22.09.1908 г. - Обявяване на независимостта на България

[ISTORIK]

22.09.1908 г. - Обявяване на независимостта на България

Независимостта на България е провъзгласена на 22 септември 1908 г. и е призната от Османската империя и Великите сили през пролетта на 1909 г. Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Затова след постигането на Съединението на Източна Румелия с Княжество България усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост. Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава вниманието на Великите сили е насочено към френско-германския спор за Мароко, а Австро-Унгария се готви да анексира Босна и Херцеговина. В същото време в Истабул младотурците извършват преврат, а по жп-линията Одрин-Белово избухва стачка. Българското правителство използва момента, конфискува жп-линията и обявява независимост на 22 септември. На следващия ден Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина. На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен (от София и от Виена), а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо признаване на българската независимост. С решаващата помощ на Русия са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. европейските правителства признават независимостта. България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония.

---

Волята за независимост - модерната черта на българската следосвобожденска идентичност

94 години от обявяването на Независимостта на България (22.09.1908 г.)

Обявяването на Независимостта на България на 22 септември 1908 г. е сред забележителните събития в новата българска история. Постепенно преодоляло еуфорията от Освобождението, в началото на ХХ в. българското общество поема с бързи стъпки по пътя на Модерността. Този път е свързан с важният акт на Независимостта - вратата, през която България преминава, за да се нареди сред останалите равноправни страни в европейския свят. България и българите издържат с отличие важния изпит на Историята, чийто поуки трябва да помним и днес, когато отново търсим своето място в духовното и политическо пространство на Стария континент. Нека се върнем към събитията, които са вълнували сърцата и умовете на нашите предци в онези паметни мигове.

Обявяването на Независимостта формално започва с младотурската революция от юли 1908 г. Промените в Османската империя стават повод за катаклизми в съществуващите политически отношения в Европа. Става ясно, че установеното на Берлинския конгрес статукво подлежи на неизбежна промяна, част от която се явява и актът на прокламиране Независимостта на българското княжество. Каква, накратко, е неговата предистория?

В историографията се спори чия е инициативата за обявяването на Независимостта. Малцина знаят, че дипломатическият представител на България в Цариград Иван Гешов пръв предлага решителни действия за скъсване отношенията на зависимост и постигане на бленуваното национално обединение. Удобен повод за стъпки в тази посока е фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на турския султан (30 август 1908 г.). Основен аргумент на турската страна е, че той не е представител на суверенна държава, макар че от десет години български дипломат редовно присъствал на приемите на султана. Реакцията на нашето външно министерство е мигновена и Гешов е отзован от Цариград. Усещайки надигащите се настроения сред българския политически елит, руската дипломация съветва българите да изчакат "Австрия да започне първа", т.е. с очаквания анекс на Босна и Херцеговина тя първа да наруши Берлинския договор.

Едно събитие катализира действията на българите. Става дума за стачката на служителите от Източните железници, които формално са собственост на германски и австрийски капиталисти. За обслужването на участъка, намиращ се на наша територия, са ангажирани представители на българската администрация. Стига се до там обаче, че железниците попадат изцяло под български контрол и са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират, но безрезултатно. Княз Фердинанд не одобрява деянието, а отговорността за него изцяло се поема от правителството, начело с Ал. Малинов. Това е първата стъпка, с която България открито декларира пред Европа желанието си за суверенитет.

На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта да изпревари това събитие и да бъде на 22 септември във Велико Търново.

Независимостта е прокламирана в тържествена обстановка в Иван-Асеневата черква "Св. Четиридесет мъченици" и на старопрестолния Царевец. Важният държавен акт се отбелязва с многохилядни митинги в цялата страна. В шифрована телеграма до Фердинанд относно настроенията в столицата неговият личен секретар Чапрашиков пише: "Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с "честито Царство" и вика "ура"… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг."

В манифест към българския народ, прочетен по повод обявяването на Независимостта, се изтъква вярата, че "този акт ще намери одобрението на великите сили", а отношенията с Османската империя, охладени в резултат на премахването на формалния васалитет, ще бъдат издигнати на по-високо равнище и ще придобият приятелски характер".

Така 30 години след Берлинския конгрес България логично заема полагащото й се място сред независимите държави в Европа. Въпреки че тя вече е постигнала своята политическа и икономическа свобода, с това смайващо действие е завършен дългият процес на възраждане на българската държава. С този акт е показано на света, че нито унизителните клаузи на Берлинския договор, нито чуждите интереси са в състояние да подтиснат стремежа на един народ към независимост. Всеки българин с чувство на гордост трябва да запечата в съзнанието си тази дата, защото както Съединението, така и провъзгласяването на независимото Царство България, според думите на тогавашния министър-председател Александър Малинов, е "дело, чисто българско, продиктувано само от български чувства и български интереси".

Георги ВЛАДИМИРОВ

---

ЗА НЕЗАВИСИМОСТТА, ЦЕНАТА И ПАМЕТТА НИ…

Борислав Гърдев

При честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.

Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

Благоприятният конюнктурен повод се появява през лятото на 1908 година с избухването на младо-турската революция (11 юли) и възстановяването на Конституцията на Османската империя от 1876 година (23 юли). Инициативата за форсиране обявяването на независимостта принадлежи на премиера демократ Александър Малинов, който сондира становището на монарха чрез серия от разговори между 23 и 26 август.

Към благоприятните обстоятелства добавяме дипломатическият скандал с българския агент в Цариград Иван Ст. Гешов на 30 август, когато не е поканен на приема от турския външен министър Тефик паша, с цел да подчертае васалния му статут, както и с избухналата на 5 септември стачка на Източната жп линия в Турция, която се пренася и върху частта й на българска територия. В тези напрегнати дни е от значение подкрепата за родната кауза от поне една от Великите сили. Фердинанд я получава във Виена на 11 септември. Следва изборът от правителството на подходящия момент за обявяване акта пред българското общество с цел спечелване на максимална популярност и одобрение. В този аспект случилото се в Търново на 22 септември 1908 година е ритуално-спектакловият финал на един етап от борбата за признаване на българската независимост. В целия ритуал на 22 септември и особено при прочитане на манифеста от монарха в църквата "Св. 40 мъченици", завършващ с възгласа "Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!" има много показна пищност, но и връзка с традицията, с историческото ни минало, с уважение към чувствата на сънародниците, зад които се крие трудът и опитът на плеяда дипломати и политици, борили се още дълго и упорито, докато на 6 април 1909 год. "прогласената във Велико Търново независимост е получила най-после одобрението и признанието на Великите сили и нашите съседи" (Ал. Малинов).

Второ, с обявяване на независимостта е свързан още един акт, пренебрегван от изследвачите. Оказва се, че в новата ни история Фердинанд е единственият владетел, не само избран за такъв от Велико народно събрание (Третото, на 25 юни 1887 год.) в Търново, но и провъзгласен за цар в старата българска столица на 22 септември 1908 год. в унисон с изискванията на Търновската конституция и заветите на Учредителното народно събрание. Това говори за уважение и придържане към изискванията на родовата памет. Само военно-временните условия на 3 октомври 1918 год. спасяват простъпката на сина му Борис III да не бъде коронясан в Търново, както повеляват изискванията, а набързо в София и не пред Велико народно събрание, което да узакони прерогативите му след абдикацията на неговия баща.

Трето, както всеки трус в нашата история, и обявяването на независимостта ни е свързано с компромиси, които се заплащат с определена цена. В своите мемоари и премиерът Малинов, и финансовият министър Иван Салабашев засягат този деликатен и щекотлив проблем, занимавал управляващите демократи от 1 октомври 1908 год. до 6 април 1909 год. Става дума за откупуване на турския дълг към Русия, останал от времето на Освободителната война, както и на Източните железници у нас - тегоби, прехвърлени върху българската хазна. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с "освободителката" ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката - Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.

Четвърто, не е лошо да се замислим върху още един болезнен проблем. Докато България е васална на Турция (независимо от неудобствата и ограниченията), тя преживява стопански и културен подем. Националните катастрофи ще я преследват една след друга (независимо дали покровителят се казва Русия или Германия) скоро след обявяване на нейната независимост. И тъй като в обществено-политическата действителност няма нищо случайно, си струва да дискутираме върху незрелия и непрецизен подход на нашите управници, защитавали или не националните ни интереси, пренебрегвайки или недооценявайки фактора "съседи" и могъщи държави, доминиращи при определяне насоките на голямата европейска и световна политика.

---

Независимостта ни е следствие, а не символ на държавното начало.

Акад. Илчо Димитров

Санстефанският мирен договор, увенчал войната на Русия за българското освобождение с възстановяването на държавата ни, е подписан на 3 март (19 февруари) 1878 г. Само три месеца по-късно този благороден исторически акт бе заместен от Берлинския договор (1/13 юли), израз на великодържавния егоизъм, на който и до днес е жертва европейският югоизток. С него бе потвърдено създаването на самостоятелно и трибутарно българско княжество под васалната зависимост на султана. Впрочем с такава зависимост бе придружено началото на самостоятелния живот и на други балкански народи. Васалното княжество не е пълноправен субект на международното право. То плаща годишен трибут на Високота порта, участва в погасяването на дълговете й и т.н. Най-тежко бе разпокъсването на националното единство: княжеството бе ограничено до Северна България и Софийско, а Южна България бе превърната в автономна област в рамките на империята, македонските българи бяха върнати под османско владичество.

Стремежът на младата държава е да превърне зависимостта от Високата порта във формалност, утвърждавайки де факто самостоятелния си характер. Васалната зависимост не се и споменава в Търновската конституция. Източна Румелия не допуска турски гарнизони на територията си, а още първите избори утвръждават чисто българския й характер. Княжеството навлиза в международните отношения: акредитира и приема дипломатически представителства, сключва споразумения и договори, участва в европейски конференции.

--------------------------------------------

Голямата цел е освобождението и обединението на всички българи в единна национална държава. Първият успех, оказал се и най-големият, е Съединението на Източна Румелия с княжеството, дело на самия народ. Признато от княза и правителството, то е защитено от българската войска и е международно признато благодарение на умелото държавно ръководство и на младата дипломация. На дневен ред е следващият етап - освобождението на българите под чужда власт.

Нито демонстрираната добра воля от българската държава към турската, нито реформите, нито революционната борба (Илинденското въстание) постигат голямата цел.

Остава последното средство - войната.

В продължение на 3 десетилетия след Освобождението отхвърлянето на васалитета\пълната независимост, не се смята за актуално. Но към края на първото десетилетие на ХХ в. се очертават благоприятни условия за извоюване на независимостта като старт към активизиране на националната политика. България се очертава като най-бързо проспериращата балканска държава, а васалитетът е напълно фиктивен. Нужно е само да се поставят действията й в синхрон с разнопосочните цели на великите сили.

В началото на 1908 г. в София идва на власт Демократическата партия. Тя се ползва с репутация на русофилска и ориентирана към Антантата: англо-френско-руския блок. Княз Фердинанд е свързан с антиподния блок - германо-австро-унгарския. Така и от двете страни може да се разчита ако не на подкрепа, то поне на равнодушие.

През лятото на 1908 г. избухна младотурската революция. Султанът бе заставен да възстанови конституцията от 1876 г. Младотурското правителство обяви всички поданици на империята за единна отоманска нация, отричайки правото им на самостоятелно развитие. Заплаха надвисна не само над българите в империята, но и върху фактическия суверенитет на княжеството. Основанието за ново, след Съединението, нарушение на Берлинския договор, бе налице.

В края на август 1908 г. Иван Ст. Гешов, дипломатическият агент в Цариград, не е допуснат на празненството по случай рождения ден на султана. Обяснението е, че е представител на васална, а не независима държава.

Гешов апелира в София да се използва случаят за провъзгласяване на независимостта. Министър-председателят Александър Малинов споделя с княза същото мнение. Гешов е отзован. Назрява разривът. В Цариград преобладава германско влияние. Англия се надява да го преодолее с доброжелателство към младотурците. Австро-Унгария готви анексията на окупираната през 1878 г. турска провинция Босна и Херцеговина. Тя поощрява българските намерения, за да улесни собствените си. Русия, съчувстваща на България, се опасява да не би обявяването на независимостта да се окаже изгодно за съперника й на Балканите. Външният министър Изволски съветва да се изчака анексията, така че Австро-Унгария първа да наруши Берлинския договор. На 2 септември той и австрийският му колега Ерентал се споразумяват в полза на анексията, след която България да обяви независимост, срещу свободното преминаване на руски кораби през Проливите.

Как България да превъзмогне противоречията между великите сили даже вътре във формираните военнополитически групировки?

На 6 септември избухва стачка в Източните железници, формално принадлежащи на империята, а всъщност собственост на компанията за построяването и експлоатацията им. Властите се възползват от стачката, за да турят ръка върху железниците на територията на страната. Фердинанд е на почивка в имението си в Унгария. Външният министър му пише: независимостта е назряла;

да се пристъпи към действия!

Тук вече е и Малинов. Той споделя същото мнение. Князът изглежда е съгласен, ала сред среща с император Франц Йосиф в Будапеща (10 септември) се колебае. От София Малинов го известява за решението на Министерския съвет: независимостта да се провъзгласи на 21 септември в Търново. Фердинанд постига отлагане с един ден.

Междувременно Австро-Унгария уведомява силите, че на 24 септември ще обяви анексията. Преди или след анексията да се провъзгласи независимостта - по това умува правителството. Решението е: ако е по-рано, не ще се тълкува като съгласувана с Виена. Двете правителства се споразумяват в този смисъл. Изволски остава на мнението да се изчака анексията.

На 22 септември (5 октомври) в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново Фердинанд, в присъствието на министрите, прочита прокламация за провъзгласяване на независимостта. България става царство, а той самият е вече цар на българите! Мнозинството от народа ликува. Големи надежди се пораждат сред поробените българи. Актът на 22 септември не само установява равноправно положение на държавата в международния живот и повдига достойнството на народа, но и стимулира националното самочувствие пред наближаващите битки за национално обединение.

Само след два дни, на 24 септември, Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина - важен подстъп към настъплението й на Балканите, което ще се окаже фатално за бъдещето й. Шест години по-късно в Сараево, босненската столица, сръбският студент Гаврило Принцип ще застреля престолонаследника Франц Фердинанд - повод за Първата световна война, в чийто край ще рухне Хабсбургската империя.

Двете събития предизвикват балканска криза

(1908 - 1909 г.) като доминиращ елемент в международните отношения, когато съперничествата между Антантата и Централния съюз се изострят, за да се стигне до разрешение във всеобща война.

Младотурците, естествено, са най-засегнати, като гневът им е насочен повече към дързостта на България, отколкото към наглостта на Австро-Унгария (с нея Турция ще е в една коалиция през световната война). Но нямат намерение да прибягват към крайни мерки, съзнавайки слабостта си, а и неизбежността на останалото. Затуй полагат усилия да изтъргуват независимостта срещу най-висока парична цена.

Англия не се е отчаяла да ги отклони от прогерманския курс, след като дълго е бдяла над агонията на "болния човек". Според нея изходът е само в споразумение между силите, подписали Берлинския договор със съгласието на самата Турция.

Русия, предварително споразумяла се с Виена за анексията, е докачена от българското правителство, което не се е вслушало в съвета за обявяване на независимостта след анексията - в това вижда съгласуваност с Австро-Унгария, подриващо позициите му в България. Германия обещава да признае независимостта при условие, че се обезщети компанията за Източните железници. Подобно е становището и на Австро-Унгария. За двете империи

проблемът е преди всичко финансов,не - политически. И другояче не би могло да е, след като независимостта е пряко свързана с анексията.

През октомври в Цариград се провеждат турско-български преговори. Претенциите на Високата порта за 650 млн. златни франка и териториални отстъпки в Източните Родопи (!) са придружени със заплаха за мобилизация. Реакцията на София е, че турската мобилизация ще бъде последвана от българска. Правителството е съгласно на обезщетение от 82 млн. зл. фр.

Преговорите се затягат. Англия, Франция, Германия и Италия обещават, че при споразумение с Турция независимостта ще бъде призната. Русия предлага да поеме обезщетенията на Турция срещу неизплатената й контрибуция за Освободителната война. Англия и Франция приемат предложението. И българското правителство с признателност го приема. В началото на февруари 1909 г. Фердинанд е посрещнат в Санкт Петербург с почести, дължими на независим владетел.

На 3 март е подписан руско-турски протокол: финансовите въпроси между България и Турция се уреждат с турски дълг към Русия от военните контрибуции.

От 6 април е руско-българският протокол, с който България признава, че дължи на Русия 82 млн. зл. фр., платими в срок от 75 години. Това е изключително ценен принос към българските усилия за признаване на независимостта, когато западните сили подкрепят турските претенции за откуп. След Октомврийската революция съветското правителство опрощава остатъка от българския дълг.

На 9 април е подписан и българо-турски протокол, с който България приема руско-турския, Турция се отказва от всякакви материални претенции към България и признава независимостта й. Урежда се и откупването на линиите на Източните железници на българска територия (310 км). С телеграма до Фердинанд император Николай II признава независимостта. Следват признания от останалите велики сили. Три десетилетия след Освобождението е извоювана и формално независимостта на българската държава. Тя става равноправен член на европейското семейство.

Имаше предложения да се обяви Денят на независимостта за национален празник на мястото на 3 март с аргумента, че и в други страни този ден е национален празник. Но там независимостта символизира държавното начало, докато у нас е негово следствие. Без 3 март не биха били възможни нито 6-и, нито 22 септември, защото тогава започва самостоятелният живот на българската държава.

[Bridget]

"Волята за независимост - модерната черта на българската следосвобожденска идентичност

94 години от обявяването на Независимостта на България (22.09.1908 г.)"

Една поправка - през 2007 г. се навършват 99 г. от обявяването на независимостта на България.

На някои историци май им куца математиката

[Андрей Куртенков]

Излишната патетика на такива празници винаги много ме разсмива; вчера говорителката по новините на държавната телевизия тържествено обяви, че "на днешната дата на картата на света се е появила една нова държава" - може формално и така да е, ама ми звучи смешно, понеже реално такова нещо не се случило, все пак - и преди това си ни е имало на картите.

Мисля си, ако не беше тази успешна акция по обявяването на независимостта, дали нямаше толкова да се надуем, че после да тръгнем да се бием срещу целия Балкански полуостров? И, в крайна сметка, да спечелим много повече отколкото една формалност?

И още нещо - абе, защо ми се струва, че Съединението го празнуваме по стар стил, а Обявяването на независимостта - по нов? Така ли е наистина?