Един по-различен разказ за фотографията

[Tigritzata]

Много се чудих какво точно да напиша в това представяне на скромната ми особа – омръзнало ми e да разказвам едно и също, къде и кога съм роден, какво съм учил, какво съм правил, как съм открил фотографията и прочее глупости.

Ок, аз съм на 26 и съм „моден” фотограф. На кого му пука? Не е важно кой съм и каква е историята ми, важното е резултатът от това, което правя, плодът на фотографските ми, „творчески” напъни. Не случайно слагам „творчески” в кавички, защото не възприемам себе си като творец, човек на изкуството... Аз не създавам, а регистрирам и наблюдавам. Може би по-точната дума би била...”съзерцавам”. Оставям се да бъда очарован от света, мига, живота, емоциите, всичко, което се случва около мен. Красотата е навсякъде около нас и благодарение на фотографията в един момент се научих да я виждам и възприемам... От този момент животът ми се промени коренно, и целта на моите фотографии (освен да ме направят богат и известен, разбира се) е да предадат на драгия зрител поне някаква синтезирана част от цялото това многообразие от багри, моменти, съвършенство, красота, феерия, с които е изпълнен светът около нас и за които очите ни са затворени през повечето време. Тези красота и съвършенство, „съвършените моменти” на Ани от „Погнусата”, ако щеш, могат да бъдат открити навсякъде – в невинния, изумен и откриващ поглед на малко дете, в измъченото лице на бездомник, в разветите коси на младо момиче... Достатъчно е само човек да освободи съзнанието си и да погледне на света както никога досега, с невинните очи на дете, за което всичко е ново и интересно, невиждано досега. И тогава о-о-о-о-о, всичко се променя, изглежда по съвсем друг начин, ставаш едно с това, което виждаш, разтваряш се в света и се сливаш с него, изчезваш. Остава само безкрайното удивление пред толкова много, бекрайна красота, и удоволствието от възприемането й с всяка фибра на съществото ти.

Това е, на което фотографията ме научи. И то няма нищо, нищо общо с начина, по който хората масово я възприемат – запечатване на момента, натискане на копчета, бленди, чувствителности, мегапиксели, милиметри, скорости, някакви си произволни, бездушни картинки. Забрави за всички тези глупости, които само те обременяват излишно, просто хвани шибания апарат, излез и се разтвори в това, което те заобикаля – било то градът, природата, Централна гара, сиропиталище, сет за модни снимки, леглото на жена ти. И когато се получи, усещането е оргазмено. Чувствал съм се така в съвсем различни една от друга ситуации – в истанбулското гето, седнал на тротоара и заобиколен от усмихнати, бедни кюрдски дечица; в полутъмна кръчма в лисабонската Байша, под звуците на меланхоличното фаду на пищната матрона в спотлайта; в тротоарно кафене в Монмартр, заобиколен от кипящ, мултиетнически гмеж от лица, с „Дверите на възприятието” на Хъксли в ръка, цигара и дълго ароматно кафе; в едно миланско мазе, в което живеех, напушен като куче под звуците на Буена Виста Соушъл Клъб в продължение на месец; из венецианските сокаци по време на Карнавала с „Алхамбра” на Оливър Шанти с в слушалките (Боже, тогава направо се изстрелях в орбита); в купето на влака за Дижон с трима румънски нелегални имигранти, разказвайки си истории в продължение на осем часа; с 40-градусова треска на Пиаца ди Спаня в Рим, в полунощ, след 16-часово обикаляне по улиците без да заснема нито един кадър; в италианското ресторантче срещу катедралата в Страсбург, на любимата ми пейка пред миланската Скала, на любимото ми място за сядане във вътрешния двор на университета, прекрасно антично палацо, в любимото ми парижко кафене в скрита уличка до Бастилията със само две пластмасови масички, държано от прегърбена, сладка бабка; в зарината от хлебарки квартира в София с бутилка ледено мартини и древния поглед на омайваща, приказна жена.

Затова напусни работа, забрави офиса, откъсни се от рутината и коловозите, продай всичко, което притежаваш, изгледай „Лисабонска история” на Вендерс, и пътувай. Обикаляй по земното кълбо, срещай различни, непознати хора, загуби се, забрави се, изчезни и се намери наново, дръж сетивата си отворени и будни, опознай и съзерцавай света. Няма да живееш вечно, я. За теб не знам, но аз не искам да се събудя пенсионер и да се питам какво стана с живота ми (знаеш какво е казал Ленън, „Животът е това, което се случва, докато правим планове”), смятам да си го живея по най-пълноценния възможен начин. Какво общо има това с фотографията? Всичко. Фотографията е живот. Мисли за нея като от замразени парченца живот, които заедно образуват пъзела на твоята визия, начинът по който гледаш на битието и хората, на красивото и грозното, на кое е правилно и кое не, на болката и радостта, раждането и смъртта, на безкрайния цикъл от спорадични, безсмислени понякога напъни, който наричаме живот. Има толкова много неща да бъдат видяни, толкова много неща да бъдат направени, толкова много истории да бъдат чути, толкова много истории да бъдат казани, толкова много неща, от които да се вдъхновиш... Какво чакаш още?

Така е то.

Никола Борисов

Източник: http://www.photosynthesis.bg/