Лично творчество

[jvess]

В гората

Лежа на тревата в гората,

въпрос след въпрос си задавам,

замислена гледам луната

и отговор не получавам.

Гонят се мисли в главата,

вятърът тихо шепти,

огън запалих в гората,

а облак скри мойте мечти.

Във мрака крещи тишината

в очите редят се сълзи

отронват се те на земята...

и те като мен са сами.

Унасям се в спомени нежни,

в забравени минали дни,

сънят ме отвежда далече

във чужди вълшебни страни...

Звездите отново се скриват,

нежен вятър ме гали с ръце,

топъл въздух отвред ме залива

и разпалва пак мойто сърце!

автор: jVess

[Lyubo]

Една мечта на кръстопът се спряла,

огледала се тя в страни

усмихнала се кат разбрала,

че всъщност може да лети ...

[jvess]

ХАОС

Защо на мен съдбата отреди

през ден, през два да съм на кръстопът,

защо сега съм както и преди -

без цел в живота и без светъл път!

Живея във от мен измислен свят

изпълнен с радост и безгрижни дни,

но знам, че истина не е това,

не мога да живея във мечти.

Изпитвам страх от всичко тук сега!

Ако погледнеш в моите очи,

ще видиш ти, че аз наяве спя,

че в пламъци душата ми гори!

Обичам или мразя - аз не знам,

защото болката заседнала е в мен,

а и гневът е толкова голям,

че ме подтиска всяка нощ и ден.

Ще свърши ли накрая тоз' кошмар?

Аз искам да започна отначало,

на себе си АЗ да съм господар

и да не бъда вече в този хаос.

Когато в огледалото погледна

не искам аз да виждам пак сълзи,

а страст, копнеж и обич безнадеждна

и жажда за живот в мен да гори ...

автор: jVess

[jvess]

Ще се радвам, ако се включите с някое ваше произведение, коментар и т.н.

[sisinda]

jvess ти поиска мнение, затова ще си кажа. Не го приемай много навътре, защото мога да коментирам само от гледна точка на усещане. По мое мнение нещо им липсва на стиховете, но имаш някои много добри попадения. Струва ми се, че в стремежа да я има римата, някак се губи ритъма и сякаш се натрупва едно повторение. Като четеш един текст на глас най-лесно се усеща, поне аз така правя. Тези неща обикновено се изчистват с практиката, така че продължавай да пишеш.

А стихчето на Lyubo е готино, харесва ми. Има ли продължение? Какво прави мечтата като установи, че може да лети?

[Lyubo]

Низ от усещания .. появяват се ... изчезват ... не ми е било за цел да е стих .. забравям ги .. не ги пиша .. това е малко по.... и затова сам го запомнил ... радвам се че ти допада ....

[jvess]

СТРАСТ

Гори в нощта вълшебна тишината,

в едно се сливат нашите души,

в очите ни оглежда се луната,

със вятъра се носим сред звезди...

Целувките ти страстни и желани

изгарят като жар върху плътта,

любовните ти думи премълчани

отекват като гръм през есента.

Рисуваш с устни върху мойто тяло

след тях остават огнени следи

картината ти в мене оживява

и тя със моя пулс сега тупти...

Но миговете бързо отминават

в прозореца нахлува светлина

и времето на нашата наслада

стопи се като кубче лед в дланта!

автор: jVess

[sisinda]

Това звучи много по-добре. Особено ми хареса за кубчето лед, страстта наистина е мимолетна.

[jvess]

Благодаря за откровената критика!

[Андрей Куртенков]

Особено ми хареса за кубчето лед, страстта наистина е мимолетна.

Нали затова като извадим едните кубчета лед от хладилника, веднага зареждаме следващите

[Lion Queen]

ГРАНИЦА

Усетих светлото на миналия ден

във писъка на идващото утре.

Усмихнах се, огледай се във мен

да видим днес и твоето отвътре..

Сънувах богове и битки на титани всякакви

а сутринта се вгледах в идващата зима.

За нас и в този студ ще има топлина

и в топлината хладен бриз ще има...

До огъня се сбираме ...дори да сме далеч от пещерата

и винаги се топлим заедно, когато дойде времето на Северния вятър!

За туй да го прогоним и сега, съгласен?

Да му покажем, че сме силни заедно

и топли

и усмихнати..

заслушани в безсилните му думи виещи

ще пазим огъня, усмивките и себе си

и нека той, не ние, в пещерите да се крие!

****

Омръзна ми да се намръщвам знаеш ли?

И твоето лице намръщено не искам да поглеждам..

Зората се усмихва винаги на вятъра

и аз така ще правя сутрин, в тебе ще се вгледам..

И ще се стоплим, ще надвием богове, титани всякакви

ще тръгнем боси по снега и по жаравата на Слънцето,

защото сме живот, усмивка, топлина и студ

събрани в спомена за вчерашния ден

и топлата надежда за усмихнатото утре!

На границата на убийствения студ и пепелта от жегата

вървим и правим нещо много ценно - времето.

Не даваме на Северния вятър да сломи Зората

и сме единствените господари във войната...

Защото хлад и топлина в усмивка и сълза

от вчерашния ден и веселото утре сблъскани в мига на погледа...

сме аз и ти и те до огъня..

сме ние заедно във утрото събудени

..ела

огледай се във мен

да видя твоето отвътре!

Усмихвай се на утрешния ден със мен

и това е да! - една сълза изпратила отминалото утро

автор: Велислава Шурулинкова

[jvess]

Вчерашния ден

Строших оковите на вчерашния ден

и болката избяга днес от мен

и мечтите празни, и душата наранена,

и очите заслепени ... останаха там - вчера.

Ако случайно днес намери вчера

ще мога ли аз утре да намеря?!

Ще се загуби хаосът във мрака...

тогава вече кой ще го дочака...

[jvess]

НОВОГОДИШЕН ЗВЪН

Небето с звезди се обсипа,

луната голяма изгря

и лунната светла пътека

под звездната шир оживя.

Стрелките се сляха в едно,

дванайстия звън отзвъня...

В небето звездите блестят

и пръскат искра по искра.

[Лора]

Поздравления за стиховете, прекрасни са...

Ето и нещо мое... -

Откраднат трепет - утре ще е светло.

За малко си до мен, а бе - "завинаги".

Събирам вдишвания, скривам ги.

Заветно.

Ще се науча сигурно, да имам.

И мен са ми раздали прощъпулник.

А стъпките едва започват пътя.

Покръства любовта, най - горе,

в стръмника.

Под него - неуспелите се къпят.

Живота е вода.

Извира буйно...

Потъват сетивата на страхливите.

До извора светлее златно руно

а се окичват с него само живите...

А жадна бях...

отпивах до насита,

от менците, калени до стомана.

Сега от шепи ред е, да опитам.

Сама...

/а толкова е трудно да остана/

защото нямам устни

нямам пръсти...

...за теб са, и по теб са.

С тях... разливам.

Остава Граала в сърцето.

Там те кръстих.

Понякога ми липсваш...

чак до свиване.

[Kalina Hitsova]

нещо малко по-различно...

Азбука на любовта

Ангел на изкушението, което те обладава…

Болка страстна, непрощаваща и сладко-тъжна…

Восъчна отливка на дъжда неуловим…

Гълъб, носещ послание от небесата…

Диамант на греха тайнствено нежен…

Еделвайс златист от дълбините на нощта…

Живот, напоен с аромата на забързаната вечност…

Зов за топлина, молба за помощ…

Искра от здрач и тъмнина, проблясваща в душата…

Йерархия на влудяващо неуловими чувства…

Кинжал, раняващ с гальовен плам…

Лудост- лек за уморения от моногамността разсъдък…

Мантия от черна светлина…

Невидима прегръдка на горчива сладост…

Отражение на Рая в земен Пъкъл…

Полъх на свобода в ежедневен затвор…

Рисунка от въглени, заслепяващо мътни…

Сълза от радост свята, но непозната…

Тирания на непоносимо щастие…

Усмивка на залеза, сбогуващ се с деня…

Феерия от звезден прах, придружена с лунна песен…

Хоризонт за мечтите, устремени към безкрайността…

Цел, която всеки има, макар и да не е планувал…

Черупка, криеща сърцето от ежедневието…

Шоколадов мус в сладкарницата на живота…

Щрих в несъществуваща картина на идеален свят…

Ъгъл, през който се пречупва сивотата на реалността…

Юда, разпръскваща из въздуха снежинки жар…

Ято от копнежи, страхове и вяра в невъзможността…

[Лора]

Изстрадах думите

полепнали

в душата ми,

горчилката

изтръгнах им

в стенание.

Ще се роди зора -

сълза в сълзата,

душата си

измия ли с мълчание.

[Преслав Ганев]

Изстрадах думите

полепнали

в душата ми,

горчилката

изтръгнах им

в стенание.

Ще се роди зора -

сълза в сълзата,

душата си

измия ли с мълчание.

Това ми изглежда много добро :thumbs:

Ето едно мое:

Стихове да пиша не умея,

над жалките си опити се смея...

[вики]

Още нямам авторски идеи (е, имам, ама едните ги узгубих, другите не ги помня, а третите са в плачевно състояние), но трансформирах българската народна приказка "Волът и магарето" в бясна в стихотворен вид /като се има в предвид, че никой друг от всички шести класове не беше написал баснята в стихотворен вид/. Ето:

Магарето и волът

Потопи си езика в мозъка,

тогава акъл давай!

На туй ще ви поучи следната басня:

След дълга работа с ралото

два работни вола се прибрали.

Заварили магарето доволно да си хрупа от сеното

и естествено му завидяли.

Оплакал се единя вол,

че без късмет е бил роден

и работел по цял ден.

Токаз хитрото магаре

с хитрост да поучи вола то решило.

Рекло:

"Има избавление от отз мъчителен живот!

Тръшни се на земята,

пъшкай, плачи, реви!

И стопанинът да те докосне няма!"

Но уви!

Той до вратата се притаил

и тайната хитрина разкрил.

На следващия ден

волът последвал съвета на магарето.

Влязъл стопанинът

и с усмивка на лице

впрегнал клетото магаре.

Цял ден то орало,

в браздите се спъвало

и волските неволи претърпяло.

Върнало се вечерта

уморено и ядосано.

А волът, за беда,

за свой спасител го признал

и на болен вечно да се преструва му обещал.

Но магарето в яда свой

му съобщило,

че обещанието си ще наруши той.

"Стопанинът днес

на съседа си рече,

че ако не оздравееш до утре,

ножа ще ти тегли вече!"- рекло хитрото магаре.

Волът не мигнал от страх през нощта

и на работа се вдигнал утре рано сутринта!

Хитростта

понякога върви под ръка

с голямата беда!

Виктория, 6 клас

[П. Теодосиев]

Конференция

Влакът пристига,

чакаш автобус

токчета върху павета.

Преобличане в тоалетна,

мисълта за мента.

Голямото четене.

Голото тяло.

Неочаквана среща,

невидимия човек

многото приказки

среднощна разходка.

Многото мента

казваш всичко.

Почти!

Време за лягане.

Обичам те!

Кой, кого?

белите листи

Влакът потегли

липсваш ми.

На път

Шума на железницата

вълнението в пътниците

преплитането на линиите/релсите

Гледката през прозореца

Малките къщички

Далечният балкан

Реката като водач

отиваш в друг свят

Нередовен пътник

отново в реалността.

Невидимият

Чака

Върви към целта

Слуша и се надява да бъде чут

Заговаря!

Вниманието е привлечено към друго

никой не вижда изражението му

Продължава да е там

никой не го вижда

Върви и гледа

Иска да го каже

Мисли, че няма да бъде чут

мълчи и гледа

винаги е там - вижда всичко.

Започва да говори

Глас в пустиня

Протестира с мълчание

дори се отдалечава

Няма резултат!

Какво да промени?

[Lion Queen]

Впечатлена съм!!! Петъреее!!! Ти от ден на ден все повече ме изненадваш... Явно при вас с брат ти винаги има приятни изненади

fen love!!!!

Редактирано Май 11, 2009 от Lion Queen

[Йаванна]

Ако някога се усмеля да ги покажа, бих сложила и аз нещичко. Но за сега, да споделя впечатленията си:

"СТРАСТ" ми хареса, някак ме докосна. " Азбука на любовта" - много ми харесва като идея... но е могло да се напише още и да се почувства още... но ми хареса.

Ето и нещо мое... -

Това е супер! Красово ми стана, докато го четох...

И това... " ГРАНИЦА" е много интересно, но посланието е неясно, хубавото е, че все пак има оставена вратичка... и възможност всеки сам да си го разбира.

ГОЛЯМО БРАВО!!!

[peniashkiplashkoff]

Времето

ме довя на тази земя.

Времето

ми поднесе любовта.

Времето

издуха младостта ми.

Времето

в стъкленица

ще затворя

и ще отпия!

[peniashkiplashkoff]

Безкомпромисно

нагарчат дните

безтвоето присъствие.

До безпределност

влюбен в цялата ти същност

търся твоето ухание

сред поле от цъфтящи рози.

А дали ще го усетя -

останал без дихание?

[lubomir_yonchev]

Не е поезия, ма е "лично") Може пък и темичката да живне малко...

Пишеше... Бе се привел над листа, като над пропаст и пишеше... Изтерзан човек... Обичаше книгите... Четеше, но това не му стигаше... Искаше да каже и той нещо... На белия лист казваше, че не иска и не може да пише за всички... Не желаеше да пише за всички... Вземаше го за нещо безцелно, напразно..., кухо, изгнило и свършено... Живота си впрочем, също спрягаше за безцелен... „Напусто вдишвам...”, казваше си и покриваше лицето си с длани, като че ли се опитваше да се скрие от това, което беше казал... Да не би да му поискаше сметка... Но въпреки всичко нямаше воля да спре... Нямаше волята да стане самоубиец, макар и често да го обмисляше... Представяше си как разкарва острието на ножа по ръката си и потръпваше... Опитваше се да си представи болката, ...но не можеше... Страхуваше се от болката... Смяташе я за многократно по-ужасна от съществуването си... Именно тоя страх го възпираше да свърши със себе си... Болката, която му причиняваше живота бе все още по-малка от тая, която мислеше, че би му причинило острието на ножа, въжето или куршума... Мислеше за различни опиати... „С тях, бихме могли да турим чертата и да се смеем през сълзи – аз и опиатите...”...Едва тогава, разбираше, че не бе отвратен чак дотолкова от живота, или поне последния не го тормозеше така, че да напусне представлението с писъци, скубейки си косите, облян в кръв, с прерязани вени, кюп на шията, нож в ръка и пръснат череп... „Дори тогава щях да остана незабелязан...”, мислеше си... От това той се страхуваше повече от болката, живота и смъртта взети заедно... Желаеше внимание... Когато трепереше с опряно дуло в слепоочието, или пък се радваше на щастливо стъкмената порнография, която обичаше да пише..., желаеше някой да го забележи... Да се обърне подир него... Дали ще го хвалят или проклинат, не го интересуваше... „Нека първом видят, че и аз съм жив...”...Не и днес, обаче... А утре никога не идваше... Със съжаление виждаше как слънцето залязва и изгрява... Всеки ден бе за него изгубен... Между живота му и тия, които „трябваше да го забележат” имаше цяла пропаст... Пъкълато на един бял лист... Той имаше очи за два свята – виждаше и тук и отвъд... Ръката му запълваше бездната с един замах... Така бе устроен... Тъй бе роден... Той знаеше това... Опитите му да се противопостави на природата си бяха всякога неуспешни... Всякога щяха да бъдат... И това знаеше... „Да виждаха само и те зад белия лист, тогава нямаше да бъда сам, щяха да знаят, че и мене ме има...”... Все приказки, като тия: „Де да можеше...”, нещо да е така, както го искаме... Но, то не е... Знаеше, че желанията му не са закон... Никога не биха могли да бъдат... Това, което имаше и което му даваше утеха бяха разумът и двата чифта очи...

[Maiden]

Ами това е един разказ, който исках да напиша някъде, защото... исках просто да го споделя Не знаех къде, знаех само къде не - в някоя тетрадка, която нашите или някой любопитен приятел да намери и след това да ме е срам да го погледна Ето:

Това е историята на едно момче и едно момиче, които се обичали безкрайно много. В началото ще бъде романтиката, любовта и всичко най-хубаво. Но в края не знам как ще бъде. Знам само, че началото на историята всъщност е един мой блян. Но дори само в съзнанието ми, пак ме кара да се чувствам невероятно. Казвам само невероятно, защото чувствата са последното нещо, което може да се опише качествено с думи.

И така, към историята. Беше средата на август, гореща нощ, 1 часа след полунощ. Момчето беше М., а момичето – А. Действието се развива в центъра на морски град, курорт, селце - все тая, вие решете къде, само да е на морето. М. и А. дълго бяха мислили къде още да се разходят, защото определено не им се прибираше. Имаха много енергия, може би заради шоколада с цели лешници, който бяха изяли преди няма и час. А. беше романтична натура, но рядко изказваше идеите си на глас. М.... той... беше неповторим. Двамата седяха и се гледаха замислено под звуците на рок балада. Предтекстът беше, че умуват къде да отидат, но всъщност и двамата знаеха, че не мислят за това. А нямаше и особено значение, щом щяха да са заедно. Знаеха също, че ако останат и още само минутка така, ще стане много неловко, защото никой нямаше да направи „крачката”. А. предложи да отидат на плажа, защото тя обожаваше морето. М. не можа да й откаже и тръгнаха към плажа. В началото си разказваха разни истории и се забавляваха, но когато приближиха, замълчаха. Тишината обаче беше някак красива и приятна. Събуха се и тръгнаха боси по пясъка. Избраха си едно място и седнаха. Ако някой беше минал покрай тях, щеше да въздъхне с нескрита завист, но за тяхно щастие - никой не ги безпокоеше. Решиха да се излегнат. Както гледаха луната, М. хвана ръката на А. и й каза, че няма никога да я пусне, че я обича и че искал да й каже, но така и не намирал смелост. А. отвърна на чувствата му като се гушна в него и заслуша сърцето му. Тя можеше да седи така с часове и да не й омръзне. Чувстваше се сигурна и удовлетворена. След малко се целунаха за първи път. Най-хубавата целувка в живота и на двама им. А. поиска да влезе в морето, но нямаше как да стане, защото не си носеше бански. Нощното къпане беше нейна мечта. М. я хвана за ръка и я отведе в морето. Нагазиха във водата, макар и с дрехи. Измокриха се, но това нямаше значение, защото те преживяваха най-романтичната си нощ. Отидоха по-навътре в морето и М. прокара пръсти през мократа коса на А. и я целуна страстно.

След 10 минути в морето им стана хладно и излязоха. Бяха мокри до кости. Разхождаха се прегърнати из центъра и хората наистина им се радваха. Прибраха се и си дадоха една дълга целувка за лека нощ...

TO BE CONTINUED.

П.П. Недоизпипано е, защото преди малко го написах, а в 3 часа през нощта не е най-подходящото време за писане