Нашите културни задачи от Константин Гълъбов

[mnogoznaiko]

Текста е писан е през 30-те години на миналия век.*

Нашите културни задачи

от Константин Гълъбов

Не бива поезията и живописта да правят култ от селото, особено когато неговият живот е толкоз беден откъм съдържания и форми, колкото животът на нашето село, ала нека не се забравя, че главно в селото трябва да дирим ония черти на българския живот, които го отличават от живота на други народи.

Ние сме селяни и физиономичното в душата на българина е изразено предимно в селския живот. А поезията и живописта ни, както изобщо изкуството, е длъжно да отрази физиономичното в българската душа, за да бъде българско. Но то трябва да се вглъби в него, да отиде отвъд всекидневните му прояви и ни го даде пречистено и приведено в отношение към човешката душа изобщо.

Защото изкуството е длъжно да бъде национално и все пак общочовешко. Едно изкуство, завлечено в тесния кръг на националното, има значение само за народа, който го е създал; то не може да бъде влог в общата художествена съкровищница. И не само в изкуството, но и във всяка друга област на културния живот ние трябва да се стремим към постижения, които да ценят и чужденците.

В досегашното си изолирано положение ние не бива да останем, защото рискуваме да загинем като народ. Трябва да вглъбим националните си културни прояви до степента на общочовешките, ако искаме да придобием международно значение. Тогава чужденците ще престанат да гледат на нас като на колония и ще ни ценят. А ние можем да сторим това. Аз презирам ония малцина културни хора, които смятат нашия народ негоден да вземе творческо участие в по-нататъшното развитие на европейската култура и само хленчат. Не съм шовинист, но не виждам защо трябва да смятаме българина по-малко способен от други. Надникнете в нашия университет -- вие ще останете учудени от способностите на оня голям брой младежи, които при крайно оскъдни средства и лоши условия за научно занимание събира градиво за бъдеща културна България.

Никога Д. Златаров ни писа едно колкото хубаво, толкоз и съдържателно писмо от Париж. След като говори за живота на големия град, той добавя: "Но за България тъгувам. Не мога без нея, не мога! Мисля си за изоставената работа, за мой кабинет, за близки в нея на мене хора, за моите студенти. И не ще съжалявам, когато ще си тръгна за у нас. Много неща научих тук, но най-полезното е, че и ние не сме от последните в делото на мисълта. Нямаме само материални условия да дадем разраст на силите си. И в това е нашата трагедия."

Ние трябва да вглъбим творческите си прояви до степента на общочовешките и пътят за това е по-голямото приобщаване към ценностите на Запада, чиято култура е културата на цялото човечество. Защото господства над всички останали култури, защото все повече, все по-малко е успяла да им се наложи. Целият ни живот трябва да се преволюти и приеме съдържанията и формите на западния, като ги обагри със своето, българското, от което трябва да запазим само несъмнено ценното. Нататък вървим! Огледайте се: шапката, която носите, чашата, с която пиете вода, влакът, който ви вози, хартията, на която пишете - всичко е от Запад. От запад са и идеите, с които живеете. В късо време ние усвоихме толкова много неща от Запад, че е немислимо да не усвоим и останалото. И то ще бъде усвоено - дори ако му се противопоставяме. Наша съдба е да бъдем европеизирани и само човек заслепен може да отрича това. Западната култура се наложи на страни отвъд океаните като Япония - тя не ще остави да дремят в едно подкултурно състояние народите на Балканите. Ще ни залее със своята светлина, ще ни събуди за живот - непременно! Има неотменности в живота, с които трябва да се примирим, и една от тях е, че ще бъдем европеизирани. Да не си въобразяваме, че можем да създадем автохтонна култура, защото редица причини не ще ни позволят това, както не са позволили на други много по-големи народи от нас.

Така, прочее, се европеизираме драговолно, съзнателно, а не както досега, сляпо подхвърлени на един процес, за който не сме си давали сметка. Преимуществото от съзнателното европеизиране е това, че ще можем да го направляваме, ако не изцяло, то поне отчасти: да се противопоставяме на влияния, които могат да спънат развитието; да запазим от затриване ценните и физиономични черти в нашия живот, в нашите културни прояви. Само при едно съзнателно подхвърляне на европеизирането ще бъдем в състояние да си изработим постепенно липсващия критерий за ценното и физиономичното в нашия живот, в нашите културни прояви, заслужаващо да бъде запазено от похищението на западното.

Ние, хората от някогашния литературен кръг "Стрелец", нямахме и нямаме още този критерий, както го нямаше и няма никой друг, ала ние искахме да ратуваме за неговото постепенно изработване, като въвлечем нашата мислеща младеж в сферата на културноисторическите въпроси, без чието уясняване не можем да имаме поглед и върху литературата ни. Докато нашите списания ограждат литературния ни живот с китайските стени на един тесногръд естетизъм, отживял времето си, увехнал като панделките на стара мома, ние искахме да бъдем писателите на новото време: искахме литературата да бъде близо до живота и неговите големи въпроси - слагахме затова един тежък акцент върху културноисторическите проблеми.

Българският писател е длъжен да си даде сметка каква насока трябва да следва литературата ни, а това той ще успее да стори само ако се замисли върху посоките изобщо на културния ни живот. Той трябва да разбере, че европеизирането е повеля на здравия разум и да се стреми към него - да бъде негов апостол. Българският писател може да изиграе важна роля в процеса на европеизирането, като бъде проводник на културните идеи и чувства, с които живее човекът на Запада.

Вярно е, че нашият народ, състоящ се в грамадното си множество от селяни, се нуждае от материална култура: хигиенични жилища, чисти улици, организирана медицинска помощ и пр., ала той се нуждае и от духовна култура. Духовната култура ще му даде училището - ще му я даде и писателят, понеже под духовна култура ние не разбираме само онова, което се изучава в училището, а приобщаването с идеите и чувствата на Запада. Литературата, както и изкуството изобщо, е едно мощно средство за облагородяване на човека и то трябва да изиграе своята роля и у нас. Ние не смятаме, че преди да се насажда духовна култура, трябва да се работи за създаването на материална. Нужна е успоредна работа и в едната, и в другата посока, защото духовната култура е немислима без материалната и обратно.

Текстът от Константин Гълъбов се намира в Иван ЕЛЕНКОВ и Румен ДАСКАЛОВ (съст.), Защо сме такива? В търсене на българската културна идентичност. Изд. Просвета, София, 1994, стр. 210-212 

*В. Зовът на Родината. Културният път на българина. Литературни опити. С., 1930.

Konstrantin_Gylybov_Evropeism.pdf