От културен синкретизъм към модерно творчество през Възраждането

[mnogoznaiko]

От културен синкретизъм към модерно творчество през Възраждането. Разпад на културния синкертизъм. Проблемът за езика. Развитие, жанрово обособяване и постижения в областта на литературата. Нови тенденции в развитието на църковната живопис и поява на светско изкуство. Статута на твореца в обществото – оценки и саморефлекции.

 

Възраждането е една от най-забележителните епохи в българската история. Тя е белязана от настъпването на дълбоки обществении промени, които отбелязват прехода от Средновековието към Новото време. Възрожденските българи отхвърлят наложения им ориентализъм, в голяма степен преодоляват вековното изоставане от европейската цивилизация и отново придобиват съзнанието за пълноценни участници в нея. Ето защо Българското възраждане е преломна епоха, която предопределя цялото по-нататъшно развитие на българския народ. С вяра в своето настояще и бъдеще той успява да извърви трудния и трънлив път до свободата и възстановяването на собствената си държава.

Възраждането се характеризира с интерес към българското средновековие. Най-явните преобразувания по време на Възраждането се случвали именно в сферата културата. Те се дължали на дълбоките социални и икономически промени, причинени от навлизането на капиталистически елементи в стопанството, основани на частната собственост и пазарните отношения. В резултат на това постепенно се формирала българската буржоазия, появила се на базата на съществуващите и преди това по-заможни прослойки в българското общество. Тези промени предизвикали и появата на национално светско самосъзнание у българите, което постепенно изместило господстващото дотогава религиозно такова, характерно за средновековието. Всички промени в крайна сметка довели до формирането на българската нация.

Под влиянието на идеите на Европейския ренесанс и Просвещение още в ранновъзрожденския период се появили български книжовници, които творели на църковнославянски език, но включвали в него и редица новобългарски елементи. Сред тези кножовници се открояват Партений Павлович и Христофор Жефарович. Важна роля за повишаване на общата грамотност на българите изиграла и процъфтяващата през XVIII в. дамаскинска (смесена) литература. Дамаскинските сборници били написани на говорим бъларски език и съдържали редица актуални теми и проблеми, които разширявали духовния кръгозор на българина. Именно в тази епоха се родил и живял и най-видният представител на Ранното възраждане – Паисий Хилендарски, който през 1762 г. написал бележития си труд „История славянобългарска”. Той бил роден в Банско – едно от най-будните български селища по това време. Освен това, то било разположено на пътя между двата най-големи духовни центъра на българите – Света гора и Рилската обител, поради което през него минавал безспирен поток от поклонници и духовници, част от които били носители на нови за времето си идеи.

По време на многобройните си пътувания като таксидиот Паисий бил силно впечатлен от състоянието на бездуховност и забрава сред своите сънародници, дошло в резултат на чуждия духовен и политически гнет. Именно това бил един от мотивите му за написване на съчинението, с което целял да пробуди българския народ. Другата причина за написването му било пренебрежението към българите и всичко българско на сръбските и гръцките монаси, което водело след себе си заплахата от пълна асимиляция и изчезване на българския етнос.

По своята структура „История славянобългарска” се дели на две предисловия, седем глави и едно послесловие. Второто предисловие представлява пламенен призив за национално пробуждане и борба срещу гръкоманията и невежеството. Изложението, обхващащо седемте глави, е посветено на историята на българската държава, култура и църква. По език и стил тя не се различава особено от типичните средновековни хроники. Началото на изложението започва от библейския потоп. Така Паисий искал да внуши на своите читатели и слушатели идеята за древния произход на българския народ и че той е коренното население на земите, които обитава. Това е психологически похват, използван от атонския монах за повишаване на националното самочувствие в епохата на господство на ценностната система, според която по-старото е по-добро и достойно за уважение.

В своята книга Паисий изложил историята не само на българския, но и на сръбския народ, който чувства като най-близък брат по съдба. С това той формира идеята за балканска солидарност в борбата срещу поробителя. Паисий е и първият автор, който очертал етническата територия на българската нация.

След написването на историята до смъртта си Паисий започва да я разпространява по време на многобройните си пътувания с пълното съзнание за нейното значение. Известни са около 40 преписа, сред които важно място заема първият и препис, направен от Софроний Врачански. Първото печатно издание на историята излязло през 1844 г. под заглавието „Царственик” и се превърнало в един от първите учебници по история за новооткритите светски български училища.

Най-видният последовател на Паиций бил именно човекът, направил първия препис на неговата история – Софроний Врачански. Едно от най-прочутите му произведения е т. нар. „Неделник” – сборник с поучения и слова за всеки ден от седмицата. Но несъмнено най-значимото му произведение е неговата автобиография „Житие и страдание грешнаго Софрония”. Цялото съчинние е белязано от идеите на Просвещението – култа към разума и знанието и показва нарасналото самочувствие на автора като човек и личност. Именно Софроний и Паисий извършват огромния скок от Средновековието в Новото време за българската литература. Известни последователи и съвременници на Софроний са книжовниците от първите десетилетия на XIX в. Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, които пишели на говоримия простонароден български език и го наложили като книжовен. Разразили се спорове около характера и нормите на книжовния език. Относително единна норма, базирана на източнобългарските говори,  била оформена едва към 70-те години на XIX в., но правописните и езиковите спорове продължили и след Освобождението. И все пак, живият народен говор се превърнал в основа на книжовността през Възраждането, което създало условия за масовото и  разпространение.

По време на Възраждането трайно било въведено книгопечатането. Първата печатна книга на новобългарски език бил Софрониевия „Неделник”. След Кримската война се наблюдава истински подем на българското книгоиздаване. Много български печатници се появяват и в Румъния. Важен център на българското печатно дело станал и Цариград. Значителен брой български книги били издадени във Виена и Будапеща. В самите български земи обаче така и не бил създаден по-голям център на печатното дело поради спънки от страна на властите. Единствено изключение представлява печатницата в Русе, която за кратък период успява да отпечата над 100 български книги и само една турска.

С разрастването на книгопечатането се появили и първите специализирани магазини за книги – книжарниците. Такива били открити в много населени места във и извън българските земи. И така, благодарение на книгоиздаването и книгоразпространението до Освобождението на масово разпространение сред българския читател се радвали няколкостотин книги.

Успоредно с книгопечатането през 40-те години на XIX в. възникнал и българският периодичен печат. Началото му било поставено от Константин Фотинов, който през 1844 г. започва да издава списанието „Любословие”, чийто първи брой излязъл още през 1842 г. Финансовите затруднения обаче се превърнали в хроничен проблем на цялата българска възрожденска преса. Той не подминал и първия български вестник „Български орел”, излязъл в три броя през 1846 г. Единственият български възрожденски вестник, издаван над 10 години е прочутият „Цариградски вестник”. Именно този вестник изиграл важна роля за организирането и ръководството на църковно-националните борби на българите.

Българският периодичен печат имал два големи центъра – Цариград и Букурещ. Особен дял от българската преса представлявали официалните вестници, издавани на български и турски език: „Дунав”, „Едирне” и „Солун”. Но най-важно място все пак заемала революционната преса. Нейното начало е поставено от Г. С. Раковски, а основен неин център бил Букурещ. Там се издавали вестниците „Отечество”, „Народност”, „Свобода” и „Независимост” на Л. Каравелов, „Знаме”, „Тъпан” и „Будилник” на Христо Ботев. Друг важен център на българската преса в Румъния бил град Браила. Там излизало и първото научно списание на български език – печатният орган на Българското книжовно дружество „Периодическо списание”. Именно периодичният печат се превърнал в изразител на обществените настроения на българите, като отразявал незабавно актуалните събития на епохата и разширявал кръгозора на българското общество. Нещо повече, благодарение на периодичния печат се изгражда и идеята за българска държава далеч преди реалното и възстановяване.

След Кримската война в българските земи възникнала и се развила специфична форма на културно-просветна дейност – читалището. Първите три читалища се появили през 1856 г., непосредствно след войната. Първото било основано в Свищов. В него бил изграден и първият български музей. Другите две читалища, основани през същата година – тези в Лом и Шумен, се превърнали в първите средища на българския театър. До към края на 60-те години на века били основани над 30 читалища. Особено място заемало Цариградското българско читалище. То се превърнало в координиращ център на читалищното дело в България главно чрез издаването на списанията „Читалище” и „Училище”. След 1870 г. читалищното и училищното дело били поверени на Екзархията и тогава настъпил огромен подем в тяхното развитие.

Читалищата имало изключително значение за повишаването на културно-просветното развитие на българите чрез откритите в тях библиотеки и курсове за ограмотяване на възрастни. В тях се изнасяли най-разнообразни лекции, провеждали се дискусии, към тях били организирани първите театрални трупи, хорове, оркестри, дружества и др. Именно като такова дружество през 1869 г. било основано и Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките.

Поради липсата на древен свещен език и прекъсналата книжовна традиция на Балканите, езикът играе основополагаща роля в сформирането на модернизираща култура и самосъзнание. Около него се разгарят много дебати. Езикът е един от най-фундаменталните елементи, около които се градят възрожденските идеи. Липсата на силна книжовна традиция заварва българите в средата на 18 век с едно огромно диалектно многообразие.

През 16-17 век в гръцката литература навлиза новогръцкият език. Но когато започва да се оформя националната общност на гърците, основополагащо като идентификационен принцип прии тях се възражда старото антично наследство. Гърците залагат на древна елада. В желанието си да докажат своята основополагаща роля във формиране на европейската култура, гърците се втренчват в своята най-древна част от историята и това дава отражение върху развитието на техния език. Оформят се две книжовни школи- йонийска школа (за въвеждане на говоримия в книжовния език) и атинска школа (желае да възкреси стария стил). Противоборството е силно, но в крайна сметка надделява разбирането, че трябва да се възкреси старата мисловна традиция ии тя да стане основа на книжовния език. За години наред разделението на говорим и писмен език е проблем на новата гръцка култура.

При българите нешата са различни. Обръщайки поглед назад, те осънават, че не могат да търсят исторически предтекст за своята значимост в основателите на бг държава. Прабългарите тогава са схващани като част от варварските племена. Сред бг интелигеция съществува едно макар и неголямо, но с ярки представители крило, което изтъква редица аргументи в полза на старобългарския черковно-славянски език, който трябва да залегне в основата на новобългарския език. Но писмените паметници, които са съхранени и са дело на предходните епохи, са изключително малки. Претенцията е историческа, но е слабоподплатена с фактология. Църковната книжнина през 18-19 век се захранва през руската културна традиция и влияние и това дава тласък на тази тенденция в развитието на новобългарския. Техните основни основания за тази посока на развитие са като цяло отработената богата книжовна традиция и това, че е вписват в голямата славянска традиция. Появява се една компромисна школа, която залага основата отново върху староцърковната традиция, но допуска елементи на осъвременяване. Това е компромислата, славянобългарска школа- неофит рилски, неофит бозвели. Третата школа е новобългарската. С нея ще се занимаем по-подробно, защото в крайна сметка тя излиза победител.

Един от нейните най-видни представители са и едни от най-видните представители на бг просвета- петър берон(първи буквар), иван богоров (първа бг граматика; първи бг вестник) и васил априлов. Началото на успешния път на тази школа полага петър берон, като през 1824 отпечатва знаменития си рибен буквар- издание, станало пословично за бг национална идентичност. Ролята и значението на буквара е огромна, защото за първи път говоримият език намира своята писмена норма. Това е и учебник, който масово се възприема в българските училища. С него се въвежда и модерен начин на преподаване, скъсва се решително с религиозното влияние в образованието ни (секуларизация, популярна и на запад). Тази малка книга се оказва основополагаща в успешния път на превръшането на говоримия език в книжовен, литературен. Минавайки през структурата на училището, новото поколение усвоява един общ за всички език. Втора решителна стъпка по пътя на формирането на единен език е появилия се през 1828 г превод на новия завет (от гръцки).  Този превод е все още твърде необработен, отразява всички колебания в противоборствот на различните школи и като по-обощаващ е преводът на неофит рилски (средата на 30те). Окончателната победа на новобългарския въз основа на говоримия език се приема появата на първата бг граматика, дело на богоров. В нея намира отражение един сериозен дефект, който е разбираем. Иван Богоров радува за чистотата на новобългарския език, която да го отличава от останалите езици. Богоров изпада в крайности като търсенето на изкуствено създадени думи, които да заменят вече утвърдени в езика думи за определени понятия. Някои защитават тази позиция чак го края на 19век (включително Вазов- драснипалниклечица вместо кибрит). Специално внимание на бг литература и првопис е съчинението на Васил Априлов, 1947- мисли за сегашното българско учение. Подобно на богоров, априлов залага изцяло върху говоримия език. Към хората, допринесли за победата на новобългарската школа трябва да прибавим и Георги Босилин, който отпечатва в Москва своя буквар. Тези усилия на московския кръг българи, които следват в московския университет през 40-те е ползотворен от гледна точка на това, че потопеният в руската книжовна традиция бг студенти имат възможност да се запознаят с исторически трудове и осъзнават, че ако трябва да се отграничим от голямата славянска общност, трябва да търсим отдалечаване от църковнославянската традиция. Това се усеща в тази чужда културна среда и бг студенти в москва имат немалък принос в оформянето на идеята за развитие на книжовен на базата на говоримия език. Приема се, че от средата на 40-те насетне като цяло в бг интелигенция надделява идеята, че бг език трябва да стъпва върху говоримия език. Оттласкването от гръцкото влияние също допринася за оформянето на това становище. Започват споровете по какъв начин да се оформи книжовния език. В началото всички големи имена радуват за диалекта от собствените си райони. Сава Радулов смята, че трябва да бъде избран диалектът, в който най-силно са се запазили елеменнти от старобългарския, защото търси и историческата връзка. Но говоримият език е скъсал с почти всички връзки и това насочва спора към въпроса кой диалект е най-понятен за българите. Така примерно идеята да бъде избран най-чист диалект постепенно започва да губи привърженици. Претенцията, която олицетворява Любен Каравелов, да бъде избран най-правилния диалект също губи позиции. Оформя се разбирането, че трябва да се търси най-разбираемият диалект. Това противоборство продължава дълго време. Умира тенденцията да се търси компромис да се обединят няколко диалектни области (раковски, константин миладинов). Основно при окончаелното оформяне на новобългарския език роля играят бг студенти в русия. Те създават сп „Братски труд”, което съществува само 1 година, но съдържа сериозна дискусия. Там окончателно надделява становището, че трябва да се избере определен диалект, по възможност широкоразпространен, който да служи за основа и да се формират ясно и единни граматически правила. Особени заслуги има Райко Жензифов, редактор на списанието, автор на поеми, стихотворения. Към неговото име трябва да се прибави Любен Каравелов, Константин Миладинов, Стефан Бобочев, Иван Богоров, Анастас Границки и мн  други.

От 60те години развитието на новобългарския навлиза в своята трета фаза. Оставало е само да се уточни от кой район какъв диалект трябва да послужи като общ. Началото на 70-те години се оформят главно две школи (имало е и много нюанси)- пловдивска школа (Найден Геров, донякъде Каварелов) и търновската школа. Като модел за  развитието на новобългарския език победител е търновската школа. Решаването на този проблем обхваща малко повече от век. Той е обаче един от най-мощните тласъци в развитието на българското, защото е плод и на политически изяви.

 

Към началото на XIX в. започнали да се очертават и оформят отделните жанрове в българската литература. Важно място сред тях заемала поезията. Първите български стихове имали патриотичен, но наивен характер. Именно те поставили основите на модерната българска поезия, основана от Найден Геров с поемата му „Стоян и Рада” (1845 г.). Важно място в литературата заемали националнопатриотичните диалози и памфлети на Неофит Бозвели.

Отделните жанрове се обособили окончателно след Кримската война. Оформил се относително единен литературен език, настъпил истински разцвет на новобългарската възрожденска литература. Поемата на Славейков „Изворът на белоногата” за първи път доближава българската литература до европейските стандарти. Не можем да не споменем и стиховете на Любен Каравелов  и Христо Ботев, които безкомпромисно наложили революционно-патриотичната тематика като водеща в българската литература. Почетно място в революционната литература заема и Г. Раковски с поемата си „Горски пътник”. Ботевата поезия е своеобразна кулминация на духовното извисяване на българския народ през Възраждането. Чрез неговото творчество българската литература заела полагаемото и се място сред литературното наследство на европейския народ.

Практически всеки от авторите в българската възрожденска литература се изявявал и като литературен критик. Други известни жанрове били белетристиката и публицистиката. Значително развитие отбелязали  пътеписният и мемоарният жанр. Основната идея в тях била любовта и преклонението към отечеството, възхитата и красотата на родната земя. Появил се и драматургичният жанр. Особено силно бил застъпен сантименталният стил – на особена популярност се радвала пиесата „Многострадалната Геновева”. През 60-те години се появили и първите оригинални български произведения: „Изгубена Станка” и „Нещастна фамилия”. Безспорен връх в развитието на възрожденската драма представлявала пиесиата „Иванко – убиецът на Асеня”, а на комедията – „Криворазбраната цивилизация”. Засегнатите в тях теми и проблеми са актуални и до днес, поради което тези произведения запазват непреходното си място в националната литература.

Не по-малък напредък бил осъществен и в областта на живописта. Към началото на XVIII в. се оформила най-старата художествена школа от възрожденската епоха – Тревненската. Към края на века се очертава и Банската школа, придобила голямо влияние в зографския занаят. Третата голяма живописна школа в българското изкуство била Самоковската. Най-виден неин представител бил Захари Зограф, който пръв започнал да разчупва религиозния канон и осъществил в творбите си  прехода към светска живопис. Сред най-известните му произведения е неговият „Автопортрет”. Постепенно към светската живопис се преориентирали и други художници. Появили се и първите професионални български живописци, учили в чужбина. Към края на Възраждането се появили и нови жанрове като карикатурата и графиката.

За целия 19 век бг общество почти успява да създаде само 3ма творци с изцяло академично образование. Всички други зографи са плод преди всичко на традицията и се променят от външните давления бавно, трудно, но извеждат изобразителното ни изкуство на едно ниво, което ще позволи да се съизмерваме с външния свят след освобождението. В края на 19 век все още сме на светлинни години от западната Модерност, но за 2-3 десетилетия после усвояваме изцяло постиженията на съвременното изкуство. Голямата трансформация в художествения живот е плод на изобразителното ни изкуство от 19 век. То надмогва кризата, в която изпада през 18 век, успява да преведе на разбираем език новата естетика, да осъвремени традициите в църковното изкуство. Не трябва да търсим измеренията на художествените ни традиции само във влиянието, което се чувства през църковната живопис. Едно от другите големи проявления се развива под давление на исляма. В ислямската религия образите са забранени като изображения. В тях са позволени само растителни орнаменти. Така художниците от самоковската школа развиват до виртуозност декоративния елемент, поемайки такива поръчки. Под давление на чуждата култура се забелязват влияния. Намира отражение и в чисто светската архитектура. Навлиза дърворезбата в изграждането на богатите къщи. Дърворезба може да се открие и на най-неочаквани места, но това е стремежът на забогателия българин да прояви новото си самочувствие. Намира проявление и в широкото навлизане на различни сцени, които изпълват пространства на богатата къща. Живописта бавно и повсеместно, тръгвайки от храма, започва да населява и индивидуалното богато градско жилище през 19век, особено след края на 40те години. Това навлизане на сцени, които изобразяват центъра на християнския свят, показва желанието на бг да скъса с тесните граници на своето ежедневие. Вкарването на външния свят във вътрешния за фамилията показва, че бг култура е възобновила досега си с външния свят. Това е основното, което показва посоката на развитие. Бг култура започва да взаимства, да търси образци във външния свят. За богатия българин не е достатъчно само да живее по подобие на богатия османец, но и да го надхвърли

В резултат на цялостното си развитие през Възраждането българската култура се отърсила окончателно от религиозните си рамки, преодоляла ограниченията на ориентализма и отново придобила европейски измерения. Но независимо от обръщането на българската култура към новото и модерното, тя все пак запазила тясната си връзка с народната традиция.