Национализъм и национализми през XX век.

[mnogoznaiko]

Национализъм и национализми през XX век.

 

Най-общо казано, национализмът представлява идеология, която възпрема нацията и нейните идеали и стремежи като висша ценност и висша форма на обществено единство. Национализмът се основава на патриотизъм. Той обединява всички слоеве на дадено общество, без да се интересува от класовите различия, и създава приемственост между поколенията. Национализмът проповядва вярност и преданост на нацията, политическа независимост и стремеж към благото на целия народ. Национализмът определя нацията като някакво изначално, природно обществено формирувание, което трябва задължително да живее в рамките на еднонационална държава, в която териториалните и културните граници съвпадат. Основни характеристики на нацията пък са единният език и култура и споделянето на някаква обща територия.

Идеята за нация се основава на наличието преди всичко на общ език, някакво общо (обикновено славно) минало, както и на общи традиции, които се предават от поколение на поколение и пазят отличителните черти на нацията. Друга отличителна черта на всяка нация е общият произход, живеенето на обща територия и привързаността към тази територия – всяка нация знае, къде точно трябва да живее, като обосновката се състои в това, че на съответното място са живяли предците и. Всички тези характеристики на нацията създават национална солидарност и привързаност между членовете на нацията, макар и те да не се познават и да не комуникират пряко помежду си. Нацията е група, която гарантира приемственост и членство дори на хора, които не принадлежат към никаква друга група. Много е важно членовете на дадена нация да изпитват солидарност един към друг и стремеж да осъществяват някакви общи цели, водещи към благото на цялата нация. Всяка нация се стреми да прокара граници между себе си и останалите нации. Обикновено това се прави чрез подчертаването на някакви културни характеристики. Освен връзка между индивидите, идеята за нация създава и връзка между поколенията и приемственост между тях на базата на общата принадлежност. Всичко това се осъществява с помощта на понятия като „национална независимост”, „национални интереси”, „национални ценности”, „национална безопасност” и др.

Като цяло, идеята за национализъм възниква едва през новото време – с отпадането на феодалната система и въвеждането на капитализма. Средновековното общество в никакъв случай не е било национално. Неговите членове не са чувствали принадлежност към дадена нация, а към своето съсловие и, разбира се, към религията – средновековното общество е преди всичко съсловно общество. Самият термин „национализъм” се употребява за първи път едва през XIX в. от немския философ Хердер, макар че идеята за нацията като висша ценност вече е напълно развита по времето на Френската революция, а и по-рано.

Тъй като една от основните характеристики на нацията е наличието на общ език и култура, национализмите силно способстват за развитието на науки като филология, етнология и фолклоризъм. Те се стремят да намерят корените на нацията колкото се може по-назад в миналото, както и всячески да я оразличат от всички останали нации, намирайки някакви характерни само за нея черти и особености, дори и това да налага например популяризирането на определени местни диалекти или дори създаването на нов език – компилация от такива диалекти. Друга наука, на която национализмите отделят изключително голямо внимание, е историята. Тя също служи в полза на формирането на представата за обща идентичност и произход.

Според Бенедикт Андерсън нацията е „въобразена общност”, защото членовете дори и на най-малката нация никога не познават дори и по-голямата част от своите съ-членове. Обаче въпреки, че членовете на нацията не се срещат и не общуват помежду си, представата за тяхната общност е жива у абсолютно всеки. Тази въобразена общност е ограничена, защото дори и най-голямата нация, обединяваща милиони хора, има определени граници, отвъд които има други нации (за разлика от религията, нацията не се стреми да приобщи всички човешки същества към себе си); суверенна, защото всяка нация иска да бъде независима и да има своя собствена, суверенна държава; и другарска, защото въпреки неравенствата и експлоатацията вътре в обществото, членовете на дадена нация чувстват себе си като общност от равни.

Андерсън казва, че основната причина за появата на национализма е отмирането на религиозното съзнание и разпространението на периодичния печат на национални езици, различни от латински. Именно наличието на общ език, различаващ се от езиците на другите, е и главното условие за появата на нациите. Именно поради тази причина национализмът подпомага изследователите на всекидневните езици. Друга характеристика на национализма според Андерсън е, че той превръша случайността в съдба и митологизира историята на даден народ. По този начин се създава чувство за дълг и преданост към нацията – „може би не е случайно, че съм се родил именно французин”. Връзката с нацията не е избрана, поради което е обвита в ореола на безкористността и би могла да изисква дори жертви (това проличава най-ясно по време на война, когато голям брой хора са готови да умрат в името на своята нация). Любовта към нацията се изразява чрез нейните културни продукти – химна, герба, поезията, прозата и т.н. Баналността на думите например в националния химн няма значение и цели той да бъде разбран от всички членове на нацията – всички да могат да ги преживеят и почувстват.

Андерсън няма отрицателно отношение към национализма и дори казва, че му допадат някои негови идеи. Например, национализмът би могъл да стимулира добро поведение, подтиквано от желанието нацията да не бъде разочарована.

И все пак съществуват множество различни мнения за произхода и характера на национализма. Според Ърнест Гелнър например той е преди всичко политически принцип, който не възниква в общества без държава, и според който политическото и националното трябва да съвпадат. Държавата според Гелнър е система от институции, занимаващи се главно с укрепването на реда (полиция, съд и т.н.), а национализмът е принцип, който трябва да подпомага функциите на държавата. Нито национализмът, нито държавата обаче са вродена необходимост на човечеството и не са съществували във всички времена и при всички обстоятелства.

За Гелнър национализмът поражда нациите, а не обратното. Той прави това чрез въвеждането на стандартизирана образователна система, учеща гражданите на дадена държава на единен език и ценности. Целта е създаването на анонимно, деперсонализирано общество с взаимнозаменяеми индивиди. Това се случва след прехода от аграрно към индустриално общество, тъй като едва тогава принадлежността към по-малки групи отпада, а индивидите стават изключително мобилни, винаги готови да сменят една дейност с друга, едно местожителство с друго, но винаги в рамките на своята държава. Важно условие за осъществяването на това е общата за всички, основана върху грамотността, култура.

Гелнър обособява три форми на национализъм:

· Класически/хабсбургски – високата култура и образованието са достъпни само за властимащите, а лишените от власт са лишени и от образование.

· Африкански – характерен за новосъздадени държави на територии, населявани от много местни културни общности. В този случай, хората, които не са носители на новата култура, но обитават територията на новата държава, са изправени пред избора от асимилация, емиграция или неприятен статут на малцинство.

· Обединителен – характерен за Италия и Германия през XIX век, които се обединяват на базата на общ език, писменост, образователни институции.

С други думи, според Гелнър национализмът претендира, че защитава националната култура, а на практика изгражда нова култура, целяща образуването на масово, анонимно общество, което да бъде лесно контролируемо. Национализмът е характеристика само и единствено на модерния свят, той не е изначална необходимост.

Американският социолог Роджърс Брубейкър пък разглежда сегашното проявление на национализма, а не неговата история. Брубейкър казва, че национализмът е драма, в която нациите са главните действащи лица. Според него не държавата предхожда национализмите, а обратното. Основният довод за това твърдение е наличието на многонационални държави. Най-яркият пример за такава държава е Съветският съюз, който е безпрецедентна система на институционализирана многонационалност – съветските ръководители никога не разработват идеята за единна съветска нация, а основават съществуването на съюза на наднационалната, социалистическа принадлежност на всички граждани. В най-голяма степен до Съветския модел се доближава Югославия. Точно както руснаците гледали на целия Съветски съюз като на „тяхна” държава, така и сърбите гледали на цялата югославска държава като на тяхна собствена.

Нацията е общност, която може да се простира в няколко политически единици (както например в случаите преди обединението на Германия и Италия). Брубейкър разграничава два типа национализъм: стремящ се към държавно устройство или усъвършенстващ вече съществуващото такова, т.е. национализиращ национализъм и национализъм на родната страна. Тези два типа национализми са противоположни и пряко конфликтни – национализиращият национализъм е насочен „навътре” от страна на държавите, към техните собствени територии, докато национализмът на родната страна е насочен „навън”. И двата типа национализми обаче могат да бъдат открити в рамките на една и съща държава. Национализмът на родната страна обикновено се появява след като дадена държава изживее определени териториални загуби и част от нейните граждани останат извън пределите и. Пример – България след Първата световна война. Също така съществува и национализъм, стремящ се към държавно устройство и такъв стремящ се да усъвършенства вече съществуващото държавно устройство.

Освен изброените класификации, национализмите могат да бъдат разделени и на политически и културни. Политическият национализъм се гради върху някакви общи интереси и договореността на група хора да живеят заедно на дадена територия, докато културният национализъм се основава на общ произход, език и т.н. Политическите нации се разпадат много по-лесно от културните, тъй като им липсва силен емоционален заряд. Пример за държава с политически национализъм е Югославия. Идеалният вариант е наличието и на двата типа национализъм.