Лично творчество

[mitaca]

Браво Стоедине, всички сме графомани щом киснем по форумите, но някои (като теб и други разбира се ) са добри!

[Шпага]

По повод спора ни за буквално-небуквално се сетих за един мой разказ, който – ако бъде приет за буквален – ще ме лашне направо към лудницата . Писала съм го по времето, когато се увличах не по научната, а по алегоричната фантастика, примесена изобилно с елементи на ужаса...

СЕНКИ

Той се раздвижва пръв. Протяга ръка, пръстите му потъват в рамото й, след тях изчезва и цялата му китка. И едва тогава усеща, че не е сам.

– Появили сме се. Сега! – обърнат е настрани и има устни. Устни, които произнасят думите беззвучно.

Накланя се към нея дотолкова силно, че успява да я обхване в себе си и така си създава представа за очертанията й – те са прекрасни!

– Ако бях мъж, щях да те обикна – казва й.

И макар че нито той притежава глас, нито тя – слух, двамата се разбират.

Тя също се раздвижва. Отдръпва се малко, само на сантиметри от него и те се превръщат в абсурдни сиамски близнаци, на чиято единствена глава се открояват два съвсем различни профила. Десният – с широко чело и ниски, изпъкнали дъги на веждите, с леко изгърбен, някак хищен нос и поразрошена брада, а левият – по-дребен, с чипо носле, с приятна извивка на челото и дори с мигли, дълги и гъсти. От двете страни на общия им в момента торс се изопват наляво и надясно четири ръце – две заоблени, крехки, женски и две здрави и мускулести.

– Посоките ни май са противоположни – е първата й фраза.

– Не бързай – иска да й се усмихне той. – Рано е да мислиш, че имаме посоки. Та ние току-що се съзнахме.

– Реших да се наричам Ния – не много уместно му отвръща тя. – Просто защото "Ния" ми се струва кратко... или съкратено?

– А аз ще бъда Рей. Долавям го като завършек. И начало на нещо ново. Ново!

– Ако бях жена, може би щях да те харесам, Рей!

И двамата знаят, че точно в този миг биха се засмели щастливо. Остават още малко така, наслаждавайки се на двойната си плътност, на невъзможното си сиамско близначество. После бавно се отделят един от друг – две тъмни фигури с докосващи се рамене, безлици, незрящи, глухи и неми. Но с непогрешимо сетиво за светлина и мрак.

Радват се на своето раждане, а в нечовешките им фибри вече пулсира Гладът.

… … …

Елиния и Андрей стояха един до друг, заслепени от непоносимия блясък на бъдещето.

– Но в него няма нищо – промълви тя. – Нищо, нищо!

– Дори земята я няма, дори и слънцето – Андрей затвори очи. – Дори въздухът, който дишаме, не е бъдещ, а изтласкан дотук заедно с нас.

– Подведохме се! А колко елементарно беше за досещане, че има само минало и настояще. Назад – да! Но напред?... Как сме си въобразявали, че ще се доберем до това, което още не съществува! Как...

– И все пак ние сме тук – с раздразнение я прекъсна той. – Ние вече съществуваме тук, на едно денонощие от нашето време.

– На едно ли? – изненада се тя. – Но нали прехвърлянето ни трябваше да е през цял месец!

– Изглежда денонощието е предел, до който достига резонансът на настоящето. Затова не сме продължили, просто не е имало накъде.

– "Резонанс"! О, Господи, каква нелепост!

Те не можеха дори да намерят думи за онова, което се разпростираше около тях. Беше толкова гладко, равно, сияйно и... твърдо. Приличаха на насекоми, затворени между две плоскости от вледенена светлина.

– А сега? – нервно се обади Елиния. – След като енергийният поток не ни пренесе до хроностанцията? И още по-лошо: след като не ни пренесе до нищо! Как ще се върнем?

– Няма да се връщаме – сви рамене Андрей. – Ще почакаме и нашето време ще дойде при нас. – Той се изсмя грозно: – Ще ни залее като прилив на мръсно, пенесто море, отново ще ни потопи в себе си след двайсет и четири часа изконсумирано бъдеще...

Елиния внезапно изпищя. Сочеше разтреперана надолу, очите й – сини и неестествено ярки, се силеха да изскочат от орбитите си. Стреснат, Андрей наведе глава, не видя нищо друго, освен собствените им сенки, и озадачено промърмори:

– Какво, какво?

– Те. Движеха се. Докато ние стояхме на едно място!

– Кои "те", по дяволите?

– Сенките! Ето, пак!!

Той отново погледна към тях. И по челото му избиха капки пот.

– Не мърдай! – кресна й без нужда, защото тя бе застинала, вцепенена от ужас.

Стаиха дъх, вторачени в тъмните фигури там, долу.

Фигури на мъж и жена, които ту се сливат в някаква обща гротеска – едноглава, двуглава, многоръка, безръка, двуноса, четириуха... ту се откъсват
една от друга и се разтягат, разтягат се неудържимо напред.

… … …

Елиния се олюля и пристъпи напред.

– Тегли ме – устните й бяха пресъхнали като в треска. – Тя ме дърпа, сянката ми!

– Млъкни! – Андрей впи пръсти в рамото й. А мъжката фигура долу сложи ръце на тила си! – Това не може да са сенки! Даже и само заради факта, че тук няма локализиран източник на светлина...

– Не са обикновени сенки. Но са наши, нима не виждаш!

– Да, наши... – Андрей едва се задържаше на мястото си. – И чувствам, че искат да ни отведат някъде.

– Не вярвам! Та наоколо няма нищо!

– Ще има, Елиния. Тук ще се стовари цял един град, с блокове и площади, с релси, стълбове, коли, камиони, тълпи. А тези двамата – той кимна надолу, – те може би бързат, бързат да избягат от всичко това...

Тя отново се олюля, краката й се подкосиха, свлече се – или беше повалена? – на колене. Дланите й опряха в ослепителната твърдина. Веднага направи опит да се изправи. И втори, и трети... Посегна да се хване за Андрей, но той бързо отскочи, наблюдавайки я бдително, с присвити очи. Когато тя най-сетне успя да стъпи на крака, върху белите й панталони, точно при коленете се бяха появили стотици мънички дупчици. През тях кожата й прозираше като през сито.

Андрей приближи, улови предпазливо, само с палеца и показалеца си, ръката й и я обърна с дланта нагоре. По нея личаха някакви повърхностни шупли, сякаш епидермисът бе започнал да се лющи...

– Те не ни теглят напред, Елиния – бавно прошепна той.

– А накъде? – гласът й беше пресипнал. – Накъде?

– Надолу.

Двете сенки са спрели една до друга. Тази вляво, по-дребничката, като че е станала малко, едва доловимо по-светла – при коленете и дланите.

… … …

– Остават по-малко от шестнайсет часа. Трябва да издържим.

– Трябва!

Дрехите им висяха, разнищени и осеяни с безброй дупки, блузката на Елиния бе вече само с един ръкав, ръцете и краката им аленееха, изстъргани до кръв.

– Нужен ни е мрак – Андрей се взираше със сълзящи очи в безбрежното зарево. – Единствено той може да ги убие. Защото те са родени от тази отвратителна бъдеща светлина!

– Да, но тук няма мрак – дълбоко напуканата й долна устна се разцепи по средата и Елиния с гримаса прекара през нея грапавеещия си от сухота език.

"Няма, няма мрак" – едно тяло с четири ръце, чиято кожа все още е микронно тънка и мрежеста; с един ръкав на пъстри цветчета, прихванат малко над сенчестия лакът на жена. Краката – покрити с парченца епидермис и плат, откъсвани оттук-оттам в продължение на няколко часа.

Тялото се разделя, фигурите пак са две. "Няма, няма мрак!" – тресат се долу, засега безкостни и плоски. Женската се присвива в пореден спазъм на глад.

Елиния залитна със стон, но миг преди да падне извърна глава. Бузата й се долепи до бузата на сянката й. Двете запълзяха корем до корем в клопката от ледено сияние. Писъците на Елиния не го пронизваха и не отекваха в него, умножени от ехо. Андрей продължаваше да крачи напред, тромаво, уморено. А мъжката му сянка се удължаваше назад, искаше да остане при другата. И може би наистина щеше да остане, да го освободи от себе си… ако Елиния не успееше да се изправи.

Но тя успя. Е, нищо, той ще потърпи. До следващия път.

… … …

Мина доста време, докато Елиния го настигна – тътреше се с мъка, едва се крепеше на разядените си стъпала. Бузата й я нямаше вече, профилът й беше без ухо, пръстите – без нокти... Страшно, страшно! И гадно! Ала той е по-издръжлив от нея, много по-силен. Само не трябва да пада! Още дванайсет часа и двайсет минути. След които настоящето ще дойде с мрак.

Елиния вървя редом с него почти цял час. Дишаше като заек, често и плитко.

– Ти няма смисъл да бързаш – каза й хладно Андрей.

Долу, върху кошмарната й сянка се издуваше буза от плът... с добре познатата му трапчинка на нея. А отстрани стърчеше едно обезкръвено ухо, чиято капковидна обица от злато тихо прозвънтяваше при всеки допир до гладката, омразно светла повърхност.

– Повтарям ти: не бързай!

– Ние не трябва да се делим, Андрей!

– Защо? – той примижа срещу неузнаваемото й полулице. – Защо не трябва? – и ускори крачките си.

Ускори ги повече, отколкото изискваше предпазливостта. Сянката му го дръпна към себе си, коварно и рязко. Загриза го, заръфа корема му, гърдите. А не беше паднал. Значи...

– Надигат се! – до него Елиния безпомощно размахваше осакатените си ръце.

"Надигаме се!" Силуетът на жена разперва белезникавите си контури на пръсти с истински нокти, лакирани в перлено розово. Мъжкият напира, лази
нагоре, и по-нагоре...

Андрей закри лицето си с шепи, но вече беше късно. Разбра го, когато срещна вторачен в себе си погледа на собственото си око. Тъмносиво, широко отворено. Любопитно.

Набъбнали, сенките отново лягат долу. Гърчат се във възбуда, подвластни на една и съща нова сетивност, присвоена заедно с късовете от човешка плът.

… … …

– Ах ти, подла твар!!

Без дрехи, с тръпнещо разпокъсано тяло, Елиния се вкопчи в безкожите му рамене. Андрей изрева от болка, задърпа се, не можеше да се изтръгне от ръцете й – оголени, само с кости и жили. Двамата се повалиха долу в прегръдка на бясна ненавист.

– Мръснииик! – виеше Елиния, обезумяла от страдания и загуби. – Твоята те яде по-бавно, надяваш се да оцелееш! Но аз, аз ще й помогна...

Остатъците й от пръсти задълбаха слабините му, проникваха все по-навътре, ровеха, напипваха вените. Той се присви и я ритна с това, което преди беше коляното му, тя се претърколи на метър от него. Удебелената й сянка впи в гърдите й собствените й нокти.

С неистово усилие Андрей се освободи и от хватката на озверялото си кожесто подобие, закрепи се – отново прав! Малко встрани Елиния се мяташе и стенеше, скимтеше. Косата й се скубеше на кичури, разпиляваше се край нея. Той я отмина. Клатеше се, залиташе при всяка крачка и гледаше неотклонно надолу, в немигащото си тъмносиво, зорко око. Над него сега имаше вежда, тъмноруса, рунтава.

… … …

Дори не можеха да умрат тук. Дори и смъртта им беше постижима само в тяхното време. А до настъпването му оставаха цели два часа!

– Ние никога не сме се обичали – хленчеше Елиния с уста, която нямаше устни.

– Никога – разстроено потвърди Андрей и за първи път забави крачките си заради нея.

Почти лишени от плът, почти без кости, без жили, без вени и артерии, през които да тече кръв; почти без сетива и нервни възли, те все пак пристъпваха. Невероятни! И удивени от едно ново за тях чувство на близост, изпълнило кой знае как почти нечовешките им фигури.

"Ако бях мъж, щях да те обикна, Ния." "Ако бях жена, може би щях да те харесам, Рей." Но те не се засмиват щастливо. За тях това са вече просто някакви си фрази, измамни и празни. Шарят с почти човешки пръсти по почти човешките си тела, опипват ги със собственическа загриженост, напрягат се
да чуят нещо, да видят нещо, да вкусят, да подушат, да осезаят. Гладът им би трябвало да е почти утолен, но искат още, и още...

Разбират, че ще бъдат ненаситни.

– А на нас ни е нужен мрак, мрак... – мърмореше неубедено Андрей. – Мракът ще ги убие. В мрака ще си възвърнем всичко. Всичко.

Той хвана ръката на Елиния и двамата не изпитаха почти никаква болка.

Ето, нали усещаш, че притъмнява – би нашепвал нечий мъжки глас. – Резонансът на настоящето се усилва, то идва и носи със себе си нашия град, дома ни, столовете с поразкривени крака, нощната лампа, която винаги можем да угасим, дрехите ни, твоята рокля, онази с чудесната кройка, и огърлицата ти от топложълт кехлибар. Носи хиляди наши неща... Ще дойде и тогава ние пак ще се срещнем. Истински, както тук!

Да, ще се срещнем – би отговорил нечий глас на жена. – Истински!

Но не би имало никакъв смисъл. Защото не биха си повярвали.

* * *

Бъдещото сияние вече не е така ослепително и устойчиво. Дрезгавее, огъва се, пружинира под безплътните стъпки на Андрей и Елиния.

– Още, още малко… Не падай!

Отдолу алчно ги наблюдават очите им, там са лицата им, релефни, влачещи след себе си коси – дълги и кестеняви; къси и руси. Отдолу се изопват ръцете им – крехки и заоблени; здрави и мускулести, а те долавят очертанията им с безпогрешното си сетиво за светлина и мрак. Но продължават да вървят. Две плоски, двумерни фигури, една до друга, слепи, глухи и неми, които могат да разговарят беззвучно. И които въпреки това искат да дочакат своето време.

– Трябва да издържим!

Гъвкави пръсти, мъжки и женски, сграбчват сенчестите им глезени, теглят с непреодолима сила. Елиния се привежда. Пада, този път завинаги.

– КОИ, КОИ СТЕ ВИЕ?! – готов е да изкрещи Андрей. – Кои сте вие, нещастни крадци на образи! И на души!

Но знае, че мъжът и жената, които в същия миг се изправят и се споглеждат отчуждено, няма да го чуят. Чува го само Елиния. И той коленичи, ляга до нея в помръкващото зарево, протяга ръка... пръстите му потъват в рамото й. И едва сега, толкова малко преди мракът да ги залее, усеща, че не е сам.

––––––––––

[Joro-01]

Супер...

[Doris]

Цъкнах на зелената стрелкичка и се появиха 2 точки..

Супер!

Докато го пишех и Жоро написа същото....

Магийки някакви форумни...

[Joro-01]

Едновременно сме цъкнали

Квантово сдвояване

[Шпага]

Дорис, Жоро, благодаря ви!

[Last roman]

Браво и от мен!

[Южняк]

Уау. Какво четиво. Шпага е докосната от музите...

[северняк]

Ще ви разкажа една истинска стория.Един човек отглеждал овце,малко на брой,но пък се грижел добре за тях-хранил ги,чистил им.Изобщо бил добър стопанин.Но вече остарявал и ще не ще,трябвало да ги продаде.Стоката била хубава,хванала цена.Той поплакал малко за живинките си и забравил.Минала година,две.Една чудна пролетна вечер,когато всичко било зеленина и цвят,излязъл да поседи пред портичката и да се порадва на света.Там го чакала една от неговите овце.Познал я веднага,била лична.Там овцата и умряла.Затова се върнала.Разказах тази история на най-умния човек,когото познавам.Той сподели,колко труден е бил денят му и попита с овце ли смятам да се занимавам?Описах я на най-добрия си приятел.Той каза,че кучето му го правело редовно,без да умира разбира се.Разказах я и на един,който отглежда овце.Той каза:"Хм,туй нищо не е!Аз к'ви случаи имам!"И ми се оплака,че една негова овца била такъв олуз,че се принудил да я убие.От което аз разбрах колкото вас.Дядо ми,също селянин,казваше,обърквайки пространства и времена,хвърляйки ни в недоумение:"Както си живял,там и ще умреш"

[scaner]

Шпага, браво и от мен!

[Коди Мартин]

Браво на всички. Наистина много ми допаднаха произведенията Ви, но това на Шпагата е наистина много добро.

По този повод нещо и от мен:

„Стари приятелю"

- Стари приятелю, защо
ти ме изостави? Защо обърна ми гръб и потегли по безкрайния път, без дори да
кажеш сбогом? Защо остави само въпросителни след себе си, остави една загадка,
която никой не можеше да разреши.

Лек дъждец капеше тихо
по земята, правейки малки локви. Хората със забързана крачка цопваха в тях и
продължаваха без да спрат, сякаш им оставаше една последна минута живот. Малко по – натам се виждаха две момчета,
който бестрашно тичаха, смееха се и се радваха на дъжда, който започваше да се
засилва, но явно това нямаше значение за тях. Въпреки, че бяха подгизнали, те
продължаваха все така да бягат с пламнали от радост очи, а хората ги гледаха
все едно правят нещо нередно. Беше трудно да се повярва как едни капки вода
могат да направят две деца толкова щастливи, но истината бе, че те си нямаха
нищо друго. Наслаждаваха се на малкото, което им поднасяше живота и, колкото и
изпитания да им поставяше, те ги подминаваха с усмивка, без да се предадат.
Някак бе странно да видиш два толкова силни характера, особено на тази възраст,
но хората не знаеха, какво бяха преживели те и може би никога нямаше да научат.
Те бяха просто поредните луди деца, които вероятно утре щяха да са болни в
леглото, а семейството им щеше притеснено да стой на тях. Те обаче нямаха
семейство, което да бди над тях. Нямаха си майка, която да е до тях в тежките
моменти, нито баща, който да ги научи на занаят. Бяха просто двама приятели,
отхвърлени от живота, преследвани от жестоката съдба и принудени да се справят
сами.

След няколко минути от
небето вече падаха големи топчета лед, което принуди русолявите момчета да се
скрият на сигурно място. В същност това сигурно място, беше една голяма
изоставена сграда, която нямаше нито
прозорци нито врати.

Вътре се виждаха само
два стари, покъсани, кожени стола и една малка дървена маса, на която имаше
хляб и вода.

Когато те влязоха
нямаха печка, на която да се стоплят, нямаха дори топли дрехи, които да
облекат. Стояха мокри до кости, с тракащи зъби, вече съжалили, че бяха стояли
толкова време под дъжда. Бе останала единствено надеждата градушката да отмине
по – бързо и да изгрее слънце, което едва ли щеше да стане.

Едното от русите
момчета трепереше толкова силно, а лицето му бе посиняло от студ, който сякаш
си пробиваше път до най – топлата част от тялото му – сърцето, за да вледени и
него, и да сложи край на болката, чувствата и мъченията му.

След няколко минути
той падна на земята, като започна да се гърчи, а приятеля му го гледаше със
сълзи на очите. Дали защото предчувствуваше, какво щеше да се случи или защото
не знаеше как да му помогне, нямаше как да се разбере. След миг обаче той бързо
отиде до приятеля си и го прегърна, като се опита да го стопли, но той също
като него бе толкова мокър, че вероятно му ставаше по – студено.

Русото момче с
посинялото лице, успя да се обърне към приятеля си, сякаш да го види за
последен път и едва изрече „Пази се приятелю, обичам те”, а после просто се
впусна във вечен сън, в който повече
нямаше да чувства болка, нито мъка.

Сълзи от очите на
приятеля му капеха по мъртвото тяло, а той все така вкопчен в него, без да
изрече нищо. По едно време просто стана и излезе, а навън вече грееше слънце.

Той пое без посока и
цел, просто знаеше, че трябва да ходи.

И ето го днес, стоящ
на една пейка под дъжда, вгледан в минаващите хора, но този път той не беше
онова бедно момче – сега беше известен бизнесмен. Можеха ли обаче да върнат
парите загубения приятел? Можеха ли да заглушат болката в сърцето му?

Русият мъж се изправи
и отново потегли на някъде, като изрече само няколко думи:

- Стари приятелю, защо ти ме изостави? Защо
обърна ми гръб и потегли по безкрайния път, без дори да кажеш сбогом? Защо
остави само въпросителни след себе си, остави една загадка, която никой не
можеше да разреши.

Автор: Илиян К.

[Стоедин]

Крещят.

Крещи.

Отново и отново...

Раздира тишината. Непринудено нахално.

Толкова силно и толкова непохватно крещят, а аз забивам нокти в гърлото си и улавям викът преди да полети и да възвести на всеки, който иска да узнае за малкия ми страх.

Уловен в капана на тялото си, привързан(като опашка) за живота,

гравитацията ме върна към реалноста.

Физика.

Крещя...

Нищо

[alvassareiro]

Бих искал да споделя с вас част от моята елегия. дано ви хареса.

Мечката се мие чисти

в потоците златисти

има ли за тебе пречка

да постъпваш като мечка.

[Last roman]

вдъхновено от 'Баба Меца от медеца лапа с лапа и се цапа. По-добро ми е детето има кърпа на вратлето и с лъжица във ръчица сърба супа от паница', може би?

[Doris]

Бих искал да споделя с вас част от моята елегия. дано ви хареса.

Мечката се мие чисти

в потоците златисти

има ли за тебе пречка

да постъпваш като мечка.

Това не е ли от мосю Акациев?

[alvassareiro]

не. аз съм. той може от мен да го е взел.

[Aspandiat]

не. аз съм. той може от мен да го е взел.

Предполагам и това е твое дело, а и идеологически е в твоето русло.

В мойта нива цъфна слива.

В твойта нива цъфна слива.

Твойта слива си я бива,

но и мойта си я бива.

Всеки сливи ще добива

само в кооператива,

в който дружно ще се слива

мойта слива с твойта слива.

[Стоедин]

Алвата го изловиха да каарде! Шо така, бе бате? За вас няма нищо свято! Посегнаха на паметника на Апостола, а сега и това! Алва, загази, братчет, сега отрядите на Расате ще те посетят, да ти налеят акъл. Ша крадеш,а?!!!

[Doris]

На Расате му не пука

как се стихоплетства тука.

Копирайт не притежава

този стил най-подражаем.

Щом Алвата казва, че е той, значи е така.

[goshawk]

Тежки дъждоносни облаци се натрупаха над сивия град. Заваля ситен студен дъжд. Улиците заспиваха след последните тролеи. Мокри тротоарите заблестяха от хладния блясък на неонови реклами. Съня бавно унасяше големия град. Дъждовните капки повлякоха влага и студ, навред. Всичко опустя. Гражданите кротко и доволно заспиват в топлите легла. Но дали всички са у дома?

Не, не е така!

Там, в накъртения мърляв подлез, под мъждукащата светлинка на мърлява лампа, свит, клечи хлапак, с нахлупен каскет и дрипави дрехи. Пред измръзналите му крака, в картонена кутийка, се гонят няколко жълти стотинки, а отсреща помияр с кръвясали очи, не изпуска от поглед сухия комат в треперещите детски ръце.

Сирака чупи парче от комата и към кучето протяга ръка. Ще си разделят трохите, да се помирят за през нощта и да се топлят двамина върху смачкания, прашен картон.

Дали ще минат хулигани, които ще ги бият в мрака? Дали ще има утре слънце, под което
да се стоплят? Ще трябва ли пак, с песа, да се дебнат за сухата кора?

Всичко е толкова далече. Да поспят сега в тишина, до утре има много време.

Утре ...

Утре, ние, пак ще търчим в сивото си ежедневие, край хлапака ще преминем извили глава. Да, някой ще хвърли стотинка, друг ще плюе встрани, а ще има и такива които ще притичат с погнуса.

Но, никой няма да подаде ръка ...

Никой няма да се запита: дали вали или са сълзи това в детските очи!

[Фати]

Написах този разказ, защото искам да посветя нещо на любимата си музика и музиканти. Надявам се да се хареса на любителите на рок музиката( и не само)


Говорещият с китари - кратък разказ

Луната светеше силно, като прожектор, и караше мокрия път да блести подобно на река. Самотен мотоциклет изскочи иззад завоя и асфалтът доби златисти отблясъци от яркия му фар. Секунди по-късно мощният „Харлей Дейвидсън” профуча покрай табела с надпис „Добре дошли в Пърлтаун”, оставяйки след себе си облак изгорели газове и мирис на прегряло масло. Стигайки до единствения булевард на градчето, намали скоростта и ръмженето на двигателя спадна до басово боботене. Широкоплещест мъж с кожено яке и матовочерна каска внимателно заоглежда още мокрите от дъжда неонови надписи и осветените витрини. Когато стигна до неонов надпис „Денонощен трезор”, плавно спря мотора до бордюра. Бавно слезе от машината и разкачи гумените ластици, с които беше привързана неголяма титанова кутия. После провери дали е добре закрепен калъфът за китара и се запъти към вратата на трезора. Плати на нощния администратор наем на сейф за едно денонощие и влезе в стаята, където имаше различни по големина бронирани касети. Намери тази, за която беше платил, и сложи вътре металната кутия. След като заключи и провери дали е сработила ключалката, той пожела лека смяна на охранителя, излезе навън и отново възседна мощния си звяр.
Харлеят се отлепи от тротоара и плавно пое по пустите улици. След като пресече два квартала, мъжът спря пред ниска дървена постройка със светодиоден надпис „Рок бар при Еди”. На паркинга отпред бяха строени множество мотоциклети и няколко очукани пикапа. Мотористът паркира в края на редицата и тромаво слезе от опръсканата със сребърни капки машина. Развърза и свали обемистия черен калъф, огледа района и с широка крачка влезе в сградата. Вътре свали каската си и изпод нея се показа скулесто високочело лице с прави и тесни като процеп устни. Тъмна, вързана на опашка коса и красиви черни очила завършваха малко неприветливия му вид. Заведението беше претъпкано и задимено. Лееше се бира, а на сцената свиреше някаква рок група и пъстрата тълпа посетители здраво се забавляваше. Отнякъде се появи дебел мъж с карирана риза и тупна новодошлия по рамото с грамадното си ръчище.
- Хей, Маркъс, радвам се да те видя, човече. Притесних се, че няма да дойдеш. - Човекът се усмихна широко и извика: - Ей, чуйте всички, Маркъс е тук. Най-добрият китарист, който някога съм виждал.
Заведението притихна и след миг от всички страни се разнесоха възгласи. Китаристът смутено сви рамене и вдигна за поздрав калъфа на китарата си.
- Ще изкараш ли някое парче, Маркъс – чу се глас от залата.
- Той ще свири по-късно - намеси се дебелият. - Първо ще пием по едно. - Хвана Маркъс за ръкава и го помъкна към бара.
- Е, кажи как я караш, приятел - каза той, след като поръча две уискита.
- Ами, нищо особено… Свиря тук-там. Основно в малки клубове. Нали знаеш, обичам подобни места – отвърна Маркъс. – Такива работи.
- Изкарваш ли достатъчно? – погледна го изпод вежди дебелият, който се казваше Еди и беше собственик на заведението.
- Справям се. - Китаристът бутна настрана чашата си. - Нали знаеш, че не го правя точно за пари.
Еди кимна и плъзна към себе си чашата на Маркъс.
- Ти така и не пропи алкохол. Ще го ударя аз, да не изветрее. - Той се засмя и хвърли смразяващ поглед към няколко момичета от съседната маса, които зяпаха приятеля му с нескрито любопитство.
Двамата мъже поговориха още малко и накрая Маркъс реши да се качи на сцената.
- Време е за шоу – обяви той, свали коженото си яке и остана по тениска.
После отвори калъфа, извади поръчкова китара Fender Stratocaster и тръгна към малката сцена на заведението. Залата утихна и всички погледи се впиха в широкия му гръб. Маркъс се приготви и погледна към публиката с тънка усмивка.
- Да се позабавляваме. - Изсвири кратко виртуозно соло и помещението се изпълни с радостни възгласи. - Днес ще ви говоря с моята китара. Ще ви разкажа приказка за рока и за някои от най-великите музиканти.
Той подкара „Дим над водата” на „Дийп Пърпъл” и дрезгавият глас на китарата обгърна публиката с невидимата си енергия. Маркъс продължи с парчета на „Рейнбоу” и когато набра скорост, хората биха се заклели, че свири самият Ричи Блекмор. После подкара Дио и „Уайтснейк”. Всички се скупчиха пред сцената и зарязали бирите си, се блъскаха, сякаш опитваха да попият всеки тон. Когато продължи с Ингви Малмстийн, зрителите вече бяха в екстаз и се поклащаха в такт с музиката. На сцената човек и китара се бяха слели в едно и заливаха малкия бар с най-обичаните песни на рок музиката и хеви метъла. В един момент някой от тълпата започна да скандира името на Маркъс и скоро и другите започнаха да му пригласят. Китаристът вилнееше като торнадо и въздухът около него трептеше като маранята в летен ден. Той свири дълго, а когато изкара и последното парче за вечерта, хората бяха останали без дъх и в погледите им се четеше обожание. Маркъс слезе от сцената, съпровождан от нестихващи аплодисменти, и бързо се промуши през тълпата до вип сепарето, където го чакаше приятелят му.
- Господи, Маркъс, свириш уникално! Като машина, не, всъщност и машина не би могла така. - Еди го беше прегърнал през рамо и го побутваше да седне на дървената пейка. – Искаш вода с лед, нали?
- Да, моля те, кана вода с много лед.
Минута по-късно му донесоха съд с вода и кубчета лед. Маркъс напълни бирена халба и я изпи на един дъх.
- Така е много по-добре. - Той се усмихна и напълни чашата отново.
- Какво ще правиш сега? - попита Еди.
- Ами ще се прибера в мотела да поспя, а утре ще пътувам. Мисля да отида някъде на запад.
- Ще дойдеш ли отново?
- Ще дойда! Може би догодина. Тук е много хубаво. - Китаристът се изправи и стиснаха ръце за довиждане.
Минута по-късно Маркъс излезе през задния вход, метна се на мотоциклета си и отпраши към мотела, където имаше резервация. След няколко километра стигна до група къщички с паркинг и ограда, която опасваше района. Паркира мотора пред бунгало номер три и отиде да си вземе ключа. Стаята се оказа спретната, имаше голям хладилник, телевизор и климатик.
Маркъс разтовари багажа си и се съблече по бельо. Седна на един стол и внимателно огледа лявата си ръка. Натисна силно с палец сухожилието в долната част на дланта и на предмишницата се отвори капаче. Отдолу се показа голям дисплей. Маркъс огледа графиките на екрана. Днес публиката го беше облъчила мощно с енергията си и системата за рекуперация беше заредила батерията му малко над нормата. Докосна няколко икони на дисплея и се включи на резервно захранване. После бръкна под тениската и с леко прищракване извади металната кутийка на енергийната си клетка. Отиде до хладилника, отвори камерата и остави вътре батерията да се охлажда.
Взе якето си от закачалката, измъкна от джоба му мобилен телефон и се просна на удобното легло. Избра от менюто на смартфона файл с рок балади и пусна тихо музиката. Остана да лежи така, докато слънцето изгря. Когато първите лъчи докоснаха лицето му, Маркъс стана и отиде до хладилника. С привични движения монтира отново основното захранване и после си събра багажа. Щом излезе на паркинга, първо изтри с парцал утринната роса от мотора, след това закачи здраво калъфа с китарата и подкара обратно към обществения трезор, през дремещите квартали и пустеещи улици.
Спря пред сградата и забързано влезе вътре. Когато извади металната кутия от сейфа, в помещението нямаше никой. Отключи я и отвори капака. Вътре, в специално оформено гнездо, лежеше великолепна цигулка „Страдивари”. На тялото й имаше красив надпис на италиански - „На Марко, от Антонио – Кремона 1699 година”. Маркъс прокара бавно пръсти по цигулката, после внимателно затвори и заключи кутията.
След няколко минути MARC – 3B-914 вече беше подкарал мощната си машина и пътуваше към следващия град, където хората чакаха да чуят неговите приказки за рока.

Дърт Вейдър Мнения: 13 Регистрация: 26 февруари 2013, 15:56 Местонахождение: В планината

Към началото

[Шпага]

По повод коментарите ни за "матрицата" се сетих за един мой... разказ ли да го нарека, изблик ли. Все едно. А заглавието може би би било "Лудост", ако тогава, когато съм го писала, настроението ми е било по-"критично". И така, ето го - в първо лице мъжки род е, просто защото по-лесно си представям мъж в подобно състояние. Жените сме по-"обрани"

 

 

                                                                                           ОТИВАТ СИ

 

Разбрах, че са били с мен едва когато си отидоха. Дотогава нито ги виждах, нито ги чувах, нито ги докосвах... Изобщо не подозирах присъствието им. И дори не знаех, че те съществуват.

Удивително е наистина, но ония, които са посетили моя остров, не могат да бъдат опознати по друг начин, освен чрез спомените. Само там остават. Образите им се съхраняват в паметта ми съвсем ясно, динамични, разбираеми, понякога желани, понякога натрапчиви, ала винаги убедително живи. И въпреки това, изплуват ли от нея, започвам да се питам дали те не са просто плод на въображението ми? Дали не съм си ги измислил някак инстинктивно, за да населя с тях непроницаемата си островна самота? Дали в крайна сметка не съм луд?! А стигна ли до този въпрос, седя няколко мига като вцепенен, после скачам на крака, отивам решително до жалкия си поразхвърлян бивак и пълня раницата с провизии. Защото зная, че отново ще тръгна напосоки през своето объркано късче твърдина. Че ще обикалям езерцата му, ще надничам в пещерите, ще бродя из горите, полянките, ждрелата на късите реки и навсякъде ще търся следи. Веществени следи от ония, които са били с мен. Или, които ми се струва, че са били...

Разбира се, такива следи няма. Колко пъти вече изминавам крачка по крачка предишните ни маршрути. Колко пъти възстановявам с представите си събитията, изживени от нас на това или онова място. Повтарям думите ни – моите и техните. Изучавам внимателно всяка наша ронлива пътечка, всяко дърво, под чиято сянка сме спирали за отдих; разглеждам тревата там, където вечер сме лягали за сън. Даже се взирам до сълзи в звездите, които сме гледали заедно – те и аз. И нищо.

Накрая се връщам, успокоен и без вина. Захвърлям вече празната раница, сядам пак на своя камък край "брега" и там, зареял поглед в многобагрената, променлива като мираж пустота насреща ми, постепенно се потапям в  своите  проблеми. Разсъждавам за своя остров-затвор, за безнадеждността си някога да се измъкна от него. За бъдещите си дни и нощи, седмици, месеци, години, зейнали пред мен, подобно на зазидан в края тунел. Да, нямам никакви шансове за спасение! А когато разумът ми въпреки всичко откаже да приеме тази истина, достатъчно е само да се обърна назад и остроносата, ужасяващо несигурна ракетка встрани от бивака бързо сломява съпротивата му. Уверявам се, вече съвсем спокоен, някак излекуван: "Никакви шансове... " И тогава, ако е вечер, мога да си позволя да вдигна глава към небето. Но този път не за да се взирам в звездите. О, не! В такива мигове аз дори не ги забелязвам. Очите ми улавят само една-единствена светлинка и дълго, ненаситно следят движението й, винаги от запад на изток, винаги равномерно и, бих казал, съдбовно непрекъсваемо. Светлинката на моя кораб. Обикаля планетата по точно определена стационарна орбита и напразно ме чака. Ще ме чака и когато вече няма да ме има, и когато се превърна в прах, и когато прахта ми се разпилее, и когато пустотата, опасала острова, я погълне небрежно, без да я различи и без да промени нищо от себе си. Моят кораб ще ме чака безкрайно.

– Да, да, безкрайно. И напразно, съвсем, абсолютно напразно – бъбря си на глас, направо фъфля смирено, като че съм някакво безволно старче. След това изведнъж размахвам ръце: – Даже ще взема да й отворя клапите на проклетата ракетка. Ще излея цялото й гориво. Ще гледам как пясъкът го попива! – Но отдавна съм проумял, че е излишно да го правя. И така нямам никакви шансове...

И мога угрижено да разсъждавам за своите си проблеми. Само че не за дълго, уви, най-много за ден-два. А после, ония, които са били с мен, отново се надигат от дъното на паметта ми – нищо не е в състояние да ги затисне там – и отново образите им са ясни, понятни и убедително живи. Но дали си ги измислям сам? Скачам, натъпквам раницата и тръгвам. Да търся техни следи. За да не ги открия.

Така рано или късно бих успял да повярвам, че наистина съм страхотно, неповторимо луд. Бих успял! Може би дори доста скоро не изключвам възможността да съм бил, както се казва, "на косъм" от това, но... Разбрах кое е неопровержимото Доказателство за миналото им присъствие.

 

х х х

Сега, когато знам със сигурност, че ония действително са били с мен, аз вече не намирам образите им за чак толкова понятни и убедително живи, както преди. Спомените ми, в които те са останали като в някакви чудновати, запазващи отраженията огледала, започнаха да помътняват, имам чувството, че  някой  непрестанно дъха срещу тях, замъглява ги и може би държи в ръката си парцал. Кани се да ги изтрие с него. Но кога ли? Тайна. Засега само дъха, дъха...

Ала по дяволите образите!

Ония, които си отидоха, бяха истински хора! Е, без съмнение, не точно такива като мен. Не съвсем конкретни, не последователни, не с лично и незаменимо ограничение в пространството. Очевидно не и зафиксирани в определен, субективен отрязък от време, щом като реално сме били заедно, а нито една пътека не е приела следите им и нито един предмет не се е променил от допира им. И все пак бяха истински хора. Бяха понякога двама, често трима или четирима, а в по-редки случаи достигаха до десет и повече. Вероятно много, много повече. Бяха мъже, жени, старци. Бяха настойчиви, Обсебваха ме. Повеждаха ме решително през острова, принуждаваха ме да търся заедно с тях някакви безспорно несъществуващи следи. Да спирам под това или онова дърво и да опипвам внимателно дънера му, така, както го опипваха и те, не по-малко от мен убедени, че няма да открият върху него никаква драскотина или белег, оставени от ония, които някога пък са били с тях. А докоснех ли покорно грапавата кора, виждах и дори усещах, че под моите ръце има други, и под тях – други, и други... Безплътни, някак напластени, почти слети помежду си ръце, които се плъзгат нагоре-надолу в уникален синхрон, като че направлявани от общ, непогрешимо точен механизъм. Или от древен инстинкт.

Катерехме се един след друг по тесни ронливи пътеки и тогава ми се струваше, че върволицата ни е безкрайна. А вечер полягахме в тревата на някоя полянка и отправяхме поглед към звездите: беше ми много уморително, сякаш всички ние се взирахме в тях единствено през моите очи. Със страшна ненаситност. И твърде дълго хората, които бяха с мен, не ми позволяваха да заспя. Защото, изглежда, те самите никога не спяха.

Не бих твърдял, че тия многократно повтарящи се походи из острова ми носеха само умора. Първо, съзнавах, че те са мой дълг и изпълнявайки го, аз се успокоявах. Второ, накрая ние неизменно се връщахме в бивака, без да сме открили нищо, а този факт поне за известно време ме освобождаваше от тревогата, че все пак някъде из острова освен моите има и други следи. Трето, можех отново да поседя на своя камък, зареял поглед в пустотата отсреща и, най-важното – ония, които бяха с мен, също присядаха и също я гледаха със спокойни, обезверени до прозирност очи. А появеше ли се в тях някакво съмнение, обръщаха се назад, към несигурната ракетка, и тутакси започваха да клатят в съгласие глави. И тогава?... Тогава сякаш наистина преставах да бъда сам! Ние започвахме да си говорим! Посвещавахме цялото си внимание един на друг. Казвахме си: "Да, да, никакви шансове!", "Абсолютно никакви", "Безнадеждно" и тъй нататък. Докато аз, съвсем разпален, заканително размахвах ръце: "Даже ще взема да й отворя клапите на проклетата ракетка!". "Ще излея цялото й гориво" – избъбряше друг. "Ще гледам как пясъкът го попива". "До капка!" А много добре знаехме, че това е напълно излишно. Нали и така нямахме никакви шансове. И, ако беше вечер, си сочехме подвижната светлинка на кораба горе: "Ще чака напразно". "До безкрайност".

Но след ден-два, ония, които бяха с мен, ставаха подтиснати, разсеяни, като че заслушани в свои вътрешни гласове, или пък загледани в нечии невидими за мен образи.

– Та аз може би съм страхотно, неповторимо луд – промърморваше някой.

– Може би съм страхотен...

– Луд!

– Абсурден!

– Оригинал!

– Единствен насред цялата тая пустош,

– която съм населил с живи миражи

– поне в хиляда разцветки!

Въобще, надвикваха се, наистина като луди. Зарязваха ме напълно. Нито ме чуваха, нито ме виждаха. А когато нервите ми не издържаха под новия натиск на самотата, и ги сграбчвах, и ги разтърсвах, за да ги върна при себе си, при своите си проблеми, те дори не усещаха допира ми. Продължаваха, сякаш ме няма:

– Абсурден!

– Страхотен!

– Поне в хиляда разцветки!

Докато най-сетне нещо понятно и убедително живо се надигнеше в погледите им. И чак тогава те се сещаха за мен. Даваха ми настойчив, решителен знак. Аз скачах, отивах до поразхвърляния си бивак и зареждах раницата с провизии.

Тръгвахме да търсим поне някакви техни следи. Но уж се надявахме, че няма да открием.

- Единствен! – възкликвахме в общ глас, който, лично аз съм почти уверен, че всъщност беше само мой. – Единствен?...

 

х х х

Отиваме си.

Но и някак си, по някакъв начин, в някакъв не съвсем конкретен и не съвсем зафиксиран във времето вид, оставаме. Как ли? Не знам. И още: мисля си, че всъщност оставам само аз. Обаче пустотата непрестанно дъха, дъха насреща ми. Кани се да ме изтрие...

Ала Доказателството, че и аз съм бил на острова, вече е там, пак в резервоара на онази наша остроноса ракетка. Защото в него сега има и мое гориво. Също страхотно. Уникално! И е много наивно да се твърди, че съществуват някакви си клапи за отваряне. Пък и невъзможно е такова гориво да изтече без смисъл, направо в пясъците. Прекалено дълго е събирано, изцеждано е капка по капка. Така че корабът, чиято светлинка блещука нощем, винаги от запад към изток и, бих казал, със съдбовна непрекъсваемост, все пак едва ли чака напразно.

                                                                                       –––––

 

 

[Rebecca]

On 30.06.2013 г. at 13:19, Шпага said:

 

СЕНКИ

Браво!!!! За двата разказа. Публикуваш ли някъде?

Редактирано Декември 15, 2016 от Rebecca

[Б. Киров]

Преди 3 часа, Шпага said:

По повод коментарите ни за "матрицата" се сетих за един мой... разказ ли да го нарека, изблик ли. Все едно. А заглавието може би би било "Лудост", ако тогава, когато съм го писала, настроението ми е било по-"критично". И така, ето го - в първо лице мъжки род е, просто защото по-лесно си представям мъж в подобно състояние. Жените сме по-"обрани"

Поезия в проза, скулптура в къс мрамор – красиво е

[Шпага]

Нещо като мисъл във връзка с последните постинги в темата "Лична митология":

Времето тегли своя безкраен керван от мигове,

а човекът стои на пътя му --

винаги сам.