Какво четете в момента?

[alvassareiro]

Той индивидуализма си е вървял още от племената, според мен.

Не, формира се през средновековието. поне в северна европа. в смисъла на културното измерение поне. и още по-конкретно, индивидуализмът като вътрешна причинност и предприемчивост.

[nikey_vv]

Я, това пък отде го намери?

От Amazon

Прочетох я книгата. Заслужаваше си. Всъщност оказа се, че това е едно по-разширено журналистическо разследване. Димитрова е използвала правата си по закона за свободен достъп до информацията в САЩ и е изискала доста архиви от тамошните тайни служби. В тази книга тя сравнява техните досиета с тези от нашите тайни служби (доколкото са и позволили достъп и доколкото не са били унищожени) отнасящи се за едни и същи събития, погледнати от двете страни за Желязната завеса. Има интересни разкрития за референдума през 1944; ескортирането на царското семейство и шпионирането им в Александрия( Египет) и Испания; "войната" на шпионите; лагерите; резолюциите на Политбюро за конфискация на ценности през 1949-1953 и изчезването им от БНБ, изземването на колекцията от 14 000 монети( гръцки, римски, тракийски, византийски, ..) на доктор Хараланов и по-късната поява само на 7000 от тях в Историческия музей в Шумен;ограбването на инвентарите от царските дворци и изполването им за декори в Бояна-филм; откраднатия мерцедес на Борис III и необяснимото му намиране в Империал Палас Хотел в Лос Анжелис; механизмите на цензуриране, подслушване, изнудване, размяната на шпиони ...; конкретни случаи от досиетата на някои известни личности, Георги Марков, Леа Иванова, Георги Димиртов (и доказателства от изледвания на високото съдържание на живак в мозъка му, подкепящи теорията, че е бил отровен от Сталин) и още много .......

Препоръчвам я книгата !!!!!

[ISTORIK]

Александър Репиев "Мъдрият рекламодател". Авторът е рекламист с близо 35-годишен опит в Русия и САЩ, преподавател и консултант. Книгата е посветена на рекламата и по-скоро - на това, което мениджърите на фирми, маркетинговите и рекламни специалисти могат и трябва да очакват от нея. Тя търси отговор на въпроса „Как да бъдем добри рекламодатели?" и изповядва мнението на Огилви, че клиентът получава такава реклама, каквато заслужава. Изключително полезни са представените практически аспекти на маркетинга, рекламата, ефективността, рекламното мислене, брандинга, организацията на рекламната дейност, работата с агенции и други, богато илюстрирани с примери от практиката. Всичко това може да даде знания и умения на рекламодателите, позволяващи им да плащат за работещи комуникационни концепции. http://www.book.store.bg/p18330/mydriat-reklamodatel-aleksandyr-repiev.html

[nikey_vv]

Не я чета, но ми се ще да я намеря да я прочета

Попов, Д. - Фол, В. 2010. Божествата на траките. Тангра ТанНакРо. София

[hellraiser]

Записки по българските въстания-Захари Стоянов

[Daniela Tancheva]

'Списъкът на Шиндлер' от Томас Кинийли

[glishev]

Не е лоша книжката. Добре дошла във форума

[AciDBurn]

Madness and Modernism: Insanity in the Light of Modern Art, Literature, and Thought

И от време на време хвърлям едно око на Antonin Artaud: Selected Writings - много добра колекция, с въведение от Сюзън Зонтаг.

[Last roman]

'Судьба цивилизатора' на Александър Никонов. Действително уникална книга, която те кара да се замислиш и преоцениш толкова събития от вчера и днес. И да си отговориш на въпроса какво е цивилизация, от какво се изгражда, как и защо загива.

Който разбира руски - приятно четене:

http://www.knigomania.bg/product_info.php?products_id=908926

А ако на някой му се свиди да си поръча, може да я прочете тук:

http://bookz.ru/book.php?id=51564&n=1&p_count=16&g=teacher&f=sud_ba-c_527&b_name=%D1%F3%E4%FC%E1%E0%20%F6%E8%E2%E8%EB%E8%E7%E0%F2%EE%F0%E0.%20%D2%E5%EE%F0%E8%FF%20%E8%20%EF%F0%E0%EA%F2%E8%EA%E0%20%E3%E8%E1%E5%EB%E8%20%E8%EC%EF%E5%F0%E8%E9&a_name=%C0%EB%E5%EA%F1%E0%ED%E4%F0%20%CD%E8%EA%EE%ED%EE%E2&a_id=nikonov-aleksandr

Редактирано Октомври 30, 2010 от Last roman

[КГ125]

Да.. "Истоирия на иранския народ" на Жан Пол - Ру, чудесно историческо четиво (още по- приятно е, че е от французин);

"Бог и златото" - на Уолтър Ръсел Мийд - добър опит за осмисляне на англосаксонския успех от последните 300 г.

Хрониката на Робер дьо Клари и Съдебна практика 2008/2009 г. ))))

За разлика от двата стола, три книги могат да се четат ))))

[Стоедин]

"Дума Ки"-Ст.Кинг

[Б.Богданов]

Ще ви кажа и аз какво чета.. Най-много да се хилите ... ама на мен книжката ми харесва.

"Последния пазител" от Джеф Грубб. От серията на War Craft

Има и орки и гоблини и т.н.

[Last roman]

Ще ви кажа и аз какво чета.. Най-много да се хилите ... ама на мен книжката ми харесва.

"Последния пазител" от Джеф Грубб. От серията на War Craft

Има и орки и гоблини и т.н.

В края на краищата книгите са и за отмора, а не само за главоблъскане, нали?

[Б.Богданов]

В края на краищата книгите са и за отмора, а не само за главоблъскане, нали?

Така е! Трудно ми да повярвам, че има хора, които са в състояние да четат само "високо интелектуални книги" ..

[glishev]

Станислав Лем, "Астронавти". Приключения и научна фантастика, 1958.

Maguelonne Toussaint-Samat, Contes et légendes des Croisades. Fernand Nathan, 1961.

[КГ125]

Така е! Трудно ми да повярвам, че има хора, които са в състояние да четат само "високо интелектуални книги" ..

Абсолютно! Че аз ако не беше Шерлок Холмс, нямаше и да се науча да чета на чужд език. )

[AciDBurn]

Да.. "Истоирия на иранския народ" на Жан Пол - Ру, чудесно историческо четиво (още по- приятно е, че е от французин);

Мерси, че сподели следващата книга, която възнамерявам да прочета

В последно време не мога да се съсредоточа да чета каквато и да било литература (било то художествена или научна), за това го карам на последните броеве на The New Yorker Но пък тази книга определено ме заинтересува!

[Б.Богданов]

Наскоро ми един роман от една белгийска писателка - Амели Нотомб, "Биография на глада"

Из „Биография на глада" от Амели Нотомб

Много приятно написана книжка.

Свежа, с много приятен стил ... Ще ви хареса.

[glishev]

Жан дьо Лабрюйер, "Теофрастовите Нрави или Характерите на настоящия век". Някога я четох в издание на "Световна класика", а от няколко седмици си я имам и на френски и чета на час по лъжичка. Сенека, Дайдоджи Юдзан и Лабрюйер са тримата ми любими моралисти.

[andreiS40]

В момента чета една книжка(с размерите на детска) - ,,Иван Грозни" на Анри Троая.....

гипично в негов стил психилогически портрет, граден в повествовонието чрез смесване на исторически факти и легенди, слухове.....Четивна е.

Мъничка.Дори срамно мъничка за четене от почти 27 годишен.

[Daniela Tancheva]

Любители на фантастиката ми препоръчаха 'Многообразие' на Стивън Бакстър. Това е поредица от 3 тома:

1. Време

2. Пространство

3. Произход

Започнах 'Времето'

[Южняк]

Пътуване към Арктур, Дейвид Линдзи.

"....— Каза, че нощта свърши — обади се Найтспор, — но още е тъмно. Мъртъв ли съм или съм жив?

Усети силно безмълвно туптене във въздуха — ритмично пулсиране в четири такта.

— Барабанът! — възкликна.

— Разбираш ли ударите или си ги забравил?

— Почти ги разбирам, само че съм съвсем объркан.

— Кристалния е забил много дълбоко ноктите си в духа ти — рече Краг. — Ударите идват от Муспел, а ритъмът им преминава през атмосферата на Кристалния. Той обича да казва, че същността на звука е в ритъма, но за мен ритъмът е само глупаво, убийствено и скучно повторение.

— Спомням си ....— промълви Найтспор

Пулсирането се чуваше все по-ясно и звучеше като далечно барабанене.

— Всички ли хора успяват да избягат от отвратителния свят или сме само единици? — попита Найтспор.

— Ако всички успяваха, нямаше да се потя толкова, драги… — отвърна Краг

Сърцето на Найтспор се сви.

Ударите на барабана станаха по-силни и болезнени. Формата на тайнствената светлина се очерта като малко правоъгълно петно върху огромната стена на нощта. Найтспор съзря в него суровото каменно лице на Краг.

— Не съм готов за ново раждане — рече Найтспор. — Дори ужасът от смъртта бледнее пред това.

— Трябва да избереш.

— Нищо не мога да сторя. Кристалния е всемогъщ, а аз едва се изплъзнах и спасих душата си.

— Захаросаните земни лъжи те заслепяват все още — рече Краг, — не виждаш нещата в истинската им светлина.

Найтспор не отвърна. Какво ли се опитваше да се сети? Около тях водата беше застинала безцветна и прозрачна, сякаш не беше течност.

Ударите на тъпана вече отекваха с метален звън. Правоъгълното петно от светлина нарасна и заблестя все по-ярко и неистово. Мракът се сгъсти като огромна, черна стена без начало и край.

Сърцето на Найтспор затропа бясно.

— Ще забравя ли всичко? — промълви той.

— Не, ще си спомняш.

Оглушителният тътен на ритмичното барабанене кънтеше като същински удари, сипещи се върху главата му. Изумителните блясъци го заслепяваха, но същевременно по някакъв свой си начин не излъчваха истинска светлина, а грееха с чувство, което се възприемаше като светлина. Двамата се приближаваха към тъмната стена, право към светлото петно, носени от течението на гладката като стъкло вода, чието ниво се бе изравнило с прага.

Шумът ги оглуши, вече не можеха да разменят нито дума.

Точно пред него, до нозете му, се виждаше долният край на една стръмна и тясна извита каменна стълба. Друг път нямаше.

Найтспор постави крак на първото стъпало и вдигна поглед нагоре. Нищо не виждаше, но усещаше всеки сантиметър по-напред с вътрешното си чувство. Студена, мрачна, забравена стълба, която се стори на ликуващата му душа път към небето.

След като измина десетина стъпала, спря да поеме дъх. Изкачването ставаше все по-трудоемко с всяка стъпка нагоре — сякаш носеше на рамене тежък човек. В паметта му отекна позната струна. Найтспор продължи и след десетина стъпала стигна до прозорец, изсечен в една висока амбразура.

Качи се в нея и надникна през прозореца, който беше направен от нещо подобно на стъкло, но през него не се виждаше нищо. Отвън долиташе само някакво вълнение, което го порази и вледени кръвта му. За миг това колебание на атмосферата прозвуча като сподавен, издевателски и просташки смях, отекнал от другия край на света, в следващия — като безшумното непрестанно пулсиране на някакъв мощен машинен двигател, придружено от ритмична вибрация на въздуха. Две усещания, които едновременно бяха и различни, и еднакви, свързани помежду си както душата с тялото. Найтспор бе дълго заслушан в тях, после се отдръпна от нишата на амбразурата и продължи нагоре. Изкачването стана още по-трудно.

Трябваше да спира на всяка трета или четвърта стъпенка, за да отпочинат мускулите му и да си поеме дъх. Щом измина по този начин още двайсетина стъпала от пътя си, стигна до втори прозорец. През него отново не се виждаше нищо. Смехът в разколебаната атмосфера беше замлъкнал, само пулсирането й беше два пъти по-отчетливо отпреди и ритъмът се бе удвоил. Сякаш се смесваха два отделни такта: единият като марш — горчив и вцепеняващ; другият — като валс, жизнерадостен и едновременно с това изтощителен и злокобен.

Найтспор се застоя пред прозореца с предчувствието, че по-нагоре го очаква велико откритие. Продължи изкачването, станало още по-изморително. Често-често трябваше да сяда, смазан от собствената си убийствена тежест. Все пак успя да издрапа до третия прозорец.

Влезе в амбразурата. Предишните чувства се превърнаха в зрителни образи и пред него се разкри зрелище, от което побледня. В небето висеше гигантска светеща сфера и го изпълваше цялото. Кълбото се състоеше от два вида движещи се същества. Първите бяха безчет дребни зелени частици със съвсем малки или почти незабележими размери. Всъщност не бяха зелени, но по някакъв начин ги видя зелени. Всички се бяха устремили в едно направление — към него и към Муспел, ала бяха твърде слаби и микроскопични, за да се откъснат напред. Движеха се със стъпките на марша, чийто ритъм беше почувствал преди. Звукът не идваше от самите частици, а от сблъсъка им с различни препятствия. Около тези лъчезарни атоми на живота се виеха по-големи вихрушки от бяла светлина, които се въртяха спираловидно във всички посоки и отнасяха зелените частици накъдето си поискат. Въртежите на вихрушките бяха съпроводени от ритъма на валса. На Найтспор му се стори, че зелените атоми са увлечени в този танц въпреки волята си и мъчително се свиват от срам и жалко унижение. По-едрите се съпротивляваха по-силно, отколкото съвсем дребните; някои стояха неподвижни, други продължаваха да напредват в желаната посока.

Найтспор се отвърна от прозореца, зарови лице в шепите си и потърси в смътните недра на паметта си обяснение за току-що видяното. Не откри нищо определено, а ужасът и гневът започнаха да го завладяват полека-лека.

Докато се изкачваше към следващия прозорец, в сърцето му се впиха невидими пръсти, стиснаха го и го заизвиваха на вей страни, но той даже не помисли да се върне назад. Свъси се, но се спря само веднъж. Като че поради физическата слабост зрението му изневери — светът шеметно се завъртя около него. Безсилието му продължи минути.

Щом се съвзе, той се намърда в поредната ниша и отново съзря сферата, която се беше преобразила. Сега тя бе царство на скали, минерали, вода, растения, животни и хора. Погледът му ги обгърна наведнъж, макар да бяха така увеличени, че и най-дребните форми на живот се различаваха лесно. Ясно видя наличието на зелените частици във вътрешността на всеки индивид, на всяка съвкупност от твари, на всеки химически атом. Според значимостта на живота отделните зелени елементи бяха по-фрагментарно групирани или относително по-внушителни като присъствие. Например, в кристалите плененият зелен живот беше съвсем незначителен и едвам се виждаше; в някои от хората — малко по-голям, в други мъже и жени — сто пъти по-голям. Ала по-голям или по-малък, всички го притежаваха. Като че ли вихрите от бяла светлина, които бяха и индивидуалности, скрити в обвивката на телата, се наслаждаваха от съществуването си и желаеха то да продължи безкрайно, а зелените частици се лутаха вечно недоволни, но бидейки слепи, без да знаят как да потърсят освобождение, сменяха непрекъснато формата си, сякаш експериментирайки със себе си се опитваха да си проправят път. Зелените атоми, избягали към Муспел, незабавно се натъкваха на нова съпротива, и създаваха нови гротескни комбинации. Тези искрици, частици от живия яростен дух, оставаха безнадеждни пленници в мъртвешката каша на безличното удоволствие.

Болезнен срам обзе душата на Найтспор при вида им. Възторгът му отдавна беше стихнал. Той пак загриза ноктите си — бе разбрал защо Краг остана да го чака долу.

Бавно се изкачи до петия прозорец. Въздухът го притискаше със силата на буреносен вихър, макар и лишен от неистовство и неравномерност, не позволявайки нито за миг на Найтспор да се отпусне и да преустанови усилията си. Това бе натиск, който не бе съпроводен и от най-лекото подухване.

Погледна през прозореца и остана изумен от видяното. Сферата висеше в небето както и преди, но между нея и света на Муспел, в който стоеше той, беше паднала широка тъмна сянка без ясна форма. Незнайно как тя излъчваше противна сладост. Найтспор вече знаеше, че това е Кристалния. От Муспел към Сянката и през нея непрестанно се лееше мощен поток от светлина — но не беше светлина, а страст. Когато най-сетне се появяваше от другата страна, където се намираше сферата, светлината променяше характера си, разложена като от призма и разделена на двете жизнени форми, каквито Найтспор беше видял преди — на зелени частици и на вихри. Яростният допреди миг дух се превръщаше в отвратителна маса от пълзящи и гърчещи се индивиди. В ядрото на всеки вихър на винаги жадната за удоволствие воля оставаше отломка от живия зелен огън. Найтспор си спомни ретро-лъчите от Старкнес и установи, че зелените искри без съмнение бяха възвратните ретро-лъчи към Муспел, а вихрите — постъпателните лъчи, които идваха от Муспел. Първите отчаяно се опитваха да се върнат към родното си място, но грубата сила на другите, които жадуваха да останат там, където се намираха в момента, ги изтласкваше и сразяваше. Вихрите на индивидите се бореха помежду си и се поглъщаха. Битката им предизвикваше болка, но независимо от размера на болката, която изпитваха, те неотстъпно и непрекъснато се стремяха към удоволствието. Понякога зелените искри се оказваха достатъчно силни и успяваха за миг да се приближат към Муспел. Тогава вихрите пускаха движението им не само доброволно, а дори с гордост и удоволствие, сякаш беше тяхна заслуга — ала не можеха да видят отвъд Сянката и си мислеха, че пътуват към нея. В мига, в който прякото постъпателно движение ги умореше, тъй като противоречеше на въртеливата им природа, те отново започваха да убиват, да танцуват и да любят.

Найтспор предчувстваше, че шестият прозорец ще се окаже последният. Нищо не можеше да спре настъплението му нагоре, защото беше сигурен, че там ще се разкрие същинската природа на Кристалния. Всяка стъпка към целта беше като кървава битка на живот и смърт. Нозете му сякаш бяха приковани към стълбата; от напрежението от носа му потече кръв, главата му дрънчеше като желязна камбана. След още дванайсет стъпки ненадейно се озова на върха; стълбището завършваше с малка гола стаичка само с един прозорец и леденостудени каменни стени. В дъното на стаята, горе през люка, се виждаше къса стълба, която водеше до една врата, ориентирана явно към покрива на сградата. Преди да я изкачи, Найтспор се насочи към прозореца и погледна през него.

Сянката на Кристалния се бе приближила и изпълваше цялото небе. Не беше тъмна, а бляскава и светла, без форма и цвят, но някакси напомняше нежността на зората. Въпреки че през мъглявината й сферата ясно се открояваше, тя бе същевременно и плътна. Излъчваше отвратителна сладникава миризма, каквато би могла да изпуска само една лигава, присмехулна, неизказано просташка и глупава слуз.

Духовният поток изтичаше от Муспел сложен и разнороден, превъзхождащ индивидуалностите. Не беше нито Единното, нито Множественото, а нещо повече и далеч отвъд двете. Приближи се до Кристалния и навлезе в тялото му — ако блестящата мъгла можеше да бъде назована тяло. Премина през него, което му достави най-изтънчена радост. Лъчението на Муспел беше храната на Кристалния. Потокът изплува от другата страна и се насочи към сферата раздвоен. Едната му част, чиято същност бе останала непроменена, се разпадна на милиони зелени частици. При преминаването си през Кристалния те бяха избегнали поглъщането поради безкрайно малките си размери. Другата част от течението не беше се изплъзнала. Огънят й бе извлечен, спойката на веществото й беше изсмукана. След като кашкавата сладост на домакина омърси и погълна течението, то се превърна на индивиди — на отделни вихри от жива воля.

Найтспор потрепера. Най-после бе разбрал как светът на волята е обречен на вечна горест само и само едно-единствено Същество да се чувства щастливо.

Стъпи и на последното стъпало от стълбата, водеща към покрива, защото си спомняше мъгляво, че му остава да свърши и това.

Пътьом припадна. Щом се свести, продължи, сякаш нищо не се бе случило. Подаде глава навън, вдъхна свежия въздух и изпита чисто физическото усещане на човек, който излиза от вода. Измъкна се на каменния покрив и с очакване погледна за пръв път към Муспел.

Там нямаше нищо.

Стоеше на върха на кулата, не по-широк от пет метра в диаметър. Отвсякъде го обгръщаше мрак. Седна на каменния парапет със сломено сърце. Завладя го тежко предчувствие.

Внезапно, без да види или да чуе нещо, му се стори, че тъмнината около него, от всички посоки му се ухили… Той осъзна, че е заобиколен отвсякъде от света на Кристалния и че Муспел се състои от него самия и каменната кула, върху която седеше…

В сърцето му припламна огън… Милиони и милиони гротескни, нелепи, жалки и сладникави индивиди, били преди Дух, зовяха Муспел да ги спаси от израждането и агонията… Само той можеше да отговори на повика им… и Краг, който чакаше долу… и Суртур… Но къде беше Суртур?

Истината се изправи пред него с цялата си студена, жестока реалност. Муспел не беше всемогъщата Вселена, която безразлично приемаше съществуващия успоредно с нея фалшив свят, макар той да нямаше право на съществуване. Муспел воюваше за живота си срещу най-поквареното и най-безобразното — срещу греха, скрит зад облика на вечна Красота, срещу низостта, която се представяше за Природата, срещу Сатаната, маскиран като Бог…

Вече разбираше всичко. Моралната битка не беше шега, нито Валхала, където разкъсаните през деня воини пируват през нощта. Беше безпощадна смъртоносна схватка, в която победилите Муспел неминуемо ги очакваше нещо още по-страшно от участта на победените — духовната погибел. Как можеше да се остане встрани от тази ужасна война?

В този момент на терзание всичките мисли на изопаченото му Аз, останали от Земята, бидоха изпепелени и прокудени от душата на Найтспор. И навярно това ставаше не за първи път.

Той поседя дълго и сетне се приготви да слиза. Ненадейно през света премина странен вопъл. Викът се надигаше с внушаваща боязън тайнственост и заглъхваше в нисък подигравчийски кикот. Нямаше никакво съмнение откъде идваше. Беше гласът на Кристалния.

Краг го чакаше на плаващия остров и го посрещна със сурово изражение.

— Видя ли всичко? — попита той изпитателно.

— Битката е безнадеждна — промърмори Найтспор.

— Не ти ли казах, че съм по-силният?

— Може да си по-силен, той е всемогъщ.

— Аз съм по-силен и по-могъщ — настоя Краг. — Империята на Кристалния е само сянка върху лицето на Муспел. Но нищо не може да стане без битка… Какво мислиш да правиш?

— Ти да не си Суртур? — изгледа го странно Найтспор.

— Да.

— Да — повтори бавно Найтспор, без изненада в гласа. — Как те наричат на Земята?

— Болка."

[Южняк]

Докато го чета, слушам

Редактирано Октомври 23, 2011 от Южняк

[mitaca]

Аз пък чета "Мургаш", за по-младите това са спомените на Добри и Елена Джурови, за тез дет' не знаят Добри Джуров, бе министър на отбраната при Тато (несменяем), за тез дет' продължават да не знаят Тато беше Тодор Живков, а тез дет' и това не знаят мога да ги поздравя!Абе голямо хилене пада (това за тез дет' знаят).

[Last roman]

"Цивилизациите" - Фелипе Фернандес-Арместо.