Общо понятие за Реформация

[mnogoznaiko]

Общо понятие за Реформация.

 

Понятието Реформация се отнася към масовото религиозно и обществено-политическо движение, възникнало в Западна Европа през XVI в. и продължило до средата на XVII в. (от латинския глагол reformation – поправям, възстановявам). Реформацията се противопоставя на доктрините и структурата на Римокатолическата църква и се обявява за нейното реформиране. В крайна сметка Реформацията довежда до обособяването на протестантството като отделно направление на християнството, както и до формирането на нови национални протестантски църкви – лутерантсво, калвинизъм, англиканство и др.

В периода на Средновековието Римокатолическата църква се е вписвала идеално и е обслужвала господстващия феодален строй – църковната йерархия е била отражение на светската, съсловна йерархия – както в светското феодално общество е имало строга йерархия от владетели, сеньори и васали, така и в църквата е имало строга йерархия между папата, кардиналите, епископите и т.н. Нещо повече, в редица западноевропейски държави по това време църквата на практика е владеела до 1/3 от цялата обработваема земя, използвайки крепостни селяни да я обработват, точно както това е правела и светската власт, т.е. самата църква се е явявала своеобразен феодал и всячески се е стараела да обоснове господството именно на този строй.

Но с разпространението идеите на хуманизма и Просвещението, отначало в Италия, а след това и в останалите западноевропейски държави, феодалната система става неудобна. Зараждащата се буржоазия няма нужда от нова религия, а от нова църква, която не харчи несметни богатства за строежи на пищни катедрали, провеждане на църковни служби и поддържане на цялата йерархия от църковни служители, чието непристойно поведение предизвиква дълбоко възмущение у всеки хуманист. С две думи, критическият дух на Ренесанса кара последователите му да погледнат по нов начин на всички аспекти на средновековната култура, включително и на религията и църквата. Интересът на хуманистите към древни ръкописи ги кара да забележат дълбокото несъответствие между съвременното състояние на църквата и първоначалната идея на християнската религия.

По своята същност, Реформацията е движение за реформиране на католицизма с цел да бъде извършено завръщане към изначалните послания на Христос. Началото му е поставено през XIV в. от дейността на англичанина Джон Уиклиф, който провъзгласява необходимостта от унищожение на цялата папска система, защото Христос, а не папата е истинският водач на християните и те нямат нужда от посредник в общуването си с него. За да подкрепи идеите си, Уиклиф прави първия превод на Новия завет на английски, за да е достъпен за обикновените вярващи. Макар и осъдени, както в Лондон, така и в Рим, идеите на Уиклиф са възприети и от други мислители, като най-голям отзвук получават в Германия с дейността на Мартин Лутер, който през 1517 г. разработва своите 95 тезиса. Именно тази година се смята и за началото на същинската Реформация.

Мартин Лутер се обявява най-ревностно срещу широко разпространената по това време продажба на индулгенции – опрощаване на греховете срещу заплащане, като казва, че не папата, а Бог е в състояние да опрости греховете и спаси душите на вярващите. Папата и църквата не се явяват никакви посредници между Бога и хората и те нямат нужда от тях, за да общуват с него. Идеите на Лутер бързо намират широк отзвук, породен от засилващото се всеобщо недоволство от ниския морал, несправедливост и некомпетентност на църковните служители.

Първоначално папството не обръща особено внимание на новопоявилите се антикатолически идеи, но след като разпространението им силно нараства, църквата се обявява против тях и започва репресии срещу поддръжниците им. Самият Мартин Лутер е принуден да се крие и да не изнася публични речи известно време, което довежда до различни трактовки на идеите му и появата на радикални реформаторски движения, изискващи бързи и радикални мерки, дори и постигането им да включва насилие. Именно тези радикални настроения получават най-голям отзвук, макар че самият Лутер е против тях, и в крайна сметка се стига до т. нар. Селска война между протестанти и католици, която завършва с победа на католицизма, но взима голям брой жертви.

Подобно на Уиклиф, и Лутер превежда Новия, а след това и Стария завет. Също така, той формулира и правилната според него трактовка на Десетте Божи Заповеди, молитвата Отче наш, както и на различните таинства. Всичко това на говоримия от обикновения човек немски език, с което прави религията значително по-достъпна и разбираема. След смъртта на Лутер обаче неговият най-близък помощник Меланхтон не успява да съхрани единството на лутеранците и между тях се разиграват спорове, в следствие на което се разпространяват нови и като цяло по-радикални подразделения на протестантството – калвинизъм, анабаптизъм и др.

Реформацията предизвиква ответна реакция в Римокатолическата църква, известна с името Контрареформация. Тя се изразява най-вече в усилия доверието на хората в католическата църква и престижът и да бъдат възстановени. Правят се опити властта да бъде централизирана, а духовенството – сплотено. Едновременно с това последователите на Реформацията биват преследвани, разпространява се Инквизицията и се създават списъци със забранени книги, сред които и реформаторските. Също така се създават и много нови монашески ордени, сред които и Йезуитският орден, чиято задача била да разпространяват католицизма, както спред протестанти, така и сред хора, които изобщо не са християни.

И така, Реформацията променя завинаги културния (а и икономическия) облик на Западна Европа. Единната Католическа църква престава да съществува както преди за сметка на множество национални църкви с много по-светска насоченост. Реформацията и протестантската етика са една от най-важните предпоставки за последвалата смяна на феодализма с капитализма. Отказът от пищни богослужения и строежи довежда до спестяване на средства, които биват влагани в икономиката. В резултат на това протестантските държави започват да изпреварват икономически католическите и дори православните държави. Тази закономерност е видяна и развита най-ясно от германския баща на социологията Макс Вебер в книгата му „Протестантската етика и духът на капитализма”.