беше телеграфист.

 

[...] Смятам, че имах добър живот. Мисля, че все още много неща не са както трябва със страната ми, прекалено много беднотия, недостиг на жилища на достъпни цени, прекалено много алкохолизъм, прекалено много лошо поведение, неоконсервативният американски президент въвличайки ни в незаконна война, отнела толкова много животи, особено наши военнослужещи. Прекалено много мюсюлмани, които не желаят да са британци.

 

С уважение,

Д. Релф"

 

---------------------------------------------------------------

 

"Уважаеми сър,

 

[...] Като 83-годишен ветеран, празненствата по случай Денят на Победата в Европа не значат нищо за мен заради начина, по който държавата се отнася към мен и моето поколение, като съм сигурен, че хиляди мои все още живи другари мислят по същия начин, а онези, които умряха, продължават да живеят тихо в сърцата ни.

 

Към края на Втората световна война ние ликувахме, но 60 години по-късно сме изпаднали в отчаяние, трудно успявайки да живеем в собствената ни страна. Жена ми е в дом за стари хора и трябва да ходя с автобус, за да я видя, защото не мога да си позволя кола. Що за общество не може да отдели достатъчно средства за възрастното си население, за да си купи кола, дори и скромна такава? Всичко, което правим, е да ядем и да плащаме сметки. Обществото ни е болно, за да може пенсионерите да бъдат третирани по такъв начин, едновременно с това продължавайки да празнува края на Втората световна война. Пълно лицемерие.

 

С уважение,

А. Александър"

 

 

https://archive.org/details/the-unknown-warriors

Редактирано Преди 2 часа от Zara Thustra

[Zara Thustra]

https://www.youtube.com/watch?v=0ex-Vxak5_U