Брегалнишката мисия

[plamen_starbov]

Преди време прочетох книгата на Божидар Димитров за дванайсетте мита. В нея за пръв път чух за Брегалнишката мисия на Светите братя Кирил и Методий. Професорът казваше, че тази мисия имала не чак толкова легендарен характер. Разрових се из книгите и намерих следния материал:

Друг спорен момент е страната, в която за пръв път е приложена славянската писменост. Съществува хипотеза за така наречената Брегалнишка мисия, позована единствено на легендарни източници. Според едно по-късно известие, което не се среща в ранните жития на двамата братя Свети свети Кирил и Методий, след диспута срещу бивщия иконоборски патриарх Анис (Йоан Граматик) Константин отишъл да проповядва сред българите на река Брегалница и покръстил 54 000 души. Подобно указание има и в така наречената Солунска легенда, в която се заявява, че Константин-Кирил Философ е просветител на българите, а те са богоизбран народ. Доводите относно така наречената Брегалнишка мисия се приемат от Емил Георгиев, но повечето учени отчитат легендарността на това сведение, целящо да покаже особената роля на българите като първопросветители на славянския род.

Предлагам да помислим дали има наистина такава мисия. Божидар Димитров предполага, че тя се е осъществила преди Покръстването. Но вие как мислите?

Редактирано Януари 2, 2008 от ISTORIK

[plamen_starbov]

Извинете, ако съм нахален, но искам да кажа нещо. Няма ли интерес към темата?

[ISTORIK]

В момента хората са във ваканция и се срещат с роднините, близките и приятелите си предимно офлайн. Тоест - без посредничеството на Интернет. Имай търпение да се завърмат с нови сили след ваканцията. Аз, например, ще проверявам контролните, които учениците ми правиха преди ваканцията. Както виждаш, във ваканционно време малко хора четат форума, а още по-малко - пишат в него.

Колкото до интереса към темата... не знам... ще видим.

---

Според апокрифната творба "Слово от Кирил Философ как покръсти славяните сиреч българите", наричана още "Солунска легенда", открита на територията на Македония, след диспута с бившия иконоборски патриарх Йоан VII Граматик, Константин Философ отива да проповядва християнството сред българите, живеещи по течението на река Брегалница. Този апокрифен текст е създаден от неизвестен автор по време на византийското владичество (XI - XII век) като автобиография на Константин Философ - Кирил. В него се твърди, че мисията на Кирил се оказва успешна и той успява да покръсти 54 000 души, заради което е наречен просветител на българите. Тези данни липсват в житията на братята Кирил и Методий. Затова съвременните историци не приемат истинността на Брегалнишката мисия и я определят като легенда.

Съгласно една от теориите, Константин-Кирил, с помощта на брат си Методий, още през 855 г. в манастира Полихрон създава глаголицата за нуждите на Брегалнишката мисия. Кирилицата пък се счита за дело на един от учениците на братята - Климент Охридски.

---

БРЕГАЛНИШКАТА МИСИЯ

... тебе избра Господ, Бог твой, за дабъдеш Негов собствен народ измежду всичкинароди, които са на земята.

Из "Второзаконие",7:6

Те (българите), каза Господ, ще предадатна Бога православната вяра и християнството.
Из "Солунската легенда", XI в.

Българската вера миришена ситен, на ран босилчец;де гиди, веро българска,че що си толкоз хубава!Българска народна песенАз си вярата не давам,моята й вяра българска,моята й вяра безцянна!
Българска народна песен

Когато пишат или говорят за княз Борис-Михаил (852 - 889), мнозина употребяват шаблонната характеристика "слаб полководец, блестящ дипломат"[1]. Не зная кой пръв е измислил и употребил тази формула, но тя се използва прекалено често вместо обяснение на очевидното несъответствие между сериозността на военните поражения през годините на неговото управление и сравнително меките, дори благоприятни за българите, клаузи на мирните договори след тях. Не са известни подробности за нито една битка на княз Борис-Михаил, та да преценим съотношението на конкретно противостоящите на полесражението военни сили, дълбочината на стратегическия и тактическия замисъл на българското командване и военното изкуство, с което е бил претворен при конкретните условия този замисъл. И не е вярно, че всички битки на княз Борис-Михаил са били неуспешни.

Князът монах е успял да организира верните си християнски сили, да превземе мощната крепост на столицата Плиска и да разгроми войските на своя недостоен син и приемник хан Расате-Владимир през есента на 893 г. Ето една негова победа - за съжаление, в наложена му битка на баща срещу син, спечелена вече на стари години.

Причините за българските военни неуспехи през втората половина на IX в. са няколко, но нито една от тях няма нищо общо с пълководческите качества на княз Борис-Михаил.

Когато в 852 г. Борис се възкачва на престола, той става владетел на обширна империя от Средния Дунав до Черно море и от Днестър до Адриатическо море, създадена от неговите велики предходници хановете Крум (803 - 814), Омуртаг (816 - 831), Маламир (831 - 836) и Пресиян (836 - 852) - една империя със слабо вътрешно етническо, стопанско и културно сцепление и с неуредено международно положение. Това състояние на Българската държава неизбежно е давало своето отражение както върху нейната дипломатическа активност, така и върху военните й кампании. Историята властно е изисквала водител, който да затвърди постигнатото през миналото и да го направи жизнеспособно за бъдещето.

Величието на княз Борис-Михаил е в това, че той, като малцина други в нашата национална история, е съумял да види ясно вътрешното състояние и международното положение на България в тогавашния свят, да се поучи от своите собствени грешки и от грешките на другите, да се възползва от тях, да подчини целия си живот на поетата отговорност за съдбата на държавата и народа и да следва докрай избрания спасителен път, без това да означава отказ от компромиси като стъпала към набелязаната цел. Този без съмнение най-велик български владетел е изключителна, сложна личност, по Шекспировски целеустремена и драматична, която няма и не може да има нищо общо с какъвто и да е шаблон.

Поне самият княз Борис-Михаил е губел винаги, когато се е опитвал да действа по чужд шаблон. В началото, по примера на старите български ханове, и той се стремял да разреши сложните проблеми на българската външна политика с острието на меча. Скоро след възшествието си на престола Борис развалил стария съюз с крал Лудвиг Немски (840 - 876) и в немско-моравския конфликт се намесил като съюзник на княз Ростислав Моравски (846 - 870). Тази нова ориентация на северозапад очевидно не е държала сметка за враждебността на Византия, която се е стремяла да си възвърне от българите своите наскоро загубени земи в днешна Тракия и Македония, както и за зараждащата се враждебност на сръбските племена на запад. Естествено, при бойни действия на няколко фронта българите загубили войната на северозапад. Изглежда немските войски са проникнали дълбоко в българските земи, защото охридският архиепископ Теофилакт Български (1088 - 1107) в своето "Житие на тивериуполските мъченици", въз основа на недостигнали до нас извори, съобщава, че "Когато казаният дивен Борис наследил властта, облак от франки (немци - бел.а.) покрил цяла България" [2].

Има ли това поражение причинна връзка със слаби пълководчески качества на княз Борис? Безспорно, не. Kато централноразположена държава на Балканския полуостров България винаги е била подложена на центростремителен натиск от всички по-близки и по-далечни свои съседи. Когато отразявали натиска на един от своите съседи, българите обикновено печелели военни победи. Но в конфликт с всички или с повечето от тях България неизменно губела. (Нека си спомним Балканската война от 1912 - 1913 г.: българските войски, предимно съсредоточени на южнотракийския боен театър, пожънали славни победи над турците, направили българското име уважавано от целия свят, записали имената на българските пълководци със златни букви във военната история на човечеството. Само няколко месеца по-късно същата тази армия, водена от същите тези пълководци, в Междусъюзническата война от 1913 г. против всички наши съседи претърпяла катастрофално поражение, пречупило сто и петдесет годишния възрожденски възход на българщината - поражение, чиито последици и досега тегнат върху българския народ.)

Поучил се от поражението, княз Борис побързал да възстанови стария съюз с немците (възможно е да е разрешил на немско-католическото духовенство да шири християнството в северозападните земи) и да потърси помирение с Византия. Войната тлеела като погранични стълкновения по фактическата българско-византийска граница. Притисната от арабите, византийската империя не била в състояние да се възползва от поражението на България в немско-българската война, но представлявала сериозна потенциална опасност. Чрез размяната на пратеници българско-византийският мирен договор бил сключен най-вероятно в 853 - 854 г. Условията му са неизвестни, но изглежда и двете страни с незавидното си международно положение са си направили взаимно удовлетворителни отстъпки. Византия признала българските териториални придобивки в Горна Тракия, Родопите и днешна Македония, като българите се отдръпнали от беломорския бряг между устията на реките Струма и Места. Какви са били българските отстъпки срещу съгласието на Империята да признае загубата на почти всички свои Балкански владения, освен посочената неголяма корекция на фактическата граница и задължението да се освободят пленниците, за което имаме известни сведения от византийските хронисти, може само да се предполага. Ако България не е направила отстъпки, трябвало е да действа от позиция на силата, каквато тя не е имала след поражението си във войната с Източнофранкското (Немското) кралство, а и страшен глад сполетял страната.

Историческите известия, с които разполагаме, дават възможност да се твърди, че княз Борис се е съгласил византийски мисионери да продължат прекъснатата от българските освободителни войни през втората четвърт на IX в. християнизация на славянското население от новоосвободените земи. По този начин реалните териториални придобивки на България, признати с мирен договор, се компенсирали с надеждата за Византия, че поне ще запази църковно и културно влияние в загубените от нея земи като предпоставка за едно желано по-добро бъдеще. Иначе не може да се обясни бързината, с която е бил постигнат мирът след голямото поражение на България на северозапад.

В кои райони и кои именно мисионери на Византия са били допуснати в новите български земи не знаем. Но във всеки случай, гръко-византийското влияние в тези краища не ще да е било за подценяване, щом като княз Борис-Михаил веднага след завръщането на Кирило-Методиевите ученици в родината (885 - 886) е побързал да изпрати най-изтъкнатия от тях - Климент - да внедрява славянобългарска просвета и книжнина сред своите земляци от югозападните български земи (по-късно там със същата цел са били изпратени и неговите сподвижници Наум и Григорий).

До нас са достигнали сериозни сведения само за съдбоносната мисия на великия славянобългарски първоучител св. Константин-Кирил Философ сред българските славяни от поречието на Брегалница, ляв приток на р. Вардар (дн. Североизточна Македония), която надали е била единствената мисия на византийски мисионери в южните и югозападните земи.

Напразно в Пространните жития (т.нар. "Панонски легенди") на равноапостолите Кирил и Методий, основните извори за живота и делото им, ще търсим сведения за Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ, както и за каквато и да е тяхна връзка с българските славяни изобщо. Пространното житие на Кирил е написано на глаголица в Моравия след неговата смърт на 14 февруари 869 г. В Рим (приема се за доказано, че житието е написано в периода 879 - 882 г. поради установената връзка с т.нар. "Италианска легенда", посветена на папа Йоан VIII, умрял на 16 декември 882 г.)[3]. Неговата цел е очевидна - да прослави св. Кирил, да представи неговата Моравско-Панонска мисия като венец на живота и делото му, за да бъдат затвърдени трудовете и заветите му в съзнанието на западните славяни. Немислимо е било да се свързва името на св. Кирил с мисия сред българските славяни, тъй като България е била традиционен съюзник на Немското кралство - заклетия враг на Моравия и Панония. Освен това, след извънредното заседание на Цариградския всехристиянски събор на 4 март 870 г. България се отмята от Римския апостолически престол и приема църковна автономия под върховенството на Цариградската вселенска патриаршия. В края на седемдесетте или началото на осемдесетте години на IX в., когато е написано житието на св. Кирил, вече е било ясно, че са напразни усилията на Рим да върне България под своето крило. Невъзможно е било да се компрометира пред Рим едва търпяната славянска просвета, книжнина и богослужение сред западните славяни, делото на безсмъртния Кирил, с една макар и минала връзка с невярната България, причинила на католицизма толкова огорчения; нека не забравяме, че Панония и Моравия са били в диоцеза( църковна област, епархия, както и цялата територия на поместна църква.) на Западната римокатолическа църква. (Ето как се "извинява" дори управлението на ненаименувано княжество на южни славяни от българската група в Пространното житие на св. Методий архиепископ Моравски, написано пак на Запад скоро след смъртта му на 6 април 885 г.: "Най-сетне царят, като узна за неговите способности, даде му да управлява славянско княжество - като че ли предвиждаше, бих казал аз, че ще го изпрати учител и пръв архиепископ на славяните, та да изучи всичките им обичаи и постепенно да ги обикне" т.е. цялата дейност на Солунските братя и в двете жития се представя само като подготовка за Моравско-Панонската мисия след 863 г.).

Принудени сме, при тази едностранчивост и съзнателно премълчаване на фактите в Пространните жития на Кирил и Методий, да обърнем поглед към книжовните паметници, посветени на живота и делото им от южните и източните славяни, както и от неславянски автори (по изключение, за дейност на Кирил и Методий сред българските славяни свидетелстват и западни извори: "Моравската легенда", според която Кирил работил между българите на път за Моравия, и "Чешката легенда", според която той отишъл в Моравия, след като покръстил България)[4].

Повечето от тези паметници са създадени в България в последните десетилетия на IX в. и през X в. от непосредствени ученици на Кирил и Методий или от техни следовници, много добре осведомени за действителното положение на нещата.

Голяма група паметници свидетелстват за пряка мисионерска и просветителска дейност на Братята-първоучители сред южните славяни от българската група - на Методий по време на управлението на славянско княжество в днешна Източна Македония, приблизително от 837 до 847 г., и на Константин-Кирил Философ - след 855 г.

Най-напред да изтъкнем част от книжовните паметници, свидетелстващи за дейност на Светите братя сред българските славяни преди Моравско-Панонската мисия (863 г.), без да уточняват времето и мястото на тази дейност.

Най-старото и най-автентично свидетелство за пряка дейност на Константин-Кирил Философ сред българските славяни се съдържа в "Похвалното слово" за него, творба на най-близкия Кирило-Методиев ученик св. Климент Охридски. Вече никой сериозно не оспорва в науката, че Климент е български славянин, роден в тридесетте години на IX в. В днешните македонски предели, където се присъединява към Методий, за да бъде верен ученик и спътник на двамата братя до края на земния им път. В своето "Похвално слово" Климент величае св. Кирил като "преблажен отец и учител на нашия народ". Под "нашия народ" Климент разбира своя собствен, славянобългарски народ, сред който е написал Словото след завръщането си от Моравия, а не славяните изобщо - т.е той ясно различава "Всички народи", които св. Кирил е просветил: едни чрез писмена, а други - чрез учение.

Както е известно, Кирил и Методий са били канонизирани за светци скоро след смъртта им, определени са били и дни на църковно-богослужебното им честване (14 февруари - Успение на св. Кирил; 6 април - Успение на св. Методий; 27 юли - ден на светите Седмочисленици - Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий, а по-късно и 11 май - ден на "общата похвала и помен" на Кирил и Методий). Във връзка с тези чествания са били създадени предимно на българска почва православни служби, похвали и жития.

В службата на св. Кирил, във варианта, открит от руския учен К. Радченко в ръкописна книга от XIII в. В Българската митрополия в Скопие, песен I-ва, се пее, че Кирил отива да учи западните народи (езици) с "Книгами рамно бльгарскыми"[5].

В службата на св. Методий, за която Драган Костич установява, че е дело на Методиевия ученик Константин Преславски [6], В песен VII-ма, са изброени славянските страни, в които Солунските братя са работили, като най-напред е България: "С вас, светци, се хвали славно града Солун, Кириле свети и Методий, Мизия (България - бел.а.) и Панония, и Моравската земя, блажени, като слави и вика: "Благословен Бог".

Важни известия за дейността на Братята-първоучители сред българските славяни се съдържат и в Пространното житие на св. Климент, т.нар. "Българска легенда", написано скоро след смъртта му на 27 юли 916 г. от негов ученик (до нас не е достигнал славянобългарския оригинал; запазен е само неговият свободен превод на гръцки език от архиепископ Теофилакт). В житието се съобщава, че българската земя е била просветена от блажените отци и учители Кирил и Методий, като Климент,. както никои друг... знаел живота му (на Методий бел.а.), тъй като от юношески години го придружавал и видял с очите си всичките дела на своя учител", т.е. от управлението на славянско княжество в днешна Източна Македония до края на живота му в Моравия. Пак там се свързва изнамирането на славянската азбука с дейност на Солунските братя сред българските славяни: "Понеже славянският или българският народ не разбирал писанията, изложени на гръцки език, светците (Кирил и Методий - бел.а.) смятали това за най-голяма загуба и намирали основание за своята Безутешна скръб в това, че светилникът на писанията не се пали в тъмната страна (2 Петр., 1:19) на българите. Те тъгували, страдали и се отказвали от живота... Измолили от Него (от Бога - бел.а.) благодат - да изнамерят азбуката, която съответства на грубостта на българския език, и да могат да преведат божествените писания на езика на народа... След като получили този желан дар, те изнамерили славянската азбука, превели боговдъхновените писания от гръцки на български език и се погрижили да предадат божествените знания на по-способните от учениците си. И мнозина пили от този учителски извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава." (Изглежда Методий наред с управлението на славянското княжество, активно е провеждал християнизация и просвета на поданиците си - български славяни). След смъртта на Методий и погрома на делото му в Моравия, учениците му "закопнели за България, за България си мислели и се надявали, че България е готоВа да им даде спокойствие". Такива чувства и такъв стремеж могат да изпитват само хора, изпаднали в беда в чужбина, към своето отечество, от което навремето са тръгнали с любимите си учители по широкия свят.

Според обнародвания от П. А. Лавров белградски препис от житието на св. Наум, т.нар. "Македонска легенда", съставено в X в., и този бележит българин се присъединил към Кирил и Методий, "Които тогава ходеха по цялата българска земя, подвизавайки се да обръщат прелъстените в православната вяра... За да приведат мнозина в Христовата вяра и да ги просветят със светлината на истината... преведоха Божественото писание, старото и новото, от елински (гръцки) език на простия български език и изобретиха сами букви за славянския език"[7]. И в службата на св. Наум се пее, че и той се е подвизавал заедно с учителите си в "Българската страна", която е неговият жребий, че е съпричастен с Кирил и Методий в просвещаването на българите.

Според руската Несторова "Повесть временных леть" (ок. 1113 г.) Константин-Кирил Философ се връща от Моравия, за да просвещава българския народ (език), като само брат му Методий остава на Запад [8]. Кирил идва от Моравия, за да проповядва Христовото учение сред "българите и славяните по Дунава", и според неговото житие, намиращо се в руски пролог от XIV в. В Московската синодална библиотека [9]. В пролог от 1405 г. от Успенския събор в Москва се съдържа житие на Методий, в което той е наречен "учител и наставник на българите" [10]. И трите руски известия са очевидно отражение на спомена за пряката дейност на Солунските братя сред българските славяни.

В Синодика на цар Борил от 1211 г., който и днес респектира с отличната си осведоменост за българската история, се отправя славословие за "Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род, новия втори апостол... вечна памят".

И в краткото житие на св. Климент, т.нар. "Охридска легенда", съставено от охридския архиепископ грък Димитрий Хоматиан (1216 -1234), се вести за дейност на Кирил и Методий в България: "Пръв (Климент - бел.а.) заедно с божествения Наум, Ангеларий и Горазд усърдно изучил Свещеното писание, преведено с божествено съдействие на тукашния български диалект от Кирил, истински богомъдър и равноапостолен отец, и отначало още бил заедно с Методий, известния учител на Благочестие и православна вяра на мизийския (българския - бел.а.) народ." Пак там се твърди, че Методий е бил ръкоположен за "епископ на целия Илирик (в т.ч. и Западна Македония) и на българския народ, който владеел страната". Разбира се, това известие не е вярно, но и то отразява спомена за църковно-проповедническата мисия на Светите братя сред българите. (впрочем, това известие се пресреща и с Дюканжовия списък на българските първосвещеници, съставен от охридския архиепископ Йоан Комнин през XII в., в който Методий се представя за един от църковните предстоятели на България.)

Освен посочените книжовни паметници, а има и други, разполагаме и с извори, които уточняват мястото и времето по-специално на мисията на Константин-Кирил сред българските славяни.

Между тях на първо място е краткото житие на Кирил ("Житие и подвизи на преподобния наш отец Кирил Философ"), съставено не по-късно от края на X в., най-вероятно в охридското книжовно средище. Патриотичният плам на творбата не може да не отразява патриотичния подем на българския народ, без съмнение породен от българско-византийските войни за независимост през Самуиловата епоха, но това не се отразява на историческата достоверност на известията й, подкрепени от изложените по-горе само част от многобройните свидетелства за пряка дейност на Кирил сред българските славяни: "След това той (Кирил - бел.а.) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 00О" (според други преписи - 4050 или 51 00О). Брегалнишката мисия на Константин-Кирил е описана преди другите му мисии - при сарацините от Багдадския халифат (851 г.) и при хазарите (859 - 860 г.). Очевидно в разглежданата творба по съображения, обратни на Пространните жития на Кирил и Методий, на които тя почти във всичко друго се основава, мисията на Константин-Кирил сред българските славяни се представя като сияйно начало на неговата блестяща кариера.

Известие за мисията на Константин-Кирил в поречието на Брегалница се съдържа и в "Словото от Кирил Философ как покръсти българите", т.нар. "Солунска легенда", XI в. - една очарователна смесица от исторически истини, народни легенди и български месианизъм, представена като "автобиография" на великия просветител: "Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 (или 35) букви. Аз ги учих малко, а те много постигнаха". В Солунската легенда има един факт, на който не е обръщано внимание - Кирил, от чието име се води разказа, се представя за роден в Кападокия, област в Мала Азия. И действително, Константин-Кирил идва на р. Брегалница от Мала Азия; там около 852 г. той се оттегля при брат си Методий в манастира "Полихрон" на малоазиатския Олимп, където се подготвя за мисията сред сънародниците си (и други на пръв поглед легендарни известия, като например обсадата на Солун от славяните, имат историческа основа).

Изключителното събитие, станало по бреговете на р. Брегалница, е намерило отражение и в българския апокрифен летопис, т.нар. "Видение Исаево", края на XI в., но още по-забулено от мъглата на годините: "... прие българското царство син му Борис и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя и на река Брегалница, и там прие царството. На Овчо поле (през него протича р. Брегалница - бел.а.) създаде бели църкви...". Естествено, и царството (в смисъл на владетелската корона), като всяко наследство, се приема там, където е открито, т.е. В столицата Плиска, а не в далечната покрайнина - поречието на Брегалница. Летописецът вероятно е имал предвид друго: на р. Брегалница княз Борис-Михаил е стигнал до прозрението, че спасението и бъдещето на неговото огромно царство е не в нетрайните съюзи и безконечните войни, а в славянобългарската просвета и книжнина, донесена там от Константин-Кирил Философ, към чието дело той се стреми и подкрепя до последния си дъх. Мъдрият владетел е разбрал същността на кириловата дейност за създаване на богослужение и книжнина на народен език и е направил ясна отлика от дейността на другите византийски мисионери, т.е. прозрял е, че принудената отстъпка пред Византия може и трябва да се превърне в мощно оръжие за отбрана и в капитал за бъдещето на царството и народа.

Важно известие за сетнините от мисията на Константин-Кирил Философ по р. Брегалница се съдържа в житие на тивериуполските (струмишките) мъченици. В него архиепископ Теофилакт съобщава, че като "най-горещ в божествените работи" княз Борис-Михаил заповядал да бъде издигнат храм в Брегалнишката епископия и там да се пренесат мощите на тивериуполските мъченици чудотворци. Тази княжеска заповед е била дадена на българския болярин Таридин - "човек не само най-благороден, но и най-деятелен", който не се забавил да я изпълни. "И така, като славели и благославяли още повече Бога, пристигат в Брегалница и след като извършили всичките подобаващи обреди, поставили ония божествени ковчези на дясната страна на храма, въздигнат в името на светиите... Определен бил за тоя Божествен храм особен клир, обучен на български език в божествените служби, който постоянно да служи в него и да извършва свещените песнопения" [11]. Както и другите съчинения на архиепископ Теофилакт, цитираното житие почива на недостигнали до нас старобългарски извори.

От писмото на архиепископ Теофилакт до драчкия севаст Йоан, както и от неговия свободен гръцки превод на Пространното житие на св. Климент, узнаваме, че княз Борис-Михаил изградил седем съборни (катедрални) храма, с което "опасал цялата нему подвластна България и като да запалил на вярата някой седмосвещен светилник".

Седемте съборни храма са били изградени в седалищата на седемте големи епархии (митрополии), на които първоначално е била разделена България, след като Цариградският всехристиянски събор на 4 март 870 г. признал автономията на Българската църква. С висока степен на вероятност въз основа на книжовни и археологически данни могат да бъдат определени тези първоначални седем митрополии: Дръстърска (първенствуващата епархия на България и собствена катедра на всебългарския архиепископ, който обаче пребивавал постоянно не в своя епархийски център Дръстър, дн. Силистра, а в столицата Плиска, град от същата епархия); Филипополска (дн. Пловдив); Бдинска (дн. Видин); Средецка (дн. София); Лихнидска (дн. Охрид); Моравска (дн. несъществуващ град по р. Морава) и Брегалнишка (дн. несъществуващ град при с. Козяк, Щипско).

За първите пет митрополии е било строго спазено 6-то правило на Сердикийския поместен събор, 343 - 344 г. - епископи да се поставят в ония места, дето и по-рано, т.е. В древността (в ранновизантийската епоха), е имало епископ. Може да се предполага, че и за Моравската митрополия е било спазено същото правило - вероятно е била възобновена древната архиепископия на Първа юстиниана (дн. несъществуващ град в сегашните сръбски предели, чиято приемственост по-късно е била присвоена от охридските архиепископи). Само Брегалнишката митрополия е без приемственост от ранновизантийската епоха (самото име "Брегалница" е от чисто славянски произход, което доказва, че град с това име е възникнал едва след заселването на славяните на Балканския полуостров). За учредяването й е било използвано правило 38-мо на VI-тия вселенски събор в Цариград (Трулския), 691 - 692 г.; епископия могат да получават градове по особена царска повеля, предвид важни държавни или църковни интереси (в същия смисъл и правило 17-то на IV вселенски Халкидонски събор, 451 г.).

Няма съмнение, че седемте първоначални митрополии са били създадени непосредствено след казания Цариградски събор от 870 г., тъй като разполагаме със сигурни известия, че през седемдесетте и осемдесетте години на IX в. в България са били учредени много други епархии (митрополии и епископии): Проватска (дн. Провадия); белградска; Червенска (дн. с. Червен, Русенско); Деволска (дн. несъществуващ град в южна Албания) и др., а вероятно и Скопска; велбъждска (дн. Кюстендил); Пелагонийска (Битолско-Прилепска); Нишка и др.

И така, учредяването на Брегалнишката епархия, изграждането на нейния съборен (катедрален) храм и пренасянето на мощите на тивериуполските мъченици в него са станали далече преди завръщането на Кирило-Методиевите ученици в родината през 885 - 886 г. Откъде се е взел специално обученият клир на български език в Брегалнишката епархия не могат да обяснят и най-убедените противници на тезата за мисията на Константин-Кирил Философ по р. Брегалница.

За сетнините от тази съдбоносна мисия свидетелства и фактът, че Климент, а по-късно и Наум, и Григорий отиват да работят сред българските славяни на запад от вардар; вероятно се е счело, че посетите от Константин-Кирил Философ семена на изток от тази река, за които княз Борис-Михаил полага с обич толкова грижи, са дали достатъчен плод - гаранция за отпора на българщината против гръко-византийските домогвания. Времето на изпълнение на Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ може да бъде установено въз основа на знаменитото "Сказание за буквите" от Черноризец Храбър (IX в.). Както установихме, почти всички книжовни паметници свързват дейността на Константин-Кирил Философ сред българските славяни с изобретяване на славянобългарска азбука и със създаване на книжнина на разбираем народен език. Като очертава приблизително епохата, в която е станало изобретяването на първата славянобългарска азбука (естествено, за Средновековието ориентирите за това датиране са свързани с имената на владетелите на заинтересованите държави: византийския император Михаил III, 842 - 867; българския княз Борис-Михаил, 852 - 889; моравския княз Ростислав-Растица, 846 - 870 и блатненския, т.е. панонския княз Коцел(годините на управлението на княз Коцел не са точно установени; в науката се приема, че някъде във втората половина на 50-те или началото на 60-те години на IX в. княз Ростислав е поставил Коцел на престола на баща му немския агент княз Прибина, като е управлявал до ок. 873 г.) Първият историк на славяно-българската писменост Черноризец Храбър съобщава и точната година на това изключително събитие - 6363 г. от "сътворението на света" (6363 - 5508 = 855 г. н.е.). Опитът на нашия учен проф. К. Куев да докаже, че славянобългарската азбука е създадена не през 855 г. във връзка с мисия сред български те славяни (според Черноризец Храбър в 6363 г. по Цариградската мондиална система с коефициент 5508 г. "от сътворението на света" до "Рождество Христово"), а през 863 г. във връзка с Моравско-панонската ми сия (6363 г. по Александрийската мондиална система с коефициент 5500 г.(?) от "сътворението на света" до "Рождество Христово"), може да се счита за напълно неуспешен - подобна мондиална система не съществува; Александрийската мондиална система всъщност е с коефициент 5492 г. от "сътворението на света" до "Рождество Христово" [12].

Не е чудно, че Константин-Кирил Философ се озовава сред българските славяни по р. Брегалница веднага след като сключения българо-византийски мирен договор от 853 - 854 г. му предоставя тази възможност. Макар и гениална личност, високо надраснал своите съвременници, Константин-Кирил си остава докрай верен син на своя набожен IX в. Неговата изключителна ревност на християнски мисионер е най-точно разкрита от св. Климент Охридски, достойния ученик и продължител на великото му дело, в Похвално слово за Кирил: "Такъв беше този учител. Щом чуеше някъде някоя хула за божествения лик, като крилат прелиташе на всички страни, с ясни притчи разсяваше всички съблазни и учеше на правата вяра. Той довършваше това, което Павел не бе завършил"[13]. Чудно би било, ако Константин-Кирил Философ се бе примирил с езичеството на своите сънародници и бе пропуснал възможността да се пребори с него за победата на "правата вяра", след като не бе се поколебал да влезе в остри диспути с ислямските богослови в отечеството им - Багдадския халифат, а по-късно да се отправи с християнизаторски мисии в Крим, където влиза в досег с източните славяни, при хазарите, където води борби с юдейски и мохамедански проповедници, и при моравците и панонците, във връзка с мисията си при които се сблъсква остро с триезичниците. Да шири християнската вяра и да се бори с враговете й отвън (мохамедани, юдеи и езичници) и отвътре (еретиците - иконоборци и триезичници) е постоянната и неизменна цел на живота му до края на дните му.

Гениалното, непреходното, вечното в християнизаторските мисии на Константин-Кирил, което ги отличава от безбройни подобни мисии на хиляди християнски проповедници, е сътворяването на книжнина на говоримия народен език и в създаването на местни кадри от просветители и книжовници, на които да предаде целта и светлината на своя жизнен подвиг.

Брегалнишката мисия на Константин-Кирил Философ продължила само три-четири години. Към 858 - 859 г. той бил повикан от Цариград, за да бъде изпратен с важната мисия при хазарите. Не е изключено византийското правителство да е било добре информирано за същността на кириловата дейност сред българските славяни и да е побързало да го отправи на друго място. Надали е случайно, че именно Константин-Кирил, с брат му Методий, е изпратен през 862 - 863 г. с мисия в Моравия. Цариград му дал възможност да продължи просвещението на милите на сърцето му славяни на техния роден език, но далече от зоната на непосредствените интереси и проекти на Византия. (Невероятна е причината, която сочи Пространното житие на Методий - че като всички солуняни Двамата братя говорели чисто славянски, та само затова били изпратени в Моравия. Люде, които знаят славянобългарски език, дори и с по-високо обществено положение от това на Двамата братя, във Византия винаги е имало предостатъчно. Очевидно друга е била причината - възможно е моравците да са знаели за дейността на Константин-Кирил сред българските славяни и да са поискали от Ромейската империя именно него, а не друг.)

Това, че е разбрал, оценил и приел за цял живот делото и заветите на св. Константин-Кирил Философ, че ги е въздигнал в истинско съдържание на "българската вяра", е най-великата победа на княз Борис-Михаил, една от най-големите и най-трайни български победи в нашата национална история. Благодарение на това съдбоносно прозрение, на насърчението и помощта на княз Борис-Михаил за Кирило-Методиевите ученици и следовници да продължат и разширят делото на своя велик учител по р. Брегалница, на Симеоновия Златен век, днес българският народ съществува и се реди на достойно място "измежду всички народи, които са на земята".

В райската долина на Брегалница България е била основана за втори път...

Б е л е ж к и

1. В. Гюзелев. Княз Борис Първи, С., 1969 г., с. 55

2. Митрополит Симеон варненски и Преславски. Писмата на Теофилакта, архиепископ български, сб. БАН, XXVII, 15, С., 1931 г., с. 260

3. Ив. Дуйчев. Към тълкуването на Пространните жития на Кирил и Методий. Сб. Хиляда и сто години славянска писменост 863 1963, С., 1963 г., с. 93-117; Климент Охридски. Събрани съчинения, т. III, С., 1973 г., съст. Б. Ст. Ангелов и Хр. Кодов, с. 6

4. А. Теодоров-Балан. Кирил и Методий, т. II, С., 7934 г., с. 203 и 208

5. К. Радченко. Известия от рус. яз. и слов., ИАН.XII, 1907 г., кн.3, с. 158-162

6. Др. Костич. Бугарски епискол Константин - писац службе св. Memoguiy, Byzantinoslavica, VII, 1937 - 1938 г.

7. Л. А. Лавров. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности, Ленинград, 1930 г., с. 182-184 -

8. П. А. Лавров. Материалы..., по Лаврентиевия препис на "Повесть временных леть", с. 104-106

9. П. А. Лавров. Материалы..., с. 101-102

10. П. А. Лавров. Материалы... , с. 102-103

11. Митрополит Симеон. Писмата..., с. 261

12. За подробности Вж.: Ив. Богданов. Хан Аспарух, С., 1975 г., бел. 252 от коментара към основния текст, с. 277

13. За популярни и многократно публикувани старобългарски текстове източникът, от който са взети, не се посочва.

http://www.fortunecity.com/victorian/coldw.../293/breg_m.htm

Редактирано Декември 27, 2007 от ISTORIK

[Frujin Assen]

Напълбно не съм съгласен че цар Босис е слаб военен. Този перод е доста интересен и се вижда голямото влияние на геополиката. Българите постоянно маневрират между Византия, Германия, Великоморавия и Хърватско.Накратко.

Българската делегация изпратена да уведоми немците за възкачването на Борис на трона е посрещната студено и на българите е дадено да разберат че не се държи на добри отношения с България. Тогава българската делегация сключва съюз с Великоморавия. Потова време Карл плешиви крал на Франция който чуства натиск от Людовик немски сключва съюз с Великоморовия. Немците са уплашени и нападат Великоморавия и България, като привличат на своя страна и хърватския крал Тъпимир. Ромеите започват погранични нападения. Българите губят тази война, като немците нахлуват дълбоко в български земи. Цар Борис обаче привлича на своя страна славяните в днешна австрия които въстават против немците. Българите отблъскват немците и нахлуват в германска територия. Войната е дълга и тежка но накрая немците потушават славянското въстание и отблъскват българите. През 855 и на българи и на немци им става ясно че войната е достигнала патова ситуация и е сключен мир в един град на 60 км от Виена. Все през 855 голяма българска армия нахлува в Хърватско, нанася унищожително поражение на хърватите и опустушава страшно далмация, хърватите са принудени да сключат мир. Докато българите воюват в далмация силна византийска армия завладява тракия и родопите и се готви да премине стара планина. Пристигането на българската армия от хърватско охлажда ентусиазма им. От заангажираността на Людовик немски във войните в Франция се възползва синът му Карломан управител на Каринтия който стига дотам да се отдели от властта на баща си и да поиска да го признае за независим баварски крал. Това естествено въобще не се харесва на Людовик немски. Същевременно владетелят на Великоморавия княз Ростислав е бесен на Борис заради мира с Германия който приема като предателство за което желае да отмъсти. Славяните в Австрия въстават и създават своя държава, те са съюзници на Великоморавия и враждебно настроени спрямо Германия и отчасти спрямо България. Още през 856 той сключва съюз с Византия които му обещават 1 Да воюват с българите 2 Да вкарат във войната Сърбия и Хърватско. Това обаче не стига на Ростислав който иска ромеите да убедят Карломан да започне война с баща си. Ромейските дипломати дават на Карломан злато и му обещават помоща на княз Тъпимир и княз Ростислав. Карломан се съгласява и започва война с баща си. Същевременно моравците започват мащабна и успешна офанзива срещу немците, готвейки едновременно и нахлуване в България. Притиснат в ъгъла Людовик немски предлага на Борис съюз като му обяснява че ако той падне България е следващата жертва на тази коалиция. Условието е българите веднага да нападнат великоморавия за да облекчат положението му. Преговорите започват през 860 и през 861 е сключен българо немски съюз, като българите нападат Великоморавия. Ромеите са ангажирани с арабите и не се намесват, но под тяхно давление Сърбия и Хърватско нападат България. С внезапен удър Людовик немски успява да победи синът си и да го плени. Още през 862 до Борис започват да достигат обезпокоителни новини. Людовик води преговори с Тъпимир за да го привлече на своя страна, а готви и голяма обанзива срещу Великоморавия и панонските славяни, след което иска да нападне и България. През 863 немците нападат Великоморавия и моравците снемат войските си воюващи с българите. Българите снемат своите войски и нападат Сърбия. В първите боеве българите са победени, а престолонаследника пленен. Тогава цар Борис сам повежда армията и разбива сърбите. Коментирайки размяната на дарове след войната Константин Багренородни завършва "Това българите наричат подчинение". Иначе казано българите ПОБЕЖДАВАТ сърбите. Същевременно в хърватско умира тъпимир и борбите за трона прекратяват войната с България. През 863 Борис обявява че ще приеме християнството от Рим и вече за никакви българо немски конфликти не може въобще да се говори, даже напротив, съюза се между тях се усилва. След това българите отново прехвърлят армията си срещу Великоморавия.

Византийците са много уплашени от съюза Хърватско, Германия, България, папата и решават да воюват с българите "до дупка". Те извършват истински подвиг като нанасят катастрофално поражение на арабите и само за месец прехвърлят армията си в Тракия. На пътя на ромеите към Преслав не стои никой, армията е далеч на север срещу Великоморавия... останалото го знаете.

[plamen_starbov]

Искам да се извиня, ако съм прозвучал много нахално, но само попитах. Разбира се, всеки има право да пише, където си иска.

Когато пишат или говорят за княз Борис-Михаил (852 - 889), мнозина употребяват шаблонната характеристика "слаб полководец, блестящ дипломат"[1]. Не зная кой пръв е измислил и употребил тази формула, но тя се използва прекалено често вместо обяснение на очевидното несъответствие между сериозността на военните поражения през годините на неговото управление и сравнително меките, дори благоприятни за българите, клаузи на мирните договори след тях. Не са известни подробности за нито една битка на княз Борис-Михаил, та да преценим съотношението на конкретно противостоящите на полесражението военни сили, дълбочината на стратегическия и тактическия замисъл на българското командване и военното изкуство, с което е бил претворен при конкретните условия този замисъл. И не е вярно, че всички битки на княз Борис-Михаил са били неуспешни.

Не съм съгласен и аз, че княз Борис I е слаб държавник. Вярно изгубил е някои територии, но също така е вярно, че България нямаше да я има, ако Борис I не бе добър владетел. Самият факт, че във войната и срещу немците, и срещу моравците България не понася особено големи териториални загуби, говори достатъчно.

Голяма група паметници свидетелстват за пряка мисионерска и просветителска дейност на Братята-първоучители сред южните славяни от българската група - на Методий по време на управлението на славянско княжество в днешна Източна Македония, приблизително от 837 до 847 г., и на Константин-Кирил Философ - след 855 г.

Свети Методий наистина управлява област в днешна Македония. Предполагам, че някои средновековни източници, може би, визират именно тази мисия.

"След това той (Кирил - бел.а.) отиде на р. Брегалница и там намери няколко от славянското племе покръстени. А които пък намери непокръстени, той ги покръсти и ги обърна в православната вяра. И създаде им букви на славянски език. Тези, които обърна в християнската вяра, бяха 54 00О" (според други преписи - 4050 или 51 00О).

Според мен Свети Кирил е намерил малко непокръстени славяни, защото тези земи по това време са византийски. Много е вероятно ромеите да са покръстили много славяни. Но искам да попитам нещо. В книгата за митовете се казваше, че княз Борис I е бил покръстен още в Ресен. Можем ли да се доверим на това или не? Защото ако това е истина защо той ще се покръства още един път през 864 година. Има малко неяснота по въпроса.

С висока степен на вероятност въз основа на книжовни и археологически данни могат да бъдат определени тези първоначални седем митрополии: Дръстърска (първенствуващата епархия на България и собствена катедра на всебългарския архиепископ, който обаче пребивавал постоянно не в своя епархийски център Дръстър, дн. Силистра, а в столицата Плиска, град от същата епархия); Филипополска (дн. Пловдив); Бдинска (дн. Видин); Средецка (дн. София); Лихнидска (дн. Охрид); Моравска (дн. несъществуващ град по р. Морава) и Брегалнишка (дн. несъществуващ град при с. Козяк, Щипско).

Когато четох текста, който Историк сложи в темата, веднага нещо ми направи впечатление. Малко се отклонявам от темата, но всичките епархии, които са споменати, се намират на юг от Дунав. Тогава идва въпросът какво става с епархиите в Отвъддунавска България. Толкова ли много етнически смесици има там, та да не може да се наложи християнството?

Фружине, според мен войната, която ти описваш прилича голям конфликт. Може би това е първата общоевропейска война.

[Galahad]

Дори да са участвали в покръстването на българите, двамата братя не са имали такава водеща роля, както в хазарската или моравската мисия. Тъй да се каже се били редови дейци в едно начинание водено пряко от доста видни фигури като бълг. архиепископ Йосиф и бъдещия папа Формоза, да не говорим за дистанционното напътствие на папи и патриарси. Но е под въпрос ролята на Константин-Кирил като духовник - по-скоро може да е действал като образовано светско лице.

[plamen_starbov]

Дори да са участвали в покръстването на българите, двамата братя не са имали такава водеща роля, както в хазарската или моравската мисия. Тъй да се каже се били редови дейци в едно начинание водено пряко от доста видни фигури като бълг. архиепископ Йосиф и бъдещия папа Формоза, да не говорим за дистанционното напътствие на папи и патриарси. Но е под въпрос ролята на Константин-Кирил като духовник - по-скоро може да е действал като образовано светско лице.

Има и друг неясен въпрос - кой е изпратил Светите братя да покръстват славяните? Според мен това е византийският император. Мисля така, защото няма данни Кирил и Методий да са се срещали с княз Борис I. Разбира се, вероятно той е искал да се свърже с братята, но не вярвам византийският василевс да е допуснал да се състои такава среща. Така мисля аз.

[ISTORIK]

Най-вероятно става дума за измислен сюжет в отговор на идеологическите нужди на средновековните българи под византийска власт да подчертаят ролята на славянските първоучители. Той попада в контекста на традицията, създадена в епохата на византийското владичество, за "побългаряване" на двамата братя и на тяхното дело. Тази мисия, наред със сведението, че братята са "родом българи" се споменава в краткото житие на Кирил от XI век. Пространните жития на Кирил и Методий не споменават ните "българския" им произход, нито такава мисия.

[Galahad]

Ето една статия на Й. Иванов за българите в Солунско.

В Пространното житие на Методий не се казва, че братята са славяни или българи, но един от пасажите показва, че те са знаели славянски:

Тогава царят каза на Константин Философ: “Чуваш ли, Философе, тези думи? Друг освен тебе не може да свърши тази работа. Тъй че ето ти много дарове и иди, като вземеш със себе си и брата си, игумена Методия. Защото вие сте солунчани, а всички солунчани говорят чисто славянски.”

В ПАМЕТ [СЛУЖБА] НА ПРЕПОДОБНИЯ МЕТОДИЙ, УЧИТЕЛ НА СЛАВЯНСКИЯ НАРОД, БРАТ НА КИРИЛ ФИЛОСОФ също има някои моменти, които да свързват братята с България:

Стихири

За наставници приел Закона и Благодатта (по Йоан. 1:17) [1]

светителю Методие,

така премъдър създател на светите букви бе:

и си предал на своя народ и стадо тяхното учение,

та чрез тях четящите и поучаващите се в Светите книги

Господа благославят. Заслужено те облажаваме!

Тук се говори, че той е предал на "своя народ" тяхното учение, което може да се свърже не с отченичество, а с проповедничество. Още повече, че братята се свързват не само със Солун, Моравия и Панония, но и с България:

Песен седма.

С вас, свети, се величае славно град Солун, Кириле свети и Методие,

и Мизия, и Панония, и Моравската земя, блажени,

които славят и зовят: “Благословен е Бог на нашите отци” (Дан. 3:26,52) [8].

В апокрифното СЛОВО ОТ КИРИЛ ФИЛОСОФ КАК ПОКРЪСТИ БЪЛГАРИТЕ наистина се говори, че Кирил участвал в разпространяването на писмеността сред българите:

Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен [5] на река Брегалница. Аз им създадох 32 [6] букви. Аз ги учих малко, те сами много постигнаха.

Но пак там се казва, не само че не е бил от български или славянски произход, ами че дори не бил чувал за българите:

Роден съм в Кападокия и се учих в Дамаск. И веднаж, когато бях в църквата на великата Александрийска патриаршия, чух отправен към мен от олтара глас, казвайки ми: “Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.”

Аз се наскърбих много, защото не знаех къде се намира българската земя. Тогава отидох в Кипър, но като не чух нито дума за българската земя, поисках да се завърна. Обаче се побоях да не стана като пророк Йона, и отидох в Крит. И тук ми казаха: “Иди в град Солун.”

[plamen_starbov]

Галахад, тези жития, които си публикувал, са интересни, но има един изненадващ за мен момент:

Но пак там се казва, не само че не е бил от български или славянски произход, ами че дори не бил чувал за българите:

Роден съм в Кападокия и се учих в Дамаск. И веднаж, когато бях в църквата на великата Александрийска патриаршия, чух отправен към мен от олтара глас, казвайки ми: “Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.”

Галахад, на мен това ми е странно. Но нали България и Византия са съседи от 200 години. Да не би пък житието да е писано от някой византиец, който да е казвал и е държал, че Светите братя са византийци.

[Galahad]

Разбира се прецизното излагане на фактите не е сред добродетелите на апокрифите. В случаят е по-съществено дали автора на словото не е разполагал с някое обширно житие с богата фактология, чийто текст той не е сбил и обработил с библейските мотиви за пророците или апостолите, които трябвало да проповядват и на непознати места, и на непознахи хора, че дори и народи. Иначе казано, дали не се е еговорели, че родителите му били от Кападокия, после Кирил освен в Цариград да е учил в Дамаск и Александрия (тъй да се каже образователно пътешествие) и накрая вече да се стига до Солун, като пребиваването му там пък да е свързано с конфликта между Борис и Византия предшестваща покръстването. И всичко това е възможно да е било сбито и нагодено към библейските мотиви:

1. Сбиване на текста

Кирил става кападокиец, откъдето може даса предците му, учи и живее далеч от Солун,

2. Връзка към библейския мотив

затова не знае за българите,

3. Библейски мотив:

но глас свише го изпраща там.

[plamen_starbov]

Прав си, Галахад. Сега се сещам, че когато бях ученик четох апокрифи, които представяха съвсем различна картина от тази в историческата наука. Мисля, че беше за цар Симеон I.

Вчера намерих една книга, в която пишеше малко за Свети Кирил и Брегалнишката мисия, но там пишеше, че се съдържат недостоверни данни за мисията. Дано пък някой ден научим повече за тази мисия.

[Монах]

Галахад, тези жития, които си публикувал, са интересни, но има един изненадващ за мен момент:

Цитат

Но пак там се казва, не само че не е бил от български или славянски произход, ами че дори не бил чувал за българите:

Роден съм в Кападокия и се учих в Дамаск. И веднаж, когато бях в църквата на великата Александрийска патриаршия, чух отправен към мен от олтара глас, казвайки ми: “Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.”

Галахад, на мен това ми е странно. Но нали България и Византия са съседи от 200 години. Да не би пък житието да е писано от някой византиец, който да е казвал и е държал, че Светите братя са византийци.

Тези жития не са ИНТЕресни ,а ИНТЕРполирани Елински главоблъсканици.

Олимп все пак не е Кападокия ,Константинопол не е Дамаск,Кирил не е Кирил ,а Константин и не е св.Йоан Дамаскин,а св.Константин философ.