Истинският Звук

[Guest Serena]

ИСТИНСКИЯТ ЗВУК

Един прилежен ученик, след като години наред работил с определена мантра, получил достатъчно прозрение, за да започне да обучава. Той не бил особено смирен, но учителите му не се безпокояли.

След като няколко години успешно обучавал, ученикът не мислел, че вече има какво да научи от когото и да било; но като дочул, че един известен отшелник живеел наблизо, не искал да пропусне възможността за такава вълнуваща среща.

Отшелникът живеел сам на един остров посред езеро, затова ученикът наел лодкар да го прекара до острова. Той приветствал стария отшелник с голямо уважение. Докато пиели билков чай, ученикът го попитал за неговата духовна практика. Старецът казал, че няма такава, с изключение на една мантра, която непрекъснато си повтарял. Ученикът бил радостен да чуе, че мантрата била същата, която и самият той използвал. Но когато отшелникът произнесъл мантрата на глас, ученикът бил ужасен!

"Какво има?" попитал отшелникът.

"Не знам какво да кажа. Страхувам се, че сте пропиляли целия си живот! Вие произнасяте мантрата неправилно!"

"O! Tова е ужасно. А как би трябвало да я казвам?"

Ученикът дал правилното произношение и старият отшелник бил много благодарен, като помолил да бъде оставен сам, за да може веднага да започне да се упражнява. По време на обратния си път през езерото, ученикът, сега напълно сигурен в превъзходството на знанията си, размишлявал за тъжната участ на отшелника.

"Какъв късмет, че наминах. Сега поне ще има малко време да се упражнява правилно преди да умре." В този момент ученикът забелязал, че лодкарят изглежда доста стреснат; обърнал се и видял отшелника да стои спокойно върху водата, до лодката.

"Извинете ме. Не искам да ви безпокоя, но пак забравих правилното произношение. Бихте ли го повторили, моля?"

"Но вие явно нямате нужда от него" заекнал ученикът; но старецът вежливо настоявал, докато ученикът склонил и отново му казал как смятал, че трябва да се произнася мантрата.

Старият отшелник си повтарял мантрата много внимателно, бавно, отново и отново, докато вървял по повърхността на водата обратно към острова си...

[Р. Теодосиев]

Един испански мисионер бил на някакъв остров, където се срещнал с трима ацтекски жреци.

- Как се молите? - попитал отецът.

- Имаме само една молитва - отвърнал единият от аптеките. - Казваме: „Боже, в теб са трима, и ние сме трима. Смили се над нас!"

- Хубава молитва — казал мисионерът. — Но не е точно тази, в която Бог се вслушва. Ще ви науча на една много по-хубава.

Научил ги отецът на една католическа молитва и продължил евангелската си мисия. Няколко години по-късно, когато се връщал в Испания, корабът му минал край същия остров. От палубата отецът съзрял на брега тримата жреци и им помахал.

В този миг и тримата тръгнали към него, вървейки по водата.

- Отче! Отче! - извикал един от тях, когато се доближил до кораба. - Кажи ни пак молитвата, в която се вслушва Бог, защото не можем да си я спомним!

- Тя не е толкова важна - отвърнал мисионерът, след като видял чудото. И помолил Бог да му прости, задето не е разбрал по-рано, че Той говори на всички езици.

Така започва книгата на Паулу Куелю "Край река Пиедра седнах и заплаках"

[Lion Queen]

АД И РАЙ

Един известен войн отишъл при един Учителя по Чан и го запитал:

— Учителю, кажете ми съществуват ли наистина адът и раят?

— Кой си ти? — попитал го Учителят.

— Аз съм воин от личната гвардия на великият император.

— Глупости! — отвърнал му Учителят. — Та кой император би държал такъв като тебе? Приличаш ми на просяк.

При тези думи воинът се разгневил и задрънкал с меча си.

— Аха! — рекъл Учителят. — Имаш меч! Сигурно е твърде тъп за да ми отреже главата.

При тези думи воинът не могъл да се сдържи, измъкнал меча си от капията и тръгнал към Учителя.

— Сега вече научи половината от отговора! Ти току що отвори вратите на ада! — отвърнал Учителят.

Войнът се сепнал, отдръпнал се, прибрал меча си в капията и се поклонил на Учителят.

— А сега вече научи и другата половина от отговора, защото току що отвори вратите на рая — казал Учителят.

***

ДОКАТО ВЪРВЯТ

Заръчали на един ученик да отиде до един далечен манастир. Той реши, че това ще забави обучените му с няколко месеца и много се разстроил. По тази причина той помолил своя приятел и по-напреднал ученик:

— Моля те, ела с мен. Има толкова много неща, които още не знам и трябва да уча. Ако сме заедно ще можем да говорим за тях и да се уча докато вървим.

— Добре, — отвърнал по-напредналият ученик. — Нямам нищо против, но нека те попитам нещо: ако ти си гладен, а аз ям ориз, ще те засити ли това? Ако си сакат в краката, ще бъде ли утеха за теб това, че аз крача с бърза крачка? Ако мехурът ти е пълен, ще ти олекне ли, когато аз се облекча?

***

ЧУЖДАТА ГНЕВЛИВОСТ

Един ученик отишъл при своят Учител по Чан и го помолил:

— Учителю, помогни ми да се избавя от своята гневливост -казал той.

— Покажи ми тая твоя гневливост — отвърнал Учителят. -Сигурно е много интересна?

— В момента не е у мен, затова не мога да Ви я покажа -отговорил ученикът.

— Добре тогава — казал Учителят. — Донеси я, когато я имаш.

— Но аз не мога да я донеса точно когато я имам — възразил ученикът. — Сигурно ще изчезне, докато я нося.

— Тогава, тази гневливост не е част от истинското ти аз. Това означава, че тя идва от вън. Предлагам ти, всеки път когато влезе в тебе, да се биеш с пръчка, докато тя те напусне.

***

ДА ЧУЕШ ПЛЯСКАНЕ С ЕДНА

Имало веднъж едно малко момче, което било послушник в един храм. То много искало Учителят да му зададе един гунан за размишление, като на по-големите ученици. Веднъж Учителят го повикал при себе си и му казал:

— Покажи ми звукът от пляскането с две ръце.

Ученикът плеснал с ръце и погледнал въпросително Учителя.

— Добре — рекъл той. — А сега ми покажи звукът от пляскането с една ръка.

Ученикът помълчал малко, поклонил се и се оттеглил за да обмисли всичко отново. Много пъти след това той ходил при Учителя и възпроизвеждал пред него различни звуци. Най;накрая го озарило Просветлението и отишъл при Учителя. Поклонил се почтително пред него и казал:

— Учителю, чух празнотата.

***

КОЙТО БЪРЗА

Един ученик отишъл при известен Учител по Чан и бойно изкуство с желанието да стане голям майстор.

— Учителю, — запитал гой. — Колко време ще ми трябва, за да стана майстор, ако остана при Вас като слуга и бъда с Вас всяка минута?

— Десет години — отговорил Учителят.

— А ако работя двойно по-усърдно, колко време ще ми е нужно?

— Тридесет години! — отговорил Учителят.

— Но, Учителю, как така? Нека Ви обясня: ще работя безспир и никакви трудности няма да ме спрат. Колко време ще ми е нужно тогава?

— Седемдесет години! — отсякъл Учителят. — Обикновено когато ученикът бърза толкова, той учи бавно

***

ОТВЪД ПЛАНИНАТА

Един Учител по Чан живеел в планината, като отшелник.

Веднъж го посетил един ученик и го запитал:

— Учителю, къде е пътят?

— Колко хубава е планината — отговорил Учителят, гледайки величествения пейзаж.

— Не Ви питам за планината, а за пътя — реагирал ученикът.

— Докато не минеш отвъд планината, синко, пътят няма да се разкрие пред теб — отвърнал Учителят и продължил да рее -поглед из планината.

***

ПЪТЯТ Е ПРЕД ОЧИТЕ

Един монах отишъл при Учителя си и го запитал:

— Как да намеря Пътя?

— Та той е пред очите ти — отвърнал Учителят.

— Но аз не го виждам — учудил се ученика.

— Ти не го виждаш, защото мислиш само за себе си.

— А Вие виждате ли го, Учителю? — попитал ученикът.

— Няма да ги виждаш, докато разсъждаваш така, "аз не виждам", "ти виждаш" и.т.н.

— Значи Пътят може да се види, само когато няма нито "аз", нито "ти"? — опитал се да разсъждава ученикът.

— Когато няма нито "аз", нито "ти", кой тогава е този, който иска да види Пътя? — отвърнал спокойно Учителят.

***

ТЕЖЕСТТА НА ПОЗНАНИЕТО

Настоятелят на един Чански манастир избрал за свой наследник най-старателният монах Гуан. Дал му робата и паницата си и му заповядал през нощта да напусне манастира тайно за да не му направят нещо завистниците. На сутринта най-упоритият от тях го настигнал и започнал да дърпа паницата и робата от ръцете му. Гуан ги сложил на един камък край пътя с думите:

— Това са само предмети, символи. Ако толкова много ги желаеш, моля те вземи ги.

Монахът ги сграбчил, но не успял да ги повдигне, защото били станали тежки като планина.

— Прости ми, — помолил той монаха — аз всъщност желая познанието, а не предметите. Ще ме учиш ли?

***

ВЕРНИЯТ ПЪТ

Един ученик попитал Учителят си за Пътя:

— Учителю, кой е верният Път?

— Всекидневният път е верният Път — отвърнал Учителя.

— Мога ли да го науча? — попитал ученикът.

— Колкото повече го учиш, толкова повече се отдалечаваш от него — отвърнал Учителят.

— Но как тогава ще го изуча? — учудил се ученикът.

Учителят въздъхнал и отвърнал:

— Пътят не е сред видимите, нито сред невидимите неща.Той не спада нито към познатите, нито към непознатите. Не го търси, не го изучавай, не го назовавай. За да се озовеш на него, просто се разтвори из цялото небе.

***

ИСТИНАТА БЕЗ ДУМИ И БЕЗ МЪЛЧАНИЕ

Един монах изпаднал в размисъл за същността на Пътя и Истината. Отишъл при Учителя и го запитал:

— Учителю, Вие казвате, че Истината може да се изрази без думи и без мълчание. Как става това?

Учителят се усмихнал и отговорил:

— Когато бях момче, напролет в Южен Китай, ах, как пееха птиците в цъфналите дървеса!

***

МАЛКИ ЧУДЕСА

Един ученик бил скоро дошъл от друга школа и често хвалел своя Учител. Веднъж той направил това пред сегашният си Учител.

— Моят Учител заставаше на единия бряг на реката с четка за писане в ръка, а ученикът му заставаше с лист хартия на другия бряг. Така той можеше да изписва от разстояние йероглифи върху листа. Вие можете ли Учителю да извършите такова голямо чудо?

— Не — казал Учителят. — Аз умея да правя само малки чудеса. Когато съм гладен — ям, когато съм жаден — пия, а когато съм обиден — прощавам.

***

СЪНЯТ НА УЧИТЕЛЯ

Учителят разказва на учениците си за един свой сън: — Веднъж спях и сънувах, че съм пеперуда, която пърха с крилца насам—натам. В съня си знаех, че съм пеперуда и изобщо не се осъзнавах като човек. Изведнъж се събудих и усетих, че май отново съм човек, че съм аз. Но, кой бях аз всъщност? Вече не бях сигурен дали съм човек, сънувал че е пеперуда или съм пеперуда, която сънува че е човек.

***

УЧИТЕЛЯТ И ЛИ

Един ден Учителят извикал един от учениците при себе си:

— Ли!

— Да! — отговорил ученикът.

— Ли! — извикал отново Учителят. ;

— Да! — отвърнал отново ученикът.

— Ли! — извикал трети път Учителят.

— Да! — отново отвърнал ученикът.

— Извини ме, — казал Учителят — че толкова пъти виках името ти. Но, всъщност, ти трябваше да ми се извиниш.

***

САМОНАДЕЯНИЯТ И ПУСТОТАТА

Един самонадеян млад ученик посетил веднъж Учителят си и започнал да говори за Чан будизма:

— Няма съзнание, няма тяло, няма Буда, няма добро, няма зло. Няма Учител, няма ученик, нищо не се дава, нищо не се получава. Това, което смятаме, че виждаме и чувстваме, не съществува. Единственото действително нещо е Пустотата. Нищо друго не съществува.

Учителят го изслушал кротко и изведнъж без предупреждение го ударил силно с тоягата си. Ученикът отскочил разгневен встрани.

— Щом никое от тези неща не съществува в действителност — казал Учителят — и всичко е Пустота, откъде идва тогава гневът ти? Помисли върху това.

***

"МЪРТВИЯТ" ЧЖАН

Чжан бил обикновено момче, което решило да изучава Чан будизъм. Веднъж то отишло при един Учител по Чан и той му поставил следната задача — коан за размисъл:

— Какъв е звукът от плясъкът на една ръка?

Чжан се върнал след няколко дни, но не бил намерил отговорът.

— Махни се! — скарал му се Учителят. — Ти не се стараеш достатъчно. Все още мислиш за пари, храна и удоволствия. По-добре да беше умрял. Тогава може би щеше да научиш отговора.

След още няколко дни Чжан отново се появил. Когато Учителят го задал пак същия въпрос, той се хванал за сърцето, изохкал и се проснал на земята.

— Добре — казал Учителят. — Ти послуша съвета ми и умря. Но какво стана със звука?

— Все още не съм отгатнал — отвърнал ученикът надигайки глава.

— Мъртвите не говорят — скарал му се Учителят. — Стани и излез от тук

***

УЧЕНИЦИТЕ ОТ СЕВЕРНИЯ И ЮЖНИЯ ХРАМ

В един град имало два съседни Чан будистки храма — Северен и Южен. Учителите всеки ден изпращали по един млад и умен ученик, за да изпълнява различни поръчки. Един ден момчето от Северния храм отивало за зеленчуци. Срещнало го момчето от Южния храм и го попитало:

— Къде отиваш?

— Където ме отведат краката — отговорил ученикът от Северния храм.

Като чуло отговора момчето от Южния храм млъкнало и като се върнало, разказало случката на своя Учител и той го посъветвал следното:

— Когато утре го срещнеш, му задай същия въпрос. Той ще ти даде същия отговор и ти тогава му кажи: "ами, ако нямаше крака, тогава къде би отишъл?" и това ще го постави на мястото му.

На другия ден двете момчета отново се срещнали и момчето от Южния храм попитало:

— Къде отиваш?

— Накъдето ме духне вятърът — отговорило момчето от Северния храм.

Момчето от Южния храм отново млъкнало и не можало да отговори нищо. Отишло и отново се посъветвало с Учителят си.

— Е, добре — казал Учителят, — тогава утре го попитай: "ами, ако нямаше вятър?".

Двете момчета отново се срещнали на другия ден. Момчето от Южния храм смело попитало другото момче с надеждата най-после да го наддума:

— Къде отиваш?

— Да купя зеленчуци! — не закъсняло с отговора си другото момче.

***

ПОДАРЕНИТЕ ПАРИ

Учителят Гуан седял в домът си и четял сутри. Изведнъж в стаята влязъл крадец и заплашвайки го с нож поискал парите му.

— Ей там са, в кутията — отвърнал спокойно Учителят и продължил да чете.

Когато крадецът си тръгвал, Учителят Гуан му предложил:

— Остави ми малко за данъците, че утре ще минават да ги събират.

Крадецът върнал част от парите в кутията и пак се насочил към вратата.

— Не благодариш ли, когато ти правят подарък? — попитал го отново Учителят Гуан.

Крадецът му благодарил и излязъл.

След няколко дни той бил заловен и заедно с другото признал, че е обрал и Учителят Гуан. Учителят обаче не пожелал да свидетелства срещу него.

— Подарих му малко пари — казал Учителят — и той ми благодари. Това е всичко.

Крадецът излежал наказанието си в затвора и рогато излязъл отишъл отново при Учителя и му се поклонил с думите:

— Ще ми станете ли учител?

***

ПОРЯДЪЧНОТО ПОЖЕЛАНИЕ

Един богат търговец помолил Учителят Гуан да му напише някое мъдро пожелание, което да пази благополучието и щастието на дома му. Учителят Гуан взел четката и написал:

"Дядото умира,

бащата умира,

синът умира."

Като го прочел, търговецът скочил разгневен:

— Какво е това? Що за злокобно предсказание пишете за семейството ми?

— Това не е злокобно предсказание, — отвърнал Учителят Гуан — а пожелание за най-добро бъдеще. Ако твоят син умре преди тебе, това силно ще те разстрои. Ако твоят внук умре преди синът ти, ще се разбие сърцето ти. Пожелавам ти, всеки мъж в твоето семейство да стане дядо и никой син да не умира преди баща си. Какво по-истинско щастие може да желае едно семейство от живот и смърт в този порядък?

***

МОНАСИТЕ И ЗНАМЕТО

През един ветровит ден двама монаси спорели в двора на храма по въпроса, защо знамето се вее. Първият монах рекъл:

— Аз твърдя, че се движи знамето, а не вятърът.

— Аз пък си мисля, че се движи вятърът, а не знамето — възразил веднага вторият монах.

През това време покрай тях преминал трети монах и включвайки се в разговора им казал:

— Вятърът не се движи и знамето не се движи. Мисълта ви се движи.

***

ДВАМАТА УЧИТЕЛИ

Живели наблизо двама известни Учители. Те били твърде различни по характер. Единият стриктно спазвал всички заповеди на Буда, не пиел възбуждащи напитки и не ядял след 11 часа сутринта; а другият никога не съблюдавал заповедите, ядял, спял и пиел когато си поиска.

Веднъж стриктният Учител посетил другия, а той в това време пиел вино, въпреки че будистите не трябвало да вкусват дори и капка.

— Здравей братко — казал пийналият Учител. — Не искаш ли да пийнеш с мен?

— Аз никога не пия — важно казал стриктният Учител.

— Който не пие, той даже не е човек — заключил дълбокомислено пийналият.

— Нима не ме смяташ за човек, само защото не пия тази отрова — възкликнал гневно стриктният Учител. -- Ако аз не съм човек, то тогава какъв съм, според теб?

— Буда! — отговорил подпийналият Учител.

***

МАЛКИЯТ Л И

Учителят по Чан в един храм се наричал Гуан. Той имал един малък ученик на име Ли, който бил на 12 години. Ли виждал как всяка вечер монасите идвали при Учителя за персонално обучение и наставления. Той им задавал и различни "гунани" за да освободи умът им от заблуждение.

На Ли много му се искало и той да получи такива наставления, но все му казвали, че още е твърде млад. Ли много настоявал и Учителят Гуан накрая склонил. Вечерта в определеното време Ли ударил гонга пред стаята на Учителя, за да съобщи за пристигането си. Поклонил се три пъти пред стаята на Учителя, в знак на уважение и влязъл, присядайки в почтително мълчание. Учителят Гуан най-после обърнал очи към него: — Ти може би си чувал плясъка от две ръце, когато се ударят една в друга? Покажи ми сега плясък с една ръка.

Ли се поклонил на Учителя и се прибрал в стаята си, за да медитира върху проблема. В този момент дочул от прозореца музика на гейши. Той се замислил над това и на следващата вечер изсвирил тази музика пред Учителят, на въпроса му за плясъка от една ръка. Не, не — казал Учителят — това не е шумът от плясъка на една ръка. Ти нищо не си разбрал.

За да не му пречи музиката, Ли отишъл още по-надалече, на едно спокойно място. Там той отново се потопил в медитация за това, какъв може да бъде този звук.

— Сетих се — извикал той, дочувайки шумът от капеща вода. Учителят обаче отново не одобрил новата му идея. Ли си отишъл за да опитва отново. Така той чул шум на вятър, вик на сова и други, но и тези звуци били отхвърлени. Повече от 10 пъти Ли ходил при Учителя с различни предложения, но те все били неправилни.

Веднъж малкият Ли достигнал пълна и дълбока медитация и излязъл извън пределите на звуците.

— Не можех повече, да ходя и да ги събирам — обяснил той на Учителя на другия ден. — Ето защо достигнах до беззвучен звук.

Така, той успял да открие звукът от плясъка на една ръка.

***

В ТЪРСЕНЕ НА ПРОСВЕТЛЕНИЕТО

При един Учител дошъл нов ученик. Той му поставил един "коан" за размисъл:

— Чуй звукът от плясъкът с една ръка.

Ученикът останал в манастира три години, но така и не могъл да премине това изпитание. Една вечер той отишъл при Учителя и му казал отчаяно:

— Аз трябва да се върна в къщи потънал в срам и смут, защото не успях да реша задачата Ви.

— Почакай още една седмица и медитирай непрекъснато — успокоил го Учителят.

Просветлението, обаче, така и не дошло при него.

— Опитай още седмица — посъветвал го Учителят отново. След седмица това се повторило още веднъж и отново безуспешно. Отчаян, ученикът започнал да моли да бъде освободен най—после, но Учителят го заставил за още петдневна медитация. Отново нямало никакъв резултат. Накрая Учителят казал:

— Медитирай още три дни и ако пак нищо не се получи, по-добре се убий.

На втория ден ученикът станал просветлен.

***

РАЗГОВОР С РЪЦЕ

Всеки странстващ Чан будистки монах можел да се установи в даден храм при условие, че победи в словесен двубой тези, които живеят в храма. Ако не успее, трябва да напусне храма.

В един храм живеели двама братя монаси. По-големият брат се учел добре, а по-младият бил глупав, а освен това и едноок. Веднъж в храма пристигнал един странстващ монах и решил да се засели. По тази причина, според обичая той решил да побеседва за възвишеното учение с местните монаси.

По-големият брат бил много изморен от целодневните занятия и изпратил за разговора по-младия си брат:

— Иди и проведи разговора в мълчание — посъветвал той брат си.

Странстващият монах и по-малкият брат отишли до светините и седнали. След известно време гостът отишъл при по-големият брат и му казал:

— Твоят малък брат е чудесно момче. Той ме победи.

— Разкажи ми моля ти се разговорът ви — полюбопитствал баткото.

— Отначало — започнал странникът — аз повдигнах един пръст, символизирайки просветленият Буда. Тогава брат ти повдигна два пръста, символизирайки Буда и учението му. Аз пък повдигнах три пръста, символизирайки Буда, учението му и неговите последователи, живеещи хармоничен живот. Тогава твоят брат ме трясна в лицето със свит юмрук, показвайки ми, че и трите са произлезли от едно място. Така гой ме победи и вече нямам право да оставам тук. При тези думи странстващият монах си тръгнал.

— Къде е този човек — извикал малкият брат, приближавайки се към големия.

— Разбрах от него, че си го победил в спора — посрещнал го големия брат. — Разкажи ми за какво спорихте?

— Ами, гледа ме, гледа ме и ми показа един пръст, намеквайки ми, че имам само едно око. Но тъй като той е странник, реших да бъда вежлив с него и му показах два пръста, поздравявайки го с това, че той има две очи. Тогава този грубиян ми показа три пръста, намеквайки отново, че двамата заедно имаме три очи. Аз се вбесих и го праснах с юмрук в лицето, а той избяга. Така разговорът приключи.

***

ДРЕМЕЩИЯТ УЧИТЕЛ

Един Учител обикновено дремел всеки ден по обяд. Веднъж децата-монаси го питали защо прави така, а той им отговорил:

— Така аз всеки ден ходя в страната на мечтите. Там се срещам със старите мъдреци, както е правил Конфуций.

Веднъж през деня било много топло и децата-монаси задрямали. Когато Учителят ги видял им се скарал за това, което са сторили.

— Учителю, ние бяхме в страната на мечтите, за да се срещнем със старите мъдреци, както е правил Конфуций — обяснили те с усмивка.

— И какво ви казаха мъдреците? — запитал Учителят.

— Когато ги срещнахме, ние ги попитахме дали идва тук всеки ден нашият Учител. Те ни отговориха, че никога не са виждали този човек

***

ДОБРО И ЗЛО

Един известен Учител провеждал всяка неделя занятия по медитация. За тази цел пристигали ученици от различни краища на Китай. Веднъж при едно такова събиране хванали ученик-крадец. Съобщили за това на Учителя, но той не направил нищо по въпроса.

По-късно крадецът отново бил хванат да краде, но Учителят отново не направил нищо. Учениците много се ядосали и написали официална молба да се изгони крадеца. В противен случай те щели да напуснат всички заедно.

Учителят прочел молбата, събрал учениците и им казал:

— Вие, премъдри братя, знаете много добре, кое е добро и кое е зло. Вие можете да отидете да се учите, където си поискате. Този ваш заблуден брат, обаче, не може да различи доброто от злото. Кой ще го научи на това, освен мен? Той ще си остане тук, дори и всички вие да си отидете.

Сълзи потекли по лицето на крадеца и всичките му желания да краде изчезнали.

***

ПРОСВЕТЛЕНИЕТО

При един известен Учител по Чан будизъм дошъл един 50 годишен търсач на просветление с голямо самочувствие. Без да губи време, той запитал Учителя:

— Изучавал съм, още когато бях малък, че тревата и дърветата също могат да станат просветени. На мен това ми изглежда странно, не мога да го разбера.

— Няма смисъл да обсъждаме, дали дърветата и тревата могат да станат просветени. Въпросът е, как ти самият да станеш просветен. Мислил ли си някога върху това?

— Аз никога не съм мислил за това — възкликнал старецът.

— Тогава иди и помисли — завършил Учителят.

***

НА ТОЧНОТО МЯСТО

Един майстор на чаената церемония решил да закачи на една колона кошничка с цветя. Той помолил своя калфа да окачи кошничката и го насочвал накъде да мръдне кошничката. Той го карал да я придвижва ту нагоре, ту надолу, вляво, вдясно и.т.н. Процедурата била доста дълга и приключила едва, когато той намерил точното място.

— Ето сега е на точното си място — казал Учителят доволно.

Ученикът решил да го провери, отбелязал мястото незабелязано и казал, че го е загубил. Цялата процедура се повторила отново и насочването завършило на същото място. Така Учителят потвърдил изключителното си чувство за хармония и естетика.

***

УСЪРДНИЯТ УЧЕНИК

Един ученик стоял на колене съсредоточено. Учителят го видял и се спрял пред него.

— Защо стоиш така на колене? — попитал го той.

— Искам да стана Буда, Учителю — отговорил ученикът. Тогава Учителят взел една тухла и започнал да я търка с камък.

— Какво правиш, Премъдри Учителю? — запитал ученика.

— Ще разтрия тази тухла и ще си направя огледало — отвърнал Учителят.

Но Учителю, как може се направи от тухлата огледало? Това е невъзможно!

А как може да седиш на колене и да станеш Буда? — запитал спокойно Учителят.

***

НОВИЯТ УЧЕНИК

— Учителю, аз съм нов — обърнал се един ученик към Учителя - моля Ви, покажете ми Пътя.

— Ти вече закуси ли? — попитал го на свой ред Учителят.

— Да, Учителю!

Тогава иди и си измий паничката! — отвърнал му Учителят.

***

НА БРЕГА НА ВОДОПАДА ЛЮЙЛЯН

Веднъж Конфуций стоял пред водопада в Люйлян и му се любувал. Струите падали от височина тридесет жъна, а пяната кипи на тридесет ли. Не могат да го преплуват нито каймани, нито риби, нито костенурки — морски или речни. Когато забелязал там плувец, Конфуций помислил, че този човек от мъка си търси смъртта и пратил учениците си долу за да го измъкнат. След няколкостотин крачки обаче, човекът излязъл от водата с разпуснати коси, запял и почнал да се разхожда наоколо.

Като видял това, Конфуций тръгнал подире му и го заговорил:

— Водопадът в Люйлян е висок тридесет жъна, а пяната кипи на тридесет ли. Не могат да го преплуват нито каймани, нито риби, нито костенурки — морски или речни. Когато забелязах как ти влезе в него, си помислих, че от мъка си търсиш смъртта и пратих учениците си долу за да те измъкнат. Когато излезе с разпуснати коси, запя и започна да се разхождаш те помислих за душа на удавник. Като се вгледах, обаче, видях че си човек. Позволи ми да те попитам — знаеш ли тайната как да ходят хората по водата?

— Не — отвърнал плувецът. — Аз нямам тайна. С вълната потъвам, с пяната изплувам. Следвам течението на водата, без да и натрапвам нищо от себе си.

***

МЪЛЧАЛИВИТЕ УЧЕНИЦИ

Четири ученика от една школа по Чан будизъм решили да медитират няколко дни. Уговорили се никой да не проговаря през това време. Преминали първият ден в безмълвна медитация. Когато настъпила нощта, газовите лампи започнали съвсем да мъждукат. Единият ученик не можал да издържи и извикал на слугата:

— Оправи тази лампа!

Като чул това вторият ученик много се зачудил.

— Уговорихме се да не казваме нито дума — казал учудено той.

— Бъбривци такива, стига сте говорили — обадил се другият.

— Само аз си мълча — заключил четвъртият.

***

МЪДРИЯТ ГОЛЕМЕЦ

Двама Чански Учители били поканени при един големец. Когато те пристигнали първият се обърнал ласкаво към големеца и му казал: Вие господине, сте мъдър по натура и имате вродена способност за усвояването на Чан будизма.

— Глупости — възкликнал ядосано другият. — Какво ласкаеш този глупак? Може да е големец, но от Чан будизъм нищо не разбира.

Скоро след това големецът построил храм на вторият Учител и станал негов ученик. На първият не обърнал никакво внимание.

***

ВЯРАТА И ВЯРВАЩИТЕ

Жителите в един град отишли в църквата и заръчали свещеника да моли Бог за дъжд поради голямата суша. Свещеникът ги погледнал и казал:

— Няма да се моля за вас, защото вие не вярвате. Бог помага само на тези, които вярват.

— Но ние вярваме отче! — извикали в хор хората.

— Щом вярвате, защо сте дошли тогава без чадъри? — попитал свещеника.

[mecho1]

АД И РАЙ
Един известен войн отишъл при един Учителя по Чан и го запитал:
— Учителю, кажете ми съществуват ли наистина адът и раят?
— Кой си ти? — попитал го Учителят.
— Аз съм воин от личната гвардия на великият император.
— Глупости! — отвърнал му Учителят. — Та кой император би държал такъв като тебе? Приличаш ми на просяк.
При тези думи воинът се разгневил и задрънкал с меча си.
— Аха! — рекъл Учителят. — Имаш меч! Сигурно е твърде тъп за да ми отреже главата.
При тези думи воинът не могъл да се сдържи, измъкнал меча си от капията и тръгнал към Учителя.
— Сега вече научи половината от отговора! Ти току що отвори вратите на ада! — отвърнал Учителят.
Войнът се сепнал, отдръпнал се, прибрал меча си в капията и се поклонил на Учителят.
— А сега вече научи и другата половина от отговора, защото току що отвори вратите на рая — казал Учителят.

Когато войнът пита учителя да му покаже какво е ад и рай, едновременно и за двете като самопораждащи се и не можещи едно без друго, учителят разбира, че по отношение на противоположностите войнът е осъзнат и не му трябва помощ. Тогава учителят атакува несвободата на война от неговото собствено его. Обидите целят да изкарат война от равновесие. След като война загубил контрол над нервите си вади меча, репликата че току що е отворил вратите не ада го кара да осъзнае, че току що е бил измамен благодарение на ограниченията на гордостта и предразсъдъците си. От момента на осъзнаването нататък война вече е свободен и не се нуждае от последната реплика на учителя, че току що е отворил вратите на рая. Последната реплика е за неосъзнатите слушатели на историята.

[mecho1]

ДОКАТО ВЪРВЯТ
Заръчали на един ученик да отиде до един далечен манастир. Той реши, че това ще забави обучените му с няколко месеца и много се разстроил. По тази причина той помолил своя приятел и по-напреднал ученик:
— Моля те, ела с мен. Има толкова много неща, които още не знам и трябва да уча. Ако сме заедно ще можем да говорим за тях и да се уча докато вървим.
— Добре, — отвърнал по-напредналият ученик. — Нямам нищо против, но нека те попитам нещо: ако ти си гладен, а аз ям ориз, ще те засити ли това? Ако си сакат в краката, ще бъде ли утеха за теб това, че аз крача с бърза крачка? Ако мехурът ти е пълен, ще ти олекне ли, когато аз се облекча?

Ученикът на който са заръчали да отиде до далечен манастир е много неосъзнат. Ежедневието в манастира не му е помогнало да осъзнае, че ограниченията се осъзнават и преодоляват в ежедневието, а не чрез учене на сутри. Сутрите той навярно ги е препрочел много пъти, но не ги е разбрал, тъй като истината (ограничението) не може да се обясни, или заучи, а може само да се осъзнае. Вероятно учителят го изпраща до далечния манастир, до който се пътува дълго и самотно, за да промени ежедневието му, като по този начин увеличи вероятността ученика да осъзнае някои от ограниченията си. Другото, което ученикът не е осъзнал е че самостоятелното мислене се развива най добре в самота. Той си търси компания за пътя, но не трябва да търси, а трябва да е сам. Вторият ученик е напреднал, той знае, че осъзнаването на ограниченията не е въпрос на разговори и обяснения, а е въпрос на самостоятелно мислене, което се тренира най добре в самота и правилно отказва да придружи приятеля си.

[mecho1]

ДА ЧУЕШ ПЛЯСКАНЕ С ЕДНА
Имало веднъж едно малко момче, което било послушник в един храм. То много искало Учителят да му зададе един гунан за размишление, като на по-големите ученици. Веднъж Учителят го повикал при себе си и му казал:
— Покажи ми звукът от пляскането с две ръце.
Ученикът плеснал с ръце и погледнал въпросително Учителя.
— Добре — рекъл той. — А сега ми покажи звукът от пляскането с една ръка.
Ученикът помълчал малко, поклонил се и се оттеглил за да обмисли всичко отново. Много пъти след това той ходил при Учителя и възпроизвеждал пред него различни звуци. Най;накрая го озарило Просветлението и отишъл при Учителя. Поклонил се почтително пред него и казал:
— Учителю, чух празнотата.

Това е коан, който обикновено се задава на начинаещи. Атакуват се следните ограничения.

1. Естествената склонност на неосъзнатият човек да мисли в рамка. Да си поставя жестоки ограничения и след това да се опитва да решава проблемите си логически, стремейки се да не нарушава ограниченията, които сам си е поставил. Учителя се стреми да подкопае вярата на ученика в ограниченото логическо мислене.

2. Възпитание в почитане на авторитетите, което обикновено е характерно за идващите отвън обучаеми. Учителя се стреми да подкопае вярата на ученика в авторитета на учителя и на Буда, като по този начин накара начинаещия да започне да се съмнява в авторитетите, което да го доведе до осъзнаване, че най добре е да мисли самостоятелно. Очакваните мисли на ученика след като получи заданието са да се разгневи вътрешно, което да го накара да не чака готови решения от учителя, а да мисли самостоятелно.

След като вече е задал коана, обикновено учителя връща отговорите на ученика като неправилни до тогава докато ученикът не предложи оригинално самостоятелно свободно решение. В конкретния случай не знам какво е правилно. Зависи от субективната преценка на учителя.

Редактирано Април 23, 2013 от mecho1

[mecho1]

ЧУЖДАТА ГНЕВЛИВОСТ
Един ученик отишъл при своят Учител по Чан и го помолил:
— Учителю, помогни ми да се избавя от своята гневливост -казал той.
— Покажи ми тая твоя гневливост — отвърнал Учителят. -Сигурно е много интересна?
— В момента не е у мен, затова не мога да Ви я покажа -отговорил ученикът.
— Добре тогава — казал Учителят. — Донеси я, когато я имаш.
— Но аз не мога да я донеса точно когато я имам — възразил ученикът. — Сигурно ще изчезне, докато я нося.
— Тогава, тази гневливост не е част от истинското ти аз. Това означава, че тя идва от вън. Предлагам ти, всеки път когато влезе в тебе, да се биеш с пръчка, докато тя те напусне.

Ученика не е гневлив. Но си мисли, че е. Явно има ниско самочувствие и позволява на някой да определя вместо него какъв е самият той. С предлаганото физическо самонаказание учителят се надява, или ученикът да се замисли по сериозно самостоятелно, какъв е проблема или ако почне да се самонаказва, болката евентуално да го накара да се осъзнае.

[mecho1]

КОЙТО БЪРЗА
Един ученик отишъл при известен Учител по Чан и бойно изкуство с желанието да стане голям майстор.
— Учителю, — запитал гой. — Колко време ще ми трябва, за да стана майстор, ако остана при Вас като слуга и бъда с Вас всяка минута?
— Десет години — отговорил Учителят.
— А ако работя двойно по-усърдно, колко време ще ми е нужно?
— Тридесет години! — отговорил Учителят.
— Но, Учителю, как така? Нека Ви обясня: ще работя безспир и никакви трудности няма да ме спрат. Колко време ще ми е нужно тогава?
— Седемдесет години! — отсякъл Учителят. — Обикновено когато ученикът бърза толкова, той учи бавно

Тук ограничението на ученика е, че той вярва във възможността за точно планиране и контрол на ситуацията. Учителят атакува тази вяра.

Редактирано Април 23, 2013 от mecho1

[mecho1]

ОТВЪД ПЛАНИНАТА
Един Учител по Чан живеел в планината, като отшелник.
Веднъж го посетил един ученик и го запитал:
— Учителю, къде е пътят?
— Колко хубава е планината — отговорил Учителят, гледайки величествения пейзаж.
— Не Ви питам за планината, а за пътя — реагирал ученикът.
— Докато не минеш отвъд планината, синко, пътят няма да се разкрие пред теб — отвърнал Учителят и продължил да рее -поглед из планината.

Тук идеята е, че живота на човек минава в пътуване към целите му. Човек не трябва да е вторачен в целта си, а да се наслаждава на живота докато пътува към нея.

[mecho1]

ПЪТЯТ Е ПРЕД ОЧИТЕ
Един монах отишъл при Учителя си и го запитал:
— Как да намеря Пътя?
— Та той е пред очите ти — отвърнал Учителят.
— Но аз не го виждам — учудил се ученика.
— Ти не го виждаш, защото мислиш само за себе си.
— А Вие виждате ли го, Учителю? — попитал ученикът.
— Няма да ги виждаш, докато разсъждаваш така, "аз не виждам", "ти виждаш" и.т.н.
— Значи Пътят може да се види, само когато няма нито "аз", нито "ти"? — опитал се да разсъждава ученикът.
— Когато няма нито "аз", нито "ти", кой тогава е този, който иска да види Пътя? — отвърнал спокойно Учителят.

Пътят, това е живота на човека. Ако човека е неосъзнат, той не знае, че живота на човек преминава на пътя към постигане на целите му. За това е и отговора на учителя, че пътя е пред очите на питащия. На въпроса на ученика защо не вижда пътя учителят отговаря, защото мислиш за себе си. Смисълът на този отговор е, че мислейки за целите си, вторачвайки се в тях, ученикът забравя да живее живота си. На въпроса дали учителя вижда пътя, последвалият отговор на учителя означава, че ученикът може да се освободи от ограниченията на егото си, единствено като ги осъзнае чрез самостоятелно мислене без чужда помощ, и едва тогава ще може да осъзнае, че живота не е целта, а пътят. Последния въпрос на ученика е глупав, тъй като той не е разбрал учителя и си мисли, че нещата съществуват вън от съзнанието. Последният отговор на учителят означава, че ако няма съзнание, няма нищо.

[mecho1]

ТЕЖЕСТТА НА ПОЗНАНИЕТО
Настоятелят на един Чански манастир избрал за свой наследник най-старателният монах Гуан. Дал му робата и паницата си и му заповядал през нощта да напусне манастира тайно за да не му направят нещо завистниците. На сутринта най-упоритият от тях го настигнал и започнал да дърпа паницата и робата от ръцете му. Гуан ги сложил на един камък край пътя с думите:
— Това са само предмети, символи. Ако толкова много ги желаеш, моля те вземи ги.
Монахът ги сграбчил, но не успял да ги повдигне, защото били станали тежки като планина.
— Прости ми, — помолил той монаха — аз всъщност желая познанието, а не предметите. Ще ме учиш ли?

Учителят избира за свой приемник този, който е най осъзнат. Този, който най добре е опознал ограниченията, освободил се е от тях и е осъзнал свободата (знае как да достигне до пустотата). В дадения случай, в този манастир е имало много ученици, които не са могли да осъзнаят равенството по отношение на свободата и фалшивостта на авторитетите. Гуан е осъзнат и знае, че свободата е над всичко и авторитета е нищо. Когато го настига неговия съперник, той му дава без бой робата и паницата, тъй като за свободния човек символите на авторитета са нищо. Сега най вероятно паницата и робата не са станали тежки, а просто монаха който се е опитал да ги вдигне и да си ги присвои, е осъзнал, че все още е ограничен и несвободен и има нужда от съветите на Гуан, за да се осъзнае и достигне до просветление.

[mecho1]

ВЕРНИЯТ ПЪТ
Един ученик попитал Учителят си за Пътя:
— Учителю, кой е верният Път?
— Всекидневният път е верният Път — отвърнал Учителя.
— Мога ли да го науча? — попитал ученикът.
— Колкото повече го учиш, толкова повече се отдалечаваш от него — отвърнал Учителят.
— Но как тогава ще го изуча? — учудил се ученикът.
Учителят въздъхнал и отвърнал:
— Пътят не е сред видимите, нито сред невидимите неща.Той не спада нито към познатите, нито към непознатите. Не го търси, не го изучавай, не го назовавай. За да се озовеш на него, просто се разтвори из цялото небе.

Пътят, това е живота.

Всекидневния път е верния път означава, че свободата е в ежедневния живот и трябва само да се осъзнае.

Осъзнаването на свободата не може да се научи от чужди мисли и чрез подражание. Само ежедневието и самостоятелното мислене могат да помогнат.

Пътят не е сред видимите, нито сред невидимите неща - означава че ние в ежедневието си както си поставяме ограничения, така се и освобождаваме от ограничения. Няма как да се изгради стратегия за разпознаване на ограниченията, защото това също е ограничение. Не може да се обясни или изучи или назове, защото обясненията и определенията също са ограничения, които пречат на необвързаното възприемане. Да се озовеш на пътя може внезапно, чрез просветление, след като се слееш с природата.

ИСТИНАТА БЕЗ ДУМИ И БЕЗ МЪЛЧАНИЕ
Един монах изпаднал в размисъл за същността на Пътя и Истината. Отишъл при Учителя и го запитал:
— Учителю, Вие казвате, че Истината може да се изрази без думи и без мълчание. Как става това?
Учителят се усмихнал и отговорил:
— Когато бях момче, напролет в Южен Китай, ах, как пееха птиците в цъфналите дървеса!

Монахът е неосъзнат. Учителят му се е опитвал чрез парадоксални слова да подкопае логичното мислене подчиняващо монаха на ограниченията, но монахът не е осъзнал това и търси логика в думите на учителя си. Разказаният хубав спомен от детството цели да подтикне монаха да почувства красотата на живота, без да се замисля за нищо.

[mecho1]

МАЛКИ ЧУДЕСА
Един ученик бил скоро дошъл от друга школа и често хвалел своя Учител. Веднъж той направил това пред сегашният си Учител.
— Моят Учител заставаше на единия бряг на реката с четка за писане в ръка, а ученикът му заставаше с лист хартия на другия бряг. Така той можеше да изписва от разстояние йероглифи върху листа. Вие можете ли Учителю да извършите такова голямо чудо?
— Не — казал Учителят. — Аз умея да правя само малки чудеса. Когато съм гладен — ям, когато съм жаден — пия, а когато съм обиден — прощавам.

Ученикът е силно ограничен и неосъзнат. Той е заслепен от авторитета на предишния си учител и неговата истина. Не мисли свободно, а логически. Проверява всичко каквото вижда и чува, дали логически съответства на истината на неговия предишен учител. Учителят е просветлен. Свободен от ограниченията на излишното самолюбие. Той не се връзва на реториката на ученика и не се хвали. Не е обиден, манипулира чувствата на ученика с цел да го накара да мисли нелогично и да се освободи от ограничението.

Редактирано Април 25, 2013 от mecho1

[mecho1]

СЪНЯТ НА УЧИТЕЛЯ
Учителят разказва на учениците си за един свой сън: — Веднъж спях и сънувах, че съм пеперуда, която пърха с крилца насам—натам. В съня си знаех, че съм пеперуда и изобщо не се осъзнавах като човек. Изведнъж се събудих и усетих, че май отново съм човек, че съм аз. Но, кой бях аз всъщност? Вече не бях сигурен дали съм човек, сънувал че е пеперуда или съм пеперуда, която сънува че е човек.

Светът е в съзнанието на субекта. Не съществува ли съзнание, не съществува нищо. Съзнанието е измамно и светът е измамен. Нищо не е такова каквото изглежда.

[mecho1]

УЧИТЕЛЯТ И ЛИ
Един ден Учителят извикал един от учениците при себе си:
— Ли!
— Да! — отговорил ученикът.
— Ли! — извикал отново Учителят. ;
— Да! — отвърнал отново ученикът.
— Ли! — извикал трети път Учителят.
— Да! — отново отвърнал ученикът.
— Извини ме, — казал Учителят — че толкова пъти виках името ти. Но, всъщност, ти трябваше да ми се извиниш.

Ли не е свободен. Той не е разбрал, че думите са само названия на нещата, но не са самите неща. Имената на хората са названия на хората, но не са самите хора. Поради това, той не се усеща и след третото повикване на името му глупаво казва пак "да", вместо да се осъзнае и да благодари на учителя си.

[mecho1]

САМОНАДЕЯНИЯТ И ПУСТОТАТА
Един самонадеян млад ученик посетил веднъж Учителят си и започнал да говори за Чан будизма:
— Няма съзнание, няма тяло, няма Буда, няма добро, няма зло. Няма Учител, няма ученик, нищо не се дава, нищо не се получава. Това, което смятаме, че виждаме и чувстваме, не съществува. Единственото действително нещо е Пустотата. Нищо друго не съществува.
Учителят го изслушал кротко и изведнъж без предупреждение го ударил силно с тоягата си. Ученикът отскочил разгневен встрани.
— Щом никое от тези неща не съществува в действителност — казал Учителят — и всичко е Пустота, откъде идва тогава гневът ти? Помисли върху това.

Младият ученик е глупав. Той навярно е чувал много пъти от учителя и от приятелите си, че свободното мислене не може да се научи само от сутрите, а трябва и да се осъзнае. Пренебрегвайки съветите, той назубря от сутрите всичко за началната точка на свободното мислене - абсолютната непривързаност (пустотата, свободата). Учителят е умен. Той разбира, че ученика не осъзнава това, което говори, и за да докаже, че не е научил нищо го удря с тоягата. Ученикът, тъй като не е осъзнат, вместо да се усети, че това е проверка на знанията му, се разгневява, с което показва, че не започва мисленето си от абсолютната непривързаност (пустотата), а робува на ограничения.

[mecho1]

"МЪРТВИЯТ" ЧЖАН
Чжан бил обикновено момче, което решило да изучава Чан будизъм. Веднъж то отишло при един Учител по Чан и той му поставил следната задача — коан за размисъл:
— Какъв е звукът от плясъкът на една ръка?
Чжан се върнал след няколко дни, но не бил намерил отговорът.
— Махни се! — скарал му се Учителят. — Ти не се стараеш достатъчно. Все още мислиш за пари, храна и удоволствия. По-добре да беше умрял. Тогава може би щеше да научиш отговора.
След още няколко дни Чжан отново се появил. Когато Учителят го задал пак същия въпрос, той се хванал за сърцето, изохкал и се проснал на земята.
— Добре — казал Учителят. — Ти послуша съвета ми и умря. Но какво стана със звука?
— Все още не съм отгатнал — отвърнал ученикът надигайки глава.
— Мъртвите не говорят — скарал му се Учителят. — Стани и излез от тук

Въпросът за звука от пляскане с една ръка се задава на начинаещи. Атакува склонността към ограниченото логическо мислене и склонността към подчинение на авторитетите.

Ученикът е много несериозен. Той отива при учителя без да е измислил нищо оригинално. Когато отива втория път при учителя си и се прави на умрял, учителят не е сигурен дали ученикът все пак е измислил нещо със собствената глава или папагалски използва идеята на учителя за умирането. За това учителят задава допълнителен въпрос какво стана със звукът. Глупавия отговор на този въпрос, в който няма нищо друго освен подчинение на ограничението на логиката, дава на учителя да разбере, че ученика нищо не е научил и трябва да бъде върнат, за да продължава борбата с коана.

[mecho1]

УЧЕНИЦИТЕ ОТ СЕВЕРНИЯ И ЮЖНИЯ ХРАМ
В един град имало два съседни Чан будистки храма — Северен и Южен. Учителите всеки ден изпращали по един млад и умен ученик, за да изпълнява различни поръчки. Един ден момчето от Северния храм отивало за зеленчуци. Срещнало го момчето от Южния храм и го попитало:
— Къде отиваш?
— Където ме отведат краката — отговорил ученикът от Северния храм.
Като чуло отговора момчето от Южния храм млъкнало и като се върнало, разказало случката на своя Учител и той го посъветвал следното:
— Когато утре го срещнеш, му задай същия въпрос. Той ще ти даде същия отговор и ти тогава му кажи: "ами, ако нямаше крака, тогава къде би отишъл?" и това ще го постави на мястото му.
На другия ден двете момчета отново се срещнали и момчето от Южния храм попитало:
— Къде отиваш?
— Накъдето ме духне вятърът — отговорило момчето от Северния храм.
Момчето от Южния храм отново млъкнало и не можало да отговори нищо. Отишло и отново се посъветвало с Учителят си.
— Е, добре — казал Учителят, — тогава утре го попитай: "ами, ако нямаше вятър?".
Двете момчета отново се срещнали на другия ден. Момчето от Южния храм смело попитало другото момче с надеждата най-после да го наддума:
— Къде отиваш?
— Да купя зеленчуци! — не закъсняло с отговора си другото момче.

Ученикът от северния храм е напреднал и не робува на ограничения. Той не се състезава. Не се наддумва. Отговаря каквото реши на момента и каквото е казал, казал е. Ученикът от Южния храм робува на ограничения и логическо мислене. Той е ограничен от егото си. Приема обикновения разговор за атака срещу него самия. Наддумва се. Обаче няма вяра в себе си, а търси помощ от авторитетите. Авторитетите от южния храм обаче не му помагат. Вместо да го посъветват да мисли самостоятелно, те му дават готови решения. Готовите решения са жестоко ограничение и пречка към осъзнаването на свободата. В пътя към осъзнаването всеки е сам. Светът постоянно се променя. Не може да се влезе 2 пъти в една и съща река.

[sirius]

Мечо, някои постановки много ги омешваш.

Напр.логическото мислене и егото.

"робува на ограничения и логическо мислене"

"ограничен от егото си"

Логическото мислене е само инструмент на нашия ум във връзка със заобикалящата среда. Не е ограничение, а инструмент. И огромно преимущество на човека по отношение на всяка друга твар.

Никой преди теб не се е осмелил да коментира цитатите, които пуска. А цитатите (и твоите) са добри.

Може би защото са схванали, че всеки коментар е ограничение върху цитата, наложено от разбирането на коментатора. Това явно не е по силите на всеки.

Първо се научи да коментираш бедните съфорумци, пък тогава се опитай с известните учители и философи.

Редактирано Април 27, 2013 от sirius

[mecho1]

Слагаш ми думи в устата. Може би не ме разбираш и твърдиш, че казвам това, което не казвам. Не ги омешвам. Просто в случая част от ограниченията на ученика са поставени от егото му. Логическото мислене е друго. Основата на логическото мислене са ограниченията. За логическото мислене, ограниченията са винаги верни, независимо от кого (или какво) са поставени. Докато не се направи умишлена или неволна грешка, която да прекъсне логическата верига, съответните ограничения, стоящи в основата на логическото мислене си остават валидни. Вярното логическо мислене не е свободно. То не може само да се издърпа, като барон фон Мюнхаузен, за косата от блатото на ограниченията. Необходима е грешка (свобода), която да го издърпа. Свободата е грешка. Който не греши е роб. Именно за това в будизма, а и във всички останали свободомислещи учения съществува схващането, че свободата (необвързаността, пустотата) не може да се осъзнае от мисли назаем (чужди мисли). Защото чуждите мисли, не могат да съдържат собствени грешки (свободи). Хората са казали, че човек се учи от грешките си. За да прави свои собствени грешки, от които може да се учи, човек трябва да мисли самостоятелно. След като мисли дълго време самостоятелно и прави свои собствени грешки, за които не може да обвинява никой друг освен себе си, човек постепенно открива, че свободата е грешка. Веднъж открил това, човек започва да допуска умишлени грешки, тъй като вече осъзнава, че грешките са част от свободното мислене и са единственото средство за избавяне от ограниченията.

[sirius]

Свобода значи.

А какво ли е свободия?!

[mecho1]

ПОДАРЕНИТЕ ПАРИ
Учителят Гуан седял в домът си и четял сутри. Изведнъж в стаята влязъл крадец и заплашвайки го с нож поискал парите му.
— Ей там са, в кутията — отвърнал спокойно Учителят и продължил да чете.
Когато крадецът си тръгвал, Учителят Гуан му предложил:
— Остави ми малко за данъците, че утре ще минават да ги събират.
Крадецът върнал част от парите в кутията и пак се насочил към вратата.
— Не благодариш ли, когато ти правят подарък? — попитал го отново Учителят Гуан.
Крадецът му благодарил и излязъл.
След няколко дни той бил заловен и заедно с другото признал, че е обрал и Учителят Гуан. Учителят обаче не пожелал да свидетелства срещу него.
— Подарих му малко пари — казал Учителят — и той ми благодари. Това е всичко.
Крадецът излежал наказанието си в затвора и рогато излязъл отишъл отново при Учителя и му се поклонил с думите:
— Ще ми станете ли учител?

Учителят Гуан е просветлен. Крадецът е много умен и е почти осъзнат. Останали са му само ограничението на алчността и схващането, че човек за човека е зло. Схващането, че човек за човека е зло е ограничение, тъй като е несиметрично (какво е зло, ако няма добро от което да го различим). Крадецът е респектиран, от липсата на страх от смъртта, на учителя Гуан. Той разбира, че Гуан притежава повече свобода от него самия. Неочакваната дързост на учителя да си поиска част от парите за да може да си плати данъците, както и кощунствената смелост да поиска благодарност от човек който владее живота му, затвърждават у крадеца виждането, че Гуан е свободен човек. Крадецът обаче, въпреки, че е респектиран от Гуан, не е осъзнал все още своите собствени несвободи. Това става на процеса, когато Гуан проявява качества, които са противоположни на личните разбирания и ограничения на крадеца. Крадеца знае, че Гуан е свободен и не действа от страх. Отказът на учителя да свидетелства, разклаща силно както вярата на крадеца в алчността, така и схващането му, че човек за човека е зло. Крадецът е разтревожен. Вярата му в алчността и злото е разбита. Той се лута и в затвора докато си изтърпява наказанието все още не може да осъзнае, кое е това знание, което прави учителя Гуан по свободен от него самия. За това, когато излиза от затвора, крадецът отива при учителя Гуан и го моли да го обучава на мъдростта на живота.

[mecho1]

Свобода значи.

А какво ли е свободия?!

Аз не знам. Ако ти знаеш, дай определение.

[mecho1]

ПОРЯДЪЧНОТО ПОЖЕЛАНИЕ
Един богат търговец помолил Учителят Гуан да му напише някое мъдро пожелание, което да пази благополучието и щастието на дома му. Учителят Гуан взел четката и написал:
"Дядото умира,
бащата умира,
синът умира."
Като го прочел, търговецът скочил разгневен:
— Какво е това? Що за злокобно предсказание пишете за семейството ми?
— Това не е злокобно предсказание, — отвърнал Учителят Гуан — а пожелание за най-добро бъдеще. Ако твоят син умре преди тебе, това силно ще те разстрои. Ако твоят внук умре преди синът ти, ще се разбие сърцето ти. Пожелавам ти, всеки мъж в твоето семейство да стане дядо и никой син да не умира преди баща си. Какво по-истинско щастие може да желае едно семейство от живот и смърт в този порядък?

Ограничението на търговеца е, че той си мисли, че негативното говорене непременно означава негативен смисъл на казаното. Думите са само думи, смисълът зад тях може да бъде различен и е изкуство да бъде доловен. Свободата не различава негативни от позитивни думи. Свободата търси смисъла. Намерен ли е смисъла, думите се забравят.

Един дзен мъдрец е казал следното:

"Мрежата служи за да се улови рибата.

Улови ли се рибата мрежата се забравя.

Капанът служи за да се улови заека.

Улови ли се заека, капана се забравя.

Думите служат за да се улови смисъла.

Улови ли се смисъла, думите се забравят.

Търся човек, който е забравил думите, за да си поговоря с него."

Редактирано Април 28, 2013 от mecho1

[mecho1]

МОНАСИТЕ И ЗНАМЕТО
През един ветровит ден двама монаси спорели в двора на храма по въпроса, защо знамето се вее. Първият монах рекъл:
— Аз твърдя, че се движи знамето, а не вятърът.
— Аз пък си мисля, че се движи вятърът, а не знамето — възразил веднага вторият монах.
През това време покрай тях преминал трети монах и включвайки се в разговора им казал:
— Вятърът не се движи и знамето не се движи. Мисълта ви се движи.

Първите двама монаха са глупави. Третият е напреднал. Първите двама си мислят, че представите им за нещата са истинските неща и спорят за тях така, сякаш това за което спорят е извън тях. Третият знае, че всички човешки възприятия и знания за света са в човешкото съзнание. Ние не познаваме знамето, а нашата представа за знамето, която е вътре в нашето съзнание.