Политическа апатия

[byzantiner]

Реших да използвам един свой пост от друг форум и да пусна тема за един от може би най-наболелите проблеми на съвременната демокрация - аполитизмът или политиечската апатия. Аз лично от това, което съм чел (то не е безбрежно много де..разни статии), не съм свикнал с терминът "аполитизъм". Предпочитам да казвам политическа апатия (political apathy). Естествено в случая става дума за лично предпочитание и навик. Това социално явление присъства в обществения живот на всяка една съвременна демокрация, без значение -развита, с традиции или нова,тъкмо прохождаща. Политическа апатия има и в България, и в Румъния, и във Великобритания и във САЩ. Разликата между нас и съответно Запада се състои, от моя гледна точка, в това, че тук от политическата апатия политиците и социолозите се интересуват само покрай изборите. Никой не пише сериозно по проблема, никой като че ли не опитва да дава някакви предложения за разрешаването му. На изборите само минават с едно: "Млади сте, отидете да гласувате!" и толкоз. Не че и на Запад този проблем не е най-актуален именно покрай изборите - разбира се, но има едно друго цялостно отношение, един друг цялостен подход - на Запад хората виждат това положение като огромен проблем за демокрацията като политически строй, а не просто като "как да привлечем необходимия електорат, ама сега и на момента....пък после ще му мислим" . От тука идват и хиляди опити да се обяснява всичко и на база обяснението да се търси съответния "салюшън" Характерно е за повечето британски социолози и политолози, занимаващи се с проблеми и използващи различни методи статистики и проучвания, да препоръчват по-скоро една пасивност спрямо този проблем, понеже, казват те, активни действия срещу политическа апатия много по-често я подсилват, отколкото намаляват. Освен това, казват те, терминът "апатия" не точен, понеже младежите не са индиферентни към екологични проблеми или пък войната срещу тероризма - те участват често в демонстрации. Американците, по мое впечатление, пък не се отказват да търсят някакво конкретно теоретическо (а оттам и евентуално практическо) разрешение на проблема. Разбира се, това не се корени в това, че британците са умни, а американците тъпи. Не. Това се корени в разликата между ситуацията в Обед. Кралство и тази в САЩ. Все пак тръгнах тук да изказвам мнението си за политическата апатия като я явление и дори феномен, затова няма да се ограничавам само до леко трафаретната констатация, че който не гласува, няма право да се оплаква (за мен всеки свободен индивид има човешкото правото да се оплаква и да не бъде доволен, след като чувства нещо срещу себе си, срещу своите човешки права, независимо дали е гласувал или не, защото дайте да бъдем честни - милиони хора, които живеят в демократични общества и страни изобщо не схващат демокрацията, но това не ги прави по-малко хора)). Все пак за да изкажа своето мнение за полотическата апатия ще използвам теоретическата рамка на Томас Делука от Фордам юнивърсити (Ню Йорк). В своето изследване "Двете лица на политическата аптия" (за съжалание, съм чел само достъпни откъси в нета, признавам си, понеже книгата не може да се намери в Бг):

http://www.amazon.com/Two-Faces-Political-...5988&sr=1-1

http://www.temple.edu/tempress/titles/1112_reg.html

http://www.temple.edu/tempress/chapters_1100/1112_ch1.pdf

Общо взето, според него, полит. апатията има две лица:

1/ свободната воля на индивида

2/ условията, които създава управляващата политическа класа и като цяло действията на политиците

Обяснението чрез тези два фактора (аз така бих ги нарекъл) за мен лично е простичко и същевременно брилянтно. Съвременната демокрация поощрява (!!!) индивида към все по-голямо концентриране върху самия себе си, т.е. индивидуализъм. В този смисъл изключително силната свободна воля и чувството за притежаване на такава у съвременния човек е единият фундаментален фактор. От друга страна "политическият фактор" също е формиращ, понеже има политическа апатия, ако политиците съумеят да бъдат достатъчно некадърни и отвратителни в представите на хората (нарочно казвам така, а не "обективно, истинно некадърни и отвратителни", понеже представите на хората се формират чрез медии, ПиАр кампании, популизъм, демагоги и пр. и затова по дефиниция не могат да бъдат обективни ). Освен тези два основни фактора, мисля, че аз бих добави още един - "местен", да го наречем. Винаги когато се изследват подобния явления, трябва да се вземе предвид влиянието на близкото минало, въобще историческия път и традицията в дадена страна, особеностите на манталитета и формираната най-съвременна народопсихология. В България имаме близо половин вековно (всъщност повече, ако вземем за изходен момент разпускането на парламента от Борис ІІІ) прекъсване на демократична традиция. Имаме 45-години силно тоталитарен режим, който няма как да не даде своя принос заформирането на една апатия в засилващия се все повече индивидуализъм след този период - чувството, че някой на върха командва здраво парада и ти си г-н Никой). Ако говорим за народопсихология, може да се каже, че корените на политическата апатия на българина се крият още във времето на националните катастрофи в началото на 20 век - национализмът от края на 19-нач на 20 век дава един силен неизмерим патос на целия българсик народ. Този патос умира по един много жесток начин при националните катастрофи. След тях всъщност е умряла и надеждата за поситгане на националния идеал. Той вече като че ли не осмисля ничий живот. Да, той бива постигнат за кратко през ВСВ, но това като че ли не "стопля" особено никого. Така или иначе обществото още след края на ПСВ е погълнато изцяло от социалната яма, в която е обречено да живее, и трудностите, които е принудено да измине. Така, според мен, на кратко (може още доста да се допълни, детайлизира, уточни и коригира, разбира се) трябва да се подходи, когато се говори за политическата апатия в България. Бих обсъдил подобни "местни" културни и исторически фактори и за САЩ примерно. Бих се съгласил да обсъдим популярното в сАЩ виждане, че това изобщо не е проблем на демокрацията, защото какво би станало ако всички граждани в съвременния свят бях политически активни и се занимаваха с политика. Това не е концепция, която аз лично споделям, но все пак е интересна гледна точка, която би могла да се обсъди.

[КГ125]

Чудесна тема, разглеждаща наистина стоящ във фундамента на съвременната политическа картина въпрос!!! Защото, това явление ясно характеризира политиката в съвременните демокрации (доколкото при другите режими няма свобода на политическата изява и няма как да се констатират истинските параметри на политическото отношение, т.е. на мненията на хората за политиката).

Наред с изключително изчерпателно разгледаните аспекти на това наистина забележително явление, текстът визира и аспект на сравнение между нашите, местни негови характеристики и тези в, нека да ги наречем така, „развитите демокрации”. Имайки предвид това, а дори и да гледаме нещата извън този контекст на сравнения, ми прави впечатление една особеност на политическата апатия, която е особено изявена у нас и може би не толкова навън. Това е желано явление, търсено и даже поощрявано в хода на разнообразните политически манипулации, характеризиращи днешното време. Търсят го и го искат това, защото то изважда от политиката може би най-съществения по предзадание неин контингент – гражданина и неговото виждане за политиката, изразено с достъпните му демократични политически средства и формиращо заедно с доминиращите позиции и становища това, което се нарича „обществено мнение” или дори политическа среда, атмосфера, в която политиката се осъществява.

На пръв поглед, всяка политическа сила би следвало да се нуждае от широка подкрепа и в този смисъл би следвало да търси максимално широка политическа ангажираност на хората в нейната „посока”, в нейна полза и подкрепа.

Само че това е на пръв поглед. Има конкретни, и то далеч не краткотрайни политически ситуации, в които за да осъществи доминирането си на политическата сцена, една или друга политическа сила иска апатията да е масова, отвращението от политиката много голямо и съответно хората да загърбят сцената, защото така тази конкретна сила, с малкото си иначе подръжници няма как да стигне до властта при едно активно гражданско общество.

Ето още един фактор, който според мен създава явлението.

Друга характеристика според мен, освен подклаждането й, е определена, хм, едностранчивост, „частичност” на проявите на политическо отношение към нещата. С други думи, объркаността на тези, които по една или друга причина са политически активни (в смисъл не да ходят да правят политика, а да имат отношение и мнение за нея, надраснало махването с ръка тип „всички са маскари”). В резултат пак на различните кампании, медийни прояви и други действия, част от хората се объркват, насочват се към една определена тема, концентрират се върху един от аспектите на политическите процеси и така губят абсолютно задължителния за адекватната политическа преценка комплексен поглед върху това, трябва да кажем, особено сложно, многостранно и трудно доловимо в същината си явление, каквото е съвременната политика. Така имаме политически неапатични, но неадекватни хора. Можем например да посочим антиядрените мнения или крайните екологични такива.

Друг фактор, който според мен генерира апатията е, макар това да звучи изтъркано, по-класически. Относително високата степен на развитие да западните общества и оттук – по-добрия с оглед съвременното ниво на технологиите живот на мнозинството от хората, естествено води до отпускане и незаинтересованост от това кой, как и защо решава нещатъа. Когато колата върви гладко, пътникът заспива…… При това, тук не става дума само за относителен икономически комфорт, който несъмнено съществува в „развитите общества”, а за цялостен такъв – социален, културен, информационен, институционален. Това несъмнено води до политическо „отпускане” на обикновения средностатистически гражданин, нещо, което прави впечатление на източноевропееца когато види атмосферата в една западна страна, или поне правеше през 90-тте.

Такава апатия не е задължително да е с отрицатален знак, за разлика от тази, която гледаме в източноеврпейския или нашия случай. Когато нещата вървят, тя дори е желателна (но от гледна точка на прогреса на обществото, не на разни частни интереси!!!), но когато не вървят… може да бъде и фатална. Защото политиката в същността си е процес на балансиране на различни центробежни сили, така, че да водят напред, към такова обществено движение, което се стреми към съответните обществени императиви. Останат ли без баланс, задълбаят ли в една посока, може да се получат сериозни, и което е по-лошото трайни, а което е още по-лошо и фатални ефекти.

И накрая, към блестящо формулираните от Byzantiner фактори на конкретната българска история ( :v: ), ще си позволя да добавя още само един – българската политическа незрялост. Това е едно специфично състояние на българското общество, и то в цялата му може би нова история, което не му позволява да генерира „добра” политика или да контролира адекватно случващата се политика. Някак българина като цяло не може да ВИДИ същностните неща, някак лесно обръща политиката на водевил (а тя изобилства с такива характеристики и без него!!!), и, бидейки в дъното на душата си морален човек, лесно се отвращава…………………… от нещата, които формират живота му и този на поколението му, независимо иска или не иска, знае или не знае, отвращава се или не се отвращава…

PS

Интересен е и въпроса за границите на политическите апатия и активност и за ефектите на тези две явления... защото, когато пък обществото стане политически свръхактивно и се радикализира, тогава .... не знам дали апатията не е по-добро решение

Но за това за съжаление в момента няма време

[КГ125]

Бих се съгласил да обсъдим популярното в сАЩ виждане, че това изобщо не е проблем на демокрацията, защото какво би станало ако всички граждани в съвременния свят бях политически активни и се занимаваха с политика. Това не е концепция, която аз лично споделям, но все пак е интересна гледна точка, която би могла да се обсъди.

Това е интересна теза и се родее с познатите още от древността виждания за "елитарната" демокрация, т.е. за политическа ангажираност само на определена част от обществото. Естетствено, тази Платонова система си остава нереалистична, но доколкото в днешно време демокрацията е доста пуснала корени в най-развитите части на света, въпросът по-скоро според мене има не само количествени, т.е. колко хора би следвало да са политически активни, но и качествени мерки. т.е. как, по какви начини хората би трябвало да са ангажирани с политиката, в какви форми става или не става или би трябвало да става това, за да е приемливо (А също и от каква гледна точка ще се преценява тази "приемливост").

Най-общо казано, нито е задължително, нито е нужно всички активно да се занимават с политика, защото обществото би се превърнало в общество на политикани. Но от друга страна, поради естеството на самата политика да се меси в живота на всеки, та дори не само на хората, грамотно отношение и що годе адекватно мнение на мнозинството хора относно политиката е повече от необходимо. Естествено, никой не можа да бъде накаран за това насила, но за всеки трябва да има гарантирана от системата възможност да "активира" политическото си мнения, да го формира и изрази свободно. Хората, бидейки нормални, за разлика от политиците правят това само когато са засегнати от нещо.)))

В България имаме близо половин вековно (всъщност повече, ако вземем за изходен момент разпускането на парламента от Борис ІІІ) прекъсване на демократична традиция. Имаме 45-години силно тоталитарен режим, който няма как да не даде своя принос заформирането на една апатия в засилващия се все повече индивидуализъм след този период - чувството, че някой на върха командва здраво парада и ти си г-н Никой). Ако говорим за народопсихология, може да се каже, че корените на политическата апатия на българина се крият още във времето на националните катастрофи в началото на 20 век - национализмът от края на 19-нач на 20 век дава един силен неизмерим патос на целия българсик народ. Този патос умира по един много жесток начин при националните катастрофи. След тях всъщност е умряла и надеждата за поситгане на националния идеал. Той вече като че ли не осмисля ничий живот. Да, той бива постигнат за кратко през ВСВ, но това като че ли не "стопля" особено никого. Така или иначе обществото още след края на ПСВ е погълнато изцяло от социалната яма, в която е обречено да живее, и трудностите, които е принудено да измине. Така, според мен, на кратко (може още доста да се допълни, детайлизира, уточни и коригира, разбира се) трябва да се подходи, когато се говори за политическата апатия в България.

По по отношение на България бих казал, че макар и жестоко ударена от събитията през 1913-1918 г., политическата активност в класическия й вид от най-добрите времена на Третото българско царство остава запазена до 1944-та. Макар и с трусове, но е запазаена. Това, което привежда нещата в днешното им състояние е краха на каузата поради последиците от ВСВ, последвалия твърде репресивен режим, и вече в днешно време - познатите злободневия на злощастната българска политика.... или тук вече тая дума трябва да е в кавички?